Родена съм в Бордо на 24 март 1977 в региона между Виньобл и Борделие, близо до Атлантическия океан

Вярно е, че пристигането ми в София беше по-значимо от пристигането ми в Будапеща. Може би бях по-критична. Когато пристигнах в Будапеща бях по-млада, не бях следвала политически науки, нямах по-дисциплинирана представа за средата, в която се развивам и бях доста концентрирана върху преподаването на френски. Нямаше голям културен шок, бях учила в Европа три години. Когато пристигнах в България за първи път се излагах на непознат език, защото макар и да е близък до руския, все пак е различен. В Унгария бях изживяла малък шок, но все пак разбирах, но може би средата като цяло повече ме изненада. Пристигнах без предразсъдъци, но може би подсъзнателно очаквах да открия столица, която прилича на Будапеща, а се намирах в столица по-позната, без забележителности ... отново, за да работя в професионален аспект ()много сериозно, защото ми бяха поверили отговорности за институционално сътрудничество, така че бързо се интегрирах в България, а после дойде и привързването – лично и културно – 6 месеца след като бях на работа. Какво да кажа сега, вече две години съм в тази сътрудническа дейност, очевидно е, че са се създали лични връзки. Ще празнувам тридесетата си годишнина в София, точно преди да замина и това е изживяване, което ми се иска да продължа. Все още нямам такава възможност, но за първи път напускам страна с желанието да се върна, значи трябва да се е случило нещо без напълно да забележа, без да го осъзнавам. Тук, десет години след първото ми експартиране, срещнах идеална среда, за да се почувствам наистина у дома с професионална дейност и приятели, нова страна, непозната околна среда, разбираем език, въпреки всичко и най-вече задоволството да видя тази страна, да се променя от ден на ден. Разбира се, не винаги е задоволство, имайки предвид амбициите, но задоволството да имаш чувството, че си част от историята. За две години си дадох сметка, че съм в България в един много важен момент за страната. Усетих нещо подобно в Будапеща, но тогава беше може би твърде рано – през 1998 – 2000, а голямото развитие беше през 2002 – 2004. В България бях по-близо до големия праг, живях () в европейския съюз две години преди голямата вечер на 31.12.2006 и сега бих искала да последвам приятелите и дългогодишните си партньори в това, което ще последва.

• 
  Работиш във френското посолство, работиш ежедневно с французи, почти ежедневно с българи, би ли споделила впечатленията си, би ли направила сравнение ... ?
  

Няма какво толкова да сравнявам, защото, един вид, това е първата ми сериозна работа откакто се дипломирах. Досегашният ми опит е също толкова интеркултурен, но не толкова ... можи би имах по-малко отговорности. Наблюденията ми, обаче, са, че отношенията ми с българските партньори много са се развили приз изминалите две години. Когато пристигнах, имах чувството, че българите, пристигайки в офиса ми, подхвърляха някаква идея, но нямаха планове за проекти.Очакваха от мен да създам сама проект. Сега, две години по-късно, имам чувството, че българските ми партньори знаят точно какво искат () като гише, а като реална институция – партньор, за да се разрешават много специфични ситуации в странта им и знаят много добре. Имам чувството, че са придобили нова самоличност, която ги подтиква да проявяват като граждани, като партньори, а не само да изискват. Две години по-късно мога да го усетя много ясно. Освен това, в ежедневната работа от самото начало франкофонията в българските институции ме фрапира. Вярно е, че работя в сектор за институционално и техническо сътрудничество, имам много работа и в министерството и може би става въпрос за елитна франкофония, но това важи и за младите. Има много преводачи на моята възраст, на около 30 години, които говорят много добре френски. Така че не е просто историческа франкофония. Това е едно от нещата, които ме изумиха и които (). Между другото, подкрепяме всички инициативи за създаване на франкофонски клубове. Именно напоследък клуба за развитие на младите франкофони много ни заинтересова, още от първия контакт бях изумена от решителността на тези млади хора между 20 и 25 години, които са готови да се мобилизират, да вложат всичко от себе си за страната си. Струва ми се, че са политически по-зрели, по-развити, от младите учащи французи, с които често съм се опитвала да създам тематични асоциации за учащи и много не ставаше. Може би сме забравили за ролята на младите за развитието на една страна.

• 
  Една българка в София общува основно с други французи, с българи или в един по-интернационален аспект?
  

И трите едновременно. Късметлии сме в посолството да имаме екип, във всеки случай, в бюрото за сътрудничество от много млади, така че имам сътрудници на моята възраст, като някои са били и преди мен, други дойдоха по-късно, така че очевидно има съпричастност ... успокоително е да откриеш франкофонска общност при пристигането си, да я разшириш, да споделиш впечатленията си. България е, може би, в период, в който пристигаш в страна, трудна () първия път. Но аз извадих късмета да пристигна през пролетта. Прекрасно е. Май 2005 мина наистина безболезнено, но имам колеги, които пристигнаха през зимата и беше важно да бъдем солидарни () като патриоти. Аз много държа на приятелствата ми с българи. Много бързо в началото, вече много често една колежка от института за организация, с която работих... е на моята възраст. После малко по малко срещнах хора случайно , те остават и са ми много ценни, за да разбера културата, манталитета, идентичността на живота. Вярно е, че можеш да останеш много изолиран от реалността в една страна, ако останеш в своята общност. Освен това има едно движение, малко по-интернационално, състоящо се от млади дипломати от различни посолства в София, които много ценя. Не знам дали трябва да го казвам, но само с българските си приятели се чувствам като себе си. Деликатно е. Важно е да се чувстваш първо европеец, но не само, защото имам приятели ливанци, кубинци с различни проблеми, но проблемите на тези млади дипломти в чужбина са много различни от реалностите, които са ми много скъпи ... не знам. Чувствам се много по-близо до местната реалност.

• 
  А кои са твоите места в София? Местата, които обичаш, където обичаш да ходиш и се чувстваш себе си, където ходиш с приятели?
  

Ами това, в което сме сега, където ви поканих. Открих го скоро след като пристигнах, благодарение на една българска приятелка, която беше много щастлива да ми покаже културния живот в София, няколко години след промените. Как преходът може да създаде интересни културни идеи. Намира ме се в място, наречено „Апартамента” – концепцията е да се почувстваш сякаш си у приятели. () в кухнята, или обикаляш от стая в стая, приятно обзаведено, малко по турски – близо до пода, и мого непретенциозно. Освен това има уютната атмосфера на къща, леко интелектуална – има книги почти навсякъде, както и мултимедия - можеш да сменяш, да носиш и да отнасяш музика, филми, книги ...

• 
  Има ли други места в София, които те привличат?
  

Има много места за разходка, не толкова точно определени места. Близо до нас е малко () има тайни места. Близо до Народния театър „Иван Вазов” има малък клуб на писателите с малка столова. Това е от типа места, които ме привличат много. Можеш да се изолираш, сируген си, че няма да срещнеш никой от чуждестранната общност, можеш да се потопиш в много типично българска среда. Много ме влекат тези малки, тайни места, както и тези за разходка. Има квартали – () обичам да се разхождам в този, който е зад Народното събрание, ул. Московска ... в един жилищен квартал със старите му величествени сгради, които не забелязваме, защото не са обновени, но можем да си представим промяната след няколко години ... разходка, в която можеш да се изненадаш, представяйки си модерната София след 10 години, която ще има () да се възползва от чудесното си културно наследство в центъра на града.

• 
  Спомена, че си изживяла малък културен шок. А изживявала ли си голям културен шок?
  

Наскоро изживях два. Пръвият бе точно преди да пристигна в България. Много пътувах из Европа и Русия () следването ми за няколко семестъра, но никога на други континенти. Когато приех работата в България, ми оставаше един месец ваканция и реших да отида в САЩ. Видях Америка () на селяните, но реших да отида в Ню Йорк за няколко седмици и там изживях културен шок, който очаквах и който потвърди степента на европейската ми идентичност. Това е обичайният културен шок. Бях много доволна, че това предизвика този ефект у мен - точно това очаквах. Може би бях предразположена, но беше истински шок. Първо, защото бях изненадана да открия, че крайната урбанизация може да бъде красива и бях изумена да открия, че дори е много красиво и в същото време за първи път, пътувайки, не се почувствах сякаш виждам нещо познато, не се асоциирах с този град () в кварталите () където се намира много голяма част от културата на централна Европа – всичко това ме увери, че съм направила добър избор да се върна към Европа, към изграждането, към източна Европа, където съм родена.

Друг шок беше още по-скоро, докато бях в София отидох в Истанбул и изживях много позитивен шок. Между другото, това беше първият път, странно късно, когато посетих държава, чиято доминираща религия е Исляма и се почувствах много добре. Имам една приятелка, която е изживяла шока, но противоположен, и беше много интересно да се сравни. Още от първите минути се е почувствала много подтисната, а аз пък се почувствах много на място. Така че това има влияние върху продължението на пътя ми, защото изобщо не познавах, заминавах за пореден път, без предразсъдъци, но все пак си представях, че ще изживея културен шок, но в крайна сметка го изживях по начин, който събуди любопитството ми към тази страна. Надявам се, без да се отдалечавам много от София, и оставайки в течение с проблематиката та европийското изграждане, защото това е, надявам се, следващият етап и във всеки случай въпрос, който ще ни занимава поне 10, 15 години. Така че се надявам да продължа пътя си на изток, към Истанбул и към Турция. Това е моят () от София и благодарение на София в края на краищата.

• 
  Много си пътувала – в Будапеща, в Русия, в Ню-Йорк. Следващата спирка най-вероятно е Истанбул, има ли и други пътувания, спомняш ли си първата чужда страна, в която си ходила, първия контакт с интеркултурното?
  

Да, съвсем първият – когато бях във Франция, беше Испания. Ходехме доста редовно, защото е на юг от Франция () беше доста позитивен културен шок. Испания е страна с много празненства и детските ми спомени са свързани с летата в Испания. Аз не съм испаноговоряща, но майка ми е, така че когато бяхме там, общувахме доста лесно. Първите ми спомени за пътувания са много позитивни и много бързо ми хареса, въпреки че родителите ми не пътуват много. Вкъщи всички са повече домошари, никой не се е е експатрирал. Любопитството ми идва определено от дядо ми, очевидно е, след като ми е разказвал всичките си приключения. Освен това има и нещо много важно, което не ви казах - той е учител в училище, така че притежава изкуството да предава, така че определено е знаел как да събуди любопитството ми. В много пътувания ме е подкрепял, за разлика от родителите ми, да замина. Дори ми каза направо „ Трябва да се движиш, да отидеш да разгледаш другаде, да циркулираш, да пътуваш.” Донесох една статия за мен, но не съм сигурна дали мога да ви покажа няколко откъса. Удобно ли е?

• 
  Да, разбира се.
  

Това е едно от нещата, които до голяма степен обясняват пътя ми. Дядо ми, когато е бил на моята възраст – 29, 30 години, е бил млад учител, завърнал се с опита си от втората световна война, и е списвал колонка в местния вестник по въпроса защо и как трябва да се изгради Европа. Много е интересно, защото ми е предал всичко това за изграждането на Европа по негов начин ... така че исках да ви прочета малка част от тази статия, написана от дядо ми, публикувана в местен вестник на 6 юни 1950 година, и която обяснява моето наследство, културния ми капитал за Европа и със сигурност е едно от обясненията защо сега съм тук. „Бих искал да се чуе гласа на един много благороден гражданин () от това, което ще каже, но който, за тези, които са запознати с политическата терминология, за тези, които не знаят, разликата между „съвет на адвокатските кабинети” и министерски съвет. Те са много, не искам изобщо да ги упреквам, и ако се вгледам още по-дълбоко в себе си, дори бих ги поздравил. / С една дума/ бих искал да изкажа, за тези, които не са политици, няколко идеи, които ми се струват интересни. Не се обръщам към тези, които се разпознават в установения безпорядък и откриват полза, а към всички тези смели хора, които искат да бъде по-добре – тези селяни, тези работници, тези низши държавни служители, тези старци, които мечтаят за един не толкова тежък живот (тези търговци) (), майките и бащите в семействата, които желаят от цялото си сърце да се освободят от силния страх от евентуална война и им казвам единствения начин да се излезе от хаоса – първо да се направи Европа.” И така, това, което пише дядо ми преди повече от 50 години през втората световна война, и което често забравяме – ние, нашето поколение. Много често сякаш случайно чуваме () да чуваме да се говори за това европейско изграждане и да се фокусираме върху това изграждане ... ето, аз вкъщи имам някого, който ми напомня всеки ден до каква степен е важно ... , че мирът не е предварителна победа и който е писал на годините, на които съм аз сега по много пионерски начин, който остава в дъното на сърцето ми, който е най-голямото ми наследство и който обяснява защо съм сега, тук с вас в София, в България, много съм щастлива.

• 
  Една наистина убедена и щастлива европейка, кое е мястото или кои са местата, където се чувстваш у дома?
  

На много места се чувствам на място. У дома, всъщност това ще бъде голямо клише, но именно в това изграждане съм имала усещането... в Будапеща преди 10 години, че срещам обща идентичност. Тук също и странно, но в Истанбул също, което не е мнение, споделено от повечето хора. Така че бих казала, че се чувствам себе си в процесите на съревноваване за общото изграждане. Освен това географски ...

• 
  Не казвам географски, може да е преместването, може да бъде твоето пространство – самолет, къща, и т.н.
  

Точно така. Мисля, че се чувствам у дома в циркулацията..

• 
  Оттук минавам на предимствата и недостатъците да живееш в интеркултурна среда. Как би ги определила?
  

Не знам дали е толкова свързано с интеркултурната среда. Неудобството е, че приключението опиянява, но семейството успокоява и че много често в трудните моменти, защото няма много ( а може да има много различни фактори, които те карат да се огънеш), но това, което най-много те разкъсва е изборът между експатрирането и люлката на корените ти, на семейството ти. Когато си много привързан към семейството ти, има голямо значение. Предимствата на интеркултурната среда са очевидни – откритието, обогатяването. Имаш чувството, че непрекъснато има неща, които трябва да научиш. Друго предимство е да осъзнаеш, че имаш много общи неща. Когато във Франция се опитаме да убедим хората, че имаме сходна идентичност по един или друг начин, но не знаем как да го обясним, трудно е да го докажем, се оказваме циркулиращи, споделяйки че : „да имаме много общи желания, това изграждане има смисъл, просто сега трябва да намерим начин да го обясним, да го докажем. Това не е най-лесното нещо и не може да искам да бъда (), че имат официална задача да го направят, защото не е толкова очевидно да преведеш чувства, впечатления, емоции като нещо конкретно.

• 
  Можеш ли с няколко думи да опишеш какво е да си жена във Франция?
  

На мен ми се струва, че е някакво наследство. Имам майка и баба, които са много независими. Може би е наследство ... смешно е, но никога не съм мислила много конкретно по този въпрос. Но сега мисля ... да бъдеш жена във Франция е найната (стойност). Това, за което си мисля първо, е за това, което ми е предал този () във Франция – това е нещо спечелено, придобито и наследствено. Много майчини уроци за независимостта.

• 
  Много добре. Значи да си жена във Франця, означава да си независима, автономна. А според теб какво е да си жена в България според впечатленията ти през тези две години?
  

За мен като жена тук е същото, само че изживяно. Аз съм независимата, пристигнала в края на пътя ми, изпълнявайки съветите на майка ми и бабите ми. За българските жени е трудно да се каже – мои приятелки (), които са на моята възраст и вървят по същия път ... имам чувството, но може би бъркам, че на местата, където ходя и хората, с които общувам, равенството е по-видимо в България. Струва ми се, че жените са много по-добре представени на местата, където ходя. Например министерствата, управлението на министерствата, специално младите жени. ... Вярно е, че често съм в дирекцията за европейска интеграция – това са млади хора, които добре разбират проблематиката. Имам чувството, че жените са по-добре представени. В частния сектор всеки (случай) е толкова различен, че бих се затруднила да кажа. Поколения са много ... една българска баба няма да ми каже същото като младите ми приятелки ... нямам чувството, че има голяма разлика – може би има повече зрялост тук и имам чувството, че хората на Балканите, на всички възрасти, дори най-младите, имат усещане за семейство, което е по-силно, отколкото при нас. Но още веднъж – това е толкова индивидуално и субективно ...

• 
  Да, не можем да обобщаваме, говорим само за усещания ... и за да обобщим, ти говори през цялото време за това, но какво е да бъдеш чужденка в България, французойка в България?