Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Самуел каза:

– Добре.

– Този Дормаген! Забравил е своята лисица, която въпреки всичко бе велика. Това е добър знак.

Самуел извика един слуга и показвайки му двамата бойци, каза:

– В стаята на мъртвите.

Стаята на мъртвите бе един килер, покрит със слама, където лекуваха пиячите, минали в състояние на пълна безчувственост.

Чак тогава Самуел излезе последен и тръгна към планината Кайзерщул, като си подсвиркваше вивалера.

XVI

ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИМА

На една миля разстояние те започнаха да вземат предохранителни мерки. Отклониха се от главния път и тръгнаха по странични пътеки.

От време на време се обръщаха и се оглеждаха на всички страни да видят дали не ги следят. При среща с „еснафи“ двамата секунданти Дитрих и Левалд с енергичен жест, подсилен от вида на подкована тояга, им показваха, че трябва да се разхождат другаде. Еснафите се подчиняваха с готовност.

Указанията на Самуел бяха точно изпълнени. На известно разстояние един от друг бяха поставени постове от студенти, като предпазна мярка от изненади. Дитрих разменяше с тях по няколко думи, а часовите отговаряха: „Минавайте!“ След тридесет и пет минути стигнаха до една малка гостилница в гората, приветлива, весела, със зелени кепенци и розови стени, с покрив, обхванат от пълзящи растения.

Четиримата студенти прекосиха градината, където слънчевите лъчи струяха над цветята, и влязоха в залата, определена за балове и дуели, просторна стая, дълга шестдесет крачки, широка тридесет, където спокойно можеше да се валсува и да се фехтува, да се обича и да се умира.

Ритер вече бе пристигнал, а с него и студентите от синия салон, без Дормаген, който дойде малко по-късно със своя секундант.

Четири „мъхести къщи“ очертаха с тебешир границите, в които можеше да се простира всяка една от дуелиращите се двойки, така че да не пречи на другата.

По същото време четири златни лисици завинтваха дръжките на наострените триръбести като байонети остриета.

Шпагите на студентите се състоят от две части, които се разглобяват, за да могат да се скриват по-лесно от чужди погледи. Студентите поставят острието в редингота си, а дръжката в джоба и по такъв начин избягват от шпионите.

В резултат се получиха четири Йенски меча, всеки един от тях дълъг по две стъпки и половина.

– Започваме ли? – попита Ритер.

– След малко – отговори един студент, който подготвяше в единия ъгъл на стаята кутия с инструменти.

Това беше хирургът, студент по медицина, дошъл да зашие кожите, които щяха да бъдат продупчени и разкъсани от шпагите. Хирургът отиде до една врата в дъното на стаята и каза:

– Хайде по-бързо!

Влезе прислужник, който носеше две кърпи, една паница и кана с вода, които постави до кутията с инструменти. Дормаген присъстваше на цялата тази подготовка с нетърпение и подхвърляше на заобиколилите го студенти кратки и отсечени фрази. Франц шареше от Ото до хирурга. Юлиус бе мълчалив и спокоен.

Колкото до Самуел, той изглеждаше единствено притеснен от една роза, която вятърът се опитваше да вмъкне през прозореца.

– Сега вече е готово – каза хирургът.

Юлиус отиде при Самуел, а Ритер при Дормаген.

Четиримата секунданти откачиха от закачалката на стената четири меки шапки, четири чифта ръкавици, четири подплатени колана и ги поставиха на борците.

Самуел отблъсна Дитрих.

– Махни тези парцали – каза той.

– Но такива са правилата – възпротиви се Дитрих и показа отворения на масата Кодекс, стара омазнена книга, подвързана в черно, с червени знаци по нея.

– Кодексът урежда свадите между студенти – отговори Самуел, – а тук става въпрос за борба между мъже. Няма да се мине само с убождания от игли и не е сега моментът да слагаме нагръдници, трябва да свалим дрехите.

Докато говореше, той си свали дрехата и я захвърли в другия край на стаята.

Взе първата попаднала му шпага, изви я, опрял острието в пода, изправи се и зачака.

Ото Дормаген последва примера му. Юлиус и Франц направиха същото: така и четиримата бяха готови за атака, с шпага в ръка, с голи гърди и ръце.

От думите и действията на Самуел присъствуващите бяха станали сериозни. Всички предчувстваха, че борбата може да има мрачна развръзка. Дитрих плесна три пъти с ръце и след това изрече свещените думи:

– Звънтете, саби!

Четирите шпаги се кръстосаха едновременно.

В залата всички бяха вперили погледи и затаили дъх.

Първите нападения и от двете страни бяха като един опит. Противниците се преценяваха взаимно.

Юлиус и Франц Ритер като че ли бяха с еднакви възможности. Пристъпът на ярост, до който ревността бе довела Франц в момента на предизвикателството, бе отстъпил място на хладен и съсредоточен гняв. Може да се каже, че Юлиус бе във форма: спокоен, твърд, смел, без излишно самохвалство, неговото юношеско лице сияеше от мъжка гордост. Впрочем и от двете страни имаше такава подвижност и самообладание, сякаш това бе по-скоро тренировка, а не дуел, но от време на време нямаше бързи отскоци, бързо отвръщане на ударите, които сякаш достигаха гърдите и припомняше на зрителите, че опасността е реална и че върховете на тези гъвкави остриета можеха да отнемат нечий живот.

Противно на обичайните дуели между студенти, които са по-скоро като игра с шпаги, може би малко по-опасна от други, сега нито Юлиус, нито Франц говореха.

Колкото до другата двойка, тя изглеждаше още по-съсредоточена.

Самуел Гелб имаше предимствата на високия си ръст и на голямото си хладнокръвие.

Но Ото Дормаген бе гъвкав, бърз, смел и поради внезапните му движения бе невъзможно да му се избяга.

Изключително вълнуващо бе да се наблюдава спокойствието и лекотата на Самуел срещу подвижността и буйността на противника му.

Срещата действително беше необикновена. От тези две шпаги едната беше рязка, бърза, заслепяваща като светкавица, а другата – твърда, сигурна, изправена като гръмоотвод.

Самуел не можеше да превъзмогне навика си да говори и да се смее. Като противопоставяше предизвикателна увереност на гневните атаки на Ото, той не пропускаше случай да се надсмее и сарказмът придружаваше всяко спиране. Той съветваше Дормаген, правеше му забележки като учител по фехтовка.

– Зле ми отвърна. Нарочно се бях отпуснал! Нека започнем отново. Този път в трета позиция. Вече е по-добре! Млади човече, ще успеете. Внимание! Изнасям десния си крак.

И вършеше това, което казваше. За Дормаген остана само време да отскочи назад. Ако беше закъснял секунда, шпагата на Самуел щеше да го прободе в гърдите.

Впрочем това презрително безгрижие на Самуел започваше да дотяга на Дормаген. Колкото повече се дразнеше, а самолюбието му се нараняваше, движенията му ставаха по-резки. Самуел продължаваше с подигравките си, като всеки удар с шпага се придружаваше от удар на езика.

Лицето му сияеше с мрачно веселие. Чувстваше се, че опасността е негова природа, катастрофата негово удоволствие, а смъртта негов живот. По свой начин и той бе прекрасен, а силните и остри черти на лицето му го правеха красив. Ноздрите му се разширяваха, гънката на устните му, която бе като усмивка, бе по-хладна и нахална от всякога, зениците му с променящ се цвят блестяха като на тигър. Неописуем израз на дива гордост, обхванала цялото му същество, караше зрителите да се колебаят между ужаса и възхищението. На моменти Самуел обгръщаше цялата зала с високомерен поглед, превъзхождащ живота.

Бе невъзможно човек да не си помисли за него, че е непобедим, като го виждаше така спокоен, непоколебим, точен и приказлив, като учител по фехтовка, защитен от нагръдник.

Дормаген, на когото започваше да призлява от тези студени насмешки, поиска да свърши по-бързо и опита хватката, за която Самуел бе споменал на Юлиус.

Това бе извъртане на шпагата със страшна сила. Той се промъкна през един пропуснат удар и замахна отново, без да се изправи. Опасността бе в силата, стремителност-та и бързината на този двоен отскок.

Чу се вик. Всички помислиха Самуел за мъртъв.

Но Самуел, като че ли отгатнал мисълта на Дормаген, толкова рязко се отметна встрани, че колкото и да беше съкрушителен ударът, успя да докосне само гънките на ризата му. Самуел се изкиска, а Дормаген пребледня.

В същото време Юлиус имаше по-малко късмет. Той малко закъсня при първата позиция и при висок удар в четвърта позиция лявото му рамо бе леко докоснато.

Секундантите се намесиха и тези два удара поставиха край на първата част.

XVII

МОЛИТВА НА АНГЕЛ, ТАЛИСМАН НА ФЕЯ

– Хайде, господа – каза той. – Ще спрем, когато един от нас падне в краката на другия, но не по-рано. Ако сме дошли тук за драскотини, една игла е достатъчна, нямаме нужда от шпаги.

– Почина ли си? – попита той Ритер.

Що се отнася до Ото и Самуел, никой не помисли да ги кара да спрат, толкова в поведението на единия се чувстваше яростната злоба от пропуснатия удар, а в другия непоколебимото решение на една желязна воля.

Антрактът не можа да накара Самуел да престане с шегите си:

– Запомни това – каза той на Дитрих, – че на този свят всяко хубаво нещо си има недостатъци. Ударът на Ото бе нещо хубаво, но докато той не го пропусна. Сега виждам моя уважаем противник съвсем обезкуражен.

– Така ли мислиш? – попита Дормаген раздразнен.

– О, ако мога да ти дам съвет, мой скъпи Ото – продължи Самуел, – то е да не говориш. Ти си амбициран в усилията си да вкараш в кожата ми острото желязо, и ако говориш, само ще ти бъде още по-трудно да дишаш.

Дормаген скочи и грабна шпагата си.

– Да почваме веднага! – каза той с такъв изблик на гняв, че свидетелите дадоха знак.

Юлиус си мислеше: „Единадесет часът е. Тя сигурно е в параклиса. Може би се моли за мен. Може би преди малко точно това ме спаси.“

Трябва да се признае, че знакът за започване, който го откъсна от нежното мечтание, го завари ободрен.

Дуелът започна отново.

Този път Дормаген вече не чуваше шегите на Самуел. Изцяло в плен на своята ярост, той атакуваше почти без да се защитава, като предпочиташе нападението пред отбраната. Но както става винаги, страстта му пречеше, гневът в душата му караше ръката му да трепери и той удряше по-скоро силно, отколкото точно.

Самуел забеляза объркването на противника си и правеше всичко, за да го засили. Този път той напълно бе променил тактиката си. Вместо да действува спокойно и непоколебимо, както при първия ход, той подскачаше, въртеше се, прехвърляше шпагата от ръка в ръка, като дразнеше и досаждаше на Дормаген, който бе заслепен от бързината му и слисан от измислиците му.

Дормаген започваше да губи присъствие на духа.

Изведнъж Самуел извика:

– Е, господа, кое око на Филип Македонски е било сляпо?

Той продължи така, изтощавайки със своята подвижност Ото Дормаген, който ставаше все по-неточен в движенията си.

– Мисля, че беше лявото. Филип, бащата на великия Александър, бил обсадил… не зная вече кой град. Един стрелец от града пуснал срещу него стрела, на която пишело: „За лявото око на Филип!“ И тя стигнала до предназначението си. Но защо, по дяволите, е избрал лявото око, а не дясното?

Ото отвърна с удар, отдолу нагоре.

Ала сметките му излязоха погрешни. Шпагата му срещна тази на Самуел и той почувства върха й на гърдите си.

– Разкриваш се – каза Самуел.

Ото скръцна със зъби. Очевидно Самуел го щадеше и си играеше с живота му, както котката си играе с мишката.

Борбата на другата двойка не бе по-малко оживена. Само че бе по-равностойна.

Все пак след една престорена отпуснатост Ритер нанесе толкова рязък и светкавичен удар, че Юлиус нямаше време да го спре.

А желязото го докосна в дясната страна.

Но каква случайност! Вместо да проникне, желязото се изви по един мек предмет и се плъзна по гърдите му, като едва докосна Юлиус.

При тази позиция на Юлиус не му оставаше нищо друго, освен да протегне шпагата си! Тя проникна три пръста в слабините на Ритер, който се присви и падна.

Това, което беше спасило живота на Юлиус, бе малката копринена торбичка, окачена на врата му, която съдържаше изсушения шипков цвят.

– А, свърши ли? – запита Самуел.

По тези думи присъствуващите разбраха, че и Самуел се готви вече да свършва. Дормаген се опита да му попречи и опита втори път удара, който вече веднъж не бе успял.

– Пак ли? – възкликна Самуел. – А, ти се повтаряш.

Той избегна шпагата със същото бързо отдръпване, но този път с прост и неочакван удар, като повдигна шпагата на Ото, върна своята, прободе Дормаген в лицето и след това го изтегли с ловко движение.

Острието бе проникнало пръст и половина в лявото око на Дормаген.

Дормаген нададе ужасен вик.

– Действително избрах лявото око – каза Самуел. – Ще ти пречи по-малко при лова.

Свидетелите се струпаха около ранените.

Десният дроб на Франц бе пронизан.

Въпреки това хирургът се надяваше да го спаси.

Хирургът дойде при Дормаген.

Самуел не го изчака да се произнесе.

– Няма опасност за живота му – каза той. – Исках само да го лиша от едното око. Отбележете, че вместо да му пробия черепа и да му повредя мозъка, което можех да направя, аз дръпнах желязото деликатно, като хирургически инструмент. Да си кажа право, това бе един вид операция.

И като се обърна към хирурга, добави:

– Той не е закусвал. Пусни му бързо кръв, ако не искаш да получи кръвоизлив в мозъка. С необходимите грижи до петнадесет дни ще се разхожда из улиците.

В момента, когато хирургът взе ланцет и се готвеше да изпълни съвета на Самуел, ненадейно влезе едно синигерче.

– Какво има? – попита Самуел.

– Полицията! – извика синигерчето.

– Очаквах това – спокойно каза Самуел. – Действително най-малкото, което можеха да направят, бе да ми окажат честта да се мърдат малко заради мен. Далеч ли са?

– На петдесет крачки.

– Тогава имаме време. Не се безпокойте, господа, това е моя работа.

Той разкъса кърпата си и превърза с нея лявата ръка на Юлиус.

– А сега бързо си облечи редингота.

Той също облече своя.

Полицията вече влизаше в градината.

Една лисица се обърна към Самуел:

– Без съпротива ли ще се предадем на полицаите?

– Ще стане истинска битка – отговори Самуел. – Би било забавно. Ще ги натупаме лесно, а ти направо ме изкушаваш, дяволе. Но не трябва да се прекалява с кървавите забави. Ще се преситим накрая. Има по-прост начин.

Почука се на вратата на залата.

– В името на закона! – извика един глас.

– Отворете на тези господа – каза Самуел.

Отвориха и отделение полицаи нахълта в залата.

– Дуел ли е имало тук? – попита този, който ги водеше.

– Възможно е – отговори Самуел.

– Тези, които са се били, ще ни последват в затвора – каза шефът.

– Това вече е по-малко възможно – отговори Самуел.

– А защо? Къде са те?

Самуел му показа Ото и Франц.

– Ето – и единият, и другият са в ръцете на доктора. Взаимно се пронизаха. Виждате, че за момента имат повече нужда от хирург, отколкото от тьмничар.

На шефа му бе достатъчен само един поглед към тежките рани на двамата, направи гримаса на разочарование и излезе с полицаите си, без да каже дума.

След като те си отидоха, Юлиус влезе в една съседна стая, седна на масата, отвори писмото, което бе започнал да пише на баща си, добави няколко реда и го запечата.

После взе друг лист хартия и написа:

Молитва на ангел и талисман на фея на два пъти ми спасиха живота. Ние сме живи и вън от всякаква опасност.

До неделя, когато ще ви благодарим още веднаж и ще ви благословим.

Юлиус“
Той даде двете писма на Дитрих, който тръгваше за Хайделберг и щеше да ги пусне в пощенската кутия преди събирането на пощата.

Когато Юлиус влезе в залата, където се биха тъкмо изнасяха на носилки двамата ранени, а Самуел казваше:

– А сега имаме един свободен час до обяд. Това им е лошото на сутрешните забавления. Какво да правим дотогава?

„Какво да правим до неделя?“, мислеше си Юлиус.

XVIII

Трихтер, напълно възстановен след победата си, придружи пеша и с лула в уста до края на града своя благороден сеньор, от когото като че ли беше по-възхитен и горд от всякога.

Разказа му, че предната вечер навестил двамата ранени. И единият, и другият щели да се оправят. Но Дормаген трябвало да лежи три седмици, а Ритер – един месец.

На излизане от града Самуел се раздели с любимата си лисица, а двамата приятели пришпориха конете.

Юлиус се радваше на две неща: на изгряващото слънце в небето и на Кристиане в сърцето.

Никога Самуел не му бе изглеждал по-духовит, по-забавен, а на моменти и по-задълбочен. Словото на Самуел, живо и учено, допълваше за Юлиус гледката и доброто разположение на духа. Юлиус се радваше на картините. Самуел изразяваше гласно тази радост.

Така пристигнаха до Некарщайнах.

Говориха за университета, за учението, за удоволствията. Говореха за Германия и за независимостта. Юлиус имаше младо и благородно сърце, което биеше силно при тези мисли, и се чувстваше щастлив и горд, че смело е изпълнил задълженията си и безстрашно е рискувал живота си за скъпото и свещено дело.

Самуел и Юлиус говориха за всичко освен за Кристиане. Самуел не говореше може би защото не мислеше за нея, Юлиус може би защото мислеше прекалено много.

Самуел спомена за нея пръв.

– Виж ти! – каза той ненадейно на Юлиус. – Какво носиш там?

– Как какво нося?

– Да не си купил някое бижу за Кристиане?

– О, смяташ ли, че би приела? Да не я вземаш за някоя Лолоте?

– Е, имаше една кралица, която казваше, че това зависи само от сумата, която се прилага. Но поне помисли ли да вземеш някоя рядка книга по ботаника за бащата? Ето например „Съчиненията на Линей“ – ценно издание с гравюри, от него при книжаря Щайнбах има великолепен екземпляр.

– Какъв глупак съм! Не помислих за бащата – простодушие призна Юлиус.

– Досаден пропуск – продължи Самуел, – но съм сигурен, че не си забравил онова добро дете, което не се отделяше от Кристиане и което през цялото време беше до тебе. Разбира се, ти си купил за Лотарио една от онези чудесни играчки от Нюрнберг, които радват малките германчета на възраст от пет до десет години, чудесна игра. Веднъж се възхищавахме заедно на „Лов на свине“. Помниш ли онзи барелеф от дърво, където се виждаше цяло едно село с кмета, съдията и гражданите, увиснали по опашката, ушите и четината и което ни накара да се спукаме от смях на негово свинско величество като големи деца. Обзалагам се, че си купил барелефа. И много добре си направил. Преди малко бе прав, на детето трябваше да се купи подарък, а не на Кристиане. По този начин щедростта се допълва от деликатност. Да се подари на Лотарио, значи да се направи двоен подарък на Кристиане.

– Защо ми казваш това толкова късно? – попита Юлиус недоволен от себе си.

И с едно внезапно дръпване на повода обърна коня си към Хайделберг.

– Чакай сега! – извика Самуел. – Излишно е да ходиш за играчката и книгата в Хайделберг: те са тук.

– Какво?

– Рядкото издание на Линей и епичният лов на свине са в куфара ми. Давам ти ги.

– О, благодаря – каза Юлиус, – ти си чудесен!

– Работата е там, драги, че трябва да се действа чевръсто с малката. Ще ти помогна. Ако те оставя на твоята природа, ще ръждясаш в сантименталната си меланхолия и след година щеше да си напреднал толкова, колкото в навечерието на деня, когато я видя за пръв път. Но аз съм тук, бъди спокоен. Виждаш с каква готовност се въздържах да ти бъда конкурент. Ще се заема с Гретхен. Козарката ми се сърди, тя инстинктивно се страхува от мен, почти ме обиди. Това ме предизвиква. Но аз ще постигна успех. Не й се харесвам, значи тя ми харесва. Кой от нас ще успее пръв? Искаш ли да се обзаложим? И нека да започнем това надбягване към красотата, като пришпорим конете си. Ще видиш, че умея да прескачам скрупулите.

Юлиус отново бе придобил сериозно изражение на лицето.

– Виж какво, Самуел, имам една молба – каза той, – искам повече никога да не става въпрос между нас за Кристиане.

– Мислиш, че скверня името й, като го произнасям ли? Можеш да ми позволиш да казвам това, което аз ти позволявам да вършиш. И тъй като подозирам, че не отиваш в Ландек единствено заради господин Шрайбер и Лотарио, мога да предположа, че отиваш заради Кристиане.

– Дори и да е заради нея, какво от това?

– Ако е заради нея, то е с определена цел, и ако тя не е да я направиш своя жена…

– Защо не?

– Защо не ли? Хa-xa-ха! Колко е неразумен! По две причини, наивно създание. Първо, барон Хермелинфелд, който е толкова богат, толкова уважаван, толкова властен, няма да предпочете пред дъщерите на графове, принцове, милионери, които ще са щастливи да носят името му, някаква малка селянка. Освен това и ти самият няма да го поискаш. Станал ли си на възраст да се жениш?

– Любовта няма възраст.

– Любовта и женитбата са две различни неща, млади приятелю.

След това той продължи с дълбокомислен и страстен глас:

– О, аз не съм против любовта. Любов означава притежание. Да си господар на човешко същество, да владееш душата му, да събереш сърцето си със сърце, което е не по-малко твое, макар да бие в чужди гърди, да разпростреш твоето битие над други битиета, зависими и подчинена на твоята власт, всичко това действително е велико и прекрасно! Аз имам тази прометеевска амбиция в любовта! Но въпросът е в това, личността да се събере с възможно най-голям брой личности, да се обогати с всичката всеотдайност, която успее да завоюва, да овладее всичко, което е в неговия обсег. Глупаци са тези, които се задоволяват само с една жена и са доволни, когато са с нея, след като могат да бъдат със сто! Това карало жените да плачат? Толкова по-зле за тях! Морето е море само защото поглъща капките от всички реки. Аз бих искал да изпия сълзите на всички жени, за да мога да почувствам гордостта и опиянението на океана.

– Грешиш, приятелю – отговори Юлиус. – Величие е не да имаш, а да си. Богатство е не да получаваш, а да даваш. Аз бих се отдал целия и завинаги на тази, която обикна. Няма да пилея сърцето си на дребни монети по тривиални и преходни прищевки. Ще го съсредоточа само в една златна любов, дълбока и безсмъртна. И няма да бъда по-ограничен, нито по-алчен, напротив. Така, Самуел, човешката радост преминава в божествено щастие. Краят на Дон Жуан с неговите хиляда и три жени е адът. Краят на Данте с неговата единствена Беатриче е рай.

– Сам виждаш, че теорията води до поезия и до книжна любов – каза Самуел. – Но ето, стигнахме кръстопътя. Да забавим ход и да се върнем към действителността. Първо, ще казваме само малките си имена, а не фамилните.

– Не – каза Юлиус, – правя го не защото не вярвам на нея, а защото нямам вяра в себе си. Искам да мина за обикновен студент без богатство, за да бъда сигурен, че обича мен, а не името ми.

– Да, да бъдеш обичан заради самия себе си! Чували сме това – каза Самуел. – Както и да е, и второ, слушай приятелското предложение, което ще ти направя. Ще се ожениш за Кристиане, така да бъде, но трябва и тя да е съгласна. Значи важно е да я накараш да те обикне. Така че при нужда обърни се към мен като към съветник или даже… защото може да се наложи, даже като химик.