Трагичност и илюзорност на индивидуалистичното съзнание

Индивидуалистичното съзнание се оказва неадекватна идея. фактически Аз не е нещо отделно от света. Първите по-интимни кон­такти с другите убеждават подрастващия, че и другите хора делят всичко на „Аз и останалия свят"; че това делене е относително; че самото индивидуалистическо съзнание се крепи на относителни, ежедневно опровергавани представи.

Човекът не е сам срещу света. Той представлява елемент, здра­во и завинаги включен в обществените механизми и зависим мно­гостранно от тях, макар че е елемент с много степени на свобода.

Истина е, закономерностите на общественото развитие и на об­ществения механизъм се осъществяват чрез стремежите, целите, действията на отделните хора — но като общостатистическа резултанта. А личните стремежи, мечти, планове на хората редовно не се осъществяват или от осъществяването им се получава нещо, доста различно или даже противоположно на поставените цели. „Суета на суетите и всичко е суета" (Еклесиаст 1:2)— така осъзна­ват в Библията този факт. Така че Индивидуалистичното съзнание е до известна степен илюзорна идея, води човека към измамни цели. Но е илюзорна идея само в известна степен. То не изопачава така фантастично действителните отношения, както например тотемис-тичното предсъзнание, но все пак преиначава.

Инстинктът за самосъхранение, за избягване на смъртта е внед­рен генетично у всеки жив индивид. Но никое животно освен човека не осъзнава смъртта, собствената си смърт и нейната неизбежност. Едва няколко години след като детето е открило, че е Аз — полюс на света, то осъзнава и нещо друг — че ще умре. И започват екзистен­циалните терзания: Защо живея? Какъв е смисълът на живота? Има ли нещо оттатък смъртта и какво е то? Идеята за живот оттатък се оказва илюзия. Но това е една от полезните илюзии. Тя крепи човека, създава смисъл на живота му и на личната му борба за самоутвърж­даване⁶⁵. Друго противодействие срещу екзистенциалния страх е пълната заетост на човека, когато не му остава време да мисли за това. Но пълната заетост става все по-мъчно осъществима. Изобщо нашето време ни изправя пред криза на Индивидуалистичното съзнание.

Екзистенциалният страх от смъртта става много важна компо­нента на психиката. Индивидуалистичното съзнание става трагично съзнаване на факта, че животът на човека е борба на Аз против це­лия свят и това е борба, която по програма трябва да бъде загубена рано или късно.

Самата горда активност на човека, изградил в себе си индиви-дуалистично съзнание, става проблематична. „Гордостта е начало на греха", твърдят в Библията (Иисус, син Сирахов 10:15), видимо подканяйки за връщане назад, към скромното колективистично мо­рално съзнание. Наред с това Аз — човешката личност, се натъква постоянно на лични противоречия, причинени от надвластни социал­ни противоречия. Съдбата се оказва сурова и безмилостна. И всич­ко това навява страх и трепет. Заедно с Аз губи устойчивост и про-тивобалансът на Аз — светът като цяло, телеологичният модел на света (тоя най-разумен от всички възможни светове свят!). Човек открива отсъствието на разумно начало, което да ръководи негово­то развитие и дейност⁶⁴.

Останал самотен, наплашен, човек става лесно податлив и внушаем при критични ситуации.

Индивидуалистичното съзнание е илюзорно. Оставен само на него, съвременният човек губи опори и попада в трагична неустой-чивост.

По време на цивилизацията се е оказало, че Индивидуалистичното съзнание не може да бъде заменено с друго, но може да се създадат противоотрови, които компенсират донякъде илюзорността, трагичността и неустойчивостта му.

Фрустрираният човек търси идея, която да го утеши, успокои, примири със света. Така се създават и активизират успокояващи идеологии, на първо място — религията, с нейната фантастична идея за задгробен живот (прераждане и др. п.). Търсят се и се създават такива религии, които не само да стабилизират обществените отношения, да свързват в единство различните класи, но също така и да успокояват разтревожената поради илюзорността на Индивидуалистичното съзнание психика.

Адаптирайки се към Индивидуалистичното съзнание и неговата егоцентричност, религията добива форма на лично отношение и от­говорност на човека към Бога. Религията обещава възмездяване на направените грехове и благодеяния от индивида според стойността им. Примерно Християнството прави индивида-човек център на внимание, обещава му лично безсмъртие или вечно лично изплаща­не на греховете. (Християнството, както и Ислямът, са религии, от­говарящи на Индивидуалистичното съзнание, докато старите религии, свързани с местни митове за природни сили, са създадени от колек-

343

Религиозната компенсация срещу безпокоящите елементи на Индивидуалистичното съзнание не се налага винаги като възражда­не на стари религии. Често политически и социални учения (идеоло­гии) могат за кратко време да изпълняват ролята на религии (и съот­ветно добиват черти на религиозен догматизъм и верска нетърпи­мост).

Моралът също се приспособява към Индивидуалистичното съзнание. Той бива възвеличен и представен като априорна човеш­ка същност (Кант).

Успокояващи и утешаващи човека с индивидуалистично съзна­ние се оказват и ред химически и биологически упойващи средства. Потребността към тях добива силата на първична потребност. Особена роля играе алкохолът. Упоен с алкохол, човек забравя за трагичността на индивидуалната си борба, страха от истината за своето положение и неизбежна съдба. Колкото по-лош или празен е животът на човека и колкото по-чувствителна е съвестта му, толко­ва по-голяма е потребността да я заглуши с упойка. Алкохолът пара­лизира някои контролни функции на висшата нервна дейност. Това освобождава човека от напрежението на отговорността и чувството за дълг; той се чувства по-могъщ и агресивен. Средата около него му се вижда приятна и приятелска. „Човек, пил малко повече, не па­зи тайна й не изпълнява обещание."

Друга компенсация, както се каза, е непрекъснатият труд и заетост. „Залудо работи, залудо не седи." Всеки сержант и старшина, всеки практик-психолог знае това правило и го прилага разумно. Самият механизъм на потребностите, създаващ все нови и нови потребности, шиба човека в тяхното преследване и това заема ця­лото му време.

Обществото взема мерки и за тия, които не може да преследва с непрекъснат труд — младите и богатите. За тях то създава потреб­ности от спорт, развлечения, игри. Трагичността на Индивидуалис­тичното съзнание ефикасно бива компенсирана чрез естетически и други увлечения.

Грижата за децата, които живеят сред нас и ще ни наследят, донякъде компенсира трагичността на Индивидуалистичното съзна­ние и суетността на стремежа към повече стойност. Явява се нов вид обич — собственическата егоистична любов към наследника, в който е преминала моята кръв и моя дух. Раждането и отглеждането на децата, вживяването в техния безгрижен свят става важен компенсатор срещу студената логика на съзнанието. „Ако към 40-го-дишна възраст на човека стаята му не се напълни с детски гласове, тя ще се напълни с кошмари" (Сент Бьоф). Жените, които повече се занимават с отглеждане на деца, по-малко страдат от тези кошмари.

По-пасивна форма на нормализирането на индивидуалистичес-

кото съзнание представляват примирението, резигнацията, в известна степен — конформизмът.

Съзнанието на съвременния човек е в основата си индивидуалистично, но отчасти е смесено, уравновесено с компенсиращи елементи (морални, религиозни) от колективистичното съзнание. В мирни исторически периоди обикновено е чисто индивидуалистично (его­измът на хората нараства до неприемливи размери). При притесне­ни условия (войни, революции) компенсиращите елементи вземат по-голямо, понякога решаващо, участие.

В историята се очертават периоди на връщане на колективистичното съзнание у хората (революционни идеологии, фундаментали-зъм, сектантски изблици на религиозност, догматизиране на соци­ални учени и пр.).

Индивидуалистическото съзнание е исторически създала се структура. Породила се е като необходимост при определени соци­ални отношения и определено равнище в развитието на психиката. Изменяло се е и се е развивало. Възможно е в бъдеще, при опреде­лени условия, да бъде заменено с друго съзнание. Например ако от­ношенията между хората се освободят от стойностната си форма и човекът започне да подхожда към тях с научно разбиране, ще се появи може би нова форма на съзнание, по-точно отразяваща света, по-ефикасно мобилизираща и контролираща човешките сили. Но то­ва е проблем на необозримо за нас бъдеще.

38.11. Заключителна прибавка. Видове съзнания

Съзнанието е идея (или система от идеи) за целия свят и за мяс­тото на индивида-субект в него. Когато тази идея се намира във външ­ната памет, тя представлява обществено съзнание; когато е внед­рена в човешкия индивид, тя е индивидуално съзнание. Обществе­ното съзнание е елемент от социалните надстройки. То е обект на изучаване от социологията. Индивидуалното съзнание е психическа структура и е обект на психологията.

Съзнанието се е появило на определен етап от развитието на човечеството и психиката, най-напред като смътна несъвършена идея, а след това се е развивало и усъвършенствало заедно с разви­тието на човека и психиката, като е минавало през различни фази: тотемистично предсъзнание, характерно за първобитните хора; колективистично съзнание, характерно за хората от родовия и общинен строй, и индивидуалистично съзнание, характерно за хората от цивилизацията. Тотемистичното съзнание е всъщност зародишно съзнание. Това, което ние разбираме под понятието „съз­нание" в общата словоупотреба, е индивидуалистичното съзнание.

При тотемистичното предсъзнание обществено съзнание и ин­дивидуално съзнание представляват просто една и съща идея, нами­раща се във външната памет или, съответно, в главата на индивида.

///. Душевността на съвременния човек или...

345

Обществото се е развивало. В началото то е представлявало то-темна група-колектив. После са се образували род, племе, народ, глобално човешко общество. В зависимост от това общественото съзнание, както и външната памет въобще, се е развивало и разширявало; добивало е форма на колективно (групово) обществе­но съзнание, родово обществено съзнание, национално обществе­но съзнание, общочовешко обществено съзнание.

Хората от даден колектив, племе, националност, класа и пр., ко­ито ползват като модел едно и също обществено съзнание и живеят при еднакви условия и изисквания, притежават общи черти в своите индивидуални съзнания. Това дава повод да се говори за специфич­но колективно съзнание — „душевност на българина; съзнание на българина" и пр. — в случая не става дума за някакво мистично ко­лективно съзнание. Това са фигуративни изрази. Групите от хора (колективи, племена, нации) нямат общи нервни системи, нямат и обща психика и съзнание, имат само обща външна памет.

Индивидуалистичното индивидуално съзнание като една обща идея, обединяваща цяла система от идеи, контролира голям дял от психичното поведение на индивида. То се въвежда постепенно и сис­темно в подрастващите. Заедно с това то непрекъснато се допълва, преоформя, минава през различни фази. Тия фази може да се опри­личат на философски мировъзрения: „Докато сме деца, сме сенсуалисти; идеалисти сме, когато се влюбим и приписваме на любимия човек качества, каквито той не притежава. Любовта се разколебава — ставаме скептици. Трудим се и се борим да забогатеем — ставаме материалисти. И свършваме с квиетизъм" (Гьоте).

У Хегел съзнанието също минава през фази, напомнящи фило­софски мировъзрения: стоицизъм, скептицизъм, нещастно съз­нание и пр.

Съвременното обществено, а съответно и индивидуалното, съз­нание обединява голяма система от идеи. То може да се разглежда в различни аспекти, от различни страни. Например моралните идеи в него представляват морално съзнание (съвест); идеите, които при­вързват индивида към някаква класа или класова идеология — кла­сово съзнание; идеите, които го привързват към нацията и го моби­лизират в нейна защита — национално съзнание, идеите, господс­тващи в даден момент над масите — масово съзнание и т. н.

Постепенно подавляващата част от благата, които човек полз­ва, стават ценности. А възможността всяка ценност да се разменя с друга опростява търсенето на ценностите и свежда потребностите от тях към потребност от стойност, към търсене повече стойност. Благодарение на организирания вече пазар притежаването на как­вато и да е ценност осигурява придобиването на търсената ценност, която удовлетворява актуална потребност. Това води до известно забавяне (отлагане) удовлетворяването на потребностите. Но воля­та вече е достатъчно ефективна и това не представлява особен проблем.

Голямата част от потребностите на човека (тия, които изискват труд, които се удовлетворяват от ценности, не от безплатни блага) се обединяват от една обща потребност — потребност от придоби­ване на повече стойност — ценностен таксис.

Всички влечения, стремежи към ценности се обединяват в един сумарен (интегрален) таксис към присвояване на повече стойност, без разлика дали тази стойност е овеществена в материални потре­бителски блага или в знания, пари, власт над хора, влияние, стоки, или природни ценности, морален капитал, обществено положение, имидж и т. н. Всичко това съдържа стойност, представлява ценност. Всяка една от тия ценности може да се замени с друга. Не са важни вече видът, потребителната особеност на ценността, а количест­вото стойност, съдържащо се в нея. Всяка притежавана ценност може да се отчужди и замени с друга, стига при тая сделка да се спечели, а не загуби стойност. Така основният критерий (закон) на ценностния таксис става материалният интерес, ползата.

В случая терминът интерес не се разбира като любопитство, инстинктивен стремеж, основан върху рефлекса „Що е това" или „Как работи това?" (вж. 14.4), или като общ таксис към достигане на пос­тавената цел (19.3), а като „материален интерес", корист, търсене изгода, полза, печалба. (В западните езици интерес значи и лихва, печалба от капитала.)

В този ценностен таксис сублимират и се генерализират до из­вестна степен, или просто дават принос, хранителният инстинкт, ин­стинктът за самосъхранение на индивида, инстинктът за изгражда­не на собствено гнездо с хинтерланд за отглеждане на малките и др. Той прониква дълбоко в психиката. Нервната система — един би­ологичен механизъм, изработен преди появата на човека, се прис­пособява и настройва към ценностния таксис, като към първичните инстинкти. (Даже някои заинтересовани идеолози говорят сериоз-

347

Ценностният таксис за усвояване на все повече стойност е неутолим. „Човешкото око е лакомо. Него смъртта само го плаши" — твърди народната поговорка, фактически в обществото стреме­жът на един човек към все повече стойност е ограничен от подобни­те стремежи у другите хора. (Това полезно обществено ограниче­ние не винаги действа безупречно. Явяват се Крезовци и Ротшил-довци, усвоили несметни богатства.)

Поведението на човека до голяма степен се свежда до поведение, подчинено на ценностния таксис. Човекът, представляващ сам по себе си ценност, се включва в един механизъм на разменяне на ценности, гонен от стремежа за увеличаване на своята стойност. Поведението му може да се оприличи на движението на зареден йон в електролитна среда или на белтъчна молекула, устремена към пог­лъщане и преобразуване в белтък на всяко подходящо вещество от околната среда. Това е поведение изцяло обективно, детерминирано, подчинено на строга закономерност. Тя може да се нарече „прин­цип на интересите".

В общественото обращение не се разменят само блага-собствености. Разменят се и собствени лични качества и достояния, представляващи ценности. Такива са: трудоспособност, природни дарби, таланти, усвоени умения. Сам човекът, представляващ ценност, започва да се държи и да се движи като ценност сред ценности. Готов е да размени своите собствени природни или соци­ално придобити ценности срещу всякакви други ценности, стига тия ценности да притежават по-голяма стойност от неговите, стига да има изгода от това.

Общественото движение става движение на интереси — взаим­ни срещи и отминавания на индивиди, водени от свои користни интереси. „Користта говори на всички езици и играе всякакви роли, в това число и ролята на безкористност" (Ларошфуко). Ценностите стават ориентири в човешкото поведение.

Бидейки ценност, човек се отнася към всички заобикалящи го ценности, като се приравнява към тях, сравнява се с тях и разменя част от своите ценности срещу тях⁶⁵. Свободният човек на цивили-

⁶⁵ "Личността е особена динамична система, която се самоактулизира" — смята Г. Олпорт.

348

зацията (за разлика от общинния човек или роба) постоянно е изп­равен пред избори. Той трябва да избира какво да купи, кое от това, което има, да продаде, за коя да се ожени, каква професия да си избере, къде да работи, къде да живее, за кандидата на коя партия да гласува и т. н. В тия избори човек винаги се държи като притежа­тел на стойност, приравнява се към едни или други ценности от окол­ния свят, лишава се от определени ценности, за да придобие други. За да има такава свобода на избор, необходимо условие е човек да бъде достатъчно заможен, за да удовлетворява нормално своите потребности. Когато това не е налице, когато е при притеснени, кри­тични обстоятелства, свободният избор и свободата въобще се оказ­ват нещо формално. Човек, нарушавайки закона за стойността, се стреми да удовлетвори преди всичко своите основни биологически потребности, независимо от цената. А Маслоу така подрежда потребностите: 1) физиологични потребности, 2) потребности от сигурност, 3) потребности от любов и приятелство, 4) потребности от оценка на колектива, 5) потребности от реализация на способ­ностите си.

Така че действието на закона за стойността е пълно и ефектив­но при неизпитващи остра нужда хора. Притесненият, бедният ви­наги е принуден да разменя нееквивалентно под натиска на първич­ните потребности, да губи. А богатият винаги печели от това. Но да се върнем към нормалния случай.

За да направи своя избор, човек се направлява от пазара (в най-общ смисъл на думата, включващ и приравняването на морални и въобще духовни ценности). Човекът е свободен, но относително сво­боден — в известни предели. Пазарът, от който индивидът може да се възползва, отначало е твърде ограничен, местен. Но с развити­ето на цивилизацията той става все по-малко местен и ограничен. Изнамерени са парите. Създават се стокови борси, на които във все­ки момент човек може да размени своята стока срещу произволна друга стока, и то точно по стойността. При ограничен пазар и тради­ционната си бедност човек при размяната следва да се съобразява със своите потребности от блага и да ги градира. Ако не прави това, гой се излага не само на риска да не приживе, но и на присмеха на околните. „Цървули няма, гайда иска" — отсъжда за такива случаи простонародното обществено мнение.

Човекът, притежаващ стремежи и индивидуалистично съзнание, :е среща с подобните стремежи и съзнания на другите индивиди, които също желаят да увеличат своята стойност при взаимната размяна. Тия срещи връщат претенциите за повече стойност към размяна на еднакви стойности. Но това става средностатистически, през ред случайности, с много отклонения. Човекът трябва да знае стойността на всички неща, които се разменят. Да изучаваш и знаеш стойността на всяко нещо, с което влизаш в допир, е неизменно, макар и неизпълнимо докрай, условие за практическия живот на все-

///. Душевността на съвременния човек или...________

ки човек. Това знание е цел на възпитанието и обучението. Но да узнаеш стойността на всички неща е невъзможно.

Отделният човек, който така адекватно реагира на стойността, не винаги действа напълно съзнателно. В смисъл, не анализира при всеки конкретен случай какъв труд е вложен във всеки сравняван обект. Не превръща във всички случаи идеалните ценности в пари, та така да ги сравнява. Тази работа извършва обществото, пазарът. За обикновения човек в 90 случая от 100 моралното си остава морално, чувствата си остават чувства, идеалните ценности си ос­тават идеални ценности. Човек постъпва както постъпват другите, разменя ценности срещу ценности, без да съзнава, че това е размя­на на ценности. За да направи своя избор и евентуалната размяна човек се направлява от законите на пазара, но твърде опосредствано. Влияят му рекламата, модата, успехът на колегите и т. н. Субективно човек гледа какво правят другите, постъпва „както правят всички". За това му помага подражателният рефлекс. Но подражанието сега вече добива друг смисъл — сверяване на своите ценности в общия неписан ценоразпис на пазара. Общуването, всестранните връзки на индивида с голям брой различни членове на обществото стават условие за неговото съществуване.

Ценностният таксис, стремежът да усвои повече стойност, за­почва да господства безразделно върху поведението на човека, включително и върху трудовото му поведение. Човекът в труда си се стре­ми да произведе и придобие възможно повече стойност за възмож­но по-малко време. С други думи, производителността на труда ста­ва лично дело на човека, личен мотив в труда. Това е един основен успех по пътя към социализиране на човека. Производителността на труда винаги е била основен критерий в борбата за преживяване между отделните човешки колективи и между различните общест­вени строеве. Но тоя критерий се е проявявал обективно и разрушително, като резултат на неосъзнати действия. Общества с по-ниска производителност на труда са загивали в съревнованието. И това е ставало независимо от мислите, стремежите и интересите на отделните хора. Сега производителността на труда става личен стимул. Тия колективи, тия обществени строеве печелят съревнова­нието, които съумяват по-адекватно да направят увеличаването на производителността на труда лично дело (въпрос на интерес) на всеки човек или поне на повече хора в обществото. Това е една от причините, дето по време на цивилизацията производителността на труда се увеличава много по-бързо.