Първа част - НАСТЪПЛЕНИЕТО НА АДСКИТЕ ОРДИ

Първа част - НАСТЪПЛЕНИЕТО НА АДСКИТЕ ОРДИ

Армията от демони беше тъй голяма, че се простираше докъдето поглед стигаше. Тя беше разделена на батальони, всеки от които имаше различно знаме. Тези на по-близките подразделения бяха Гордост, Себеправедност, Почтеност, Себецентризъм, Осъждение и Ревност. Имаше още много дивизии от зли духове, които не можех да видя, но тези, които предвождаха тази ужасна орда, изглеждаха най-могъщите. Главнокомандващ на тази армия беше самият Обвинител на братята. Армията от нечисти сили излизаше от ада и се отправяше към Христовата църква.

Оръжията, с които тази орда бе снаражена, също имаха имена. Мечовете се наричаха Заплаха; копията - Коварство; стрелите - Обвинение, Клюка, Клевета и Осъждение. Пред армията вървяха на групички или поотделно, демони, наречени Отхвърляне, Огорчение, Нетърпение, Непростителност и Похот. Те бяха изпратени да подготвят главната атака. Тези по-малки групички разузнавачи бяха по-малочислени, но не отстъпваха по мощ на някои от по-големите дивизии. Причината те да са по-малобройни бе стратегическа. Също както Йоан Кръстител, който беше сам, но беше надарен със свръхестествено помазание да кръщава народа, за да го приготви за Господа тези по-малки демонични групи имаха свръхестествена нечиста мощ да "кръщават народите". Един единствен демон на Огорчение можеше да разпръсне отровата си в цели множества, дори и в цели нации и култури. Когато един демон на Похот се прилепяше към някой изпълнител, филм или дори реклама. той разпръскваше нещо подобно на електрически стрели от мръсотия, които поразяваха и "притьпяваха" съвестта на огромни маси от хора. Всичко това ставаше с цел да се проправи път за демоничната орда. Тази армия се беше опълчила конкретно срещу църквата, но атакуваше и всеки друг по пътя си. Разбрах, че тя се стреми да парира един предстоящ ход на Бога, целящ да спечели цели множества за евангелието.

Главната цел на тази армия беше да всее разделение на всяко ниво на взаимоотношения между християните; да настрои една църква против друга, миряните срещу пастора им, съпруг против съпруга, деца против родители, та дори и да настрои децата едно против друго. Някои демони бяха изпратени поединично в семейства, при отделни личности или в църквата, където трябваше да открият проломите ,които демоните Отхвърляне, Огорчение, Страст и прочие да използват и да разширят. Следващите ги девизий щяха да навлязат през тези проломи и окончателно да завладеят жертвите си.

Най-поразяващата част от видението се състоеше във факта, че демоните не яздеха коне, а християни! Повечето от християните бяха добре облечени и почтени и имаха вид на изискани и добре образовани хора, но сякаш там имаше представители на почти всички професии. Тези хора изповядваха християнските истини, за да успокоят съвестта си, но живееха живота си в съгласие със силите на тъмнината. Всеки път, когато те се съгласяваха с тези сили, демонът който ги яздеше нарастваше и започваше още по-лесно да направлява действията им.

Много от тези вярващи бяха приели върху си повече демони, но очевидно само един ги ръководеше. Вида на демона началник определяше в коя дивизия се намира християнинът. И въпреки че всички дивизии маршируваха заедно, изглеждаше сякаш всеки момент армията ще се разпадне. Например демоните на омраза мразеха останалите демони също толкова, колкото мразеха и християните. Демоните на ревност се ревнуваха един друг. Единственият начин, по който предводителите на тази орда успяваха да предотвратят сражения между самите демони, бе неспирно да подклаждат у тях омраза, ревност и т.н. срещу хората, които яздеха. Обаче тези хора често водеха битки помежду си. Разбрах, че точно поради тази причина някои от армиите, опълчили се срещу Израел в Писанията, накрая започваха да се избиват взаимно. Когато намеренията им срещу Израел биваха осуетени, тяхната ярост ставаше неконтролируема и започваха да воюват помежду си.

Забелязах, че демоните яздеха християните, но не бяха вътре в тях, както бяха в невярващите. Очевидно бе, че тези вярващи трябваше само да спрат да се съгласяват с демоните, за да се освободят от тях. Например, ако християнинът, върху когото яздеше демон на ревност, започнеше просто да се съмнява в ревността, демонът много бързо отслабваше. Когато това станеше отслабналият демон извикваше и предводителят на дивизията свикваше всички демони около този християнин, за да го атакуват докато огорчението и всичко друго отново се натрупваше върху него. Ако и това не подействаше, демоните започваха да цитират стихове, които изопачаваха така че да оправдаят огорчението, обвиненията и т.н.

Явно бе, че мощта на демоните се коренеше почти изцяло в силата на заблудата, но те бяха заблудили тези християни до такава степен, че когато демоните ги използваха те си мислеха, че са употребени от Бога. Това се дължеше на факта, че почти всички хора носеха знамената на Себеправедност и така никой не можеше да види истинските знамена на тези дивизии. Когато погледнах в далечината към тила на тази армия, видях свитата на Обвинителя. Започнах да разбирам стратегията му и бях смаян, че е толкова проста. Знаех, че дом разделен против себе си не може да устои, а тази армия целеше да предизвика такова разделение в църквата, че тя окончателно да отпадне от благодатта. Очевидно единственият начин да се постигне това беше да използва християни, които да воюват срещу собствените си братя, и ето защо почти всички в предните редици бяха християни или поне номинални християни. Всяка стъпка, която тези заблудени вярващи правеха в покорство на Обвинителя, властта му над тях се засилваше. От това неговата увереност, а и увереността на всичките му командири, нарастваше с напредването на армията. Разбрах, че мощта на тази армия зависеше от това дали тези християни се съгласяват с пътищата на нечестието.

Небето над пленниците беше потъмняло от лешояди, които носеха името Депресия. Когато кацаха на рамото на някои от пленниците, те повръщаха върху него. Повърнатото се казваше Осъждение. Всеки пленник, който биваше залян с него, ставаше и продължаваше по-бодро, но после грохваше по-слаб от всякога. Отново се чудех защо пленниците просто не убиваха тези лешояди с мечовете си, което можеха да направят много лесно.

Случваше се някои от по-слабите пленници да се спъне и падне. В момента, в който тялото му опреше в земята, останалите пленници започваха да го мушкат с мечовете си и да му се присмиват. После идваха лешоядите и поглъщаха падналите, докато бяха още живи. Останалите пленници- християни гледаха всичко това отстрани и го одобряваха, като от време на време отново промушваха падналите с мечовете си.

Наблюдавайки внимателно, осъзнах, че пленниците считаха Осъждението за Божия Истина. Освен това пленниците си въобразяваха, че маршируват в Божията армия! Ето защо не нападаха малките демони на Страх или лешоядите. Те ги считаха за Божии посланици! Поради тъмнината която облакът от лешояди причиняваше, пленниците не можеха да виждат и затова те наивно приемаха, че всичко, което им се случва, е от Господа. Те си мислеха, че онези, които се препъват са под Божието осъждение и затова ги нападаха; мислеха си, че така съдействат на Бога.

Единствената храна, с която пленниците разполагаха, беше повърнатото от лешоядите. Тези които отказваха да я ядат, скоро изгубваха сили и падаха. Онези, които се хранеха с нея, бяха укрепявани със сила, която обаче идваше от нечестивите демони. После те изгубваха сили и трябваше да пият от водите на огорчението, които постоянно им предлагаха. След като пиеха от водите на огорчението те започваха да повръщат върху другите пленници. Когато някой от пленниците почнеше да повръща върху другиго, един от демоните чакащи отстрани, го яхваше и го подкарваше към предните редици.

Още по-отблъскваща от повърнатото от лешоядите беше отвратителната слуз, която демоните уринираха и отделяха върху християните, които яздеха. Отделената слуз беше наречена Гордост Егоистични амбиции, което беше и името на тази дивизия, и т.н. Обаче слузта, отделена върху християните, ги караше да се чувстват много по-добре, отколкото начинът, по който Осъждението им въздействаше. Ето защо те вярваха, че демоните са Божии пратеници, а слузта всъщност е помазанието на Святия Дух. Бях толкова отвратен от армията на злото, че исках да умра.

Тогава чух гласа на Господа да ми казва: "Това е вражеската армия на последното време. Това е най-голямата заблуда на сатана. Той придобива най-голяма сила за разрушение, когато може да употребява християни срещу братята им. Още открай време сатана използва тази армия за злите си намерения, но никога преди не е успявал да се сдобие с толкова много пленници. Но ти не се страхувай! Аз също имам армия. От теб сега се изисква да се изправиш и да започнеш да се биеш защото няма повече безопасно място, където можеш да се скриеш и да избегнеш боя. Трябва да воюваш за Моето Царство, за Истината и за тези, които са били измамени."

Това слово от Бога ми подейства толкова насърчително, че веднага започнах да викам към пленниците, че са били заблудени и си мислех, че те ще ме послушат. Като направих това, сякаш цялата армия обърна поглед към мен. Страхът и депресията, които бяха върху тях, се насочиха към мен. Продължавах да викам, тъй като мислех, че християните ще се събудят и ще осъзнаят какво става. Вместо това много от тях се пресегнаха за стрелите си и започнаха да се целят в мен. Останалите пленници се колебаеха по какъв начин да ме възприемат. Моментално осъзнах, че бях допуснал голяма грешка с преждевременното си и прибързано решение.

Когато се взрях по-отблизо в Божията армия, положението й ми се стори още по-безнадеждно. Малцина бяха напълно облечени и въоръжени

Повечето бяха само частично защитени с оръжия, а някои изобщо нямаха такива. Числото на ранените беше извънредно голямо. Повечето от приготвените за бой войници държаха малки по размер щитове. Беше ми напълно ясно, че те нямаше да им осигурят сериозна защита. За мое голямо учудване по-голямата от армията се състоеше от жени и деца. Много малко от онези, които бяха напълно въоръжени, бяха добре обучени как да използват оръжията си.

В края на армията се влачеше тълпа от хора, които много напомняха пленниците на армията на злото, но все пак коренно се различаваха от тях. Те бяха невероятно щастливи, сякаш опиянени. Играеха игри, пееха песни пируваха и се местеха от група на група. Затичах към Господната армия за да избегна атаката, която наближаваше. Нямаше съмнение, че ни предстоеше една неравна битка и сигурно поражение. Бях особено загрижен за тази тълпа, която се влачеше зад Божията армия, и затова се опитах да надвикам глъчката и да ги предупредя, че наближава битка. Само някои успяха да чуят гласа ми. В отговор те направиха "знак на мир" и казаха, че не вярват във войната и че Господ няма да допусне да им се случи каквото и да е зло. Отново се опитах да им обясня, че не случайно Бог ни е осигурил оръжия, но те побързаха да ми отговорят, че са дошли до място на мир и радост, където нищо подобно не може да им се случи. Започнах усърдно да се моля Господ да увеличи щитовете на въоръжените войници, за да могат да защитят онези, които не бяха готови за битката.

Тогава при мен дойде един ангел, който ми даде тръба и ми каза незабавно да затръбя с нея. Подчиних се. Видях как онези от воините, които бяха облечени поне с част от Божието всеоръжие веднага от реагираха и застанаха мирно. Тогава им бяха донесени допълнителни оръжия и части от военно облекло. Те побързаха да се облекат. Забелязах, че ранените воини не покриха раните си с доставеното им военно оборудване. Преди да успея да кажа каквото и да е, вражеските стрели започнаха да се изсипват върху нас. Всеки, който не беше напълно приготвен за боя, пострада. Воините, които не бяха покрили раните си, бяха наранени на същите места.

Ранените от стрелите на Клеветата веднага започнаха да клеветят тези, които не бяха пострадали. Улучените от стрелите на Клюкарството започнаха да одумват. Не след дълго в стана настъпи голямо разделение. Чувствах, че всеки момент ще започнем да се самоунищожаваме, също както бе станало с някои от езическите армии в Писанието, повдигнали се едни срещу други. Чувството за безпомощност бе ужасно. Внезапно връхлетяха лешояди, които грабваха ранените и ги отнасяха в лагера на пленниците. Ранените все още държаха в ръце мечовете си и много лесно можеха да поразят с тях лешоядите, но не го направиха. Всъщност тези воини бяха отвличани доброволно, понеже бяха изпълнени с гняв към останалите от нас, които не бяхме пострадали.

Тогава си спомних за тълпата, която следваше армията, и изтичах да видя какво се бе случило. Сцената, която се разигра с тези воини, бе още по-отчайваща. Хиляди ранени лежаха по земята и стенеха. Небето над тях потъмня от лешоядите, отнасящи ги в плен на врага. Много от онези които не бяха ранени, стояха сякаш вцепенени и не можеха да повярват на очите си. Те също бързо бяха отнесени от лешоядите. Някои от воините се опитаха да отблъснат лешоядите, но нямаха подходящи оръжия. Пострадалите бяха толкова ядосани, че заплашваха и пъдеха всеки който им се притичваше на помощ, но се покоряваха на лешоядите.

Онези, които не бяха ранени и се бяха опитали да отблъснат лешоядите, започнаха да бягат от бойното поле. Този пръв сблъсък с врага бе тъй опустошителен, че бях изкушен да се присъединя към бягащите. Тогава, учудващо бързо, някои от побягналите се появяваха отново, напълно въоръжени, с големи щитове в ръце. Тогава за пръв път изпитах насърчение от видяното.

Воините, които се завръщаха, изразяваха внушителна решимост, която бе заела мястото на предишното празнично веселие. Знаех, че те са били заблудени веднъж, но че няма да го допуснат отново. Те започнаха да заемат местата на падналите и дори оформиха нови редици, за да защитят тила и фланговете. От това смелостта на останалите войници нарасна, а също и решителността им да застанат и да воюват. В този миг се появиха три големи ангела - Вяра, Надежда и Любов, и застанаха зад нас. Докато ги гледахме, щитовете ни започнаха да растат. Изумително беше колко бързо отчаянието се бе превърнало във вяра. И то здрава вяра закалена от опита.
Високият път
Сега всички имахме мечове носещи името Божие Слово, и стрели, наименувани според различни библейски истини. Ние искахме да отвърнем на атаката, но не знаехме как да стреляме без да улучим християните, върху които яздеха демоните. Изведнъж ни хрумна, че ако бъдат ударени от Истината те ще отрезнеят и ще въстанат срещу потисниците си. Изстрелях няколко стрели. Същото направиха и останалите. Почти всяка една улучи християнин. Обаче когато стрелите се забиха в тях, никой не отрезня, нито пък падна наранен. Напротив, улучените се разяриха и демоните, яздещи върху тях, станаха още по-големи.

Това шокира всички ни. Започнахме да губим надежда в успешния изход от битката. При все това присъствието на ангелите Вяра, Надежда и Любов ни даваше увереност, че поне няма да отстъпим от територията си.

Изведнъж се появи друг ангел, наречен Мъдрост. Той ни посъветва да се бием, на планината, която се издигаше зад нас. На различни нива по протежението й имаше издатини. С всяко по- горно ниво те се стесняваха все повече и повече и ставаше все по-трудно да се стои върху тях. Всяка издатина бе наименувана според определена библейска истина. По-ниските нива носеха имената на основни истини като Спасение, Освещение, Молитва, Вяра и т.н., а по-горните - на по- дълбоки библейски истини. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-големи ставаха щитовете и мечовете ни. До нас достигаха съвсем малък брой вражески стрели.
Трагичната грешка
Някои от воините, които бяха останали на по-ниските нива, започнаха да събират вражеските стрели и да ги изстрелват обратно. Това беше ужасна грешка. Демоните лесно успяваха да избегнат стрелите и по този начин им позволяваха да се забият в християните. Всеки път, когато някой от християните биваше улучен от стрелите на Обвинението или Клеветата, отнякъде долиташе демон на Огорчение или Ярост. Той кацаше върху стрелата и започваше да уринира и отделя отровата си върху наранения християнин. Когато един такъв човек биваше нараняван от два или три демона, като допълнение към Гордостта и Себеправедността, които вече имаше, той започваше да се видоизменя и да придобива уродливия образ на определен демон.

Ние, стоящите на по-горните нива, можехме да видим какво точно става, но християните от по- долните нива, които стреляха обратно със стрелите на врага, не можеха да видят нищо. Част от нас решиха да продължат да се изкачват нагоре, докато други се върнаха обратно на по-ниските нива за да обяснят на воините какво точно ставаше. Тогава на всеки от нас му бе наредено да продължи да се изкачва и да не спира. Изключение правеха само някои хора, които бяха поставени на определени нива с цел да съдействат на останалите войници да се придвижват нагоре.

Не след дълго станах достатъчно сръчен и успявах да улучвам демоните без да наранявам християните. Разбрах, че ако се изкача достатъчно високо, бих могъл да улуча главнокомандващите ордата на злото, които стояха зад армията си. Съжалявах, че толкова много воини останаха на по-долните нива, където се чувстваха в безопасност, но не можеха успешно да поразяват врага. Но затова пък силата и характерът на онези, които продължиха да се изкачват нарасна дотам, че всеки от тях стана могъщ воин, способен да унищожи цели пълчища от вражеската армия.

На всяко ниво имаше разпръснати стрели на Истината, оставени от воините, паднали от позициите си. Всички те бяха наименувани според Истината на съответното ниво. Някои от нас изразиха нежелание да събират стрелите, но аз знаех, че трябваше да направим всичко възможно да поразим ордата на злото. Така че аз вдигнах една стрела, изстрелях я и с такава лекота улучих един демон, че останалите също започнаха да събират стрели и да стрелят. Поразихме голяма част от вражеските дивизии. Това привлече вниманието на цялата вражеска армия върху нас. За известно време изглеждаше като че ли колкото повече улучвахме, толкова по-голяма съпротива ни беше оказвана. Въпреки че задачата ни изглеждаше нескончаема, ние все повече се въодушевявахме.
Котвата на Божието Слово
С всяко ниво мечовете ни порастваха все повече и повече. Без малко да оставя своя меч защото изглеждаше сякаш на по-горните нива нямах нужда от него. Сякаш случайно реших да го задържа, защото сметнах, че ми е даден с определена цел. Тъй като издатината, на която стоях, бе твърде тясна и хлъзгава, забих меча си в земята и се завързах за него и така започнах да стрелям към врага. Тогава до мен достигна Божият глас: "Ти послуша Мъдростта, която ще ти помогне да продължиш нагоре. Много други паднаха, понеже не използваха мечовете си, за да се укрепят на мястото, на което стоят." Сякаш никой друг не чу този глас, но затова пък много от бойните ми другари последваха моя пример.

Зачудих се защо Бог не ми бе казал това по-рано. В следващия момент осъзнах, че по някакъв начин Той вече ми го бе казал. Докато размишлявах над това започнах да проумявам, че целият ми живот е бил подготовка точно за този ден. Разбрах, че съм бил подготвен само дотолкова, до колкото съм слушал Божия глас и съм Му се покорявал. Също така знаех, че мъдростта и разбирането, с които се бях сдобил, не можеха да бъдат допълнени или отнети от мен по време на тази битка. Сърцето ми се изпълни с дълбока благодарност за всяко изпитание, през което бях преминал. Също така съжалих, че не съм ги оценявал достатъчно преди.

Сега вече улучвахме врага с абсолютна точност. Ярост, като огън и жупел се появи всред вражеската армия. Осъзнавах, че християните, впримчени от врага, с пълна сила усещаха въздействието на този гняв. Някои от демоните се вбесиха и започнаха да се изтребват взаимно. Щеше да е изключително насърчително, но най-много страдаха от това заблудените християни в лагера на врага. Знаех, че на хората от света им се струва ,и сякаш незнайно защо, християнството се разпада.

Онези от нас, които не бяха използвали мечовете си да се закрепят, успяха да повалят много от лешоядите, но и много по-лесно падаха от тесните места, на които бяха стъпили. Някои от падналите се установяваха на по-долно ниво докато други падаха чак в подножието на планината и бяха отнасяни от лешоядите. Използвах всяка свободна минута, за да забия меча си още по- дълбоко в издатината, както и за да се привържа още по-здраво за него. Всеки път, когато правех това, до мен заставаше Мъдростта и разбирах, че наистина това, което правя, е изключително важно.

Преди това бойният ми дух се дължеше в по-голяма степен на страха, омразата и отвращението към врага, отколкото на любов към Царството, Истината или пленените ми събратя. Но на това ниво аз застанах редом с Вярата, Надеждата и Любовта, които преди това следвах отдалече. Сега бях завладян от непреодолимата им слава. И въпреки това, не се страхувах да ги приближа. Когато застанах до тях, те се обърнаха към мен и започнаха да поправят и лъскат моето всеоръжие. Не след дълго то бе напълно преобразено и с блясък отразяваше славата, която се излъчваше от тях. Когато докоснаха меча ми, от него започнаха да излизат искри ослепителна светлина. Тогава Любовта каза: "На достигналите това ниво е поверена силата на бъдещия век".А после, обръщайки се към мен със сериозен глас, добави:"Но трябва първо да те науча как да си служиш с нея."

Нивото, наречено Галатяни 2:20, беше толкова широко, че почти нямаше опасност от падане. Тук също имаше неограничен брой стрели, наречени Надежда. Изстреляхме някои, целейки се в лешоядите и повалихме не малко. Докато половината от нас стреляха по лешоядите, останалите започнаха да носят стрели на воините, които се намираха на по-долни нива.

Лешоядите настъпваха на вълни, атакувайки по-долните равнища. Но с всяко по-горно ниво броят им все повече намаляваше. От нивото "Галатяни 2:20" можехме да уцелим който и да е вражески войник освен главнокомандващите. Те все още бяха извън нашия обсег. Решихме да не използваме стрелите на Истината за нищо друго освен за пълното унищожение на лешоядите, тъй като облакът Депресия, създаден от тях, правеше Истината безплодна. Това отне много време, но ние неуморно стреляхме. Най-накрая в небето над планината почти не останаха лешояди.

Вярата, Надеждата и Любовта израстваха с всяко ниво подобно на оръжията ни. Сега те бяха тъй големи, че лесно можеха да бъдат видени дори отвъд бойното поле. Славата им проникна даже в пленническия лагер като премина през гъстия облак лешояди. Бях много окуражен, защото сега пленниците щяха да могат да ги видят. Сега може би християните, които врагът бе използвал и държал в плен, щяха да разберат, че ние не сме техни врагове, но че всъщност те са използвани от врага. Но изобщо не стана така. Онези от лагера на врага, които забелязаха светлината на Вярата Надеждата и Любовта, започнаха да ги наричат "светли ангели",изпратени да заблудят слабите и несмислените. Тогава разбрах, че заблудата, с която бяха поробени, е много по-силна, отколкото съм разбирал. Но и онези, които не участваха в битката, невярващите, също видяха славата им и се приближиха към планината, за да огледат по-добре. С приближаването си те започнаха да разбират за какво всъщност се води битката. Това силно ме обнадежди.

Във всеки един от нас все повече се засилваше въодушевлението от победата. Съзнавах, че да воюваш в тази битка, като част от тази армия, е вероятно едно от най-великите приключения на всички времена.

След като унищожихме повечето от лешоядите, атакуващи планината, започнахме да се прицелваме в другите, които все още покриваха пленниците. С разпръскването на облака тъмнина слънцето започна да грее ярко. Докоснати отлъчите му, пленниците започнаха да се пробуждат сякаш от дълбок сън. Те бяха отвратени от състоянието, в което се намираха, и особено от повърнатото от лешоядите. Започнаха да се чистят. Когато съзряха Вярата, Надеждата и Любовта те забелязаха и планината и затичаха към нея.

Стрели на Обвинение и Клевета се изсипваха над тях, изпращани от злата орда, но те не бяха в състояние да ги спрат. Докато стигнаха до планината, много от бягащите бяха улучени от десетки стрели, но като че ли дори не забелязаха това. Веднага щом за изкачваха планината, раните им започваха да зарастват. С разпръскването на облака Депресия всичко сякаш ставаше много по- лесно.

Отново бях изумен, че взехме едно толкова важно решение като просто помислихме и накратко го обсъдихме. Реших повече да не вземам каквото и да е било решение без предварително да се моля. Мъдростта се появи отнякъде и пристъпи към мен. Хващайки ме здраво за раменете, ангелът ме погледна право в очите и каза: "Точно така трябва да правиш!".

Когато Мъдростта изрече това, тя ме дръпна сякаш за да ме предпази от нещо. Погледнах назад и видях ,че независимо от широкото пространство на нивото “Галатяни 2:20", без да осъзнавам се бях придвижил почти до ръба, откъдето лесно можех да падна. Отново погледнах Мъдростта в очите и тя ми каза с абсолютна сериозност: "Внимавай когато мислиш, че стоиш, да не паднеш. В този живот можеш да паднеш независимо до кое ниво си стигнал!"

Размишлявах над това доста дълго. Ентусиазиран от победата, която бяхме постигнали, и от единството на братята, бях станал невнимателен. По-достойно бе да паднеш при вражеска атака отколкото да паднеш поради небрежност.

Започнахме да стреляме по змиите със стрели на Истина, но те не оказваха почти никакво въздействие върху тях. Опитахме и със стрелите на Надеждата, но отново без резултат. От нивото “Галатяни 2:20" изкачването беше много по-лесно, защото всички си помагахме взаимно. И тъй като изглеждаше, че не можем нищо повече да направим срещу врага, ние решихме просто да се постараем да се изкачим възможно най-високо докато открием оръжие, което да противодейства на змиите.

Преминавахме нивата на истина много бързо. Не си давахме даже труда да огледаме повечето от тях, щом разбирахме, че там няма оръжие срещу змиите. Вярата, Надеждата и Любовта оставаха неизменно до нас, но не бях забелязал, че сме оставили Мъдростта далеч зад себе си. Щеше да мине дълго време преди да осъзная каква грешка сме допуснали. Тя наистина щеше да ни настигне на върха, но фактът, че я изоставихме, ни лиши от една много по-бърза и лесна победа над вражеската орда.

Почти без да усетим достигнахме до ниво, на което бе засадена градина. Това бе най- прекрасното място, което някога съм виждал. На входа бе написано: "Безусловната любов на Отца". Гледката беше толкова великолепна и привлекателна, че ние изпитахме непреодолимо желание да влезем. Веднага щом пристъпих в градината видях Дървото на Живота, което стоеше в средата. То все още бе пазено от ангели с внушителна сила и мощ. Погледнах ги и те - също. Лицата им бяха приветливи и сякаш ни бяха очаквали. Обърнах се и видях, че в градината вече имаше цяла войска. Държанието на ангелите и присъствието на останалите воини ни даде смелост да минем покрай тях и да се приближим до дървото. Единият ангел извика: "Стигналите до това ниво, които познават любовта на Отца, могат да ядат от плода на дървото".

Едва сега осъзнах колко бях гладен . Когато опитах плода му, той бе по-вкусен от всеки друг който някога съм ял, но в същото време ми напомняше нещо познато. Вкусът му ми навя спомени за слънчева светлина, дъжд, прекрасни полета, морски залез и дори нещо повече – за хората, които обичах. С всяка следваща хапка любовта ми към всичко и всички нарастваше. Пред очите ми започнаха да изплуват лицата на моите неприятели. Усетих как сърцето ми се изпълни с любов към тях. Не след дълго любовта, която чувствах, далеч надминаваше всяко мое предишно преживяване, та дори и мира на Галатяни 2:20. Отново чух Божият глас да казва: "Отсега нататък това ще бъде Всекидневният ти хляб. Той никога не ще бъде отнет от теб. Можеш свободно да ядеш от него, колкото ти душа иска, понеже Моята любов никога не се изчерпва."

Погледнах към клоните на Дървото, за да видя откъде идва гласът, който ми говореше.

Дървото беше покрито със снежнобели орли. Те имаха най-прекрасните дълбоки очи, които някога съм виждал. Те ме гледаха така сякаш очакваха от мен заповеди какво да правят. Един от ангелите каза: "Те ще изпълнят заповедите ти. Тези орли ядат змии". Аз казах: "Идете! Пояжте Срама който е вързал братята ни!" Те разпериха криле и се издигнаха нагоре. Небето се изпълни с ослепителната им слава. Дори от височината, на която се намирахме, можех да чуя ужасните стенания, които появата на орлите предизвика всред вражеския лагер.
Появяването на Царя
Изневиделица сам Господ Исус се появи между нас. Той отдели време да поздрави всеки един от нас поотделно, като ни похвали, че сме достигнали върха на планината. После Той каза: "Време е да споделя с вас това, което споделих с братята ви след Възнесението Си, а именно вестта за Моето Царство. Днес най-силната вражеска армия бе обърната в бягство, но все още не е унищожена. Настъпи моментът, когато трябва да излезем напред с Вестта за Моето Царство. Орлите ще ни придружат. Ще използваме стрели от всяко ниво, но Аз съм вашият Меч. Аз Съм вашият Главнокомандващ. Настъпи времето Господният Меч да излезе от ножницата".

Тогава се обърнах и видях, че цялата Божия армия се бе събрала в тази градина. Мъже, жени и деца от всяка раса и народ стояха там и държаха знамена, които се вееха в съвършена хармония. Знаех, че това е нещо небивало досега. Независимо от превъзхождащата по численост вражеска военна сила и всички нейни здрави укрепления, нищо не би могло да устои срещу великата Господна армия. Едва прошепнах:"Това трябва да е Господният ден". Тогава цялата Божия войска в отговор извика страховито: "Днес е денят на Господа на Силите".

Днес пред църквата предстои велика духовна гражданска война. Мнозина ще направят всичко възможно, за да я избегнат. Това е разбираемо и дори благородно. Компромисът обаче никога няма да доведе до траен мир. Той само още повече ще усложни последния сблъсък, който неминуемо ще дойде.

Господ подготвя днес водачи, които ще се наемат да водят духовна гражданска война, за да освободят хората. Главният въпрос ще бъде робство или свобода. Вторият по важност въпрос който за някои ще е първостепенен, ще бъдат парите. Също както по време на Американската гражданска война понякога е изглеждало сякаш войната ще унищожи цялата нация, това, което църквата ще преживее, понякога ще изглежда така, сякаш ще я довърши. Но както американската нация не само оцеля, но по-късно стана и най-силната нация на света, същото ще се случи и с църквата. Тя няма да бъде унищожена, но пък институциите и доктрините, които са държали хората в духовно робство, ще бъдат разрушени.

И въпреки това, пълната справедливост в църквата няма да бъде постигната за един ден. Все още има борби за правата на жените и за това църквата да бъде освободена от други форми на расизъм и експлоатация. Трябва решително да се изправим срещу всички тези проблеми. И все пак посред духовната гражданска война Вярата, Надеждата и Любовта, както и Божието царство, върху което те са основани, ще започнат да разкриват превъзходството си над всяко човешко управление. Това ще започне да привлича всички хора към царството. Предстои ни Божието управление да разкрие превъзходството си над всяко човешко управление.

И нека винаги да помним, че за Господа "хиляда години са като един ден". За един ден Той може да извърши в нас това ,за което ние може би си мислим, че са потребни хиляда години.

Работата за освобождението и издигането на църквата ще бъде извършена много по-бързо отколкото си мислим, че е възможно за човека. Но все пак тук не говорим за човешките възможности.