Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

ГРЯХ И СВЯТОСТ
Еврейската част на книгата "Даниил" съдържа най-задълбоченото разглеждане на световните проблеми - третото видение на пророка. Даниил е призован да разбере и да представи на човечеството движещите сили на неговото развитие. Той вижда две питомни животни (овен и козел), напомнящи за храмовите служби в Ерусалим. Поведението им и метаморфозите, които претърпяват пред очите му, ги идентифицират с познатите вече Персия, Гърция и Рим. Но сега тяхното съществуване е свързано със системата за уреждане на взаимоотношенията между човека и Бога - със светилището.

Това проникване в историята през общочовешките проблеми, предизвикани от обременената съвест, донася на Даниил прозрение за общата закономерност на спасението - от грях към святост.

Дръзките претенции на гордостта задвижват тайнствения механизъм на злото, който тегли света към фаталния край. Грехът прониква от сърцето на себевъздигналия се Луцифер във всяко човешко сърце. Притиснато от вината, то моли за прошка, иска извинение, копнее за спокойствие, но много често търси святост от греха. Гордо решава да се справи с проблемите си или по свой начин да намери Бога. Но и в двата случая не успява.

Святостта принадлежи само на едно човешко същество - на богочовека Исус. Като Човешки Син Той преминава праведен през греха, за да ни огради с достойнство, и проля кръвта Си, за да ни изкупи за спасение. Като Божи Син ни примирява с Отец - осъществява лична връзка между човека и Бога, осигурява светлина на църквата Си, обединила спасените, споделя с всеки простен грешник собственото Си съвършенство.

Намерил прощение и примирение, човекът ще бъде прославен, когато грехът и светостта бъдат разделени, когато светилището се очисти. Тогава в зависимост от избора си грешникът се отъждествява със светостта или с греха. Във Великия ден на умилостивението Бог или е заличавал грехове, или човешки живот: греховете веднага (в очакване на пълното очистване от Христовата кръв), а живота - до една година.

Така е било преди 3500 години. А днес най-дългият пророчески период е изтекъл и е дошло времето за очистване на небесното светилище.

Изтичат последните секунди на благодатта, на особената Божия милост. Съвсем скоро Небесният първосвещеник ще каже: "Който си е праведен, да си остане праведен докрай, а който е нечестив, да си остане нечестив докрай" (Откр.22:11). Тогава хората, приели посредничество на жертвената кръв, ще проникнат отвъд видимото, ще могат да се срещнат с Божията слава. А тези, които са предпочели "свободата" на отпущаемия козел, ще го последват в пустинята.

Свети като небесния си Отец, прославените Негови синове не ще видят вече грях.

Разумните ще разберат спасителната истина и ще удивят небето.

18. ДРЪЗКИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ГОРДОСТТА

(коментар върху кн. "Даниил" - 8 глава)
От осма глава започва еврейската част на книгата. Тя има триъгълен вид и също е подчинена на хиазмотичния принцип. Началото й започва с видение за световните царства. То е дадено на Даниил две години след видението от седма глава и допълва неговото съдържание, уточнявайки някои важни за вярващия човек моменти.

"В третата година от царуването на цар Валтасар ми се яви видение след това, което ми беше дадено по-напред. И видях във видението, че бях в Суза - столицата, която е в областта Елам, при потока Улай. Повдигнах очите си и видях, че пред реката стоеше овен, който имаше два рога, рогата му бяха високи, но единият бе по-висок; и по-високият порасна после. Видях, че овенът бодеше към запад, към север и към юг. Никой звяр не можеше да устои пред него и нямаше никой, който да може да се избави от силата му. Той постъпваше по волята си и се възвеличи." (1-4 стихове)

Видението е представено със съответното тълкуване. Затова ще го разглеждаме успоредно с неговия коментар.

"Двата рога на овена, които си видял, са царете на Мидия и Персия." (20 стих)

Отново пред очите на пророка ще се покажат познатите вече световни империи. Пак чрез Божия Дух съзнанието му ще премине през двадесет и шест столетия човешка история - история на жестокости и кръвопролития, история на разюздани страсти и амбиции, история на дръзко потъпкване на истината, история на открит бунт срещу Бога, история на едно болно и страдащо човечество, чието безумство неумолимо го тласка към фаталния край...Какво още иска да каже Бог с това преразглеждане на мрачната история на греха? Първия път, в съня на Навуходоносор, Той показа блясъка, културното влияние, което четирите царства ще окажат на човечеството, като оформят неговия облик. Във второто видение, описано в седма глава, Бог откри на пророка какво ще отнемат на човечеството и как ще го управляват. Той му показа техния кръвожаден, жесток характер, който накрая ще се насочи в явен бунт срещу Бога и верните Му последователи. Третото видение е посветено на възхода на гордостта и безумието. Еврейският народ е знаел твърде добре, че грехът е тръгнал от себелюбието и възгордяването. Така се е отклонило от добрия път най-надареното във Вселената творение, "Синът на зората" - Луцифер (Ис.14:12,13). Оттогава те стоят в основата на всеки грях, на всяко падение. С други думи, пророческите вериги постепенно пренасят нашия ум от последиците към причините, от кръвопролитията и гоненията към себелюбието и гордостта, от фактите към законите, от непосредственото наблюдение към цялостното обобщение.

Защо обаче е изпуснато Вавилонското царство? Нима то не е имало дръзки претенции? Третата година от царуването на Валтасар е 548 или 547 г.пр.Хр., тоест десет години преди превземането на Вавилон от Кир Велики. По това време царството е загубило доминиращата роля в живота на Плодородния полумесец и затова е излязло от пророческия поглед. Това се вижда от мисленото пренасяне на пророка в областта Елам, в столицата на Персийското царство Суза.

Чрез гордия овен е представена мощта и величието на Мидо-Персийската империя. Двата рога представляват двата народа, от които е била съставена - мидийците и персите. Потокът Улай е разделял териториите им. Оттук двете незначително дотогава царства се разпростират надалеч подобно на пожар или буен поток и чрез серия от бляскави походи покоряват една територия, която е обхващала почти целия познат тогава свят. Мидийците придобиват трайно присъствие в политиката на Древния свят, когато в съюз с вавилонците разгромяват асирийската армия и превземат гордата Ниневия. За персите започва да се говори по-късно, когато настъпва процеса на сливане с мидийците след брака на дъщерята на мидийскя цар Астиаг Мандана с Персийския цар Камбиз. От този момент Персия играе ролята на по-малкия брат и определено може да се каже, че е васално царство. Но след възкачването на Кир на персийския престол нещата коренно се променят. За удивително кратко време той покорява Мидийското царство и след смъртта на дядо си Астиаг изцяло поема кормилото на властта. Затова често вместо Мидо-Персия се казва просто персия.

"Овенът бодеше на запад, на север и на юг." Показано е развитието на новото царство, походите на персите. Забелязва се връзката с трите ребра, които мечката от предното видение бе захапала с устата си. Първите походи на Кир са насочени на запад - към Лидия и Вавилон. После следват походи на северозапад - към Тракия и Македония. Войските му стигат чак до река Дунав. Завоевателната политика на Кир се продължава от следващите царе. Неговият син Камбиз започва да "боде на юг" и успява да покори двете силни царства - Египет и Етиопия. Нищо не е в състояние да утоли жаждата за слава и величие. Идеалите на Кир рухват веднага след неговата смърт. Между синовете му настъпват раздори, отпадат много племена и градове. Камбиз тайно убива брат си Бардия. В Бехистунския надпис се казва: "Когато Камбиз уби Бардия, народът не знаеше, че Бардия е убит". От времето на Дарий Велики (522-485) персийският цар е наричан цар на страните, цар на царете, владетел на всички хора от изгрев до залез слънце. Царете на Персия в повечето случаи не са били обожествявани, но култът им е бил завиден. Властелина можели да съзрат само избрани хора, намиращи се в непосредствена близост по служба или по родство. На годишните празници в двореца Персеполис войската можела да види своя господар, издигнат заедно с трона си от сатрапите. На фона на ослепителното зрелище изглеждало, че плува във въздуха. Срещата траела само няколко мига. А войниците били изобразявани с еднакви лица - сключени вежди, орлов нос, къдрава брада. Според персите това означавало, че гвардията, наброяваща десет хиляди души, никога няма да намалее. На мястото на убития веднага заставал друг, също толкова знатен, смел и предан, затова отрядът се наричал безсмъртен.

"Когато размишлявах, видях, че ярец от козите идваше от запад по лицето на земята и не се допираше до земята, и ярецът имаше бележит рог между очите си. И дойде до овена, който имаше двата рога, и завтече се към него с устрема на силата си. И видях, че се приближи при овена и се разсвирепи против него, и удари овена, та счупи двата му рога; и нямаше сили в овена да устои пред него. Козелът хвърли овена на земята и го стъпка; и нямаше кой да отърве овена от ръката му. Козелът се възвеличи много; и когато заякна, счупи се големият му рог; и вместо него възлязоха четири други бележити рога към четирите ветрища небесни."

"Козелът е царят на Гърция: големият рог, който е между очите му, той е първият цар. А че се е строшил и са възлезли четири рога вместо него означава, че четири царства ще се въздигнат от този народ, но не според неговата сила." (5-8, 21, 22 стихове)

Ясно е, че отново става дума за бляскавите победи на Александър Велики. Като че ли още с името е била предопределена мисията му: Александър означава "покровител на хора" или "покровител на човек". Неговата личност е излъчвала особен устрем. За пръв път Александър е смаял бащините си войници, когато е бил на тринадесет години. За почуда на всички той успява да обязди един невероятно буен кон, бъдещия верен Буцефал. Подарявайки му жребеца, Филип казал: "Трябва да си търсиш друго, достойно за теб царство, защото Македония ще бъде много малка за тебе и не ще ти стига." Тази върховна амбиция, този необясним устрем са най-загадъчното в походите на Македонски. Понякога те са предопределяли изхода на битките. Когато македонската войска се е изправяла срещу десет пъти по-многоброен противник или когато е навлизала в непознати земи, дръзкият Александър е навлизал във вражеските редици, откъснат от собствената си армия. Уплашените му сънародници, подгонени от по-големия страх, че ако бъде убит, няма кой да ги спаси или върне в родината, тръгвали да го защищават и спечелвали битката. Обширните завоевания, неизчерпаемата енергия, дори и лесното зарастване на раните, бляскавите победи, с които винаги са били увенчавани и най-лудешките му начинания напълно основателно са подтиквали мнозина да виждат у него някаква свръхчовешка същност. Към края на живота си Александър, запознат с персийските нрави, започнал да се държи като персиец. Той поискал подчинените му да го възприемат като бог. Верните му македонски другари при всяко влизане в двореца трябвало да се просват на земята и да чакат, докато ги покани да станат. Тази разпалила се гордост и самозабрава не пожалва дори стария приятел Клейтос, отказал да го признае за бог. Александър го убил с копие на един пир, а после три дни горко плакал за него. И може би е било по-добре за света, че си е отишъл рано, че само дванадесет години е воювал, защото гордостта поражда само жестокост и смила човешкото съзнание. Промененият Александър не би могъл да поднесе на света новите разбирания за човешката свобода, идващи от древна Елада.

Жаждата за величие и слава не била чужда и на неговите генерали. Познавайки ги добре, той казал преди да умре: "Вие ще ми направите едно кърваво погребение". И наистина, след "отчупването на големия рог" настъпила кървава баня. Цялото семейство на Александър Велики било изклано - брат му Армидей, жена му Роксана, синът му Александър. Единадесет години след смъртта на великия пълководец вече нямало нито едно мъжко дете, което да има някакви родствени връзки с него. В 301 г.пр.Хр. станала решителната за съдбата на империята битка - една от най-кръвопролитните в древността. След нея империята се разпада на четири части под управлението на четиримата генерали: Касандър, Лизимах, Селевкий и Птолемей.

"И из един от тях излезе малък рог, който порасна твърде много към юг, към изток и към земята на славата. И възвеличи се до небесната войска, и хвърли на земята част от множеството и от звездите, и ги стъпка. Възвеличи се дори до началника на множеството и отне от него всегдашната жертва; и святото му жилище се съсипа. И множеството беше предадено нему заедно с всегдашната жертва заради престъплението им; и той хвърли на земята истината, стори го по волята си, и успя." (9-12)

Попадаме на вече познат символ - малкия рог. Според текста той излиза от един от четирите рога. Изследванията обаче показват, че това е неточност на превода. Не става въпрос за един от роговете, а за една от четирите посоки на света. Затова не бива новата сила да се свързва с някоя от четирите провинции на разпадналата се империя на Александър Велики. Дейността на малкия рог има две посоки: към земята и към небето. Това показва, че ни се представя сила, която има две фази на развитие: в първата ще завоюва територии, а във втората ще атакува авторитета на Бога и на Неговите верни последователи. Като изхождаме от историческите сведения, дадени в коментара на предишни видения, се вижда, че тук е описан Рим в своите две фази: Рим на императорите и Рим на папите.

Коментарът за първата фаза е: "И в последните времена на царуването им (става въпрос за четирите гръцки провинции), когато беззаконниците стигнат до върха на беззаконието си, ще въстане цар, жесток на лице и вещ в коварството." (23)

Последните години на елинизма бележат една небивала разруха. Несъгласия, отцеубийства, разврат, жестокост, подлост, оргии и слабоумие характеризират царете на първенствуващото царство на Селевкидите. Малките гръцки републики са в непрекъснат раздор, безконечни войни и взаимни нападки. С една хитра уловка, почти без битка, Рим успява да ги покори. В 196 г.пр.Хр., след като нанасят поражение на Македонското царство, римляните обявяват гръцките републики за свободни. Гърците твърде лекомислено се доверяват на Рим като на защитник на техните интереси и свободи. Това прави възможно в 168 г.пр.Хр. Рим да нанесе съкрушителен удар на Македонското царство. Така според принципа "разделяй и владей" римският ботуш стъпва на обширни земи и подчинява множество народи. Римляните никога не са сключвали завинаги мир. Престорено са понасяли упреци и обиди, търпеливо чакайки решаващия момент, когато тотално ще наложат волята си. Силният възход на Рим започва с походите на Помпей, който очистил Средиземно море от пиратите, укрепил се на остров Крит и след серия от битки с хитрия Митридат отишъл далече на изток. Забележителен негов успех е превръщането на Египет ("на юг") в римска провинция. А в 63 г.пр.Хр., възползвайки се от раздорите между двамата братя Хиркан и Аристобул - представители на две еврейски партии, Помпей се появява в Ерусалим (в "земята на славата"), за да разреши възникналия спор. С цената на 12 000 жертви партията на Аристобул е унищожена, става подчинена на Рим. Така за много кратко време Рим разпростира господството си над света на Библията.

"И силата му ще е голяма, но не от своята си сила, и ще погубва чудесно, ще успява и действа, и ще погубва силните и свети люде. И чрез коварството си ще направи да успее лъжата в ръката му; и ще се възвеличи в сърцето си, и в мир ще погуби мнозина; и ще застане против Началника на Началниците, но ще се съкруши, не с ръка." (25,26)

Сега погледът на пророка е преместен към втората фаза на развитието на малкия рог. Колко точно е описано папското господство с неговите дръзки претенции! Методите му са отчасти тези на езическия Рим, но далеч по-усъвършенствани. Папството владее не чрез "своята си сила". Винаги папската държава е била малка по територия и никога не е имала на разположение някаква мощна армия. Нейната сила е идвала от кралете, които папата е коронясвал. Чрез интердикта и изключването папството е упражнявало небивал духовен натиск върху хората.

"Небесната войска и звездите" са Божиите верни последователи. "Коя е тази, която прилича на зората, красива като луната и чиста като слънцето, страшна като войска със знамена" (ПП 6:10). Като сравним тази картина с описанието в "Откр." 12:1,2 се вижда, че небесните светила олицетворяват Божия народ през вековете. Унищожавала ли е папската система верните Христови последователи? От инквизициите и аутодафетата, от кръстоносните походи и кървавите кланета са загинали около 150 милиона души.

"И отне се от Началника на небесната войска всегдашната жертва". Думата жертва липсва в оригинала. От Лев. 6:9,12 се вижда, че става дума за хлебните приношения. Чрез тях се е символизирала постоянната посредническа служба на Исус в светилището (виж Числа 29:2,8; Изх.30:9 и Лев.24:5,6,8). Това е силата за прощение на греховете, която Той ни дава ежедневно. Папството посегна и на нея. То въведе учението за ролята на католическия свещеник като посредник между човека и Бога. Свещеникът трябва да изповяда човека и ако не го стори, връзката с ходатая Христос е невъзможна. Така в ръцете на един свещеник Католическата църква възложи ходатайствената служба, а Исус стана функция на неговите решения. "И святото му жилище се съсипа" - храмовата служба, илюстрираща Божия спасителен план, бе окончателно задраскана от ученията на официалното християнство. Исус бе изместен като личен посредник от светци и изповедници. По този начин Неговата дейност в небето бе срината в съзнанието на хората. Функциите на върховен свещеник се изпълняват от папата на земята и от Дева Мария на небето.

Оказва се, че най-дръзката проява на гордостта, най-силното оспорване на Божия авторитет е дейността на официалната църква на Западна Европа през Средновековието.

19. ДА УДИВИШ НЕБЕТО

(коментар върху кн. "Даниил" - 9:1-22)
"Защото цялото създание с нетърпение очаква, ожида откриването ни като синове Божии" (Римл.8:19). Едва ли може да си представим колко е огромна пропастта между нас и непадналите в грях светове. Едва ли сме способни да схванем колко е по-различно нашето мислене от тяхното и какво съжаление понякога предизвикват мечтите и стремежите ни. Пред очите на Вселената са открити болките и страданията на гърчещото се в грях човечество, неговите вопли, пориви, терзания. Това предизвиква милост, съчувствие, а понякога и болка, но породените чувства на състрадание са недостатъчни да издигнат мост над зейналата бездна. Безгрешните същества не са в състояние да ни видят като пълноправни Божии синове и дъщери. И затова е необходимо преди Второто пришествие Исус да извърши нещо: да проведе съд пред цялата Вселена, за да открие скъпоценните нишки на живота, които Той и Светият Дух са създали в нас. Но понякога в живота на вярващите хора тези златни нишки на необятната любов проблясват в един миг и карат небето да се удиви. Това са вълнуващи звездни мигове - откровения на Божията премъдрост и блясък на един богоподобен характер, който ни сродява със светостта на Бога, с неизмеримата Му любов; мигове, които въздигат на огнени крила малката прашинка във Всемира и я свързват с вечността. Подобен миг срещаме в деветата глава на книгата "Даниил".

"И докато още говорех и се молех, и изповядвах своя грях и греха на людете си Израиля, и принасях молбата си пред Господа, Моя Бог за светия хълм на моя Бог, докато още говорх в молитвата, мъжът Гавриил, когото бях видял във видението си по-напред, като летеше бързо, се приближи до мен около часа на вечерната жертва. И вразуми ме, казвайки: "Данииле, сега излязох да те направя способен да разбереш. Когато ти почна да се молиш, излезе заповедта и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюбен (в други преводи: любезен, желан)..." (2-23 стихове)

Даниил се моли, горещо излива душата си пред Бога, но заедно с това деветдесетгодишният старец открива и някои свои качества, които карат небето да занемее от почуда. То го нарича любезен, желан. И е изключително важно да разберем с какво пророкът е накарал небето да се удиви, какво толкова е казал, че е предизвикал възторг, какво е открил пред погледа на Вселената.

"В първата година на Дария, Асуировия син от рода на мидяните, който се постави цар над Халдейската държава, в първата година от царуването му аз, Даниил, разбрах от Свещените книги числото на годините, за които дойде Господното слово към пророк Еремия, че запустението на Ерусалим ще трае седемдесет години. Тогава обърнах лицето си към Господа, за да отправя към Него молитва и молби с пост, с вретище и пепел." (1-3 стихове).

Ако към 539 г.пр.Хр., годината на превземането на Вавилон, прибавят седемдесет години, ще се получи 609 г.пр.Хр. В тази година не се е случило нищо особено. Същото можем да кажем и за следващата, 608 г.пр.Хр. Защо Даниил е тръгнал оттук и е стигнал до заключението, че е дошъл краят на еврейското пленничество? Защо не е взел под внимание факта, че в 586 г.пр.Хр. се слага край на Юдиното царство и следователно в 516 г.пр.Хр. трябва да изтече предсказаното време? Защо Даниил е допуснал такава неточност? Очевидно защото е бил повлиян от бурните събития. Той е предполагал, че е дошъл краят, и съвсем не е обърнал внимание на началото на периода. Безгрешни хора няма. И пророците грешат. Но когато сме искрени и сме готови да отстраним заблужденията, тогава нашите грешки не са фатални. Бог много лесно ги прощава.