Превод от немски: димо даскалов

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Плодът на ед­на съв­мес­т­на ра­бо­та бе из­ло­жен в та­зи мал­ка книга.

Учението на Антропософията, ко­ето пред­с­тав­ля­ва ед­на злат­на ми­на от под­бу­ди имен­но за ме­ди­цин­с­ка­та наука, аз го при­ех без ос­та­тъч­но и на­ме­рих в не­го един из­вор на мъдрост, от кой­то чо­век мо­же­ше да чер­пи не­умор­но и кой­то мо­же да ос­ве­ти да ре­ши много, днес още не­ре­ше­ни проб­ле­ми на медицината. Така между Рудолф Щайнер и ме­не се ро­ди ед­на ак­тив­на съв­мес­т­на ра­бо­та за ме­ди­цин­с­ки познания, ко­ято се за­дълбо­чи осо­бе­но мно­го през пос­лед­ни­те две години, та­ка що­то мо­жа да ста­не въз­мож­но и да се осъ­щес­т­ви ед­но об­що на­пис­ва­не на ед­на книга. Рудолф Щайнер пос­то­ян­но се стре­ме­ше - и тук аз про­явих на­й-­пъл­но раз­би­ра­не към не­го - да въ­зоб­но­ви ста­ра­та същ­ност на мис­те­ри­ите и да нап­ра­ви тя да се влее в ме­ди­ци­ната. Защото от на­й-д­рев­ни вре­ме­на та­зи същ­ност на мис­те­ри­ите е би­ла в на­й-­тяс­на връз­ка с ле­чеб­но­то из­куство, и до­би­ва­не­то на ду­хов­ни поз­на­ния е би­ло свър­за­но с лечението. Ние не тряб­ва­ше да под­це­ним на­уч­ната ме­ди­ци­на по един ди­ле­тан­т­с­ки и не­пос­ве­тен начин; тя бе напълно призната. Важното бе­ше оба­че това, да при­ба­вим към съ­щес­т­ву­ва­що­то онова, ко­ето мо­же да се по­лу­чи от ду­хов­но­то поз­на­ние ка­то средство за раз­би­ра­не про­це­си­те на за­бо­ля­ва­не и лече- ние. Самопонятно е, че не тряб­ва­ше да ожи­вее от­но­во психи­чес­ки­ят ин­с­тин­к­ти­вен под­ход на древ­ни­те мистерии, а един та­къв подход, кой­то да от­го­ва­ря на­пъл­но на ве­че из­ця­ло раз­ви­то­то и из­диг­на­то до ду­хов­но­то мо­дер­но съзнание.

Така бя­ха по­ло­же­ни пър­ви­те на­ча­ла и ос­но­ва­ни­ят от ме­не кли­нич­но­-те­ра­пев­ти­чен Институт в Арлесхайм да­де прак­ти­чес­ки­те ос­но­ви за из­ло­же­ни­те тук теории. Направен бе опит да бъ­дат по­ка­за­ни пъ­ти­ща за ле­чебно­то из­кус­т­во на онези, ко­ито же­ла­ят ед­но раз­ши­ре­ние на тех­ни­те ме­ди­цин­с­ки поз­на­ния в по­со­че­ния тук смисъл.

Ние имах­ме намерението, та­зи мал­ка кни­га да бъ­де пос­лед­ва­на от още една, ко­ято да бъ­де плод на на­ша­та об­ща работа. За съ­жа­ле­ние то­ва не бе­ше ве­че възможно. Въпреки то­ва аз възнамерявам, от мно­го­то под-­
буди и бележки, ко­ито притежавам, да на­пи­ша един втори, а мо­же би съ­що и един тре­ти том. - Нека оба­че този пър­ви том, бе ко­ри­ги­ран от не­го с ра­дост и вът­реш­но за­до­вол­с­т­во три дни пре­ди смър­т­та на Рудолф Щайнер, да на­ме­ри своя път при всич­ки онези, ко­ито от за­гад­ки­те на жи­во­та се стре­мят да стиг­нат до раз­бира­не на жи­во­та в не­го­во­то ве­ли­ко­ле­пие и величие.

Арлесхайм - Дорнах, сеп­тем­в­ри 1925 г.

Д-р мед. ИТА ВЕГМАН
1. ИСТИНСКОТО ПОЗНАНИЕ НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВО КАТО ОСНОВА НА МЕДИЦИНСКОТО ИЗКУСТВО

В та­зи кни­га се по­соч­ват но­ви въз­мож­нос­ти за ле­кар­с­ко­то зна­ние и уме- ние. Върху из­не­се­но­то тук ще се съ­ди пра­вил­но са­мо тогава, ко­га­то чо­век мо­же да вник­не в глед­ни­те точки, ко­ито слу­же­ха ка­то ръ­ко­водство, ко­га­то се ро­ди­ха ме­ди­цин­с­ки­те възгледи, за ко­ито се го­во­ри тук.

Тук не се ка­сае за ня­как­ва опо­зи­ция про­тив медицината, ко­ято ра­бо­ти с приз­на­ти­те на­уч­ни ме­то­ди на настоящето. Ние приз­на­ва­ме на­пъл­но та­зи ме­ди­ци­на в ней­ни­те принципи. И сме на мнение, че да­де­но­то от нас мо­же да бъ­де при­ло­же­но в ле­чеб­но­то из­кус­т­во са­мо от онзи, кой­то мо­же да бъ­де на­пъл­но ле­кар в сми­съ­ла на те­зи принципи. Обаче към това, ко­ето мо­же да се знае вър­ху чо­ве­ка с приз­на­ти­те днес на­уч­ни методи, ние при­ба­вя­ме по­-на­та­тъш­ни познания, ко­ито мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни чрез дру­ги методи, и за­то­ва се вижда­ме принудени, из­хож­дай­ки от то­ва раз- ширено поз­на­ние на све­та и на човека, да ра­бо­тим съ­що за ед­но раз­ши­ре­ние на ме­ди­цин­с­ко­то изкуство. Признатата ме­ди­ци­на не мо­же всъщ­ност да нап­ра­ви ня­как­во въз­раже­ние про­тив това, ко­ето ние изнасяме, тъй ка­то ние не я отричаме. Само онзи, кой­то же­лае не са­мо не­го­вото зна­ние да бъ­де признато, но ос­вен то­ва пре­дя­вя­ва претенцията, че не тряб­ва да се го­во­ри за ни­как­во познание, ко­ето над­ви­ша­ва неговото, той мо­же да от­х­вър­ли пред­ва­ри­тел­но на­шия опит.

Разширението на поз­на­ни­ето вър­ху све­та и чо­ве­ка ние виж­да­ме в ос­но­ва­на­та от Рудолф Щайнер Антропософия. Към поз­на­ни­ето на физиче- ския човек, ко­ето мо­же да се до­бие чрез съв­ре­мен­ни­те ме­то­ди на ес­тес­т­ве­на­та наука, тя при­ба­вя поз­на­ни­ето за духовния човек. Тя не пре­ми­на­ва чрез прос­то раз­миш­ле­ние от поз­на­ния на фи­зи­чес­ко­то до та­ки­ва на ду- ховното. По то­зи път чо­век се виж­да са­мо пос­та­вен пред по­вече или по­-мал­ко доб­ре из­мис­ле­ни хипотези, за ко­ито ни­кой не мо­же да докаже, че те имат ня­как­во съ­от­ветствие в действителността.

Преди да се из­ка­же вър­ху духовното, Антропософията раз­ви­ва методи- те, ко­ито я оп­рав­да­ват да пра­ви та­кива изказвания. За да до­бие чо­век ед­но раз­би­ра­не за те­зи методи, не­ка по­мис­ли вър­ху следното: всички резу-
лтати на признатата днес естествена наука са добити всъщност от впечатленията на човешките сетива. Защото ма­кар в ек­с­пе­ри­мен­та или в наб­лю­де­ни­ето чо­ве­кът да раз­ши­ря­ва с инстру­мен­ти­те това, ко­ето се­ти­ва­та мо­гат да дадат, чрез то­ва не се при­ба­вя не­що съществено но­во към опи та вър­ху света, в кой­то чо­ве­кът жи­вее чрез сво­ите сетива. Но съ­що и чрез мисленето, до­кол­ко­то то дейс­т­вува при из­с­лед­ва­не­то на фи­зи­чес­кия свят, не се при­ба­вя ни­що но­во към да­де­но­то чрез сетивата. Мисле- нето комбинира, ана­ли­зи­ра и т.н. впе­чат­ле­ни­ята на сетивата, за да стиг­не до за­ко­ни (при­род­ни закони); обаче изследователят на сетивния свят трябва да си каже: това мислене, което извира от мене, не при- бавя нещо действително към действителността на сетивния свят. Обаче по­ло­жени­ето се из­ме­ня веднага, ко­га­то не спи­ра­ме при мислене- то, до­ка­то чо­ве­кът сти­га пър­во чрез жи­во­та и възпитанието. Той мо­же да усили, да ук­реп­не то­ва мис­ле­не в се­бе си. Човек мо­же да пос­та­ви в цен­тъ­ра на съзна­ни­ето прости, лес­но обоз­ри­ми мис­ли и след това, из­к­люч­вай­ки всич­ки дру­ги мисли, да на­со­чи и дър­жи си­ла­та на ду­ша­та вър­ху та­ки­ва представи. Както един мус­кул се усилва, ко­га­то пос­то­ян­но и от­но­во се напря­га в по­со­ка­та на съ­ща­та сила, та­ка се усил­ва и пси­хи­чес­ка­та си­ла по от­но­ше­ние на она­зи област, ко­ято ца­ру­ва в мисленето, ко­га­то пра­ви уп­раж­не­ния по по­со­че­ния начин. Трябва да подчертаем, на ос­но­ва­та на те­зи уп­раж­не­ния тряб­ва да сто­ят прости, лес­но обоз­ри­ми мисли. Защото през времето, ко­га­то пра­ви та­ки­ва упражнения, ду­ша­та не тряб­ва да бъ­де из­ло­же­на на ни­как­ви вли­яния на не­що по­лу­съз­на­тел­но или на­пъл­но несъзнателно. (Тук ние мо­жем да да­дем са­мо прин­ци­па на та­ки­ва упражнения; едно подробно описа ние и упътване, как трябва да се правят по отделно такива упражнения, се намира в книгите на Ру- долф Щайнер "Как се добиват познания за по-висшите светове", "Тай- ната Наука" и в други антропософски книги*.) (*Книгите на Рудолф Щайнер са из­да­де­ни във Философско­-­Ан­т­ро­по­соф­с­ко­то Издателство при Гьотеанума в Дорнах (Швейцария)/.

Близко е до ума да се нап­ра­ви възражението, че някой, кой­то се от­да­ва та­ка с ця­ла­та си­ла на определени, поста­ве­ни в цен­тъ­ра на съз­на­ни­ето мисли, е из­ло­жен на все­въз­мож­ни са­мов­ну­ше­ния и тем подобни, и че той нав­ли­за прос­то в об­лас­т­та на сво­ето въображение. Обаче Антропо- софията по­каз­ва същевременно, как трябва да про­ти­чат упражненията, за да от­пад­не то­ва възражение. Тя показва, как през вре­ме на уп­раж­не­ни­ето чо­век вър­ви нап­ред в сво­ето съз­на­ние по един на­пъл­но раз­съд­лив на­чин как­то при ре­ше­ни­ето на ед­на аритме­ти­чес­ка или ге­омет­ри­чес­ка задача. Както в ма­те­ма­ти­ка­та съз­на­ни­ето не мо­же да се от­к­ло­ни ни­къ­де в несъзнателното, та­ка и през вре­ме на го­ре­по­со­че­но­то уп­раж­ня­ва­не не

мо­же да му се слу­чи не­що подобно, ако той пра­вил­но спаз­ва ука­за­ни­ята на Антропософията.

Преследвайки то­ва уп­раж­ня­ва­не чо­век сти­га до ед­но ук­реп­ва­не на си- лата на мисленето, за ко­ето по­-ра­но не е имал ни­как­во предчувствие. Той чув­с­т­ву­ва в се­бе си ца­ру­ва­ща­та си­ла на мис­ле­не­то ка­то ед­но но­во съ­дър­жа­ние на не­го­во­то чо­веш­ко същество. И ед­нов­ре­мен­но с то­ва съ­дър­жа­ние на соб­с­т­ве­но­то чо­вешко съ­щес­т­во се раз­к­ри­ва ед­но съ­дър­жа­ние на света, ко­ето чо­век по­-ра­но мо­же би е предчувствувал, но не го е поз­на­вал чрез опит. Когато в мо­мен­ти на са­мо­наб­лю­де­ние на­соч­ва­ме по- г­лед вър­ху обик­но­ве­но­то мислене, ние на­ми­ра­ме мис­ли­те сянкообразни, бле­ди в срав­не­ние с впечатленията, ко­ито се­ти­ва­та дават. Това, ко­ето чо­век въз­п­ри­ема се­га в ук­реп­на­ла­та си­ла на мисленето, съв­сем не е бле­до и сянкообразно; то е пълно със съдържание, конкретно-образно; то притежава една много по-интензивна действителност отколкото съ- държанието на сетивните впечатления. За чо­ве­ка из­г­ря­ва един нов свят, ко­га­то е раз­ши­рил по по­со­че­ния на­чин си­ла­та на сво­ята въз­п­ри­ема­тел­на способност. Когато чо­век се на­уча­ва да въз­п­ри­ема в то­зи свят, как­то по­-ра­но мо­же­ше да въз­п­ри­ема са­мо в се­тив­ния свят, на не­го му става ясно, че всич­ки при­род­ни закони, ко­ито по­-ра­но е познавал, ва­жат само във фи­зи­чес­кия свят; и че същността на света, в който сега е нав- лязъл, се състои в това, че неговите закони са други, даже противо- положни на тези на физическия свят. В то­зи свят не ва­жи за­ко­нът на при­те­га­телна­та си­ла на Земята, а обратно, явя­ва се ед­на сила, ко­ято дейс­т­ву­ва не от цен­тъ­ра на Земята навън, а дейс­т­вува об­рат­но така, че ней­на­та по­со­ка вър­ви от ок­ръж­нос­т­та на все­ле­на­та към цен­тъ­ра на Зе- мята. Съответното ва­жи и за дру­ги­те си­ли на фи­зи­чес­кия свят.

В Антропософията до­би­та чрез уп­раж­не­ние спо­соб­ност на чо­ве­ка да виж­да то­зи свят се на­ри­ча имагинативна сила на познанието. Тя се на­ри­ча имагинативна не по­ра­ди това, че има­ме ра­бо­та с "въображения", а за­що­то съ­дър­жа­ни­ето на съз­на­ни­ето е из­пъл­не­но не със сян­ко­об­раз­ни мисли, а с об­ра­зи (имагинация - образно виждане). И как­то чрез въз­п­ри­яти­ето на се­ти­ва­та чо­век се чув­с­т­ву­ва в не­посред­с­т­ве­но из­жи­вя­ва­не на ед­на действителност, та­ка е съ­що и в пси­хи­чес­ка­та дейност на има­ги­на­тив­но­то познание. Светът, към кой­то се от­на­ся то­ва познание, е на­ре­чен Антропософия етерен свят. Тук не се касае за хи­по­те­тич­ния етер на съв­ре­мен­на­та физика, а за не­що дейс­т­ви­тел­но ду­хов­но виждано. Това име е да­де­но в съг­ла­сие с по­-с­та­ри ин­с­тин­к­тив­ни пред­чув­с­т­вия ня­мат ве­че ни­как­ва поз­на­ва­тел­на стойност в срав­не­ние с това, ко­ето по­нас­то­ящем мо­же да бъ­де яс­но познато. Но ко­га­то ис­ка­ме да на­зо­вем нещо, ние все пак се нуж­да­ем от имена. Сред то­зи ете­рен свят пос­тиг­на­ли­ят го­ре­по­со­че­но­то има­ги­на­тив­но поз­на­ние поз­на­ва чрез но­во­то възприя-
тие, че на­ред с фи­зи­чес­ко­то тя­ло чо­ве­кът при­те­жа­ва съ­що и ед­но етерно тяло. Това етер­но тя­ло е нещо, ко­ето по не­го­ва­та същ­ност се на­ми­ра съ­що в рас­ти­тел­ния свят. Растенията имат сво­ето етер­но тяло. Физически- те за­ко­ни ва­жат фак­ти­чес­ки са­мо за без­жиз­не­ни­те минерали.

Светът на рас­те­ни­ята е въз­мо­жен на Земята бла­го­да­ре­ние на това, че в зем­на­та об­ласт съ­щес­т­ву­ват ве­щества, ко­ито не ос­та­ват зат­во­ре­ни сред фи­зи­чес­ки­те закони, а ко­ито не се под­чи­ня­ват на ни­как­ва фи­зи­чес­ка за­ко­но­мер­ност и при­емат ед­на та­ка­ва закономерност, ко­ято е про­ти­во­по­лож­на на физическата. Физическите за­ко­ни дейс­т­ву­ват ка­то раз­ли­ва­щи се от Земята; етерните закони действуват като вливащи се от всички страни на мировата окръжност към земята. Ние раз­би­ра­ме раз­ви­тие то на рас­ти­тел­ния свят са­мо тогава, ко­га­то виж­да­ме в не­го съв­мес­т­но­то дейс­т­вие на зем­но­-фи­зи­чес­ко­то и на космическо-етерното. Така е и по от­но­ше­ние на етер­но­то тя­ло на човека. Чрез не­го в чо­ве­ка ста­ва нещо, ко­ето не е ед­но про­дъл­же­ние на за­ко­но­мер­но­то дейс­т­вие на си­ли­те на фи­зи­чес­ко­то тяло, а има за ос­но­ва това, че фи­зи­чес­ки­те вещества, вли­вай­ки се в етерното, се ос­во­бож­да­ват пър­во от тех­ни­те фи­зи­чес­ки сили. Тези дейс­т­ву­ва­щи в етер­но­то тя­ло си­ли раз­ви­ват тях­на­та дейност в на­ча­ло­то на чо­веш­кия зе­мен жи­вот - на­й-­яс­но през вре­ме на раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия за­ро­диш в ут­ро­ба­та на май­ка­та - ка­то фор­ми­ра­щи и произ­веж­да­щи рас­те­жа сили. В те­че­ние на зем­ния жи­вот ед­на част от те­зи си­ли се ос­во­бож­да­ва от ра­бо­та по из­г­раж­да­не­то и рас­те­жа на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло и се прев­ръ­ща в си­ли на мисленето, а имен­но в онези сили, ко­ито за обик­но­ве­но­то съз­на­ние про­из­веж­дат сян­ко­об­раз­ния свят на ми- слите.

От на­й-­го­ля­мо зна­че­ние е да се знае, че обик­но­ве­ни­те сили, с ко­ито чо­век мисли, са пре­фи­не­ни­те сили, които фор­ми­рат фи­зи­чес­ко­то тя­ло и про­из­веж­дат не­го­вия растеж. Във фор­ми­ра­не­то и рас­те­жа на чо­веш­кия фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм се изя­вя­ва не­що духовно. Защото то­ва ду­хов­но се явя­ва след то­ва в те­че­ние на жи­вота ка­то ду­хов­на си­ла на мисленето. И та­зи си­ла на мис­ле­не­то е са­мо ед­на част от си­ла­та на фор­ми­ра­не­то и ра- стежа, ко­ято е има­ла в на­ча­ло­то на чо­веш­кия живот. Само затова, че ко­га­то не­го­во­то фор­ми­ра­не и растеж са напреднали, т.е., ко­га­то те са за­вър­ше­ни до оп­ре­де­ле­на степен, чо­ве­кът още се раз­ви­ва по­-на­та­тък, етер- но-духовното, ка­то тъ­че и жи­вее в организма, мо­же да се яви по­-на­та­тък в жи­во­та ка­то си­ла на мис­ленето. Така на има­ги­на­тив­но­то ду­хов­но виж­да­не фор­ми­ра­ща­та (пластична) си­ла се явя­ва от ед­на стра­на като не­що етерно-духовно, ко­ето от дру­га стра­на се явя­ва ка­то ду­шев­но съ­дър­жа­ние на мисленето.

Ако прос­ле­дим се­га ве­щес­т­ве­нос­т­та на зем­ни­те ма­те­рии в етер­но­то формиране, ние тряб­ва да кажем: тези материи, тези вещества прие-

Упражненията, ко­ито про­из­веж­дат ед­но по­-вис­ше възприятие, мо­гат да бъ­дат продължени. Както се при­лага ед­на по­ви­ше­на сила, за да мо­же чо­век да се кон­цен­т­ри­ра вър­ху мисли, ко­ито пос­та­вя в цен­тъ­ра на свое то съзнание, при­ла­гай­ки съ­що та­ка ед­на по­ви­ше­на сила, той мо­же да под­тис­не има­ги­на­ци­ите (об­ра­зи­те на ед­на ду­хов­но­-­етер­на действителност). Тогава той пос­ти­га със­то­яни­ето на из­ця­ло праз­но­то съзнание. Той е са­мо буден, без пър­во­то със­то­яние на буд­ност да има ед­но съдържание. (По-точни ука­за­ния по въп­ро­са се на­ми­рат в го­ре­ци­ти­ра­ни­те книги. )Обаче то­ва буд­но със­то­яние без съ­дър­жа­ние не ос­та­ва така. Опразнено то от всич­ки физически, а съ­що и от етер­но­-­об­раз­ни впе­чат­ле­ния съз­на­ние се из­пъл­ва с ед­но съдържание, ко­ето се вли­ва в не­го от един дейс­т­ви­те­лен ду­хо­вен живот, как­то във фи­зи­чес­ки­те се­ти­ва се вли­ват впе­чатле­ни­ята от фи­зи­чес­кия свят.

Чрез има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние ние се за­поз­нах­ме с един вто­ри член на чо­веш­ко­то същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съ- държание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията на­ри­ча познанието, ко­ето се раж­да по то­зи начин, поз­на­ние чрез инспи- рация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не тряб­ва да се заб­луж­да­ва­ме чрез та­ки­ва изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните све- тове. Обаче това, ко­ето се раз­би­ра с тях тук, е ка­за­но точно.) И светът, в кой­то чо­век нав­ли­за чрез Инспирацията, е на­ре­чен астрален свят. Ко- гато се говори, как­то бе обяс­не­но тук, за етерен свят, раз­би­рат се дейст- вията, ко­ито се уп­раж­ня­ват от ок­ръж­нос­т­та на све­та към Земята. Обаче ко­са­то се го­во­ри за "астрален свят", из­хож­да се съ­об­раз­но с това, ко­ето ин­с­пи­ра­тив­но­то съз­на­ние наблюдава, от действия, ко­ито се уп­раж­ня­ват
от ок­ръж­нос­т­та на све­та от оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни Същества, ко­ито се изя­вя ват в те­зи действия, как­то в из­хо­дя­щи­те от Земята си­ли се изя­вя­ват зем­ни­те вещества. Говори се за дейс­т­вува­щи от да­ле­чи­ни­те на све­та кон­к­рет­ни ду­хов­ни Същества, как­то при се­тив­но­то гле­да­не на нощ­но­то не­бе се го­во­ри за звез­ди и звез­д­ни образования. От тук и из­ра­зът "астра- лен свят". В то­зи ас­т­ра­лен свят чо­векът но­си тре­тия член на сво­ето съ- щество: астралното тяло.

Земните ве­щес­т­ва тряб­ва да се вли­ват съ­що и в то­ва ас­т­рал­но тяло. С то­ва те се от­чуж­да­ват по­-на­та­тък от тях­на­та фи­зи­чес­ка същност. - Както чо­ве­кът има сво­ето етер­но тя­ло об­що с рас­ти­тел­ния свят, та­ка той има сво­ето ас­т­рал­но тя­ло ка­то не­що об­що със жи­во­тин­с­кия свят. Истинската чо­веш­ка същина, ко­ято го из­ди­га над жи­во­тин­с­кия свят, мо­же да бъ­де поз­на­та чрез ед­на още по­-вис­ша фор­ма на познанието. Антропософия та го­во­ри тук за интуиция. В Инспирацията се изя­вя­ва един свят на ду­хов­ни Същества; в интуицията отношението на познаващия човек става по-близко до този свят. Той има пъл­но съз­на­ние за това, ко­ето е чис­то духовно, за ко­ето знае не­пос­ред­с­т­ве­но в пъл­но съз­на­тел­но изживяване, че то ня­ма ни­що об­що с из­жи­вя­ва­не­то чрез тялото. С то­ва чо­век се пре­на­ся в един живот, в кой­то се чув­с­т­ву­ва ка­то чо­вешки дух меж­ду дру­ги ду­хов­ни същества. В Инспирацията се изявяват ду­хов­ни­те Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества.

Както мо­жем да раз­бе­рем здра­вия чо­век са­мо тогава, ко­га­то познаваме, как по­-вис­ши­те чле­но­ве на чо­вешко­то съ­щес­т­во ов­ла­дя­ват зем­на­та мате- рия, за да я при­ну­дят да бъ­де в тях­на служба, и ко­га­то съ­що поз­на­ва ме, как зем­на­та ма­те­рия се преобразява, ка­то вли­за в об­лас­т­та на дейс­т­ви­ето на по­-вис­ши­те чле­но­ве на чо­веш­ка­та природа; така също можем да разберем болния човек, когато видим, в какво положение стигат цяло- стният организъм или един орган или редица органи, когато начинът на действие на по-висшите членове изпада в нередовност.

И ние мо­жем да мис­лим за ле­чеб­ни сред­с­т­ва са­мо тогава, ко­га­то раз­ви­ем ед­но зна­ние вър­ху това, как ед­но зем­но ве­щес­т­во или един зе­мен про­цес
се от­на­ся към етерното, към ас­т­рал­но­то и към Аза. Защото са­мо тогава, чрез вна­ся­не­то на ед­но зем­но ве­щес­т­во в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм или чрез тре­ти­ра­не с ед­на зем­на дейност мо­жем да произведем, що­то по­-вис­ши­те чле­но­ве на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во да мо­гат да раз­г­ръ­щат тях­на та дейност безпрепятствено, или съ­що зем­на­та ма­те­рия да на­ме­ри ед­на под­к­ре­па във вне­се­но­то ле­чеб­но средство, за да нав­ле­зе в пътя, в кой­то тя мо­же да бъ­де ос­но­ва на зем­но­то дейс­т­вие на духовното.

Човекът е това, ко­ето той е, чрез фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ду­ша (ас­т­рал­но тяло) и Аз (Дух). Като здрав той тряб­ва да бъ­де раз­г­леж­дан из­хож­дай­ки от те­зи не­го­ви членове, а ка­то бо­лен в на­ру­ше­но­то рав­но­ве­сие на те­зи членове. За не­го­во­то здра­ве тряб­ва да бъ­дат на­ме­ре­ни ле­чеб­ни средства, ко­ито от­но­во да въз­с­та­новят на­ру­ше­но­то равновесие.

В та­зи кни­га се по­соч­ва един ме­ди­цин­с­ки възглед, кой­то гра­ди вър­ху ед­на та­ка­ва основа.