Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

– Ще я намериш, успокой се.

– Не разчитам вече на това. Виждате ли, тя не е като козите ми, които бързо се опитомяват. Кошутата е родена дива и й е трудно да свикне с колибите и човешките лица. Свободата е в кръвта й. Тя прилича на мен и затова я обичах, затова…

Гретхен не завърши думите си. Изведнъж тя трепна и стана права стресната.

– Какво ти е? – извика Кристиане.

– Не чухте ли?

– Какво?

– Един изстрел.

– Не.

– А аз го чух, като че ли стреляха по мен. Стреляха по кошутата ми!…

Само мисълта за Кристиане можа да разсее тревогата на Гретхен. Тя седна на земята и вдигна към Кристиане изпълнените си с нежност очи.

– О, да, нека говорим за вас – каза тя. – Всеки ден говоря за вас с моите цветя.

– Хайде де – каза Кристиане не без известно колебание, – наистина ли вярваш на това, което ти казват цветята?

– Дали вярвам! – възкликна Гретхен. Погледът й заблестя, а челото й сякаш бе озарено от странно вдъхновение. – Не, вярвам, сигурна съм. Какъв интерес биха имали цветята да лъжат? Нищо не е по-сигурно на тази земя. Науката за езика на растенията е много стара. Тя се е появила в Ориента през най-стари времена, когато хората са били достатъчно простодушни и чисти и Бог е благоволявал да им говори. Майка ми знаеше да гадае по тревата и тя ме научи на това, беше усвоила това умение от своята майка. Не вярвате ли на цветята? Доказателството е, че те ми казаха, че ще обикнете господин Юлиус.

– Те грешат! – живо каза Кристиане.

– Не вярвате ли? Доказателството е, че ми казаха, че господин Юлиус ви обича.

– Наистина ли? – възкликна Кристиане. – Тогава ми се ще да им вярвам. Да ги попитаме заедно.

– Вижте, донесох ви цяла купчина – каза Гретхен, като сочеше огромен ухаещ сноп в краката си. – За какво да ги питаме?

– Онзи ден твърдеше, че са ти казали, че двама младежи ще ми донесат нещастие. Искам да знам какво разбират цветята под това.

– Именно за тези двама млади хора исках да ви говоря.

– Е?

– Какво е то?

– Ще видите.

Тя стана, взе от земята свежите треви, разстла ги на маса от гранит, обрасла с мъх, и ги подреди в някакъв тайнствен ред според формата им, мястото и часа на брането.

После, вперила в тях съсредоточен поглед, забравила за момент присъствието на Кристиане и все по-погълната от своето съзерцание, започна да говори с бавен и почти тържествен глас:

– Да, растенията казват всичко на този, който може да ги разбере. Хората имат книги, в които изразяват с букви мислите си; книгата на Бога е природата, а мисълта му е изписана в растенията. Само трябва човек да може да я прочете. Мен майка ми ме научи да разчитам цветята.

Лицето й се помрачи.

– Все същите думи! – прошепна тя. – Този, който е винаги тук, когато не го очакват, е един човек, носещ нещастие. Защо ли го доведох? А другият, дали ще бъде по-малко злокобен? Милото клето момиче, като че ли тя вече го обича.

– Не! Твоите цветя са зли! – прекъсна я Кристиане.

– А той – продължи Гретхен, като че ли без да забележи прекъсването, – о, колко много обича Кристиане!

– Кой казва това? – живо попита Кристиане. – Дали не е този бледолилав цвят? Колко е хубав!

Гретхен продължи все още погълната:

– Те са млади, обичат се, добри са и точно затова ще бъдат нещастни. Все същият отговор. Но чудно нещо!

– Кое точно? – попита Кристиане неспокойна.

– Още не бях стигнала дотук. Виждам ги и двамата да се събират; след това връзката свършва изведнъж. Но странно! Раздялата не идва от смърт и въпреки всичко те се обичат. Ще живеят дълги години разделени, отдалечени, като чужди. Какво ли значи това?

И докато се навеждаше с тревога над масата, една сянка мина пред слънцето и се отрази изведнъж върху тревите.

Кристиане и Гретхен се обърнаха сепнати. Беше Самуел.

Самуел се престори на учуден, че вижда Кристиане.

– Извинете, че ви безпокоя – каза той, – но идвах да помоля Гретхен, която познава всички храсталаци, за една услуга. Ето за какво става дума: преди малко в гората стрелях по дивеч.

Гретхен потрепера. Самуел продължи:

– Сигурен съм, че я раних много тежко. Давам на Гретхен един фредерик, ако отиде да ми намери мястото, където е паднала. Изчезна някъде към Адската дупка.

– Кошута ли? – попита Гретхен, треперейки.

– Бяла, със сиви петна.

– Нали ви казах! – извика Гретхен на Кристиане и изчезна като стрела.

Самуел погледна това внезапно тръгване с изненада.

„Господи! – помисли си той. – Успях да остана насаме с Кристиане по-лесно, отколкото предполагах.“

XXII

ТРИ РАНИ
Кристиане искаше да последва Гретхен, но Самуел й каза:

– С мен ли, господине? – попита Кристиане изненадана.

– С вас – продължи Самуел, – и оставете ме направо без заобикалки да ви задам въпроса, който от вчера ме безпокои. Истина ли е, че ме ненавиждате?

Кристиане се изчерви.

– Говорете честно и откровено – каза той. – Не се страхувайте, че ще ме нараните. Не ме дразни това, че ме ненавиждате. По-късно ще ви кажа защо.

– Господине – отговори Кристиане с развълнуван глас, като търсеше думите си, – вие сте гост на баща ми и досега нищо не сте сторили или казали, за да предизвикате моята ненавист. Впрочем, стремя се да бъда добра християнка и да не мразя никого.

Пронизващият и горещ поглед на Самуел не бе изпуснал младото момиче, докато говореше така с наведени и смутени очи. Той продължи:

– Не слушах думите ви. Гледах лицето ви. То бе по-прямо от вашия отговор. Истина е, че храните към мен може би не омраза, но антипатия. Хайде, не отричайте! Казвам ви, че това не ми е неприятно: напротив. Това по-скоро ме изпълва с доволство.

– Господине!…

– Пред безразличието предпочитам омразата, яда пред забравата, борбата пред нищото. Вижте, вие сте много хубава, а за хора като мен това вече е предизвикателство. Това е нещо, което вълнува всички сърца, у които има малко гордост. Никога не съм виждал красотата на едно шестнадесетгодишно лице, без да изпитам амбицията да си го присвоя. Само че, тъй като най-често времето не ми стига, отминавам. Но тук предизвикателството е двойно. Вие ми правите честта да ме ненавиждате. Към предизвикателството на вашата красота се прибавя и предизвикателството на омразата! Вие ми обявявате война. Приемам!

– Е, господине, къде сте забелязали…

– О, в израза ви, във вашите маниери, в думите ви край Адската дупка. Не се ли опитахте да ми навредите пред Юлиус? Не го отричайте! Вие неблагоразумно застанахте между нас! Дръзко се опитахте да ме лишите от доверието му и от неговата привързаност. Това е третото предизвикателство. Е, добре! Така да бъде. Аз според баща му съм неговият зъл гений, вие бъдете негов ангел-хранител. Това ще бъде нашата драма като във всички стари легенди. Тази перспектива ми харесва. Двойна борба: борба между мен и вас за Юлиус, борба между Юлиус и мен за вас. Той ще има вашата любов, аз – вашата омраза. Любов или омраза, все е част от душата ви. И съм по-сигурен за своята част, отколкото за неговата. Несъмнено, че изпитвате неприязън към мен; убедена ли сте, че изпитвате любов към него?

Кристиане не отговори, стоеше права, безмълвна, възмутена и въпреки това очарователна. Видът й говореше вместо нея.

Самуел продължи:

– Да, аз съм по-напред от Юлиус. Още не сте му казали, че го обичате. Има още нещо: възможно е да не ви е казал все още ясно, че ви обича. Този човек е нежен и хубав, но не е деен. Е, добре, по тази точка също имам преднина. Слушайте: вие ме ненавиждате. Аз ви обичам.

– Господине, това вече е прекалено! – избухна Кристиане.

Самуел като че не обърна внимание на възмущението на девойката. Той хвърли безгрижен поглед към масата, където бяха цветята, по които гледаше Гретхен.

– Какво правехте, когато ви прекъснах? – попита той небрежно. – А! Разпитвахте цветята?! Е, добре! Искате ли аз да ви отговоря вместо тях? Искате ли аз да ви кажа какво добро ви очаква, какво лошо ви очаква, ако това ви харесва повече? Ще започна с една новина, която слабо ще ви заинтересува, надявам се. Предсказвам ви, че ще ме обикнете.

Кристиане презрително поклати глава.

– О, що се отнася до това – каза тя, – не го вярвам и не се страхувам от него.

– Да се разберем – възрази Самуел. – Като ви казвам, че ще ме обикнете, не искам да кажа, че ще ме сметнете за очарователен и че ще изпитате безмерна нежност към мен. Но какво значение има това, ако успея да мина и без вашата нежност, за да ви покоря и използвайки различни способи, стигна до желания резултат.

– Не ви разбирам, господине.

– Ще ме разберете. Казвам, че тази девойка, която смее да ме презира мен, Самуел Гелб, един ден, преди да умрем, волю-неволю ще бъде моя.

Кристиане се изправи горда и гневна. Младото момиче слушаше, но отговори жената:

– О – каза тя с горчива усмивка, – вие отпратихте Гретхен, защото се страхувахте да говорите пред две деца и сега, когато пред вас стои само едното от тях, се осмелявате да го сторите! Смеете да обиждате дъщерята на вашия домакин! Е, добре! Въпреки че сте по-силен, въпреки че имате пушка в ръцете и зло в сърцето, не ме плашите и няма да ми попречите да ви отговоря. Зле предсказахте бъдещето. Аз ще ви кажа това, което ще стане, и то не някой ден, а до един час: тръгвам и всичко ще разкажа на баща си, който ще ви изгони, и на вашия приятел, които ще ви накаже.

Тя понечи да тръгне; вместо да я задържи, Самуел й каза:

– Вървете.

Тя се спря изненадана и го погледна стресната.

– Е, добре! Вървете – повтори той хладнокръвно. – Вие ме считате подъл, защото ви казах какво имам в сърцето и какво ми е на сърцето. Но ако бях подъл, щях да действам и да мълча. Дете, дете – продължи той със странен глас, – един ден ще разбереш, че този мъж, когото предизвикваш, изпитва презрение към човешкия род като цяло и в частност към живота. Ако искаш да го разбереш веднага, тичай да ме издадеш. Но, не – продължи той, – вие няма да го направите; няма да кажете и дума от това на баща си, нито на Юлиус; няма да се оплачете от мен и ще избягвате с най-голямо внимание всякакъв външен израз на отвращение към мен. Ще останете спрямо мен леденостудена, но учтива, като този камък.

– И защо? – попита Кристиане.

– Защото, ако само дадете вид, че ми се сърдите, баща ви би ви попитал за причината, а Юлиус би попитал мен. Но Юлиус ви го каза просто: аз съм далеч по-добър от него на фехтовка. Впрочем пистолетът е моето любимо оръжие. Аз мога много неща, виждате ли. Не казвам това, за да се хваля, нямам голяма заслуга – това се дължи на факта, че спя само по четири часа на денонощие. Така че ми остават петнадесет часа за учене и пет за живот, а от тези пет часа на привидна почивка нито един не е загубен за волята и мисълта ми. Когато на пръв поглед си почивам, уча език или до изнемога се занимавам с физически упражнения, езда или борба. Това може да послужи, както виждате. Да кажете една дума на Юлиус, означава просто да го убиете. Ако приемете играта, ще сметна това като особено благоразположение към мен.

Кристиане го погледна право в очите:

– Така да бъде, няма да кажа на баща си, нито на Юлиус. Ще се защитавам сама. Не се страхувам от вас, смешни са ми вашите заплахи. Какво може да направи вашето нахалство срещу моята чест. И понеже ме принуждавате да ви кажа, да, истина е, от деня, в които ви видях, почувствах непреодолимо отвращение. Почувствах, че имате лошо сърце. Но това не е омраза, не ви мразя – презирам ви!

Самуел присви гневно устни, но веднага се овладя.

– Чудесно! – възкликна той. – Това се казва отговор. Така ви харесвам. Така сте хубава. Да обобщим. Въпросът е ясно поставен: първо, искате да ми отнемете душата и волята на Юлиус, но няма да ги имате; второ, ти ме мразиш, аз те обичам и ще те притежавам. Казах вече! А! Ето Гретхен.

Гретхен действително се връщаше бавно и внимателно, носейки с мъка ранената кошута. Тя седна на една скала, държейки на коленете си горкото животно, което я умоляваше с жаловит поглед.

Самуел се приближи и се подпря на пушката си.

– О, тя имала само счупен крак.

Погледът на Гретхен, сведен над кошутата, се вдигна и гневно се стрелна към Самуел.

– Вие сте чудовище!

– Ти си ангел – каза той. – Ти също ме ненавиждаш, аз обичам и теб. Смятате ли, че ще бъде прекалено за моята гордост любовта към две жени. Един ден в университета се бих срещу двама студенти едновременно; раних двамата си противника, без да получа драскотина. Довиждане, мои скъпи неприятелки.

Той метна пушката си на рамо, поздрави двете девойки и пое към дома.

– Нали ви казах, госпожице – извика Гретхен, – този човек ще бъде фатален за нас.

XXIII

– Значи не сте придружили приятеля си на лов? – запита пасторът.

– Не – отвърна Юлиус, – трябваше да пиша. – И допълни: – Писмо, от което зависи щастието ми за цял живот.

Той извади писмото от джоба си.

– Тук поставям на баща си въпрос, чийто отговор ще очаквам с нетърпение. Не зная какво бих дал, за да го получа час по-скоро. Мислех да отида и сам да го попитам, но нямам смелост. Дали няма да се намери в Ландек някой бърз пощальон, който би могъл веднага да се качи на кон, да отнесе това писмо във Франкфурт и да ми донесе незабавно отговора в Хайделберг. Ще му платя каквото поиска.

– Какво по-лесно? – отвърна пасторът. – Синът на куриера живее в Ландек. Той е познат на началниците на постовете за смяна по цялото протежение, защото понякога замества баща си, и ще бъде доволен да спечели няколко флорина.

– О, тогава ето писмото.

Господин Шрайбер взе писмото, извика малкия си прислужник и го изпрати да каже на сина на куриера да оседлае коня и да дойде в дома до четиридесет и пет минути.

– Точно толкова време трябва, за да се отиде до Ландек и обратно – каза той на Юлиус. – Ще му предадете сам писмото, за да не се изгуби.

После хвърли неволно поглед на надписа.

– До барон Хермелинфелд? – попита той с радостна изненада. – Това името на баща ви ли е, господин Юлиус?

– Да – каза Юлиус.

– Вие сте синът на барон Хермелинфелд! Един беден селски викарий като мен има честта да посрещне сина на този човек, чието име се носи из цяла Германия! Бях щастлив, че сте тук, отсега нататък ще съм и горд. А вие не си казахте името!

– Моля ви да не го изричате пред госпожица Кристиане или пред Самуел! – каза Юлиус – Ние се бяхме разбрали със Самуел да не си казваме имената и не бих искал да приличам на дете, което не може да удържи на думата си двадесет и четири часа.

– Бъдете спокоен – каза добрият пастор, – ще бъда толкова потаен, колкото сте и вие. Но съм много доволен да се запозная с вас. Синът на барон Хермелинфелд! Ако знаете колко се възхищавам от баща ви?! Доста често си говоря за него с моя личен приятел пастор Отфрид, който е бил негов колега в университета.

Разговорът бе прекъснат от Самуел, който се прибираше.

– Е? Доволен ли си от лова? – попита го Юлиус.

– Очарован! Нищо не убих, но намерих леговища и открих пътища.

Почти в същото време се прибра Кристиане. Младежите бяха казали предната вечер, че ще тръгнат след закуска. Закусиха: пасторът – щастлив от това, което бе научил, Юлиус – замечтан, Кристиане – сериозна, Самуел – твърде весел. След кафето пасторът хвърли на Юлиус сърдечен и умоляващ поглед.

– Вижте – каза той, – абсолютно необходимо ли е да се приберете толкова бързо в Хайделберг? След като искате да получите незабавно отговор на писмото, защо не го изчакате тук, ще го имате два часа по-рано.

– Колкото до мен – каза Самуел, – съвсем ми е невъзможно да остана. Със сигурност ми е много приятно да прекарвам живота си, като приемам вашето гостоприемство, като ловувам и дишам чистия въздух. Но трябва да уча, особено сега. Притеснен съм от един опит, който не искам да отлагам и минута.

– А господин Юлиус?

– О, Юлиус е свободен. Впрочем да си спомни, че и той има ангажименти там.

Кристиане, която до момента не бе казала нищо, погледна Самуел втренчено и попита:

– Тези ангажименти дали са от естество, че наистина да не може да ни посвети този ден

– Точно така! Подкрепи ме, детето ми – весело каза пасторът.

– А, значи започват враждебните действия? – каза Самуел, като също се смееше, но хвърли на Кристиане поглед, който тя трябваше да разбере. – Борбата действително е неравна. Няма да се предам въпреки всичко и ако госпожицата ми позволи да кажа няколко думи насаме на Юлиус, за да му припомня това, което налага отиването му в Хайделберг.

– О! Моля! – каза Кристиане с неприязън.

Самуел отведе Юлиус настрани.

– Имаш ли ми доверие? – попита го той съвсем тихо, – някога през живота си съжалявал ли си, че си следвал съветите ми? Тогава повярвай ми. Никаква слабост. Малката е налапала въдицата. Но внимавай, не трябва много да се отдаваш. Тръгни с мен и остави самотата и скуката да работят за теб. Отсъствието ще ти свърши работа. Друго нещо: спомни си, че в събота или по-скоро в неделя през нощта има Генерална асамблея на Тугендбунд и не се оставяй да те приспят трепетите на Канца. Мъж ли си, който обича родината си, или дете като Лотарио, винаги хванато за женски поли? Сега прави каквото искаш, свободен си.

Юлиус се върна замислен на масата.

– Е? – попита пасторът.

– Е – отговори Юлиус, – трябва да призная, че ми изтъкна доста основателни причини.

Пасторът направи тъжна гримаса, Самуел погледна тържествуващо Кристиане.

– Не се отчайвате все още, татко – каза Кристиане, като се смееше разтреперана. – Мой ред е да поговоря тихичко с господин Юлиус. Имам право, нали?

– Съвсем справедливо! – извика добрият пастор, без да подозира драмата, която се крие зад тази комедия.

Кристиане дръпна Юлиус настрани.

– Слушайте, трябва да ви кажа само една дума и ако тази дума не вземе превес над съветите на вашия господин Самуел, толкова по-добре: поне ще съм се опитала. Вчера всред развалините ми зададохте въпрос, на които не съумях да ви отговоря. Ако останете, ще ви отговоря.

– О, оставам! – извика Юлиус.

– Браво, Кристиане! – възкликна пасторът.

– Подозирах това – каза Самуел студено. – Кога се връщаш?

– Утре, предполагам – отвърна Юлиус. – Най-късно вдругиден. Ще получа отговора на баща ми утре, нали, господин Шрайбер?

– Да, утре – отговори пасторът. – А вие – обърна се той към Самуел – няма ли да промените решението си? Примерът на вашия приятел не ви ли накара да се решите?

– О, аз ли? – каза Самуел. – След като съм решил веднъж, никога не се отказвам.

Кристиане като че ли не бе забелязала заплашителния тон, с който Самуел бе произнесъл тези думи по възможно най-естествен начин.

– А, ето конете – каза тя.

Наистина конете на Самуел и Юлиус бяха пред оградата, оседлани.

– Върнете в конюшнята коня на господин Юлиус – каза Кристиане на прислужницата, която държеше двата коня за поводите.

Самуел взе повода на своя и се качи.

– Но вие нямате лекции в неделя – каза пасторът. – Разчитаме да дойдете с господин Юлиус.

– Така да бъде, до неделя – съгласи се Самуел. – До утре, Юлиус. Мисли за събота.

И като поздрави Кристиане и баща й, той пришпори коня си и потегли. След него дойде пощальонът, на когото пасторът подаде писмото на Юлиус.

– Сто флорина за теб, ако се върнеш утре до обед – каза му Юлиус. – Ето ти двадесет и пет в предплата.

Пощальонът ококори очи смаяно и сякаш се вцепени от радост, след това препусна в галоп.

XXIV

СЪЮЗ НА ДОБРОДЕТЕЛИТЕ

Самуел се усмихна. Той очакваше това. Сряда и четвъртък минаха, без Юлиус да се появи. Самуел, погълнат от трескава работа, не обърна внимание на това. Въпреки всичко в петък, по време на почивка, започна малко да се тревожи. Какво означаваше това продължително отсъствие? Той взе перото и писа на Юлиус:

Досега Херкулес имаше право да преде в краката на Омфала. Но надявам се, че не е забравил каква работа го очаква утре. Ако Омфала не е станала Цирцая и не превърнала мъжа в животно, той ще си спомни за дълга, който го зове. Майката има предимство пред любовницата, една кауза пред любовта. Родина и Свобода.“

Той не се занимава повече с Юлиус през целия съботен ден. Генералната асамблея на Тугендбунд бе определена чак за полунощ.

През деня той изпрати да попитат за двамата ранени. Франц Ритер и Ото Дорнаген бяха на легло и както бе казал лекарят, нямаше да могат да станат до петнадесет дни. Заповедта на Съвета бе изпълнена. Самуел и Юлиус можеха да се появят гордо пред началниците.

По залез-слънце Самуел се насочи по пътя за Некарщайнах, откъдето трябваше да дойде Юлиус. На един разклон той срещна някой, който му се стори познат; но никаква следа от Юлиус. Той се прибра в странноприемницата.

– Юлиус горе ли е? – попита Самуел ханджията.

– Не, господин Самуел – отговори му той.

Самуел се качи в стаята си и се затвори мрачен. „Малката е по-силна, отколкото предполагах, мислеше той. – Тя ще ми плати за това. В Библията е казано: „Любовта е силна като смъртта“ – трябва да се види дали е така.“

Девет часът, десет часът, десет и половина. Юлиус все още не идваше.

В единадесет Самуел, без да се надява повече, се готвеше да тръгне сам.

Той взе фуражката си и щеше да излезе, когато чу стъпки в коридора. Почти веднага се почука на вратата.

– А, най-после! – каза Самуел. – Слава Богу!

Той отвори, но не беше Юлиус, беше прислужникът от странноприемницата.

– Какво има? – попита рязко Самуел.

– Един студент от Лайпциг, който е на обиколка, иска да говори с краля на студентите.

– Нямам време сега. Да мине утре.

– Не може. Каза да ви предам, че пътува.

При думата „пътуване“ лицето на Самуел възвърна цялата си сериозност.

– Да влезе – каза веднага той.

Прислужникът излезе, предполагаемият студент от Лайпциг влезе и Самуел затвори внимателно вратата. Новодошлият стисна ръката му, кръстосвайки палците си по определен начин, каза му тихо няколко думи и накрая разкри гърдите си и показа един медальон.

– Добре – каза Самуел. – Впрочем аз те познавам. Ти си пътуващият по поречието на река Некар. Какво идваш да ми съобщиш?

– Отмяна на заповедта. Генералната асамблея няма да се състои тази вечер.

– Хайде де! – учуди се Самуел. – И защо?

– Защото има предателство, ще бъде обкръжена и изненадана. Един от висшестоящите за щастие бе предупреден навреме. Събранието е отложено. Ще има ново свикване.

– В колко часа дойде предупреждението?

– В дванадесет на обяд.

– В такъв случай това е доста странно – възрази подозрителният крал на студентите. – На свечеряване срещнах някого към замъка, които се криеше в палтото си и под шапката си, но който приличаше, ако не греша, на един от шефовете ни. Как стана това?

– Не зная, братко. Изпълнявам задълженията си към теб; не ми остава друго, освен да се оттегля.

– Но – настоя Самуел. – Ами ако без да държа сметка за предупреждението, все пак отида на събирането?

– Не те съветвам, ще има агенти на пост, полицията, разбира се, е заела пътя и можеш да прекараш двадесет години в затвора.

Самуел се усмихна високомерно.

– Добре – каза той. – Благодаря, братко.

Той изпрати пътника до вратата.

Сложи фуражката си, взе обкования бастун, два пистолета и излезе.