ЗОНАТА
Д-р Бари Сиърс
АНОНС
Случвало ли би се е понякога всичко да върви по мед и масло? Събуждате се в прекрасно настроение, изпълнени с енергия. На работа разрешавате проблеми, които до вчера са ви се стрували непреодолими. Изпълнявате задълженията си без усилия. Спортувате леко и неуморимо. След вечеря не се отпускате като парцал пред телевизора, а разполагате с енергия дори за дискотека.
Без да знаете, вие сте били в Зоната - онова мистериозно, но реално състояние, в което мозъкът и тялото дават най-доброто от себе си.
Как да задържим обаче това състояние задълго? Като ПОДДЪРЖАМЕ ХОРМОНАЛНИЯ СИ БАЛАНС чрез подходящо хранене - това е простият отговор на световноизвестния учен д-р Бари Сиърс. Възоснова на ОТКРИТИЕТО НА ХОРМОНИТЕ АЙКАЗАНОИДИ, отличено с Нобелова награда, авторът разработва ясна и лесна за осъществяване СИСТЕМА ЗА ХРАНЕНЕ, с която:
• поддържате умствената и физическата си енергия през целия ден
• достигате оптимално тегло
• намалявате до минимум опасността от диабет, атеросклероза, инфаркт, рак
• подобрявате качеството на живота си.
Достигнала няколкомилионен тираж, „Зоната" прави достъпно за обикновения читател едно откритие 6 медицината с епохално значение за здравето на човека.
КНИГАТА СЪДЪРЖА ОЩЕ:
• хранителните стойности на всички продукти
• примерни съчетания на храни
• голям дял рецепти
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор 4
Първа глава 11
ЖИВОТЪТ В ЗОНАТА 11
Втора глава 17
НАПЪЛНЯВАНЕТО НА АМЕРИКА 17
Трета глава 28
ЕФЕКТЪТ НА ХРАНАТА ВЪРХУ ХОРМОНИТЕ 28
Четвърта Глава 34
АЙКАЗАНОИДИТЕ - ПРЕКИЯТ ПЪТ 34
Пета глава 39
ЕЛИТНИТЕ СПОРТИСТИ В ЗОНАТА 39
Шеста глава 49
СПОРТУВАНЕТО В ЗОНАТА 49
Седма глава 57
ГРАНИЦИ НА ЗОНАТА 57
Осма глава 65
ДИЕТИЧНАТА КАРТА,КОЯТО ЩЕ ВИ ОТВЕДЕ 65
В ЗОНАТА 65
Девета глава 78
ЕВОЛЮЦИЯ И ЗОНАТА 78
Десета глава 82
ВИТАМИНИТЕ, МИНЕРАЛИТЕ И ЗОНАТА 82
Единадесета глава 87
АСПИРИНЪТ -ЧУДОТВОРНОТО 87
ЛЕКАРСТВО 87
Дванайсета глава 92
ЧУДОТВОРНИТЕ ХОРМОНИ, АЙКАЗАНОИДИТЕ -ДЪЛГОТО ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА 92
Тринайсета глава 103
ЗОНАТА И СЪРЦЕТО 103
Четиринайсета глава 122
РАКЪТ И ЗОНАТА 122
Петнайсета глава 129
ХРОНИЧНИТЕ БОЛЕСТИ И ЗОНАТА 129
Шестнайсета глава 147
ЗОНАТА И УДЪЛЖАВАНЕТО НА ЖИВОТА 147
Седемнайсета глава 151
ОБОБЩЕНИЕ 151
Приложение 1 156
ТЕХНИЧЕСКА ПОДКРЕПА 156
Приложение II 157
ПРЕСМЯТАНЕ НА КРЕХКАТА ТЕЛЕСНА МАСА 157
Приложение III 166
БЛОКОВЕ С ОСНОВНИТЕ ХРАНИТЕЛНИ 166
СЪСТАВКИ 166
Приложение IV 174
РЕЦЕПТИ В ЗОНАТА 174
Приложение V 186
ПРЕСМЯТАНЕ НА ДНЕВНАТА НУЖДА ОТ 186
ПРОТЕИНИ 186
Приложение VI 187
СРАВНЕНИЕ НА ПРОЦЕНТИТЕ ТЕЛЕСНИ 187
МАЗНИНИ 187
Приложение VII 188
ОСНОВНИ ТАБЛИЦИ ЗА ИДЕАЛНОТО ТЕГЛО 188
Приложение VIII 189
ГЛИКЕМИЧЕН ИНДЕКС НА ВЪГЛЕХИДРАТИТЕ 189
Предговор
Дамоклев меч виси над главата ми, факт, който ми е известен още откакто навърших двайсет години. Аз съм ходеща генетична бомба със закъснител. Програмиран съм от природата да умра от сърдечна болест в близките десет години. Ранната ми смърт изглежда неизбежна: дядо ми, баща ми и тримата ми чичовци бяха повалени от сърдечен удар преди да навършат петдесет и четири години. Сега, когато пиша тези редове, аз съм на четирийсет и седем.
Гените, които убиват мъжете в моето семейство, са коварни. Като ни гледа, никой не би предположил, че не сме здрави и енергични. Баща ми Дейл Сиърс е бил известен спортист от национална величина през четирийсетте години на нашия век. Макар да беше висок само метър осемдесет и пет, той се състезавал в баскетболния отбор на Южнокалифорнийския университет или, както обичаше да казва самият той, „бях последния от високите метър и осемдесет центрове". През 1940 година бил избран да играе в американския олимпийски баскетболен отбор, но Втората световна война му отнела тази възможност. (Аз самият тренирах баскетбол в колежа и продължих да играя волейбол на национално ниво известно време след защитата на докторската си дисертация.)
След войната баща ми се захванал с един от чичовците ми да поставят паркети. Напълня десетина килограма и започна да пуши, но продължаваше да води активен живот и беше в сравнително добра форма. Не се беше отказал от баскетбола, понякога играеше и волейбол.
Когато стана на четирийсет и три, получи първия си сърдечен удар. По това време аз самият бях на тринайсет години и помня само, че той прекара няколко дена в болницата. Лекарите казаха, че атаката била сравнително лека; баща ми се възстановява вкъщи в продължение на още шест седмици. Подобно на всички тийнейджъри, аз не бях особено склонен да се тревожа от здравословни проблеми, дори да бяха свързани с баща ми. А и той не изглеждаше особено разтревожен.
Следващите десет години донесоха нови сигнали за опасност: двама от чичовците ми получиха сърдечни удари. И тогава, само на петдесет и тригодишна възраст, баща ми бе поразен от втора, този път фатална, атака. Без никакво предупреждение. Той умря, докато спеше. През следващите няколко години и тримата ми чичовци го последваха поради същата причина. Всички бяха в началото на петдесетте си години.
Вече не се съмнявах в посланието: ако не направех нещо, аз също щях да се превърна в сравнително млада жертва на безмилостната генетична обремененост. Затова предприех общоизвестните в такъв случай неща: стараех се да поддържам добра форма като водех активен спортен живот, контролирах килограмите си и ядях онова, което смятах за здравословно. Но, като имах предвид генетичното си наследство, подозирах, че дори това нямаше да ме спаси.
Осъзнах, че за да си помогна, трябва да знам много повече. Трябваше да разбера какви са причините за разликата между едно здраво и едно така обременено в генетично отношение сърце, което може да издържи едва две трети от нормалната продължителност на човешкия живот.
По това време вече бях защитил докторската си дисертация по биохимия в университета в Индиана и в университета във Вирджиния изучавах молекулярната структура на липидите (медицинско наименование на клас съединения, които между другото съдържат холестерин и т. нар. липопротеини: HDL, LDL и VLDL).
Дотогава изследванията ми бяха свързани с желанието да разбера как се съединяват тези сложни молекули. Но смъртта на баща ми (и усещането за собствената ми обреченост) промениха посоката на търсенията ми. Вместо просто да разглеждам молекулярната структура на холестерина и неговите роднини, аз реших да насоча вниманието си към тяхната роля при сърдечните заболявания. Беше началото на седемдесетте години и изследванията на холестерина и връзката му със сърдечните проблеми едва прохождаха. Въпреки това вече беше станало ясно, че това е една изключително актуална и наболяла тема.
Знаех много за липидите и почти нищо - за сърдечните заболявания. Затова отидох да работя в университетското медицинско училище в Бостън с Дон Смол, който правеше революционното за времето си изследване за влиянието на структурата на липидите върху развитието на сърдечносъдов;, заболявания. Прекарвах часове в университетската. медицинска библиотека и изчитах всичко, което можех да открия по темата. Нямах нито предубеждения, нито някаква основа от знания, които да ми служат като отправна точка, така че четях наистина всичко.
Най-накрая попаднах на някакъв неизвестен доклад. В болницата „Планината Сион" в Сан Франциско, двама учени, Санфорд Байърс и Майър Фридман, бяха предизвикали атеросклероза - задръстване и втвърдяване на артериите, водещо често до инфаркт - при зайци, в чиято храна добавяли голямо количество наситени мазнини. След това на половината от животните инжектирали същите фосфолипиди, които бях изучавал за моята дисертация. Резултатите били смайващи. Инжектирането на фосфолипидите подействало като биологичен катализатор, като почистило напълно повечето от задръстените артерии на животните и буквално заличило всяка следа от сърдечно заболяване.
Ето, че започнах да получавам отплата за интереса си. Този материал обаче бе публикуван в неизвестно списание и аз продължих търсенията си. Скоро след това открих един също така неизвестен доклад, в който Джонас Маурукас и Робърт Томас бяха повторили вече споменатото изследване с фосфолипидите, но не за да проверят верността му, а за да докажат, че нещо е объркано. (Всъщност почти всички учени, запознати с въпросния експеримент, го смятаха за идиотски. Та как е възможно да се елиминира сърдечна болест чрез простото инжектиране на животните с фосфолипиди?) Новите изследователи използвали други животни и подобри техники, за да докажат колко погрешно били изводите от първия доклад. За тяхна изненада обаче получили същите резултати - елиминиране на всички следи от атеросклеротични поражения.
Подобни резултати продължиха да се публикуват в научната литература на всеки три до пет години. През 1975 година бе обнародвано изследване, направено в „Ъпджон", което окончателно потвърждаваше изолираните доклади. Изводът бе, че сърдечните заболявания могат да бъдат редуцирани и дори премахнати чрез простото инжектиране на естествени липиди, които са основата на всяка клетка в тялото. Това беше истинска био-технология. Тъй като аз бях един от малцината, изучаващи фосфолипидите по онова време, помислих, че ще оглавя това ново течение, без да говорим, че щях да спася собствения си живот.
Очаквах, че публикуваните от учените на „Ъпджон" изследвания щяха да предизвикат истински бум. И че щеше да последва надбягване между най-големите фармацевтични компании за разработване и продажба на фосфолипиди като средство за лечение на сърдечните заболявания у хората. Но не стана нищо подобно. Производителите на лекарства се сблъскаха със сериозен бизнес-проблем: фосфолипидите са естествени субстанции и следователно за тяхното производство не можеше да се придобие патент. Лишени от възможността да получат изключителните права, които гарантира патентът, фармацевтичните компании, в това число и „Ъпджон", изгубиха интерес.
Но не и аз. По-млад и по-наивен, отколкото съм сега, реших, че единственото, от което се нуждаех, за да започна да лекувам атеросклерозата, беше да разработя нови форми фосфолипиди, които могат да се патентоват. Тези новосъздадени съединения щяха да действат като химически катализатори (също като естествените фосфолипиди), щяха да изсмукват холестерина от запушващите артериите плаки и да ги пренасят до черния дроб, където щяха да бъдат преработени^ изгорени като в пещ за изгаряне на отпадъци. Ако успеех да направя това, щях да спася не само своя живот; щях да помогна на милиони сърдечноболни, като удължа живота им. И, разбира се, покрай това щях да стана и фармацевтичен магнат.
Но, както щях да разбера съвсем скоро, действителността не е никога толкова проста и ясна.
Благодарение на предишните си изследвания, вече знаех доста за това как да променя молекулярната структура на фосфолипидите. Чрез незначителна намеса можех да създам подобно на фосфолипид съединение, което можеше да се патентова. Мислех, че това щеше да се стори интересно на големите фармацевтични компании, които разполагаха с парите и средствата да направят въпросните съединения достояние на всички. Обърнах се към моите бъдещи партньори - майка ми, новия ми баща, лелите и чичовците ми - и през 1976 година, с тяхната финансова помощ, създадох една от първите био-технологични компании, „Липид Спешъл-ти". Наех помещения за лаборатория в централната част на Бостън и започнах да работя с един-единствен лаборант срещу сърдечните заболявания.
С леки промени във фосфолипидната молекула -като прибавих един въглероден атом тук, метилова група - там, скоро създадох цяла серия „нови" фосфолипиди. Те бяха малко по-различни от съществуващите в природата и най-важното - годни за патентоване.
Сигурен, че съм на прага на откритието на лек за сърдечните болести, аз патентовах новите молекули и отидох в „Ъпджон". Учените на фармацевтичната компания тестваха въпросните фосфолипиди върху същите докарани до атеросклеротично състояние японски яребици, които бяха използвали в предишните си изследвания. Моите фосфолипиди имаха същия ефект като естествените: те намалиха значително отложените по артериалните стени на животните плаки.
Появи се обаче и едно малко усложнение - някои от птиците умряха. Оказа се, че патентованите от мен съединения бяха прекалено добри. Те изтегляха холестерина не само от поразените от атеросклероза места, но заедно с това и от кръвните клетки. В резултат клетките се разкъсваха и хемоглобинът им изтичаше, а това е субстанцията, която пренася кислорода до клетките. Именно това убиваше някои от животните. Щом видях резултатите, разбрах веднага как да разреша проблема. Само две неща стояха на пътя ми. Едното бе, че нямах повече пари за по-нататъшни проучвания, а второто бе „Ъпджон".
„Ъпджон" не се интересуваше от по-нататъшната ми работа. Защо? Защото новите фосфолипиди трябваше да се инжектират, за да изтеглят холестерина от засегнатите от атеросклероза участъци, а ръководството на компанията не искаше да се занимава с лекарство за сърдечносъдови заболявания, което не можеше да се приготви и предложи във вид на хапче.
Толкова за мечтите ми да бъда финансово независим, да не говорим за фармацевтичен магнат. И на всичкото отгоре часовниковият механизъм на собствената ми биологична бомба продължаваше да тиктака.
Въпреки това аз научих нещо важно: когато става дума за лечение на сърдечните заболявания, трябва да се мисли за нещо, което може да се погълне или изяде.
Не всичко беше изгубено. Все още притежавах тази нова и годна за патентоване фосфолипидна технология. Онова, което ми липсваше, беше партньор. Съдбата пожела да срещна случайно своя наставник^по технология на пренасяне на лекарствата Дейвид Йесеър. Дейвид беше вицепрезидент на „Артър Д. Литъл", голяма консултантска компания в Бостън. Сърдечните болести не го интересуваха, но затова пък се бе отдал с истинска страст на лечението на рака.
По това време неговите противоракови лекарства представляваха антитуморни агенти в епруветки за опити, но тъй като бяха водонеразтворими, нямаше да могат да се инжектират никога на хора. Това обаче не беше никакъв проблем; аз притежавах патентована технология, с която можех да разреша тази трудност. Така че, вместо за изсмукването на холестерина от задръстените с плака кръвоносни съдове, аз използвах въпросната фосфолипидна технология за пренасянето на нови и необичайни противоракови лекарства с по-голяма специфичност и по-малка токсичност, отколкото можеше да си представи човек. (Едно от тези лекарства между другото беше AZT, понастоящем сред малкото лекарства, одобрени за лечение на заболели от СПИН хора.)
Оттогава продължих да развивам технологията си за пренасяне на лекарствата, за да разреша много от проблемите, свързани с лекарствата за рака (сега притежавам повечето от най-важните патенти в света за венозно приемане на антиракови лекарства).
Но за съжаление от всичко направено нямаше полза за сърцето ми. То не ставаше по-младо. И сякаш това не стигаше, ами през 1984 година бях приет в болница със сърдечна аритмия. Не е нужно да казвам, че интересът ми към лечението на сърдечните заболявания ставаше все по-голям и силен.
Но аз вече виждах светлина в края на тунела. През 1982 година от Осло дойдоха вести, които щяха да променят както посоката на моите изследвания, така и живота ми. През тази година Нобеловата награда за физиология и медицина бе присъдена на Суне Бергстрьом и Бенгт Самуелсон от Каролинския институт в Стокхолм и на Джон Вейн от Кралския хирургически колеж в Англия за изследване върху мощната група хормони, наречени „айказаноиди". (Запомнете този термин; ще го срещате многократно отсега нататък в тази книга.) Всъщност Вейн бе заслужил своята част от Нобеловата награда с изследванията си върху аспирина - стария, скромен аспирин.
По онова време никой извън света на изследванията върху липидите (а това е наистина един много малък свят) не беше чувал за тяхната работа. Преди обнародването на получените от тях резултати, всички знаеха поне част от нещата, които прави аспиринът -намалява болката, контролира високата температура и т. н., но никой нямаше представа как всъщност постига вълшебното си въздействие върху тялото. Трудът на Бергстрьом, Самуелсон и Вейн разреши тази загадка: той въздейства върху айказаноидите.
Тези хормони - а те са стотици - са сред най-мощните и важни съединения в тялото. Те действат като „главни превключватели", контролиращи буквално всички телесни функции - в това число сърдечносъдовата и имунната система и системите, които управляват натрупването на мазнини (и следователно нашите килограми). Айказаноидите са толкова важни за нашето добро здраве и самочувствие, че аз започнах да мисля за тях като за „молекулярно лепило", което свързва в едно тялото ни.
Първата ми среща с айказаноидите беше по време на изследванията върху липидите. Някои мастни киселини, свързани с естествените липиди, са градивни елементи и за айказаноидите. Изследванията на Бергстрьом, Самуелсон и Вейн обаче ми отвориха очите за изключителната важност на тези хормони. Тогава осъзнах, че ако човек може да ги контролира, той ще може да контролира всъщност всеки аспект от човешката физиология, в това число и сърдечносъдовата система.
Освен това стигнах до извода, че след като айказаноидите участват буквално във всяка дейност на тялото, контролът върху тях може да се превърне в нов пример за здраве и болест. Изглеждаше напълно логично, че много от нашите заболявания - сърдечносъдови, диабет, артрит и рак например - може би са резултат от нарушения баланс между айказаноидите.
Ако това беше истина, тогава възстановяването и поддържането на подходящото равновесие между тези хормони вероятно щеше да се превърне в превантивна мярка и дори в основен начин за лечение на въпросните заболявания. Още по-добре, така човек може би щеше да се намира постоянно в много добро здраве; това приличаше на молекулярна дефиниция за здраве и добро самочувствие, които щяха да доведат до по-добро качество на живота. Поддържането на равновесието между айказаноидите в крайна сметка може би щеше да ни помогне да достигнем това почти еуфорично състояние на максимални физически, умствени и психологически постижения, наричано от спортистите „Зоната".
Понастоящем всички знаят, че в спортен контекст Зоната е нещо непостоянно, неуправляемо и трудно-достижимо. Дори един спортист да попадне в нея, той рядко стои там повече от няколко минути. (Аз самият се озовавах в нея на няколко пъти, докато играех в националния волейболен шампионат, но престоят ми там се измерваше едва в секунди.) Осъзнах, че ключът към достигането на Зоната и оставането в нея може би се крие в контролирането на равновесието между айказаноидите. Започнах да се питам дали би било възможно да се удължи продължителността на престоя ни там; дали ще можем да отиваме в нея всеки път, когато пожелаем, и да оставаме в нея не само за броени минути (или в продължение на няколко игри), а по двайсет и четири часа дневно до края на живота си.При лекарственото лечение на рака съществува също една Зона, наречена терапевтична. Когато концентрацията на дадено противораково лекарство е прекалено ниска, то няма ефект. Ако пък е прекалено висока, то е токсично. Ако е точно размерено, действа терапевтично. Подобно на Зоната на спортистите, терапевтичната Зона може също да бъде невероятно тясна. И така, аз стигнах до извода, че айказаноидната Зона, която търсех, вероятно съчетаваше качествата на Зоната както при спортните състезания (максимални постижения и отлична изява), така и при лекарственото лечение на рака (определени с математическа точност количества).
Въпросът, разбира се, беше как да се постигне всичко това? Знаех, че тези хормони не можеха да се инжектират в кръвния поток така, както се правеше с противораковите лекарства. Те са толкова мощни, че тялото може да се окаже недостатъчно силно и устойчиво за тях и по този начин всички жизненоважни физиологични системи да бъдат изложени на опасно напрежение и евентуално да „прегорят". Поради тази причина големи фармацевтични компании като „Ъпджон", „Бъроус Уелкъм" и „Оно" изразходваха милиони долари за изследвания върху айказаноидите, но така и не са предложили на пазара нищо на тяхна основа.
Реших да подходя към тези хормони от друга страна - от нивото на индивидуалната клетка, където впрочем те се произвеждат. Моята цел бе да разбера как да предизвикам клетките да произвеждат благотворно действащите ни айказаноиди в количества и пропорции, които да ни позволят да достигнем до Зоната.
Как можех да го постигна? Като приложа принципите, които вече използвах при лечението на рака, върху идеалната за тази цел субстанция: храната. Точно за това е написана и тази книга - да ни покаже как да използваме храната така, че да управляваме равновесието между айказаноидите и как да използваме това равновесие като пропуск към Зоната. В следващите глави ще обясня в подробности как достигнах до откриването на този хранителен правилник и как продължих да го усъвършенствам, докато най-сетне доби годен за обнародване вид.
Откъде знам, че вече съм достигнал този момент ли? Тъй като вече от шест години доразвивам въпросната хранителната система, като я изпитвам върху единствения животински вид, който има значение в случая - хората. Като се започне от първите ми „морски свинчета" (аз самият, брат ми Дъг и съпругата ми), аз я изпробвах последователно върху спортисти от световна класа - в това число плувния отбор на Станфордския университет, елитни триатлонисти и различни играчи от Националната футболна лига (НФЛ), Националната баскетболна асоциация (НБА) и професионални бейзболисти. Изпробвал съм я също така и върху хора, засегнати от най-страшните болести-убийци на нашето съвремие, в това число диабет, сърдечни болести и СПИН. В допълнение, програмата е изпитана от стотици обикновени хора, които просто искаха да отслабнат и да се чувстват възможно най-добре.
Постигнатите резултати ме убедиха, че това е най-мощното средство, открито някога, което може да помогне на хората да достигнат онова състояние на оптимално добро здраве и физическа и умствена активност, наречено „Зоната".
Сега вече съм убеден, че достигането и пребиваването в Зоната може да ни предпази от сърдечни заболявания. Нещо повече, то може да помогне да се избавим от тях, ако вече са се появили. Престоят в Зоната е най-добрата ви защита срещу рака и има благотворно въздействие върху много други болести, в това число диабет, артрит, „умствени" заболявания като депресия и алкохолизъм, даже хронична умора.
Достигането и пребиваването в Зоната в крайна сметка би трябвало да ни помогне да осъществим най-универсалната от всички цели: да се радваме на по-дълъг, по-здрав и по-задоволителен във всяко едно отношение живот. Така ще можем да даваме най-доброто, на което сме способни, да се изявяваме по най-добрия възможен начин час след час, ден след ден, месец след месец - до края на живота си.
Впрочем това не е само мое твърдение. Проповедниците на всяка новопоявила се диета твърдят приблизително същото. Но ако четете тази книга, вероятно вече знаете, че въпросните диети не вършат онова, което се очаква от тях. Възможно е вече да сте опитали някоя от съвременните диети с ниско съдържание на мазнини и протеини и богати на въглехидрати, и сте се разочаровали от резултатите. Е, работата е там, че, поради куп причини, тези диети просто не могат да бъдат ефективни. Те не могат да ви помогнат да намалите трайно килограмите си и да увеличат драстично физическите ви способности - дори да са замислени точно с тази цел.
Всъщност, вече съм твърдо убеден, че тези диети с високо съдържание на въглехидрати може да бъдат действително опасни, че дори могат да предизвикат точно онези заболявания, от които се опитват да ни предпазят. Защо? Защото нарушават основните биохимични закони, необходими ни, за да влезем в Зоната.
Най-хубавото на диетичната система, представена в тази книга, е нейната лесна осъществимост. Тя не изисква да ядете необичайни за вас неща, нито пък да правите какви ли не, нереалистично звучащи саможертви, в резултат на което много хора се отказват да ги изпълняват. Тя не ограбва храната от най-вкусното в нея, както правят например някои от най-бедните на мазнини диети. Аз мога дори да ви покажа как да ядете диетично в заведенията за бързо хранене. И даже може все още да си позволявате любимия сладолед.
Тази книга има две ясно обособени части. В.първата са дадени правилата и средствата за достигане на Зоната. Втората навлиза с по-големи подробности в живота в Зоната и прави някои допълнителни уточнения във връзка с някои хронични заболявания като сърдечни болести, рак и други.
Надявам се този труд да послужи като призив за събуждане както за професионалистите в областта на медицината, така и сред широката публика. Надявам се с негова помощ да преосмислим модерните диети с високо съдържание на въглехидрати, налагани на американската публика, и да признаем вредата, която нанасят в крайна сметка на здравето ни те.
Ако разберете какво представлява всъщност Зоната, ще можете да промените напълно живота си. Единственото, което се изисква от вас, е да прочетете тази книга, да следвате простите напътствия и препоръки в нея и да им позволите отсега нататък да работят за вас.
Ще останете безкрайно доволни, че сте го направили.
Тази книга няма за цел да замести лекаря и неговите съвети. Ако сте болни или подозирате, че сте болни, би трябвало да се прегледате. Ако приемате лекарства по лекарско предписание, не би трябвало да променяте начина си на хранене, без предварително да се посъветвате с лекуващия ви лекар, тъй като всяка промяна в диетата ще се отрази на метаболизма на лекарството. Колкото и мощнодействащи да са средствата на съвременната медицина, те не могат да заместят профилактиката.
Профилактиката е и е винаги ще бъде най-доброто лекарство. Тя обаче може да се прави единствено от всеки човек поотделно и разбира се включва правилното хранене. То е основата на здравословния начин на хранене. След като трябва да се храним, можем поне да го правим разумно.
Макар тази книга да е посветена на храната, авторите и издателят не поемат отговорност за появилите се усложнения от употребата на хранителни добавки без подходящ медицински надзор.
Сподели с приятели: |