Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

– А ако те ни ранят? – пак възрази Самуел.

– В такъв случай – каза гласът – законът срещу дуелите ще ги принуди да се крият първите дни, а ние имаме приятели, които могат да ги проследят и задържат официално за петнадесет дни.

– Така и в двата случая всичко ще е от полза… за „Тугендбунд“ – довърши Самуел.

Шестимата маскирани мъже се размърдаха недоволно. Единственият, който все още говореше, вече го правеше с по-суров тон:

– Самуел Гелб, ние благоволихме да ви дадем обяснение, когато можехме да ви заповядаме. Стига приказки! Ще се подчините ли, или не?

– Не казвам, че отказвам – отговори Самуел, но продължи, като издаде най-после истинската си мисъл, – имам право да се чувствам малко обиден, като виждам посредствената дейност, за която ни използва „Тугендбунд“. Считат ни за посредствени и искат да ни похарчат твърде евтино. Признавам ви честно: имам гордостта да считам, че съм малко повече от това, за което ме смятат. Аз съм пръв в Хайделберг, но в Съюза съм едва на трета позиция. Не зная кои сте вие и ми се иска да смятам, че измежду вас има такива, които стоят по-високо от мен. Подчинявам се, щом трябва, на този, който говори и чийто глас чух тази вечер. Но уверявам ви, че съм равен поне на неколцина от висшестоящите. Смятам, че можехте да ни поверите по-престижна работа, а вие си служите с ръцете ми, вместо да си послужите с главата ми. Казах вече. Утре ще действам.

Тогава онзи от седемте, който беше седнал на най-високия камък и който дотогава не бе изрекъл нито дума, произнесе с тежък и бавен глас:

– Самуел Гелб, ние те познаваме. Ти бе приет в Тугенбунд, след като бе подложен на изпитания. И кой ти каза, че това, което искаме от теб, не е още едно изпитание? Знаем, че имаш изключителен ум и силна воля. Ти струваш и ти можеш. Но ти липсват сърце, вяра, жертвоготовност. Самуел Гелб, страхувам се, че ти пожела да бъдеш един от нас не за общата свобода, а за личната ти гордост, не за да служиш на нашата кауза, а за да си послужиш с нашата сила. Но не от амбиции се борим и страдаме ние, а в името на една религия. Тук няма маловажна и важна работа. Всичко води към една цел: последните струват колкото първите. Има само вярващи, а любимци са само мъчениците. Ти си от любимците, след като си избран да бъдеш подложен на опасност. Когато искаме услуга от теб, ти питаш „Защо?“, вместо да кажеш „благодаря“. Нещастнико, съмняваш се във всичко, освен в самия себе си. Ние не се съмняваме в твоите качества, но се съмняваме в твоята вяра. Може би затова досега не си, напреднал в Съюза на добродетелите.

Самуел слушаше с дълбок интерес тези тържествени и властни слова. Той като че ли бе смаян, защото след известно мълчание продължи със съвсем друг тон:

– Заблуждавате се. Ако съм се опитвал да се изтъкна пред вас, то е само в интерес на делото, а не за лична облага. От сега нататък ще оставя да говорят само делата. И утре като начало ще бъда ваш войник, само ваш войник.

– Добре – каза председателят. – Разчитаме на теб. Ти разчитай на Бога.

По знак на председателя човекът, който бе въвел Самуел и Юлиус, дойде да ги вземе.

Те се изкачиха по стръмния хълм, откъдето бяха влезли, прекосиха отново развалините, минаха покрай тримата часови и стигнаха до града, който дълбоко спеше.

Половин час по-късно и двамата бяха в стаята на Самуел в хотел „Лебеда“.

X

ИГРА НА ЖИВОТ И СМЪРТ

Самуел и Юлиус мълчаха, все още удивени от тайнственото събиране, на което току-що бяха присъствали. Юлиус свързваше впечатлението от случилото се с мислите за Кристиане и за баща си. Предмет на мислите на Самуел беше единствено Самуел.

Високомерният доктор не се смущаваше лесно: но в действителност председателят на този върховен съвет сякаш наистина му направи впечатление. Кой можеше, питаше се той, да бъде този човек, който говори толкова властно, началник на началниците, глава на тяло, което има за членове принцове по рождение? Само Самуел лесно можеше да си представи под тази маска император.

„О, ако можех да стана един ден водач на това царствено и толкова мощно сдружение, каква мечта! Да не държа в ръцете си само жалкото съществуване на няколко души, а да си играя с бъдещето на цели нации, каква роля.“

Така си мислеше Самуел и ето защо строгото предупреждение на непознатия председател така дълбоко го засегна.

Самуел с ужас и объркване забеляза едно нещо: той, който мислеше, че има всички недостатъци, поне всичките големи, откриваше липсата на един много важен: лицемерието. Не бе ли това половината от силата? Как беше допуснал глупостта да издаде гордо своите надежди и своите качества пред тези, които притежавайки властта, едва ли биха приели една жадна и амбициозна личност? Детинщини и глупост!

„Наистина – мислеше Самуел – велик човек е бил Яго. По дяволите! Когато се играе на карти, трябва да се печели без значение как“.

След това, като етана изведнъж от креслото, където бе седнал, започна да се разхожда с големи крачки из стаята.

„Не и не – мислеше той с вирнато чело, свити юмруци и искрящ поглед, – по-добре да изгубя, отколкото да играя нечестно! Дързостта, впрочем, носи по-сладки радости и победи от низостта! Ще почакам още няколко години, преди да се правя на Тартюф. Да останем като Титан и да се опитаме да се изкачим към небето, вместо да се решим да го крадем.“

Той се спря пред Юлиус, който бе хванал главата си с ръце и изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

– Лягаш ли си? – попита го Самуел, като сложи ръка на рамото му.

Юлиус се откъсна от мечтанието си.

– Не, не – отвърна той. – Първо трябва да напиша едно писмо.

– На кого? На Кристиане?

– О, в никакъв случай. По какъв повод и с какво право ще й пиша? Искам да пиша на баща си.

– Както си изморен? Ще му пишещ утре.

– Няма да отлагам тази задача за по-късно. Не, Самуел, ще пиша веднага.

– Така да бъде – каза Самуел. – В такъв случай по същия повод и аз ще пиша на този голям човек. – И добави през зъби: – Писмо, написано с мастилото, с което Хам е писал на Ной, За да започнем, първо трябва да изгорим корабите.

После продължи на висок глас:

– Но преди това, Юлиус, трябва да се договорим по много важен въпрос.

– Кой въпрос?

– Утре ще се бием с Франц и Ото. Въпреки че би трябвало те да ни предизвикат, всеки един от нас може да си избере противник. Ото без съмнение е по-силният от двамата.

– Е, какво?

– От наша страна твоята скромност говори, че този от нас, който е по-уверен с шпагата, съм аз.

– Възможно е. И после?

– После, драги, смятам, че е справедливо да се занимая с Ото Дормаген и ще се заема с него. Оставям ти само Ритер.

– С други думи, се съмняваш в мен? Благодаря.

– Не говори глупости. В интерес на „Тугендбунд“, ако не в твой интерес, искам всички шансове да са на наша страна, това е всичко, няма какво да ми се сърдиш. Спомни си, че Дормаген има много опасни удари.

– Толкова по-зле. Не приемам неравното поделяне на опасността.

– А, правиш се на горд? Както искаш в края на краищата – каза Самуел. – Но естествено и аз ще искам да бъда горд и утре и двамата ще сметнем за необходимо да се насочим към по-опасния; всеки един от нас ще иска да опази другия, ще настане суматоха при нашето насочване към въпросния Ото, ние ще ги предизвикаме, ролите ще бъдат разменени и така няма да изпълним заповедта на Съвета.

– Вземи Франц и ми остави Ото.

– Дете! – каза Самуел. – Хайде да хвърлим жребий.

– Съгласен съм.

– Чудесно.

Самуел написа имената на Франц и Ото върху две листчета хартия и ги постави в една фуражка.

– Честна дума, това е нелепо! – каза той, като разклащаше фуражката. – Не мога да разбера как може човек да подчинява разума си на сляпата и глупава случайност. Вземи твоята бележка. Ако си изтеглил, името на Дормаген, може би това е твоята смъртна присъда и ще се оставиш на съдбата, както овцата: хубаво и славно преимущество!

Юлиус вече разгъваше бележката, която бе взел, когато спря.

– Не – каза той. – Предпочитам да го прочета, след като пиша на баща си.

И той остави бележката в Библията.

– Бога ми – обади се Самуел, – и аз ще сторя същото, но от безразличие.

И сложи бележката в джоба си.

След това и двамата седнаха един срещу друг пред работната си маса и на светлината на една и съща лампа започнаха да пишат.

Едно писмо често говори за характера на човека. Затова нека прочетем писмата на Юлиус и на Самуел.

Най-напред ето писмото на Юлиус:

„Мой скъпи и уважаеми татко.

Зная и дълбоко осъзнавам всичко, което ви дължа. Това не е само славното име на най-прочутия химик на нашето време, не е само едно значително състояние, натрупано с труд из цяла Европа, това е също и преди всичко безмерната нежност, с която ме утешавахте за това, че никога не съм имал майка. Вярвайте, че сърцето ми е изпълнено с вашето разбиране и загриженост. С това вие ме направихте два пъти ваш син и аз ви обичам едновременно като баща и като майка.

Изпитвам необходимостта да ви кажа това сега, след моето внезапно заминаване от Франкфурт, въпреки вашата забрана, която като че ли ме обвинява в безразличие и неблагодарност. Потегляйки за Касел, вие ми бяхте забранили да се връщам в Хайделберг.

Вие искахте да ме изпратите в университета в Йена, където щях да бъда разделен от Самуел, от чието влияние върху мен вие се страхувате. Когато се върнете във Франкфурт, ще ми се сърдите, че съм се възползувал от вашето отсъствие, за да дойда тук. Но слушайте ме, добри ми татко, и ще ми простите.

Нито неблагодарността, нито бягството ме доведоха тук, в Хайделберг. Става въпрос за задължения. Отговорността на вашето положение и вашите официални задължения не ми позволяват да говоря, защото може би вие няма да имате право да мълчите.

Колкото до влиянието, което Самуел може да има върху мен, не го отричам. Той упражнява върху волята ми власт; от която не мога да избягам: власт силна, вредна, злокобна, но необходима. И двамата виждаме недостатъците му, но вие не виждате моите. Аз съм по-миролюбив и по-мек от него, но ми липсват твърдост и решителност. Скуката и отвращението лесно ме обземат. Бързо се изморявам. Спокойствието ми се дължи на слабост, нежността ми на отпуснатост. Самуел е този, който ме разтърсва.

Самуел винаги е пълен с енергия, със страстна воля, която считам, боя се, че е необходим лек срещу моята апатия. Чувствам, че живея само когато е с мен. Когато го няма, едва съществувам. Той е силен вместо мен. Той поема инициативата заради мен. Без него отново залиня-вам. Неговата тръпчива веселост, неговият горчив сарказъм раздвижват кръвта ми. Той е моята слабост. Той го знае и се възползва от това, тъй като няма предано и нежно сърце. Но какво да се прави? Да не би да може да се упрекне водач, който разтърсва заспиващия сред снеговете пътник. Нима ще ме упрекнете за горчивата напитка, която изгаря устните ми, след като тя ме спасява от вцепенението? И какъв предпочитате да съм опиянен или мъртъв?

Впрочем моето пътуване не бе съвсем безполезно. На идване минах през Оденвалд и посетих възхитителни местности, които не бях виждал. В следващото си писмо ще ви разкажа за всичките си впечатления от тази прекрасна екскурзия. Ще доверя всичко на вас, който сте най-добрият ми приятел. Открих в Оденвалд един дом и в този дом… Но трябва ли да ви говоря за това? Няма ли и вие да ми се смеете? Впрочем сега не искам да си спомням за тези неща.

Връщам се към целта на това писмо. Простете за моето непокорство, татко. В този момент имам нужда да вярвам, че ми прощавате. Господи, моите недомлъвки може би ще ви разтревожат? Скъпи татко, ако Господ е решил, ще добавя в това писмо няколко думи, които ще ви успокоят. Ако не съм добавил нищо… ако не съм добавил, ще ми простите, нали?“

От няколко минути Юлиус едва се бореше с умората, която го бе обхванала. На това място изпусна перото, главата му падна върху лявата ръка, очите му се затвориха и той заспа.

– Хей, Юлиус! – повика го Самуел, който забеляза това.

Юлиус не помръдна.

„Слаба натура – помисли си Самуел, прекъсвайки писмото си. – Осемнадесет часа бодърстване са достатъчни, за да го изтощят. Дали поне е завършил посланието си? Да видим какво ли пише на баща си?“

Той взе безцеремонно писмото на Юлиус и го прочете. Като стигна до мястото, което се отнасяше до него, се усмихна подигравателно.

– Да – каза той, – ти ми принадлежиш, Юлиус, и то много повече, отколкото предполагате ти и баща ти. От две години насам разполагам с душата ти; от няколко минути насам може би с живота ти. Но всъщност сега мога да го науча. – Той извади от джоба си бележката, която бе изтеглил, и прочете: Франц Ритер. После се разсмя.

– Значи по всички изглежда от мен зависи дали това дете ще живее, или ще умре. Трябва само да оставя нещата такива, каквито са. Ото Дормаген ще го набучи като пиле на шиш. Той спи: аз мога да взема неговата бележка от Библията и да я заменя с моята: с Франц той ще се справи. Да го направя ли? Да не го ли направя? По дяволите! Не зная. Ето едно положение, което ми харесва. Да държа в ръцете си като чаша със зарове живота на човешко същество, да си играя с живота и смъртта: това е забавно! Да удължим това удоволствие на боговете. Преди да реша, довършвам писмото си, което със сигурност не е така почтително като това на Юлиус, въпреки че без съмнение имам същите тези естествени причини да уважавам знатния барон.

Писмото на Самуел действително бе твърде дръзко.

XI

CREDO IN HOMINEM

Честно казано, вярвате ли в Господ?

Искам да кажа, нека се разберем: вярвате ли в един господ, различен от нас, самотен, егоистичен и високомерен, създател, властник и съдия, който, ако не може да предвиди нещата, които ще се случат, е сляп и безразсъден като всеки шеф от изпълнителната власт; който, ако ги предвижда, е безпомощен като автор на посредствени водевили, защото тогава човекът, неговият шедьовър, е само едно слабо, зависимо и глупаво създание?

Или смятате че това, което се нарича Господ, няма да съумее да се абстрахира от живота и човечеството и че това е, което вашето християнство волю-неволю твърди, казвайки, че Бог е станал човек?

За всяка просветена и свободна мисъл в наше време този въпрос вече не стои. Но пред извънредните последици на този сигурен принцип колебливите умове се чувствуват неуверени и смутени.

Първото, което следва от това, е: Ако Бог е човек, човекът е Бог; когато говоря за човека, не говоря за еснафите и простаците, за съществата, които броят своите екюта като майски бръмбари или които рият земята като волове. Говоря за човека, който мисли, който обича, който иска; говоря за вас, за мен; в крайна сметка за човека!

Сега човекът, ако е бог, има правата на бог, това е очевидно. Той е господар да действа както му харесва и няма други прегради, освен границите на своята сила. Гениалният човек зависи само от своя гений. Без задръжки. Наполеон, когото сега проклинаме и когото до десет години ще обожаваме, знае или чувства това и в това е неговото величие. Спрямо стадото на посредствените гениалният човек има пълните права на овчар и касапин.

Сатаната на Милтън казва: „Зло, бъди мое добро!“ Това е изключително и същевременно ограничено. Аз не бих се считал за задължен никога да не правя това, което хората наричат зло; но още по-малко бих се считал за задължен никога да не върша това, което хората наричат добро. Природата, която създава птиците, не създава ли и влечугите?

Но общественият ред – казвате вие. Да поговорим за него.

Вие държите много на обществения ред, приемам това: на вас той дава всичко. Но на мен! Аз съм евреин, аз съм незаконно дете, аз съм беден; три нещастия, които не зависят от моята воля и заради които въпреки всичко вашето общество ме отблъсква и за които ме наказва като за три престъпления. Ще ми позволите да не му бъда много признателен за това. Толкова по-зле за онези, които бият кучето си, вместо да му дадат вода и храна. Кучето побеснява и ги хапе.

Към кого имам задължения? Към вас, може би? Да видим.

Във Франкфурт има мрачна и мръсна уличка, покрита с остри камъни, заобиколена от двете страни от залитащи като пияни къщи; една улица, чиито празни магазини се отварят към задни дворове, пълни с железария и счупени гърнета; улица, която вечер се затваря с две превъртания като приют за болни от чума: това е еврейската улица. Никога слънцето не посмя да слезе всред този мрак и мръсотия. Е, добре, вие бяхте по-малко презрителен от слънцето. Един ден преди двадесет години минахте по тази улица и видяхте, седнало на прага на една врата, момиче с чудна хубост, което шиеше: затова вие по-късно отново се връщахте на тази улица.

Тогава още не бяхте ученият, когото по-късно Германия обогати и прослави, но бяхте млад и много умен. А еврейката имаше голямо сърце. Разбира се, не сте вие този, който ще ми каже какви бяха последствията от тази среща между нейното сърце и вашия ум. Но аз зная, че съм се родил година след това и че съм незаконен син.

По-късно майка ми се омъжила и е починала някъде в Унгария. Аз познавах само дядо си, стария Самуел Гелб, който се погрижи за сина на единствената си дъщеря. Колкото до баща ми, сигурно често съм го срещал, но той никога не даде да се разбере, че знае кой съм аз; никога не ме е признал нито публично, нито тайно. Можах да се видя насаме с него, но той никога не разтвори ръцете си за мен, никога не ми каза, тихо „Дете мое“.

Предположих, че той има свой път в живота и че вече се е оженил. Без съмнение не би могъл да признае един евреин и извънбрачен за син заради положението си, заради жена си, заради раждането на законен син, може би.“

На това място на писмото си Самуел забеляза, че Юлиус спи, напразно му викна, за да го събуди, извади от джоба си бележката, която бе изтеглил, и прочете името на Франц Ритер. След известно колебание той върна бележката, както вече видяхме, и продължи писмото:

„Живях така до двадесетата си година, без да зная кой е моят баща и без да зная кой сте вие. На тази възраст една сутрин седях на този същия праг, където тринадесет години преди това бяхте видели майка ми да шие, когато изведнъж, вдигайки главата си, забелязах един важен господин, който ме гледаше право в очите. Това бяхте вие. Вие влязохте в магазина. Дядо ми, когото вие разпитахте, ви каза простичко, че не ми липсват ум и добра воля, че мога да изучавам всичко, че говоря вече френски и еврейски, на което той е можал да ме научи, че чета всички книги, които ми попаднат, но че бедността му го принуждава да ме отглежда с голяма мъка.

Тогава вие проявихте изключителна добрина, като ме взехте в химическата си лаборатория, малко като ученик и малко като прислужник. Но аз слушах и се учех. Седем години благодарение на железния ми организъм, който ми позволяваше да работя ден и нощ, благодарение на енергията, която ме потапяше в учението с някаква ярост, малко по малко навлизах във вашата наука и на деветнадесет години знаех почти колкото вас.

Бях изучил латинския и гръцкия езици освен всичко останало, само като присъствувах на уроците на Юлиус.

Толкова се интересувах от вашите опити, че вие донякъде се бяхте привързали към мен. И понеже бях мълчалив и див, не можехте и да подозирате какво се крие у мен.

Но това не можеше да продължава повече. Не след дълго вие забелязахте, че аз вървя сам по свой собствен път. Подразнихте се, аз също се раздразних. Имаше обяснение между нас.

Попитах ви докъде искате да ви отведе науката, вие ми отговорихте: до наука. Но науката не е цел, тя е средство. Аз исках да я прилагам в живота.

Как иначе! Ние държахме в ръцете си страхотни тайни и възможности. Можехме благодарение на нашите анализи и открития да произвеждаме смърт, любов, оглупяване, да пробуждаме ума и да го гасим, само с една капка върху някой плод, ако искахме, можехме да убием дори един Наполеон! И ние се възползвахме от тази чудотворна сила, която дължахме на нашия ум и на нашия труд. И оставяхме тази свръхестествена сила, това средство за господство, да спи ненужно! Задоволявахме се да го пазим в един ъгъл, както алчният глупак държи милионите си, които биха го направили господар на света!

Отгоре на всичко вие бяхте възмутен и ме удостоихте с честта да ме смятате за опасен човек. Сметнахте за благоразумно да затворите лабораторията си за мен и ме лишихте от уроците си, от които вече нямах нужда. Отказахте да ме водите, когато аз вече вървях пред вас. И ето преди две години ме изпратихте в този университет в Хайделберг, където, честно казано, с удоволствие дойдох да уча законите и философиите на света.

Но друго злодеяние: Юлиус е тук с мен и естествено аз имам влиянието, което ум като моя винаги ще оказва върху душа като неговата. Следствието – бащинска ревност и тревога. Вие държите на този си син, разбирам това: обожавате в него наследника на вашето богатство, на вашата слава и на дванадесетте, букви на името ви. Така че за да го откъснете от мен, се опитахте да ни разделите преди петнадесет дни, изпращайки го в Йена. Той пожела да ме последва почти против волята ми. Нима е моя вината?

Сега обобщавам. Какво ви дължа? Дължа ви живота. Не се стряскайте: с това не искам да кажа, че съм ваш син: винаги сте се държали с мен като с чужд. Приемам положението, в което ме поставихте. Искам да кажа, че ви дължа това, което ме кара да живея – науката, образованието, духовния живот. Дължа ви също издръжката от две години насам. Това ли е всичко?

И така, връщам се към началото на писмото си. Аз съм силен и искам да съм свободен. Искам да бъда човек, божие творение. Утре ставам на двадесет и една години. Дядо ми почина преди петнадесет дни. Нямам майка. Нямам баща. Няма какво да ме задържа. Аз ценя само собственото си достойнство, гордостта си, ако искате. Нямам нужда от никого. Не искам да дължа нищо на никого.

Старият Самуел Гелб ми остави приблизително десет хиляди флорина. Изпращам ви сумата, която платихте за моята издръжка. Толкова за парите. Колкото до моралния ми дълг, имам случай да ви платя и същевременно да ви докажа, че съм способен на всичко, дори на добро.

Вашият син, вашият единствен син Юлиус в този момент е в смъртна опасност. По стечение на обстоятелствата, което е излишно да ви обяснявам, животът му зависи от един лист хартия, който е в неговата Библия. Ако го намери, загубен е. Е, добре! Слушайте какво ще направя, щом подпиша това прощално писмо. Ще стана, ще извадя от джоба си бележка, подобна на тази която изтегли Юлиус, ще я оставя в Библията и ще взема неговата заедно с опасността. С това ще поправя жребия на сина ви на мястото на Провидението: в крайна сметка го спасявам. Квит ли сме вече?

След това моята наука ще бъде изцяло моя и ще правя с нея каквото пожелая.

Поздрав и забрава

Самуел Гелб“

– Почина ли си малко? – запита го Самуел.

Юлиус разтърка очите си и си припомни своите намерения. Щом дойде на себе си, първото му движение бе да отвори Библията и да вземе бележката, която му се бе паднала. Прочете: Франц Ритер.

– Е, добре! Имам този, когото исках, – каза спокойно Самуел. – Хе! Хе! Доброто провидение е наистина по-умно, отколкото предполагах, и може би знае дали ще видим залеза на слънцето, което сега изгрява. Само че би трябвало да ни го каже.

XII

ЛЮБИМАТА ЛИСИЦА

– А – обади се той, като изпусна облак дим, – нищо не доказва, че Дормаген и Ритер не са имали същата идея и всеки от тях не си е избрал противника. Следователно трябва да ги изпреварим. Трябва да им дадем повод за свада, за да не могат да се откажат.

– Да потърсим решение в Кодекса на честта – каза Юлиус.

– О – подхвана Самуел, – важно е да не се бием за обида между студенти, а за обида между мъже, за да имаме право да раним сериозно тези господа. Да видим твоят Ритер все още ли има любовница?