Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Тази тъжна новина бе минала като черен облак над изгряващото щастие на Кристиане. Смъртта на баща й и бе съобщена заедно с новината за болестта му: тя не бе могла да се върне, за да го види и прегърне за последен път. Впрочем тя вече беше бременна и Юлиус не се съгласи да я остави да се поклони пред ледения гроб. От мерки за предпазливост дори отказа да продължи пътуването и остана със своята любима на един от изпълнените с цветя острови на гръцкия архипелаг.

Първоначалният порив на тяхната мъка малко по малко бе отслабнал. Останала сама на този свят с Юлиус, Кристиане го бе обикнала за двама, а съжалението за баща й бе омекотено от надеждата за нейното дете.

Майката бе утешила дъщерята.

Така Юлиус и Кристиане прекараха най-щастливите месеци на живота си всред цялото това обаяние, което може да прибави Изтокът на света към Изтока на любовта им, смесвайки душите им с морския бриз, отразявайки в чистите им сърца синьото небе на Гърция и молейки Бога само да продължи тези чудесни мигове.

По-късно Кристиане роди малкото момченце, което видяхме да спи в пощенската кола. Лекарят бе казал, че за отглеждането на детето би било разумно да отидат на по-умерен климат преди летните горещини. Юлиус и Кристиане решиха да се приберат незабавно. Слезли в Триест, на къси преходи те се прибраха през Линц и Вюрцбург. Но преди да стигнат до Франкфурт, пожелаха да минат през Ландек. Първото им посещение бе, разбира се, на гроба.

След това Кристиане държеше да види отново дома, вече зает от пастора, които бе заместил г-н Шрайбер. Тази къща, където винаги бе живяла и която сега се обитаваше от чужди хора, където впечатленията й избледняваха под чужди стъпки, която бе взела толкова много от сърцето й, от живота й, от мечтите й и която даваше толкова много на други, тази къща й бе причинила мъка. Тя страда повече, отколкото на гробищата. Баща й се стори по-мъртъв в къщата, отколкото в гроба.

Юлиус бързо я бе отвел оттам.

Тринадесетте месеца брак като че ли не бяха намалили любовта на Юлиус към Кристиане. Когато гледаше към нея, в очите му имаше ако не цялата гореща страст на буйните натури, поне цялата нежност на преданите характери. В съпруга любовникът сигурно бе останал жив.

Той се опитваше да развлича своята скъпа съпруга, опечалена от болезнените впечатления, които току-що бе изпитала, като привличаше вниманието й към долината, която прекосяваха и която им навяваше толкова спомени.

Или пък й показваше тяхното малко дете, което току-що се бе събудило и гледаше майка си с току-що отворените си и малко учудени очи.

Той пое от ръцете на дойката и повдигна слабото създание до устните на Кристиане.

– Виж, че никак не съм ревнив! – каза й той. – Сам ти давам да целунеш моя съперник. Тъй като вече си имам съперник. Преди два месеца само аз бях обичан от теб: сега сме двама. Ти раздели сърцето си на две части и не съм сигурен дали този, който има по-голямата част, не е той.

И казвайки това, той сам целуваше детето, смееше се и го караше да се смее.

Кристиане също се опита да се усмихне от признателност към усилията на Юлиус.

– Няма ли да стигнем скоро до развалините Ебербах? – попита Юлиус, за да я накара да проговори.

– След малко – отвърна тя.

Заместникът на r-н Шрайбер ги бе запитал, в няколкото думи, които размениха, дали ще минат през замъка Ебербах. След като бе получил отрицателен отговор, той ги попита кога ще се върнат по тези места.

– Защо да се завръщаме? – бе въпросът на Юлиус.

Това сякаш изненада пастора и той не каза нищо повече, само ги посъветва да минат покрай развалините. Без да разбира какво иска да каже, Юлиус бе сметнал това като едно възможно разсейване след вълнението на Кристиане и нареди на кочияша да поеме пътя към Адската дупка.

Изведнъж при една извивка на пътя колата зави рязко и Юлиус нададе вик.

– Какво има? – запита Кристиане.

– Погледни горе – каза той. – Дали греша? Мислех, че тук се намираха развалините Ебербах.

– Какво от това? – откъсна се тя най-после от мисълта, която я бе погълнала.

– Спомняш ли си за една мечта, за която ти разказах всред тези развалини?

– Ти ми говореше за възстановяване на замъка.

– Ето че нашата мечта е осъществена.

– Странно! – отговори Кристиане, изненадана не по-малко от мъжа си.

И действително на мястото, където бяха оставили три срутени, продънени и килнати стени, видяха един цял-целеничък замък, чудесно разположен на скалата, смело врязал се между небето и пропастта.

Замъкът, който се появи пред тях, се състоеше от голяма квадратна кула, защитена в четирите ъгъла с кръгли кулички. Виждаха изцяло една от тях и върха на покривите на другите. Впрочем дърветата, вече изцяло раззеленени, скриваха от тях подробностите.

– Ако искаш, Кристиане – предложи Юлиус, – любопитен съм да узная кой е магьосникът, който е имал въображението да осъществи нашата мечта.

– Да слезем – съгласи се Кристиане.

Колата бе стигнала до главната врата, отворена в крепостната стена, през която погледът можеше да проследи един извит път, водещ към замъка. Юлиус накара кочияша да спре. Прислужникът скочи на земята и позвъни.

Две малки пристройки в ренесансов стил бяха долепени до вратата. Един пазач излезе от дясната и дойде да отвори.

– На кого принадлежи този замък? – попита Юлиус.

– На виконт Ебербах.

– Той тук ли е?

– Не – отвърна пазачът. – На пътешествие.

– Може ли да се посети замъкът?

– Ще поискам разрешение, господине.

Докато пазачът отиваше към централната постройка, Юлиус хвърли изпълнен със завист поглед към благородните очертания на тази постройка, толкова бързо изникнала от земята. Пътят по склона минаваше между част от старите дървета, които архитектът бе прочистил и окастрил, така че да остави свободна тревна площ между две двойни редици големи дървета. Моравата бе като море от зеленина с островчета от цветя.

На другия й край грееше фасадата на замъка. Сигурно имаше и друга фасада откъм Адската дупка, без съмнение строга, високомерна и неравна като скалата, над която се бе надвесила. Но пред тях бе спокойната и весела фасада. Червен зърнест камък разнообразяваше сградата и премахваше тебеширената сухост на новите камъни. Леки скулптирани листа, изпълнени с птичи гнезда, бяха разположени около ъглестите сводове на прозорците. И вече истински живи птички започваха да правят гнездата си в скулптурите, не можеше да се разбере откъде излизат техните писукания, от мъхестите гнезда или от гнездата от камък. Всичките тези листа се оживяваха и раздвижваха при подухването на вятъра и на Юлиус се стори, че една скулптурна птичка раздвижва перата си от гранит.

Вратарят се върна и им каза да влязат.

Юлиус хвана под ръка Кристиане, а дойката ги следваше, като носеше детето.

Минаха през алеята с дърветата и стигнаха до една площадка от дялан камък със стълбчета, изрязани във форма на детелина, над която имаше във втората стена голяма дъбова врата с готическа форма и с декоративни пирони. Те минаха през още две-три врати и вътрешни дворове. След това вратарят ги въведе в замъка.

Прекрачвайки прага, човек изведнъж се чувстваше пренесен от настоящето в миналото. Средните векове оживяваха в разположението и обзавеждането на залите. Всяка зала имаше своята особеност: едната бе посветена на оръжията, другата на гоблените. Имаше и друга, в която големите сандъци бяха пълни с огромни чаши. Друга пък представляваше възхитителен музей, където изпъкваха най-хубавите картини на Холбейн, Дюрер и на Лукас от Лайден.

Параклисът пресяваше дневната светлина през чудесния рисунък на старите стъклописи. Кой ли сръчен художник, кой археолог поет, кой предшественик антиквар, изпреварвайки през 1811 голямата готическата мода от 1830, бе тъй цялостно възстановил отминалите времена? Юлиус бе потресен и възхитен. Това бе съвършено оживяване на четири отминали века – от дванадесети до шестнадесети.

В дъното на залата с въоръженията имаше затворена врата.

Юлиус помоли вратаря да му я отвори.

– Нямам ключ за вътрешните апартаменти – отговори пазачът.

Но в този момент вратата се отвори.

– Аз имам – каза един глас.

Беше гласът на барон Хермелинфелд.

XXVII

ЗА КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?

Първото усещане на барона, на Юлиус и на Кристиане бе радостта, второто изненадата.

Как баронът се бе озовал тук и откъде притежаваше ключовете за замъка? Баронът не бе по-малко изненадан от Юлиус. Той не очакваше сина си толкова скоро. Юлиус искаше да го изненада и не бе предупредил за пристигането си. Доста време бе минало, откакто баронът не бе получавал новини от скъпата двойка. Последното писмо, което му бе писал Юлиус, бе след раждането на малкия.

След прегръдките дойде ред на порой от въпроси. Баронът намери Кристиане все така бяла и свежа, защото любовта на Юлиус бе успяла да я спаси от слънцето дори в южните страни. Но най-много се радваха на детето. Дядото неуморно галеше внука си. Той благодари на Кристиане, че го е нарекла Вилхелм като него. Вилхелм не бе още кръстен: бяха чакали завръщането от пътешествието, за да може баронът да стане негов кръстник.

След това дойде ред на пътниците да разпитат барона.

– Поради каква причина сте се разположили у виконт Ебербах, татко, както в собствен дом?

– О, виконт Ебербах е мой близък приятел – отговори баронът.

– Никога не съм ви чувал да говорите за него и смятах дома Ебербах за пуст.

– Доказателство за съществуването на виконт Ебербах е, че това е неговият замък, а доказателството, че го познавам е, че мога да ви посрещна тук в негово отсъствие.

Те влязоха в стаята, която бе отворил баронът, и започнаха да разглеждат официалните зали и вътрешните стаи.

В тях имаше едновременно цялата готическа пищност и всички съвременни удобства. Помещенията бяха просторни, за да са по-прохладни през лятото, и добре затворени, за да са топли през зимата. Навсякъде бе отоплено, така че имаха едновременно топлината на огъня и светлината на пламъка, която струеше от камините.

Изгледите бяха прекрасни. Прозорците очертаваха най-хубавите и разнообразни пейзажи на света: едните изгледи бяха към реката, другите към планината.

През един от прозорците Кристиане забеляза колибата на Гретхен. Но и колибата бе подновена. Чудният архитект, който бе съумял за толкова кратко време да изкара от земята и от миналото този огромен замък, не се бе затруднил особено да създаде отгоре на всичко и една вила.

– Гретхен! Бих искала да я видя – каза Кристиане.

– Трябва само да изпратим да я повикат – каза Юлиус.

– Сега сигурно е в гората с козите си. Като се върне, ще изпратим да я предупредят.

Накрая не оставаше друго, освен да се видят две спални, чиито врати баронът отвори. В едната имаше легло от резбован дъб с червена дамаска; в другата легло с инкрустации и пердета от розова коприна. Между двете стаи, библиотека, работен кабинет, обзаведен с най-строг вкус, с изглед към планината и един кът за молитва и едновременно будоар, с най-забавен вкус, с изглед към река Некар.

Юлиус въздъхна. Той неволно си представи, че тези две стаи са направени нарочно за Кристиане и за него. Уви! Някой по-щастлив бе изпълнил неговото желание и му бе откраднал мечтите.

Баронът се усмихна и каза на Юлиус:

– Ти като че ли завиждаш на господаря на замъка?

– Не му завиждам: поздравявам го.

– Значи смяташ, че човек може да е щастлив тук?

– А къде другаде? – запита Юлиус.

– Убеден ли си, че ако живееш тук с жена си и детето си, няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва?

– Какво бих могъл да желая и за какво да съжалявам?

– Тогава, скъпи Юлиус, тогава, сладка Кристиане, бъдете щастливи! Тук сте у дома си.

– Какво – извика Юлиус, заекващ от радост, – този прекрасен замък…?

– Той ви принадлежи.

– Но виконт Ебербах… – възрази Юлиус, без да смее да вярва в истинността на това, което чуваше.

– Това си ти! Последната Нова година Негово величество кралят на Прусия, връчвайки ми Ордена за заслуга I стенен, пожела да ме направи граф Ебербах и те въведе в собственост на този замък заедно със заобикалящите го ливади и гори, които също ти принадлежат.

– Добри ми татко!

Отново се прегърнаха.

– Как да ви благодаря? – попита Кристиане.

– Като сте щастливи – отвърна баронът. – Това е всичко, което искам от вас. Но го заслужавам, тъй като не без усилия успях да построя отново всичко за по-малко от година. Исках да бъде изненада. Архитектът бе забележителен. Отначало се съмнявах в него. Той ми представи чертежи в гръко-римски стил, които доста трудно се съчетаваха с основите от времето на Барбароса. Но, изглежда, намери в библиотеката на Хайделберг оригиналните чертежи на стария замък. След това откри някакъв млад сведущ антиквар, който се зае с жар за това възкресяване.

Той имаше умението, аз имах парите; нещата тръгнаха по възможно най-добрия начин. До най-дребните детайли, мебелите, заключалките, машите, всичко е от средните векове, нали? Трябва да благодарим на този неочакван помощник за неговия шедьовър.

Представи си, че още не съм го виждал. Зает с делата си, аз не можех да идвам да наглеждам работата, а имах и лош късмет: когато идвах, той винаги отсъствуваше.

Впрочем толкова по-добре, тъкмо преди да го поздравя, ще чуя вашето мнение. Сега, когато сте тук, ще го поканите и ще организираме празненство в негова чест.

– Вие сигурно сте се разорили? – каза Кристиане.

– Признавам – весело отговори баронът, като сниши глас, – че повече ме беше грижа за вашата радост, отколкото за моите пари, и тази лудост ме остави на сухо. Архитектите ми бяха въодушевени и тъй като всичките ми разходи се оправдаваха по три причини: историята, изкуството и сърцето ми, оставях ги да действат. За щастие намерих помощник за моето разточителство, така че не трябва да благодарите и да се карате само на мен, деца мои.

XXVIII

– На чичо ти Фриц, Юлиус – отговори баронът. – Чуй част от писмото, което получих от Ню Йорк преди два месеца.

„Състоянието ми е изцяло твое, скъпи и славен братко. Нямам други деца освен сина ти Юлиус. Позволи ми да участвам наполовина в подаръка, който му правиш. Прибавям към писмото си бон за петстотин хиляди талера, на сметка в банката Браубах във Франкфурт. Ако тези пари не стигнат, изтегли още според нуждите, като ме предупредиш само месец по-рано.

Щастлив и горд съм, Вилхелм, да допринеса с тази малка част за великолепието на нашия дом. Така ще сме изпълнили изцяло волята на баща си! Само че аз ще съм дал на семейството само богатство, а ти слава!

Казваше ми, че трябва да почивам. Действително съм малко уморен. Но до една година ще съм уредил делата си и нашето състояние, което вероятно възлиза, без да смятаме това, което ти изпращам, на пет милиона франка. Дали ще е достатъчно? Ако ми кажеш „да“, като изтече годината, ще се върна при теб, в нашата стара Европа, в нашата стара Германия. Запази ми едно кътче в замъка, който строиш. Не искам да умра, преди да съм те прегърнал и преди да съм прегърнал Юлиус…“

– Скъпият чичо! – каза Юлиус. – Ще бъде добре дошъл и ще се радва на всеобща обич.

– Виждаш ли, Юлиус, благодарение на него можах да издействувам тази титла и да довърша този замък за теб!

– В него ще можем с това царско състояние да живеем като благородници, да повеждаме войските си, да въоръжаваме бойниците си и при необходимост да се противопоставяме на врага.

– Не се смей! – прекъсна го баронът. – Има един враг, срещу когото е построен този замък.

– Наистина ли? Какъв враг?

– Самуел Гелб.

– Самуел Гелб? – повтори Юлиус, като се смееше.

– Повтарям ти, говоря сериозно – каза баронът.

– Какво искате да кажете, татко?

– Ти ме увери, Юлиус, че отсега нататък няма да съжаляваш за нищо и нищо няма да ти липсва. С тази надежда, синко, ти изградих този замък. Исках да ти направя живота толкова щастлив и толкова пълноценен, че да нямаш нужда от никого. Кажи ми, че успях, и ми обещай да не виждаш повече Самуел.

Юлиус мълчеше.

Колкото и да изпитваше уважение и нежност към баща си, той се чувстваше вътрешно засегнат и обиден от тази негова препоръка. Още ли беше дете, за да се страхува до такава степен от влиянието на чуждата воля върху неговата? Самуел бе другар, жив, одухотворен, знаещ, който неведнъж му бе липсвал, той си го признаваше негласно дори в най-хубавите моменти от пътуването. Ако някой не бе добър с приятеля си, това не бе Самуел; не той се бе оженил, без да предупреди стария си приятел, не той бе изчезнал за година, без да се обади на другия.

– Не отговаряш ли? – попита баронът.

– Какъв предлог бих избрал, за да затворя вратата на един другар от детинство – отговори накрая Юлиус. – Единственото, за което мога да му се сърдя, са малко странните му теории.

– Не му затваряй вратата си. Само избягвай да му пишеш и да го каниш. Това е всичко, което искам от теб. Самуел е горд, той няма да дойде. Една година, откакто скъса с мен след едно нахално писмо и дори не съм чувал да се говори за него.

– Когато го видя – възрази пак Юлиус, – няма да съм на осем години, за да се оставя да ме водят слепешката. Дори Самуел да е толкова лош, както смятате вие, аз съм на възраст, струва ми се, да различавам доброто от злото и мога да приема едното и да отхвърля другото.

Баронът продължи тържествено:

– Юлиус, нали вярваш на привързаността ми към теб? И не ме смяташ за човек, способен на глупаво упорство за една прищявка. Е, добре, Юлиус, искам от теб като услуга да не виждаш повече Самуел. Заклевам те. Знай, че нещо сериозно се крие зад моя съвет, зад молбата ми. Мога да остана с вас само няколко дни, след това трябва да се върна в Берлин. Не ме оставяй да си замина с тази грижа. Не, не от дребнава злопаметност към Самуел или от несправедливо недоверие към теб говоря така сега. Имам по-сериозни основания. Довери се, синко, на инстинкта и на любовта на твоя баща. Успокой ме и ми обещай, че няма да пишеш на Самуел. Нали, Кристиане, и вие искате той да ми обещае това?

Кристиане, пребледняла и разтреперана от думите на барона, се приближи към Юлиус, постави ръцете си на рамото му и каза нежно с умоляващ глас:

– О, уверявам ви, че няма да имам нужда от никого в този хубав замък, докато имам моя Вилхелм и докато моят Юлиус ме обича. А ти, Юлиус, освен това имаш и баща си!

– Какво? И ти ли, Кристиане, желаеш това? – учуди се Юлиус. – Така да бъде, след като го изисквате: няма да пиша на Самуел.

– Благодаря! – каза Кристиане.

– Благодаря! – повтори баронът. – Сега остава само да се настаните.

Следобедът премина в настаняване в замъка и организиране на новия им начин на живот.

Лотарио, за когото Кристиане майчински се бе осведомила, за момента не можеше да остави уроците, които му даваше пастор Отфрид заедно със собствените си внуци. Но до един месец щеше да дойде да прекара ваканцията в замъка на сестра си Кристиане.

Подбраните от барона прислужници вече бяха по местата си. Следобед новопристигналите се разходиха под дърветата и бързо свикнали с щастието, вечерта им се струваше, че винаги са живели в този замък.

Пътуването бе изморило Кристиане, която се оттегли в ранен час. Баронът и Юлиус не закъсняха да направят същото.

Преди да влезе в стаята си, на минаване Юлиус хвърли поглед на библиотеката. На рафтовете от резбован дъб изпъкваше безценна колекция от подвързани книги до една с неговия герб. Но това, което го смая, бе подборът на томовете. Кой бе съумял толкова добре да отгатне вкусовете му и да не сгреши дори веднъж в неговите предпочитания. Ако сам бе правил списъка, нямаше да промени дори едно заглавие. Самуел, които познаваше вкуса му, защото той го бе изградил, не би избрал друго. Докато си мислеше това, почувства как една ръка рязко докосна рамото му. Той трепна: не бе чул вратата да се отваря.

Обърна се и видя Самуел Гелб.

– Е! Как минаха за скъпия ми Юлиус годината п пътуването?

– Самуел! – извика Юлиус, едновременно очарован и смаян. – Но как така се озова тук?

– По дяволите! – отвърна Самуел. – Много просто. Аз живея тук.

XXIX

Тя съжаляваше за спокойната им, изпълнена с любов самота на щастливия и изпълнен с благоухания остров, където светските грижи и страстите на хората нито за миг не смутиха тяхното спокойствие. Впрочем какво толкова се бе променило в живота й? Мъжът й все така я обичаше; тя все така обожаваше детето си. Какво можеше да желае? От какво можеше да се страхува?

Барон Хермелинфелд трябваше да се върне в Берлин, където го зовяха задълженията му и делата му. Но преди да тръгне, той каза насаме на Кристиане:

– Мое скъпо момиче, истина е, че не съм виждал Самуел Гелб от тринадесет месеца. Само че преди тринадесет месеца, в деня след вашето заминаване аз се срещнах с него. И той не пожела да се оттегли, дори ми потвърди наглото обявяване на война, което ти бе отправил. Впрочем досега все още гледам на това като на дръзко безочие. Ако нещата се променят, Кристиане, ако неприятелят посмее да се появи отново, спомни си, детето ми, че съм твой съюзник, твой секундант. Извикай ме, ще дойда.

Това обещание бе успокоило Кристиане само наполовина. Тя искаше да се срещне с Гретхен, за да я разпита дали тя го е виждала след сцената в развалините. Но на това Гретхен й бе дала само неясен и уклончив отговор.

Трябва да се знае, че Кристиане бе намерила малката козарка все така предана без съмнение, но още по-дива.

След смъртта на г-н Шрайбер и заминаването на Кристиане, Гретхен нямаше вече допирни точки с хората и се бе отдала изцяло на своите животни и растения. Още по-трудно й бе да свикне със замъка, отколкото с дома на пастора. Дори и колибата не й харесваше, откакто бе изградена наново; тя я намираше прекалено хубава, прекалено близо до замъка, прекалено подобна на къщите от селото. Тя се губеше в гората с козите си и понякога не се завръщаше по цели дни.

Кристиане бе принудена да крие своя страх, още по-жесток от факта, че бе необясним: какво по-страшно от неизвестността? И още нещо, което караше да страда това любящо сърце! Юлиус бе последният, пред когото можеше да се разкрие. Кристиане бе страдала, виждайки противопоставянето на Юлиус на баща си, когато се отнасяше до Самуел и съжалението, с което Юлиус се бе примирил. Тя не му ли бе достатъчна? Значи тя не бе всичко за него? И отвращението, което от самото начало бе показала към Самуел, не го ли бе направил неприятен и досаден и за самия него?

Въпреки това с тази готовност на любовта да оправдава обичания човек, Кристиане впоследствие си бе обяснила противопоставянето на Юлиус с чувствителността на един мъж, шокиран от факта, че може да бъде смятан за безволев и под влиянието на свой другар. Със сигурност бе защитил Самуел Гелб, а не самия себе си. Кристиане започна да мисли, че той бе прав и че на негово място тя би действала по същия начин. Впрочем убежището й, утехата й, нейната защита бе синът й. Край люлката на Вилхелм Кристиане забравяше всичко. Нямаше нищо толкова очарователно и трогателно едновременно от това дете, майка на дете, затворена още пъпка, излязла от току-що разцъфнала пъпка. Кристиане, видяна без детето си, бе запазила своята прелест, своята свенливост и своята непорочност на девственица; но когато гледаше, когато галеше, когато носеше сина си, своята любов, своя Исус, отново се чувстваше, че е майка!

Голямата й болка бе, че не можеше да кърми скъпото дете! Лекарите сметнаха, че е много млада и много крехка, а Юлиус им бе повярвал. О, ако бяха повярвали на майката, тя щеше да намери сили в себе си! Тя завиждаше, тя мразеше почти толкова, колкото пазеше и се грижеше за тази дойка, тази съперница, тази два пъти чужда жена, тази здрава и глупава селянка, на която Кристиане бе принудена така да остави най-сладката част от майчинството си. Какво право имаше тази непозната да кърми нейното дете? Когато дойката кърмеше Вилхелм, тя я гледаше с тъжен, изпълнен с ревност поглед: тя би дала години от съществуването си, за да бъде извор на живот за тези нежни устни.