Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

хората в напрежение, но напрежение твърде далеч от социалното противопоставяне.

Чрез модата биват обуздани агресивните стремежи за противо­поставяне в масите, като хората се организират в сини и зелени пар­тии по време на състезанията в Източната римска империя или на привърженици на червени и сини отбори в наше време, и ние като запалянковци сме готови да се сбием помежду си за вкаран гол или за изостанал кон. Хората получават свободата, на страната на кой тим да викат, получават свобода да агитират за своите, да печелят съмишленици — все свободи, които на практика са им отнети в ре­алния обществен живот. Чрез модната запалянковщина хората по­лучават илюзорна свобода, сурогат на свобода.

Модата може да съществува само в класово общество, само в мирни и стабилни периоди от развитието на това общество, когато противоречията между класите не са станали антагонистически, ко­гато между тях има свободно преливане, когато няма апартейд или кастово отчуждение. Модата споява обществото, държи класите вън от класовите конфликти и изпълнява тази роля даже по-добре от ня­кои силно демодирани държавни религии.

Модата изпълнява и друга полезна роля в интерес на производи­телите и търговците — поощрява консумацията, „Модата скъсва по­вече дрехи от човека" — твърди Шекспир. Модата поддържа донякъ­де високата конюнктура, помага за модернизирането на производ­ството. Тя рекламира новите производства, с това помага на конку­ренцията — основния нерв на съвременното производство; създава нови стоки, нови потребности — действа за допълнително социали­зиране на индивидите и разрушаване на природата. Модата помага за социалното активизиране на хората от средните и низши класи в обществото, за приобщаването им към официалната масова култура; създава у тях интереси и преживявания, достъпни преди това само за „горните няколко хиляди" във всяка държава. За това предпос­тавка е и извършената революция в областта на масмедиите.

Модата създава своите жреци и специалисти. Тяхната работа може да се причисли към изкуството. Дългият опит и създаденото умение да се прикрива грозното и подчертава красивото помага за изработване на естетически вкус и навици за модерно естетическо творчество. „Някога красотата беше един физически дар, а днес е една душевна способност — едно изкуство. Жената е длъжна да бъ­де хубава — и когато не е такава, причината е само в нейното неуме-ние" (П. К. Яворов).

Модата приучва хората от по-долните прослойки, подражавай­ки, да научат нещо от модерното изобразително изкуство, от мо­дерната музика. От подражание на модните вкусове минават към изработване на индивидуален личен вкус, а това спомага за офор­мянето им като личности.

Модата е нещо важно и развиващо се, Но тя не е форма на об-

369

Последният период от филогенезиса (историческото развитие) на модерния човек представлява развитието му преди всичко като ценност, включването му във все по-сложни обществени отношения и включването му все по-пълно в тия отношения. В индивидуалното развитие на съвременния съзнаващ човек (в онтогенезиса му) се повтаря в съкратен, резюмиран вид историческото развитие на чо­вечеството — само че при наличието на вече изградено общество.

Човек повтаря историческото развитие в индивидуалния си жи­вот не по схемата на Морган: 1.дивачество; 2.варварство; З.цивили-зация, не и повтаряйки последователно явилите се във времето обществено-икономически формации или цивилизации. Човек повта­ря историческото развитие на обществото приблизително по схемата, дадена в „Капиталът" на Маркс за развитието на формите на стойността или във „феноменология на духа" на Хегел за разви­тието формите на индивидуалното съзнание:

а. Появяване на индивида като ценност.

б. Случайна (единична) форма на приравняване или на изразя­ване стойността на индивида.

в. Разгъната (пълна) форма на изразяване на стойността на индивида.

г. Всеобща (и респ. парична) форма на изразяване стойността на индивида.

д. Превръщане стойността на индивида в капитал.

В историческото развитие на обществото, както и в развитието на органичните видове, случайното играе своята роля. Но при съкратеното повтаряне на социалното развитие на човека, както и в ембрионалното развитие на индивида, случайностите взаимно се ели­минират и резюмират в основните генерални линии на развитието. Представената схема, макар и да не съвпада исторически с различ­ните периоди и преплитащи се линии на развитието, сравнително доб­ре характеризира необходимото, същественото в това развитие, ко­ето се повтаря от отделния човек, защото тя е абстрактна схема, освободена от случайности.

Степента на развитие на отделния човек може да се мери по

това, в каква връзка се намира с обществото — откъснат от него; свързан (приравнен) с него случайно; свързан неразривно. Децата са в период а. Те представляват ценност, която не е намерила сво­ята форма на приравняване със съществуващия свят от ценности. Подрастващите неизбежно преминават през стъпало б. Част от въз­растните спират до стъпало в — разгъната форма на приравняване на своята стойност със стойностите от външния свят, или даже до стъпало б — единична форма на приравняване. Друга част от съвре­менните хора стигат до стъпало г — всеобща (парична) форма на приравняване. Малка част от хората стигат до стъпало д.

Различните форми на приравняване на човека като ценност имат твърде много нюанси. Всичко това представлява нова база за обога­тяване на разнообразието, съществуващо между хората.

Не бива да се мисли, че недостатъчно навлезлият в социалната система на приравняване човек е непълноценен и нетрудоспособен. Степента на социалното разгъване изразява формата на проява, а не величината на стойността на човека. Но общо взето, количестве­ното увеличаване на стойността на човека изисква по-високо стъпа­ло на общуване и приравняване. Колкото е по-развит социално един човек, толкова по-големи са неговите възможности.

Индивидът рядко преминава от едно стъпало към друго плавно, постепенно, а обикновено преминавайки през повратни, възлови мо­менти в своя живот. Така например първата любов (покрай другите си забележителности) представлява за човека скок към б или към в. Тя представлява за него откриване на форма за общуване със света. Любовта го прави силно отзивчив към всичко красиво, значимо, прогресивно. Тръпнейки в чувствата на любовта, младежът прежи­вява революция от обществен характер, която също му се струва любов. Например, вместо да осъзнае, че неговата постоянно растя­ща стойност, търсейки реализация, е в противоречие с неговия невзрачен, затворен индивидуалистически начин на живот, той осъз­нава желание да се приравни стойностно с девойката Х. У. Струва му се, че неговите изконни въжделения са въплътени в нея, че него­вите мечти са изтъкали образ, който прилича на Х. У. като капка вода на друга. В развълнуваната при среща с него девойка той виж­да себе си оценен — осъзнава собствената си стойност, осъзнава, че има стойност въобще.

Така най-напред човек изразява цялата своя стойност, всичко, което има, чрез друг взет от обществото реален човек и така доби­ва самочувствие за своята собствена стойност, за себе си като ценност, за своята реалност и значимост. Чак по-късно, когато от­мине първоначалната магия на любовта и когато мине от стъпало б към стъпало в, юношата осъзнава, че неговата същност като общес­твен индивид всъщност е желала да се приравни към всички, което е обществено значимо и прогресивно; и че да се приравнява само към девойката Х. У. е много ограничено и не точно това, за което копнее

371

По-бързото или по-бавното преминаване към по-високо стъпало на общуване е обусловено не само от обществената среда. То зави­си и от базисната подложка, от нервния тип. Например хората от слабия нервен тип по-мъчно се адаптират към новата обстановка, по-трудно сменят своя динамичен стереотип и обикновено у тях пре­ходът от едно стъпало в друго става по-трудно. У тях често стой­ността съществува в относително по-примитивна форма на прирав­няване. Затова такива хора проявяват видимо по-малко от това, ко­ето представляват, и на пръв поглед изглеждат по-незначителни, от­колкото са в същност. У такива хора понякога липсата на подходя­ща форма на общуване, отговаряща на ценността им, се издига до трагичен проблем.

Живеещо в среда, която му доставя всичко необходимо, неразбиращо връзката между това, което „работи", и това, което потребява, детето няма възможност да се отнася към предметите, явленията и хората според стойността им или даже според потреби­телната им стойност — ползата, която има от тях. Неговите рефлек­си по отношение на нещата от външния свят остават неосъзнати явления. Полезните за детето неща нямат нищо общо с неговата „практика". То не им обръща внимание, както ние не обръщаме вни­мание на много полезния за нас въздух.

Преди да е влязло в общуване, в размяна и приравняване на цен­ности с други хора, на първо време — игра с други деца и размяна на предмети, за детето съществува само неговата собствена „практи­ка". За него останалият външен свят е сив и безразличен. Той не създава представи, колкото и да е образен. На първо време ценнос­тните отношения са емоционални отношения. Ярките сигнали прив­личат или отблъскват детето. Особена ценност представляват за де­тето предметите, усвояването на които му струва известно усилие. Това са първите предмети, които то е отделило от чуждия, неизвес­тен и мътен за него свят, единственото, което то е усвоило, което има. Останалият свят получава форма и яркост едва след общува­нето с другите хора, играта, говора, учението и т. н.

Разбира се, значимостта, която детето дава на предметите, ко­ито е отделило от света, не е свързана с обществото и е нещо напъл­но субективно, изградено върху индивидуален откъслечен опит. Това е нещо като предтеча на стойността.

У примитивния човек, т. е. възрастния човек, останал в общест­вената система на размяна на най-ниското стъпало, имаме също пъл­но господство на индивидуалния опит над обществения. Той цени
ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

///. Душевността на съвременния човек или...

373

нещата само по вложения в тях или за тях собствен труд. Вложил ли е в някое дело труд, държи на него; употребил ли е за даден човек грижи, цени го. Не е ли вложил сам той усилия в нещо, пък ако ще там да има грамади чужд човешки труд, вещта, предметът, човекът нямат за него стойност. За него добри хора са тези, които той е възпитал или издигнал; към тяхната работа проявява интерес и грижа; другите почти не забелязва. Примитивният човек е ограничен. Той не може да вижда нещата от друго гледище, освен от това на своя индивидуален опит. Следователно не може да види нещата в тяхна­та действителна връзка, сложност и противоречивост. Такъв човек обикновено прави впечатление на самоуверен и нескромен. Той не признава друг критерий, освен себе си.

Съвсем логично, човек, намиращ се на стъпало а, не може да направи точна оценка и на собствената си стойност. Самооценката му е нереална и непостоянна. Тя се влияе силно от внушени претен­ции и от случайни успехи и неуспехи. Тук важи формулата: самооценката на човека представлява дроб с числител — постигна­тите успехи, и знаменател — претенциите.

Едва след излизане на пазара, след сравняване с други хора, човек добива по-реална представа за това, какво може и какво не може, кое у него колко струва. Създава се все по-реална самооценка, отнесена и сравнена с външните неща и хора.

За да се опази човек примитивен до зряла възраст (това става само частично и в определен аспект), по всяка вероятност се е слу­чило така, че той не е преживял всеотдайна любов, не се е вплитал в авантюри, не е стоял до гроба на любимия мъртъв, не е търгувал, не се е унизявал за малка услуга — просто случаят го е опазил или пък той е бил много нечувствителен към всичко, което става вън от него. Като остатък от общинния строй и досега има хора по света, които работят добросъвестно за своя колектив, но работят по традиция, по навик, по задание; получават специалност по наследство; вземат си жена от точно определен кръг по точно опре­делени обреди; работят по точно установени закони на традицията. Такъв човек може да е богат с полезни трудови навици, езикът му да блести с готови народни мъдрости; със своя труд той е издържал не едно общество... Но все пак в социалната стълба на общуване този човек стои на най-ниското стъпало. Той е човек на несъществува­щата вече, но неизживяна все още психически, първобитна община. По отношение на духовни ценности, които рядко се обръщат на пазара, всеки човек е малко или повече примитивен. Винаги за чове­ка тази част от света, която е усвоил със собствената си практика, остава по-ярка, по-действителна и значима.

По-късно, когато човек почне да разменя продукти на своя труд срещу продукти на чужд труд, той и тия чужди предмети цени спо­ред труда, който е вложил той лично за техния еквивалент. Тук, при единичната (случайната) размяна, преценката е пак произволна, но в значително по-малка степен.

Всички народи имат приказка за наивния селянин (или младеж), който последователно обменя една стока с друга, по-малоценна, и не може да разбере, защо това, което току що е получил, да не е еквивалентно на неговия труд⁷⁰.

Изобщо, на първо време за човека собственият труд е мерило за всички ценности. Но даже и по-късно, когато той, тъй да се каже, излезе сред обществото — на обществения пазар, много ценности, които рядко имат случай да се оценяват с участието на обществото и закона за стойността, се оценяват по тоя начин — според вложе­ния за тях собствен труд. И не само материални предмети. На първо време (пък отчасти и впоследствие) ние ценим, обичаме другия чо­век според усилията, които ние сме употребили за неговото изграждане, а не по благата, които той е създал за нас. Затова оби­чаме повече този, на когото ние сме направили добро, отколкото онзи, който на нас е направил добро. Затова е неравна родителска­та и синовната обич. Затова на тоя свят няма благодарност и оценка според заслугите. (Нали, за да запълнят тази съществена празнина в земния свят, хората са измислили друг свят — небесния!). Затова за нас по-убедителна е истината, до която сами сме стигнали с мно­го труд, от тая, която ни е поднесена безплатно, (факт, който се използва в педагогиката.)

Трябва човек да се откъсне от генетичната клетка, в която жи­вее (семейство, родна къща, род); да постави на преценката на об­ществото продуктите на своя труд, да стане производител на стоки... Тогава чак ще започне да приравнява своя труд към абстрактен чо­вешки труд; ще започне да добива обективна представа за стойността. Й тогава вече не чуждите продукти и ценности ще цени по собствения си труд, а своите собствени усилия и труд ще оценя­ва според обществената стойност, която те са създали, т. е. според ценностите, към които те се приравняват. Тогава и светът за него ще добие по-пълна обективност и значимост.

41.4. Стъпала 6 и в. Предимства на недостатъчното развитие

Няма правило, според което хората, дошли до по-висока форма на общуване, заемат в обществото по-високо положение. Понякога

375

За хората, стоящи на стъпала б и в все още не съществува все­общ приравнител — сводник, какъвто е златото. У тях по правило добродетелта не може да се купи за никакво количество злато. У тези хора чувствата, героизмът, добродетелта, вярата, патриотизъм, приятелството, уважението към родителите са ценности, които не се разменят или се разменят само единично: приятелство срещу приятелство, вярност за вярност и т. н. Затова те имат девствена неподкупна сила.

Филип Македонски твърдял, че във всяка крепост може да се влезе с едно магаре, натоварено със злато. Вероятно е имал предвид, че в крепостта управляват възрастни хора, стоящи на стъпало г. Ако крепостта се защищава и управлява от младежи и юноши, това пра­вило не важи.

Така че на недостатъчното социално развитие на човека се дъл­жат много негови добродетели, както на недостатъчната топлина през пролетта, на недостатъчното развитие на живата природа се дължат неповторимо красивите цветя, ухания, птичи песни, омайващи надежди. На младостта на една цивилизация се дължат неповтори­ми произведения на културата. А в младостта на индивида са най-красивите мигове от живота му.

Както след отминаването на пролетта, в периода на плодонос­ното лято природата се лишава от най-нежните цветове и благоуха­ния, така и човек, преминал на стъпало г — всеобща, парична фор­ма на приравняване, не може да се възпламени изцяло от най-хуба­вите чувства, нито да бъде така последователен в морала, нито да вярва. Възрастните действително не могат да разберат Малкия принц на Екзюпери: вече са забравили, че при единичната форма на при­равняване неговата роза е наистина единствена при наличието на толкова много рози.

Изминалите епохи на човечеството, в които е господствала еди­ничната и разгънатата форма на приравняване, със своя героизъм, наивно вдъхновение и красота биха били непонятни за съвременно­то образовано човечество, ако то се състоеше само от възрастни хора, които пресмятат всичко в пари, които твърдо знаят, че всичко може да се приравни към злато. Но край тях блика вечно подновява­щият се поток на младостта. Той отново и отново възражда първич­ните форми на приравняване; кара и възрастните хора да си спом­нят за своята младост.

Обикновено в стоковото общество хората, повтаряйки истори-неското развитие, достигат до форми на общуване и приравняване, отговарящи на пълна и всеобща форма на приравняване (стъпала в

и г). Това са болшинството от съвременните възрастни хора, основ­ната маса на трудещите се — хората, които олицетворяват здравия смисъл на времето.

Към хората, намиращи се във всеобщата форма на общуване г следва да се причислят не тези, които разполагат с по-развит интелект, но онези, които, благодарение на обстоятелствата, по-дълго време са притежавали своята собствена стойност във форма на все­общ еквивалент и поради това получават възможност да се свърз­ват и приравняват с най-различни ценности от многостранния живот. Такива са например активният кандидат за женитба, притежателят на диплом, сезонният наемен работни, амбулантният търговец и пр.⁷¹. Тяхното положение в обществото е положение на току-що реализи­рана стойност — океан от перспективи, пътища и пътеки, волност, опасност и рискове.

И зрелостникът, който има в джоба си диплома, с която може да отиде навсякъде, и ергенът с всички негови достойнства, който има широк избор да се кооперира с която иска, и уволненият от работа работник, който има свободата да продаде своята работна сила на който пожелае работодател — всички те са във вихъра на пазара. Техните отношения са многостранни, възможностите — широки. Законът за стойността господства над тях безразделно, както и над целия пазар. Той поставя пред хората, чиято стойност е във форма, пригодна за приравняване (стъпала в и г), нови задачи за поведение и развитие. Те трябва да се научат да преценяват, да приравняват наум отделните ценности, да изучават пазара (пазар не само на тра­диционните търговски стоки, но и на всички ценности, които съвре­менните обществени отношения са превърнали в стоки). Така в ин­дивида се създава гъвкавост, повратливост, хитрина; на лицето цъф­ва приветливостта, така типична за общителния човек. Човек започ­ва да господства над езика си, над мислите си. Езикът почва да слу­жи понякога и за скриване на мислите. Боравейки така често с всич­ки нюанси между истина и лъжа, с различни категории истини, човек може да схваща вече истината като относителна, а също и другите общи категории. Той започва да схваща по-дълбоко нещата, да раз­крива законите; изработва си характер, уравновесен съответно с експектациите на партньорите и на пазара. Многообразните прирав­нявания го довеждат до по-съвършено самопознание и установен характер.

Всичко това се отнася главно до хората от средната класа, чи­ято собствена стойност е съизмерима или надминава стойността на собствеността им. Много голяма собственост ограничава обращението на човека. Операциите по размяната често се предоставят на доверени хора-специалисти. Такъв собственик може да остане и на

377

На пазара има равенство, тъй като всичко се разменя според стойността си; има всеобщо приравняване, свобода на избор, изо­билие от перспективи. И все пак именно на пазара обществото, глав­но чрез закона за стойността, доминира над поведението на отдел­ния човек по-силно, отколкото в другите случаи, при по-неразвитите форми на приравняване. Хората от стъпала в и г са в много по-тясно общение и по-тясно свързани с обществото, отколкото примитив­ният човек и хората, за които актовете на размяна са случайни и единични.

Идва един момент, когато всичко се приравнява, разменя, продава. Продава се доброто име, продава се вярата, която хората имат в тебе. „Спечелването на Париж си струва отказа от хугенотс-ката религия" — решава Хенрих Наварски... Продава се способнос­тта да правиш чудеса с вярващите в тебе хора (симония); продава се невинността пред Бога и срещу пари се опрощават греховете (ин­дулгенции); продават се партия, другари, идеали срещу обществено положение в лагера на враговете (ренегатство). Човек постепенно се издига над добро и зло, над морала; добива безразличието на старец и цинизма на груб сводник. Илюзиите една след друга окапват като пожълтели листа от есенно дърво, включително и илюзията, че животът има някакъв предначертай смисъл. Личността се изхабя­ва и обеднява. Застаряващият и недостигналият кой знае каква пе­чалба от многото размени човек се вживява в своята професионал­на роля, която му носи доходи и консолидира неговото Аз, примирява се с тази роля и ограничава своите контакти с пазара.

И всичко би било безкрайно тъжно, ако хората бяха безсмъртни; ако на смяна не идеше младежта, вдъхновено и самоотвержено ти­чаща по първите стъпала на „стълбата".

И ако „Стълбата" на Хр. Смирненски създава такова неотрази­мо чувство, то едва ли идва само от гражданската страст и полити­ческата актуалност, с които е пропито произведението. Тук наисти­на има нещо дълбоко общочовешко — прозрението, че всяка придо­бивка се плаща, че за да получиш едно, трябва да дадеш друго, включително и когато става въпрос за морални ценности.

41.6. Стъпало д

Към стъпало д — превръщането на стойността на индивида в капитал (присвояване стойностите на други индивиди) можем да при­числим онези хора, които, имайки количествено голяма стойност (таланти, прогресивни идеи, хипнотизаторски качества, прекалено много пари), владеейки необходимите им обществени отношения и масовата психология, присвояват чужда стойност при взаимоотно­шенията си с хората или по стечение на обстоятелствата стават но-

сители на грамадни обществени ценности. Това са крале, милионери, донжуани, фюрери, хипнотизатори, спекуланти, а също така любими военачалници, апостоли на революционни движения — когато взе­мат страната на народа и делата им съвпадат с прогресивния ход на историята. Много често това са религиозни пророци и политически вождове.

Политик, който съумее да спечели непоколебимото доверие на масите, т. е. да постави под свой контрол индивидите, е харизматичен народен вожд. Благодарение на това доверие и сляпа вяра, по­литик от този тип може да си позволи да върви и да води хората като сомнамбул по пътеки, по които редовният парламентарен политик сигурно ще се подхлъзне и ще падне.

Ако рискованите акции му се удадат, таксуват го като гениален държавник, при неуспех — като авантюрист. Между пленяващото велико и отвращаващото жестоко понякога границата е едно малко камъче, което може да обърне или да не обърне колата. Едва след векове, когато се осъзнаят многото събития и процеси, вкупом съз­дали логичния необходим ход на социалното развитие, науката ис­тория преценява, че действията на харизматичния вожд, колкото и впечатляващи да са били на времето, не са били чак толкова фатал­ни и определящи.