ОБСЪЖДАНЕ НА ВЪЗРАЖЕНИЯТА

ОБСЪЖДАНЕ НА ВЪЗРАЖЕНИЯТА

1. Ако Христос би приел нашето греховно естество такова, каквото е Той ще е бил заразен с греха и не би могъл да бъде Агнцът Божий без петно и порок, но Сам би бил грешник, нуждаещ се от изкупление.

2. Тъй като Христос е приел нашата човешка природа, като се е уподобил на нас физически, Писанието говори за Него като за «Святия», «без грях», «отделен от грешниците» (Лк. 1:35; Евр. 4:15; 7:26). Следователно, Неговото духовно естество е било подобно на естеството на Адам до грехопадението.

3. Христос не би могъл да се съпротивлява на изкушението, ако Неговата човешка природа е била греховна във всяко отношение, като нашата.

4. Христос се явява втория Адам; следователно, Той е приел безгрешното духовно естество на първия Адам.

Правилното разбиране на човешката природа на Христос е много важно за верното разбиране на спасението в смисъл оправдание, освещение, а също и прославяне и тези възражения на искрени Божии мъже не трябва да ги игнорираме. Нека да ги разгледаме в духа на истината, единството и чистотата на Евангелието, за да може Божествената цел да освети този тъмен свят и Неговата слава скоро да се осъществи.

1. Аргументът, съгласно който Христос, ако би приел нашето греховно естество, би бил заразен с греха и не би могъл да бъде Агнца Божий, води своето начало в учението за «първоначалния грях». Това учение, както видяхме по-рано, утвърждава, че в резултат на грехопадението греховното човешко естество е осъдено за греха, живеещ в него (Рим. 5:18, 19; 7:20, 23). Оттук произтича: ако Христос би приел това греховно естество, Той автома­тически би станал осъден грешник, каквито са всички хора от своето рождение.

Ако Павел е прав, назовавайки нашето греховно човешко естество «тяло греховно» (Рим. 6:6) и владеещия в него «закон на греха и смъртта» (Рим. 7:1, 8), то проблема с първоначалния грях не трябва да се прилага към Христа. Причината е в това, че нашия Спасител е имал двойствена природа. При въплъщението Божествеността на Христос по таинствен начин се е съединила с нашето колективно човешко естество, нуждаещо се от изкупление, така че Христос е станал Бог и човек в едно и също време. Най-важното за нас е да разберем различието между тези две естества, различие, което реформаторите от XVI столетие, за съжаление не видели.

При въплъщението Христос е взел на Своята собствена безгрешна Божествена природа нашето греховно човешко естество. По тази причина никъде в Библията не се споменава за естеството на Христос, в нея се използват думи в смисъл «станал, направи». Той «стана плът» (Ин. 1:14); «направи грешен» (2 Кор. 5:21); «роди се [произхожда, — KJV) от жена» (Гал. 4:4); «като стана проклет» (Гал. 3:13); «роди се [произхожда, — KJV) от семето на Давида» (Рим. 1:3). Думата «стана» означава, както видяхме по-рано, че Христос е станал Такъв, Какъвто Той не е бил по природа.

Следователно, въпреки че Христос наистина е приел нашето греховно естество, което се намира под проклятието на закона и затова е осъдено на смърт, това не значи, че самия Христос е бил грешник или жертва на порок. Въпреки, че това човешко естество не Му е принадлежало по рождение, Той го приел, за да изкупи падналото човечество. Ако Христос даже с мисъл се бе поддал на греховното желание на плътта, то Той би станал виновен грешник, подобен на нас. Но докато Той не е съединил Своята вола или разум с нашето греховно естество, което Той приел, Той не би могъл да се счита за грешник.

Действително, Писанието ни казва, че Той, подобно на нас, бил изкушаван във всичко (тоест чрез плътта, виж Иак. 1:14), но Той никога не съгрешил (Евр. 4:15), понеже е взел на Себе Си нашата греховна природа при въплъщението — тази същата природа, която Той очистил на кръста.

По тази причина Павел много внимателно използва думта «подобие», когато говори, че Бог е изпратил Своя Син в «греховна плът», за да осъди «греха в плътта» (Рим. 8:3). В същото време когато, от една страна, Писанието напълно отъждествява Христос с нашето греховно положение, изключвайки фактическо съгрешаване, за да може наистина да ни изкупи (Евр. 2:14-18), от друга страна, ясно показва, че Той не е бил грешник, напълно подобен на нас; това никога не би могло да бъде.

Съгласно «Международния критически коментар» (Послание към Римляните, т. 1, 1982), Павел използвал в Рим. 8:3 думата «подобие», за да подчертае факта, че «Синът Божий не е бил изпратен от Своя Отец изменен в човек, но по-скоро, Той приел човешката природа, оставащ при това Самия Себе Си». Във връзка с това в Коментара се прави обобщение: «[Ние] разбираме, че, съгласно мисленето на апостол Павел, Божия Син е приел същото паднало греховно естество, което принадлежи на нас, но в Неговия случай това паднало греховно естество никога не било у Него единствено — Той никога не е преставал да бъде вечния Син Божий».

Ние можем да обясним това и по следния начин: всеки роден свише християнин става «причастен на Божественото естество» благодарение на опитноста на новорождението (2 Петр. 1:4). Въпреки, че тази Божествена природа е безгрешна, невъзможно е безгрешността да се направи вродено качество на вяращия, макар, че Писанието назовава такъв човек дете Божие (Рим. 8:16; 1 Ин. 3:1, 2). Причината е в това, че Божествената природа не принадлежи на вярващия по рождение. Точно така и приобщението към нашето греховно естество не е направило Христос грешник, тъй като това греховно естество не Му принадлежало по рождение. Той го приел на Себе Си, за да го изкупи. И това Той е извършил чрез Своя живот и смърт. Затова докато Христос Сам лично не се съгласил с греха и не отстъпил по никакъв начин на изкушението, Той останал неопетнен.

И отново тези, които настояват, че приемайки нашата греховна природа, Христос не би могъл да бъде неопетнения Агнец Божий, не разбират истинното значение на символиката, отразяваща службите в светилището, представящи изкупителната служба на Христос. От грехопадението цялото човечество е осъдено и се намира под проклятието на закона (Рим. 5:18; Гал. 3:10). За да бъде падналото човечество изкупено от това осъждение и проклятие, за да придобие нов статус за оправдание към живот е необходимо да се изпълнят и двете изисквания на Божия Закон:

1. За да има човек право да живее, закона е изисквал пълно послуша­ние. Това изискване е било изпълнено от Христос в течение на 33 години активно послушание на Божия Закон в нашата човешка плът. Въпреки, че това послушание било абсолютно съвършено или неопетнено, не би могло да очисти нашето човешко естество от проклятието или осъждението на закона. Само смъртта би могла юридически да ни освободи от греха (Рим. 6:7). И докато Христос не е взел тази осъдена човешка природа на кръста и не я е подложил на пълното възмездие за греха, Той не би могъл да се счита за наша праведност (Рим. 4:25).

2. Следователно, Христос е удовлетворил основното изискване на закона — неговата справедливост, умирайки за нас на кръста. Затова както със Своя живот, който е удовлетворил позитивните изисквания на закона, так и Своята смърт, която е удовлетворила справедливостта на закона, Христос е придобил вечно изкупление за човечеството (Евр. 9:12) и завинаги е станал Изкупителя на света (Ин. 5:24).

Единствено в светлината на тази истина ние можем да разберем старозаветния символизъм. Със своето съвършено, действено послушание на закона Христос се е отъждествил със символа на неопетнения агнец, и това Му е дало право да удовлетвори заради нас изискванията на закона. Никъде в Свещеното Писание не намираме намек за това, че неопетнения агнец представлява безгрешната човешка природа на Христос. Такова предположение само съществува, и то не може да бъде доказано позовавайки се на Словото Божие.

Неопетнения агнец олицетворява това, което е непосредственно свързано с нашето спасение, а именно съвършенното послушание на Христа, което изисква от нас закона, за да имаме право на живот. Когато е бил заклан неопетнения агнец, той представял Кръвта или смъртта на Христос, която ни очиства от греха (Евр. 9:22-28). За оправданието на човека са били необходими тези две изисквания. Ясно е, че в Eвp. 10:5-10, 14 авторът на Посланието именно това е имал впредвид.

Ако Христос в качеството си на наш Представител и Заместник би приел безгрешната природа на Адам, то закона би изисквал от Него само послушание, както е в случая с Адам. Но тъй като Христос е дошъл да изкупи падналия, а не безгрешния човек, то нашите грехове, имащи начало в плътта, трябвало е да бъдат осъдени в самия източник, тоест в плътта и това Христос е извършил, приемайки същата греховна плът и предавайки я на смърт на кръста. По този начин, Той е «осъдил греха [единствено число] в плътта» (Рим. 8:3).

И отново някои теолози утвърждават, че ако Христос би приел нашата греховна природа, такава каквато я познаваме, то Неговото съвършено послушание би било осквернено от «изпорочения канал», чрез който то се е извършило (израза «изпорочен канал» те заимствали от погрешното тълкуване на израза от 344-та страница на книгата «Избрани вести», т. 1). Това отново не се подтвърждава от Свещеното Писание.

Действително, съвършеното послушание на Христос само по себе не би могло да оправдае падналото човечество от «изпорочения канал», кой­то е бил подложен на осъждение. Оттук, за да оправдае греховния човек се е изисквало и живота, и смъртта на Христа. Тъй като съвършеното послушание на нашия Спасител по никакъв начин не било осквернено от греховната човешка природа, която Той приел. Съгласно Свещеното Писание, Христос «Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях» (Евр. 4:15).

Яков дава следното определение на нашите изкушения: «А всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст (тоест плът]» (1:14). Но ако ние се поддаваме на изкушението, то Христос никога ни за един момент не се е поддал на изкушение, така че даже и с мисъл Той не се е поддал на греха. Както е забелязъл изследователя на Новия Завет на оригиналния език К. Вюст: «Думата "без грях" (Евр. 4:15) означава, че в нашия Господ изкушението никога не е довеждало до грях» (Посланието към Евреете на езика на оригинала, с. 95), Следователно, в нашето колективно греховно естество, което е приел Христос, Той изявил напълно Своя безгрешен характер. Правейки това, Той в пълнота, като наш Заместник, удовлетворил позитивните изисквания на закона. Благодарение на това Той е станал неопетнения Агнец Божий.

Същият Христос на кръста, като Агнец Божий, поема греха на света (Ин. 1:29, — KJV). Как Христос е могъл да поеме «греха» (обърнете внимание на единственото число) на света, ако греха не е бил на кръста в плътта, която Христос е приел? Или, с други думи, как Христос е могъл да осъди «греха в плътта» (Рим. 8:3, отново обърнете внимание на единственото число) в безгрешна плът?

Но Христос пое нашия грях, осъждайки го на кръста. Той е могъл да направи това, защото е приел нашата плът, в която живее греха (Рим. 7:17, 20). В Евр. 9:26 ние четем: «Той [Христос]… се яви да отмахне греха, като принесе Себе Си в жертва». Както казва К. Вюст, унищожението на греха засяга като греховната плът, така и греховните дела: thetos означава «отстраняване на нещо, изкореняване, изтръгване». Греха проникна в човешката раса чрез непослушанието на Адам, така избуя греховната природа и греховните дела (също там, с. 40).

Тъй като Христос се е приобщил към нашата греховна човешка природа и я победил, то в настоящето време, като наш Първосве­щеник, Той може и «състрадава в немощите ни» (Евр. 4:15), и «изкушаваните да помага» (2:18). Думата «немощи» не означава физическа слабост — умора или стареене, както учат някои. И отново Вюст казва: «Думата "немощи" — astheneia — това е "морална слабост, която прави хората способни към съгрешаване" или, с дру­ги думи, напълно повредена природа». Обяснявайки израза «защото и сам той е обиколен с немощ», Вюст продължава: «Първосвещеника е подвластен на немощи, греховни наклонности. Тоест той напълно е подложен на греха, тъй като той има греховна природа, която се оказва, че взема безконтролно власт над цялото същество на човека» (също там, с. 98).

В тази връзка интересно е да отбележим наблюдениета на Карл Барт: «Защитниците на това мнение, че Христос е приел падналата човешка природа, имат в сравнение с авторите на Хейделбергския Катехизис, повече причини да утвърждават, че целия живот на Христос, че Неговата фактическа служба и смърт са не само състояние, в което се е намирал непадналия Адам, но и противодействие на изкушението, на което е отстъпил Адам – това е и началото, с което започваме и ние, подложени на цялата греховна тежест, унаследена от нас. Той е използовал съвсем непригоден и безнадежден материал на нашата изпорочена природа за осъществяване на съвършенно и безгрешно послушание» (цитат приведен в «Международния критически коментар» на Посланието към Римляните, т. 1, с. 379-383, 1982).

По този начин, можем да бъдем уверени, че чрез тази истина нашето изкупление чрез святия живот и смърт на Христа е било и съвършено и завършено. В Христовата праведност ние, вярващите, не само имаме «оправдание към живот» (Рим. 5:18), но в Него ние можем също да бъдем свободни от робството на греха, така че сега ние можем «да живеем за Бога» (Рим. 6:7-13). Такава е основата на истинското оправдание и освещение, които могатда бъдат приети единствено чрез вяра.

2. Предполагат ли следващите заявления на Писанията, че човешката природа на Христа е била безгрешна: «Святото»; «без грях»; «отделен от грешните» (Лк. 1:35; Евр. 4:15; 7:26)?

За да разберем правилно тези изказвания, ние трябва да приемем с внимание други текстове на Писанието, които отъждествяват Христос с нашето греховно човешко състояние. Противоречие не трябва да има. Бог «който за нас направи грешен оногова…» (2 Кор. 5:21); Бог Го изпратил «в подобие на плът греховна» (Рим. 8:3); «Затова трябваше да се уприличи на братята си» (Евр. 2:17); Христос е «взел на Себе Си нашите немощи» (Мат. 8:17) и тъй нататък.

Опитващите се да примирят тези две явно противоположни гледни точки, утвърждаващи, че Христос е приел нашето греховно естество само в смисъл физическо състояние на човека, тоест че Той е бил подложен на умора, стареене и така нататък, и в същото време настояващи, че в морално и духовно отношение Той е приел безгрешната природа на Адам преди грехопадението, подсказват за една небиблейска зрителна точка. Честната екзегеза на тези текстове не потвърждават подобно тълкуване. Нещо повече, съгласно Писанието, нашата физическа и духовна природа се отнасят помежду си така, че ако една от тях е греховна, то греховна се явява и другата. Следователно, «тленното» съответства на «смъртното», а «нетленното» — «безсмъртие» (1 Кор. 15:53). Подобно на това «тяло греховно» (Рим. 6:6) се отъждествява с «тяло смъртно» (Рим. 7:24).

По мнение на писателя, тези две групи текстове, които на пръв поглед си противоречат един на друг, наиистина се съгласуват един с друг само тогава, когато приемем под внимание два важни фактора.

Първо, Христос е бил и Бог и човек едновременно, така че Той е имал две различни естества, съединени в едно лице. Неговата собствена Божествена природа, която била безгрешна, се е съединила с нашето колективно греховно човешко естество, което Той е приел. По този начин, Христос представлява едно парадоксално явление. От една страна, Той е бил назован «свят», но от друга страна, Той е бил «направен грях».

Второ, въпреки че Христос е приел на Себе Си нашето греховно естество, то не трябва да се отъждествява с нашето съгрешаващо естество. Нашата греховна природа е съгрешила и греши, но Неговата човешка природа не съгрешила, така че в смисъл на постъпки Неговата човешка природа може да се назове безгрешна. Съгласно Писанието, Христос понася нашите немощи, тъй като Той е приел нашата греховна природа, която се намира под владичеството на «закона на греха». Тъй като, Той даже в мисли не е съгрешил, така че Неговата плът е била напълно освободена от наклонност към греха (1 Петр. 4:1).

И така ние заставаме пред лицето на тези два важни факта — безгрешната Божественост на Христос и съвършената безгрешност на характера, изявен в Неговата човешка природа, проблема на съгласуване на тези два, на пръв поглед противоречиви, групи текстове се разрешава така:. Ясно е, че текстовете, отнасящи се към безгрешността на Христос, трябва да се подразбират или Неговата безгрешна Божествена природа, или безгрешността на Неговите постъпки или характер, в същото време текстове, които отъждествяват Христа с нашето греховно състояние, се отнасят към възприетата от Него наша греховна човешка природа, която е «продадена под греха» (Рим. 7:14).

Отчитайки гореказаното, да разгледаме ключовите текстове, отнася­щи се към безгрешността на Христос и тяхната връзка или с безгрешната Божествена природа на Христос или с Неговия безгрешен живот или постъпки, извършени в нашата греховна плът:

Следователно, нито един от тези текстове не се отнася към самото човешко естество на Христос и тях не трябва да ги използваме в качество на доказателства, че Неговата човешка природа е била безгрешна, както природата на Адам до грехопадението. Когато текстовете от Свещеното Писание правилно са съгласувани помежду си, то те показват, че безгреш­ността на Христос се отнася към характера или постъпките, които Той е проявил в човешкото Си естество – което е подобно на това, което Той е дошъл да спаси. Той е «осъдил греха» в естеството, което се намира под властта на принципа на греха или себелюбието.

Следователно, Божията праведност, изявена в греховна плът, може да бъде наистина назована «тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тим. 3:16).

3. Можеше ли Христос да се съпротивлява на изкушението, ако възприетата от Него човешка природа е била унаследована от Него, както ние наследяваме нашата природа, тоест намираща се под властта на «закона на греха» ?

Именно този въпрос се е повдигнал против вестта прогласена през 1888 г. Обърнете вни­мание, как Елена Уайт отговорила на този въпрос в «Ревью енд Хералд» в февруари 1890 г.: «Аз получавам писма, в които се утвърждава идеята, че Христос не би могъл да има същото човешко естество, защото Той би се поддал на изкушения, подобни на нашите. Ако Христос не беше се приобщил към нашата природа, Той не би могъл да бъде нашия пример. Ако Той не се е приобщил към нашата природа, Той не можеше да бъде изкушаван, подобно на човека. Ако за Него е било невъзможно да отстъпи на изкушението, Той не би моъл да бъде нашия помощник. Извършен е велик акт: Христос е дошъл да се сражава като човек и заради човека. Неговото изкушение и победа ни казват, че хората трябва да подражават на Образеца» («Избрани вести», т. 1, с. 408).

В 2-та и 3-та глави на Посланието към Римляните Павел показва, че «всички сме под греха» и че «няма праведен ни един». Това се отнася за човешката природа, за която е казано: «няма кой да прави добро» (Рим. 3:9-12). Тъй като самият апостол ни учи това, че в себе си и от себе си не може добро да върши грешния човек (Рим. 7:14-24), тъй като ослабналата човешка природа не може да съблюдава закона (Рим. 8:3), — всичко това е направил Бог! Това Той е направил в човешката плът на Христа, която е имала «подобие» на нашата греховна плът. И Той е направил това, за да изпълни справедливите изисквания на закона да се изпълнят в нас, които, подобно на Христа, живеят по Духа (Рим. 8:3, 4).

Безгрешния живот на Христа не доказва, че грешния човек може в себе си и от себе си да се съпротивлява на изкушението и да живее без грях. Чрез Неговия живот беше доказано, че грешния човек, изпълнен и управляван от Божия Дух, може да преодолее силите на дявола, които господстват над нас чрез греховната плът. Такова е учението на Новия Завет. Говорейки за Себе Си като човек, Христос ясно показа, че Той не може нищо да направи от Себе Си (Ин. 5:19, 30), че Той живее чрез «Отца» (Ин. 6:57). Даже Неговите дела всички произхождали от Отца (Ин. 14:10, 11). Лука след описанието на изкушенията на Христа в пустинята прави следното обобщение: «И Исус се върна в Галилея със силата на Духа» (4:14). За смъртта на Христос Павел в Посланието към Евреите е записал: «за да вкуси смърт, с Божията благодат, за всеки човек» (2:9).

Именно в този смисъл Христос е могъл да се съпротивлява на всички изкушения и по този начин да открие възможност за новородения християнин да живее без грях. «Чрез които се подариха скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света » (2 Петр. 1:4).

Макар че Павел ясно показва, че човек в себе си и от себе си не може да се съпротивлява на изкушението, той не по-малко ясно утвърждава, че невъзможното за хората е възможно за Бога: «Ходете по Духа, и няма да угаждате на плътските страсти» (Гал. 5:16). « Но се облечете с Господ Исус Христос и не се грижете за плътта, за да угаждате на нейните страсти» (Рим. 13:14).

Ако в светлината на тази истина някой се осмели да каже, че грешните хора не могат да се съпротивляват на изкушението или да живеят без грях, ако те живеят по Духа, то заявяващия това въздига силата на дявола и греха над Божията сила. «Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христос Исус от закона на греха и смъртта» (Рим. 8:2). «И ако обитава във вас Духът на Този, Който е възкресил Исус от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христос Исус от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее в вас» (Рим. 8:11). Тази славна евангелска истина трябва да озари всички вярващи с вечната надежда в този свят на грях.

4. Ако Христос е «втория Адам», не означава ли ли това, че Той е взел на Себе Си безгрешната природа на първия Адам до грехопадението?

Такова заключение няма библейско подтвърждение. Ако Христос — «последния Адам» (1 Кор. 15:45), това е правомерно в този смисъл, че Христос е подобен на Адам. Да отидем по-далеч от това определение — означава да си позволим волност, не разрешена от Словото Божие. В Рим. 5:12-21 се прави сравнение и противопоставяне на Адам и Христос. Този пасаж показва, че Христос наподобява Адам. Не по естество, а по това, че и двамата се явяват представители на човешкия род. Подобно на това, както всички хора са представени чрез първия Адам, когато чрез своя грях той е унищожил своето наследие, така и Бог е обединил всички хора в Христос, давайки Му право да бъде втория или «последния Адам» (1 Кор. 1:30; Еф. 1:3). По този начин, чрез Неговото послушание всички хора са били юридически оправдани за живот в Него (Рим. 5:18).

Единствино в този смисъл Писанието прави сравнение между Адам и Христос. Както Адам е повлиял на цялото човечество, така и Христос е повлиял на цялото човечество (Рим. 5:15, 18). Да отидем по-нататък от това сравнение и да отъждествяваме човешката природа на Христос с безгрешната природа на Адам преди неговото грехопадение — означава да внесем свое тълкуване в Писанието.

Никъде в Библията не откриваме Христос по някакъв начин да се сравнява с Адам в смисъл на естество. Напротив, Христос, като «Син Човешки», е назован Син Давидов и Авраамов (Мат. 1:1) — хора, имащи греховна природа; за Него е казано «стана подобен на човеците» (Фил. 2:7) и че Той «в всичко се уподоби на братята» (Евр. 2:16, 17). От тук е ясно, че не можем да кажем, че при въплъщението Христос е приел безгрешната природа на Адам, само на това основание, че Той е назован втория Адам.

В заключение на тази част, посветена на обсъждане на възраженията е важно да отбележим и запомним, че всеки опит да се говори за съвършена безгрешност на Христа е в ущърб на пълнотата, смисъла и силата на Евангелието и означава подриване на истината за Евангелието. Тези които учат, че Христос е приел на Себе Си естеството на Адам, каквото то е било до грехопадението, са принудени да проповя­дват фактът, че Той не е трябвало да се бори със силата, или закона на греха, пребиваващ в греховната плът. Едно такова учение разрушава жизненната истина на Евангелието, защото Евангелието предлага на грешника не само юридическо оправдание, но също и сила Божия за спасение от греха (Мат. 1:21; Рим. 1:16; 1 Кор. 1:17, 18, 24).

Оценката на спасението от греха е нужно да я разбираме в светлината на великата борба между Христос и сатана. В самия център на тази борба е конфликтът между Божия закон, основан на принципа на самопожертвувателната любов (агапе), която «не търси своето» (1 Кор. 13:5; Мат. 22:36-40), и закона на греха, основан на принципа на себелюбие (Ис. 53;6; Фил. 2:21). Тези два противоположни принципа се пресичат и се борят един с друг в човешката природа на Христа. От една страна, сатана, действащ чрез плътта на Христа, отчаяно се е опитвал да склони разума на Христос да се поддаде на собствените желания, а от друга страна, Святия Дух, действащ чрез ума на Христос, никога не отстъпвал на провокациите на сатана. По този начин, на всички опити на сатана да Го провали, отговора на Христос винаги е бил: «Не Моята [собственото «Аз»] воля, но Твоята да бъде» (Ин. 4:34; 5:30, Мат. 26:39).

Великата борба, започнала в този момент, когато Христос е бил дете, но достатъчно зряло, за да направи своя самостоятелен избор, завършва на кръста, когато сатана, използвайки в пълна мярка цялата сила на изкушението, опълчило се от греховната плът е изкушавал Христос да слезе от кръста и да спаси Себе Си (Лк. 23:35-37). Христос отказал да отстъпи пред изкушението и останал послушен «даже до смърт» (Фил. 2:8), и от този миг царството на сатана с неговите принципи на себелюбие било завинаги и напълно съкрушено (Ин. 12:31; Рим. 8:2, 3). Неописуемата победа се явява важна част на добрата вест на Евангелието: «Дерзайте: Аз победих света» (Ин. 16:33); как разбира Иоан «света», виж 1 Ин. 2:16; 5:4).

Сред привържениците на теорията за безгрешното естество на Христос могат да се окажат и хора, които ще кажат, че Христос не е било нужно да приема нашето греховно естество, за да бъде изкушаван. В известен смисъл това е справедливо, тъй като Адам вече е доказал, че безгрешната човешка природа може да бъде изкушавана и може да греши, но работата е в това, че в изкушенията при Христос всичко е било иначе. Да приравняваме изкушението и падението на Адама с нашите изкушения и падения и да ги отъждествяваме е голяма грешка. Когато Адам е съгрешил в Едем, той е извършил противоестествено действие, тъй като неговия грях противоречи на неговата безгрешна природа. С дру­ги думи, неговото непослушание или неговото «не» адресирано към Бога е било неоправдано и затова необяснимо. За разлика от Адам, падналия греховен човек е поддатлив на изкушението и греха и прави нещо съвършено естествено за неговата греховна природа.

Привържениците на учението утвърждаващо, че за човека не е задължително да има греховна природа, за да бъде изкушаван (а оттук, предполо­жението, безгрешната природа на Христос е била изкушавана и подложена на възможно падение), могат да считат себе си за прави. Но Писанието ясно утвърждава, че Христос е бил «подобно на нас, изкушен във всичко, но пак без грях» (Евр. 4:15). Това означава, че Христос, подобно на нас е трябвало да бъде изкушаван чрез Своята плът, докато изкушение за падналия грешен човек — това е «увлечение и подлъгване от собствената си страст» (Иак. 1:14).

Въпросът не в това, могъл ли е Христос в Неговия земен живот да бъде изкушаван и да падне, подобно на Адам; въпросът е в това, могъл ли е Христос, намиращ се в греховна човешка природа, да се съпротиви на сатана и да победи изкушението, т.е принципа който се проявява в себелюбието? Реалния проблем за човека не е само в това, че той е роден с определени греховни наклонности, но и в това (както Сам Христос го определя), че грешникът се намира в зависимост, или рабство на греха и дявола (Ин. 8:34; Рим. 3:9; 6:16; 7:14; Деян. 8:23; 2 Петр. 2:19; 1 Ин. 3:6-8). Но такова нещо не се случи с Адам или с неговото естество до грехопадението. Следователно, изкушението на Адам в Едем и неговото грехопадение никога не следва да го приравняваме към нашите изкушения и грешки. Безгрешния Адам не е имал собствено «аз», което да се нуждае от постоянно отричане или разпятие. Но Христос е трябвало да носи кръст в продължение на целия Си живот, в който «Азът» е трябвало да бъде разпнат (Лк. 9:23).

Верно е, че основния въпрос за всички изкушения винаги е един и същ, или същността на изкушенията към греха се явява съблазанта да кажем «не» на Бога и да живеем независимо от Него, следвайки собствените си желания вместо да сме послушни на Божията воля, основана на любовта. Но ако между изкушението на Адам и нашите изкушения няма фундаментална разлика, то в фактическата борба против самото изкушение различията се колосални. Следователно, ако грях означава да кажем «не» на Бога или да живеем независимо от Него, тогава нашата греховна природа е нещо по различно - като склонност към себелюбие или отчужденост от Бога. Павел ясно показва това при описанието на човешкия проблем с греха в Рим. 1:18-23. По своята природа грешника търси «своето» и е зависим от собственото «аз»; неговите греховни наклонности — това са просто различните проявления на принципа на себелюбие. Такова е фактически и първоначалното значение на еврейската дума, преведена като «беззаконие» (виж Пс. 50:5; Ис. 53:6).

Това не се е отнасяло за Адам, когато Бог го е създал. Адам е бил изкушен към грях, имайки природа ръководена от себеотрецателна любов или святост и затова падението му е непростително. Сатана ни изкушава в естеството в което господства «закона на греха» (егоизъм), естество, което по природа търси «своето» (Ис. 53:6; Фил. 2:21). Безгрешната природа на Адам, или святата плът е била покорна на Божия закон и фактически Адам е намирал радост в това послушание, в същото време нашето плътско естество «на закона Божий не се покорява, нито пък може» — в себе си и от себе си (Рим. 8:7). Между безгрешната природа на Адам и Божия Дух, който го е изпълвал, царяла съвършена хармония, единство и съгласие; но в случая с новородения вярващ Духът и плътта се намират във вражда един с друг (Гал. 5:17).

Да съгреши за Адам е било противоестествено и за това крайно тежка постъпка; но за грешника греха се явява най-обикновено дело; той е приятен за греховното естество (Рим. 7:14-23). Адам би могъл да бъде оправдан, съблюдавайки закона, но това, което касае нас е, че чрез «делата на закона не ще се оправдае пред Него никоя твар» (Рим. 3:20, 28; Гал. 2:16). Грехът на Адам не трябва да се обяснява, той се явява «тайната на беззаконието», откриваща силата на дявола; с нас е обратното; праведността Божия, изявена в греховна плът, открива силата на Бога над греха и дявола и се явява «тайната на благочестието», която първо е била изявена в Христа и чрез Него е направена достъпна за нас чрез вяра (1 Тим. 3:16; Коп. 1:27).

Теолозите, които заявяват, че за Христа не е било нужно да приеме нашата паднала природа, за да претърпи изкушения и изпитания, подобни на нашите, правят голяма грешка: те отъждествяват положението на Адам с нашето положение. Победоносния живот на Христа и Неговата победа над изкушението и греха е изисквало от Него много повече, отколкото е било необходимо за Адам, ако той не бе паднал. Ако ние сме готови в пълнота да оценим Христос като наша праведност трябва да вземем под внимание това. Когато открием действителната разлика между изкушението на Адам с неговото безгрешно естество и нашите изкушения с нашата греховна природа, не можем да не заключим, че Христос не би могъл да бъде изкушаван, подобно на нас, ако Той е приел безгрешното духовно естество на Адам до грехопадението. Това на свой ред ни дава възможност да оценим грандиозността на спасението, извършено за нас от Христос.

За да разберем това, ние трябва да разгледаме изкушенията на Христа и ги сравним с изкушенията на Адам. Тъй като Христос е бил едновремено Бог и човек и по този начин е притежавал присъщата за Него Божест­вена сила, може да ни се стори, че при Христа е било силно изкушението да използва тази Божествена сила независимо от Неговия Отец и по този начин, може да направим извод, че Неговите изкушения са били много по-силни и се отличават от човешките изкушения, включително и изкушението на Адам. И въпреки, че това звучи убедително, ние трябва да осъзнаем, че подобно изявление може да бъде верно само в контекста на греховното естество и именно към това ние трябва да дойдем при нашето заключение.

Ако изкушенията на Христос в безгрешна човешка природе са били по-силни от нашите и с присъщата Негова Божествена сила, която е била на Негово разположение без да проявява вяра, не трябва ли също да признаем, че изкушението на Адам е било по-силно от нашите изкушения, тъй като неговата естествена способност да върши добро е присъща на неговото безгрешно естество, което е било по-силно от нашето? В този случай ние трябва да допуснем, че за Адам е било много по-трудно да съгреши (да стане зависим от собственото «аз»), отколкото за нас; в резултат греха е станал простителен и освен това, още и разрушителен за Божието съвършено творение.

Нещо повече, ако за Христос е било невъобразимо трудно да бъде зависим от Бога, защото Той е имал Своя, присъща на Неговата Божест­веност сила, то не трябва ли да става съвършено противоположното с нас, тъй като ние имаме присъщи за нас слабости? Не е ли по-леко за нас да бъдем зависими от Бога? Обаче ние трябва да признаем, че да живееш чрез вяра (т. е. да бъдеш зависим от Бога) означава постоянна борба (1 Тим. 6:12), самоотричане и приемане принципа на кръста (Лк. 9:23).

Верно е, че изкушавайки Христос, сатана се е опитвал да Го убеди да вземе всичко в Своите собствени ръце и да постъпи независимо от Своя Отец. Но трябва да отбележим и различието: ако Христос е възприел безгрешната човешка природа, сатана би Го изкушавал да направи неестественото за Него, тъй като Неговата човешка природа е била естествено свободна от егоизъм. За Него не е било нужно да се отказва от собствените Си желания, както Той Сам говори за това (Ин. 5:30; 6:38).

От друга страна, ако Христос е приел на Себе Си нашата греховна природа, която по естествен начин е склонна към своеволие, сатана би Го изкушавал да направи желаното за Неговото собствено «Аз» (например, да слезе от кръста). Именно в това се заключава грандиозното различие между изкушението на Адам (в безгрешна природа) и нашето изкушение (в греховна природа).

Ние трябва да разберем, че принципа на себелюбието е чужд на Божието естество или това е по същество безгрешната човешка природа, която Той е създал. Законът на себелюбието е бил породен от дявола (Ис. 14:12-14), и той е заразил с него цялото човечество при грехопадението. Ако Христос бе приел на Себе Си безгрешното човешко естество, което не е имало наклонност към греха, очевидно, себелюбието не би станало част от Неговата природа, с която за Него е било нужно да се бори и по този начин, сатана не би могъл да Го изкушава чрез плътта, както той изкушава нас.

Но нашия Господ провозгласи, че Той е дошъл да върши не Своята воля, но волята на Своя Отец. Този факт, че Христос, като човек е можел да говори за Своята собствена воля в контекста на възможно противоречие с волята на Своя Отец, ясно показва, че в Своята човешка природа Той се е отъждествил с изкушението своеволие, на което са подложени грешниците, заради спасението на които Той дошъл. Той е могъл да извърши това спасение, само като приеме на Себе Си нашето греховно естество. В Евангелията е показано, че Христос е водел в Своя живот ожесточена борба против принципа на своеволието, камък за препъване на пътя към святост в живота на всички грешници.

И отново, ако плътта на Христа е била освободена от «закона на греха», закона на себелюбието, тогава за нея не е било нужно да страда всеки път, когато Той е отказвал да отстъпи на изкушението. Но ние четем, че « и сам Той пострада като изкушен» (Евр. 2:18), че Той бил «усъвършенстван чрез страдания» (Евр. 2:10, — KJV), и че Той се е «научил чрез страдание на послушание» (Евр. 5:8, — KJV). Победата от Христос била постигната в Неговия ум, защото Неговия ум се подчинил на ръководството на Духа. Но при това е страдала Неговата плът, защото плътта е била лишена от присъщото и, тоест греха.

Ето как Петър изразява това стълкновение: «И така, понеже Христос пострада за нас по плът, въоръжете се и вие със същата мисъл; защото този, който е пострадал по плът, е оставил греха» (1 Петр. 4:1). Това, което е справедливо относно Христос, трябва да бъде справедливо относно нас, тъй като плътта, приета от Него е била подобна на нашата греховна плът. Ако Адам успешно би се противостоял на изкушението на дявола, не би било необходимо от разпятие на плътта или човешка природа. Но за Христос, тъй като е трябвало да бъде с вярващите, победата над греха включва в себе си принципа на кръста (Гал. 5:24).

Святият живот на нашия Господ, ако той е изявен в безгрешна природа, подобна на природата на Адам до грехопадението, не може да вдъхнови вярващите, стражаващи се с изкушенията, нито да ни даде надежда, ни ободрение. Чрез лъжата, че Христос е дошъл в безгрешна плът, дявола е разрушил в сърцата на милиони вярата в това, че безгрешен живот в греховна плът е възможен. Така се отворила вратата на антиномизма и силата на Евангелието е била намалена. Не е за очудване, че апостол Иоан осъжда отричането на истината за човешката природа на Христа, считайки това за проявление духа на антихриста (1 Ин. 4:1-3; 2 Ин. 7).

Ако Христос е приел на Себе Си безгрешното естество на Адам духовно, Той би станал представител на Адам, а не на падналия човек. В този случай нашата единствена надежда за свят живот може да бъде осъществена или чрез изкореняване на нашата греховна природа (ереста «свята плът» или перфекционизъм), или чрез очакване на Второто пришествие, когато тленното ще се облече в нетление. Ако това е вярно, то всички призиви към осветен живот, поместени в Библията, стават безсмислени.

Но ако Евангелието трябва да бъде възстановено преди настъпването на края, тогава последното поколение вярващи трябва да възстанови истината, такава каквато е тя в Христос, така че светът да бъде осветен от Неговата слава (Откр. 18:1; Кол. 1:27). В това се е заключавал Божията цел чрез вестта от 1888 год.

Спасителя е извършил много повече от това, което не е могъл да направи Адам, защото Той е изявил съвършенната праведност Божия в подобие на греховна плът. И в това се заключава истинската безгрешност на Христос, а също и пълнотата и силата на Неговото Евангелие. Бог е извършил «невъзможното», изявявайки съвършенната праведност в нашата греховна плът в лицето на Исус Христос. И ако единствено чрез вяра ние се покорим на тази истина и позволим на Святия Дух да пребивава в нас и да ни ръководи (2 Кор. 2:16), тогава Той ще открие Своята сила в «тялото» на Христа, което е Църквата. «Защото всичко, което е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света, е спечелила нашата вяра» (1 Ин. 5:4). Това също се явява праведност чрез вяра.

Благодарение на познанието на тази истина Христовата праведност, изявена в нашата греховна плът, ще даде на всеки вярващ надежда за слава. Пребъдвайки в Него и напълно откривайки Му нашето сърце, ние ще можем да постъпваме така, «както Той е постъпвал» (1 Ин. 2:6).

Глава 8

Каталог: dataup -> Opravdanie -> JACK SEQUEIRA -> Books
dataup -> История на църковната историография
dataup -> Семинар " Открития в пророчествата" Тема 3 rev времето на звяра
dataup -> Днес ще се проведе среща между папа Бенедикт XVI и Барак Обама
dataup -> Ms excel Test
dataup -> Спирам се на програмата Fair Use, по-точно на новите и версии
dataup -> Радикални ученици за революционни църкви” Ръсел Бърил съдържание
Books -> Притчата за скъпоценния бисер Матей 13: 45,46

Изтегляне 0.53 Mb.

Сподели с приятели: