«МОИТЕ ОВЦЕ СЛУШАТ ГЛАСА МИ»

«МОИТЕ ОВЦЕ СЛУШАТ ГЛАСА МИ»

- Филип — изправих се аз и изтръсках дрехите си, — сега аз ще си тръгвам, като по пътя ще направя едно посещение.

- Съгласно — зарадва се брат ми. — Да вървим. А кого ще посетим?

- Господин Танер, овчарят.

- Чудесно! — плесна Филип с ръце. — Аз много го харесвам и ще дойда с теб.

Аз се спрях уплашена. Ами как ще обясня причината? Той вървеше напред спокоен, като следеше с поглед една летяща сврака.

- Филип — казах аз смутено, — ти не бива да идваш с мен. Трябва да говоря на четири очи с господин Танер, защото имам тайна, която не трябва да узнаеш.

Филип ме погледна, сякаш нещо в мен не беше вред.

- А защо? Ти трябва да ми кажеш тайната си! Ти не бива да я кажеш първо на господин Танер; аз съм ти брат, а той е само един стар човек!

Върху сините му, ясни очи легна сянка, лицето му почервеня. Видях, че той беше засегнат и обиден.

- Но ти няма да ме разбереш — опитах се да се оправдая аз. — Виж, не става въпрос за някоя дреболия. Тайната ми е много важна; тя не е измислица или фантазия. Боя се, че няма да ми повярваш или ще ми се смееш.

Филип ме погледна вече не само обиден, но и възмутен.

- Никога не съм ти се смял и винаги съм ти вярвал. Не правиш добре, Рут, като криеш от мен една такава важна тайна! Аз ти доверявам винаги тайните си!

Ние се спряхме и мълчаливо застанахме един срещу друг. Не знаех как да започна.

- Е, добре — примирено сви рамене Филип и се помъчи да изглежда колкото може по-равнодушен.

- Аз си отивам, можеш да ме намериш в градината, ако желаеш.

Той се обърна и тръгна, а аз с мъка в сърцето тръгнах след него. Вървяхме така до мястото, където пътищата ни се разделяха.

- Всичко хубаво! — каза брат ми, без да се обърне.

- Довиждане.

Той тръгна надолу, а аз нагоре. След няколко крачки се спрях и го погледнах. Вървеше бавно по ливадата с ръце в джобовете и наведена глава, сякаш търсеше нещо. Явно бе дълбоко нещастен, щом не забелязваше прелитащите птици.

Докато гледах след него, изведнъж ми стана ясно — може би за пръв път — какъв чудесен брат имах. Спомних си как внимателно ме слушаше той винаги, когато скланях глава на рамото му и му се изповядвах. Колко търпелив беше той към буйната ми фантазия. Как бързаше да се върне от училище, за да не чувствам липсата му. Колко търпеливо сядаше до мен и ме утешаваше, когато бивах наказвана за пакостите си. Не, не трябваше да държа в тайна своето откритие! Нима няма да е по-хубаво и аз да принадлежа на Добрия пастир, но и Филип до Го открие? Тогава заедно ще се радваме с двойна радост.

Спуснах се по надолнището колкото ми държаха краката, като виках името му. Филип се обърна и ме зачака. Отново се уверих колко той е по-добър от мен. На негово място щях да продължа сърдита пътя си, като че не съм чула нищо.

Стигнах запъхтяна до него.

- Филип, ще ти кажа. Не искам да имам тайни от теб. Замълчах, защото с мен стана нещо, което сама не разбирам и не бих могла да ти го обясня с думи, преди да говоря с господин Танер. След разговора ще ти разкрия всичко — утре в колибата — тогава ще узнаеш тайната ми.

- Добре! — усмихна се той. — Наистина не бива да имаме тайни един от друг.

Бях така блажена да го видя отново радостен, че се хвърлих върху него и обвих с ръце раменете му и го целунах. Не бях правила това отдавна и той остана изумен, като страхливо се огледа наоколо, да не ни е видял някой. После обърса бузата си с ръкав, защото целувката ми беше твърде пламенна, усмихна ми се и си тръгна.

Тръгнах и аз нагоре. Спрях се на върха и се обърнах пак да видя брат си. Този път той вървеше с вдигната глава. Явно бе забравил огорчението и старателно наблюдаваше птиците.

Бузите ми горяха, когато стигнах кошарата. Господин  Танер бе там и аз въздъхнах облекчено. Той поправяше една врата. Изтичах и хванах голямата му ръка с ръцете си.

- Господин  Танер — започнах без предисловие, — дойдох да ви кажа нещо. Аз разбрах оная история, която ми прочетохте и сега знам, че аз съм агънце, а Исус е моят Добър Пастир.

Господин  Танер се изправи с чук в ръката и ме погледна с блеснали очи.

- Но това е чудесно! — възкликна той. — Няма ли да ми разкажеш по-подробно?

- О, с удоволствие! — и двамата седнахме на пейката. Бях толкова щастлива да разговарям с човек, който ще ми повярва!

- Аз бях много лоша — започнах разказа си. — Избягах от къщи и цяла нощ останах сама в една тъмна църква. Сутринта пастирът ме намери и ме заведе в къщи. Там ми показа една изгубена овца — точно като вашето агне, господин  Танер — и един овчар, наведен над пропастта. Овцата бе избягала като мен, а овчарят бе като Исус Христос, защото Той умря на кръста за мен. Затова, като се прибирах към дома, аз Го помолих да ме намери и ме направи добра. И сега аз съм Негово агънце.

Господин  Танер ме слушаше внимателно. Набръчканото му лице сияеше от радост.

- Слава на Господа за това, моето момиче! — извика той. — Щом си станала Негова, ти ще останеш Негова завинаги. Никой не може да те грабне от ръката Му!

- Господин  Танер — погледнах го аз, — вие принадлежите ли Му?

- Но разбира се, малката! — отговори той. — Аз съм Негов от близо 50 години.

- О, господин  Танер, а чувствали ли сте Неговия глас? Пише, че Неговите овце слушат гласа Му, но аз се ослушвах — и не съм чула нищо. А така искам да чуя гласа Му!

Господин  Танер се замисли. След това бавно заговори:

- Сега аз ще извикам овцете си. Наблюдавай ги, особено оная, дето пасе долу край плета и забележи разликата.

Гледах внимателно стадото, когато овчарят издаде един дълбок, подобен на удар вик. Самотната овца от долу вдигна главата си, явно очаквайки още нещо и направи няколко крачки напред. Само групата овце при кошарата не реагираха.

- Защо другите не се помръднаха? — попитах аз.

- Дали не чуха?

- Не, те ме чуха много добре — отговори овчарят.

- Но те не познават моя глас, защото не са мои, а на друг овчар, който е болен. Те са едва от два дни в стадото ми. Но ако ги водя една седмица, те ще ме опознаят както останалите. Виж, момичето ми, сега на твоето сърце говорят много гласове, а ти познаваш само от няколко дни Добрия пастир. Затова още не си се научила да разпознаваш гласа Му, защото той е един тих и нежен глас.

- И какво да правя тогава? — попитах аз.

- Работата е такава — отвърна овчарят след нова пауза. — Не ти ли се иска някой път да станеш отново лоша

- О, да, и то често! — извиках аз. — Преди да избягам, почти всеки ден ядосвах леля.

- Е, значи — продължи господин  Танер, — запомни това: Когато ти се прииска пак да станеш лоша, да знаеш, че в сърцето ти говорят два гласа: единият е на врага, който те кара да зарежеш всичко, да беснееш и крещиш. Но ти послушай другия, благия и нежен глас, който те подканва да бъдеш кротка и послушна. Той е на Добрия Пастир. Ако се научиш да го разпознаваш, той ще ти говори навсякъде и винаги. На мен Добрият пастир ми говори и на полето, и когато чета Библията. Библията не е обикновена книга за прочит; тя е гласът на моя Спасител, отправен към мен.

В това време овцете, чули познатия глас, се бяха приближили съвсем до нас. Те се трупаха към него и го гледаха с влажните си очи. Щом спря да говори, те отново се върнаха да пасат.

- Скоро ще ги стрижа — каза овчарят. Аз скочих и грабнах ръката му.

- Благодаря ви, господин  Танер! Сега ще си отида в къщи и сигурно ще чуя скоро глас, който ме кара да стана пак лоша.

- Не си пожелавай това! — отвърна той. — И не прави опити да се опазиш сама. Само твоят Спасител може да те опази.

Господин  Танер говореше с голяма сериозност тези думи и докато се прибирах напряко през полето, аз мислех върху тях. Колко вярно беше, че никога не можех сама да удържа пристъпите на гняв, които ме заливаха! Наистина тъжно, но това беше факт!

Филип го нямаше в градината. Затова влязох в къщи да го потърся. Чух гласове в трапезарията. Ах, беше минало времето за следобедния чай. Бях закъсняла! Не бях предвидила това. Влязох гневно в стаята и хвърлих поглед на леля.

- Рут, — каза тя остро, — ти пак закъсня. Няма да търпя това. Сядай без да се оправдаваш. Лишавам те от шоколадовия сладкиш.

Това беше ужасно наказание. Тоя сладкиш бе моята слабост. Още повече, че рядко се появяваше на трапезата ни. Тропнах с крак и вирнах глава. Цялото ми щастие се изпари. Порой от гневни думи избликна от сърцето ми. Тъкмо щях да отворя устата си, изведнъж си спомних...

Ако изпадна в гневен пристъп, няма да мога да чувам нежния глас на Пастира; а щом не го чувам, Той вече никога няма да ми говори...

Беше ми страшно тежко да задържа напора на гневния поток, затова стиснах устата си с ръка. Изтичах насред стаята и се заслушах напрегнато, докато леля и Филип ме гледаха вкаменени.

- Какво ти е? — попита леля. — Да не си си ухапала езика?

Не отговорих, защото в съзнанието ми изплува стихът, върху който бяхме говорили с господин  Танер: «Моите овце слушат гласа Ми и Ме следват.» Да следваш Добрия Пастир означава да приличаш на Него; а за да Му приличаш, трябва да скъсаш с крясъците, със сърдитните, с нервите.

«Помогни ми да Те следвам!» — шепнех аз в сърцето си. «Отнеми гнева ми, по-скоро, моля Те!»

Въздъхнах дълбоко, снех ръката си и я пъхнах в джоба. Седнах без да кажа нито дума на стола. От гнева ми нямаше и следа. Леля още ме гледаше със страх, сякаш се боеше от мен. Но аз мълчаливо задъвках сандвича си. Отбягвах да гледам сладкиша, защото се боях да не би пак да кипна. Останалото време мина в мълчание. Накрая леля каза, че трябва да си лягам, защото все още съм слаба от болестта. Точно това желаех, защото толкова много мисли се блъскаха в съзнанието ми, че трябваше да остана сама. С най-голяма бързина се качих горе и се мушнах под завивките.

Виждах през отворения прозорец как се смрачаваше. Небето имаше цвят на тъмносини зюмбюли. Дълго се взирах в дълбините му, докато от тях изплува първата звезда. Две закъснели птици си пожелаваха «Лека нощ» на своя език и спокойна тишина изпълни тъмния простор.

Бях сложила ръце под главата си; гледах и слушах. Сънят полека ме унесе. Бях неземно щастлива — този ден постигнах две победи: чух гласа на моя Добър пастир и се изкачих на едно съвсем гладко дърво.