Това са древни пирамиди, а не творения на водата и вятъра

Знаех, че скоро ще се насочим към Малкия Кайлас и ще можем добре да го разгледаме. Засега трябваше да скицираме и засне­мем пирамидоподобните конструкции на изток от споменатия обект № 92.

- Ето че скицирам поредната пирамидоподобна конструкция и я обозначавам с № 93 - мърморех си под носа, - без да съм сигурен, че е изкуствено съоръжение. Докато нанасям върху рисунката една след друга отделните части, получавам нещо, което много прилича на пирамида, но с ня­какви разнообразни пирамидоподобни об­разувания на върха. Какво ли представля­ват? Какво е предназ­начението им? Защо египетските пирамиди са прости, с изчистени линии и сходни помеж­ду си? Защо в Тибет пирамидалните конст­рукции се отличават с безкрайно разнообра­зие? И то се изразява не само във вариации­те на пирамидалната форма, но и в много­бройните детайли! Не виждам форми, които да се повтарят! Защо в Египет пирамидите си приличат и се различават само по големина­та си? А тук няма пов­торения! Нима скици-рам оригиналните тво­рения на вятъра, а, Равил?!

- В комплекса Сваямбанат в Катманду сред малките ступи също няма еднакви форми. Всички те са разнообразни. Имен­но ти, шефе, предпо­ложи, че Сваямбанат символизира пирами­далния комплекс Кай-лас. Тъй че сега еки­пираш онова, което символизират малки­те ступи. Ако се дове­рим на това предпо­ложение, то в Града на боговете също не би трябвало да има повторение в пирамидалните форми. Точно об­ратното, това потвърждава... '

- Да, бе, да - избоботих аз.

- Хайде да разгледаме още веднъж пирамида № 93 - ентусиа­зирано продължи Равил. - Какви са ти съмненията? Та то е ясно -най-естествена пирамида! Дори стъпалата й са се запазили и се различават. Да не би вятърът да ги е оформил?!

- Да, бе, да...

- Наблизо се вижда още една пирамида. И тя е със стъпала. И на нейния „покрив" също има някакви образувания, но са различ­ни. Виж, сравни я с обикновените...

- Тази съм я отбелязал с № 94,

- Та ако сравним пирамидалната конструкция № 94 с обикновените тибетски хълмове, ще стане ясно, че тя е съвсем различна и е изкуствена. Оттам ще виждаме по-добре - Равил посочи към възвишението.

След като се отда­лечи на двеста метра, той ме извика. Граб­нах експедиционния дневник и отидох при него.

- Ето, върхът на № 94 се подава меж­ду два хълма. Те са оформени от вятъра, а пирамидалната конст­рукция е нечие творе­ние! Повтарям - не­чие творение! Въпро­сът е - кой я е създал? - Да, бе, да - по-третих аз.

Завърших скица­та. В главата ми шав-на мисълта: „Вещес­твото е пирамидално. Разнообразието на веществата се опре­деля от разнообрази­ето на формите на пи­рамидалните кOHCT-рукции, които са ги създали."

Отдясно на № 94 се виждаше още една.

Не се учудих особено на странната форма, която представляваше комбинация от трапецовидни и триъгълни съоръжения. Скицирал я под №95.

Трябваше да бързаме. Притъмняваше. А до нашия лагер беше далеч. С бърза крачка се насочихме на запад. След два километра Равил възкликна:

- Шефе! Ето че целият комплекс се вижда като на длан! Прили­ча на древен градеж. Съоръженията са доста разрушени, но все пак различими.

Докато Равил снимаше с фотоапарата и видеокамерата, аз се разходих по най-близките възвишения, за да получа по-пълна пред­става. Личеше, че високият хълм пред Кайлас носи следите на механична обработка, тъй като се очертаваха структури, които след внимателен оглед можехме да определим като две огромни стъпаловидни пирамиди. На върха на едната от тях - № 14, добре се виждаха три кръгли плочи една върху друга. А.на върха на втората - № 17, се открояваха многобройни, плътно наредени скал­ни изсичания или фигури.

Сред цялото това многообразие от форми най-ярко се откроя­ваше куличката - № 16, която имаше цилиндрична форма. Цилин­дърът беше бял на цвят и контрастираше на общия сиво-кафяв фон. На върха му бяха подредени четири кръгли тъмнокафяви пло­чи, чийто размер намаляваше във височина. Ориентировъчно ви­сочината отговаряше на триетажна сграда.

След като я разгледах, останах с впечатлението, че е изработе­на не от камък, а от някакъв друг материал, може би от метал. Почти не изпитвах съмнения, че куличката е изкуствено съоръже­ние. Тя стоеше върху висок каменен цокъл, който приличаше на стъпаловидна пирамида. Разположена бе по-ниско от нивото на предполагаемия Малък Кайлас, чиято форма на типична пирами­да оттук се виждаше много добре.

- Дори на опитен алпинист ще му е трудно да се изкатери до мястото, където се издига куличката. Едва ли е построена от хора - промърморих аз.

- Какво? - не ме разбра Равил.

- Погледни я през визьора на видеокаме;-рата! Имам усещане­то, че не е каменна, а е от някакъв друг ма­териал. Стърчи сред каменните съоръже­ния като чуждо тяло. Едва ли са я издигна­ли местните тибетци. Това място е неприс­тъпно дори за алпи­нист.

След миг Равил се откъсна от визьора на видеокамерата и като се опули, заяви:

- Такова нещо още не съм виждал. При­лича на някакъв уред.

- А помниш ли ко­мина, който забеля­захме преди? И той е цилиндричен и с по­добни размери, макар върхът му да е друг, под формата на клюн. Може би коминът също не е от камък? Тогава върху него падаше сянка от облак и трудно се различаваше цветът му. Кажи, Равил, според теб за какво могат да служат куличката и коминът?

- Стърчат като перископи на подводница - смутено произнесе той.

- Ако вземем под внимание източните легенди за съществува­нето на подземен свят, защо да не приемем, че точно в този район на Тибет подземните хора наблюдават повърхността на Земята с помощта на специални уреди.

- Де да можехме да се приближим и да ги огледаме - замечта­но произнесе Равил.

- He бива. Любопитството ще ни коства твърде скъпо - напом­них му аз. - Хайде! Смрачава се.

Подковата

Вървяхме, без да откъсваме очи от Кайлас. Изведнъж на фона на белия сняг видях странно образувание, подобно на подкова, с размери на четириетажна сграда.

- Какво ди пък е това? - спрях аз. - Сякаш някой е поставил на върха на планината странна подкова. Не е скално изсичане. Още повече че в центъра му виждам през бинокъла отвор. Встрани от него личат издатини, подобни на очи, а отгоре над отвора има нещо като трето око. Снимай, Равил, че вече почти се стъмни!

Равил вдигна камерата и изхриптя:

- Дявол да го вземе! Появиха се някакви отблясъци. Страх ме е, че нищо няма да стане.

Започнах да скицирам яростно. Докато рисувах, нахвърлях не само очертанията на подковата - № 25, но и на предполагаемия Малък Кайлас - № 7, а също и на странната монументална конс­трукция - № 15, на някакъв необикновен планински конгломерат - № 19, 20, 24, 27 и 28, и разположени на две нива скални изсича­ния или изработени в дълбокото минало фигури - № 29 и 26. За някакъв миг ми се стори, че на долното ниво видях полуразруше­но лице на човек, но сякаш нарочно върху него се плъзна тъмна високопланинска сянка.

Приключих със схемата и пак се вгледах в подковата. Тя наис­тина привличаше погледа.

- Равил, каква е според теб ролята й?

- Най-вероятно е някаква антена...

- Каменна антена на древните хора - неуверено промълвих аз. До лагера оставаха три километра. Смрачаваше се все повече, но Кайлас беше огрят от вечерното слънце. Двамата с Равил трес­каво оглеждахме хълмовете, за да намерим място, откъдето ясно да видим предполагаемия Малък Кайлас.

Интуицията ми подсказваше, че тази красива заснежена пира­мида откъм западния склон на Големия Кайлас е може би загадъч­ният Малък Кайлас и че в него е скрита една от най-големите тай­ни на древността. Ненапразно Тату спомена, че по своята значи­мост той не отстъпва на Големия. Сравнително малката пирамида сякаш ми казваше: „Аз съм чудо!"

Пирамида върху три стълба

Най-сетне намерихме място, откъдето Малкият Кайлас се виж­даше по-добре. По своите размери наподобяваше 15-17-етажна сграда. Беше разположен върху основа, състояща се от ари доле­пени каменни стълбове. От тази позиция се виждаше само част от основата, но докато оглеждахме дъното на урвата, заедно с Равил определихме, че височината на въпросните стълбове е не по-мал­ка от 600-800 метра.

До бялата, блестяща от сняг пирамида на Малкия Кайлас, мо­жеше да се стигне само по въздуха или... по извънредно стръмния склон от върха на Големия Кайлас. Изкачването на Големия Кай­лас обаче се смята за светотатство. Човек, опитал се да извърши подобно деяние, не само е обречен на гибел, но получава и най-жестоко наказание на онзи свят. Затова и тибетеца Гелу често пов­таряше, че „на върха на Кайлас могат да седят само боговете."

Изобщо не се съмнявах в пирамидалната форма на Малкия Кайлас, въпреки че беше покрит със сняг. Беше ми ясно, че няма как да е естествено изсечена скала и представлява изкуствено пирамидално съоръжение.

В такъв случай обаче възникваше въпросът как е била издиг­ната на толкова недостъпно място. Обичайните твърдения, че пирамидите са били построени от роби, които не са познавали колелото, битуващи сред египтолозите, тук очевидно бяха не­приложими.

Кой би могъл да се изкачи на площадката, където се издига­ше пирамидата на Малкия Кайлас? Да не говорим, че изобщо не би могъл да довлече дотам каменни блокове. Най-вероятно тя е била специално изградена, за да е напълно непревземаема.

Завладян от тези мисли, аз се прехвърлих на съседното възви­шение, за да разгледам от друга гледна точка Малкия Кайлас. Съв­сем неочаквано отново видях куличката.

- Равил, ела насам! И вземи видеокамерата със статива.

Заснехме я на фона на Малкия Кайлас, макар да се смрачаваше и естествено не можехме да се надяваме на качествена снимка. Все пак ми се искаше да разполагам със снимка на куличката заедно с Малкия Кайлас, пък била тя и лоша. Кой знае защо имах усещане­то, че от куличката някой наблюдава Малкия Кай­лас от... подземния свят. Вероятно неговата роля наистина беше прекале­но значима!

Езотеричните науки и източните религии твър­дяха в един глас, че под­земният свят съществу­ва, населен със свръхсъвършени хора, които ни наблюдават, но ни влия­ят само в особени ситуа­ции, като въздействат преди всичко върху на­шите мисли. Те сякаш ни ръководят, но не ни уп­равляват, и свято се при­държат към божествения постулат, според който по своята същ­ност човекът е саморазвиващ се индивид.

Как обаче ни наблюдават от дълбините на подземията?

Как влияят върху хода и характера на нашите мисли в прелом­ни исторически периоди?

С какви механизми осъществяват наблюдението?

Напълно ясно осъзнавах, че в този град, разположен почти под небесата и съставен от пирамиди и други странни конструкции, трябва да се мисли нетрадиционно. Пред мен беше оживяла една приказка - приказка, която ламите са предавали на хората, без самите те да подозират колко дълбока е по своята същност.

- Шефе, да тръгваме. Съвсем се стъмни - прекъсна мислите ми Равил.

- Сега, сега... Събери нещата.

Мислите ми се въртяха в лудешки ритъм. И изведнъж в дълби­ните на мозъка ми нещо прещракна.

- Малкият Кайлас съхранява легендарния камък Шантамани -зявих уверено аз.

На път към лагера размишлявах защо древните са оставили на толкова недостъпно място, при това специално изградено, имен­но свещения камък Шантамани. Спомних си как ламите са разказ­вали на Николай Рьорих, че камъкът е бил докаран на Земята от крилатия кон Лунг-Та и поставен върху купола на Шамбала. Спо­ред тях в определени периоди той свети и то толкова ярко, че лъ­чите се виждат от стотици километри. Нямах никакво основание да отричам, че величественият Кайлас не е куполът на Шамбала. Всички проучени легенди твърдяха същото.

А и нали неотдавна немските поклонници бяха видели сияние. Нима е светел Малкият Кайлас? Нима пристигането на нашата ек­спедиция е съвпаднало с някакъв особен период, обозначен с „раз­палването" на камъка Шантамани? Но в такъв случай снегът върху Малкия Кайлас би трябвало да се разтопи. Ами ако процесът про­тича без топлинен ефект? Може би става дума за особена енергия, непозната за съвре­менната наука. За как­во обаче е необходимо сиянието? Не знаех, а и едва ли някога щях да узная.

Натрапчивите въп­роси продължаваха да ме преследват. Нима камъкът Шантамани има пирамидална фор­ма и размерите му съ­ответстват на Малкия Кайлас? Какво ли ще се случи, ако се махне снегът от пирамидата? Нима ще се открие легендарният ка­мък? И какъв ли е на цвят? От какъв материал е? Каква сила е заключена в него? Как се проявява тя и върху какво влияе? Наис­тина ли от куличката някой постоянно го наблюдава? Защо е бил донесен на Земята?

Поспрях и разтърсих глава, за да се освободя от поредицата въпроси, които все повече ме объркваха. Макар че какво толкова учудващо имаше, след като беше ясно, че в реалния свят безспор­но съществува нещо, което е неподвластно на ума ни и е трудно за осъзнаване като самия Град на боговете, в района на който се намирахме. С вътрешното си чувство усещах, че камъкът Шанта-мани е може би онзи механизъм, чрез който многоликите хора от подземната Шамбала четат нашите мисли и ни въздействат през определени важни исторически периоди.

- Равил! Наближава краят на 1999 година! Скоро ще встъпим в третото хилядолетие. А Кайлас е излъчвал светлина наскоро... -промълвих аз, задъхвайки се от бързото ходене на височина 5000 метра.

- Тук се крие някаква зависимост...

- И на мен така ми се струва.

Съвсем се беше стъмнило. От време на време палех фенерче­то, за да поглеждам компаса. Според изчисленията трябваше вече да сме в лагера.

- Нали Селиверстов обеща да свети! Къде е той, дявол да то вземе?! - гневно произнесох аз.

- Шефе, отпред нещо сякаш изпръхтя. Да не би да е якът? Мо­же би Сергей е започнал да товари багажа... - прозвуча зад мен недоволният глас на Равил..

- Къде по-точно?

- Ей там - Равил махна с ръка.

Нанесох поправките в изчисленията си и наново потеглихме. Изведнъж отпред съвсем ясно чухме тропот и пръхтене.

- Това е якът - въздъхнах облекчено. - Изглежда се е отдале­чил от лагера? Хайде да викаме.

- Ехо-о-о... - гласовете ни се разнесоха по тибетските клису­ри, нарушавайки спокойствието в Града на боговете.

- Ехо-о-о - отговори ни познатият гърлен глас на Селиверстов.

Щом се приближихме към лагера, раздразнено попитах:

- Защо не светихте?!

- Как да не сме светили! Да не би да сме малоумни! - възмути се Селиверстов.

- Не се виждаше нищо!

- Как така не се е виждало? - смутено промърмори Селиверс­тов, като се показа зад яка.

- А вие виждахте ли нашето фенерче? -Не.

- Странно, ние постоянно давахме светлинни сигнали? - изу­мих се аз.

- Нямаше никаква светлина! През цялото време мръзнех от­вън.

- Странно, много странно. Добре поне, че не ни нападнаха ди­ви псета!

В палатката гореше газовият котлон. Сергей и Рафаел ни сипа­ха по чаша разреден спирт и ни приготвиха гореща супа от ки­тайските пакетчета.

- Вкусно ли е? - попита Рафаел.

- Не много - избоботи Равил.

- Видяхте ли интересни неща? - смени темата Селиверстов.

- Да! - отговорих с една дума.

Върху спалния чувал до газовия котлон дремеше нашият во­дач. Приседнах до него и внимателно, за да не го залея със супа­та, докоснах рамото му.

- Тату! Извини ме, моля те! Онази малка пирамида върху три­те стълба откъм западния склон на Кайлас... според теб тя ли е Малкият Кайлас?

- Коя-коя?! - трепна той.

- Равил, покажи я на видеокамерата!

Няколко минути двамата преглеждаха заснетите видеоматери­али върху дисплея на камерата.

- Да! Това е Малкият Кайлас! - уверено заяви накрая Тату.

- Кажи, винаги ли е покрит със сняг? - попитах го аз. - Стран-

ното е, че се намира на онова надморско ниво, където снегът се е задържал тук-там, а той самият е покрит с плътен слой, както е на по-високите места.

- Малкият Кайлас винаги е покрит със сняг - с достойнство потвърди Тату. - Дори когато се случват горещи лета и на Голе­мия Кайлас остава малко сняг, там никога не се топи. Наоколо се чернеят камъни, а върху него -^снежна шапка.

- И защо? Да не би да се самоохлажда?

- Не знам.

- Тату, чувал ли си за камъка Шантамани? - нарочно се втора­чих в него.

- Да... и какво от това? - смръщи се той.

- Малкият Кайлас не е ли легендарният камък Шантамани? Или... може би камъкът е скрит вътре в пирамидата?

- Аз съм обикновен човек. Не ми е разрешено да зная - сведе очи Тату. - Но съм сигурен, че по своята значимост Малкият Кай­лас не отстъпва на Големия.

- Вероятно е свързан с Шамбала - промърморих си аз.

В онзи миг все още не знаех, че скоро нашите разсъждения ще стигнат до идеята, че вътре в Малкия Кайлас наистина се крие основната програма за живота на земята, осъществена... в Града на боговете.

Сутринта ни посрещна с безоблачен студ. Снимахме се на фо­на на Кайлас с руското знаме. След като приключихме с товаре­нето на багажа, събрах групата:

- Вчера ми се стори, че върху една от скалите видях изображе­ние на човешко лице. Моля ви, оглеждайте се по-внимателно.

Керванът тръгна напред. Вървяхме в красив каньон. Липсата на ,нашия" як, който вечнб ми закриваше гледката, изглежда за­радва всички. И само Сергей Анатолиевич изглеждаше леко обез­покоен.

Крачех бавно и се вглеждах внимателно в обкръжаваищте ни скали. Не виждах обаче изображението на лицето. Явно вчера не бях запомнил съвсем точно местоположението му.

- Струва ми се, че трябва да е ей там... Не, не, може би там... - повтарях аз. - Да не би пък да ми се е сторило?

Най-сетне издадох победоносен вик:

- Ето го!

- Къде? - закова се на място Селиверстов.

- Виждаш ли поредицата от скални фигури. Едната половина на лицето е разрушена, но другата се е запазила. Поне изглежда сносно. Личат устата, носът, брадичката и едното око. Дори и ед­ното ухо се вижда.

- А-а-а! - извика Селиверстов. - Видях го най-сетне! Преди гледах в другата посока. Наистина е впечатляващо! Лице на мъ­жествен човек, истински атлант! Това не е някакво съвременно хлапе с мека китка!

- Естествените пукнатини в камъка понякога образуват странни съчетания, които имитират очертанията на различни предмети - скептично отбеляза Рафаел Юсупов.

- На предмет - да. Но на лице - не! - възрази Селиверстов.

- И откъде сте толкова сигурен, Сергей Анатолиевич?

- Защото лицето изразява мъжественост и сила. Виждали ли сте предмет, който да изразява мъжественост и сила? Това лице е одухотворено от творческия порив на скулптор. Затова е беляза­но от духовност и всеки, който го гледа...

- Какво гледа?

- Него, разбира се! - възкликна Селиверстов, разглеждайки лицето на Рафаел Юсупов. - Искам да кажа, че човек не само раз­глежда, но и усеща скулптурата.

- Какво общо има обаче барелефът със съвременните мом­ченца с меки китки? - Рафаел Юсупов изгледа накриво Селиверс­тов.

- Нищо, разбира се. С това сравнение се постарах да подчер­тая мъжествеността в израза на каменното лице.

- Половин лице - уточни Рафаел Юсупов.

- Каква е разликата?! Едната половина е разрушена, но втора­та запазва общото излъчване.

- Да, разбира се. Дори половин лице може да предаде мекостта на китката - язвително го парира Ра-фаел.

- Какво общо има пък това? Искам да кажа, че изображението на каменното лице...

- На половината лице...

- Добре, де... Изобразеното върху камъка половин лице е оду­хотворено. Ама престанете да ме прекъсвате! - не на шега се раз­сърди Селиверстов.

- Няма, няма.

- Исках да кажа - концентрира

мислите си Селиверстов, - че мъжествеността на израза не е при­съща за съвременния човек.

- Който се отличава с мека китка - язвително го захапа Рафаел Юсупов.

- Искам да кажа - Селиверстов го изгледа строго, - че изразът на лицето, издялано в Града на боговете, е съвсем различен от това на съвременния човек. И какъв е изводът, който можем да направим?

- Какъв?

- Върху скалата е лицето на човек от предходна цивилизация -успя най-сетне да формулира мисълта си Селиверстов.

Докато скицирах и слушах техния диалог, си мислех, че скал­ните пукнатини може би наистина случайно имитираха формата на човешко лице. Но напълно възможна беше и хипотезата вър­ху скалите да са били издялани лица и фигури, а днес да е оста­нало само това единствено лице, пр-точно - половин лице. Вя­търът и водата са си свършили работата. Така че имахме доста­тъчно основания да анализираме изобразеното върху скалата и в тази насока.

Според резултатите от хималайската експедиция от 1996 годи­на, когато целенасочено реконструирахме външността на хора от предишни цивилизации, излиза­ше, че изобразеното лице принад­лежи или на човек от нашата арийска раса, или на представи­тел на атлантите. Познавах отлич­но чертите им, но разр>тшенията не ми позволяваха да конкретизи­рам отговора на поставения въп­рос. Все пак твърдението на Се­ливерстов за задължителната мъ­жественост в израза на атлантите според мен не беше достатъчно обосновано.

„Жалко, много жалко", него­дувах вътре в душата си, тъй ка­то бях убеден, че най-вероятно лицето принадлежи на някой от строителите на Града на богове­те. Но за да отговорим на въпро­са дали е атлант или ариец, тряб­ваше да изградим доста на брой хипотези за датирането на граде­жа, за прилаганите строителни технологии и - най-важното - за предназначението на божествения град.

Още веднъж огледах тибетски­те скали, прибрах експедиционния дневник в сака и изкомандвах:

- Да тръгваме!

Монументът Гомпо-Панг

Настроението ни беше отлично. Кой знае защо, усещах, че скоро ще отговорим на горещия въпрос. Вървяхме с равномерна крач­ка. Зад завоя плавно, като на кино, изплува огромна, висока около 800 метра екзотична конструкция, която поразително се отличаваше не само от обикновените тибетски планини, но и от всичко, което вече бяхме видели до момента.

- Какво пък е това?! - не се стърпях аз.

- Прилича на латиноамериканска пирамида - каза Селиверстов.

Сравнението ми допадна, макар че не намирах прилика с мек­сиканските пирамиди, които съм посещавал. Екзотичността на мо­нумента обаче изискваше той да бъде обозначен с някакво също толкова екзотично название. Та нали за руснака сами словосъче­танието Латинска Америка му намирисва на екзотика. Все още не знаех, че сме се изправили пред легендарния монумент Гомпо-Панг, пред който хората се покланяха, повтаряйки в,молитвите си: „О, Велики Боже на времето, опрости ми греховете!". Не зна­ех, че последвалият подробен анализ логично ще ни доведе до извода за наличието в човешкото тяло и на „тяло на времето".

Отделих се от групата и по навик започнах да обикалям възви­шенията, за да направя максимално обемен вариант на скицата. Докато рисувах, забелязах върху латиноамериканския монумент нещо като човешки фигури.

- Дайте бинокъла! - провикнах се аз.

Легнах, за по-удобно опрях бршокъла на камъка до мен и вни­мателно разгледах изображенията.

- Сякаш са четирима. Върху рамото на най-високия се вижда малко дете. Да не би да се размножават чрез пъпкуване? А ония двамата сякаш са седнали в позата на Буда, което е ха­рактерно и при фено­мена сомати. А това да не би да е летяща чиния? Близо до нея има четири кръга. А тази „примка", изоб­разена в горната част на монумента? Отстрани, в западната част, има нещо като стъл­ба. Отдолу сякаш е достроена стъпаловидна пирамида - мърмо­рех си аз и скицирах. И си представях, че някога монументът е бил извънредно красив и е искрял в багри - сякаш върху пано е посочвал възловите моменти от формирането на живота.

Беше ми напълно ясно, че такава „художествена изработка" може да е работа и на творчески настроения вятър, но все пак нямах правото да си позволя лукса да бъда скептичен. Като учен бях длъжен да анализирам видяното, дори да допусна в разсъжде­нията си и доза фантазия. Още повече че е логично подобен гран­диозен монумент да е покрит с древни фрески. С каква цел обаче са били изобразени?

Приседнах и се опитвах да накарам мозъчните си гънки да за­работят по-ефективно.