Чикагска школа: Милтън Фридман и развитие на

Тема 7. Неолиберализъм: отново за минимум държава
3 и след 60-те години, свързани с продължаването на монетарните идеи поради стагфлацията на икономиката. Ще се спрем последователно на тези два основни етапа и в края на изложението ще представим по-обобщен вид на общата монетаристка схема. Такова изложение е удачно по две причини. От една страна исторически първата атака срещу Кейнс, получила и обществено признание, е атаката на Фридман. А от друга - при такъв подход на съпоставка по-ясно могат да се проследят също различията в подходите на Кейнс и неговите противници. За отбелязване е, че Фридман е може би най-известният икономист в света. Неговата известност почива на дългата кампания, която той оглавява и провежда срещу идеите на кейнсианската икономическа наука кампания, която се оказа плодотворна в съвременни условия за радикални промени в икономическата идеология и икономическата политика.
М. Фридман и неговата критика на кейнсианството.
М .Фридман е бил винаги защитник на политиката на свободния пазар (той става известен с един памфлет, в който критикува мерките след Втората световна война за контрол над наемите.) Може да се твърди, че антипатията на Фридман към кейнсианската икономика е в значителна степен политически мотивирана. Фридман и колегите му от Чикагския университет винаги са привърженици на свободната икономика и трудно биха понесли активната намеса на държавата, стараеща се да прави фина настройка на икономиката. Но наред с тези чисто идеологически съображения, Фридман и неговите привърженици имат и солидни икономически аргументи, които използват в атаката си срещу Кейнс.
Първият етап на тази атака е свързан с критиката на идеята на Кейнс, че монетарната и фискална политика активно може да се използват за изглаждане на икономическия цикъл.
Фридман твърди, че подобна активна политика е не само ненужна, но и вредна, понеже влошава икономическата нестабилност вместо да я коригира. Той твърди, че тя трябва да бъде заменена от прости механични монетарни правила. В това всъщност се изразява и доктрината, която стана известна като монетаризъм. Но нека проследим логиката на тази критика.
Анализът на Фридман започва с оборване на фактите. Има се предвид обстоятелството, че повечето от рецесиите, включително и голямата депресия, като че ли не следват сценария на
Кейнс, т.е. не възникват, защото частният сектор се опитва да задържи по-голямо количество пари. По скоро обратното - настъпват заради свиването на количеството пари в обръщение.
Тази критика е изключително важна, защото тя подкопава доводите за активната политика, която трябва да стабилизира икономиката. Действително, ако икономическите спадове започват, когато хората решат да увеличават паричните си запаси, тогава Централната банка
(ЦБ) трябва да следи икономиката и да впръсква пари, когато се убеди, че предстои спад. Ако обаче тези спадове винаги се предизвикват от намаляване количеството на парите, тогава ЦБ няма защо да наблюдава икономиката, тя трябва само да наблюдава количеството пари в обръщение. Правилото „поддържайте постоянно парично предлагане" е достатъчно добро за да няма нужда от съзнателна политика от ЦБ. По-нататък Фридман се опитва да докаже, че вредата от съзнателната парична политика е по-голяма от ползата. Според него историческите данни по-казват, че промените в монетарната политика се отразяват на икономиката много по- късно, т.е. със закъснение (лаг) и не може да се предскаже колко време е необходимо политиката да окаже реално влияние. Фридман твърди, че монетарната политика „действа с продължителни и променливи забавяния". В резултат на това монетарна политика, която се опитва да изглади икономическия цикъл, накрая само влошава положението. В логиката на
Фридман следва, че ЦБ трябва да изостави всякаква активна монетарна политика и да

Тема 7. Неолиберализъм: отново за минимум държава
4 поддържа стабилно парично предлагане, което бавно ще нараства със стойности, съответстващи на стабилните цени и дългосрочния икономически растеж. За САЩ това означава 3 - 4% годишно увеличаване на паричното предлагане. Фридман изхожда от тезата, че на частната икономика е присъща стабилност и че при подобно монетарно управление икономическият цикъл би бил значително по-малък проблем, отколкото държавата да прави усилия да го овладява. С тези основни тези Фридман фактически атакува активната монетарна политика, която ако би трябвало да отпадне, фискалната политика на държавата ще се разглежда просто като ненужна. Ако монетарното управление може да поддържа икономиката стабилна, то опитът да се стимулира заетостта с разходи за обществени нужди или с намаляване на данъците няма да постигне никакъв резултат. Нещо повече - такава политика само ще принуди държавата да взема заеми, като изтегля спестяванията от частни инвестиции за закупуване на държавния дълг. Така вместо до нетна икономическа експанзия, експанзионистичната фискална политика ще води до „изтласкване" на частните инвестиции.
От тук следва обяснението, защо Фридман е против силната роля на държавата. Той твърди, че държава, която отхвърля кейнсианството и се отказва да управлява икономическия цикъл, а вместо това се придържа към простото монетарно управление, не само че по-малко ще се намесва, но всъщност ще управлява една по-стабилна икономика. В тази критика три пункта от анализа на Фридман заслужават внимание. Първо, промените в паричното предлагане действително са играли много по-голяма роля във възникването на рецесиите, отколкото признават ортодоксалните кейнсианци, получили своя разцвет през 50-те години на XX век.
Второ, монетарната политика действително се нуждае от продължителен и несигурен период, за да покаже своите резултати. И трето, опитите да се сложи край на рецесиите с програми за държавно финансиране твърде често постигат върховия си ефект по средата на следващото възстановяване, когато могат да изтласкат частните инвестиции. Въпреки отбелязването на тези три почти безспорно приемани пункта на монетарната логика, идеите на Фридман пораждат редица съмнения сред сериозните икономисти. Най- често под съмнение се поставя твърдението на Фридман за водещата роля на парите. Твърди се, че ролята на парите в логиката на Фридман се сравнява с игра за определението за пари. Традиционната дефиниция за пари е: или това, което имитира ЦБ - наличните пари в обръщение плюс резервите, държани в банките - или общите суми, които могат да се използват пряко като платежно средство.
Фридман винаги настоява за по-широки дефиниции на парите чрез използването на т.нар.
„парични агрегати". Такова широко разбиране за парите твърди, че трудно се различава причината и следствието. От друга страна трудовете на Фридман „...оставят усещането за умен мъж, който знае в какво иска да вярва и усилено си търси аргументи в подкрепа. Затова считам за справедливо да се каже, че до края на 60-те години Фридман и последователите му, макар и влиятелни, бяха считани от много свои колеги за малко непочтени."1
В края на 60-те години Фридман издигна на нова степен атаката си срещу кейнсианството. За да разберем тази атака ще припомним, че кейнсианската икономическа наука твърди, че е сравнително е лесно да се излезе от рецесия: просто се печатат пари и се чака да се завърти колелото на икономиката. Когато се осигурят достатъчно налични пари, икономиката би трябвало да възстанови високото си равнище на заетост. Въпросът е какво става, ако държавата независимо по какви причини продължава да печата пари, дори когато в икономиката има пълна заетост? Отговорът е очевиден. Печатането на пари няма да повишава производството, а само равнището на цените. Впрочем кейнсианската икономическа наука никога не е изисквала безгранично разширяване на икономиката. Тя винаги само се е целила

Тема 7. Неолиберализъм: отново за минимум държава
5 в икономика до пълна заетост и настоявала за ограничаване на паричното предлагане, ако е необходимо за да се предотврати инфлацията. В такъв контекст е и главният проблем.
Рецептата да се разширява икономиката до пълна заетост, но не повече, се натъкна на трудности при опитите да бъде реализирана на практика. Много от трудностите са технически и правилно очертани от монетаристите, а именно, че в реалния свят е невъзможно много точно направляване на икономиката. Главните проблеми обаче се свързват с дефиниция за „пълна заетост". Реалната икономика показа, че няма ясна граница, която да подсказва, че в икономиката има пълна заетост. И от друга страна няма вододел, при който разширяването на паричното предлагане спира да покачва производството и започва да повишава цените. Вместо тези обстоятелства вниманието на икономистите се насочва към съществуващия баланс между безработица и инфлация. (Фридман още от самото начало твърди, че този очевиден баланс е една илюзия). Да видим за какво става дума?
През 1959 г. Албън Филипс отбеляза, че дългосрочните английски статистики показват видима връзка между равнището на безработицата и равнището на заплатите. В годините, когато равнището на безработица е много високо, заплатите спадат. В годините, когато то е ниско, заплатите се покачва и колкото по-ниско е равнището на безработица, толкова повече растат заплатите. Обличат тази закономерност във формата на „крива на Филипс", с което се търси количественото съотношение между безработица и инфлация. Данните от 60-те години на американската икономика показват, че ценовата стабилност изисква равнище на безработица около 7%, но ако страната е готова да приеме равнище на инфлация 3 или 4%, тя би постигнала равнище на безработица само от 4%. Кривата на Филипс като че ли предполага по-точен израз и ориентир за икономическата политика. И тъй като пълната заетост няма точна дефиниция, като че ли се налага една стойностна преценка: „разширявайки икономиката до момента, в който според вас стойността на по-високата инфлация ще надделее над ползата от по-ниската безработица". Тази дефиниция поражда два проблема . Първият е свързан с факта, че стойността на инфлацията при по-ниските й равнища не се поддава на точно измерване. От друга - разходите по безработицата са съвсем явни. На такава основа икономическата наука на
60-те години формира извода, че държавната политика трябва да приеме за приемлива цена за поддържане на ниска безработица постоянна инфлация между 4 - 5%. (Това всъщност намери и нормативен израз в приемането на закон в САЩ - Закона на Хъмфри-Хокинс от 1978 г., който налага в САЩ да се постигне 4% безработица.)

Изтегляне 2.48 Mb.

Сподели с приятели: