Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р



страница5/11
Дата12.03.2018
Размер1.88 Mb.
#62353
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

СМЕХЪТ НА САТАНАТА

През двете години, когато аз бях президент на бандата, бяха убити 17 души. Бях арестуван толкова пъти, че не си спомнях вече точната цифра. За нас нямаше нищо свято, освен бандата. За мен беше ценна само връзката ми с Израел и Мани.

Една нощ Израел тайно се промъкна при мен и пусна един гълъб в стаята ми. Той стоеше навън и слушаше как крещях от ужас, а след това отвори вратата и запали лампата. Аз се опитах да прикрия смущението си и се засмях, когато той пусна гълъба да излети през прозореца. След като той си отиде, дълго седях треперещ на леглото и чувах шума от крилата в ушите си. Когато най-сетне потънах в неспокоен сън, стори ми се, че падам в някаква безкрайна пропаст и чувам смеха на сатаната. На следващата сутрин Израел дойде при мен и ми съобщи, че Мани бил ранен при едно улично сбиване и лежи в болницата.

- Какво става с тебе, Ники? - запита ме той. - Защо се държиш така смешно?

Около мен всичко като че ли се сгромолясваше. Чувствах, че кръвта се оттегли от лицето ми. Мани и Израел бяха моите единствени приятели. Сега, когато Израел разказваше, че Мани е на косъм от смъртта, почувствах как цялата ми сигурност изчезва.

- Всичко е наред - излъгах аз. - Само съм уморен и ядосан. Ще разуча кой е този тип и ще го пипна.

Следобед отидох в болницата, но двама униформени полицаи стояха пред вратата и не пускаха никого вътре. Изкатерих се по противопожарната стълба и почуках на прозореца на стаята. Мани ме видя и отвори. Той беше толкова слаб, че едва се дотътри до леглото.

- Кой беше, Мани? Като че ли някой се е опитал да те очисти?

- Това бяха “Епископите”. Те ме пипнаха сам и ме обработиха с ножовете си.

- Кой? Знаеш ли точно кой те намушка?

- Да! Водачът им се нарича Джое. Той е новият им вицепрезидент. Той се държа през цялото време отвратително. Когато исках да избягам, той каза, че ще дойде отново и ще ме очисти. Затова стоят куките навън.

- Сега се постарай да оздравееш, Мани! Когато излезеш, ще го пипнем този мръсен негър!

Спуснах се отново по противопожарната стълба и вечерта се срещнах с Израел и Омир, също член на нашата банда. След дълго обсъждане, ние се спряхме на варианта “Отвличане”. На следващия ден Омир открадна една кола. Две седмици я крихме в храсталаците на парка, докато Мани излезе от болницата.

Една седмица преди Рождество 1957 година започнахме осъществяването на нашия план. Омир караше колата. Отидохме до дома на Мани, за да го вземем. Той куцаше. Айджи, Пацо и аз седнахме на задната седалка. Минахме край католическия дом и паркирахме на улица “Сейнт Едуард”. В дома тази вечер имаше танци и пред вратата стояха двама униформени полицаи. Тъй като не видяхме “Епископи” наблизо, ние продължихме до бара, където те се срещаха и спряхме колата от другата страна на улицата. Беше почти 11 часа вечерта. Казахме на Мани да остане в колата, а ние влязохме в бара. Вътре скучаеха няколко от “Епископите”.

- Ало, момчета. Ние търсим вашия вицепрезидент - Джое. Чухме, че иска да сключи мир и искаме да говорим с него. Тук ли е той?

- Джое ли? - обади се едно от момчетата. - Той седи с момичето си там отзад, в ъгъла.

Влязохме в помещението, където Джое седеше на пода с момичето си. Той ни погледна и Айджи каза:

- Ние сме “Мау-мау”! Искаме да поговорим с теб.

Той понечи да стане, но Айджи стъпи с крак върху рамото му и го натисна обратно на мястото му. И двамата държахме пистолети в джобовете си и Джое добре разбираше, че те са насочени към него. Той започна да вика за помощ, но Айджи измъкна пистолета си и го насочи към другите момчета.

- Никакво движение! Първият, който се мръдне, ще бъде мъртъв.

Собственикът на бара гледаше като обезумял.

- Няма да ти направим нищо лошо, татенце! - успокои обезумелия барман Айджи. - Стой си тихо и ние след минута ще изчезнем.

Обърнах се към Джое, който все още седеше до уплашеното момиче на пода:

- Ех, ти, смрадливецо! Можеш сам да избираш: или ще дойдеш сега с нас, или ще те застреляме веднага, тук, на място! Искаш ли една минута да помислиш?

Джое започна да заеква и аз казах:

- Добре! Чудесно! Ти мислиш на глас.

След това го изправих на крака и напуснахме бара. В това време Израел с пистолет в ръка държеше в шах останалите момчета.

- Можеш да кажеш на “Епископите”, че ние ще го върнем след като уредим някои дреболии във връзка с едно намушкване на “Мау-мау” - каза Айджи.

Затворихме вратата след себе си и бутнахме Джое в колата. Той седна на задната седалка между Айджи и мен. Ние държахме пистолетите си, насочени към него. Омир подкара колата към една изоставена къща близо до моста на Манхатън. Вкарахме нашия пленник вътре и го вързахме здраво за един стол. След това бутнах в устата му мръсен парцал.

- Може да те очистим веднага, а може да те оставим до края на живота си да седиш тук! - заплаших го аз.

Айджи го заплю и след това излязохме, като грижливо заключихме вратата. Беше полунощ. Два дни не се сетихме за него. Когато отново посетихме изоставената къща, с нас имаше 25 “Мау-мау”. Джое лежеше на пода, все още стегнат на стола. Той се беше опитал да се освободи, но беше твърде здраво вързан. Ние го изправихме заедно със стола и запалихме лампата. В къщата беше ледено студено. Джое ни гледаше с ужасен поглед.

Извиках Мани и той застана до мен.

- Мани, този ли е хлапакът, който те нареди с нож и те заплаши, че ще те убие?

Мани се приближи до него и каза:

- Да! Този е!

Измъкнах парцала от устата на Джое. Езикът му беше надебелял, а гърлото му изсъхнало. Той се опита да каже нещо, но издаде само някакви неразбираеми звуци.

- Виждате ли, той потвърждава, че всичко е вярно! - казах аз.

Айджи хвана дългата коса на пленника и дръпна главата му назад. Мани изтърси пепелта от цигарата си и я приближи до врата на Джое.

След това той бавно натисна угарката върху кожата. Джое изкрещя от болка, а Мани запали нова цигара.

- Още веднъж! - каза Айджи. - Той те е намушкал два пъти.

Този път Мани натисна цигарата върху устните на момчето. Челюстта му тракаше, когато Мани се опита да бутне фаса в изсъхналото му гърло.

- Така, момчета! Стегнете се! Сега вие сте наред - каза Айджи.

Всеки един от нас запали цигара и се приближи до Джое, а Айджи продължаваше да държи косата му назад. Джое се мъчеше да вика, но издаваше само кресливи звуци, наподобяващи шума на шкурка, която се трие по тел. Всяко едно от момчетата натискаше угарката си върху лицето или врата му. Нещастникът крещеше от болки, докато падна в безсъзнание.

Ние го отвързахме и го хвърлихме между отпадъците и паяжините на пода. Момчетата започнаха да го псуват и да го ритат с острите си обувки.

След това го повлякохме в колата и потеглихме към бара на територията на “Епископите”. Айджи написа една бележка, която закрепихме на гърдите на Джое: “Никой няма да остане ненаказан, ако продължава да се занимава с “Мау-мау”!” Карахме бавно и в движение изхвърлихме тялото на изпадналия в безсъзнание Джое на улицата. На Бъдни вечер срещнах Мани в кръчмата на Джино. Седяхме на високите столчета пред бара, пушехме цигари и се смеехме на преживяванията от миналата седмица. Изведнъж забелязах, че петима “Епископи” се задават по улицата. Бяхме съвсем сами, въпреки че се намирахме в центъра на територията на “Мау-мау”. Бутнах Мани:

- “Епископите”! Хайде, изчезвай!

Но беше твърде късно. Успяхме само да се измъкнем през вратата. Побягнахме, но Мани беше още много слаб и изостана назад. Настигнаха ни. Преди да успеят да ни обградят, аз наведох глава и се хвърлих върху тях. Те не бяха подготвени за такова нападение. Ударих с глава един от тях в областта на стомаха и той падна по гръб на улицата, като ревеше от болки. Хванах се с ръка за една от паркираните коли и бързо свих по платното на улицата. Едно такси изсвири и премина на косъм от мен. Все пак бях на сигурно място. Надявах се Мани да се е възползвал от предимството на моето нападение и да ме следва. По едно време забелязах, че той не е зад мен. Никой не ме преследваше. Спрях се и тръгнах по улицата назад, за да видя какво става. Петимата бяха притиснали Мани към стената и безмилостно го биеха. Нещо проблесна. Това беше острието на нож. Спуснах се по улицата към тях и изкрещях:

- Вие, мръсни свине! Оставете го на мира! Ще ви избия всичките!

Но беше твърде късно. Видях как момчето с точен удар заби ножа в гърдите на Мани. Видях как той се сгърчи, остана за миг прав, а след това падна на земята. Убиецът заби още веднъж ножа си в тялото му.

Скочих до падналия Мани и започнах да нанасям удари с нож и юмруци. Нападателите се разбягаха. Мани лежеше на тротоара. От устата и носа му течеше кръв и се събираше на локвичка под главата му. Коленичих и го обърнах на гръб. Вдигнах главата му и я поставих нависоко. Кръвта изцапа панталоните ми. Чувствах я топла и лепкава. Той ме гледаше с широко отворени очи и се опита да ми каже нещо. Чу се леко изхъркване и от устата му потече тънка струя кръв.

- Мани! - изкрещях аз. - Мани, не умирай!

Главата му се търколи настрана от рамото ми и тялото му се свлече. Очите гледаха безжизнено. Той беше мъртъв!

- Мани! Мани! - крещях аз, колкото имах сила и в гласа ми звучеше целият ужас, който току-що бях преживял.

Изведнъж по улицата се чу женски глас:

- Ей, какво става там?

Повече не можах да остана. При моето набъбнало полицейско досие щях да бъда заловен непременно и така вината щеше да падне върху мен. Изправих се и мъртвото тяло падна върху паважа. Тъпият звук, с който главата се удари върху цимента, звучеше в ушите ми дори и когато влязох в стаята си. Блъснах вратата след себе си и взех пистолета от шкафа. Седнах на края на леглото и държах зареденото оръжие към заключената врата. Бях парализиран от страх.

Досега никога не бях виждал мъртъв човек до себе си. Във всеки случай не лице в лице. Той беше моя приятел. Само преди един час ние се смеехме весело, а сега той лежеше на улицата и кръвта му течеше като поток от устата му. Не можах да се успокоя. Опитвах се да се държа смело. Досега бях смятал, че никой и нищо не може да ме уплаши. Но смъртта на Мани ми отвори очите. Трябваше да се предам. Искаше ми се да плача, но не можех.

Скочих и се спуснах към стената. Започнах да крещя:

- Аз не се боя! Не се боя!

Бях обладан от дявола. Гледах ръцете си като обезумял. Те все още лепнеха от кръв. Спуснах се и започнах да блъскам главата си о стената.

- Никой не може да ми направи нищо! Никой!

Изтощен се свлякох на пода и загубих съзнание. Страх! Необикновен, ужасен, вледеняващ страх! Като че ли целият сън се беше превърнал в действителност. Аз се търкалях по пода, стенех и крещях. Стените на моята стая започнаха да се отместват, а таванът се вдигаше бавно нагоре. Струваше ми се, че се намирам на километри далеч. Изведнъж пред мен се спусна тъмен облак и ме покри целия. Помислих, че ще ме смаже. Отворих устата си, за да извикам, но от нея бликна кръв. Започнах да се блъскам в стените. Исках да избягам, но нещо теглеше главата ми все по-надолу и по-надолу, докато най-сетне я чух да се удря в пода със същия звук като главата на Мани там на тротоара.

Черният облак ме притискаше. Лежах на пода и се опитвах да се отбранявам с ръце и крака. Това беше облакът на смъртта. Изведнъж чух висок смях, който звучеше от всички страни. Страхотен, но неописуем смях. Всред този кикот се носеше една дума: Смърт!... Аз знаех! Това беше смехът на сатана.

Когато се събудих беше утрин. Слънцето се опитваше да се покаже през мръсните стъкла на прозореца. Лежах сгърчен и замръзнал на пода. Погледът ми падна върху ръцете ми. По тях все още лепнеше незасъхнала кръв.

 

БЛАТО

Три дни преди Великден с още четири момчета стояхме пред църквата на ъгъла на “Оберн” и “Едуард стрийт”. Знаехме, че вярващите по това време жертват много пари и искахме да ограбим църквата. Един полицай от патрула ни видя облегнати на желязната ограда и се приближи до нас.

- Ей, вие! Порторикански въшки! Изчезвайте веднага от тук!

Ние продължихме да стоим облегнати, с ръце над желязната ограда и го гледахме безизразно.

- Казах ви, изчезвайте! - повтори отново той.

Другите момчета тръгнаха, но аз останах. Полицаят ме погледна:

- Ей, мръсен хлапак! Изчезвай и ти!

Той замахна с гумената си палка, като че искаше да ме удари. Аз го заплюх. Тогава той разярен налетя върху мен. В този миг аз се отместих и полицаят заби глава в желязната ограда. Скочих на гърба му и го хванах за врата. Той беше два пъти по-голям от мене. С цялото си сърце желаех да го убия. Измъкнах ножа, но забелязах, че той е отворил кобура на пистолета си и вика за помощ. Отскочих няколко крачки назад и вдигнах ръце.

- Предавам се!

Полицаите от патрула се спуснаха, хванаха ме и ме завлякоха в участъка. Ченгето, с което се бях бил, ме удари в лицето. Усетих вкус на кръв върху устните си.

- Вие сте голям и имате пистолет - казах аз, - но вътрешно сте страхливец, също като всички тук.

Той ме удари още веднъж и аз се престорих, че падам в безсъзнание на пода.

- Ставай, мръсна свиньо! Този път веднъж за винаги ще си разчистим сметките с теб!

Когато ме носеха към съседното помещение, чух един полицай да казва:

- Това момче наистина загуби съзнание. Трябва веднага да го заключим, докато още не е убил някого.

Често ми се случваше да ме арестуват, но в затвора още не бях влизал. Никой не смееше да се изпречи пред мен. Всеки знаеше, че ако се опита да ме бутне в затвора, аз ще го убия, когато изляза отново на свобода. Ако не аз, някой “Мау-мау” ще направи това. Но този път ме преведоха през целия град и ме бутнаха в една килия. Когато прекрачвах прага на килията, надзирателят ме блъсна. Аз се обърнах и го хванах за яката с двете си ръце. Тогава той ме измъкна отново в коридора. Дойде и другият му колега и двамата ми нанесоха побой.

- С тези хлапаци се постъпва така! Трябва да ги пребием, за да изгоним дявола от тях! - каза единият.

- Те всички са мръсни, миризливи свини. Целият затвор е пълен с негри, проститутки и порториканци. И ти си като тях. Ако искаш да ни танцуваш по нервите, бъди сигурен, че ще се отнасяме с тебе така, че животът ти ще стане тежък.

Отново ме блъснаха в килията, а когато легнах на мръсния под, той ме напсува.

- О’кей! - каза пазачът.

- Заключи вратата.

- Защо не станеш да потанцуваш малко? Предполагам, че не си някое нежно момиченце.

Стиснах устни и нищо не отговорих, но реших да очистя този тип веднага щом изляза от полицията. На следващият ден пазачът дойде отново в килията ми. Докато още отваряше вратата, аз го хванах за гърлото и го бутнах назад. Той успя да ме удари с връзката ключове по главата и аз усетих как кръвта тече по лицето ми.

- Хайде, бий ме, бий ме! - крещях аз. - Но един ден ще дойда при теб, у дома ти, ще очистя жена ти и децата ти и ти ще наблюдаваш това.

Бях обвинен в дреболия противопоставяне при задържане и непочтително държание с полицията. Това дължах на невъздържания си характер.

Моят процес се състоя през следващата седмица. Бях заведен в съда с белезници. Сложиха ме да седна на един стол срещу полицая, който беше призван като свидетел на обвинението.

Съдията, човек на около 50 години, със строго лице и златни очила, каза:

- Не съм ли виждал това момче друг път тук в съда?

- Да, ваше благородие! Той стои за трети път в съда, а освен това е задържан до сега 21 пъти по различни обвинения - кражби, изнасилване и опит за убийство.

Съдията ме погледна:

- На колко години сте, млади човече?

Аз се изплъзнах от стола и седнах на пода.

- Изправете се, когато говоря с вас! - продължи съдията.

Станах и го погледнах.

- Попитах ви на колко сте години! - повтори той.

- На 18 - отговорих аз.

- Вие сте на 18 години, а сте арестуван 21 пъти? Защо не сте при родителите си?

- Те живеят в Порто Рико - отвърнах аз.

- С кого живеете тук?

- С никого. Живея сам за себе си.

- И от колко време живеете така, сам?

- Три години, откакто дойдох от Порто Рико.

- Ваше благородие - намеси се полицаят, - този тук не струва пукната пара. Той е президент на “Мау-мау”, от които произлизат всички бъркотии в този район. Досега аз никога не съм виждал такова потайно и решително куче като него. Той е като диво животно. Като бясно куче. Мисля, че трябва да се затвори. Аз бих препоръчал, ваше благородие, да го осъдите на затвор, докато стане на 21 години. Може би тогава ще приведем в ред кварталите наоколо.

Съдията се обърна към полицая:

- Вие казвате, че той е като животно, като бясно куче?

- Правилно, ваше благородие. Ако вие го оставите да си отиде, той ще убие някого още преди да се е стъмнило.

- Да, вярвам ви. Имате право - каза съдията и ме погледна отново. - Но аз мисля, че най-малкото трябва да разберем защо той се държи като животно, защо желае да краде, да бие и убива. Стотици подобни на него момчета застават всеки ден пред мен в съда. Аз мисля, че държавата има задължение да се грижи за тях. Ние не можем просто да ги затворим до края на живота им. Аз вярвам, че дълбоко в това бясно куче се крие душа, която трябва да бъде спасена!

След това той се обърна отново към полицая:

- Не мислите ли, че трябва да опитаме?

- Не зная, ваше благородие - отговори полицаят. - През последните две години тези момчета убиха трима полицаи само по време на моите дежурства. В квартала станаха повече от 50 убийства. Те не реагират на нищо друго, освен на насилието. Аз съм убеден, че ако вие го пуснете, скоро ще трябва да го арестуваме отново и този път - за убийство.

Съдията погледна документа, който лежеше пред него.

- Круц, нали? Приближете се, Ники Круц!

Аз се приближих до масата и почувствах, че коленете ми треперят.

Съдията се облегна назад и ме погледна.

- Ники, аз имам син приблизително на твоята възраст. Той ходи на училище, живее в един почтен дом и има добри приятели. Не ни създава неприятности. В отбора на училището играе бейзбол и носи отлични бележки. Той не е бясно куче и ако не е такъв, това се дължи на обстоятелството, че има някой, който го обича. Изглежда, че ти нямаш човек, който да те обича, а ти не обичаш никого, но не можеш изобщо да не обичаш. Ти си болен, Ники! Аз искам да разбера причината за тази болест. Бих желал да знам как е станало така, че ти си започнал да мразиш тъй много. Ти не си като другите момчета. Полицаят има право. Ти си животно. Ти живееш и се държиш като животно. Трябва ли и аз да се отнеса с теб като с животно? Не! Аз искам да открия защо си така различен. Ще предам делото в ръцете на нашия съдебен психолог д-р Джордж Гудмън. Той ще те поразпита и ще се произнесе. От неговото решение зависи съдбата ти.

Аз кимнах. Не знаех дали ще ме пусне или ще ме прати отново в затвора, но разбрах, че не иска да ме осъди. Най-малкото - нямаше да ме осъди веднага.

- И още нещо, Ники! - добави съдията. - Ако ти създаваш отново трудности и ако бъдеш изправен още веднъж пред мен, дори с нищожно обвинение, аз ще бъда принуден да последвам съвета на другите да те пратя в поправителен лагер. Разбра ли това?

- Да, сър! - отговорих аз. Бях извън себе си от изненада, защото за първи път в живота си нарекох някого “сър”. Чувствах, че в дадения случай тази дума беше намерила мястото си.

На следващата сутрин при мен дойде съдебният психолог д-р Грудмън. Той беше едър човек с преждевременно посивяла коса. На лицето му имаше белег. Яката на ризата му беше износена, а обувките му - непочистени.

- Натоварен съм да се занимая с твоя случай - каза той. После седна до мен на леглото. - Това означава, че ще прекараме известно време заедно.

- Чудесно, старче! Точно така! Ще стане, както си мислите.

- Чуй, момче! Аз всеки ден разговарям с по 20 хлапака от твоя сорт. Не се опитвай да си отваряш човката, защото няма да бъде добре за теб!

Суровият му тон ми направи впечатление, но аз продължих да се подигравам.

- Имате твърде изискан тон за “перач на мисли”. Може би искате през някоя от следващите вечери да получите посещение от “Мау-мау”?

Преди да мога да издам звук, той с една ръка ме вдигна във въздуха.

- Виж какво ще ти кажа, момченце! Четири години съм бил в банда, три във флота, преди да вляза в университета. Виждаш ли раната тук? - обърна той към мен глава, за да видя по-добре белега, който разсичаше цялото му лице от окото до врата. - Този подарък получих в бандата, но преди да ми направят това, аз бях натръшкал шест хлапака. Ако мислиш да се шегуваш, попаднал си на лош адрес. Ясно ли ти е?

След това ме пусна и ме тръшна до себе си на леглото. Изплюх се на пода, но не посмях да кажа нищо. Гласът му отново прозвуча приятелски и той каза:

- Утре сутринта ще пътувам за Форт Монтейн. Ти можеш да дойдеш с мен, за да имаме време да си поприказваме.

Целият следващ ден прекарахме заедно с психолога. Излязохме извън града. За първи път от три години насам, откакто бях напуснал Порто Рико, излязох извън асфалтовата джунгла на Ню Йорк. Чувствах приятно възбуждане, но оставах мълчалив и отговарях арогантно на въпросите, които д-р Грудмън ми поставяше. След кратко посещение в някаква клиника, той ме заведе в една зоологическа градина. Разхождахме се по пътеките между клетките и аз често се спирах да разглеждам дивите животни.

- Харесваш ли зоологическата градина? - попита ме той.

- Не мога да я понасям! - отговорих аз и обърнах гръб на клетките.

- Така! А защо?

- Мразя тези смрадливи животни, които непрекъснато се хвърлят насам-натам из клетката и искат да се измъкнат.

Седнахме на една пейка и се заприказвахме. Д-р Грудмън измъкна един бележник от джоба си и ме помоли да нарисувам няколко картини: коне, крава, къщи. Нарисувах му една къща с много голяма врата.

- Защо й е на къщата тази голяма врата?

- За да могат тъпите “перачи на мисли” да влязат в нея! - отговорих аз.

- Не вярвам! Дай ми друг отговор!

- Добре! За да мога бързо да се измъквам, когато някой е зад мен.

- Обикновено хората рисуват врати, през които желаят да влязат.

- Аз не искам да вляза! Аз искам да изляза.

- Сега ми нарисувай едно дърво! - каза той.

Започнах да рисувам и се сетих, че дърво без птица ще изглежда тъжно. Затова на клона сложих една птица. Д-р Грудмън разгледа картината и ме попита:

- Обичаш ли птиците, Ники?

- Мразя ги!

- Струва ми се, че ти мразиш всичко?

- Да, може би. Обаче птиците най-много!

- Защо? - попита той. - Защото са свободни?

Някъде в далечината прогърмя. Този човек започна да ме плаши с въпросите си. Взех молива и пробих дупка там, където беше нарисувана птицата.

- Така! Вече няма да ме питате за нея. Аз я очистих!

- Ти мислиш, че можеш да се справиш с всичко, от което се боиш? Искаш да убиеш всички, от които се плашиш? Нали?

- За какъв ме мислите? - ядосах се аз. - Да не смятате, че с тъпите картини, които ме карате да рисувам и с въпросите, които ми поставяте, вече знаете всичко за мен? Така ли? Аз не се боя от никого, но всички се боят от мен! Попитайте “Епископите” и те ще ви разкажат нещичко. В целия Ню Йорк няма банда, която да застане срещу “Мау-мау”. Ние не се боим от никого.

Без да забележа, гласът ми беше станал креслив и аз се изненадах, че не говоря, а крещя. Д-р Грудман си вземаше бележки.

- Седни, Ники! - каза той. - На мен не можеш да ми вземеш акъла!

- Чуйте, човече, ако мислите така да се държите с мен, скоро ще бъдете мъртъв!

Гръмотевиците ставаха все по-силни и аз треперех от страх. Д-р Грудмън ме погледна остро, като че ли искаше да ми каже нещо, но първата дъждовна капка падна върху бележника му. Той поклати глава и каза:

- Хайде, по-добре да си отиваме, преди да сме се намокрили!

Седнахме в колата и затворихме вратите. Първите тежки дъждовни капки започнаха да се блъскат в предното стъкло. Д-р Грудмън седеше мълчаливо на кормилото. Измина доста време, докато запали мотора и потегли по улицата.

- Не зная, Ники! - каза накрая той. - Наистина не зная!

Обратният път беше ужасен! Дъждът непрекъснато плискаше колата. Д-р Грудмън караше мълчаливо, а аз без всякакво желание се връщах в града. Мисълта, че отново ще се намеря в килията, не ми даваше спокойствие. Не можах да понеса, че ще бъда затворен като диво животно. Дъждът престана, но слънцето беше вече залязло. Ние пътувахме край стотици еднотипни сгради. Струваше ми се, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в някакво лепкаво блато. Искаше ми се да изскоча и да избягам. Вместо да се отправим към затвора, д-р Грудман сви по авеню “Лафайет” и пое по “Грийн стрийт”.

- Няма ли да ме закарате в затвора - попитах аз изненадан.

- Не! Имам право да реша дали да те пусна или да те задържа. Убеден съм, че затворът няма да ти помогне!

- Най-после сме на едно мнение! - изхилих се аз.

- Не ме разбираш! Аз съм на мнение, че вече няма нищо, което би могло да ти помогне.

- Значи, така мислиш, докторе? Считате ме за безнадежден? - изсмях се.

- Почти, Ники! От година работя с момчета от твоя тип. Самият аз съм живял в гето. Обаче никога не съм срещал толкова студено, диво и твърдо момче като тебе. Ти мразиш и се боиш от всеки, който се докосне до твоята сигурност. Ти трябва да осъзнаеш този факт и затова те оставям на твоя страх.

Той отвори вратата и излезе.

- Според мен вие можете да вървите по дяволите, докторе! Аз не се нуждая от вас, нито от съветите ви!

- Ники - каза той. - Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа нещо съвсем открито. Ако ти не промениш живота си, тогава по най-прекия път през затвора ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада.

- Тогава ще се видим отново! - казах аз.

- Къде? - попита той.

- В ада, човече! - ухилих се аз.

Той поклати глава и потегли. Исках да се засмея, но почувствах, че усмивката замръзва на лицето ми.

Стоях на ъгъла на улицата с ръце в джобовете на шлифера си. Беше седем часа вечерта. Улиците бяха пълни с безименни лица. Аз се чувствах като лист в това море от хора, понесен от една вълна на безсмислено страдание. Наблюдавах минувачите. Всички се движеха. Струваше ми се, че винаги имат цел. Беше май, но вятърът бе тъй студен! Раздвижих краката си, но чувствах, че душата ми е замръзнала.

Думите на психолога се повтаряха в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча: “Ако ти не се промениш, тогава по най-прекия път - през затвора - ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада!” До този момент аз никога не бях се замислял за живота си. Да, в огледалото не изглеждах зле. Винаги съм се старал да бъда чист и изгладен - нещо, което за порториканците от този квартал беше рядко явление. За разлика от другите момчета в бандата, аз обръщах внимание на облеклото си. Носех с удоволствие цветни ризи и връзки. Панталоните ми бяха винаги изгладени, употребявах крем и най-различни одеколони. Пушех малко, за да имам приятен дъх.

Сега изведнъж се почувствах вътрешно нечист. Ники, когото виждах в огледалото, не беше същият, истинският Ники. Този Ники беше изоставен, мръсен, нечист. Мюзикбокса на папа Джо свиреше. Момчетата до бара пушеха наркотици. Това беше истинският Бруклин. Бавно тръгнах по “Грийн стрийт” към моето жилище. Вятърът носеше вестници по улиците и ги прилепваше по витрините. Наоколо се търкаляха счупени бутилки и пластмасови чаши от бира. Във въздуха се носеше миризмата на тлъсто ядене. В душата ми се надигаше силна болка.

Земята се разтресе под нозете ми, когато въздушната железница с шум премина над мен и изчезна в тъмната неизвестност. Пред мен се клатушкаше дребна, стара жена. На главата си тя носеше черен шал, под който се показваше жълто червеникава коса. Беше облечена в старо, флотско яке, най-малко шест номера по-голямо от нейния размер. Тънките й крака в черни чорапи приличаха на клечки между мъжките обувки. Аз я мразех. Тя беше символ на цялата нечистотия и ужас в моя живот. Напипах ножа в джоба си. Този път аз не се шегувах. Преценявах колко пъти трябва да я ударя, за да може острието на ножа да премине през дебелото флотско яке и да попадне в гърба й. Представях си как кръвта ще избие на якето и ще започне да се стича по улицата. Изпитах приятно чувство. В този миг някакво малко кученце се спусна по улицата и се завъртя около жената. Тя се обърна и го погледна с безжизнени очи. Сега я познах. Това беше стара проститутка, която живееше в нашия дом. От израза на лицето й разбрах, че беше на “градус”.

Отпуснах ножа и отново се замислих. Вятърът носеше по улицата някакъв светлочервен балон. Най-напред помислих да прекося улицата и да го спукам. Мразех го! Ах, как го мразех! Той беше свободен! Изведнъж ме обхвана вълна на съжаление. Изведнъж си спомних, че този глупав, люлеещ се балон съм аз самият. Стана ми мъчно. За първи път в живота си почувствах съжаление и то към някакъв безжизнен предмет, подхвърлян безпомощно от вятъра.

Вместо да спукам балона, аз се върнах назад и го последвах. В тази мръсна обстановка той изглеждаше съвсем не на мястото си. По тротоара се търкаляха празни бутилки от “Кока-кола”. От двете страни на улицата стърчаха високите стени на затвора, в който живеех. И тук, сред всичко това, във въздуха се носеше от невидимата сила на вятъра един свободен, червен балон.

Какво всъщност ме привличаше в този глупав балон? Ускорих крачките си, за да не го изтърва. Надявах се, че той няма да се пукне скоро. Все пак знаех, че той е твърде чист, нежен и лек, за да може да съществува сред този ад. Всеки път, когато подскачаше върху паважа, аз задържах дъха си. Чаках експлозията. Но балонът продължаваше своя лъкатушен път. Помислих си: “Може би ще успее да стигне края на жилищните блокове и след това ще се спусне на свобода в парка? Може би има още един шанс?” След това си спомних за парка, за този мръсен, необработван и неподреден парк. Какво ще стане, ако наистина балонът достигне парка? Той няма да може да влезе там. Той ще се спре пред ръждясалата мрежа и ще се спука. И ако успее да мине през мрежата, сигурно ще падне върху тръните. Какво ще стане тогава с него?

Може някой да го вземе със себе си. Ще го занесе вкъщи и той ще остане до края на живота си в някакво мръсно, мизерно жилище. Не, няма никакви надежди, нито за него, нито за мен.

Една полицейска кола профуча през улицата. Преди да успея да извикам, чух как колелетата на колата смазаха балона и той експлодира. Исках да побягна след колата и да извикам: “Вие, мръсни ченгета, защо спукахте балона?”

Исках да ги убия, защото те бяха спукали моя балон. Но като че ли животът в мен беше угаснал. Стоях на ъгъла и гледах с празен поглед по улицата. От балона не бе останало нищо. Той беше паднал в калта и самият беше станал част от нея. Седнах на стълбите на нашия блок. Старата проститутка, влачейки крака, изчезна в тъмнината. Вятърът продължаваше да свири и мъкнеше хартия и отпадъци около мен. Аз се страхувах! Ах, Ники! Сърцето ми беше пълно със страх. Стиснах главата си с ръце и си помислих:

“Д-р Грудман има право. За мене вече нямаше надежда, само затвор, след това - електрическия стол и накрая - адът!”

Като че ли всичко ми стана безразлично. Президентството на бандата щях да предам на Израел. За мен вече нямаше надежда. Бях уморен! Не можех да бягам. Какво беше казал съдията? От какво се нуждая аз? От любов! Но къде в това БЛАТО мога да намеря любов?!

 


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница