Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

Второто нещо, което също трябва да се има предвид, е, че пророчествата не се занимават с народите въобще, а с онези центрове, където са съсредоточени Божиите спасителни истини и съответно техните фалшификати. Затова, преди да изредим принципите, ще направим малка разходка из света на Библията.

I. В СВЕТА НА БИБЛИЯТА

З а д п р а г а н а и с т о р и я т а

Светът на Библията започва от Райската цивилизация. Макар представена само от двама души - Адам и Ева, тя остава необяснима, защото се е развивала по съвсем други закони в свят, основан на съвсем различни принципи. Грехът и злото страшно са обезобразили човешкото естество. Ние се намираме толкова далече от първоначалния замисъл, че сега е невъзможно да си представим живота на нашите прародители. Не сме в състояние да идентифицираме и Едемския рай. Въпреки че Мойсей дава някаква ориентация, която ни води до реките Тигър и Ефрат (Бит.2:9-15), повечето от тълкувателите на Библията приемат това за приблизителна картина, тъй като потопът коренно е променил облика на Земята.

Вторият тип цивилизация е предпотопната. И тук се натъкваме на непреодолими трудности. Тя е описана само откъм своята морално-религиозна страна. Очевидно е, че като преки наследници на Адам и Ева тези хора са притежавали огромен интелект и необикновена физическа сила. За тяхното цветущо здраве и жизненост можем да съдим от почти фантастичното им дълголетие - средната продължителност на живота по това време е била 700 години! Няма да сбъркаме, ако кажем, че това е една технически усъвършенствана епоха, разполагаща със знания, далеч превишаващи днешните. Но всичко е изчезнало във водата и катаклизмите на потопната стихия. Останали са само някои следи в следващите култури, които объркват стандартната научна мисъл, вземаща за база някакъв "първобитнообщинен" строй. Защото се оказва, че по това време се е боравело с огнестрелно оръжие, използвана е била електролизата, съществували са писти за излитане на самолети! Тези факти често пъти се обясняват с присъствието на извънземни цивилизации, но това е пак опит да се спаси разбирането, че човечеството е тръгнало от животински стадий. Ако възприемем становището на Библията, че светът е започнал своето битие от много висок интелектуален стадий (Райската цивилизация), който вследствие греха е започнал да се снишава, а в "последните дни" на човешката история отново се издига, то нещата идват на мястото си.

От библейска гледна точка по-важно за нас е описанието на двете противоположни тенденции, които формират съществуването на два полюса в предпотопния свят. Началото се поставя от синовете на Адам и Ева - Каин и Авел. Каин принася жертва от най-хубавите си плодове, но тя не се приема от Бога. Авел жертва животно, според Божиите изисквания, и жертвата се приема. В принасянето на тези жертви се виждат два възгледа за човешкото спасение. При първия възглед (на Каин) човекът трябва да застане пред Бога с най-доброто, което има. Той трябва да представи своите заслуги и да разчита на собствените си сили. При втория възглед (на Авел) човекът се оправдава пред Бога чрез заслугите и достойнството на друг, Когото Бог ще изпрати. Този Друг е символизиран с невинно животно, което понася вината на грешника. Явно е, че Авел е схванал великите истини на изкуплението. Той се е видял грешник, видял е как грехът и смъртното наказание стоят между него и Бога. Авел донесъл закланата жертва, за да признае правата на закона, който е бил нарушен. Чрез пролятата кръв той виждал бъдещата жертва - Христос, умиращ на Голготския кръст.

Макар и с някакъв привлекателен ореол, възгледът на Каин води до едно бързо отдалечаване от Бога и затъване в блатото на греха. Самият Каин става братоубиец. Неговите потомци събарят преграда след преграда, докато се стигне дотам да няма нравствен принцип, непотъпкан от тях.

Представители на Авеловия възглед след неговата смърт стават потомците на Сит. На фона на преобладаващото нечестие те могат да се сравнят с малък оазис сред пустиня, където Провидението съсредоточава великите истини за спасението на света и установяването на Божието царство на Земята. С право са наречени Божии синове (Бит.6:2).

Като полюс, противопоставящ се на другия, потомците на Сит запазват вярата си до момента, когато встъпват в брак с потомките на Каин, наречени "човешки дъщери". Така се стига до констатацията: "И видя Бог, че се умножава нечестието по земята и всичките им помисли бяха само зло всеки ден" (Бит.6:5). За да спре това лавинообразно развитие на злото, Бог донася потоп, от който се спасяват само осем души - единствените, запазили вярата в бъдещия Изкупител. Това са Ной и неговите близки.

Водите на потопа не успяват да унищожат докрай идеята за усъвършенстването на човешкия дух със собствени сили и на дръзкото противопоставяне на Божия план за спасение на човека. Кълновете й намират почва у Хам (третия син на Ной) и в сърцата на неговите потомци. Внукът на Хам, известният Нимрод, е първият владетел на "Плодородния полумесец", първият човек, създал голяма империя. Но идеята за гордото извисяване на човека достига най-силен израз в замисъла да се построи грандиозно здание - кула, свързваща земята с небето. "И рекоха: Елате да си съградим град и кула, на която върхът й да стига до небето, и да си придобием име, за да не се разсеем по лицето на земята" (Бит.11:44). Целта е противопоставяне на Божието намерение за заселване на цялата земя. Строителите искат да положат началото на една монархия, която постепенно да обхване целия свят. По този начин градът трябвало да се превърне в столица, а величествената кула - в паметник на силата и мъдростта на човека. Самото предложение за строеж на кула, достигаща до небето, показва, че представата за Бога вече е доста примитивна. От текста се чувства, че хората търсят естествени причини за потопа и в кулата виждат средство, чрез което могат да се избавят при евентуално второ бедствие. Но свръхестествено явление проваля реализацията на замисъла. Изведнъж се установява, че строителите не говорят вече един език и не могат да се разбират (Бит.11:8). Множеството хора, струпани в местността, се разпада на групи, които тръгват в различни посоки.

В памет на станалото събитие (размесването на езиците) кулата е наречена Вавилонска, което преведено означава смешение, бъркотия. С това събитие се приключва дръзкото противопоставяне на Божия авторитет в предисторическите времена. Оттук нататък възгледът за усъвършенстването на човека и издигането на неговия дух със собствени сили ще се проявява в грубото идолопоклонство.

В р е м е т о н а п а т р и а р с и т е

"И рече Господ на Аврам: Излез от земята си и от рода си, и от дома си и иди в земята, която ще ти покажа. И ще те направя народ голям, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ще бъдеш в благословение" (Бит.11:1).

С призоваването на Аврам започва нова ера в развитието на великата битка между доброто и злото. Сега центровете, където ще се съсредоточават вечните истини за спасението и представата за единния Бог, са големите родове. Бащите на тези родове наричаме патриарси и поради това цялата епоха се нарича патриархална (2300-1500 г.пр.Хр.). През това исторически познато време религията била всичко. Без Бога древният човек не можел да предприема нито една крачка в живота, защото вярвал, че е управляван от силите на съдбата и че всичко е във властта на боговете. Резултат от стремежа и почитта на древните хора към божествата са всички онези прочути паметници в областта на материалното и духовното, които будят у нас възхищение и почуда. Огромните каменни блокове, отломвани от планините и свличани по течението на реките или теглени през просторните пясъчни равнини, не са били предназначени само за построяване на административни здания, театри и дворци, а най-вече за пирамиди, храмове и гробници. Най-изящните, най-скъпите украшения били откупувани и дарявани на боговете. Поетите откривали най-дълбоките трепети на душите си в псалми, молитви и хвалебствия за живота и делата на почитаните от тях божества. В пантеона на боговете имало място за всеки идол, но не и за истинския Бог. Истините за Спасителя и Неговата жертва били закрити с воала на фалшивите религии, основаващи се на идеята за оправдание чрез дела и лични усилия от страна на човека.Затова Господ е извикал Аврам от богатия Ур; откъснат от кваса на идолопоклонството, той е бил способен да приеме великата вест за спасение на човечеството.

Родът, който носи сред непрогледния мрак светлината на Бога, по-късно става народ. По време на Новоегипетското царство (1447 г.пр.Хр.) евреите, влезли във владенията на фараоните като род, излизат като народ.

В р е м е т о н а е в р е й с к и я н а р о д

Ако от Египет се започне линия, която да мине през средиземноморските страни Палестина и Сирия и следвайки реките Ефрат и Тигър, през Месопотамия да стигне до Персийския залив, на картата ще се образува един ясен полумесец. Преди четири хиляди години този огромен полукръг около Арабската пустиня, наречен "Плодородния полумесец", е хранел множество култури и народи, от които е бликала ярка светлина за човечеството. Там е лежал центърът на цивилизацията (фиг.1) от каменния период до златния век на гръко-римската култура.

В средата на този културен свят, в Ханаан (съвременна Палестина), е заселен еврейският народ. След като по чуден начин е изведен от царството на фараоните, той пътува през пустинята четиридесет години и чак тогава успява да влезе в обещаната земя. Чрез него Бог е планирал да даде на народите по земята едно живо откровение за Своя характер и ясни доказателства за славните висини, до които човек може да стигне, ако е послушен на Неговите наставления. В продължение на векове от "Плодородния полумесец" ще излизат култури, цивилизации, империи. Те ще развиват наука, изкуство, религия. Различен от всички тях, в центъра ще стои еврейският народ със своята монотеистична религия (вяра в един Бог), с особена надежда за бъдещ Спасител. Единствено в тази религия Бог ще бъде представян не само като Творец, но и като Изкупител, като готов да се доближи до човека, като искащ "да превърже раните му" (Пс.147:3; Исая 53:4,5) и да поеме вината му, страдайки вместо него.

Божият план за развитието на еврейския народ е включвал небивал възход, ако той беше верен на Неговите принципи. Във "Второзаконие", както и в края на почти всички пророчески книги на Стария завет, ние виждаме обещания за цветущо здраве, за дълголетие, за плодородие, за благоденствие. Този безподобен възход е щял да привлича вниманието на други народи и те биха потърсили причината му. По този начин евреите е трябвало да открият Бога пред света. Езическите народи щели да познаят, че Израил е в особена връзка с небесния Бог (Второзаконие 7:6-14; Еремия 16:20,21; Исая 61:9,10). От видимото техните умове са щели да бъдат насочвани към невидимото, от материалното - към духовното, от временното - към вечното.

За съжаление Божия план олицетворяват само отделни личности, подобни на пророк Даниил. Евреите се провалят като народ на Божественото откровение. Гордост, тълкуване на Свещеното писание според собствените им амбиции, нежелание да бъдат управлявани от Божиите принципи осуетяват великото призвание. Не могли да помогнат и робските години. И когато дългоочакваният Месия идва, те не само че не Го приемат, но вземат най-активно участие в Неговото разпятие.

Това почти хиляда и петстотин годишно развитие на Божия план с еврейския народ предопределя в известен смисъл и кои страни ще бъдат обект на пророческите вериги. Това са царствата, които ще имат отношение към този народ, които или ще го закрилят, или ще го поробват. Понеже Божият народ е поставен в центъра на тогавашния културен свят, тези царства в повечето случаи ще играят важна роля и в световната история. Много често ще се случва да видим как на фона на големи политически събития се осъществяват определени Божествени намерения и цели.

Ролята на еврейския народ като носител на спасителните истини приключва, когато Исус дава притчата за наемателите на Господнето лозе, погубващи слугите, а накрая - и Божия Син - (Матей 21:37). "Затова ви казвам, че ще се отнеме от вас царството Божие и ще се даде на народ, който ще принася плодовете му" (Мат.21:43). Когато към тези изказвания прибавим и думите: "Ето, вашият дом се оставя пуст" (Мат.23:38), става ясно, че Исус оттегля Своите пълномощия от еврейския народ и ги дава на друг тип организация, наречена църква (Матей 16:18), която отсега нататък ще осъществява Неговите намерения. За разлика от еврейския народ, тя ще бъде освободена от географски и национални граници (Гал. 3:28). От този момент обект на пророчествата ще бъде църквата и всички онези сили, които ще се повдигат срещу нея.

II. ПРИНЦИПИ ЗА ТЪЛКУВАНЕ НА АПОКАЛИПТИЧНИТЕ ПРОРОЧЕСТВА

След този кратък исторически обзор вече сме готови да формулираме основните принципи за интерпретиране на пророчествата.

1. Е с х а т о л о г и ч е н п р и н ц и п

Гръцката дума есхатос означава последен, а логос - слово. Есхатологичният принцип изисква в центъра на всяко пророчество да стои идеята за Божието царство, което ще се установи в края на времето. Развитието на империи, царства, народи представлява подготвителен период за установяването на Христовото царство. Това означава, че освен историческата линия внимателният изследовател на библейските пророчества ще следи и теологичната - линия, отбелязваща Божиите планове и намерения. Този начин на интерпретиране ни е даден от самия Христос: "И като почна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания" (Лука 24:27); Йоан 5:39).

2. С р а в н и т е л е н п р и н ц и п

"Което и възвестяваме не с думи, научени от човешка мъдрост, но с думи, научени от Духа, като поясняваме духовните неща на духовни човеци" (1Кор. 2:13).

Според този принцип Библията се явява коментар на самата себе си. За изясняване на теологичните връзки е необходимо да се сравняват изказванията, дадени в различните библейски книги, и чак тогава да се прави изводът. Това с особена сила важи за символите.

3. П р и н ц и п з а с и м в о л и з м а

Този принцип се явява следствие на сравнителния принцип. Според него подходът ни към символите трябва да бъде следния:

а) ако нямаме изрично указание, че текстът е символичен, първо трябва да го разглеждаме като буквален. Ако в хода на тълкуването се окаже, че не е възможна буквална трактовка, тогава ще търсим символично значение;

б) на символите не бива да се гледа като на египетските йероглифи. Те са взети от бита на хората по онова време и са били употребявани от тях. Подобно на детските приказки, библейските символи имат за цел да помогнат на пророка да схване развитието на бъдещите събития и да опише неща, които са много далечни за неговия ум. Съдържанието на символите трябва да се търси в самата Библия. Разбира се, можем да се ползваме и от услугите на историята, но твърдението ще се приеме за вярно само когато имаме подкрепа от Библията.

4. Е к л е з и о л о г и ч е н п р и н ц и п

Еклезия означава църква. "Вие обаче сте род избран, царско свещенство, свят народ, хора, които Бог придоби, за да възвестяват превъзходствата на Този, Който ви призовава от тъмнината в Своята чудесна светлина" (1Петр.2:9).

Християнската църква става наследница на Божиите обещания. Прехвърлянето на това наследство обаче е подчинено на някои правила. С тях трябва да се съобразяваме винаги когато тълкуваме пророчествата, говорещи за новозаветното време. Според еклезиологичния принцип

а) всяко пророчество за еврейския народ може да се разглежда вторично приложено за християнската църква само когато това е направено от боговдъхновен писател (пророк или апостол);

б) понеже Християнската църква е космополитна, то при всяко прехвърляне на пророчествата от еврейския народ към нея те трябва да бъдат освободени от географски, расови, полови и национални граници (виж Гал.3:28,29). Същото важи и за текст, прославящ борбата на църквата. Когато в него са споменати царства, местности, реки и градове, известни от Стария завет с характерни белези на слава или падение, те трябва да се приемат - въз основа на прилика - като символи на подобни белези и проявления, присъщи и на новозаветното време. По същия начин, както сега се възприема думата вандал - като човек, който безогледно руши и унищожава - докато в древността е просто название на воин от племе, участвало в разрухата на Рим.

5. Х р о н о л о г и ч е н п р и н ц и п

"А ти, Данииле, затвори думите и запечатай книгата до края на времето..." (Дан.12:4).

Според този принцип апокалиптичните пророчества ще се разберат непосредствено преди тяхното изпълнение. От средата на ХХ век книгата "Даниил" е почти изцяло разтълкувана.
3. М Е Ж Д У Д В Е С Ъ Д Б И
Книгата на пророк Даниил стои между две съдби - личната съдба на пророка и съдбата на неговия народ. Това се е отразило както на нейното съдържание, така и на граматичната й структура. В съдържанието се наблюдават две ясно очертани линии - пророческа и историческа. За написването пък са използвани два езика - еврейски и арамейски. Това преминаване от личната драма към съдбините на един народ, а после и на цялото човечество, това прелитане през вековете и устремяване към най-вълнуващото събитие - установяването на Божието царство, очевидно създавало трудности на преводачите да намерят мястото на книгата в Библията. В нашия превод - както и в "Септуагинтата" (първия превод на Библията на гръцки език - III в.пр.Хр.) и във "Валугата" (първия латински превод на Библията - IV в.сл.Хр.) - книгата "Даниил" се намира в раздела "Големите пророци" и е след книгата "Езекиил". В еврейския канон обаче "Даниил" е поставена в "Кетубим" ("Писанието), включващо книгите от "1 Летописи" до "Песен на песните", "Рут" и "Плачът на Еремия". А тези две съдби са избрани от Бога за рамка на грандиозното Му откровение, защото в тях оживяват пророческите истини, които Той иска да поднесе на народа Си.
I. С Ъ Д Б А Т А Н А Е В Р Е Й С К И Я Н А Р О Д

Когато след едногодишно пътуване еврейският народ стои пред обещаната земя и Мойсей изпраща съгледвачи, докладите съдържат две констатации: "Това е земя, която е изключително плодородна и в нея тече мед и мляко", но и "земя, която пояжда жителите си" (Числа 13:27,32). И двете констатации се оказват верни. Земята е естествено защитена от запад - бреговете на Средиземно море по тези места са стръмни и не позволяват акостирането на кораби. От изток я пази Арабската пустиня, но от север и юг тя е отворена за вражески армии. Това означава, че освен от преките нападения на малоазийските народи, еврейският народ ще бъде застрашен от големите конфликти в началото между Асиро-Вавилония и Египет, а по-късно между перси, гърци и римляни. Според "Второзаконие", от 28 до 30 глава, съдбата на народа ще бъде или да е "глава" - определящ фактор в политиката на Древния свят, или "опашка" - играчка в ръцете на световните империи. Неговото положение ще зависи от избора, който ще прави през вековете: дали ще се опира на Божията сила или на политическите колоси като Египет, Асирия, Вавилон.

(фиг.2) След разпределянето на Ханаанската земя между дванайсетте племена ревността на народа бързо угасва. Постепенно се усвояват култовете на ханаанските народи - наблюдава се връщане назад към грубото идолопоклонство (Пс.106:34-38, 40). Въпреки провежданите реформи от така наречените съдии, еврейският народ твърдо поема пътя на езическите народи. В началото на ХI в.пр.Хр. теократичната форма на управление (народът се управлява от избрани от Бога хора) бива заменена с монархична от източен тип. Първият цар Саул успява да обедини дванайсетте племена и да ги накара да се чувстват като едно цяло, но във втората половина от своето царуване се проваля и предизвиква гражданска война. Царството на израилтяните става много силно по времето на Давид (1010 - 971 г.пр.Хр.), който изключително умело успява да съчетае политическите планове с вярата в истинския Бог. Израилевото царство става най-силното на Източното средиземноморие от началото на първото хилядолетие. Своя апогей то достига при царуването на Соломон (971 - 931 г.пр.Хр.). Цената на този просперитет обаче е много скъпа - чистата вяра е разменена в политиката на компромисите и дипломацията. Идолопоклонството отново е вкарано в редиците на Божия народ. И последиците не закъсняват. След смъртта на Соломон царството се разделя на две по-малки: едното обхваща две от племената - (Юда и Вениамин) и е наречено Юдино царство (негова столица е Ерусалим), а другото обхваща останалите десет племена и е наречено Израил. Развитието им се разглежда в книгите на царете и в летописите. От тях разбираме колко бързо и двете царства поемат посока на главоломно спускане в пропастта. Виждаме ги много често да застават едно срещу друго, да плетат интриги и да се стремят коварно да си нанесат удар в гърба.

Преди да се роди Даниил, над тогавашния свят - от Арменските планини на север до границата на Етиопия на юг, от средата на Мала Азия на запад до Персийските плата на изток - е господствала Асирия. Това е най-жестоката империя, която историята познава. Векове наред нейната военна машина немилостиво опустошава една след друга околните страни, разорявайки многобройни цветущи градове и изтребвайки цели народи. (фиг. 3);

В 722 г.пр.Хр. Асирия превзема Самария - столицата на Израилевото царство - и слага край на неговото съществуване; може да звучи невероятно, но по-слабото Юдино царство успява да запази своя национален състав и да устои на асирийския натиск. Този факт няма историческо обяснение. Това може да се обясни единствено с намесата на Божията сила, дошла като резултат на проведените от цар Езекия и пророк Исая религиозни реформи.

Когато Даниил се ражда (около 623 г.пр.Хр.), Асирия вече е преминала кулминационната точка на своята мощ. Всъщност тя е в предсмъртна агония, защото на сцената се появяват две нови сили: Вавилония и Мидия. Във Вавилония Набопалазар (асирийски военачалник, по народност халдеец), преминавайки на страната на вавилонците, се обявява за владетел на Вавилонското царство (626-604). На североизток мидяните вдигат бунт против асирийците. Обединените им сили успяват да устоят на асирийския натиск и да разбият непобедимите войски. В 612 г.пр.Хр. пада и столицата на Асирийското царство - гордата Ниневия. (фиг. 4)

Успоредно с тези бурни световни събития в редиците на Божия народ започва да се извършва голяма религиозна реформа. В 621 г., когато Даниил е на две години, благочестивият цар Йосия (640-609) решава да очисти царството си от езическите идоли и да възстанови вярата в единния и единствен Бог. Заедно с него развива дейност пророк Еремия. В продължение на четиридесет години гласът му ще предупреждава народа за предстоящите събития и ще го изобличава за сторените грехове. Тук отново попадаме на известната вече закономерност. Когато един еврейски цар се грижи за духовното извисяване на нацията, когато търси опора в Бога, царството е необезпокоявано от водовъртежа на политическите събития. Но щом стъпи на политическата плоскост, изведнъж става играчка в ръцете на великите сили. Тринайсет години Юдиното царство стои запазено от вихъра на политическите бури и дори разширява границите си до момента, когато цар Йосия прави фатална грешка. Виждайки, че Вавилон ще бъде силата, която ще управлява света, той решава плътно да се опре на нея. И за да докаже своята лоялност, влиза в битка с противника на Вавилон - египетския цар Нехао. Прави опит да спре египетските войски, които са тръгнали да откъсват части от падащата се на Вавилон територия на бившата Асирийска империя, но това не му се удава. Той пада убит, а заедно с него - и протекцията над еврейския народ (2Лет.35:20-27). Отсега нататък неговите последователи ще бъдат играчки в ръцете на Египет и Вавилон.
II. С Ъ Д Б А Т А Н А Д А Н И И Л

През пролетта на 605 г.пр.Хр. вавилонската войска за първи път напуска своята столица и под командването на престолонаследника Навуходоносор, син на Набопалазар, тръгва на северозапад. Тя разбива съюзените войски на египтяните и асирийците при Кархемиш и след ожесточени боеве превзема града. При Хумат, в централна Сирия, египтяните са отново разбити. Оттам вавилонската войска без особени затруднения може да напредне през Сирия и Палестина. Градовете на тези страни оказват незначителна съпротива.