Механизмът на потребностите (Преговор)

Тук се резюмира още веднъж накратко механизмът на потребностите, изграждането на който бе изложено по-горе (гл. 20).

Човек, трудейки се, разрушава природните структури около се­бе си и създава ентропия (дезорганизираност, нарушаване на контактите, пустош) между себе си и основните биологически блага, каквито са храна, вода, източници на топлина и пр. За да преодолее тая ентропия и за да достигне споменатите първични блага, е необ­ходим възпроизвеждащ труд (труд, създаващ стойност). Другата ал­тернатива е напускане обществения начин на живот, връщане към животинско съществуване. Такива случаи е имало хиляди, но всич-
304

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

ки са завършвали с гибелта на откъсналия се от обществото форми­ращ се или оформил се човек.

Трудът не е естествена биологическа функция на човека. Към труд го насочва общественият начин на живот. Да принуди човека да се труди и да изпълнява обществените си задължения доброволно, без съпротива, обществото успява само в случаи, когато представя своите социални изисквания за труд като необходими междинни пре­пятствия към основните блага, препятствия, които трябва да се преодолеят, (фактически тия случаи постепенно се налагат като единствена закономерна и прогресивна линия.)

Преодоляването, присвояването, консумирането на тези пре­пятствия става потребност — вторична потребност на човека. А препятствията, поставени от обществото по пътя към удовлетворя­ване на основните му блага, стават също блага, вторични блага.

Удовлетворявайки своите вторични потребности чрез влагане на нов труд, хората създават нова ентропия между себе си и околната среда. За преодоляване на тази ентропия човек трябва да влага нов труд, а за да се труди спонтанно и в новия труд, трябва да вижда в новите възникнали препятствия средства за удовлетворяване на но­ви свои потребности. Така че обществото трябва да поставя на пътя му нови и нови препятствия вземащи вид на блага... и т. н.

В резултат на този безконечно разгъващ се механизъм естест­вените блага се отдалечават все повече и повече от човека. Човек е длъжен да се труди все повече и повече. Потребностите му нараст­ват лавинообразно. А все по-голяма част от потребностите на хора­та се оказват скрити социални принуди и изисквания. Сиреч човек все повече се социализира, подчинява се доброволно на все повече социални принуди и изисквания. Освен това от човека се изисква да се труди все повече и повече — това е закон в механизма на потребностите.

Механизмът на потребностите е механизъм с положителна об­ратна връзка. Това не е стабилен, уравновесен, а постоянно уско­ряващ се процес. От човека се изисква да влага все повече и повече информация за преодоляване на постоянно нарастващата ентропия (вж. 23.2 и 23.3, където тия понятия се въвеждат), все повече и пове­че труд за преодоляване на новите и все по-нови препятствия по пъ­тя му към тия блага или, все едно, за удовлетворяването на постоян­но нарастващите негови потребности.

Човечеството не би издържало на такъв механизъм и на такова изискване — да влага все повече труд, и би се пръснало от преумора и механизмът на потребностите отдавна би рухнал, ако успоредно с този механизъм не се развиваше друг процес — непрекъснатото уве­личаване на производителността на труда (усъвършенстване на оръ­дията на труда, използване на все повече природни сили в трудовия процес, усъвършенстването на самия човек като производителна си­ла).

305

В общинния строй механизмът на потребностите работи вече на пълни обороти. В блага се превръщат всички обществени изисквания, включително от областта на идеологията.

За удовлетворяването на потребностите трябва да се влага труд. Благата стават ценности. Постепенно всичко става ценност — и хра­ната, и облеклото, и жилището. Ценности стават и духовните, надстроечните блага, в които няма нищо веществено. Те гарантират ста­билно място на индивида в обществения колектив. Към установява­не на такова място той се стреми охотно и с желание. Постепенно ценности стават и приучването към нормите на нравствения живот, и запознаването с миналото на рода, и спазването на традициите, и умението да се оценява красивото и доброто, и навлизането в рели­гиозните тайнства и обреди. Достигането на всичко това носи облаги, изисква труд и става ценност. Така се явяват т. н. нравствени, исторически, естетически, религиозни и пр. духовни ценности.

А трудът — основна необходимост на живота, се представя все повече като средство за добиване, присвояване на ценности.

Благата стават ценности, но това не значи, че стават стоки. Ценността е благо, което изисква труд за неговото добиване или изготвяне. Ценностите стават стоки едва когато се купуват и продават, когато се произвеждат, за да бъдат продавани. До този момент е било още далеч.

Механизмът на потребностите довежда дотам, щото всички действия, които върши човек и които са израз на необходими, неза­висими от неговата воля закономерности в общественото развитие, да намерят оправдание от гледище на индивида, да изглеждат в не­говите очи средства за достигане на индивидуалните му цели. Иначе индивидът би им се съпротивлявал биологично. Действията му биха били вяли, борбата за живот — загубена.

Субективно човек схваща общественосъобразното си поведе­ние като свое, произхождащо от неговите вътрешни мотиви, целе­съобразно поведение. Изпълнението на обществените задължения схваща като действия за достигане на свои собствени субективни цели. Индивидуалните цели, които си поставя човекът, се оказват рационализации на необходими обществени задачи и социални принуди. Субективно своето рационално поведение човекът възпри­ема като поведение, подчинено на негова лична цел, а не като слож­но адаптиране в лабиринта на социалните изисквания. Идеите му се струват продукти на неговия собствен разум, стремежи и воля, а не изградени от обществото алгоритми за трудова дейност и внесени в главата му.

Като че ли човешкият индивид попада в свят на илюзии и само-лъжи. Това донякъде е вярно. Не току-тъй са получили всеобща по­пулярност изразите „свят лъжовен", „суета, всичко е суета". Но от­ношението на човека към действителността не е толкова самоиз­мама, колкото фина адаптация, форма на оцеляване. Без такава ра­ционализация или самоизмама не биха могли да преживеят борбата за съществуване нито индивидът, нито обществото.

В историческото развитие онзи обществен строй се оказва по-добър, по-жизнен (и печеливши в съревнованието), при който проце­сът на производството и целият обществен живот минава през съз­нанието на повече хора (в идеалния случай — през съзнанието на всички хора в обществото), взема форма на гонене техни лични интереси, изпълняване на техни лични цели. А във всеки обществен строй, какъвто и да е той, преживява и преуспява онзи човешки индивид, който охотно, с любов движи работата си (фактически пред­ставляваща обществено задължение) и не оставя работата да го движи. Пред индивида всъщност има две алтернативи — или да при­еме охотно обществените задължения, или да загине. Манфредовски бунт срещу социализацията — това е лукс, който могат да си позво­лят само обезпечени представители на обезпечени класи.

Взаимното приспособяване на човешката природа към социал­ните изисквания и на социалните изисквания към човешката приро­да вече стават два приближаващи се един към друг процеса.

В резултат на всичко това обществените потребности вземат вид на индивидуални, лични потребности. Трудът за обществото взе­ма форма на индивидуален труд, подчинен на лична цел. Човек, ос­тавен и сам, без прякото въздействие на обществото, се труди, преценява, взема решения, потиска своите биологични инстинкти, гонейки своята индивидуална цел, следвайки в съзнанието си сво­ите лични интереси. С това индивидът видимо се освобождава от веригите, придържащи го към колектива, общината. Той действа ка­то социален фактор, производителна сила и вън от колектива, оста­нал сам или присъединил се към друг колектив.

Позициите, които индивидът е бил принуден от обществото да

///.Душевността на съвременния човек или...

307

В тази глава става дума за оформянето на индивида като индивидуалност.

Развитието на външната памет, нововъведенията в технологи­ята на производството, измененията във формите на производство и разпределение стават най-същественият и най-бързо изменящият се фактор за развитието на човечеството. Биологическата еволюция, географските условия, като далеч по-бавно развиващи се, играят ве­че второстепенна роля. Проблемът за усвояване на идеи от външна­та памет и за обучаването на човека става първостепенен.

Заедно с това начините, обстоятелствата, условията при които индивидът приема идеи от външната памет, конкретизира ги и ги про­верява на практика, се оказват различни за отделните индивиди и до известна степен случайни. Мозъчната, натрупаната през индивиду­алния живот памет у отделните хора се различава не толкова по съ­държанието на идеите, колкото по тяхната конкретизация и индивидуализация, по преживяванията, свързани с възприемането им, с особения нюанс, който получава идеята у всеки човек.

Колкото повече се усъвършенстват оръдията на труда и външ­ната памет, толкова по-често колективът действа „задочно", чрез отделните си членове. Индивидът бива оставен да действа привидно сам, като му се оставят на разположение придобивките на колекти­ва и му се възлагат различни задачи и различни роли. Човекът вече може да работи не само в един общ процес, но в определени момен­ти да извършва отделни работи сам; може да бъде преместван от една работа на друга, от един трудов колектив — в друг. Човекът вече не е неделима частица от общата работна сила на колектива, а става индивидуална човешка работна сила.

Първобитният човек не може да различи себе си от ролите, ко-
308

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

ито изпълнява, от маската, която е надянал (маска в преносен и в буквален смисъл). При развитите вече трудови отношения на инди­вида се налага да заема различни пози и позиции, да играе различни роли. Днес е ловец на елени, утре — войник, вдругиден — съпруг, който трябва да изгражда собствено семейно огнище, ковач, роди­тел и възпитател на младите, член на общия съвет... Индивидът вече не се счита свързан с една единствена роля. Той започва да се виж­да като нещо, различно от ролите си.

Ролята, която човек изпълнява, го принуждавала потиска някои свои качества, да развива други. А последователното изпълнение на много роли му дава възможност да развие много свои качества и заложби. Така човекът постепенно се шлифова, става „дялан камък", годен за различни обществени дела. Освобождава се от ненужни, несвързани или пречещи на колективните изисквания свойства и при­добива нови, социализира се. Но социализация не значи унифика­ция (макар да съществува и такъв момент), а преди всичко обогатяване, индивидуализиране.

По-нататък, с развитието на обществото, ролите, които изпъл­нява индивидът, се увеличават. Човек се явява на обществената сце­на многократно, представящ различни роли. Шекспир в „Както ви се харесва" дава ярка картина за това: светът е сцена. Всеки човек е актьор, сменящ много роли: плачливо дете; неохотно слушащ по­ученията ученик; въздишащ влюбен; ругаещ и търсещ свади войник с изразителни мустаци; стараещ се да изглежда важен съдник и т. н. Ролите се оказват много и различни, но човек ги помни и съчетава — той се оказва един, съществуващ независимо от ролите си и пред­ставляващ нещо повече от техния сбор. Като съвкупност от способ­ности да изпълнява различни роли, всеки човек започва да придоби­ва особена своя специфика, става индивидуалност.

Общественият живот на човека е основа на неговата индиви­дуална свобода, свобода от непосредствено биологично реагиране. За човека постепенно неговото индивидуално съществуване става осъзната реалност, а задълженията му към обществото (приели фор­ми на табу, бог, морални норми и пр.) стават неща свръхестествени, призрачни, стоящи вън от него. На практика те се оказват все по-често предразсъдъци, които можеш да пренебрегнеш, без с това да предизвикаш мирова катастрофа или собствената си гибел.

Но също така човек скоро разбира, че макар и не веднага, неиз­пълнението на обществените задължения, на предписанията на тия призрачни норми води до редица неблагополучия. Човек осъзнава тяхната необходимост, без да се съгласява с тяхната първична фор­ма и съдбовна неизбежност. И благодарение на механизма на пот-

///. Душевността на съвременния човек или...

309

ребностите тия външни принуди и наложени норми стават вътрешни норми, елементи на човешката свободна воля и на човешката свобода.

Често се твърди, че стремежът към свобода е първичен нагон у човека. Ако под стремеж към свобода се разбира стремежът на по­падналото в клетката животно да се измъкне от нея и да се върне към първичните условия на живот, тогава стремежът към свобода може да се припише на всяко живо същество и на частиците в бра-уновото движение. Но не това е социалното понятие „стремеж към свобода". Връщането към свободния от обществото, животински на­чин на живот не е свобода, а подивяване.

Тук се говори за опит в смисъл опитност, практика на отделен човек. Не за опита на обществото въобще, вграден във външната памет. Също така са изключени останалите значения на думата „опит": експеримент, проба, изпитание, опитване, литературен опит (есе) и др.

У индивидите се натрупва опит, който е различен у всеки човек. За една и съща действителност отделните хора придобиват подобен, но не идентичен опит. Всеки човек има свой индивидуален опит. С практиката се уточняват, идентифицират отделните възприети и ус­воени алгоритми, но комбинацията от алгоритми у отделните хора е различна.

Хората са различни не само поради генетичното разнообразие. Те се оформят различни един от друг и благодарение на различните траектории, вериги от преживявания в техния живот. Хората започ­ват да схващат и чувстват разликата между обществения опит, нат­рупан във външната памет (изглеждащ неизчерпаем), и ограниче­ния опит на отделния човек. Те, хората, забелязват, как у младите бързо се разширява кръгът на знанието, как отново и отново всяко ново поколение преоткрива за себе си едни и същи истини и смята, че открива за пръв път света. В този смисъл е и библейската сентен­ция „Няма нищо ново под слънцето" (Еклесиаст 1:9). Също така хо­рата забелязват, че между познание и действителност, между бур­но развиващото се, но стигащо донякъде и загиващо със смъртта на индивида индивидуално познание и бавно нарастващото, но не­обятно общочовешко знание и култура има съществена разлика. „Изкуството е дълго, животът е къс."

През общинния строй започва дългият процес на специализа-
310

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

///. Душевността на съвременния човек или..

311

ция на всеки човек в една или друга област или професия. А това дава своето отражение. Хората се индивидуализират.

Човекът постепенно почва да долавя разликата между сънува­ните, спомняните и действително, актуално съществуващите неща и явления. Долавя осезателно и разликата между желано и постигнато. За това му помага практиката. Той усеща, че нещо се намира у него, а друго — вън от него. Вън от него се намират пред­мети и явления, често враждебни, в други случаи — благоразполо­жени към човека, но във всеки случай чужди и неконтролируеми. А у него се намират внесени отвън и оформили се в главата идеи, представи, установки, желания, които представляват цял идеален (свързан с идеите) свят. Човек разполага с нещо свое, с опита от сполучливо изиграни роли, с цяла поредица от преживявания и умения, които си спомня и които се стреми да обедини на една нишка, както се нанизват зърната в огърлицата. И тази огърлица се предс­тавя като Аз, както индивидуално съзнание.

При това самото Аз — субективното, се раздвоява. От една стра­на е видимата част — собственото тяло, с неговите членове и органи, които се подчиняват на команди и които сигнализират за болка или умора. От друга страна е невидимото, идеалното Аз — душата, ко­ято командва тялото. Мястото на душата не е строго определено. В началото изглежда, че е в стомаха — нали след като го нахраним, престава неприятното чувство за глад, настроението се подобрява. „Храни душа да те слуша" гласи пословицата. По-късно на хората почва да се струва, че душата е в сърцето. Нали всяко вълнение разтупва сърцето. „Нямаш сърце" значи нямаш душа, чувствителност, отзивчивост... Главата е отредена като място на интелекта, а не на душата въобще.

Човек почва да схваща и взаимната зависимост между субект и обект. С ред манипулации индивидът изменя обекта. Субектът се оказва деятелното, а обектът — предмет на деятелност. От друга страна, човекът почва да различава поведението от неговата мотивировка. Забелязва, че може да има външни мотиви за човеш­кото поведение, а понякога не забелязва такива мотиви. Така човек почва да различава вътрешна и външна мотивировка, да признава деятелен, активен характер и на субекта, и на обекта, да противо­поставя обекта и субекта. Явяват се предпоставки за изграждане на ново — индивидуалистично човешко съзнание.

Доста разпространено в науката е схващането, че оформянето на човека представлява обуздаване на животинския егоизъм или индивидуализъм. Животински индивидуализъм няма. Има животинс­ка подчиненост на инстинктите и рефлексите (което ние, интроспективно мислещите хора, тълкуваме като индивидуализъм). Човешкият

индивидуализъм се създава успоредно с обуздаването (преобразу­ването) на животинските инстинкти и създаването на известна свобода от тях. Това е всъщност развитието на психиката.

В общинния строй човек почва да отличава теорията (идеите) — такива, каквито се намират в главата му (1), от практиката — тая част от света-действителността, която е подложена на видоизмене­ние от страна на хората и потвърждава своето съществуване и адек­ватността на идеите, с които се подхожда към нея (2), и чуждия свят, пълна увереност в действителността на който няма, който стои рав­нодушен и неизменен към човешките дела (3).

Човек познава природата, доколкото създава модели, наподо­бяващи природните явления и предмети (огън, сечива и пр.). Човек познава себе си, доколкото произвежда модели на тялото си (картини, статуи), модели на ръцете си (куки, лопати), модели на твор-• ческите си психически способности (богове, духове и пр.).

По-късно в развиващата се техника човекът ще открие нови, по­точни модели на ръцете си (екскаватори, плетачни машини и пр.), на очите си (фотоапарати), на мозъка си (системи за автоматично уп­равление). Но до това човекът от общинния строй е много далеч. Той едва се изправя като загадка пред себе си и даже не е формули­рал пожеланието „Познай себе си!".

За човека от общинния строй има различие, но все още няма противопоставяне между умствен и физически труд; между практи­ка и познание,познание и самопознание.

В производствената дейност и в контактите между хората се създават и общи идеи за нов подход към себе си, като към нещо, отделящо се от света и противопоставящо се на света. Човекът се очертава като същество, представляващо едновременно и обект за познание и субект на познание, на възприятия, чувства, действия...

Заедно с усложняването на трудовия процес и трудовите отношения на отделните членове на колектива все по-често се зада­ва специфична работа, определят им се уникални роли. Хората свикват, а и необходимо им е, да различават членовете на колектива един от друг. Това става изискване в обществения живот. За възло­жената индивидуална задача започва да се търси лична отговорност. Двоичният брак също предполага ярко индивидуализиране на партньорите.

При тия условия човешкият слух се специализира да открива индивидуалния специфичен тембър на всеки човешки глас в колектива, зрението привиква да различава особеностите във физи-
312

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

III. Душевността на съвременния човек или...

313

От своя страна, и морфологическата индивидуализация на хо­рата се откроява все повече. Тя се налага донякъде и по биологи­чески път — полов подбор, подчертан особено от Дарвин за случая, и естествен подбор. Но те играят все по-малка относителна роля. С течение на времето като фактор във външната индивидуализация се налага възпитанието, с допълнително подчертаване на индивидуал­ните особености. Намесват се гримът, облеклото, отличителните зна­ци и украшения. Те подчертават вече не униформираната общест­вена роля, а индивидуалната неповторимост. Но това идва с цивилизацията.

В общинния строй необходимостта от външна индивидуализа­ция фактически се заражда. Много важна е все още униформизаци-ята на хората от един колектив (род, племе, община), еднаквите носии, накити, шевици, начини на пеене и изговор. Почти всяко се­лище или всяка околия си имат своя носия. И в груповите рисунки (икони и пр.) отделните физиономии на хора от една група удивител­но си приличат. И едва с появяването на неравенството между хора­та ще почне да се оформя йерархическа перспектива: фараонът ще се рисува голям като бог, а обикновените хора — малки и без собс­твена физиономия.