Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

– Да, малката Лолоте.

– Тази, която ти прави мили очи? Е, добре, това е чудесно. Ще минем по улицата. Времето е хубаво. Тя ще шие както обикновено на прозореца. Щем кажеш няколко мили думи и ще чакаме последиците.

– Не – възрази Юлиус, – предпочитам друг способ.

– Защо?

Той се изчерви.

Самуел се разсмя.

– Каква невинност! Още можеш да се изчервяваш!

– Не, аз…

– Хайде, ти мислиш за Кристиане; признай, че не можеш да изневериш на мисълта за нея, дори привидно.

– Да не си луд? – възмути се Юлиус, който изпитваше необяснимо неудобство всеки път, когато Самуел говореше за Кристиане.

– Ако съм луд, ти ставаш смешен, като не искаш да кажеш няколко думи на Лолоте. Това с нищо не те ангажира, а ние няма да можем да намерим по-удобен и сериозен повод. Освен ако си решил да говориш само с Кристиане, да гледаш само Кристиане, да срещаш само…

– Досаждаш ми! Съгласен съм – каза Юлиус с усилие.

– Крайно време беше! Колкото до мен, на кой камък да чукна, за да пламне искрата между мен и Дормаген? Колебая се. Дали той също има любима? Но ако и за двамата си послужим с едно и също средство, ще проявим бедно въображение и после, аз да се бия за жена, никой не би повярвал на това.

Самуел се замисли.

– А, имам идея – извика той изведнъж.

Той позвъни. Дойде един прислужник.

– Познавате ли моята любима лисица, Лудвиг Трихтер?

– Да, господин Самуел.

– Тичайте в хотел „Гарвана“, където е отседнал, и му кажете да дойде да си поговорим.

Слугата излезе.

– Докато чакаме, нека се измием – предложи Самуел.

Десет минути по-късно Лудвиг Трихтер пристигна забързан, задъхан, с подути от сън очи.

Лудвиг Трихтер, за когото ние само споменахме, беше типичен вечен студент. Беше най-малко на тридесет години. Тази достопочтена личност бе свидетел на смяната на четири поколения студенти. Дългата му брада падаше на гърдите му. Дълги извити като полумесец мустаци и помръкнали от разгулния живот очи придаваха на лицето на този кръчмарски Нестор своеобразен израз на блага покровителственост.

Облеклото му като че ли подражаваше на облеклото на Самуел, чийто странности той имитираше, преувеличавайки ги, така както правят подражателите.

Възрастта и опитът на Трихтер го правеха безценен в много случаи. Той знаеше всички начини за уреждането на отношенията между студентите и еснафите и на студентите помежду им. Беше живо олицетворение на университетските традиции. Ето защо за Самуел той бе любима лисица.

Трихер се гордееше с тази чест и бе достатъчно да се види колко е смирен и раболепен със Самуел, за да се разбере колко безочлив и високомерен е с другите.

Когато влезе, държеше в ръка лулата си, която не бе имал време да запали. Самуел благоволи да отбележи тази забързаност.

– Запали си лулата – каза му той. – Закусвал ли си?

– Не, въпреки че е седем часът – отговори Трихтер доста засрамен. – Работата е там, мой драги сеньор, че се прибрах сутринта от търговията с лисици и току-що бях заспал, когато вашето великодушно послание ненадейно ме събуди.

– Чудесно. Това, че не си ял, е много добре. Кажи ми, след като Дормаген е една от най-видните ни мъхести къщи, би трябвало той също да има любима лисица.

– Да, Фресванст.

– Пие ли добре Фресванст?

– Извънредно добре: дори е най-силният от всички нас.

Самуел смръщи вежди.

– Как! – ядосано възкликна той. – Значи имам лисица, а тази лисица не е най-силната от всички и във всичко?

– Хо! Хо! – отвърна Трихтер засегнат, като се изпъчи. – Никога не сме се състезавали сериозно, но щом се представи случай, способен съм да му устоя.

– Нека това стане още тази сутрин, ако държиш на моето уважение. За съжаление голямата школа си отива. Традициите се губят. От три месеца университетът не е имал дуел по надпиване. Днес трябва да се състои един, чуваш ли? Предизвикай Фресванст. Заповядвам ти да го сразиш.

– Достатъчно, сеньор – гордо каза Трихтер. – Само една дума. Да го предизвикам ли на обикновена бира, или да се борим с вино?

– С вино, Трихтер, с вино! Да оставим на еснафите пистолета и бирата. Шпагата и виното са оръжията на студентите и на благородниците.

– Ще останеш доволен. Веднага отивам в „Голямата бъчва“, където Фресванст закусва.

– Иди и кажи на всички, че ние с Юлиус ще дойдем при теб след лекциите на Тибо, точно в девет и половина. Ще бъда твой секундант.

– Благодаря. Ще се постарая да бъда достоен за теб, велики човече!

XIII

– Ето последователността на нещата: първо отиваме на улицата на която живее Лолоте, след това лекциите по право, за да не променяме нищо от навиците си, след което в „Голямата бъчва“.

Слязоха надолу.

Там един прислужник подаде писмо на Самуел.

– По дяволите! Дали ще е някой от нашите? – каза Самуел.

Но писмото бе от професора по химия Закшус, който го канеше на закуска.

– Кажи на господаря си, че имам ангажимент и че мога да го посетя едва утре.

Прислужникът си тръгна.

– Горкият човек – продължи Самуел, – има нещо, което го притеснява. Без мен как ще продължи лекциите си?

Те излязоха от странноприемницата и стигнаха до улица „При хляба“.

На две крачки от отворения прозорец на партера на една къща, жива, добре нагласена, с лъскави черни коси върху слепоочията, с небрежно отметната назад шапчица, Лолоте шиеше.

– Ето три лисици, които разговарят на тридесет крачки от тук – каза Самуел. – Ритер ще бъде осведомен. Кажи нещо на малката!

– Но какво да й кажа?

– Каквото искаш. Достатъчно е да я заговориш.

Юлиус се приближи против волята си.

– Вече сте станала и работите, Лолоте! – обърна се той към девойката. – Значи не бяхте снощи на търговията с лисици?

Лолоте поруменя от удоволствие, като видя, че Юлиус я заговори. Тя стана и се приближи до прозореца с ръкоделието в ръка.

– О, не, господин Юлиус, никога не ходя на бал; Франц е толкова ревнив! Добър ден, господин Самуел. Но вие, смятам, не сте забелязали моето отсъствие, господин Юлиус?

– Не смея да кажа да, Франц е толкова ревнив.

– Нима? – възкликна тя с леко предизвикателство.

– Какво шиете, Лолоте? – попита Юлиус.

– Торбички от сатен за парфюми.

– Чудесни са. Можете ли да ми дадете една?

– Каква идея! И за какво ви е?

– Ами за да има спомен от вас – намеси се Самуел. – О, какъв дързък младеж, а иначе изглежда тъй свенлив.

– Ето най-хубавата – продължи смело Лолоте след кратко колебание.

– Ще й завържете ли панделка?

– Каква страст! – с ирония извика Самуел, – той направо е луд!

– Така… Благодаря, моя добра и хубава Лолоте.

Юлиус свали един пръстен от ръката си.

– Вземете това в замяна, Лолоте.

– Не зная дали трябва.

– Нима? – на свой ред каза Юлиус.

Лолоте взе пръстена.

– Сега е време да се сбогуваме – каза Юлиус. – Закъсняваме за лекции. Ще ви видя на връщане.

– Тръгвате си, без да сме си стиснали ръцете. Вие наистина като че се страхувате от Франц.

– Побързай – прошепна Самуел. – Ето лисиците идват към нас.

Действително три лисици минаваха покрай къщата на Лолоте и видяха как Юлиус целува ръка на младото момиче.

Когато отидоха на лекцията, часът отдавна бе започнал. Лекциите в Хайделберг по много неща приличат на лекциите в Париж. Аудиторията започваше да скучае. Малка част от студентите си водеха записки. Двадесетина слушаха, без да пишат. Останалите си говореха, мечтаеха, прозяваха се. Мнозина привличаха вниманието със странните си пози. В крайния ъгъл на една пейка една златна лисица, легнала по гръб, си бе опряла перпендикулярно краката в стената. Друг, легнал по корем, с опрени лакти на пейката и подпрял главата си с ръце, се бе унесъл в четенето на патриотични песни. Не се съмняваме, че все пак думите на професора минаваха до съзнанието на студентите, но сигурно е, че често достигаха през гърба или лактите им.

Нито Франц, нито Ото следяха лекциите на Тибо.

Когато свърши часът, Самуел и Юлиус излязоха с тълпата и в девет и половина бяха на прага на кръчмата „Голямата бъчва“, където действието, обещаващо да бъде едновременно бакхусово и трагично, щеше да започне.

Главната зала, където влязоха Самуел и Юлиус, беше препълнена със студенти. Тяхното пристигане предизвика възторг.

– Ето Самуел! Трихтер, ето твоят сеньор – извикаха студентите:

Очевидно ги очакваха.

Но вниманието, което отначало бе привлечено от Самуел, впоследствие се прехвърли върху Юлиус, когато Франц Ритер съвсем блед излезе от тълпата и тръгна към него.

Като го видя да идва, Самуел има време само да прошепне на Юлиус:

– Бъди много умерен. Добре е да прехвърлим цялата вина върху нашите противници, така че в случай на нещастие свидетелите да удостоверят, че сме били предизвикани.

Ритер застана пред Юлиус и му прегради пътя.

– Юлиус – започна той, – тази сутрин са те видели да говориш с Лолоте на път за университета.

– Възможно е: може би съм я питал нещо за теб, Франц!

– Съветвам те да не се шегуваш. Видели са те да й целуваш ръка. Знай, че това не ми е приятно.

– Знай, че това не й е неприятно.

– Шегуваш се, за да ме дразниш.

– Шегувам се, за да те успокоя.

– Единственото, което може да ме успокои сега, е една разходка с теб до планината Кайзерщул, драги.

– Едно пускане на кръв действително разхлажда в горещината. Ако искаш, ще го приложа върху теб, драги.

– След един час?

– След един час.

Те се разделиха. Юлиус се върна при Самуел.

– Аз започнах играта – каза му той.

– Добре! Сега е мой ред да направя същото.

XIV

– Ето – каза Трихтер, – когато влязох в кръчмата, Фресванст закусваше. Отидох до неговата маса небрежно, просто като че ли минавам оттам. Само че като минавах, повдигнах капака на халбата и като видях само пенлива бира, казах с истинско съчувствие: „Слаб пияч!“ Тези леко състрадателни думи го накараха да скочи яростно, но все пак той трябваше да се въздържа и се задоволи да каже хладно: „Това заслужава да кръстосаме шпаги.“ Аз не се развълнувах особено и със същата меланхолия казах: „Виждаш ли, че бях прав. Обидих пияча, а ето че ми отвръща фехтовачът. Всъщност аз съм готов за шпагата, както съм готов и за чашата.“

– Добре, храбра лисицо! – каза Самуел. – А после какво стана?

– След това започна да разбира: „Ако чукането на чашите е това, което искаш ти, радваш ме, защото гърлото ми е пресъхнало. Ще потърся моя сеньор Ото Дормаген, за да ми бъде секундант. – Моят сеньор Самуел Гелб ще дойде и ще бъде мой секундант – отговорих му аз. – Оръжието ти? – Вино и ликьори. – Глупак.“ – каза ми той с високомерен тон, но в него прозираше изненада и уважение. В този момент подготвят в синия салон всичко необходимо за тази паметна среща. Дормаген и Фресванст са вече там и ни очакват.

– Да не ги караме да ни чакат повече – каза Самуел.

Двамата заедно с Юлиус влязоха в синия салон.

Дуелите с бира и вино не са рядко явление дори и сега в немските университети. Дуелът с алкохол има своите правила и своя Кодекс на честта, както всеки друг. Това се извършва по определен начин и в последователност, която не е позволено да се нарушава. Всеки пияч гълта ред по ред известно количество течност и обижда противника си, който в отговор на това е длъжен да пие и обижда двойно.

В борбата с бира количеството решава всичко. Но за борбата с вино има тарифа за пропорциите, която отразява силата на виното и количеството алкохол в него. Също и за обидите има прогресираща скала, йерархия на обидите, едно правило, което никой не може да пренебрегва. Борбата ескалира от бордото до ракията, от пинтата до голямата кана, от тънката епиграма до грубата ругатня, докато един от двамата пиячи стане неспособен да си раздвижи езика, за да проговори и да си отвори устата, за да пие. Той е победеният.

Впрочем дуелът с течности не е по-малко смъртоносен от другите дуели. Полицията го преследва по всички възможни начини, което сигурно ще способствува за неговото съхраняване.

Когато Самуел, Юлиус и Трихтер влязоха в синия салон, всичко бе готово за борбата. Две групи от бутилки и стъкленици от всякакъв размер, цвят и форма бяха натрупани в двата края на масата, до която стояха прави, мълчаливи и сериозни двадесетина златни лисици.

Имаше само два стола, поставени един срещу друг. Фресванст вече бе седнал на единия. Трихтер седна на другия.

Ото стоеше до Фресванст, а Самуел застана до Трихтер.

Самуел извади от джоба си един флорин и го хвърли във въздуха.

– Ези – каза Дормаген.

Падна се тура. Трябваше да започне Трихтер.

Музо, разкажи ни за пълните чаши и за славната битка, в която тези благородни синове на Германия доказаха на нациите до каква степен може да се разширява еластичната човешка обвивка и как противно на законите на физиката съдът е по-малък от съдържанието в него.

Ще пропуснем първите чаши и първите обиди или сблъсъци, или разузнаване, които похабиха само няколко епитета и изпразниха едва пет-шест бутилки за двамата.

Минаваме към момента, когато уважаемата любима лисица на Самуел взе бутилка мозелско вино, изсипа повече от половината от нея в голяма чаша от бохемски кристал, небрежно я изпи и обърна на масата.

След това погледна Фресванст:

– Всезнайко!

Щедрият Фресванст се усмихна с пренебрежение. Той взе две чаши със същата вместимост, напълни ги до ръба с бордо и ги погълна небрежно до последната капка, сякаш мислеше за нещо друго.

Като погълна лакомо това огромно количество, каза:

– Пияч на вода!

Тогава всички присъстващи се обърнаха към големия Лудвиг Трихтер, който не се оказа недостоен за такова уважително любопитство. Виното, което следва бордото по алкохолната скала, е рейнското вино. Трихтер има честолюбието да прескочи едно стъпало и изведнъж мина на бургундско. Той хвана едно тумбесто шише, изсипа го в чашата си, готова да прелее, погълна всичко до последната капка и извика с треперещ глас:

– Приятел на кралете!

Този радостен вик и това самохвалство предизвикаха у противника на Трихтер само пренебрежително свиване на раменете. Видният Фресванст не искаше да остава назад. Трихтер бе прескочил рейнското вино, той прескочи виното малага и без страх мина на мадейрата.

Недоволен от този скок и в желанието да измисли нещо, той хвана чашата, от която бе пил до момента, и я счупи в масата. После взе самата бутилка и пи от нея с неизразимо изящество.

Присъстващите наблюдаваха как виното минава от бутилката в човека, но Фресванст не спираше. Изчезна едната четвърт, после половината, после трите четвърти, а този чуден Фресванст все още пиеше.

Когато свърши и обърна бутилката, не капна и капка.

Трепет на възхищение премина през зрителите.

Но това не бе всичко. Ударът важеше само ако бе допълнен с обида. А трябва да признаем, че този забележителен Фресванст не бе способен да продума каквото и да било. Очевидно цялата му енергия бе изразходена в това огромно усилие. Сега този твърд боец седеше на стола си, изтощен, вял, с безмерно разширени ноздри и херметически затворена уста. Мадейрата се бореше с него. Накрая славният Фресванст изглеждаше победен, тъй като прозявайки се, успя само да промълви:

– Подлец!

Гръмнаха ръкопляскания.

Точно тогава, о, Трихтер! Ти бе знаменит. Като чувстваше, че решителният миг наближава, ти стана. Повече не се престори на безразличен, нямаше да е подходящо за това действие на драмата. Разтърси гъстата си като лъвска грива коса, което разведри тълпата. Запретна бавно ръкава на дясната си ръка, за да ти бъде по-удобно (тъй като не можем да повярваме, че това е било само с недостойната цел да се печели време) и с тържествен жест взе бутилка порто и я погълна цялата.

След което, без да губи секунда и като че ли нетърпелив да свърши, Трихтер изрече съвсем ясно тези три срички:

– Мошеник!

– Добре! – благоволи да каже Самуел.

Само че когато епичният Трихтер поиска да седне, не знаем къде е видял стола си, но той тежко се огъна и се просна на пода, положение, което наистина можеше да се прости след такова пиене.

В това време погледите на присъстващите се отправиха към Фресванст. Но, уви! Фресванст като че ли не бе в състояние да отвърне на нечувания удар на противника си. Нещастната лисица се бе свлякла от стола и също се намираше на земята, с опрян гръб на единия крак на масата, с широко разтворени крака, той седеше там, замаян, с вцепенен поглед и отпуснати на пода ръце.

Дормаген му каза:

– Смелост! Хайде, твой ред е!

Фресванст не помръдна.

Трябваше да се премине към по-героични средства.

XV

ПОБЕДА НА ЕДНА КАПКА НАД ОСЕМ КОФИ ВОДА

Дормаген взе тогава важното и върховно решение, което му бе разрешено от правилата на дуела с алкохол.

Коленичейки, за да бъде по-близо до ухото на Фресванст, той му извика:

– Хей, Фресванст! Фресванст, чуваш ли ме?

Един едва забележим знак му отвърна и Дормаген продължи тържествено:

– Фресванст! Колко удари от шпага е получил великият Густав-Адолф?

Фресванст, неспособен да произнесе дума, поклати глава веднъж.

Дормаген направи знак на един студент, който излезе и минута по-късно влезе с кофа вода.

Дормаген изсипа кофата върху главата на Фресванст.

Фресванст нямаше вид да е забелязал това.

Дормаген отново започна да му говори на ухото:

– Колко удари от сабя е получил великият Густав-Адолф?

Фресванст поклати глава два пъти.

Двама студенти отидоха да донесат две кофи вода, които тържествено му бяха изсипани върху темето.

Фресванст не мигна.

Дормаген продължи разпита:

– Колко пъти е било стреляно по великия Густав-Адолф?

Фресванст поклати глава пет пъти.

Пет студенти отидоха да донесат пет кофи вода, като продължиха обливането на изпадналия в летаргия пияч.

На петия душ, който всъщност бе осми, гримаса на Фресванст показа, че се връща в съзнание.

Дормаген бързо грабна едно шише хвойнова ракия и го поднесе към устните на Фресванст.

Така подпомогнат, Фресванст погълна дяволската течност и събуден от тази жарава след ледената вода, се изправи, седна и промълви несъзнателно с дрезгав глас и подут език думата:

– Убиец!

След това падна, и то окончателно.

Но страната на Дормаген ликуваше.

Трихтер, прострян на пода, безчувствен, полумъртъв, очевидно не беше в състояние да продължи.

– Ние имаме надмощие – каза Дормаген.

– Мислиш ли? – попита Самуел.

Той отиде при своята лисица и извика с всичката сила на волята и гласа си. Трихтер остана глух. Разгневен, Самуел го бутна с крак: Трихтер не даде признак на живот. Самуел го разтърси здраво: безсмислено. Самуел грабна от масата шише като това, което току-що бе изпил толкова смело Фресванст. Само че вместо хвойнова ракия беше с кирш. Той наведе шишето и се опита да пъхне гърлото му в устата на Трихтер, но той инстинктивно стискаше зъби.

Присъстващите вече честитяха на Дормаген.

– О, човешка воля! Смяташ ли да ми се противиш! – прошепна Самуел през зъби. Изправи се, отиде до бюфета и взе оттам нож и фуния.

С острието на ножа разтвори зъбите на Трихтер, пъхна края на фунията и спокойно изсипа кирша, който се процеди капка по капка в гърлото на неподвижната лисица.

Трихтер се остави, без дори да отваря очите. Наведоха се над него с вълнение. Видяха го да мърда устни, но напразно. Не можа да издаде звук.

– Все едно нищо не е станало, докато не проговори! – извика Дормаген.

– Признавам, че е малко вероятно да излезе дума от това буре – намеси се самият Юлиус, клатейки глава.

Самуел го погледна втренчено, извади от джоба си едно малко шишенце и капна една капка върху устните на Трихтер.

Още не бе дръпнал ръката си, когато Трихтер се надигна като ударен от електрически ток, изправи се, кихна и с огнен поглед и опъната ръка извика на Фресванст с ясен глас това, което на езика на студентите е най-голямата обида, думата в сравнение с която изрази като „подлец“, „измамник“ или „убиец“ са нежности:

– Глупак!

Всички възкликнаха от изненада и възхищение.

– Не беше честно! – извика Ото Дормаген гневно.

– Защо? – попита Самуел, като смръщи вежди.

– Може да се излива вода върху борците, може да се разтърсват, може да им се дава да пият насила, но не може да се ползва тайнствено и непознато питие.

– Хайде де! – каза Самуел. – Един дуел на пиячи позволява всичко, което се пие.

– Така е! Така е! – потвърдиха всички.

– А какъв е този наркотик? – попита Дормаген.

– Съвсем обикновена течност, която оставям на твое разположение – отговори Самуел. – Струва ми се, всички видяха, че капнах само една капка в шишенцето с кирш, количество, което Фресванст трябва да изпие, за да продължи борбата, капни две капки и Фресванст ще проговори.

– Дай – каза Дормаген.

– Ето ти шишенцето. Само едно просто предупреждение: съставът съвсем не е безобиден и ако Фресванст изпие две капки, сигурно няма да се съвземе. Само с една капка и вече ще ми е трудно да запазя моята лисица.

Тълпата потрепери.

– Искам да допълня – продължи Самуел, – че ако се решиш на това, все пак няма да имаш последната дума. Самуел Гелб не трябва да бъде победен. Няма да се поколебая да жертвам Трихтер и да му капна три капки.

Това бе казано с такова чудовищно хладнокръвие, че въпреки страха, вдъхван от Самуел, последва продължителен шепот. Студена пот изби по цялото тяло на Юлиус.

Всред общото настроение Ото Дормаген намери смелост, направи една крачка към Самуел и го погледна в лицето.

– Езикът ни е беден – каза той – и ме принуждава да ти кажа тези съвсем слаби думи, за да изразя мисълта си: Самуел Гелб, ти си един нещастник и подлец!

Всички трепнаха и зачакаха с вълнение да видят какво ще отговори Самуел на тази обида. Мълния блесна в очите на краля на студентите, ръката му неволно се сгърчи, но това продължи само секунда; той се овладя и отговори по възможно най-спокойния начин. Но това спокойствие бе по-страшно от гнева му.

– Значи ще се бием веднага. Дитрих, ти ще ми бъдеш секундант. Нека секундантите и приятелите подготвят всичко на Кайзерщул. Нека по пътя застанат съгледвачи. Полицията може всичко да развали. Мълвата за дуела между Ритер и Хермелинфелд сигурно я е вдигнала на крак. Не трябва да ни безпокоят. Защото, по дяволите, това няма да бъде бой на шега! За първи път ме обиждат, но ще бъде и за последен. Господа, обещавам на всички дуел, за който ще говорят и паветата. Хайде!

Пред тях отново бе кралят на студентите. Той говореше властно и всеки се покланяше и подчиняваше. Той накара студентите, които бяха в залата, да излязат на различни по големина групички, каза им по кой път да минат, за да не предизвикат подозрения, и кое място да изберат на Кайзерщул.

Самият Дормаген, преди да тръгне, изчака заповедите на този генерал.

Накрая Самуел каза на Юлиус:

– Тръгвай, ще те настигна при Акациите. Имаш ли секундант?

– Да, Левалд.

– Добре, до скоро.

Юлиус излезе от залата, но не веднага от странноприемницата.

Трябва ли да казваме какво направи? Влезе в тоалетната, пусна резето, взе портмонето си, извади оттам един изсъхнал шипков цвят, целуна го, след това внимателно го пъхна в сатенената торбичка, която бе получил от Лолоте, прекара през врата си панделката и скри под дрехите скъпата реликва. След тази по детски наивна постъпка той се усмихна удовлетворен и чак тогава излезе от странноприемницата.

През това време Самуел, който вече бе останал сам в синия салон с двамата мъртвопияни простряна на пода студенти, се наведе и сложи ръка на челото на Трихтер. Трихтер въздъхна.