Б/ Групи за срещи (интеракционни групи)

Интеракционни групи се определят като модификации на Т-групите. Опират се на теориата за центрираната към клиента психотерапия на К.Роджерс с цел достигане на автентичност във взаимоотношенията между хората и на подхода на Шютц за интеграцията между душата и тялото.

Основни понятия в тази групова работа са саморазкриване, самосъзнание, отговорност, внимание към чувствата и принципът "тук и сега". Идеята е да се осъзнаят силните и слабите страни на личността, а също да се осъзнае и приеме собственото тяло. Отговорността означава преценка на собственото поведение, а принципът "тук и сега" означава акцентиране върху актуалните преживявания.

Условието за саморазкриване се изисква не само от членовете на групата, а и от ръководителя. Има се предвид, че това са групи от хора, които определено нямат психологически проблеми и които искат да научат за себе си малко повече за достатъчно кратко време.

Прилаганите в интеракционните групи техники спомагат за укрепване на личностния идентитет, което означава достигане на по-висока степен на личностна зрялост чрез механизмите на задълбоченото разкриване на личностни проблеми пред другите и получаването на обратна връзка^*. В този тип групи общуването се развива като конфронтиране като конфронтиране с другите участници, взаимен анализ на поведение, взаимоотношения, преживявания и чувства в условията подкрепяща среда и атмосфера на безопасност и доброжелателност.

В/ Гещалт-групите. Те са възникнали на основата на вижданията на Ф.Пърлз и В. Райх, като се дефинират като групи за оказване на подкрепа на хора, които искат да придобият умения за отстояване на собствена позиция, да се самовъзприемат адекватно, да бъдат реални хора. Според гещалтистите, самосъзнанието е и психологическо, и физическо, и емоционално осъзнаване, което се проявява на три равнища, съответстващи на различни напрежения, произтичащи от отношенията "организъм-среда", а именно:

• 
  Самосъзнание за собствения Аз;
  
• 
  Осъзнаване на заобикалящата среда;
  
• 
  Осъзнаване на това, което стои между тях или това са фантазиите, въображаемите образи.
  

Във психологически план могат да бъдат откроени четири личностнонецелесъобразни защитните механизми за които в процеса на груповата работа се цели осъзнаване и отреагиране в жизнената реалност:

• 
  сливане - отказ на личността да осъзнае различията, както в действителността, така и в себе си и от там невъзможност от откриване на границите на собствения Аз;
  
• 
  ретрофлексия - характеризира се с желанието на индивида да направи така, както би искал да направят другите за него и да направи на себе си това, което би искал да направи на другите;
  
• 
  интроспекция - това е възприемане на всичко, което идва от заобикалящия свят, без да бъде подложено на някаква критика;
  
• 
  проекция - тя се проявява в три разновидности - огледална /в обектите и субектите се вижда онова, което човекът би искал да притежава/, проекция на катарзиса /приписване на черти, които личността притежава на друг човек и по този начин се появява чувство на удовлетворение, че в действителност тези черти са чужди/, допълнителна проекция /човек приписва на други хора черти, за да оправдае собствените си/.
  

Психодрамата като вариант на ролева психокорекция е насочена към изграждане на модели за социално-адекватно иа даптивно поведение способстващо социалното вграждане и постигане личните цели в процеса на гражданска реализация.

Като основно понятие тук се явява ролевата игра, което означава поемане на роля като в театъра, но особеното е, че няма предварителна подготовка за спектакъла, което определя и следващото понятие в психодрамата - спонтанността. За основа на спонтанността служат наблюденията на детската игра, а това означава и начало на творчеството. Друго понятие е теле, термин, противоположен на психоаналитичния пренос и означаващ протичане и обмен на чувства и взаимоотношения между участниците в психодрамата, отличава се с двупосочност. Катарзисът е емоционалното разтоварване, резултат от изиграното състояние и води до намаляване на напрежението в човека. Той е крачка за достигане на инсайта, което означава прозрение, т.е.осъзнаване на проблема.

В психодрамата има функционални игри - режисьор-терапевт, протагонист - противопоставящ се на определено становище, подпомагащо "Аз" и зрители, които се включват в постановката. Започва се с разгряване, преминава се към действие и накрая се обсъжда от всички. Методите, които се използват са монолог, двойник, обмен на роли, огледало. Принципът е "тук и сега".

Като основен недостатък може да се посочи това, че не всеки може да ръководи психодрама, тъй като в тази методика основна е ролята именно на терапевта, но пък положителна характеристика заслужава провокирането на активността на всички участници в спектакъла.
Д/ Групи за телесна психотерапия (каланетика). За разлика от повечето терапевтични похвати, които акцентират върху вербалната комуникация, тази терапия е насочена към работа с невербални стимули и отговори, като главно се обръща към дишането, положението на тялото в пространството, крайниците, лицевите мускули. Като техника за групово повлияване и като организация на груповото пространство каланетиката до известна степен наподобява “забавена аеробика”. Това обаче не е спорт. Идеята е клиентите да не бъдат задължително атлети, а хора, които успяват да се съсредоточат върху организмовите си усещания, нужди, потребности, които предполагат и заздравяване на психиката. Предположението е, че човекът следва да бъде нещо цялостно, което функционира успешно, само когато всички негови части реагират нормално и естествено, а това е възможно чрез отстраняване на някои вредни навици в дишане, стойка на тялото и т.н.

Един от основателите на тази методика е В.Райх, който поставя знак за равенство между тялото и психиката на човека. В идейната основата отново стои необходимостта от преодоляване на нерационалните защитните механизми, които са като своеобразна броня срещу проявите на характера, създават напрежение и затрудняват телесната енергия. Така че упражнения, насочени към разтоварване на тялото дават възможности за освобождаване на енергията и оттук на емоциите и в крайна сметка се стига до стабилизиране на личностния идентитет.. Като основни понятия се приемат енергия, мускулна броня, заземяване. Идеята е да се освободи мускулната броня, за да премине енергията и така този процес влияе положително върху тялото и психиката. Търси се съчетаване на дихателни с двигателни упражнения, които снемат напрежението.

Телесната терапия се разглежда като алтернатива на подчертано когнитивните терапии. Критиките са насочени към схващането, че преживяването на определени емоции и демонстрирането на това преживяване не означава, че то е преодоляно, както и към прекомерния ритуализъм при изпълнение на упражненията.

Разновидност на каланетиката е Танцувална терапия. Тя има дълбоки корени, тъй като още от древността се смята, че танците помагат на човек да се изяви максимално и да преодолее някой от негативните си преживявания. Основно се опира на танцувалното изкуство, но се залага на спонтанното изразяване на чувствата. Основните й цели са осмисляне на собственото тяло, приемането му, общуването чрез танца и изследване на чувствата в групата. Ръководителят на групата е партньор, организатор, разпоредител и катализатор на груповите процеси. Той създава атмосфера на доверие и подтиква към активно и спонтанно изразяване на чувствата при контрол над дишането. Терапията е повлияна от психодинамичната концепция и помага за достигане на идентичност. Прилага се преди всичко при хора, които имат силни емоционални разстройства, а в съвременността и при по-възрастни хора, които имат емоционални проблеми. Предпочитана е и поради това, че носи удоволствие от танцуването.

Основоположник на арт-терапията е Маргарет Наумбург, като терапията е повлияна в значителна степен от Фройд и Юнг, идеята за безсъзнателното, персоналните и универсалните символи. В най общ вид, като своеобразна техника арт-терапията представлява отразяване на психически, емоционални, интелектуални, екзистенциални и т.н. динамични и статични състояния и характеристики на личността чрез средствата на изкуството и последващо обсъждане на създадените арт-продукти. Обикновено се задава обща художествена тема която намира индивидуално творческо пресъздаване^* – напр. “смисълът в живота”, “любов и приятелство”, “как се чувствам”, “моите мечти” и.т.н. теми най-често от повседневния живот. След приключване на индивидуалната художествено-творческа работа в групата се анализират възможните връзки между сътворените продукти (напр. - рисунки, моделирани фигури от пластелин, импресии от цветна хартия и.т.н.) и личностните характеристики на участниците. Търсят се връзки с потребности и ценности, открива се символика, визират се екзестенциални модели, формулират се ситуативни решения и т.н.

Арт-терапията дава възможност за изява на вътрешните конфликти, помага да се диагностицира проблема, дисциплинира групата, подпомага изграждането на адекватна самооценка и не на последно място - развива умение за саморефлексия и социална рефлексия. Акцентира се върху активното въображение, като са важни не уменията напр. за рисуване, а за осмисляне на нарисуваното и на преживяванията по време на създаването на образите. Приема се, че личността чрез рисунката сублимира преживявания и така се освобождава от тях, осмисля ги и се учи да ги контролира.

В практиката, освен като самостоятелна форма за повлияване, арт-терапията се използва и като съчетание с други групови техники и технологии – напр. групи за срещи, транзакционен анализ и т.н.

Като недостатъци на арт-терапията обикновено се посочи това, че преживяването на проблема чрез рисуване за някои пациенти се оказва допълнително натоварване; не може да се прецени доколко рисуване помага на личността и докъде е достигнала в своето развитие; опасност от "потъване в себе си", а оттам и в проблема, тъй като не се контактува с хората, а с продукта от тяхната дейност. Тези проблеми не са лишени от основание, но те по-скоро би следвало да се съотнесат към подготовката и уменията на водещия и не толкова към самата методика.
З/ Взаимодействие, центрирано върху тема.

Методиката е разработена от Руф Кон. Основен център в тази групова технология е т.нар. "работен институт за преживяно-научено". Идеята е чрез преживяване да се достигне до научаване, като основни принципи са признаване на различията между хората, уважаване на индивидуалността на личността, разширяване на границите на външния и вътрешния свят, а това означава запознаване с опита на много хора и оттук научаване /преживяно-научено/. Преносът и контрапреносът са базови за групата - един от участниците се явява основа за реализиране на преноса - тоест, определени чувства към друг човек се наслагват върху него, модифицира се ситуацията и на по-късен етап опитът служи за адекватна реакция спрямо външния човек. Темата е центърът, около който работи групата по т.нар. "триъгълник в кръг" Рудестам, К., 1999.

Схема 5

Най важната характеристика на тази методика е наличието на тема. Темата трябва да бъде жизнено актуална и да провокира личностно включване и активност. Именно темата е структурно образуващия момент в груповия процес, а не само повод за събирането на членовете на групата. В процеса на груповата работа неотменно се съблюдават два основни постулата: “всеки участник сам си е ръководител” и “затрудненията (проблеми, пречки, препятствия) имат приоритет”. Ролята на внимателно подбралия темата ръководител е да въвлече участниците в “работен режим”, създавайки атмосфера на защитеност и концентрация на вниманието и след това да приеме пасивната позиция на “контролиращ” (охраняващ метода), който се намесва само когато се налага да съхрани равновесието на графично представените в триъгълника параметри.

Ефектът от груповия процес се колебае в диапазона между терапевтичното и дидактическо повлияване. Този подход лесно може да бъде адаптиран към решаването на образователни, делови и организационни задачи – напр. разработване на методика за водене на работни срещи или екипни съвещания.
И/ Трансакционен анализ. Разработен е от Е.Бърн, който смята, че психоанализата е много усложнен метод. В основата лежат някои понятия - състояния на егото, трансакции, игри, сценарии. Личността се представя като съставена от Родител, Възрастен, Дете, с някои разновидности - Критичен родите и Грижлив родител, Адаптирано дете и Свободно дете.

Трансакциите представляват обмен на взаимодействия между хората, като типичните са комплиментарни /нормално функциониращи/, кръстосани /проблемни, конфликтни/ и скрити, които са в резултат от невъзможност или нежелание за тяхното осъзнаване. Родителят е носител на забраните, моралните принципи в обществото и източник на неврози, Детето е емоционалният заряд на личността, инстинктивната природа на всеки човек, а Възрастният е реалното "Аз" на личността.

Общуването на хората се затруднява поради непознаването на съставките на човека и поради осъществяването на контакт с другия чрез различна структура от личността. Примери за кръстосано и комплементарно общуване /виж схема №6/:

Комплементарно Кръстосано

взаимодействие взаимодействие

Схема 6
Груповият сценарият - това е живота на един човек, с неговото настояще и минало, а игрите са скритите трансакции, например "Алкохолик", “семейни игри”, “Игри на престъпния свят” и т.н. Идеята е да се анализира и пренапише сценария, да се изменят позициите, да се осъзнаят структурните компоненти на личността. Напр. техниката “семинар за живота на алкохолика”: Алкохоликът заявява че желае да се подложи на семинар за живота (от методическа гл.т. това е индивидуален договор между него и групата). След това се създава подходяща обстановка, в която той споделя фрагменти или пък описва цялостната картина на своята алкохолна кариера. Като следваща стъпка групата анализира житейските фрагменти по известната транзакционна схема и прави опит за пренаписване на описания житейски сценарий. Ролята на водещия е да защитава участниците, да следи за пределите на вмешателство в личностната сфера и да контролира експериментирането със психиката и съдбата на клиента. Той помага в анализирането на личностното състояние, транзакциите, игрите и сценария. Краткосрочната цел на транзакционния анализ се състои в постигане на договорените цели, а дългосрочните в преосмисляне на живота и действително пренаписване на неговия сценарий.

Работата в ТА се оценява високо от терапевтите, тъй като е сравнително прост, може да се прилага краткосрочно и дългосрочно и води до осъзнаването на собствената личност, до вземане на адекватни решения, до разбиране на другите.

V. Компоненти на груповата работа.
Когато говорим за компонентите на груповата работа имаме предвид някои от нейните характеристики, без които тя не може да се реализира - цели, задачи, насоки, специфични черти, участници в груповия процес, ръководителя и т.н.

Целите на груповата работасъобразно тяхното разграничаване във времето и пространството се определят като близки и далечни.

Към близките цели могат да се съотнесат:

• 
  Повишаване на способността за усещане, възприятие, увеличаване на сензитивността на личността към себе си и към другите;
  
• 
  Задълбочаване, разбиране, толерантност към чужди мнения, схващания, начин на поведение, осъзнаване на чувствата на другия и разбиране на тяхната структура;
  
• 
  Повишаване адекватността на самооценката и оценката за поведенческите изяви;
  
• 
  Промяна в поведението към контролиране, самооценяване, изграждане на правилна преценка, отговорност;
  
• 
  Получаване на по-добра обратна връзка за собственото поведение и повишаване на възможностите за изпращане на реалистична обратна връзка към другите.
  

• 
  Съобразяване с нормите на поведение в обществото;
  
• 
  Осъзнаване на процесите обучение, възпитание, социализация и механизмите за тяхното регулиране, както за собствената личност, така и по отношение на другите;
  
• 
  Изясняване на собствените позиции по определени въпроси, промяна в позициите и нагласа за промяна;
  
• 
  Разпознаване на напреженията и конфликтните ситуации, произтичащи от групата и от самата личност;
  
• 
  Осъзнаване на необходимостта от развиване и самоусъвършенстване, както за себе си, така и за другите;
  
• 
  Получаване на по-голяма свобода в избора.
  

И. Вачков /Вачков, И., 1999/ предлага графичен модел на целите, обобщавайки опита на редица терапевти. /виж на следващата страница/:

Заедно с останалите методи на обучение, в последните няколко десетилетия груповата работа се използва и като дидактически метод, като практиката показва, че се възприема много по-лесно от учениците, ангажира тяхното внимание, активира творческото им мислене и не на последно място - формира умения за самостоятелно обучение. В този смисъл, може да се приеме, че груповата работа е необходима за педагозите поне в две посоки:

• 
  Като неделима част от тяхното образование;
  
• 
  Като корекция на пропуските и недостатъците в подготовката им. /Жекова, Ст., Р.Вълчев, Е. Пенчева, 1985, с. 9/.
  

Освен за водещите, груповата работа доставя удоволствие и удовлетворение и на участниците, те се чувстват и като обучавани, и като обучители, тоест, не са в положение на зависими от водещия, тъй като имат свой собствен опит и го споделят с останалите, в т.ч. и с водещия. От тази гледна точка груповата работа е един от най-демократичните методи на обучение, възпитание и социализация.

Помощ в изследвания и решаване на проблеми

Подобряване на

психичното здраве

Изучаване основите

на общуването

Цели на груповата работа

Развитие на само-съзнанието пповедеповедението

Саморазвитие

• 
  Ориентация към дееспособността - увеличаване на дееспособността, както на цялата група, така и не всеки един от нейните членове;
  
• 
  Ориентация към личността - оптимално разгръщане на социалната личност в групата.
  

• 
  Насоченост към психологическо подпомагане на участниците в тяхното саморазвитие;
  
• 
  Наличие на повече или по-малко постоянна група, която се събира периодично или работи непрекъснато в рамките на два-пет дни;
  
• 
  Определено място, пространство, което е достатъчно изолирано и удобно съответстващо на изискванията на принципа на камерното общуване;
  
• 
  Акцентиране върху преживяванията на участниците съобразно принципа "тук и сега";
  
• 
  Активни методи на работа;
  
• 
  Обективация на субективните чувства и емоции, вербална рефлексия;
  
• 
  Създаване и поддържане на атмосфера на разкрепостеност и свободно изразяване на чувствата в безопасна среда.
  

Ръководенето на процеса на групова работа обикновено се съобразява със следните постулати:

• 
  Груповата работа не е своеобразна форма на дресура, независимо от наличието и използването на подкрепления;
  
• 
  Груповата работа е тренировка, в резултат на което се формират определени умения;
  
• 
  Груповата работа е форма на активно обучение, тъй като се решават психологически задачи;
  
• 
  Груповата работа е разчетена на създаване на условия за саморазкриване на личността;
  
• 
  При груповата работа от значение е фигурата на водещия, наричан още ръководител, треньор, експерт, фасилитатор. Той не е ментор или началник със предварително зададени отговори, а най вече опитен професионалист създаващ подкрепяща среда, подпомагащ развитието на груповия процес и улеснител на общуването и взаимоотношенията в групата.
  

Един от основните компоненти на групата са груповите норми и правила, благодарение на които става възможно дейността на групата. Те са писани и неписани, създават се неформално, при съгласието на всички членове и са индивидуални за всяка група. При неспазването им, нарушителите биват санкционирани, отново по начин, избран от групата. Като основни правила в една група могат да се изведат следните:

• 
  "Тук и сега", принцип, който задава ориентацията на работа към преживявания и поведение дадения момент, а не към миналото или бъдещето;
  
• 
  Искреност и откритост - не се допуска лъжа и лицемерие, тъй като те затрудняват получаването на обратна връзка;
  
• 
  Принципът Аз - в центъра е личността, нейните преживявания, чувства, състояния, като изреченията започват с "Аз…..";
  
• 
  Активност - всички упражнения са насочени към активиране на личността и недопускане на пасивно отношение;
  
• 
  Конфиденциалност - етично споразумение за запазване на тайна в споделянето на информацията.
  

• 
  Групова дискусия - обсъждане на спорен въпрос, мнение, позиция в процеса на непосредственото общуване, разграничава се на: тематична /обсъждане на значима за групата тема/, биографична /споделяне на собствен опит/, интеракционна /под формата на анализ на взаимоотношения/;
  
• 
  Игрови методи на работа - включват се сюжетно-ролеви, дидактически, имитационни, делови, организационно-действени и т.н. игри, както и множество други техники;
  
• 
  Методи, насочени към развиване на социалната перцепция - предполагащиэвербални и невербални техники;
  
• 
  Методи на телесната терапия - реклаксация, дихателни упражнения, източни техники и т.н.;
  
• 
  Медитативни техники - автосугестия, групова сугестия и др.
  

Н
Структурирана

Организация

Неструктурирана


Групова

дискусия

Тематична

Интеракцеонна

Ситуационно-ролеви

Творчески

Организац.-дейностни

Невербални техники

Промените в избора на методи и системата от методи не е веднъж завинаги дадена, което означава, че участниците в групата и водещият са хората, които подбират методите, според задачите, които предстоят да бъдат решавани. Те трябва да бъдат съобразени и със стадия на развитие на групата, с нейната численост, с някои възрастови, полови и други характеристики, но най-вече с индивидуалните предпочитания на нейните членове. Това означава предварителен подбор на съвместимостта на бъдещите участници, което налага и необходимостта да се говори и за подбора на груповите членове.

Заедно с груповите норми, методите от значение са и ролите в групата. Повечето членове на групата съобразно развитието на вътрешногруповите отношения и своя имидж сред останалите закономерно избира своя роля която смята че ще го съхрани най-пълноценно. За по-добра оперативност предлагаме таблица, в която са изведени основните роли в групите при решаване на задачи и оказване на подкрепа / по Рудестам, К., 1999/:

РЕШАВАНЕ НА ЗАДАЧИ	ОКАЗВАНЕ НА ПОДКРЕПА
Инициатор Предлага нови идеи и подходи към проблемите и целите на групата. Предлага способи за преодоляване на трудностите и решаване на задачите.	Вдъхновител Подкрепя начинанията на другите, изказва разбиране на чуждите идеи и мнения.
Разработващ Детайлно разработва идеите и предложенията, давани от другите членове на групата.	Хармонизатор Служи като посредник в ситуации, когато между членовете настъпят разногласия и така хармонизира групата.
Координатор Комбинира идеи и предложения и се опитва да координира дейността на останалите членове.	Примирител Пренебрегва своето мнение за сметка на мнението в групата и така подпомага за нейната хармоничност.
Контрольор Напътства групата към нейните цели, прави изводи за това, какво се е случило в групата, следи за отклоненията от начертания курс.	Диспечер Създава възможности за общуване, подбужда към това останалите членове и регулира процеса на общуване.
Оценител Критично оценява работата на групата и предложенията на останалите, сравнява ги със съществуващите стандарти за изпълняване на поставените задачи.	Нормировач Формулира или променя стандартите за оценка, ставащи в груповите процеси.
Кочияш Стимулира групата и подтиква нейните членове към действие, към нови решения и към това да се направи още повече от направеното.	Наблюдател Пасивно следи групата. Поема ролята на зрител и слушател в груповите дискусии и при вземане на решения.

Таблица 1

Разбира се, ролите в групата се съчетават, а често една личност изпълнява повече от една роля.Съществува обаче вероятност от това в определен момент отделни членове на групата да възприемат такива роли които блокират както тяхното собствено развитие,така и развитието на групата като цяло – напр. самоотстраняване от работата на групата, прекъсване на диалога, критикарство, самоцелно самоутвърждаване и т.н. От водещия се очаква да съумее да отреагира в подобни ситуации насочвайки групата към извеждане на тези участници от непродуктивните и дестабилизиращи ролеви позиции.

Подбор на участниците в груповата работа.

Освен количественият състав, за груповата работа са от значение всички характеристики, засягащи личностните, индивидуалните и социалните особености на участниците в групата.

За да бъде окачествена една група като хомогенна или хетерогенна, е необходимо да се въведат някакви параметри на обхвата на групата и това са: 1.Пол; 2.Възраст; 3. Образование; 4. Равнище на интелекта; 5. Социален статус; 6. Тип личност и стил на поведение; 7. Психологически проблеми; 8. Убеждения и ценностна ориентация; 9. Цели за участието в групата.

Спорен е въпросът, дали една група трябва да бъде максимално хомогенна като състав, което от една страна е добре за оптималното протичане на груповите процеси, без конфликти и спорове, но от друга страна, подобен състав крие опасности от монотонност, липса на противоположност в изказаните мнения, а подобна атмосфера не е подходяща за развиване на личността в групата.

Повечето психотерапевти препоръчват хетерогенен състав на групата, като мотивират мнението си с това, че така групата функционира успешно и продуктивно. Хетерогенността осигурява разнообразие в мненията, оценките, възгледите, по този начин участниците осъзнават различията между хората, имат възможност за апробиране на друг, различен тип поведение, обменят житейски опит, който надхвърля тяхното ежедневие. И всички тези характеристики са много по-близки до реалния живот.
Въпреки че се твърди, че всички хора могат да бъдат включени в групов тренинг, то К. Рудестам откроява няколко типа личности, за които не е препоръчително да се включват в групи /:

• 
  Прекалено тревожните;
  
• 
  Прекалено агресивните;
  
• 
  Прекалено чувствителните;
  
• 
  Лица с ниска самооценка, които непрекъснато трябва да бъдат успокоявани.
  

В своите разработки И.Ялом /Ялом, И, 2000/разглежда т.нар "трудни пациенти", характеризирайки ги най-общокато:

• 
  Монополист - човек, който изпитва потребност да говори, да се намесва в разговорите на всички, да обсебва пространството, да задава въпроси, да бъде болезнено подробен. Такива хора нямат усещане за дистанция и дори след направена забележка, се съгласяват с нея, но продължават. Подобно поведение се отразява негативно на групата и създава условия за възникване на конфликти. Терапевтичните мерки се свеждат до преки забележки и индивидуални задачи, свързани с поощряване на неговата въздържаност;
  
• 
  Мълчащ пациент - това е истинско предизвикателство към терапевта, тъй като историята сочи случаи на пациенти, които в продължение на една година не са говорили в групата. Обикновено причината е в ниската самооценка на личността и в увереността й, че няма смисъл да изказва становище, което другите не биха одобрили. Такъв участник е проблем за цялата група, но най-вече за себе си, тъй като не успява да извлече достатъчно полза от участието си в групата. Мерките спрямо него са отговорност на цялата група, която го подтиква, насърчава, провокира, а задачата на водещия е да провежда и индивидуални сеанси с мълчаливеца;
  
• 
  Участник, който изпада в скука - има хора, при които провокирането на интерес към някаква дейност е сложна задача, независимо дали те осъзнават, че това е техен проблем или не. В доста от случаите такъв човек прилича на мълчаливия, но има и доста различни скучаещи пациенти, които изискват от групата, настояват за разнообразие или ги умолява за това. Работата с него е провокиране на детското любопитство, търсене на индивидуални стимули за активиране, опознаване на интересите му;
  
• 
  Участник, който отхвърля помощта - отличава се с това, че демонстрира че не се нуждае от помощ, въпреки че говори пред групата за проблемите си, той като че ли се гордее с това, че има проблем, често иронизира предложенията на групата, мненията им, изтъквайки, че неговият проблем не може да бъде така лесно разрешим. Това създава напрежение в групата и събужда съмнения относно ефективността в работата й, членовете се чувстват безполезни и фрустрирани от невъзможността да се справят с него. Един от начините за помощ е иронизиране на проблема на участника и шеговитото му представяне в групата;
  
• 
  Участник -психотик - често в групите участват и хора, които са с психични отклонения в различна степен на изява. Всъщност зависи от фазата, в която притича заболяването, а и етапа на развитие на групата. При една зряла група включването на такъв участник се преживява по-успешно, ако заболяването е в начална фаза на развитие, тогава групата може да се справи с проблема, но ако пациентът е в напреднал стадий, тогава се препоръчва отстраняване от групата и медикаментозно лечение, тъй като ако това не се предприеме, е възможно разпадане на групата;
  
• 
  Характерологично труден участник - разглеждат се три типа трудни участници, включени в тази група:
  

• 
  Шизоиден тип - това са емоционално блокирани хора, които се чувстват изолирани от обществото, които не могат да обичат, да плачат, да се забавляват. Понякога могат да имитират настроенията на групата и да заблудят нейните членове, но невербалното им общуване често ги издава. Препоръчва се задълбочаване в изследването на техните чувства и по този начин насочен към осъзнаване и приемане;
  
• 
  Нарцистичен тип - в този случай вниманието на личността е обърнато изцяло към себе си, към собствените преживявания, чувства, настроения и не се проявява никакъв интерес към останалите. Това обижда групата, тъй като всеки човек би искал да сподели с останалите преживяванията, а от нарцистичния участник това става невъзможно. Въпреки, че подобен тип личности са доста уязвими към критика, тя се препоръчва като начин за ограничаване на нарцистичните прояви;
  
• 
  Участник в гранично състояние - това са хора, емоционално лабилни и неустойчиви, не само в афективната, но и в поведенческата, и в когнитивната сфера. По преценка на водещия те остават в групата, но се има предвид това, че тя отделя много време за работа с тях.
  

Във всяка терапевтична група, подчертано високи изисквания се поставят и към водещия. Поовечето групови методики са организирани така, че водещият е в центъра на групата. Той отговаря за нейната организация, за функционирането й, за провеждането на занятията, за избора на темите, за самочувствието на членовете й, за ефективността от работата, за удовлетвореността от изпълнението на целите и задачите. Често пъти именно личността на водещият е гаранция за успеха или неуспеха на групата, затова и изискванията към него са от особена значимост за развитието на груповия процес. Освен, че е технически експерт, водещият е и еталон за подражание, референтна личност, към която са ориентирани очакванията на членовете на групата.

• 
  Активен ръководител - учител, режисьор, инструктор;
  
• 
  Аналитик - преосмисля и обобщава достигнатото в групата, анализира етапите;
  
• 
  Коментатор;
  
• 
  Посредник - експерт, разрешаващ конфликти;
  
• 
  Член на групата.
  

Затова от особено голямо значение са и изискванията към неговата професионална подготовка, която включва следните етапи /Ялом, И., 2000/:

1. 
   Наблюдаване работата на известни клиницисти с опит;
   
2. 
   Щателна клинична супервизия на първите групи;
   
3. 
   Личен опит в участие в групи;
   
4. 
   Лична психотерапевтична работа.
   

Изборът на вида наблюдение зависи от обстоятелствата. Не е препоръчително да се използва прякото наблюдение, тъй като то възпрепятства успешната работа, за целта се използва наблюдение чрез стъкло-огледало или записване на сеанса и анализирането му. сеансите.

В конкретната работа всеки един терапевт в една или друга степен се придържа към определен стил на ръководене на групата, причисляващ се към демократичния, либералния или авторитарния. Всеки един от тези стилове има своите предимства и недостатъци. Ефективното ръководство на една група обаче изисква гъвкавост по отношение на избора на ръководене и съобразяване на стиловете на управление с условията на груповата работа, с нейните цели и задачи, а и с особеностите на груповите членове.

Разбира се, мненията на всички видни терапевти се консолидират в предпочитания към демократичния стил на ръководене на групата, но се приема, че в някои ситуации е необходим и авторитарният, а именно

• 
  При строго структурирана групова задача;
  
• 
  При силен стрес в групата;
  
• 
  Когато динамиката на групата не е съвсем ясна/Вачков, И., 1999/.
  

Практиката сочи, че най-предпочитан е демократичният стил, следван от авторитарния и на последно място е нехайният стил, тъй като членовете на една група предпочитат по-скоро да бъдат командвани, но не искат да бъдат пренебрегвани.

За по-голяма яснота в съдържателните характеристики на стила на управление на групата, привеждаме адаптираната таблица с характеристиките на всеки стил, изготвена от К. Рудестам, като и той подчертава, че в реалната група стиловете на управление се преплитат и в рамките на един сеанс могат да бъдат наблюдавани и трите основни стилове на ръководство

АВТОРИТАРЕН	ДЕМОКРАТИЧЕН	ЛИБЕРАЛЕН
Всички аспекти на политиката се определят от ръководителя.	Политиката се определя от групова дискусия и групово вземане на решения.	Пълна свобода на членовете при вземане на решения при минимално участие на водещия.
Всички стъпки в дейността последователно се ръководят от водещия.	В процеса на дискусия се определят общите етапи и пътища за постигане на груповите цели.	Ръководителят предоставя материалите за работа и отговаря на въпроси, ако има такива.
Индивидуалните задачи и групите за тяхното изпълнение се определят от ръководителя.	Разпределят се отговорностите и се избират партньори по усмотрение на групата.	Ръководителят изобщо не участва.
Ръководителят хвали или критикува, когото иска, но не участва в работата, освен ако трябва да покаже нещо.	Ръководителят хвали или критикува другите, старае се да бъде обективен, не щади излишно и себе си.	Дейността на членовете на групата рядко се коментира, ръководителят не се опитва да оценява и регулира групата.

Табл. 3
Към водещия се предявяват и изисквания спрямо неговите личностни характеристики, защото той застава пред групата със своите проблеми, своя опит, своята индивидуалност.

Многобройните изследвания за оптималните личностните черти на водещия, могат да се обобщят до следните:

• 
  Концентрация към клиента, желание и способност за помощ;
  
• 
  Откритост към възгледи, които се различават от неговите, търпеливост,
  
• 
  Емпатичност, възприемчивост, способност да се създава атмосфера на емоционален контакт;
  
• 
  Автентичност в поведението;
  
• 
  Ентусиазъм и оптимизъм, приемане, уважение и доверие в способността на участниците да се развиват и променят;
  
• 
  Уравновесеност, търпимост към фрустрации и неопределеност, високо равнище на саморегурация;
  
• 
  Увереност в себе си, позитивно самоотношение, адекватна самооценка, познаване на собствените конфликтни зони, потребности, мотиви;
  
• 
  Богато въображение, интуиция;
  
• 
  Високо равнище на интелекта.