Жизнени позиции, чувства, характери

На основата на човешките чувства, изградени още в общинния строй и по-рано, при цивилизацията са се оформили грамадно коли­чество чувства.

Ако търсим все по-тънки нюанси на тия чувства, броят им е неограничен. Но тук можем да отбележим, че част от тях може да се разглеждат също и като черти на характерите на различни хора.

А редица чувства само с лека нюансировка преминават в черти на характера. Например: апатия — апатичност, боязън — боязливост, доверие — доверчивост, завист — завистливост, ревност — ревнивост и т. н. Предразположението към определени чувства у едни е по-силно и може да се счита особеност на характера.

Други чувства може да се определят просто като жизнени ситу­ации или междуличностни отношения.

Някои чувства, например желанията, можем да причислим към елементите на волята; логическата яснота, съмнението, увереност­та — като интелектуални прояви.

Чувства, черти на характера, елементи на волята или на ума са позиции, заети в междуличностните отношения, дали по някакъв начин, или съвсем не дали, своето отражение върху психиката.

И тъй като междуличностните отношения са област и на етиката, повечето разглеждани тук чувства, позиции, черти на характера и т. н. са обект и на тая наука. А пренасянето на чувствата и възпроиз­веждането им, изкуството да се пренасят и възпроизвеждат чувст­ва, е обект на естетиката.

Почти всички чувства, съществуващи още в общинния строй (и съответно разгледани в гл. 31), при цивилизацията получават ново развитие.

Преди всичко „любовта е хитрост, която природата прилага, за да постигне своите цели" (Шопенхауер). Това е вярно. Това е в основата, но това не е всичко. Любовта не се свежда само към „вза­имно търсене на телата". Тъй както психиката не се свежда към сво-

///. Душевността на съвременния човек или...

ята основа — висшата нервна дейност, така и любовта не се свежда до биологичното търсене на телата, а е нещо много по-сложно.

Ако трябва да бъдем съвсем точни, Шопенхауер не е прав. Природата не си поставя цели, не постъпва хитро. Просто човеш­кият вид и човешките индивиди са част от природата. В нас, както и във всичко живо, са заложени изначално природните механизми за възпроизводство. Тук няма хитрост — противопоставянето на при­родните обекти един срещу друг и постигане по този начин господс­тво над тях. Хитростта е присъща на хората. Те постъпват хитро с природата, в която живеят. При това ние — хората, сме се усъвър­шенствали дотам, че надхитряме даже своята биологическа човеш­ка природа — удовлетворяваме своите сексуални потребности, без да се възпроизвеждаме.

В това отношение първенството държат навлезлите в лъжлив апогей, а фактически в застой, цивилизации и нации. Те, от много хитрост, увлечение в лукс и богатство, надхитрят и собствената си биологична база, като измислят стотици извращения и перверсии, противозачатъчни средства и т. н. С това поемат пътя на своето бавно, или не съвсем бавно, самоубийство. В случая не е необходи­мо даже и нашествие на варвари, за да рухнат и се превърнат в пя­сък велики цивилизации и да изчезнат завинаги нации, дали много за прогреса. На тяхно място върху полуразрушената природа идват нови народи с по-ниска култура, с по-скромни потребности и с все още разширено жизнено възпроизводство.

Що се отнася до отделните индивиди, наложеното им от социал­ните фактори перверсно поведение много често става встрастяване, вторичен, почти физиологически, навик, напълно излечим, но труд­но излечим. В зависимост от моралното развитие на обществото, на перверсиите се гледа като на смъртен грях, водещ до съд и строго наказание; като на обществено зло или срамен порок. А съвремен­ното общество, с характерното за него равнодушие към бъдещето, се отнася към сексуалните извращения като към екстравагантна чо­вешка слабост — потребност. Те, все още плахо, претендират да бъдат включени в „правата на човека", но нерядко представляват обект на доходен бизнес.

Остава ни да се надяваме, че в едно бъдещо, хармонично с при­родата, общество хората ще преминат от прекалено хитро у едни, и прекалено първобитно у други демографско поведение към разум­но поведение спрямо природата и спрямо собствения си човешки вид... от национални самоубийства, съчетани с демографски взри­вове — към регулирано оптимално възпроизводство.

По време на цивилизацията любовта получава такова разнооб­разие и богатство на форми, че буквално е невъзможно да се каже нещо обобщаващо за нея.

Тук са се преплели много отношения и „любов" се наричат най-различни позиции, чувства, последствия от сексуални табу.

фактически в наше време под любов се разбират различни чувства, създали се върху базата на половия нагон: страстно влечение със самоотдаване, „тя или никоя друга" — ерос; семейна вярност— „ед­на душа в две тела"; и като идеален случай — сродство на душите, единство в идеите, в обществените цели, мирогледа, интересите, вкусовете. (Даже и това „сродство на душите" да не съществува предварително, в дългото съвместно влачене на семейния хомот то се създава.)

Под сродство на душите се разбира и нещо по-поетично. Влюбеният, особено за първи път влюбеният, искрено вярва в няка­къв мистичен, космически афинитет между своята душа и душата на възлюблената.

Но много скоро даже за ученичките от средните училища илюзиите се разсейват:

Съвременният млад човек във взаимната любов намира утвърждение, реализация на своята стойност. В развълнуваната, влюбената жена той вижда високата оценка за себе си. Това го вълнува приятно. А това, което ни вълнува приятно, възприемаме като красиво. Оттук — преувеличаване красотата на любимата.

По-нататък под любов се разбира чувство на самоотвержена привързаност; естетически възторг от представител на противния пол; платоническа любов — сдържан възторг и вдъхновение за вели­ки дела; абсолютизиране на чувствеността, свързана със секса — похот, сладострастие и т. н.

Също така любов е издигането на любимата или любимия в култ, обожаване — „Ти си ми Богът, ти си ми царят. На моето сърце ти си господарят", „Дама на сърцето" и пр.

Понятието „любов" в най-широк смисъл изобщо не е свързано със секс. Това е привързаност, обич, готовност за саможертва. Тук се включват братска любов, майчина любов, синовна любов, любов към отечеството, към Бога и т. н. Когато апостол Павел говори за любов, тук се има предвид на първо място преданост, потискане на частните интереси, безкористна любов към „братята и сестрите" от първичната християнска комуна, към хората изобщо, но се подраз­бира и любовта въобще: „... Любовта е дълготърпелива и блага, любовта не завижда, не се гордее, не дири своето, не се сърди, не мис­ли зло. Любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява" (Кор. 113:4-7).
418

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

///. Душевността на съвременния човек или.,.

419

А Исус така поучава учениците си: „Нова заповед ви давам да любите един другиго" (Йоан 13:34).

Любовта може да бъде и страст — самозабрава, рухване на всич­ки морални връзки и лично достойнство. „... Проклет да бъде онзи. който пожелае да свърже честта със л!обовта" или „Под твоите чех­ли от алмаз, в нозете ти с опиянение и — моя жребий, моя гений и мойта радост слагам аз" (Ш. Бодлер).

По-обикновена характеристика на лкзбовта дава масовото съзнание: „Любовта е изключително предпочитане на един или една пред всички останали."

В нормалното гражданско общество нормалната любов е из­раз на правилно разбран интерес и многото емоции, които я прид­ружават, са тясно свързани със закона за стойността. Но не винаги. Често любовта служи на социалния прогрес и със своята човешка страстност и саможертва революционно разтърсва застоялото об­щество с неговите предразсъдъци. Красивата, бликаща с хуманиз­ма на Новото време любов на Ромео и Жулиета разрушава родова­та феодална вражда. Трагедията на Иво и Калина е жестоко обви­нение срещу прекалено дълго задържалите се патриархални нрави у нас.

Общо взето любовта е силна страст, която не обича да се под­чинява на обществени правила и на здравия разум. Налита като буря, като болест. „На любовта всички възрасти са покорни", но „Тя е ка­то шарката. Колкото по-късно дойде, толкова е по-тежка". От друга страна пък, при младите често любовта преминава в трагедия, а при старите — във фарс. Впрочем, за любовта могат да се дадат още няколко хиляди определения, по-добри от споменатите тук, без да се изчерпи темата.

В днешната българска словоупотреба „любов" е благоприлично название на съвокупление. „Хайде да се любим", „правим любов" и т. н. Това е прекалено беден и биологизиран смисъл на думата.

2. По време на цивилизацията експресивното движение смях става израз на редица нови чувства и жизнени позиции.

Със смях ние — цивилизованите хора, прикриваме неуспеха или неловкото положение, в което сме изпаднали; понякога смехът е знак на примирение, отказ от по-нататъшно враждебно поведение. Много са видовете и формите на смеха.

превъзходство. Обект на присмеха е нещо нелепо и безвредно, неумението на даден човек да различи важно от неважно, опасно от безвредно, желано от възможно. (Например когато старо харо се е наредил на хорото сред момите.) Смеем се, когато малкото подра­жава на великото, слабото — на силното. Благожелателен присмех е усмивката, предизвикана от детето, което се плаши от облечения във военни доспехи баща.

Смешното е естетическа категория. Различните хора схващат различни неща като смешни и чрез това явно показват своята кул­тура и характер. Дали едно нещо е смешно, до известна степен е въпрос на субективна преценка.

Иронията е скрит присмех.

Угодническият (шутовски) смях е прикриване и оправдаване грубия произвол, голямата неправда на тирана с малките прегреше­ния на засегнатите от тирана; представяне ужасното и отвратител­ното като смешно. Особено грозен е присмехът на конформиста и падналия към това, което е уважавал.

Подигравката е стремеж да поставиш някого в смешно и жал­ко положение. Подигравката най-често е нетактичност. „Този, кой­то се подиграва, се сдобива с едно малко удоволствие и с един го­лям враг."

Съществува смях, изразяващ неодобрение, и много често смях, изразяващ презрение; смях, прикриващ заплаха; „смях през сълзи" — мъжество да се смееш, когато ти се плаче, покана да извиним тия, които със своята глупост и невежество вършат ужасни дела.

си.

фактически страхът от държавните органи за насилие, наред с другите средства, поддържа реда и възпира антисоциалните елемен­ти и в най-уредените граждански общества. Държавата и общество­то не могат да разчитат само на съзнанието и добрата воля на граж­даните си, без да прибягват до полиция, която лови престъпниците,

421

В нашето модерно общество обаче страховете не са само явле­ния в обществения живот. Те се разполагат все по-дълбоко в интим­ната душевност на хората. Съзнаването на неизбежната смърт и представата за нея са създали нов вид страх. Той се проявява няко­га и болезнено в различни фобии.

Страхът от неизвестното, вечната несигурност, разколебаване­то на вярата в целесъобразното устройство на света и неизбежността на гибелта водят съвременния човек до екзистенциалния страх от неизбежното отиване към нищо.

Големи маси от съвременните хора, лишени от възможност за труд и творчество, от достъп до управлението (не само на държавата, но и на собствената си участ), от възможността да вземат решения, загубват форма и навик, изпитват страх от самостоятелни решения, страх от свобода. Не току-тъй популистки диктатори така често се явяват на политическия хоризонт.

Между многото чувства, добили богатство и пълнота при цивилизацията, тук се споменават само няколко, случайно избрани.

Човек е по начало колективно животно. Индивидуалистичното съзнание и свойствените на цивилизацията отношения не са го нап­равили завършен егоист. Той има нужда да споделя, да подражава, да предава опит, да изпитва съчувствие и да съчувства. „Тъжно е да се радваш в самота" (Лесинг).

Дружбата е единство, единодействие и единомислие на хора с еднакви интереси и цели. Тя се създава при формализирането на неформални групи (войници от един набор, ученици от един клас, привърженици на един спортен отбор), или пък от участие в трайна група.

Другарството унифицира хората по възгледи, мироглед. „С как­вито се събереш, такъв и ще станеш." Дружеската група не се бази­ра на ценностни отношения, а в известна степен възражда общинните морални отношения. Ценностните отношения вътре в нея я разлагат. „Не давай пари на заем, за да не загубиш приятелите си."

Доколко дружбата е станала чувство, запечатало се е в психи­ката на човека, проличава при критични ситуации. „Приятел в нужда се познава", „Не ходи с другари, които в момент на опасност те изос­тавят".

Другарството и любовта по нещо си приличат, но имат различен произход и различен характер.

Завистта в някои свои форми, но в редки случаи, може да бъде и положително чувство. „Успехите на приятелите не ни дават покой и ние се стремим, използвайки техния опит, да ги настигнем", „Да завиждаш, значи да подражаваш". Но „благородната завист" е идилично изключение. По-често завистта е губителна страст — да унищожим, обезценим, омаловажим предимствата, достиженията на другия. „Завистникът е печален не защото не му върви, а защото върви на съседа му."

В исторически аспект завистта е ропот против неравенството, създало се между хората, имащи някога равен старт; среща се у хора, скоро излезли от общинния строй и привикнали на социално равенство. Тях новосъздаденото неравенство ги дразни и тревожи. Сред народи и групи, отдавна привикнали на капитализма, завистта е, ако не изчезнала, то поне прикрита.

В съвременните условия завистта е безсилна и безплодна страст. С нея човек не постига нищо, само се посрамява в обществото. Затова завистта се прикрива, тя „като червей гризе сърцето". Завистта е прикрита и срамлива страст.

Различно от завистта е злорадството — зло чувство, насочено не към преуспяващите, а към губещите ближни; егоистична, злобна и тъжна радост, че си се оказал, „за съжаление", прав, че тия, които не са ти повярвали, сега страдат.

4. Скуката е отегчение, досада — чувство, което се поражда при съзнание, че си вън от играта, че времето тече обективно, без тебе; неудовлетвореност, придружена с желание да се излезе от то­ва състояние.

Скучаещият човек е принуден да се занимава с неинтересни за него занимания, да слуша неинтересуващи го изказвания от неинтересни хора. Това е човек, който чака с нетърпение времето да тече по-бързо и да изтече.

Скучният човек (досадникът) е човек, който отклонява другите от полезните им занимания, губи им времето и ги занимава с неинтересни за тях неща.

5. 
   На български думата „ревност" (от ръвьние) има значение: пламенност, страстно усърдие в защита на нещо или на някоя работа, старание. Но не това се има предвид тук.
   

423

Чувството, насочено към прекия обект — любимата, е страстно любовно желание, примесено с недоверие, съмнение, подозрение, негодуване от извършено или предполагаемо вероломство, страх, че любимата ще бъде изгубена, злоба. Това е любов, лишена от доб­рота и симпатия.

Към косвения обект — предполагаемия съперник, чувството е смес от безсилна омраза, подозрение, завист, злоба, желание за мъст — всички отрицателни чувства, които може да има човек към тоя, който го е ограбил, и тоя, който го е победил. Косвеният обект не е винаги фиксиран. Маниакът-ревнивец ревнува от всички.

Ревнивият изпитва и чувства към себе си — неутолимо чувство за обида, за поругано достойнство, за пропаднала собствена ценност; все по-силно извеждащо го от равновесие мазохистко злорадство, отчаяние, малодушие; ревностно търсене на чувства и мисли, които причиняват страдание⁷⁶, страх за собствения имидж, за целокупната собствена стойност; ужасно прозрение, че сраже­нието се губи; унизено самочувствие; носталгия по „вчера", когато си бил щастлив...

В същото време самият факт, че любимата се приравнява, пла­сира и другаде, явно говори за нейната висока реална стойност, съз­нанието за високата й ценност още повече увеличава желанието да я притежаваш. Любовното желание се разпалва. Опитните кокетки умело предизвикват ревност, с цел да повишат цената си и да разго­рят още повече любовта на съпруга или любовника си.

Напоследък разводите и смяната на любимата стават ежедневие, а с това и ревността губи дълбочина и трайност.

На пръв поглед изглежда, че ревността иде направо от съперни­чеството между мъжките самци за завоюване на женските — всеиз­вестен факт във вътревидовата дарвиновска борба за съществуване (полов подбор) у животните. Но като че ли не е така и произходът на ревността е по-сложен.

В патриархалния свят жената е просто собственост, предмет за удовлетворяване на половия инстинкт, за раждане на деца и за ра­бота в домакинството. При това винаги можеш да я замениш с робиня или наложница. Жената може да бъде завладяна, но не може да си позволи собствен избор и благоволение към друг мъж. Това е ненормално, немислимо и има за последствие смърт. Така че там няма място за ревност. Когато Менелай и Агамемнон отварят война за Хубавата Елена, това е война срещу съсед, който е заграбил мно-

го ценна вещ и с това е обидил цялото ахейско племе. Едва ли тук може да се говори за ревност в съвременен смисъл.

По време на цивилизацията в любимата жена и съпруга мъжът реализира своята стойност изцяло; с нея дели своето богатство (или своите духовни ценности в предбрачната любов). При увличане на жената по друг. мъжът чувства застрашена реализация на своята стойност. За него жената не е просто предмет, удовлетворяващ пот­ребности — тя е негова реализация, образ на неговите въжделения, намерената втора телесна половина на неговата душа, единствена майка на неговите деца и т. н... и всичко това се поставя под въпрос.

И до днес мъжете се явяват на дуел за жени, бият се за жени, както животинските им предци. Но това не се нарича ревност.

Ленски не е ревнивец. Той не апелира към любимата си Олга да отхвърли Евгений Онегин, да му бъде вярна; не я измъчва, не я тормози, а отива да се бие със своя приятел.

Съпругът на Ана Каренина също не е ревнив и не само затова че чувствата у него са закърнели. Той апелира не към жена си, а към общественото мнение, към установения официален и лицемерен морал.

Изпитващият ревност иска любимата да пази неговата чест и е жестоко разочарован, изгубил доверие, когато тя не прави това. Ревността е безсилие да запазиш сам ценността си, да се справиш със съперника си сам — със своята сабя или с парите, които имаш. Ревността се явява в пълната си сила, когато мъжът загуби господс­тващото си положение и жената стане фактор, от който зависи об­щественият статус на мъжа.

Понякога житейската ситуация, а не чувствата поставят човека в положение на ревнивец, без да е такъв. Позорът и присмехът на обществото принуждават често мъжа да имитира ревност и да стига до крайност.

У жената ревността се е явила по-рано — в условията на патри­архата и полигамията. Амбицията й и тогава е била тя между другите да бъде най-уважаваната, удостоена с любов, да роди наследници на господаря-мъж. По време на цивилизацията и моногамията ста­тусът на жената се е издигнал. Жената като човек е станала ценност, разполагаща сама със себе си, и мъжът донякъде е станал израз на нейната стойност. Тя изпитва любов към мъжа, когото по собствена воля е избрала. При еманципацията на жената ревността й стига до тази на мъжа. Но в повечето случаи и досега ревността на жените е по-първична; не се е много отдалечила от душевните страдания на Сара и Агар, описани на първите страници на Библията, или от изпе­пеляващата страст на Медея.

Ревността е уродлив дериват на любовта и почти винаги я прид­ружава като нейна сянка. На юношеската любов съответства юношеска ревност. На предбрачната любов, на брачната любов, на любовта при неравен брак съответстват определени видове ревност.

///. Душевността на съвременния човек или...

425

При егоистичната собственическа любов ревността е ревностно ста­рание за опазване на частната собственост... Ревността е почти тол­кова разновидна, колкото и любовта.

Ревността се прикрива, както всяка срамна страст и както се прикрива наближаващ банкрут. Но това не винаги се удава на ревнивите.

За ревността може да се напише много повече и много по-добре, и пак ще бъде недостатъчно. Конкретните чувства са неизчерпаеми. Това се отнася за всички чувства, споменати тук или неспоменати.