Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

– Стига! – извика ужасен Юлиус.

– Напразно се горещиш – спокойно отговори Самуел. – Ливлите, който е струвал не по-малко от теб, е постъпил по същия начин с Клариса.

Юлиус погледна Самуел втренчено.

– Виж какво, трябва да си напълно покварен, щом това благородно момиче ти вдъхва подобни чудовищни мисли. Трябва душата ти да е мъртва, та този слънчев лъч да изкарва от нея подобни влечуги! Тя, която е толкова доверчива, толкова чиста, толкова невинна! Да се възползваме от добрината и невинността й! Ах! Колко лесно бих могъл да я погубя. Твоите омайни билета и твоите магии няма да са необходими. Омагьосването ще бъде излишно: нейната душа стига.

След това допълни като че ли на себе си:

– Тя бе права да се съмнява в него и да предупреждава и мен.

– А, нима е казала подобно нещо? – понита Самуел, като трепна. – Значи ти е говорила против мен? Може би ме мрази? Внимавай, аз не съм се занимавал с нея: оставих ти я. Но ако тя ме мрази, видиш ли, мога да я обикна. Омразата е като преграда, сиреч предизвикателство, тя е пречка, а аз обичам пречките. Ако тя ме обича, не бих й обърнал внимание, но след като ме мрази, внимавай.

– И ти внимавай! – извика Юлиус. – Чувствувам, че заради нея няма приятелство, което да ме спре. Заради щастието на една жена, която ще обичам, знай, че за мен е без значение да умра.

– А аз заради нещастието на една жена, която ме мрази, знай, че ще ми бъде безразлично да те убия.

Разговорът, който отначало беше толкова весел, започваше да става мрачен. Но през цялото време те бяха в движение и скоро видяха жилището на пастора.

Кристиане и Лотарио, които чакаха Юлиус под липите, му махаха отдалеч.

О, безразсъдство на влюбените! Изведнъж Юлиус забрави за мрачния и заплашителен Самуел и пред него имаше само светлина, нежност и чистота.

XIX

– Благодаря! – каза й той.

– Грози ли ви опасност? – попита Кристиане.

– Вече не. Вашата молитва ни спаси. Господ не можеше да ни откаже закрилата си. Нашите молитви достигнаха до него чрез вас.

Той слезе от коня. На свой ред и Самуел пристигна и поздрави Кристиане, която го посрещна учтиво, но студено. Тя извика малкия прислужник и му нареди да отведе конете в конюшнята и да занесе куфарите в стаите.

След това влязоха в къщата.

Гретхен, онова диво момиче, беше там и се чувстваше малко неловко. Беше облечена с празничните си дрехи. Дължината на полата й пречеше да ходи, чорапите я стягаха, не можеше да ходи с обувки. Тя хвърли на Самуел враждебен поглед, а на Юлиус се усмихна тъжно.

– А господин Шрайбер? – попита Самуел.

– Баща ми ще дойде – отговори Кристиане. – Но на излизане от параклиса бе извикан настрани от… от едно момче от селото, което искаше да му каже нещо важно. Става въпрос за човек, който живо ни интересува.

Кристиане погледна усмихната Гретхен, чийто поглед говореше, че тя не разбира.

В този момент влезе пасторът, забързан, весел, и срещна гостите си като стари познати.

Чакаха само него, за да седнат на масата. Този втори обед бе по-оживен и по-сърдечен от първия. По стара немска традиция Гретхен също бе там.

Самуел, който сега вече гледаше със съвсем други очи на невинната Кристиане, искаше да се хареса и беше оживен и чаровен. Той разказа всички подробности за дуела, като се изключат, разбира се, причините и поводите за него. Не спомена нито за замъка Хайделберг, нито за прозореца на Лолоте. Но накара Кристиане да се засмее при сцената в синия салон и да трепери при сцената в планината Кайзерщул.

– Боже мой! – обърна се тя към Юлиус. – Ами ако въпреки всичко имахте този Дормаген за противник?

– О, щях да съм мъртъв, няма съмнение в това – отговори Юлиус, като се смееше.

– Какъв жесток и престъпен предразсъдък са тези дуели, на които си играят нашите студенти! – възкликна пасторът. – Не говоря само като свещеник, но и като човек. И мога да ви поздравя, господин Юлиус, че не сте по-находчив в тези смъртоносни срещи.

– Значи господин Самуел е по-добър по фехтовка от вас? – попита Кристиане, без сама да знае защо задава този въпрос

– Не мога да отрека – отговори Юлиус.

– За щастие не би могло да има дуел между побратимени приятели. – обади се Самуел.

– А ако има такъв – добави Юлиус, – това ще бъде дуел на смърт, от който ще оживее само един от нас, а при такъв дуел е възможно шансовете да бъдат изравнени.

– Вярваш ли в случайността? – попита спокойно Самуел. – В случая с мен грешиш. Не зная дали защото избягвам да играя хазарт на пари, но всеки път, когато съм си опитвал късмета, съм печелил, така че внимавай! Имате чудесно вино, господин Шрайбер. Това е Либфраумилх, нали?

Не знаем поради какви мисли и от какви предчувствия, но при спокойно изречените зловещи думи на Самуел Кристиане неволно потрепери и пребледня. Може би Самуел забеляза това.

– Това е тема, която не е много весела – каза той. – Донеси от горе нещо по-забавно, Юлиус.

Юлиус разбра Самуел, изчезна за момент и скоро се върна с играта за Лотарио и книгата за пастора.

Радостта на Лотарио беше огромна. Безгранично възхищение обзе неговото лице и той остана вцепенен, зашеметен от подобно чудо. Уви, именно като дава такива радости на децата, животът като че ли се издължава на хората.

Пасторът бе не по-малко весел и по детски щастлив като внука си. Той обсипа с благодарности Юлиус, упреквайки го, че се е разорил. Това беше прекалено скъпо за възможностите на един студент.

Юлиус бе малко засрамен, че си присвои благодарностите за едно внимание, което друг бе проявил вместо него, и искаше да отдаде дължимото на Самуел, но Кристиане му благодари с поглед. Нямаше как да върне този поглед на Самуел.

Той премълча, за да запази за себе си тази усмивка.

Минаха в градината, за да пият кафе. Гретхен, която бе запазила предизвикателното си поведение към Самуел, също дойде и застана зад стола на Кристиане.

– Сега, Гретхен – каза пасторът, като сипваше в чашата си горещо кафе, – трябва да поговоря с теб.

– С мен ли, господин пастор?

– Именно с теб, и то за сериозни неща. Смешно ли ти е? Ти не си вече дете, Гретхен. Знаеш ли, че скоро ще навършиш осемнадесет години.

– Е, господине?

– На осемнадесет години за едно момиче идва време да помисли за бъдещето. Не можеш да прекараш живота си с козите.

– С кого искате да го прекарам?

– С един честен човек, който ще бъде твой съпруг.

Гретхен поклати глава, като се смееше.

– Кой ще е този, който ще ме иска за жена?

– Това не е толкова невъзможно, дете мое. В крайна сметка, ако се представи случай?

Козарката придоби сериозен вид.

– Сериозно ли говорите?

– Казах, че трябва да поговорим за сериозни неща.

– Тогава, ако ми говорите сериозно, и аз ще ви отговоря сериозно. Е, добре, ако някой ме иска за жена, ще му откажа.

– Защо?

– Това е против волята ми и противно на нашата религия, Гретхен. Волята на майка ти не би могла да те ангажира и ако нямаш други причини…

– Има и други, господи пастор. Това, че никога не бих могла да завися от никого и от нищо. Това е, че съм свикнала да живея без покрив над главата си и без воля над моята воля. Ако се омъжа, трябва да оставя козите си, билките, гората, скалите. Трябва да стоя в някое село, да ходя из улиците, да живея в къща. Вече достатъчно страдам в стаята през зимата и достатъчно се измъчвам с тези дрехи в неделя. Ах, ако само прекарате някоя лятна нощ като мен на открито, под звездите, на легло от мъх и цветя, което добрият Бог сам оправя всяка сутрин! Нали има набожни хора, които цял живот са затворени в манастири. Е, добре, моята обител е гората. Ще бъда горска монахиня. Принадлежа на самотата и на Дева Мария. Не искам да принадлежа на някакъв мъж. Сега ходя там, където искам, правя това, което ми харесва. Ако се омъжа, ще трябва да правя това, което се харесва на мъжа ми. Може би това ще ви се стори надменно, но в мен има омраза към света, който похабява и петни всичко, което докосне. Може би това е, защото съм виждала толкова много бедни цветя да умират, когато ги откъснат и смачкат. Никога няма да се оставя да ме докоснат. Струва ми се, че бих умряла. Хайде, господин пастор, не от егоизъм, а от майчинска любов майка ми ме е обрекла. Тя не го направи с мисъл за греховете, а като си спомни за своите страдания. Любовта на мъжете е оскърбителна и жестока. Младите още необяздени коне бягат, щом някой се приближи до тях. Аз съм като див кон и не искам да бъда обяздена.

Гретхен говореше с толкова горд и решителен глас на диво целомъдрие и на неподкупна свенливост, че Самуел прехвърли огнения си поглед от Кристиане на нея.

Той я погледна право в очите.

– О – каза й той, – ако вместо селянин ви се представи някой по-висшестоящ? Ако например аз поискам ръката ви?

– Вие? – каза тя, като се колебаеше дали да отговори.

– Да, аз! Знаеш ли, че съм способен на това.

В този момент той действително го мислеше.

– Ако това е така – каза тя след кратко мълчание, – още по-малко бих приела. Казвам ви, че ненавиждам селата не защото обичам градовете! Казвам, че мисълта за мъж буди негодувание у мен, не е мисълта за вас тази, която би ме съблазнила.

– Благодаря ти за комплимента, ще си спомням за него – каза Самуел, като се смееше със своя заплашителен смях.

– Размисли, Гретхен – побърза да каже пасторът. – Идва възраст, когато вече нямаме крака, за да се катерим по върховете и канарите. Впрочем, когато чуеш името на достойното момче, което те обича и иска да те направи своя жена, може би ще промениш решението. С приятелката си Кристиане пак ще поговорите.

Разговорът свърши дотук. Но след няколко минути Гретхен, която се чувстваше неудобно на място, където й бяха говорили за женитба, изчезна, без да каже дума. Пасторът отново започна да прелиства своята книга. Лотарио, който веднага след като станаха от масата, се върна към своята играчка, се заливаше от смях.

Кристиане остана сама с гостите.

XX

АДСКАТА ДУПКА

Самуел смущаваше Кристиане със своя ентусиазъм и девойката подсъзнателно страдаше от тези хвалебствия, изричани от устата на Самуел. При все че вярваше на това, което й казва, тя не можеше да не чувства ирония в думите му. Той говореше за Юлиус само добро: тя би предпочела да говори лошо.

Колкото до Юлиус, той не слушаше. След като се бе присмял и усъмнил в хвалебствията на Самуел, той остави мисълта си да отлети другаде. Спомняше си чудесните минути, прекарани насаме с Кристиане няколко дни преди това, и бе тъжен поради тази отминала радост.

Кристиане се смили над него.

– Татко – повика тя, – обещах на тези господа, че ще ги заведем до развалините на Ебербах и при Адската дупка. Искате ли да отидем?

– С удоволствие – каза пасторът, като със съжаление затвори книгата.

Но Лотарио не искаше да излиза под никакъв предлог. Бе натоварил Гретхен да предупреди някои от приятелите му в селото, че има да им казва нещо важно, и държеше да ги изчака, за да ги смае със своята игра.

Тръгнаха без него и поеха по една възхитителна пътека, която водеше направо при Адската дупка, откъдето щеше да започне разходката им като по-отдалечена точка. Пасторът, който бе настроен на ботаническа тема от безценната книга, подхвана Самуел, като го разпитваше и спореше с него за всички растения, които виждаха. Това бе начин да се продължи четенето на книгата.

Най-после Юлиус остана насаме с Кристиане.

Колко бе чакал тази възможност. Но сега, когато тя му се представи, бе смутен и не знаеше как да се възползува от нея.

Не намираше думи. Мълчеше, без да смее да каже единственото нещо, което имаше да казва. Кристиане забеляза смущението на Юлиус, което само увеличи нейното.

Вървяха така един до друг, безмълвни, притеснени, щастливи. Но какво значение имаше мълчанието им? Нима птиците в небето, слънчевите лъчи в клоните на дърветата, цветята по поляните не говореха вместо тях и не казваха това, което те биха си казали. Така стигнаха до Адската дупка.

Още щом пристигнаха, видяха, че Самуел се е хванал за един корен и се е надвесил над пропастта.

– По дяволите! – каза той. – Тази дупка заслужава името си! Да ме вземат мътните, ако виждам дъното! Мисля, че няма такова. Сега е по-страшно, отколкото през онази нощ. Тогава, като не виждах дъното, можех да предположа, че това е заради мрака. Сега причината е в дълбочината. Мисля, че нищо не мога да видя. Ела да погледнеш, Юлиус.

Юлиус се приближи към ръба на пропастта, което накара Кристиане да пребледнее.

– Знаеш ли, че това е удобно място, за да се отърве човек от някого, който не му е по вкуса – каза Самуел. – Едно бутване с лакът е достатъчен и се съмнявам дали този приятел ще може някога да излезе, или че някой ще отиде да го потърси.

– Дръпнете се! – извика Кристиане изплашена, като дърпаше живо за ръката Юлиус.

Самуел избухна в смях.

– Дали не се страхувате, че ще бутна с лакът Юлиус?

– О, работата е там, при най-малката погрешна стъпка!… – промълви Кристиане смутена.

– Адската дупка действително е опасна – каза пасторът – и освен легендите, изпълнени с мистерии, тя има своята история, изпълнена с нещастни случаи. Преди по-малко от две години един чифликчия от околността падна вътре или сам се хвърли, нещастникът! Опитаха се да намерят тялото. Но тези, които имаха смелостта да слязат в пропастта с въжета, едва успяха да извикат, да ги дръпнат. На известна дълбочина в бездната зловонни изпарения причиняват задушаване и смърт.

– Хубава и дълбока яма! – възкликна Самуел. – На мен ми харесва на слънце толкова, колкото и в мрака. Вижте, въпреки всичко там растат диви цветя. Зеленината украсява опасността. Тя е очарователна и смъртоносна. Обаяние и главозамайване! В полунощ казах, че ми харесва, а по обяд казвам, че ми прилича.

– О, истина е! – не можа да се сдържи Кристиане, поразена.

– Сега вие внимавайте да не паднете, госпожице – каза Самуел, като я дръпна от ръба.

– Да си вървим оттук – каза девойката. – Може би ви се струва смешно, но винаги съм се страхувала от това зловещо място. Сърцето ми се свива, разсъдъкът ме напуска. Отвореният ми гроб би ме ужасил по-малко. Нещастието витае тук. Да вървим да видим развалините.

И четиримата мълчаливо тръгнаха към стария замък и няколко минути по-късно бяха всред развалините на замъка Ебербах.

През деня развалините бяха толкова ведри и раззеленени, колкото изглеждаха страшни и мрачни през нощта. Останките бяха обрасли с мъх и цветя, които съживяваха и обвиваха с ухание всичко, всяка пукнатина бе закърпена с бръшлян или дива лоза, надежда сред това минало, младост над тези старини, живот от тази смърт.

Птички пееха в гнездата на всеки клон, а в долната част на замъка, там, където конят на Самуел се беше извъртял в празното пространство, река Некар, огряна от слънцето, се лееше докъдето стига погледът всред плодородието на долината.

Пред тази величествена и сладостна гледка Юлиус се замечта, а Самуел поведе пастора към една врата, над която имаше полузаличен герб, и го накара да му разкаже историята на старите графове Ебербах.

Кристиане запита Юлиус:

– За какво си мислите?

Жестът на девойката, за да го отклони от пропастта, бе вдъхнал смелост на Юлиус.

– За какво си мисля? О, Кристиане, преди малко казахте при пропастта: нещастието витае тук. Пред тези развалини си мисля: щастието е тук. О, Кристиане, някой, който би съградил отново този замък в първоначалната му хубост и величие и който ще приюти бъдещето си в това минало, като че ли за да го запази и облагороди, би живял в тази самота с небето над главата, с гледката пред погледа, с една жена до себе си – чиста и млада по възраст и сърце, направена от роса и светлина. О, Кристиа-не, чуйте ме…

Без да знае защо, Кристиане бе съвсем развълнувана. В очите й се появиха сълзи, въпреки че никога не се бе чувствувала така щастлива.

– Слушайте ме – продължи Юлиус, – аз ви дължа живота си. Това не е фраза, а истина. Имам суеверно сърце. В един момент по време на дуела видях срещу гърдите си острието на шпагата на моя противник. Почувствах се изгубен. Тогава си помислих за вас, душата ми произнесе вашето име и сабята само ме одраска. Сигурен съм, че по това време сте се молили за мен.

– В колко часа? – попита Кристиане.

– В единадесет.

– О, наистина се молех! – наивно каза момичето с радостна изненада.

– Сигурен бях. Но това не е всичко. При втората част отново бях засегнат и щях да съм мъртъв, ако острието на противника ми не бе улучило една торбичка, в която имаше отгатнете какво? Вълшебният цвят, който получих от вас.

– О, наистина ли? О, света Богородице, благодаря! – извика Кристиане.

Юлиус продължи:

– И така, Кристиане, след като си направихте труда да се застъпите за мен и след като успяхте, може би животът ми трябва да ви послужи за нещо. Ех, ако само пожелаехте!

Изпаднала в трепет, Кристиане мълчеше.

– Само една дума – продължи Юлиус, обгръщайки я със страстен и нежен поглед, – или ако не една дума, един жест, знак, че това, което ви казвам, не ви наранява, че не отблъсквате тази мечта да живеем двамата заедно, всред тази хубава природа, сами с баща ви…

– И без Самуел – ненадейно каза един глас иронично зад тях.

Беше Самуел, който бе оставил пастора и бе чул последните думи на Юлиус.

Кристиане се изчерви. Юлиус се обърна гневно към Самуел, който толкова ненавреме бе прекъснал прекрасния му сън.

Но в момента, когато щеше да каже някоя обидна дума, бе възпрепятстван от пастора, който идваше при гостите си.

Самуел се наведе над ухото на Юлиус.

– По-добре ли щеше да бъде, ако бях оставил да те изненада бащата? – каза той.

Тръгнаха към дома на пастора.

Този път четиримата се движеха заедно. Кристиане отбягваше Юлиус. От своя страна Юлиус вече не се доближаваше до Кристиане. Той се страхуваше от отговора й, колкото и да го желаеше.

По пътя на връщане приближаването на разхождащите се подплаши четири-пет кози.

– Това са козите на Гретхен – каза Кристиане, – козарката сигурно не е далеч.

Действително скоро видяха Гретхен, седнала на една височина. Тя бе възвърнала заедно с грубите си дрехи непринудеността си и дивия си чар.

Пасторът извика Кристиане и каза тихо няколко думи. Кристиане отвърна със знак на съгласие и веднага тръгна нагоре към Гретхен.

Самуел и Юлиус едновременно се втурнаха да й подадат ръка и да й помогнат.

– Не! – извика им тя, като се смееше. – Няма нужда! Трябва да говоря насаме с Гретхен, а освен това достатъчно съм свикнала с планините, за да мога да мина без вашата помощ, господа.

Тя се заизкачва сама живо, леко и скоро стигна до пастирката.

Гретхен бе тъжна, със сълзи в очите.

– Какво ти е? – попита Кристиане.

– О, госпожице, вие знаете моята малка кошута, която намерих сама в гората и която отглеждах като свое дете. Като се прибирах, не я намерих: загубила се е.

– Бъди спокойна! Ще се върне в кошарата – каза Кристиане. – Но слушай, Гретхен, трябва да говоря с теб. Чакай ме утре сутринта между шест и седем часа.

– Аз също искам да говоря с вас – отговори Гретхен. От три дена растенията ми казват доста неща за вас.

– А къде ще бъдеш с козите си?

– Към Адската дупка, искате ли?

– Не, не, по-скоро към развалините!

– Ще бъда там, госпожице.

– Е, добре, утре в шест часа при развалините. До утре, Гретхен.

Като се обърна, Кристиане с изненада видя зад гърба си Самуел, който се бе изкачил на хълма с няколко скока.

– Исках да ви предложа ръката си поне на слизане – каза й той.

Тя така и не разбра дали той е чул разговора им.

XXI

ЦВЕТЯТА, КОИТО ГОВОРЯТ

– Хайде, сънливецо! – извика му той. – Няма ли да дойдеш на лов с мен?

Юлиус разтри очите си.

– На лов ли отиваш?

– На лов за всякакъв дивеч. Защо иначе взехме пушките си? Хей, наново ли заспиваш? Слушай, ако се решиш да станеш, настигни ме.

– Не – отвърна Юлиус, – не мога да изляза тази сутрин.

– А! И защо?

– Ще пиша на баща си.

– Пак ли? Какъв писмовник си!

– Трябва да му съобщавам важни неща.

– Както ти се харесва – заключи Самуел, който си имаше причини да не настоява. – До скоро тогава.

– На слука!

– Благодаря за пожеланието.

Самуел излезе, а Юлиус стана.

Но колкото и ранобуден да бе Самуел, Кристиане бе още по-ранобудна. По времето, когато скептичният студент с твърде съмнителни намерения тръгна, подсвирквайки си, всред покритата с роса трева, милата девойка, с още по-голяма готовност за доброто си дело, вече бе пристигнала при Гретхен близо до развалините на замъка Ебербах и представяше на малката козарка с нежни и убедителни думи младежа, който искаше да я направи своя жена, честният и работлив Готлоб, млад земеделец от Ландек, който вече от една година обичаше до полуда младата козарка, без да смее да каже дума.

Гретхен тъжна, но решителна все още отказваше.

– Значи не ме желаете, Гретхен? – каза с наранено сърце бедният Готлоб. – Отблъсквате ме и ме презирате?

– Аз ви благодаря и ви благославям, Готлоб – отговори Гретхен. – От чисто сърце сте пожелали да се ожените за тази малка козарка, която не притежава пукната пара, тази дъщеря на скитница, без дом и семейство. Но Готлоб, растението, което няма корени, не трябва да има цветя. Оставете ме каквато съм си, самотна и дива.

– Слушай, моя Гретхен – продума Кристиане, – баща ми казва, че това, което е срещу природата, е срещу Господ и че ще бъдеш може би наказана и ще се разкайваш един ден.

– Скъпа госпожице, у вас има добрината и хубостта на цветята, а у баща ви мъдростта и здравия разум. Но в моята природа е да запазя свободата на въздуха и на гората. Присадете в градинката си този глог и той ще умре.

– Не, кажете по-скоро, че ме ненавиждате, Гретхен! – извика Готлоб. – Да я оставим, госпожице Кристиане, виждам, че ме мрази.

– Престанете, Готлоб – каза Гретхен, – и не отнасяйте за мен горчива мисъл. Ако някога пожелая да живея в къща и под властта на съпруг, то това ще бъде вашият покрив и власт, чувате ли, защото сте добър и верен и работите спокойно и със сила, както повелява дългът на всичко човешко. Запомнете още това, Готлоб: ако някога Гретхен промени решението си, а вие не сте дали думата си на друга, Гретхен няма да вземе друг съпруг освен вас; тя дава думата си пред Бога. Това е всичко, което мога да ви кажа, Готлоб. А сега да си стиснем ръцете и мислете без омраза за мен, както аз ще мисля за вас като за брат.

Горкият Готлоб искаше да говори, но не можа. Той се задоволи да стисне ръката, която Гретхен му подаваше, поздрави смирено Кристиане и се отдалечи с неравна стъпка всред развалините.

Когато си отиде, Кристиане още веднъж се опита да вразуми Гретхен, но козарката я помоли да не я натъжава повече с настояванията си.

– Да говорим за вас, скъпа госпожице – каза й тя, – за вас, която благодареше на Бога няма нищо от моя лош и неразумен нрав и бихте могли да бъдете обичана, както го заслужавате.

– Има време – каза, смеейки се, Кристиане. – Какво стана със загубената кошута?

– Не се върна, госпожице – тъжно отговори Гретхен. – Цяла нощ съм я викала; безполезно. Не за първи път бяга неблагодарницата! И все се надявах, че ще се върне. Но никога не е оставала толкова дълго в гората.