Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Както първия път, той стигна най-напред до кея, само че вървя срещу течението на река Некар много по-дълго време и вместо да тръгне направо по пътя-стълба, той обиколи замъка, за да влезе в него от обратната страна на града.

Когато премина около четиристотин-петстотин крачки през тъмната маса на планината и на развалините на замъка, спря, огледа се в мрака дали няма някой и като не видя никого, се върна към дебелия зид на основите – някога висок, сега наполовина порутен.

„На този ъгъл, каза си той, докато вървеше, срещнах миналия път моя човек, моя водач. Но пътят, по който той продължи, е без изход и завършва със стена. Значи сигурно нашите видни и тайнствени началници са открили като мен изкопа, скрит в храсталаците. Колкото до полицията, не ще и дума, тя е както винаги в пълно неведение и ще се задоволи да охранява много внимателно главния вход, през който няма да мине никой. Възхитителна институция, еднакво велика при всички цивилизовани народи.“

Самуел стигна до долния край на високата стена, изцяло обвита от храсти, треви и пълзящи растения. Той отиде на мястото, където растителността бе най-гъста, отстрани, не без да нарани ръцете си, тръните и дивата лоза, бутна един огромен камък, който след това отново постави на мястото му, слезе или по-скоро се търкулна по някакъв подземен вход и скоро се озова в старите изби на тази част от замъка.

Но шефовете на Тугендбунд, ако се предположи, че Самуел беше прав да смята, че се намират тук, не бяха лесни за откриване в тайнствените дълбини на тези огромни катакомби. Самуел дълго вървя наслуки, удряйки се в мрака в срутените камъни и вземайки за човешки гласове виковете на нощните птици, чийто сън смущаваше и които понякога му вееха с изтръпналите си криле.

„На мое място някой друг би се изплашил или обезсърчил“, мислеше си Самуел.

Накрая, след половин час опипване, видя отдалеч слаба светлина като от фенер.

Той се насочи натам и очите му, свикнали с тъмнината, скоро различиха трима маскирани мъже, седнали под един свод. Щом се приближи достатъчно, той спря, затаи дъх и се ослуша, но напразно: нищо не можа да чуе.

Впрочем по движенията на тримата се разбираше, че разговарят тихо.

Самуел се приближи още, спря се втори път и пак се ослуша.

Все още нищо не чуваше.

Внезапно той взе решение.

– Аз съм! – извика той смело. – От вашите съм, Самуел Гелб.

И тръгна към маскираните мъже.

При този вик тримата, като че ли раздвижени от една и съща сила, се надигнаха от парчетата гранит, където бяха седнали и скочиха към заредените пистолети близо до тях. Но къде да се целят в мрака?

Самуел, които ги виждаше, вече имаше по един пистолет във всяка ръка.

– Хей! – спокойно се провикна той. – Искате да се бием ли и да привлечем полицията тук ли? Така ли се посрещат приятели? Защото, казвам ви, аз съм приятел! Самуел Гелб. Но, предупреждавам ви, че ще се браня и че преди да умра, ще убия поне един от вас. А и какво ще спечелите, ако ме убиете?

Докато говореше, той продължаваше да се приближава. Тримата маскирани мъже бяха изпаднали под влиянието на удивителното му хладнокръвие.

Дулата на пистолетите се сведоха.

– Чудесно! – извика Самуел.

Той свали ударниците, сложи пистолетите в джоба си и съвсем се доближи до тримата маскирани мъже.

– Нещастнико! – обади се един от ръководителите, когото Самуел позна по гласа. При предишното появяване на Самуел той бе отправил към него тези толкова тържествени и строги думи. – Как проникна тук? Предупреждението не ти ли бе предадено? Поне говори тихо.

– Ще говоря толкова тихо, колкото желаете. И бъдете спокойни! Никой не ме е проследил и затворих зад себе си входа, известен само на мен. Предупреждението ми бе предадено: но именно защото нямаше общо събрание горе, една случайна среща ме накара да предположа, че ще има особена среща тук, в тази дупка, за която знаех може би преди вас. Виждате, че не греша.

– Значи искаш да се намесиш в решението на Върховния съвет?

– Не искам да се намесвам в каквото и да било. Успокойте се, не идвам, за да се налагам, идвам да предложа услугите си.

– Как?

– Известно е, че делата на Съюза са малко разстроени и че сигурно сте затруднени. В такъв случай не е ли мое право, не е ли дори мое задължение да удвоя усърдието си, когато трудностите са двойно повече и да дойда тук, за да се поставя на ваше разположение?

– А какво друго? Вече опитахте с мен и, струва ми се, че оправдах не зле вашето доверие.

Тримата се посъветваха известно време.

Изглежда, че решението бе благоприятно за Самуел, тъй като ръководителят каза:

– Самуел Гелб, ти си един безстрашен другар. Ние те считаме за верен, знаем, че си умен и смел. Истина е, ти направи истинска услуга на Съюза: храбро държа шпагата в дуела с предателите и съжаляваме, че не можем да ти благодарим днес. След като си проправи така дръзко път, за да дойдеш при нас, ще ти засвидетелствуваме нашата признателност по-добре, отколкото с думи. Ние ще ти дадем нечувано доказателство за доверие. Ще те поставим в течение на нашите решения и това означава, че си повишен във втора степен.

– Благодаря – каза Самуел, като се поклони, – и в Бога се кълна, няма да съжалявате за това решение.

– Ето какво се случи: един от нас, който има много високо положение в обществените дела, бе принуден да нареди да ни преследват тази нощ. Именно раняването на Ото Дормаген и Франц Ритер стана причина за това. Когато узнали, че техни хора няма да могат да присъствуват на това събрание, сметнали за разумно да смажат това, което не биха могли да наблюдават и решили да свършат с нас. Дормаген и Ритер предали паролите и знаците за влизане. Този от нас, който бе получил заповед да ни хване в капан, не можеше да не я изпълни, без да се издаде. Затова е поставил полицията на крак. Но е имал време да ни предупреди. Агентите са поставени на местата, откъдето нашите привърженици трябваше да минат, известни са им паролите и те дебнат. Ще чакат до утре сутринта, но никой няма да дойде. Ще си отидат така, както са дошли и по този начин ще избегнем опасността.

– В такъв случай събранието просто няма да се състои и Асамблеята е отложена, това е всичко.

– Действително, това няма да ни попречи много – продължи ръководителят, – защото нямаме планове за близкото бъдеще. В този момент големият ни неприятел, император Наполеон, е по-силен и по-щастлив от всякога. Нашите принцове и нашите крале пълнят преддверията му и стремежите им се ограничават с това да бъдат поканени на лов с него. Сега не може да се направи нищо за независимостта на Германия. Но събитията могат да се променят. Този, който се е изкачил, може да падне. След като човек е на върха, понякога е достатъчен един удар с лакът, за да се строполи.

– Надявам се – каза Самуел, – че когато този случай се представи, Самуел Гелб ще може още да ви служи. Но дотогава какво желаете?

– Дотогава е необходимо Тугендбунд да е готов за всякакви изненади и ръководителите да имат връзка с главните си последователи. Тези развалини не могат повече да ни служат. Подземието, в което се намираме, има само един изход и могат да ни изловят всички до последния човек. Къде за в бъдеще ще се събира Генералната асамблея? Това е въпросът, който обсъждахме, когато ти ни прекъсна, въпрос на живот и смърт може би. Не виждаме място, което да изглежда достатъчно сигурно.

– Въпросът е доста интересен, наистина – каза Самуел Гелб.

– Знаеш ли някое място, което да е достатъчно скрито? – попита ръководителят. – Чувал ли си за някое непристъпно убежище, осигурено с много изходи, едновременно подсигурено срещу шпионите и отворено за бягство? Ако познаваш такова място, ще направиш на Съюза нова услуга, несъмнено по-голяма от първата.

Самуел помисли малко и каза:

– Вие ме поставяте натясно. За момента не виждам нищо, но ще потърся, което на моя език означава: ще намеря. Когато това бъде сторено, как да ви предупредя? Определете ми среща.

– Това е невъзможно. Но слушай: на петнадесето число всеки месец пътуващият по брега на реката, където ще се намираш ти, ще идва при теб и ще пита: „Готов ли си?“ В ден, когато бъдеш готов, ще се срещнем с теб.

– Дадено. Благодаря и разчитайте на мен. Сега можете да се разделите. Вие намерихте, ако не мястото, то поне човека, които ще го намери.

– Няма нужда да ти напомняме да пазиш тайна. Това е работа, в която е заложена твоята глава, както и нашите.

Самуел повдигна рамене.

След това, по знак на ръководителя, той поздрави и си тръгна.

Намери по-лесно пътя отколкото на идване. Светещата през храстите луна смътно му указваше изхода.

Връщаше се весел и горд от стъпалото, което бе изкачил, със съзнание, изпълнено с високомерни амбиции: и чак когато се прибра в стаята, отново се сети за Юлиус.

„А, помисли той, какво, по дяволите, може да прави Юлиус? Малката Кристиане наистина ли ми отне това същество, което смятах, че ми принадлежи? Дали също е бил предупреден в Ландек, че асамблеята е отложена? И с какво се е занимавал през тази седмица? Няма значение! Да не се вълнуваме излишно. Утре е неделя, ще разбера утре.“

XXV

Момчето пое коня му, а прислужницата го отведе в столовата.

Масата бе готова, но само за двама.

Самуел започваше да се чуди.

Прислужницата излезе, като го помоли да изчака. Минута след това вратата се отвори. Самуел направи крачка напред, но след това отстъпи смаян, като видя лицето, което влизаше.

Беше барон Хермелинфелд.

Бащата на Юлиус бе сериозен и строг човек. Приблизително на петдесет години, висок на ръст, с побелели от учене коси, с високо чело, с дълбок и проницателен поглед, с глава все още горда и хубава, с твърдо, спокойно и малко тъжно изражение на лицето.

Той се приближи до Самуел, който изглеждаше объркан.

– Не очаквахте да ме видите отново, особено тук, нали, господине? – попита той Самуел.

– Наистина – отговори последният.

– Седнете. Достойният пастор Шрайбер ви бе поканил днес. Не искаше да намерите къщата заключена. Затова останах тук, за да ви посрещна.

– Извинете, не ви разбирам добре – каза Самуел.

– Да, всичко, което ви казвам, ви се струва загадъчно нали? – продължи барон Хермелинфелд.

Ако сте любопитен да узнаете всичко, седнете на масата и закусете с мен: ще ви поставя в течение на нещата.

– Така да бъде – каза Самуел, като се поклони.

И той седна смело на масата срещу барона.

Настъпи тишина, по време на която двамата мъже, които, седнали толкова близо един до друг и толкова различни един от друг, като че ли взаимно се наблюдаваха.

Най-после баронът започна:

– Ето какво се случи. Вземайте си, моля ви. Може би знаете, че Юлиус ми писа в понеделник сутринта? Получих писмото във Франкфурт. Беше писмо, изпълнено с любов и тревога.

– Подозирах това – каза Самуел.

– Юлиус ми разказваше как е срещнал Кристиане, как почти веднага се е превърнала за него в неговата първа любов, негов живот и блян. Пишеше ми за нейната прелест, за душевната й чистота, за баща й и за приятния живот, които би имал в това тихо семейство сред спокойната долина.

Но ето какво искаше да ме попита.

Богат благородник, известен, какъвто съм аз, би ли одобрил някога любовта му към това бедно, скромно, обикновено момиче? Вие сте го накарали да се съмнява в това.

– Вярно е – потвърди Самуел.

– Впрочем, Юлиус добавяше, че ако поради нейното положение кажа „не“, той не би сторил това, което вие сте го съветвали – да съблазни Кристиане. Изпитвал ужас от съвета и от съветника.

Не, той нямало да се възползва от щедрото доверие на момичето и на бащата, като обезчести Кристиане, нямало да си купи миг щастие срещу цял живот сълзи за нея; имал намерение да се отдалечи с разбито сърце.

Щял да каже на Кристиане името си и за забраната на баща си и да я напусне, за да не я види повече.

– Всичко това е твърде хубаво наистина – каза Самуел. – Бихте ли ми подали малко шунка, господине.

– Когато получих това писмо на Юлиус, толкова синовно и с толкова любов – продължи барон Хермелинфелд, – вече от четири дни разсъждавах над вашето писмо, Самуел, толкова нахално и нечестиво, от четири дни се питах как бих могъл да прекъсна гибелното влияние, което си бяхте присвоили над нежната и чувствителна душа на Юлиус. И десет минути след като получих писмото на Юлиус, бях решил.

Ние, хората на мисълта и разума, смятаме, че не сме създадени за действието, защото не отдаваме цялото си съществуване на вълнението на тези забързани мъже, които се считат практични поради забележителната причина, че не могат да бъдат нищо друго. Това е като да се обвиняват птиците, че не могат да ходят, защото имат криле. С едно махване на крилете те преодоляват хиляда крачки. За един ден ние правим повече, отколкото другите за десет години.

– Такова е било винаги и моето мнение, господине. Не ми казвате нищо ново – каза Самуел.

– Пощальонът очакваше моя отговор – продължи баронът. – Трябваше да се върне на другия ден преди обяд. Казах му, че няма да има отговор и да се прибере на другия ден чак привечер. Той отказа. Юлиус му обещал сто флорина. Аз му дадох двеста. Той се съгласи.

След това, без да губя минута, отидох при пастор Отфрид, едно от светилата на обновената църква и мой другар от детинство. Попитах го дали познава пастор Шрайбер.

Бил един от близките му приятели.

Отфрид ми го описа: простодушен, скромен, безкористен, със златна душа, с поглед винаги обърнат към небето, за да види Господ и два отлетели ангела, познал на земята само нещастия, които да облекчава.

Колкото до Кристиане, Отфрид ми каза само една дума: тя била достойна дъщеря на баща си.

На връщане минах през Цайле; поръчах пощенски коне и същата нощ тръгнах за Ландек.

Пристигнах във вторник сутринта. Изпратих пощенската кола в Некарщайнах; обиколих всички къщи в Ландек и допълних сведенията за Шрайбер и дъщеря му.

Всички без изключение повториха това, което ми бе казал Отфрид. Никога по-единодушен концерт на благословии не се е издигал от земята, за да препоръча на Бог човешки същества. За всички тези добри хора пасторът и дъщеря му бяха истински олицетворения на небесната добродетел. За това село те бяха повече от живота, те бяха неговата душа.

– А, каквото и да казвате, Самуел, добродетелта е хубаво нещо. Човек се чувства щастлив, когато е обичан.

– Понякога има и полза от това – каза Самуел.

– Върнах се, откъдето бях тръгнал, и влязох в дома на пастора.

В залата, където се намираме сега, видях събрани Юлиус, Кристиане и пастора.

Зашеметен от изненада, Юлиус извика:

– Баща ми!

– Барон Хермелинфелд! – възкликна на свой ред пасторът не по-малко изненадан.

– Да, господине, барон Хермелинфелд, който има честта да поиска ръката на дъщеря ви Кристиане за сина си Юлиус.

Господин Шрайбер остана смаян, като че ли не бе чул добре, мислеше, че сънува и напразно опитваше да събере мислите си.

Кристиане се хвърли разплакана в прегръдките му. Без да знае защо, той също започна да плаче и да се смее.

– Тази сцена е трогателна – прекъсна барона Самуел, – но прескочете я. Знаете, че не съм много сантиментален.

Самуел отдавна се бе съвзел от изненадата. Присъствието и първите думи на барона му разкриха един заговор срещу неговото влияние и с характера си, създаден за борба, скоро се съвзе. Всичкото му високомерно и иронично хладнокръвие се бе възвърнало и той слушаше барона, хранейки се и пиейки, без да пропусне нито хапка, нито глътка, със съвсем непринуден вид.

Барон Хермелинфелд продължи:

– Ще бъда по-кратък. Впрочем съм към края. Прекарах целия ден с веселите и влюбени годеници. Бедните деца! Тяхното щастие бе отплата за мен. Те ми бяха благодарни, като че ли имах право да разваля това добро, което Бог бе извършил. Зле ме познавате, Самуел, и ме смятахте за много ограничен. Понякога ме виждахте да отстъпвам пред тесните и смешни изисквания на света, вярно е. Но знайте това: подчинявайки им се привидно, никога не съм пропуснал да им се противопоставя. Но нека бъдем честни, нека бъдем справедливи: Природата не взема ли често връх над обществото?

– Разбрах деликатния ви намек, господине – каза Самуел с горчивина. – Продължавайте.

Баронът продължи:

– Защо да се противопоставям на тази женитба? Защото Кристиане не е богата! Юлиус е богат за двама. Ще бъде богат за четирима със състоянието на брат ми. Защото Кристиане не е благородничка? Бях ли такъв преди двадесет години? Но да се върнем към фактите. В сряда се върнах отново във Франкфурт; в четвъртък дойдох в Ландек, снабден с всички необходими граждански и религиозни удостоверения и придружен от приятеля ми Отфрид. Вчера сутринта, събота, Отфрид венча в параклиса в Ландек Юлиус и Кристиане. Простете на Юлиус, че не ви покани на венчавката. Аз му попречих да ви пише. Един час след сватбата Юлиус и Кристиане тръгнаха на едногодишно пътешествие. Ще посетят Гърция, Изтока и ще се върнат през Италия.

Г-н Шрайбер не можа да се реши да се раздели така внезапно с дъщеря си. Ще ги придружи до Виена с Лотарио. Там ще се раздели с тях и ще се върне в своята долина, оставяйки ги на слънцето и любовта.

– Е, какво ще кажете на всичко това, Самуел?

– Казвам, че много ловко ми изтръгнахте Юлиус – отговори Самуел, ставайки от масата. – Отвличането е успешно. Бях ви поставил натясно, принуждавайки ви да сте щедър и безучастен: вие дръзко излязохте от това отчаяно положение. Това е добре изиграно и признавам, че изгубих в първия тур. Но ще ви го върна.

Той извика.

Влезе прислужницата.

– Кажете да ми приготвят коня – каза той. – Тръгвам.

Баронът се усмихна.

– Да не би да смятате да ги догоните?.

– Нищо подобно! – отвърна Самуел. – Ще ги изчакам. Слава Богу, имам какво друго да правя на този свят и не желая да посвещавам живота си на една-единствена посредствена цел, за да спечеля един вид облог. Но всяко нещо идва с времето си. Вие и Кристиане имахте своя шанс срещу мен, аз ще имам моя срещу вас. Вие свършихте: аз започвам.

– Не съм свършил – продължи баронът. – През годината на тяхното отсъствие искам да изпълня една мечта на Юлиус. Не съм останал тук само за да ви правя компания. В краен случай едно писмо, което да получите сутринта, преди да тръгнете на път, щеше да ви спести разочарованието да дойдете от толкова далече, за да срещнете прислужниците. Чакам един архитект от Франкфурт. Искам да купя и за една година да построя отново замъка Ебербах. Така че Юлиус вместо развалините, които остави, ще намери своето желание, изникнало от земята и разположено всред планината. Защото искам да не му липсва нищо, нито на него, нито на хората около него, така че любовта в сърцето му да бъде допълнена с добро самочувствие в живота. Моето оръжие срещу вас ще бъде неговото щастие.

– Това означава, че моето щастие ще бъде неговото нещастие – отговори Самуел. – Но предупреждавам Ви, нежни татко, каквото и да направите, няма да ми отнемете Юлиус. Той ми се възхищава, а аз го обичам. Да, Бог да ме убие! – продължи той, отговаряйки на един жест на барона. – Обичам го, както силните и горди души могат да обичат слабите и предани, които ни принадлежат. От доста време съм поставил моя отпечатък върху съзнанието на вашия син, за да можете да го заличите сега. Вие няма да промените неговата природа, нито пък моята. Няма да направите по-енергичен него, нито по-добросъвестен мен. Ще му преправяте един замък, но ще преправите ли неговия характер? Нерешителен по природа, той има нужда от здрава и твърда ръка, която да го направлява и подкрепя. Едно дете като Кристиане ли ще може да му направи тази услуга? Не му давам и година, за да почне да съжалява за мен. Да тичам след него ли? Защо? Той сам ще дойде да ме потърси.

– Слушайте, Самуел – каза баронът, – известно ви е, че нямам навика да отстъпвам пред предизвикателствата и приемам всяка борба. Знайте едно нещо: това, което Кристиане не можеше да каже нито на Юлиус, това, което не можеше да каже на баща си, тя разбра, че може да ми го довери без страх и ми го довери. Да, тя ми разкри вашите невероятни заплахи, господине, и по необходимост ще бъда неин секундант срещу вас.

– Чудесно! Толкова по-добре! – каза Самуел. – Така ще бъде по-удобно за мен.

– Не, Самуел, вие се клеветите, вие сигурно се клеветите! – продължи баронът. – За вас не могат да бъдат съвсем чужди угризенията или, ако искате, предразсъдъците! Обещах си да опитам всички възможни начини за постигане на разбирателство с вас. Искате ли мир, Самуел? Аз също може би съм съгрешил спрямо вас. Ще скъсам писмото ви и ще забравя думите. Вие сте амбициозен и горд: добре, аз съм достатъчно богат и с власт, за да ви помогна, без да навредя на Юлиус. Имам, както знаете, по-голям брат в Ню Йорк, които направи състояние от търговия, три или четири пъти по-голямо и по-блестящо от моето. Той няма деца и всичко, което притежава, ще бъде за Юлиус. Завещанието му е предварително направено и имам негово копие в ръцете си. Мога да разполагам без скрупули с това, което съм придобил от своя страна. Закълнете ми се, Самуел, че се отказвате от противните си намерения и ми кажете какво желаете?

– Порция леща? – изсмя се Самуел. – Не сте избрали подходящ момент, за да ми предлагате този пазарлък след обилната закуска на г-н Шрайбер. Не съм гладен и си запазвам правата на по-голям син.

Под прозореца на столовата се чу ровене на конски копита и прислужницата дойде да предупреди Самуел, че конят му е оседлан.

– Сбогом, господин бароне – каза Самуел. – Предпочитам свободата си пред вашето състояние. Никога няма да се оставя да ми вържат камък на шията, дори да е скъпоценен. Знайте, че съм от тези амбициозни хора, които могат спокойно да живеят от сух хляб, и един от тези горделивци, които без срам могат да ходят със скъсани дрехи.

– Една последна дума – каза баронът. – Виждате как лошите ви намерения се обърнаха срещу вас. Основната причина, която ме накара да дам Юлиус на Кристиане, е писмото, в което ме заплашихте, че ще ми го вземете. Вие оженихте тези две деца, вашата омраза създаде тяхната любов, вашата заплаха създаде тяхното щастие.

– Е добре, тогава сигурно желаете да ги мразя и да ги заплашвам, след като всичко, което правя срещу тях, се обръща в тяхна полза. Желанието ви ще бъде удовлетворено. Аха! Омразата ми била благоприятна за тях! В такъв случай можете да разчитате, че ще работя за тяхното благополучие. Ще ви дам това доказателство за привързаност, бъдете спокоен! То ще бъде моят начин да бъда ваш син. Не ви казвам сбогом, господине. След година или може би по-рано ще се видим отново.

И като поздрави барона, Самуел излезе с вдигнато чело и заплашителен поглед.

Баронът обори глава на гърдите си.

– Безчестна борба? – прошепна той. – Той е настроен срещу света; но дали аз съм прав? И по вашите непроницаеми помисли, Господи, дали не сме наказание един за друг?

XXVI

ИМПРОВИЗАЦИЯ ОТ КАМЪК

В колата имаше четири души, дори пет, ако се брои едно съвсем малко бяло детенце с розови бузки, едва на два месеца, заспало в ръцете на дойката, хубава и свежа селянка, облечена в пищен костюм, каквито носят гръцките жени.

Другите трима пътника бяха една съвсем млада жена в траур, млад мъж и камериерка.

Отзад на колата бе седнал един прислужник.

Младата жена бе Кристиане, младият мъж Юлиус, детето, тяхното дете.

Кристиане бе в траур заради баща си. Г-н Шрайбер бе починал преди десет месеца. Отивайки да занесе в планината, по време на една ужасна буря, последна духовна утеха на религията на един умиращ, достойният пастор бе постигнат от зародиша на болестта, която го бе вкарала скоропостижно в гроба. След като Кристиане нямаше повече нужда от него, той бе благодарил на Бога, че му позволява да отиде при другата си дъщеря и жена си. Той бе угаснал бавно, почти весело. Барон Хермелинфелд бе прибрал при себе си Лотарио и поверил на пастор Отфрид внука на пастор Шрайбер.