Оптимизирането на жизнената среда

- да са беозпасен хранителен ресурс за човека

- да се създаде екологичен комфорт при отглеждане на животните

- да се изключи замърсяването на околната среда при отглеждане на животните

Специфична категория са животните използвани за производство на лекарства: влечуги от които се получават отрови, множество видове използвани в хомеопатията и т.н. Екологичните изисквания при тяхното отглеждане са много разнообразни, но по същество формирането на популации от тях се подчинява на същите екологични закони, които са обективни за хетеротрофните организми от съответното трофично равнище.

В икономически смисъл градът е населено място, което преди всичко е свързано с промишленото производство и обслужването. Така икономическата урбанизация, определена от нарастването на индустриалното население, не покрива само територията на града, но има и “поле” на влияние върху по-голяма територия.

Това влияние особено проличава при разглеждането на урбанизацията в пространствен аспект. Новите изменения, внесени от урбанизацията в териториален аспект, се състоят в това, че на мястото на града като точкова форма на разселване се появява гъсто урбанизирана зона “градът-район”. С пространствената урбанизация е свързано развитието на предградията, на градовете или околоградската територия, което се изразява в “субурбанизация”.

Промените в съдържанито “град” имат и социално-демаграфско измерение. Съвременната урбанизация представява широко разпространение на градския начин на живот в прилежащата му територия. Най-силно отражение от урбанизацията в социално-демографски аспект има процесът на ежедневната миграция на населението, която е масово явление във всички страни.

С нарастване на съвременните социални критерии и икономически изисквания при изграждането на градската среда и функционирането на всички системи на територията на града, урбанистиката, като наука за създаване и развитие на градовете, налага използването на съвременни методи и технологии за съставяне на градоустройствени планове, а също и необходимите условия и управдленски възможности за изпълнение на предвидените мероприятия.

Устойчивото развитие на градовете се изгражда и функционира на основата на баланса между икономическата, устройствената и социално-демографската същност на урбанизираната територия.

Основният метод е системният метод. Той изисква формите и методите в урбанистиката да се разглеждат както в статично, така и в динамично отношение, т.е. да има единство на количествената и качествената определеност.

Урбанизацията е свързана с нарастването на градовете, особено на големите и свръхголемите, с увеличаване на относителното тегло на градското население, с разпространение на градския начин на живот

Понятието “град” се размива особено при анализа на урбанизацията в пространствен аспект като форма на териториално концентриране на хора, градът традиционно се асоциира не само с мястото, където се съсредоточава неселскостопанската дейност, но и с мястото, където се концентрира населението, където се концентрират жилища и се оформят големи транспортни възли.

Същността на новите изменениея, внесени от урбанизацията в териториален аспект, се състои в това, че на мястото на града като точкова форма на разселване се явява гъстоурбанизираната зона градът-район. Заедно с разширяването на индустриалната дейност в селската местност и прилежащите към града населени места те външно придобиват “градски вид”. Застрояването покрай транспортните артерии постепенно се слива с града, извършва се разширяваща се урбанизация на територията . Градовете излизат извън традиционните си граници и специфичния си характер на застрояване на жилища.

С пространствената урбанизация са свързани няколко типа разширения на градовете или степен на тяхна трансформация, въпреки че и тук няма точни граници. Това е преди всичко развитието на предградията на градовете или околоградската територия, което се изразява в “субурбанизация”- това е фаза на най-широко териториално заселване, породено от урбанизацията и обозначено с термините “градска агломерация” или “конурбация”.

Изменението на понятието град става и в социално-демографско отношение. Използва се типично социалния термин “градски начин на живот”. В този термин се включват специфични черти на този начин на живот като:

• 
  неселскостопански труд;
  
• 
  свободен избор на място за работа и местоживеене;
  
• 
  мобилност;
  
• 
  свобода и избор на своя среда;
  
• 
  регулирано работно време и планирано свободно време;
  
• 
  дезинтеграция на семейството, намаляване на средната големина на семействата.
  

Най-силно отражение както върху разширеното понятие на града в социално-демографски аспект, така и върху развитието въобще на всички основни страни на урбанизацията – икиномическа, демографска, пространствена и социална – следва да се признае на процеса на ежедневната миграция на населението. Тя е естествена и твърде характерно явление при съвременната фаза на урбанизация.

При анализа на механизма на урбанизацията следва да се отбележи, че той се дължи: 1/ на естественият прираст на градското населението, 2/ нарастването е за сметка на селското население на механичния прираст 3/ нови градове възникват и на чисто място, 4/ в градските черти се включват съседни села или се присъединяват в админастративно отношение крайградски територии., 5/ админастративно се издигат селски силища в градове. Тези причини влияят непосредствено върхе числената характеристика на урбанизацията.

Фактическото нарастване на градовете, което излиза извън границите на установените градски черти, се осъществява и чрез формиране крайграски зони, в които целият начин на живот на населението все повече го сближава с населението на големите градове. Този шести признак по същество означава истинско качествено изменение на целия урбанизационен процес. На практика се получава, че естествения прираст на населението в града намалява, а темповете на урбанизация остават високи поради високия механичен прираст.

Основен елемент за развитието на понятието град е градообразуващата база . Това е икономическата база – отраслите и предприятията, които участват в териториалното развитие на труда.

Съвременните градски формации са динамичноразвиващи се във функционално-пространствено отношение градове, обслужващи системи от различен тип, в които те си взаимодействат при определена иерархическа съподчиненост и интенграционни връзки. Закономерна е тенденцията на концентрирането на различни видове иконочически, политически, културни и други дейности в големите градове, което води до непрекъснато увеличаване на териториеите им и намаляване на разстоянията между тях. Особено развитие получават периферните райони, които се отличават с полуградския си характер – нискоетажно застрояване, амортизирани жилищни сгради, ниска степен на обслужване.

Териториално обслужване на градовете е получило различно наименование в различните страани – агломерации, конурбации, интерурбации, урбанизирани райони, градски ландшафти и др.

Агломерацията е териториално сближаване на близкоразположени селища и прилежащите им други категории населени места, обединени от сложни и многостранни функционолно-пространствени враъзки.

У нас тя е сравнително нов елемент в съвременната селищна структура. Има специфично съдържание и редица особености по отношение на възникването, развитието, простронствения обхват, формите на икономическа и социална интеграция между населените места.

В нашата страна може да се определи като териториално-производствена и селищна система, характеризираща се с функционално обединяване, а в отделни случаи и териториално сближаване на селища от различни категории и вид, които са активно свързани с обща икономическа база и транспортни комуникации, отличават се с висока концентрация на демографска маса, интензивни трудови и културно-битови връзки и голяма притегателна сила.

Селищните агломерации у нас са формирани около два или повече градски центъра, поради което могат да се класифицират като полицентрични. В процес на агломериране са териториите около градовете Бургас и Камено, Варна и Девня, Пловдив и Асеновград, В. Търново – Г. Оряховица и Лясковец, София и Перник.

Броят на населените места в България през социалистическия период е намалял с 697. Населението се съсредоточи в двата полюса на селищната мрежа, на най-малките населени места / периферията / и на най-големите / център /. Най-малките са намалели с 694, а най-големите / с над 10 000 жители / са увеличени с 47.

Това е негативна промяна в селищната мрежа на България, при която застарялото селско население е останало да живее във все по-малки села, а по-младото / главно детеродното / население се пресели във все по-големите градове.

Полюсът на “центъра” се формира от 4 групи населени места, заедно със столицата София. От тях най-голям е броят на населението на градовете с население 25 000 – 100 000. Това е полюсът на центъра.

След Съединението от 1887 г. до 1946 г., за 59 години нарастването на градското население в страната, като показател за установяване степента на урбанизация, е 5.9 %. А само за десет години /1946 – 1956 г. / е 8.9 %. Оттогава делът на градското население непрекъсната нараства, което означава, че за урбанизацията като постоянно нарастващ процес в България може да се говори едва след Втората световна война.

Успоредно с увеличаването на градското население раждаемостта в България е намаляла. Този спад е фатален за България със своята нелогичност, тъи като през последния 50- годишен период градското население се увеличаваше главно чрез миграция на младото поколение от селата. Намалявайки раждаемостта си, то доведе страната до положение да не може демографски да се възпроизвежда.

За периода 1946 – 1995 г., делът на възрастовата група на селското население е увеличен с 22.9 %. Застаряването му ускорено настъпва в граничните и периферни общини, където относителният му дял достига границата на абсолютното обезлюдяване – 70 %.

През 1972 г. на проведената в София интеркомунална конференция бе приета Софийската харта на градовете. С българското активно съпричастие поради домакинството в нея се подчерта, че “всички процеси на урбанистичното развитие трябва да се подчиняват на единна комплескна програма”. За съставянето й през следващите седем години бяха създадени съответни териториалноустройствени проекти. Те дадоха основата на админастративната промяна през 1979 г., когато съществуващите до това време 1 400 общини бяха сведени до 300 селищни системи. В съответсвие със замисъла на Софийската харта на градовете тяхното основно предназначение беше “ да се преодоляват отрицателните страни на урбанизацията”. Макар, че негативните последици на българската урбанизация протичаха през период, когато социалистическата политическа система обявяваше плановото регулиране за основен метод на държавното управление и бяха разработени нужните териториално-селищни проекти, към него не се пристъпи дори и след като през 1979 г. се премина към ново админастративно деление на страната. С него общините бяха уедрени в селищни системи – единен териториално-селищен организъм, в рамките на 24-часовия жизнен цикъл, в който всяко населено място е равностоен компонент. Териториално-устройствените проекти за тяхното изграждане получиха международно признание.

Обаче за съжаление създадената в продължение на 10 години подготовка и научно-проектански потенциал в България за регулилане на нейната урбанизация не беше използван. След три години селищните системи / 300 / бяха изоставени като цел, а старите общини от преди 1979 г. / 1 400 / не бяха възстановени. Така исторически създадената селищна мрежа беше из основи разрушена, което лиши местното управление в страната от рационален фундамент.

Основните характеристики на урбанизацията в България са резултат от нейното развитие през последните деситилетия. До началото на 70- те години в това развитие имат бързата индустрализация и териториалното й съсредоточаване в админастративните центрове. Така формиралото се състояние и тенденции в териториалната организация на урбанизационните процеси в страната се запазват устойчиви и до днес. Столицата, областните центрове и няколко други по-малки градове имат своето значение на водещи урбанизирани центрове. В тях са съсродоточени преобладаваща част от населението на страната, от висшите учебни заведения, студентите и научните работници. Те привличат значителни миграционни потоци, което непрекъснато засилва тяхната поляризация между малките градове и села. Пораждат се проблеми, свързани с неравномерното използване на територията и конкретно с устройството и изграждането на урбанизирани центрове. Поставят се проблеми като нарастващите потребности от териториално разширяване на градовете за нуждите на обитаването, на производството, на инфраструктурата при едновременно нарастващи изисквания за опазване на ценната обработваема земя и на екологичното равновесие.

Приватизацията в собствеността, включително . и селското стопанство създава условия за протичане на дезурбазнизационни процеси, които са стимулирани и от големият брой незаети с труд в урбанизационните центрове, в следствие на съкращаване на неефективни производства и технологичното превъоъжаване на промишлеността. Дезурбанизационните процеси оказват обаче слабо влияние върху количественоато развитие на съществуващите урбанизационни центрова, нораждат нови еелементи и форми на обитаване в селищната система. В организацията на селскостопанското производство едновременно с кооперациите участват и индивидуални производители.

В някои отдалечени от урбанизационните центрове райони агротехническото, производственото, информационното, научното и други видове обслужване на селскостопанското производство и на заетите в него ще породинеобходимост от съсредоточаване на посочените дейности и обекти в избрани малки градове от същите райони. Подобен процес ще стимулира изграждане на на нови урбанизационни центрове в селищната система

Благоприятна предпоставка за изграждането на тези нови центрове ще окаже очакваното проучване и разработване на на находища с нефт и други минерални суровини. Това съвпада с районите с преобладаващо селскостопанско производство и относителна отдалеченост от съществуващите урбанизационни центрове

В резултат на възприетите в теорията формулировки, можем да определим развитието на урбанизацията в страната като достигнат етап на класическа урбанизация с проявяващи се процеси на субурбанизация и слабо изразена ексурбанизация.

Предпоставки за еволюцията на урбанизацията в България е реформата, която се осъществи в държавното управлиние и постепенното преодоляване на съществуващите трайни ограничители в организацията на урбанизационните процеси на териоторията на населените места.

Завършване процесът на приватизацията и стопанската инициатива е възможност на българските и чуждестранните инвенститори за проява на инициатива при изграждане на малки и средни предприятия, на обекти от сферата на социалните услуги. Предпочитано място са съществуващите и новите урбанизирани центрове. Причината е изградената инфраструктура, квалифицираната работна ръка, възможностите за използване на съществуващите фондове, възможностите за ново строителство в близост с изградените комуникационни и инфраструкторни съоражения. Разкриването на нови работни места ще утвърди значенитето на урбанизираните центрове в селищната мрежа на процесите на концентрация.

Включването на България в обоевропейския процес на развитие активизира дейността на туризма, затова е необходимо качествено да се усъвършенствуват изградените комплески и селища. Така туризмът оказва, макар и слабо влияние върху еволюцията на урбанизационните процеси.

Необходимо е възстановяването и опазването на екологичното равновесие на съществуващите урбанизирани центрове. Териториалното разрастване на градовете налага охраняване на обработваемата земя в непосредствено съседство с тях. Необходимо е осигуряване на градското население с питейа вода и градска зелинина.

Реално съществуват райони и части от градове със силно влошени санитарно-хигиенни качества на средата. Такива са зоните с недопустимо шумово натоварване в близост до летищни комплекси, автомагистрали и други източници на шум. Значителни по размер територии в градовете и населените места са изложени на постоянно отлагане на вредни емиси от въздуха от близко разположени промишлени комплекси.
Наред с застрояването на нов сграден фонд е необходимо и реконструкция на стария жилищен фонд в градовете. Около 40 % от изградения досега жилищен фонд, а също и значителна част от съществуващия обществен сграден фонд, предимно в централни.ите градски части, се нуждаят от ремонт.

Развитието на градовете – от тяхното формиране като географска особеност с растяща концентрация на функции и население върху ограничена територия до днешното им състояние на сложен и динамичен социален организъм – поражда не само изследовотелски интерес към тях. Те изискват компетентно упранвление и гъвкаво професионално поведение с оглед планирането и подържането на определен ред – по отношение на пространствено регулиране, функционолно балансиране, устройство и застрояване.

Наблюдава се процес на инвестиционно претоварване на градската и околоградската територия, на разширяване обхвата на урбанизираната земя с произтичащите от това неблагоприятни последици – промени в статута на ползване на земята, нарастваща потребност от обекти на социалната и техническата инфраструктура при ограничените средства за нейното изграждане, удължаване на вътрешноградските транспортни комуникации, задълбочаване на конфликта между центъра и периферията. Резултатът в крайна сметка е оскъпяване изграждането и функционирането на градовете, пораждането на конфликтни точки между естествената и антропогенната среда, ограничаване на възможностите за устойчиво развитие.

Промените в обществено-политическата, икономическата и управленската система на странатяа при новата админастративно-териториална организация, при наличието на разнообразни форми на собственост и усложняваща се полифункционална структура на градовете, често води до нарушения в организацията, застрояването и поддържането на градската среда. Те са стимулирани от съчетаването и пространственото съвместяване на висок отоносителен дял на частната собственост върху жилищните недвижими имоти и значително високия размер на държаваната и общинска собственост върху останалите елементи на антропогенната среда в градовете.

Отделни групи предпоставки и последвалите ги процеси ни дават основание да приемем, че те пораждат нов етап в еволюцията на урбанизацията в страната. Той се характеризира с продължаващо укрепване на централното значение на съществуващите средни и големи градове и на столицата за урбанизационните процеси. Но тяхната реконструкция и доизграждане ще си съчетавот с едновременното развитие на засилващите се процеси на субурбанизация и ексурбанизация.


Инженерната екология през последните десетилетия активно се развива. Различните автори влагат различен смисъл при интерпретиране на същността на тази наука. В повечето ръководства се посочва, че тази наука изучава въздействието на промишлеността, транспорта и селското стопанство върху природата или влиянието на факторите на природата върху функционирането на предприятията и комплексите. Други автори са на мнение, че инженерната екология създава технически средства и технологии за решаването на конкретни екологични проблеми: например изследване параметрите на жизнената среда, пречистване на отпадъчни води и т.н. През последните години все повече са привържениците на идеята, че инженерната или конструктивната екология се занимава с възстановяването на видовото разнообразие в природни екосистеми, чрез интродуцирането на изчезнали видове и създаването условия за възстановяване на числеността на популациите им. Акцентът на инженерната екология в антропогенните екосистеми е създаване на екологичен комфорт за максимално и рентабилно реализиране на генетичния потенциал на продуктивност на селскостопанските растения и животни, от една страна, и намаляването до минимум последиците от линейността на технологиите чрез прилагането на екологосъобразни методи за рециклиране на отпадъчните продукти.

Екологична култура е невъзможно да се формира без постиженията на фундаменталните и приложни екологични науки..

Дошло е времето, в което трябва да направим равносметка на последствията не само от собствената си екологична недобросъвестност, а и на завещаната тежест от екологичното незнание на миналите поколения. В този смисъл, екологично отговорното поведение ДНЕС трябва да означава самоограничаване: отказ от приятни и печеливши вещи и дейности.

Все още, като социални същества, ние хората не сме готови за такова 'самопожертвователно' поведение. Екологичните активисти все по-силно алармират за предсоящите екокатастрофи, но широката общественост приема сигналите за промяна с голяма резерва. Макар екологичните въпроси да са известни на мнозинството от огромната медийна информация за натрупания ‘екологичен дълг” и макар поредната новина за екологична недобросъвестност или екологични щети да се приема много отрицателно, обществото като цяло не е готово да се самоограничава. Хората масово проектират екологичната отговорност извън периметъра на собствената си жизнена активност: някой друг е длъжен да следи, да санкционира, да подобрява и да прави разходи – държавата и институциите, например.

'Институции' съвременната наука за обществото нарича социалните механизми, които канализират поведението на хората в посока, изгодна за функционирането на цялостния 'социален организъм' или на определена човешка група. Институциите, за разлика от популярното схващане, съвсем не се припокриват с термина организации. Институциите са на първо място модели-установки в психиката на хората и се съотнасят с понятието култура.

Само чрез изграждане на подходящи съзнателни институции ще може да се постигне личностна отговорност в широките слоеве, която ще предопредели успеха на глобалната екологична политика на правителствата. Проблемът е много сериозен и много широк; едва тепърва започва да проличава нуждата от формиране не само на елитарна, а на широко възприета нова мисловност, за да се постигне желаното устойчиво развитие.
Интеграция между икономика и екология се осъществява като екоенология (биоикономика, политекология, еколономия) и конкретна икономика на природоползването, включваща икономика на опазване на природата и обкръжаващата човека среда. Смята се, че тези две направления все още нямат задълбочен теоретичен фундамент и се намират в началото на своето развитие, независимо от това, че са перспективни.
Екотоксикологията съществува от 1969 г. като самостоятелно междудисциплинарно научно направление. Някои автори (Тиравска, 1997, 1999) посочват, че екотоксикологията е самостоятелна наука за влиянието на химичните замърсители върху популациите, биоценозите и екосистемите в резултат на директно въздействие на тези вещества (интоксикация) или на косвен ефект (при разпространение и трансформация на замърсителите). Основна научна цел на екотоксикологията е развитието на научните и теоретичните основи за определяне влиянието на химичните вещества върху живите организми, както и за установяване на промените, които те предизвикват в околната среда. Определящ предмет на екотоксикологията са надорганизмовите равнища на организация на живото вещество и промените в структурата, функцията и възпроизводството им от техногенното замърсяване.
Трофологията се развива като наука, пряко свързана с екологията, от 70-те години. Изучава се храненето както на клетката, така и на множеството видове, формиращи биоценозите. Установява се връзката между отделните видове, техните потребности, особеностите им по отно-шение на хранителните ресурси и начина на хранене.

Много са практическите задачи, които решават екологията и трофологията - оптимизиране на жизнената среда с оглед ефективно и пълноценно използване на ресурсите, формиране на съобщества, при които е минимализирана конкуренцията по отношение на хранителните ресурси и т.н.