Специфика на семейното влияние при възпитанието на пет-шестгодишните деца

1 .Социализиращи възможности на семейството...................................................................с.5

2. Особености, същност, цел, принципи и задачи на семейното възпитание......................с.8

3. Социално - личностно развитие на детето от предучилищна възраст............................с.21

4. Специфика на семейното възпитание в предучилищна възраст.....................................с.31

5. Същност и характеристика на педагогическото образование на родителите...............с.36

1. Хипотеза и основни задачи на изследването....................................................................с.44

2. Организация и методика на изследването........................................................................с.45

Глава Трета: Анализ на резултатите от изследванетo.

1. Актуалност на педагогическото образование на родителите.........................................с.49

2. Анализ на резултатите от констатиращия експеримент.................................................с.57

3. Образователно съдържание и технология на педагогическото образование...............с.67

4. Анализ на резултатите от формиращият експеримент...................................................с.72

Заключение и изводи............................................................................................................с.73

Литература............................................................................................................................с.75

Приложения...........................................................................................................................с.76

УВОД

Свободата на личността, свободата на избора е израз на хуманизиране на възпитателните взаимоотношения в семейството. За да достигнат развитието на самостоятелността на детето, родителите трябва да го наблюдават, да открият специфичното нестандартното у него, да го насърчат към самостоятелна изява. Ограничаване на свободата на детето в семейството означава страх, пасивност, неспособност да взема решения. Но и прекалената свобода и самостоятелност на децата, липсата на заинтересуваност, подкрепа на родителите води до отчуждаване от семейството, обърканост и т. н.

Семейството обезпечава базисното чувство за безопасност при взаимодействието на детето със света. Възприемайки непосредственото влияние на тази среда, детето акумулира първичен социален опит, който продължава да се развива както самостоятелно така и за дълъг период от време чрез взаимодействието с родителите. Семейството създава оптимални възможности за интензивно общуване, осъществяващо се в условията на особен, невъзпроизводим в други групи микроелемент. Отговорностите на родителите са не само генетични, но преди всичко социални. Те водят до осигуряване на благоприятна психологическа среда за правилно отглеждане и възпитание, особено в периода на детството. Процесът на семейното възпитание се характеризира с неравномерност, стихийност в сравнение с общественото възпитание, като причините за това са свързани с биологични и социални предпоставки, материално - битови, културни влияния, както и от личностните особености на семейните членове.

Във взаимоотношенията между родители и деца от двете страни се поставят изисквания относно правата и задълженията на партньорите. Родителите са задължени да осигуряват благоприятни условия и предпоставки за отглеждане, възпитание и развитие на детето. Децата също имат свои задължения и отговорности. Те трябва да приемат и изпълняват родителските поръчения, да се вслушат в съветите и изискванията на родителите. Детето има право на свой собствен живот, на свой избор, на начин на мислене и действие. Те трябва да зачитат правото на родителите на собствен живот, на свои занимания и развлечения, а също и правото им на родителски контрол. Родителите също следва да зачитат правата и свободата на детето. Хуманизирането на общуването в семейството е един от пътищата за повишаване ефективността на семейното възпитание. В процеса на общуване с родителите се осъществява социализацията на децата, реализира се взаимно влияние на родители и деца. Всекидневното общуване в семейството протича естествено, непринудено, спонтанно. Духовната близост между членовете на семейството, родителската обич, нежността и вниманието пораждат взаимно доверие, уважение. Семейното равновесие, справедливостта, сдържаността, умението да се владееш изграждат душевно здраве, и психическо равновесие на децата. Особено важни са положителните емоции в общуването в семейството. Играта и игровия елемент, шегата, хуморът смехът имат голямо емоционално въздействие в семейното общуване. Те снемат отрицателните емоционални преживявания, разтоварват, сближават, дават импулси за дейност. Празниците в семейството също донасят много положителни емоции в общуването. Особено силно възпитателно значение в общуването с децата има родителския авторитет. Личните отношения между родителите и децата се изграждат в процеса на общуването им. Ето защо правилният избор на стила и тона на общуване в значителна степен предрешава хода на възпитателното взаимодействие и въздействие. Родителите трябва да се пазят от две грешни стратегии а именно да оставят детето на пълна свобода и воля или да осъществяват диктаторско поведение. Разбирателството в семейната среда като начини на взаимодействие се изразява във взаимна близост, обич, дружба. Друго необходимо качество на родителя е умението по външните признаци, по средствата на общуване и начините на поведение на детето да отгатва неговото душевно състояние.

Особено опасни са семейните конфликти и противоречия, те се отразяват на тяхната психика, потискат ги и ги озлобяват. Често неразбирателството се дължи на несъгласуваност между родителите, отсъствие на душевен контакт, неразбиране на децата, липса на родителско съзнание родителско съпреживяване. Характерът и стилът на общуване в семейството се определят от степента на културата на участниците. То зависи от кръга на интересите, особеностите на начина им на живот, черти от характера. При възпитателното общуване в семейството се предполага, че има известна готовност и способност у партньорите да разменят социални ценности, норми, оценки, да контролират нагласите за взаимодействие и начина на поведение. При възпитателните взаимодействия между родителите и децата с помощта на различни методи и похвати се извършват определени конкретни действия. Този възпитателен процес изисква определени педагогически умения у родителите, изразяващи се в:

- Умение на родителите да анализират задълбочено живота, постъпките и качествата на децата, тяхното общуване, дейност и поведение;

- Познаване на основните методи и похвати за организиране на възпитателно взаимодействие в тяхната разновидност;

- Притежаване на необходимия обем от знания и умения за плодотворно практическо използване на методите и похватите на възпитателното взаимодействие.

Понятието „социализация” е въведено от френския социолог Емил Дюркем през 1907 година. Той разглежда социализацията като методична подготовка на младото поколение за живот в условията на социална солидарност. Социализацията означава процес,при който човешкото общество притежава определени биологически заложби, придобива качества, които са му необходими за жизнената му дейност в обществото. Тя е обществена и индивидуална дейност и самодейност по предаване и усвояване на социалния опит на човечеството. Процесът на социализация може да се интерпретира най-общо като „влияние на средата, като цяло, която приобщава индивида към участие в обществения живот, учи го да разбира културата, поведението, да утвърждава себе си и да изпълнява различни социални роли”.

Според Б. Д. Паригин, под социализация следва да се разбира навлизането на индивида в социалната среда, процес който предполага социално познание, социално общуване, овладяване на роли, норми, права и задължения. Швейцарския психолог Жан Пиаже твърди, че социализирането на индивида започва от първите дни на неговия живот, и че обществото не просто въздейства на индивида, но и непрекъснато трансформира неговата структура, изменя мисленето му, предлага нови ценности. Социалният живот трансформира интелекта според изследванията на Жан Пиаже, чрез въздействието на три посредника: език, съдържание на взаимодействията на субекта с обектите и правила. Той твърди, че детето се адаптира към външните социални структури, благодарение на прогресивното си интелектуално развитие, и че то усвоява практически схеми за действие, пространство, време и причинност.

Представителите на съвременната философия и социология смятат, че социализацията е глобалният процес на взаимодействие на индивида със социума, чрез който той усвоява социалният опит, навлиза в социалната среда и се приобщава към системата от социални връзки.

Анри Першерон смята, че социализацията не е само предаване на ценности, норми и правила, но и развитие на една цялостна представа за света. Тази представа се формира първо в семейството и училището, продължава и в последствие.

М. Мийд твърди, че детето първо в свободните ролеви игри, а след това в игрите с правила усвоява социалния ред, изработва умение да живее и да действа съвместно в екип.

Базил Бернщейн разработва оригинална социолингвистична теория. (Иванов, И. Семейна педагогика. Аксион, 1998, с.48).

Езикът е средство за комуникации, според него, той е един начин на социализация. Във всяка група има определен речник и стил на изразяване. Комуникацията е тази, която конструира субективността на партньорите, техните гледни точки за живота, техните афективни реакции.

Макс Вебер дефинира две насоки в социализацията: комунотерна и социетерна. Комунотерната социализация е характерна за групи като: семейство, други общности, нация. Доминиращото социално отношение тук е взаимно разбирателство. Социетерната социализация е характерна за групи като училище, държава и църква.

В културната антропология социализацията се разглежда като формиране на личността на човека, чрез прогресивно усвояване на културата на обществото. Усвоявайки културата, човек се адатира към обществото като цяло. Културата моделира нашето поведение, което не е напълно свободно, а е в рамките на културния модел, както и създаване на лична и колективна идентичност.

Ролф Линтън определя четири типа културни измерения на личността:

1. Базови черти: общи за всички членове (език, ценности, модели на поведение).

2. Социализирани черти: (общи за определен кръг хора и се определя от техния социален статут, полови черти, социални класи, професионални групи).

3. Алтернативни черти (др. реакции във всички ситуации).

4. Индивидуални черти (определяни от индивидуален избор). Цялостният светоглед на един човек в частност схващането му за него самия се формира от различните му социални партньори.

Х. Хайман, Т. Нюкомб, Х. Кели, Р. Мертън, твърдят, че във всяко общество съществуват множество групи с различаващите се ценности и всеки индивид в хода на социализацията се свързва с някой от тях, както и че елементите на светогледа и аз-концепцията на индивида се формират под влиянието на различни групи.

За Т. Парсънз терминът „социализация” се отнася до процеса на развитие на детето осъществяващ се в различни механизми, продължаващ през целия му живот. Теорията на Парсънз е известна с абревиатурата „система LIGA”. Според нея социалната система функционира при присъствие на следните елементи:

1 .L(latence) нормативна стабилност. Социалната система трябва да има стабилни ценности и норми. Или нормативната стабилност обезпечава свързването на социалната и културните системи и гарантира връзка между културните ценности и норми, които регулират отношенията между хората.

2. 1(integration)-интеграция. Социалната система трябва да кординира отношенията. Интеграцията гарантира колективна ефективност на нормите.

3. G(goal-attaiment)-интеграция .Социалната система трябва да дефинира и да следва целите си. Целенасочеността осигурява връзка между социалната система и личността и гарантира съответствие между целите на дейността, нормите и ценностите.

4. А (adaptation) адаптация. Социалната система трябва да дефинира и следва целите си. Адаптацията осигурява връзката между социалната система и организма. Това е един процес на социализация, през който индивидът интериоризира в личността си особеностите на социалната система с нейните задължителни функции. (LIGA). Той разглежда четири фази на социализация:

1. „Първична идентификация” на малкото дете. Това е първото запознаване на детето с норми и ценности. Парсънз акцентира тук на властта на майката – първият агент на социализация. Тя определя новите цели, и новите отношения с обектите, както и регулира детското поведение.

2. Анална фаза - тук детето вече се диференцира от майката благодарение на фрустрацията, в която изпада в ежедневието си с нея. Неговите чувства стават по-разнообразни „то не я обича винаги, но я обича активно”.

3. Латентна фаза е консумацията на системата от четири семейни роли, свързани със социалността на личността. Детето има възможност да се интегрира в първата глобална социална система (семейство, училище, приятели). Това дава възможност придобивките от ранните фази на социализацията (норми, ценности) да се глобализират като и да се усвоят нови отношения. Тя приключва с втората голяма криза - юношеството. Социализацията на личността започва в семейството и се решава главно в детството. В антропологията се изтъква че „с майчиния език” всъщност се предава и социалния език на интерперсоналните връзки.

Чрез две основни функции семейството социализира детето: консумация и трансмисия в икономически план и социална и културна йерархия в социален план. В него основно се извършва началната (базова) социализация, става усвояването на половите роли, развиват се процесите на асимилация. Социализацията в семейството е исторически обусловен процес, при който децата усвояват система от норми ценности, еталони на човешкото поведение. Семейството не е затворена социална общност, защото в него настъпват промени и в състава му, и във взаимоотношенията с околната социална среда. (Пенев, Р. Педагогическо образование на родителите. ИК, Д. Убенова, С., 2002, с.46).

През семейството се пречупва влиянието на другите социално-педагогически фактори училището, предучилищните и извънучилищните заведения, обществените организации, културните институции, средствата за информация и неформалните обединения. При формиране на процеса на социализация и възпитание на детето огромна роля оказва статусът на семейството. Позицията на семейството в социалната структура, образователното равнище на родителите, професията, социалната и етническата, религиозната принадлежност, духовните интереси и материалното състояние определят отношението на обществото към детето.(Костова ,П. Семейно възпитание. Абагар, В.Търново, 1997, с.24).

В съвременните педагогически изследвания семейството се разглежда като първа педагогическа система, като важен фактор за формиране на личността, като първичен възпитателен колектив, помощник на училището. Възпитателната функция на семейството според К. Е. Игошев и Г. М. Малковски включва цели и средства, права и задължения, място и система на формиране на личността, взаимодействие с училището. Те разглеждат възпитателния процес като взаимодействие на родители и деца на основата на действащата в обществото система от правови и морални норми.

В семейството се осъществяват разнообразни форми на взаимодействия и се изграждат взаимоотношения от различен тип: мъж-жена, родители-деца, деца-родители, деца-деца. От социално-психологическа гледна точка семейството представлява социална група, съответстваща на нормите и ценностите на дадено общество, обединено от формирана в съвместна дейност, съвкупност от междуличностни отношения. Възпитанието в семейството е органична част на социализацията на децата. Подобряването на възпитанието на децата в семейството като бъдещи граждани е един от важните резерви за усъвършенстване на обществото в социален, икономически и нравствен аспект.

Семейното възпитание е процес на взаимодействие (въздействие) между родителите и детето, ориентиран към предаване в трансформирана форма на обществени норми и изисквания, както и към взаимен обмен на индивидуално-личностна култура, ориентации, позиции и модели на поведение.

Влиянието на семейството започва тогава, когато върху формирането на потребности, мотивите, ценностите и отношенията на детето към света не оказва въздействие нито обществената система на възпитание, нито други институции и продължава през целия човешки живот.^.(Пенев, Р. Систематика и типология на семейното възпитание в детството., Веда Словена - ЖГ, 2006, с.16).

Джон Лок твърди, че домашното възпитание е несравнимо по-полезно от училището. Ж. Ж. Русо, счита че възпитанието трябва да започне от деня на раждането на детето, че следва да се развиват неговите природни качества, да се изучава характера му и се предоставят случай то да се прояви. Той изтъква необходимостта от: добро познаване на децата, ясна насоченост какви качества ще се формират последователност и единство в изграждане на компонентите на духовната култура.

Л. Н.Толстой защитава семейното възпитание като едно от най-важните родителски задължения като главно условие за първоначално семейно възпитание той счита здравия семеен ред, съгласие и взаимно уважение на родителите.(Костова, П.Семейно възпитание. Абагар. В. Търново, 1997, с. 12).

Според Я. Корчак, важна е родствената любов и грижа, а от майката зависи какво ще стане детето, неговата жизнена програма, неговата сила и творчество. Според А. С. Макаренко най-силно е влиянието на личния пример на родителите-техният морален облик определя успехите на семейството. З.Фройд счита, че идеална среда за възпитание е семейството, тъй като детето като биологично същество до 5-6 годишна възраст се осъществява в него целия свой път на развитие и възпитание. В съвремените педагогически изследвания темата за семейното възпитание се разглежда от М. Андреев, Ж. Атанасов, Г. Пирьов, Г. Стоянов, и др.

М. Гитуни разглежда ролята и възможностите на емоционално-личностния характер на семейната среда за придобиване от детето на устойчива индентичност и интерпретира понятието „емоционална интелигентност” в моделен план чрез следните взаимосвързани аспекти:

- Опознаване на емоциите. Проблемите в човешките отношения са вследствие от неправилен прочит на собствените потребности и желания и очаквания от другите. Опознаването на емоциите от родителя предполага правилен прочит на: собствените рационални потребности, включително и към децата (самодоказване, надмощие, амбиция, кураж), очакванията към другите включително и към децата (солидарност, подкрепа, помощ, приятелство), евентуални негативни последствия върху себе си включително и от страна на децата (отхвърленост, непризнатост), евентуални негативни последствия върху други и най-вече върху децата (ревност, злоба, агресия, подозрение).

- Равновесие (управление) на емоциите. Изразява способността на родителя да приспособи емоциите си в зависимост от ситуацията, разграничавайки личните си чувства от тези на децата. Равновесието на емоциите изисква осъзнаване на собственото „Аз” чрез преодоляване на независимостта на индентичността от посочените външни фактори, включително семейството.

- Самомотивация - тя изразява способността на индивида да се мотивира, за да постигне дългосрочни цели.

- Улавяне на чужди емоции (емпатия). Тя е свързана със способността за чувствителност към това, което изпитват другите. Способността за „вслушване в другия” изисква следните предпоставки: личностно равновесие (задълбочено познаване на емоциите), вербално определяне на собствените чувства, разграничаване наличните чувства и емоциите на другите. На лице са две форми на емпатия: естествена емпатия (природна, емоционална, даденост на емпатията) и емпатия на придобитото поколение (например чрез емоционално влияние на родителите върху детето).

- Контрол (овладяване) на междуличностните отношения. Характеризира се чрез умението за поддържане на добри взаимоотношения с другите и управление на техните емоции чрез собствените мотивации и емоции.

Д. Уиникът подчертава ролята на „майчината грижа” за развитието на удивителна способност за индентификация с детето, способност, която трудно подлежи на специално обучение. Тази връзка, проличаваща около осмия месец, се асоциира с понятието „привързаност” и се характеризира със силна взаимозависимост, интензивни двустранни чувства и жизнено важни емоционални отношения. Тя е динамично образование, което преминава през следните фази на развитие:

- Приспособяване и интерес към света: от раждането до третия месец. Стремежът на детето към покой се съчетава със сензитивност към социалното обкръжение и желание за връзка. Бебетата все още не правят разлика между възрастните, грижещи се за тях и другите хора.

- Влюбеност: от втория до седмия месец. Детето насочва вниманието си към близките, реагира с усмивка и движение на тялото при приближаването им. Т.е. светът на хората става все по-привлекателен, вълнуващ и доставящ удоволствие.

- Развитие на интенционална комуникация: от третия до десетия месец. Детето започва да води диалог с другите. Майката (бащата, братята, сестрите) и детето инициират своя собствена последователност на взаимодействие – обмяна на погледи, кратки игри, паузи в общуването.

- Поява на устойчиво„Аз”: от деветия до осемнадесетия месец. Детето е способно да уведоми родителя за своите потребности навреме и правилно да приема по-активна роля в емоционалното общуване чрез вербализация и емоции на гняв, печал и радост.

- Развитие на емоционално въображение: от осемнадесетия до тридесет и шестия месец. Детето е способно към символно изобразяване, игрова имитация, създаване на вътрешни образи на хора и предмети и следователно, за усвояване на социални знания и правила. Чувството „Аз” провокира амбивалентни потребности на автономия и зависимост, емоционалното развитие прогресира в усвояване на социалните емоции съчувствие, смущение, срам, гордост и вина.

- Емоционално мислене: от тридесет и осмия до четиридесет и осмия месец. То е основата за развитие на фантазията, реализма и самооценката. Взаимоотношенията с близките възрастни приемат формата на партньорство. Детето вече е способно да се съобразява с тях и променя поведението си съобразно очакванията им.

Според Р.Бел, корелациите във взаимоотношенията „родители-деца ”не следва да се интерпретират еднопосочно, а също и като влияние на децата върху родителите в процеса на социализация. За Бел, отношението на родителите към децата се дължи на това, че всяко дете е източник на различна по сила външна стимулация, на различен „ефект на детето”, които определя типа на провежданата социализация. Или семейното възпитание е формиране на личността на детето като двустранен процес на възпитание и самовъзпитание на родителите, на развитие и саморазвитие на детето. Личностните характеристики на родителите са предмет на изучаване, усвояване и претворяване от децата. Семейството е базисният първичен фактор, моделиращ психиката и отношението на детето към света, чрез внушаване на потребности, интереси ценности, и образци на поведение.

Е.Ериксон твърди, че психо-социалното развитие на индивида се осъществява най-вече в детството. За него този период е от съществено значение за личностното развитие конкретно, за правилна реализация на психологическите потребности любов, доверие, самостоятелност и т.н.

Според Бандура, освен научаване чрез подкрепление и наказание съществува и научаване чрез моделиране. Децата са способни да използват моделите на поведение от реалния живот и от средствата за масова информация за регулиране на собственото поведение, придобиване на нови видове поведение и трансфера им в нови ситуации.

В.Леви твърди, че ако в общуването родителят налага на детето подчинена позиция то ще се превърне във вечен инфантил, търсещ подсъзнателно духовен ръководител както и ще загуби жизнената мотивация и доверие във възрастния. Той разглежда взаимоотношенията родители-деца от позицията на психотехниката като социални роли. Според него най-големия проблем при общуването е инерцията на стереотипи чрез комплекса от шаблони. Той установява, че родителите се разделят в три групи: нормални, раздърпани, и изместени. Всяко дете се ражда в семейство с определен социален статус и специфични взаимоотношения.

Методическата система на В. Ф. Шаталов, реализирана от него, се гради на педагогиката на хуманизма. Тя се основава на вяра във възможностите на децата, творческо сътрудничество с тях, на разбиране на психологията им. Главен негов принцип е да се снеме чувството на страх от душата на детето, да вселим увереност в силите.

Според Джеймз Добсън, родителите трябва да умеят правилно да съчетават любовта и контрола. За да се постигнат желаните успехи във възпитанието на детето трябва да има определена доза благоразумие. Децата се развиват в сферата на искрена любов, опряна на разумно последователно възпитание. Родителите трябва да знаят как да поставят ограничения и как да се справят със случаите на предизвикателно поведение. Много важно според автора е децата да бъдат научени на самодисциплина, отговорно поведение, самоконтрол. Добсън твърди, че има пет опорни точки на благоразумното детско възпитание: изграждане на уважение към родителите, което да е двупосочно; наказателни действия за поведение; контрол без натяквания; да не се просмуква у детето материализъм; баланс между любов и дисциплина. Подчертава се значението на стимулирането на добрите постъпки. Разгръщане на семейната демокрация създава условия за формиране на самостоятелност и независимост на личността за изграждане на младо поколение със свободно избирателно поведение. Родителската власт е необходима и очаквана от децата Но когато тази власт е прекомерна, несправедлива, егоистична тя потиска децата, прави ги плахи, неуверени, неспособни да вземат самостоятелни решения.

Семейната демокрация, според А. Д. Торре „се базира не само на равенство в правата, но и на равенство в изпълнение на задълженията. Като осъзнава и изпълнява своите задължения в дума детето се чувства активен участник в семейния живот, чувства отговорност, увереност, формира умения да регулира своето поведение. Семейната демокрация се гради на сътрудничество и взаимопомощ между родителите, между родители и деца.(Костова, П.,Семейно възпитание. Абагар. В. Търново, 1997, с.24).

Американският автор Хаим Гинът представя нов тип отношения с децата, нов код на общуване. Той посочва общи принципи, предлага конкретни изпитани решения за ежедневни ситуации и психологически проблеми. Според него децата и възрастните трябва да живеят достойно в атмосфера на интимност, разбиране взаимно уважение, на диалог и дружелюбност като не се накърнява и детското и родителското самоуважение.

Гинът предлага следните правила:

- Когато детето разказва или разпитва за някаква случка, често е по-добре да се реагира не на случката, а на стоящото зад нея отношение;

- Когато детето разказва някаква случка, полезно е по някога да реагираме не на самата случка, а на предизвиканите от нея чувства;

- От общото към специфичното. Често пъти когато прави някакво изказване за себе си, желателно е да му отговорим не със съгласие, а с подробности които изразяват надминаващо очакванията му разбиране.

За М. Гитуни, контролът на родителите върху вземането на решения, акцентът върху разума и потискането на чувствата формира депресивни и тревожни чувства. Възможностите (начините) за разпознаване и управление на чувствата се изразяват във: вяра в потенциите на детето за самостоятелно справяне с тях; отказ от контрол върху емоциите; поощряване в чувствителността на детето; рефлективно и активно изслушване; поощряване на чувствата и откриване на посланията им; както и подкрепа на разрешаване на проблемите им.

Конкретните житейски възпитателни ситуации се разрешават в определяща степен чрез личностните особености на родителите и децата. Често срещано явление е родителите да осъществяват контрол върху поведението на детето. Критиката, поученията и наказанията изразяват стремежа на родителите за отучване от нещо и научаване на правилно поведение. И в двата варианта родителите подценяват детското светоусещане, индивидуалните потребности и желания, както и спецификата на възпитателното взаимодействие. В центъра на възпитателния процес е собственото дете, чието личностно формиране се определя от конкретния възпитателен идеал на родителите. Често родителите смятат, че децата трябва да бъдат такива каквито си ги представят. Така чрез несъзнателни решения, включващи желанията, неосъществените мечти и амбиции могат да доведат до „клониране” и развитие на детето, до нереални и завишени изисквания, потискат автономията му и инициативата на детето, създават чувство за непълноценност и манипулативност. Друго разпространено явление е стремежът за предпазване на детето от житейски грешки, направени някога от родителя. Проекцията на ценностната система е неотменна и съставна част на идеалните възпитателни ориентации на родителите, но тя придобива действена актуалност, когато децата споделят надеждите и очакванията им и проявяват солидарност с целите на семейната общност. Тя има значение само тогава когато родителят се съобразява и поощрява мечтите и амбициите на детето. Т.е. признава правото му на собствен живот, не налага своя собствен ценностен модел. Всеки родител трябва да се съобразява с естествения начин на живот на детето, да не постига стремежа си към налагане на собствения житейски модел, на всяка цена да осигури свобода за пълноценно разгръщане на детето чрез влияние на дистанция, насърчаващо проявите на личностно самоусъвършенстване, защото споделените амбиции и проекти освобождават детето и му дават криле да се стреми към своите мечти и пълноценнен живот.

Дж.Нелсън създава теорията за позитивно възпитание. Тя смята, че родителят трябва да определи границите на промяната в отношението към детето: да осъзнава грешките и да има готовност за промяна, да приема реалността на детето и да му осигурява правото на собствен живот. Разумната обич предполага приемането на детето такова каквото е в действителност. Родителят трябва да се стреми към опознаване на детският свят, да се съобразява с познанията с емоционалното, интелектуалното, социалното и физическото развитие в отделните възрастови периоди. Той трябва да отделя време за децата си, да осъществява позитивна комуникация т.е.да умее да слуша.(Костова, П., Семейно възпитание. Абагар., В. Търново, 1997, с.12).

Характерни са следните специфични особености на възпитателния процес в семейството:

a) Възпитателния процес в семейството е труден поради следните обстоятелства:

- Родителите не разполагат с научно-обосновано съдържание и методика на възпитанието.

- В семейството се преплитат и други влияния като училището ,социалното, обкръжение, неформалните обединения, средства за информация.

- Семейството може най- добре да помогне да развие и съхрани своята индивидуалност.

- В семейството детето търси подкрепа в своето духовно и физическо съзряване.

- В семейството се образуват родствени чувства на обич, привързаност, грижовност.

- Възпитателния идеал в семейството се гради на техните амбиции, нереализирани мечти, а не на възможности и способности на детето.

б) Продължителност: Този процес в семейството е перманентен, започва с раждането на детето и продължава до края на живота, динамичен и променлив. Резултатите от възпитателния процес не проличават веднага, а може да се изявят след продължително време.

в) Целенасоченост: При различните деца в зависимост от индивидуалните особености, интереси, способности, характери макар при едни и същи родители, възпитателния процес протича различно в различна динамика, интензивност, резултатност. Неравномерността във възпитателния процес се обуславя и от качествените характеристики на обществото и семейството-жизнения стандарт, материалните условия на живот, социалния статус и т.н.

г) Противоречивост: Могат да се разгледат следните основни противоречия:

- между изискванията на семейството към детето и неговите възможности;

- между претенциите и амбициите на детето и неговите възможности;

- между изискванията на родителите и желанията, интересите и потребностите на детето;

- между оценката на родителите и самооценката на детето;

- между разума и чувствата, съзнанието и поведението на родители и децата;

- между целенасочените въздействия на семейството и стихийните влияния на околната среда.

Преодоляването на тези противоречия с помощта на родителите води до развитие на личността на детето.

д) Индивидуален характер: Формирането на възпитателен облик на всяко дете носи строго индивидуален характер. Той е обусловен от генетичната индивидуалност на всяка личност. Родителите най-добре познават своето дете, те осъществят по - продължителни индивидуални контакти и въздействия.

е) Вероятностен характер: Възпитателният процес протича различно в различните семейства с отделните деца в различни възрасти. Резултатите от възпитателния процес също са непредвидими и вариативни в зависимост от много условия, проявяват се след неопределено и продължително време.