Съвременна българска литература след 9
Изтегляне 262.34 Kb.
|
Свързани:
realizym-v-slavyanskite-literaturi (1), maiiovci-cheshkata-literatura-prez-60-te-godini-i-do-sredata-na-70-te-godini-na-xix-vek, grafik-di-fhn, dokumentite.com-georgi-raichev-1
- Навигация на страницата:
- Черти на Социалистическия реализъм
- Христо Фотев
- Михаил Берберов
- Никола Инджов
- Блага Димитрова
|
Съвременна българска литература след 9 . 09. 1944 година. ПОЕЗИЯТА СЛЕД 1944 ГОДИНА ДО НАШИ ДНИ 20 – те години е времето , в което българската поезия се отличава с мощни естетически конфронтации. Особеност е богатството на лирическите дискурси. През това деситилетие има : 1.Свръхиндивидуалност 2.Психологизъм 3.Висока степен на експерименталност През 30-те и 40-те години поезията е саморегулиращ се процес с трайни ценности и жанрово и темaтично многообразие. Оформят се поетически поколения –Пролетарските поети от 30-те години и поетическото поколение на 40-те години. След 1944 година картината в поезията коренно се пренарежда. Литературата се развива при идеологически натиск и нежелана става индивидуалността , а се предпочита безличието и послушното повтаряне на определени идеологически тези и теми. Дори талантливи поети като Никола Фурнаджиев и Елисавета Багряна са включени в това повтаряне на идеологически стереотипи, дори и представителите на поетическото поколение от 40 те години попадат в тази позиция. 50-те години е времето на Социалистическия реализъм. У нас това явление е привнесено от Съветския съюз с връщането на Георги Димитров. През 1947 година е създаден Съюз на българските писатели и е проведена саморазправа с някои издателства и печатници. Всички те се одържавяват . Социалистическият реализъм се налага като единствен творчески метод в българската литература , а от 1948 година има известни либерализации. Черти на Социалистическия реализъм : - Партийност ( ленинов принцип) – класов подход при изграждане на сюжетни схеми и персонажна система. - Народност – в това понятие са включени 2 неща – от една страна произведението трябва да е ясно и достъпно до читателя, и втора особеност – непременно да присъстват представители на образа на народа. - Героичност – това е третата особеност – в произведенията трябва да има герои – герой – партизанин, работник, граничар, но задължително да бъде включен в героичен сюжет. - Исторически оптимизъм- в произведенията е очертан светлият хоризонт на бъдещето. - Социалистически хуманизъм – налага се ценността на човека от позицията на единствения прогресивен строй – социализъм. За 50-те години Пантелей Зарев казва, че литературата се мисли като част от политическата дейност.Това е времето , когато се провежда Първата национална конференция на бълграската литература и Камен Калчев казва, че това е времето , в което не се цени талантът на поетите. Важно е само да се спазва правилната идеология. По това време има две основни теми в поезията (литературата) - антифашисткото движение и социалистическото строителство. За пример от всички представители на предходната литература се дава само Никола Вапцаров. Само той може да се следва и то дотолкова , доколкото може да се следва лирическото „Аз”, но трансформирано в лирическото „Ние”. Това е времето на лирическото „Ние” и има пълно пренебрежение към личностното начало. През 1954 година излиза цикълът на Иван Радоев „Пролетно разсъмване” . Определен е като любовен и е отъждествен като отклонение от принципите на социалистиеския реализъм.Тук любовнто чувство е силно деформирано, подчинено е на главното дело – изграждането на новото общество. В поезията на 50 – те години емоционалният живот се ограничава само до две състояния – любов (към народа) и омраза (към врага). Това води до психологическа бедност и налагане на черно – бял рисунък. Всички се напрягат да благодарят на времето, че ги е допуснало да станат първостроители на Новия свят и Новото общество. През 50 те години излиза стохосбирката на Веселин Ханчев – „ Стихове в паласките„ и стихосбирката на Веселин Андреев „Партизански песни”. Друго малко по- различно явление е така наречената „Бригадирска поезия” – Иван Радоев, Станка Пенчева, Вътю Раковски, Климент Сачев. За най- доброто създадено през 50- те години се смята поезията на Пеньо Пенев. Още в първата стихосбирка „Добро утро, хора” се забелязва раздвоението на лирическия герой между публичното и интимното пространство и оптимизма и желанието за сливане със съмишлениците и самотата. В „Когато се наливаха основите” родното място е родният градеж, там има скелета, куфражи, дъх на вар.Тук преобладава публично патетично чувство. В други стихотворения като „Над смълчаните бели пътеки” и „Тъжна неделя” – лирическият герой пътува, за да намери нов дом с незаключена врата и където да има блага дума и нежен поглед – тук е на лице интимното . В „Злочеста песен” лирическият герой прави признание, че една мълчалива ръка е ограбила неговия ден – в строежите са вградени душите на сторителите. Само Пеньо Пенев изрича тази истина на глас. Възторг и вяра се сблъскват с обезверяването. Това е поезия с два коренно различни поздрава – „Доро утро, народе!” и „Здравей, чаша, ний пак сме сами...” Поемата „Дни на проверка” е сред последните му текстове.Показани са съмненията на лирическия герой. Има много емоционални твърдения, показани са неблагополучията в живота на лирическия герой в семейството и следствие на крушението на мечтите и на излъганата вяра. Само тук се появява обвинение за собствената трагедия ,заради недостатъците на новото общество. Той говори за пороците на светлото социалистическо общество. През 50-те години ключови образи са желязото и любовта (към народа). Има само патетика, лозунги и клишета. В началото на 60 – те години нараства потребността от анализ в поезията и оригинално творческо мислене. Важно е не просто познанието, а самопознанието като проблем. Това е деситилетие на Ренесанс в българската поезия. Някои автори възкръсват за българската литература – Никола Фурнаджиев намира отново себе си. Към своя почерк отново се връща Елисавета Багряна с цикъла „Уиски с лед и сълзи”. Поезията на 60-те години няма епическа монументалност, публицистични клишета и стилова монотонност. Търсят се нюанси в настроенията и разнообразни метаформи. Обогатяват се поетическите жанрове. Вече може да се пише всичко – лирически миниатюри и дори сатира. На преден план е самовглъбяването и разговора със себе си. Основните теми , които разработва поезията на 60-те години е за излъганото доверие и вината, дълга и разочарованието от преживяното. Най – често задаваният въпрос е „Не бяхме ли излишно доверчиви?” През 60-те години започва една от най- големите полемики за правото на „свободния стих” в поезията. Това е пренесено и в самите произведения. Застъпниците на така наречения „свободен стих” са Стефан Цанев и Любомир Левчев. Според тях тази поетика е единствено възможната,а не старият стих, който не отговаря на свръхдинамичността на времето. Това е било поетика на Канона , а свободният стих е символа на свободата на човешкия дух.Двамата поети са обвинени, че създават „нефелна” поезия. Стефан Цанев – „Отражение” , Любомир Левчев – „Дитирамби на свободния стих” Към средата на 60 те години , след време на забрана , започват да се издават произведенията на буржоазните автори – Атанас Далчев, поезият на Николай Лилиев и Александър Вутимски. Те са етикирани като индивидуалисти. За отправна точка поетите признават стихосбирката „Лирика” на Веселин Ханчев от 1960 година – баланс на емоционално и интелектуално начало. През 1956 година у нас се провежда т.нар. Априлски пленум на БКП – отзвук от Съветския съюз. Развенчан е Червенков – това е политическо събитие, но постепенно започва либерализиране на поезията – рахлабва се контрола върху творците и поетическите произведения. През 60-те години се оформя т.нар. Априлско поколение.- най ярските фигури от този период са Любомир Левчев и Владимир Башев. Характерно за тяхната дейност е, че идеята за таланта и вдъхновението се вписват в представата за безсмъртието. Съвремието е свят на нестихналата буря , на тревога, на безпокойство.Творецът изстрадва своите заблуди, той е винаги нащрек и е в състояние на тревога и безсъние. Вижда се добре у Башев, който се формира като поет под влиянието на съветските естрадни поети – Рождественски и Евтушенко. /Естрадни поети- поезията се е изпълнявала на стадиони/. Неговата поезия е диалог с невидим събеседник, в който се преосмислят различни обществени прояви и се подлага на анализ комунистическата партийност. Тревогата е заявена като обричане на човека , нетърпение и очакване на нещо неродено, което непременно ще се появи. Самият поет се опитва да бъде пример за пълна отдаденост на делото , да остави гореща следа след себе си да сътвори един свят , в който той е откривателят. Творецът няма правото да легне в пръстта преди да е изпълнил мечтите си. Поетът е „тревожна антена”, която трябва да улови всички трептения на Вселената. Характерна е свръхчувствителността на лирическия субект в позията на Башев, издава стихосбирката”Тревожни антени” Любомир Левчев – той е западно явление , възпитан с френска и английска поезия/Томас Елиат/. Героят на Левчев често е спохождан от съмнения , но лесно ги преодолява.Характерно е заличаването на границата между реалното и въображаемото, абстрактното и конкретното. В поезията му има автобиографизъм и изповедност, като освен дълга има и други теми – за цената на спасението на човека. Интересуват го противоречията на битието – трагическите противоречия. В голяма степен се усеща чувството за самостността на героя. В стихотворението на Левчев „Новогодишна наздравица” лирическият герой е готов да намерят неговия череп с дупки от куршуми. Левчев – „ Земята на убитите поети”. Извън това поколение има и други поети от 60- те години- една от водещите фигури е Стефан Цанев – неговата поезия е назована поезия на недоволството. Лирическият герой на Цанев поставя акцент върху непослушанието и излизането от нормите. Героят му е носител на изключителен морал, но остава неразбран от обществото – конфликтът между личност и общество - редуциран до конфликта поет – общество – това е основна тема.Правят се нравствени характеристики на времето. Стихът е свободен. Поезията на Ценев се отличава с гражданска злободневност и афористичност , говори се за всичко друго, но не и за пластичност на изказа. Тук има сблъсък на тези и антитези. Една от ключовите тези е, че изкуството може да спаси душата на поета (човека). Други водещи теми са за смъртта , начините за правене на кариера и цената, която се заплаща за това , както и къде са корените на нашето общество. Застъпена е темата за обществото като кораб, който все повече и повече се наспочва към дъното – потъващият кораб на нашето общество. „Странно” – за обесената лястовица. Поет от 60 – те години, различен от останалите е Константин Павлов. Той се свързва с т. Нар. Неоавангард в българската литература. Търси се предизвикателството към читателя и съвсем съзнателно търси критически дух, иска да стряска читателя и да го кара да се дистанцира от него самия. Злото е единствената доминанта на човешкия свят . За да се кажат такива думи не е нужна славеева песен , а грак на гарван. В това време обаче поетът е принуден да пее като славей и така не казва истините. Този, който се опита да каже истината я казва така, че да си играе с подтекста. Можем да кажем, че това е сатирична поезия, в обекта на сатирата е поставено злото във всичките му форми – героите са доносници, централен пустословец, тайни агенти, които обаче населяват рая, те са различни видове началници. Дразнеща е обаче маската на наивността, невинността и безпомощността. Тя е знак, че човекът вече се е предал. Смъртта на човека идва когато престане да мисли и да действа и се довери на стереотипите и клишетата и на готовите тези. Поезията на Константин Павлов налага идеята, че хората носят отговорност на за всичко, което е ставало преди тях. Според него оглушаването и ослепяването на човека е следствие от принудителното участие в бездарната пиеса „Живот”. Грешките на света лежат върху съвестта на всеки един от нас. Водеща роля играе мълчанието –т .нар административно смълчаване на автора от една страна – влизане в утробата на кита – това е метафората. От друга страна мълчанието е тема в неговото творчество. Тишината е водещата метафора. Смесват се времена и пространства, тотални деконструкции, всичко съществуващо се разрушава от следващото след него или се саморазрушава. За лирическият герой е ясно, че е непостижима че е непостижима единната идентичност. Човекът и езиците се размножават . В неговите стихотворения има различни акустични маски на езика – едната маска е утопичната – маската която крие измисленият език, другата акустична маска е липсващата, която показва девалвацията на езика и словото , която се показва чрез ироничното преобръщане – деконструкцията. Присъстващата маска – думите се нареждат скрити зад тази маска . Характерен белег на поезията на Константин Павлов е абсурдността. Абсурдът тръгва на основата на парадоксите и се гради върху тях. Парадоксът е в основата на неговата поетика. Има неочаквана развръзка .Първоначално на този парадокс лирическият герой гледа с ирония, постепенно се гради идеята, че целият ни живот е парадоксален и иронията се трянсформира в гняв. Абсурдът е обобщението на парадоксалността в поезията на Константин Павлов. Предпочита оварваряване на езика. Поезията е пренаселена от животни, носещи алегоричен подтекст и символни послания. Когато човекът се самоунижи от страх, той се превръща в амеба, в змия или жаба. Дори ги надминава в негативен смисъл. Според него най- голямата заплаха за човека е обезличаването му. Щом не може да се запазиш такъв, какъвто си, трябва да се самоунищожиш като скорпиона. Неговата поезия не обещава светло бъдеще, а кара читателя да се събуди, за да види злото, което е израснало в самия него. „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки” и „Интервю в утробата на кита” , стихосбирката „Спомен за страха” – стихотворението – „Как да произвеждаме зли духове” ./до тук публ.в Помагало/ Друг различен поет е Христо Фотев. Поет , в чийто образи има устойчив образ – на морето- символ на живота, на смъртта, на изгубеното, на откритото. То не е пейзаж. То е най- голямото събитие. Морето е част от човешката битка за автентичност и себенамиране. Образите му са : вълни, облаци, дъжд, пристанището – вън от човека или в душата му. Постоянен образ на Бургас и словото – все гъвкави и изменчиви в същността си.Те носят в себе си движението. Образите му не съществуват изолирани. Те се преливат един в друг и съществуват винаги заедно. Лирическите герои носят детския поглед – винаги очудняваш, виждащ всичко като че ли за първи път, но с всеки поглед преоткрива отново видяното. В тази поезия не просто вълната е ключова фигура. Думите се подреждат около една основна дума ,като непрекъснато се редят около нея и я доразвиват. Стихотворенията на Фотев са накъсани от тирета, има множество паузи и анжамбмани.Често парадоксалността се дължи на пристрастието към оксиморона- (възхитително лош, жестоко добър).Движението се разгръща вертикално. Героят пропада надолу- това долу е дъното на морето, пропадане в кристалния въздух, в тъмния женски глас, пропадане във водопадите на женските коси.Героят се издига нагоре над въздуха и над морето, над думите. Лирическият герой е винаги на път и винаги в движение. Дори когато не напуска своя град. Той се съпротивлява на изхабения живот. Вярва в съществуването на живот след смъртта. Не може да си представи живот без любовта, но не се вълнува от външния вид на жената. Съществуват общи детайли – коси, глас, които създават усещане за хубост. Няма и подробности за женската автобиография. „ Морето – най голямото събитие”. Поет на 60-те години е Михаил Берберов. Характерно за поезията му е , че се опива да намери истинските неща в живота. Героят му разбира, че най- стойностните неща са вътре в нас. Това е поезия, която се отличава с богатство на асоциациите – най- асоциативната в сравнение с останалите творби от това време. Никола Инджов – един от малкото чисти пейзажисти в българската литература. Неговата поезия е пластична. В нея доминира живописното начало. Андрей Германов – поезията му е анатипод на написаното от Стефан Цанев. Липсват площадните и ораторските интонации. Интересува го вглеждането в бита, чрез което се върви от бита към Битието. Извлича общи характеристики за бита и човешкото съществуване. Човекът прави равносметка. Интересува се от личния и обществения фалш, в който живеем. В края на 50-те години дебютира Блага Димитрова. Силният й период е след 60-те – 70-те години. Поезията й не може да е абсолютната женска поезия – няма спонтанност на чувствата, всичко се премисля. Тя се характеризира като съзерцател на мирознание. Върху творчеството й безспорно влияят Далчев и Багряна, но и двата лирически гласа тя превръща в събеседници, с които спори в своите текстове. Далчевското се проявява в самотата, а багряниновското се вижда - тя е водена от опиянението от високите скорости и желанието на лирическата героиня да пътешества. Антитезите се ползват като композиционен похват и с тях се строи текста. Темите в творчеството й са за жената , за майчинството и за любовта. Тук любовта не е затвор за жената, а е провокация , с която тя да открие големия свят. Предпочитание има към реторичните въпроси. Има отказ да наложи една единствена гледна точка и едно решение на проблема. Търси се многогласието и множествеността. Лирическата героиня непрекъснато пътува, за да опознае света , да опознае себе си и тайните на Вселената. Тази поезия има няколко основни устойчиви образи- сянката – на нощта, на есента , на душата, другото Аз на човека и сянката му. Противопоставя се яркостта на деня. Дветлината е символа на хармонията , на полета и на мечтата. Друг устойчив образ е на Лавината. Тя не се разглежда като природно явление, а се търсят нравствените й проявления- съвестта като лавина. Прагът се чете като граница между емоционалното и рационалното – между видимо и невидимо. Мотив за пътуването – то е разнородно – от младост – към старост, от родината – към Виетнам. Движението е от женския инстинкт , към съблазните на женския ум. Пътуването към различното мами нейната героиня. Този свят има нужда от любов и от съпричастност. Важна тема е за свободата на човека и търсенето на някаква идентичност- колкото лична, толкова и социална и историческа. В поезията на Блага Димитрова се разсъждава върху капаните, които ние сами сме си заложили. Такъв капан е нашият страх. Редица текстове показват как се отдалечаваме от другите , за да сме свободни, но по този начин ставаме самотни. През 60-те години в поезията доминира силният глас, площадното. След 60-те до 80-те години се засилва и с пълна сила важи за 80-те години – заличаването на границата между поезия и проза, за да се осъзнае изключителността на мига. Произведения : „ И пак отначало”, „Затворена врата”. Изтегляне 262.34 Kb. Сподели с приятели:
|