Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

Дейвид беше почти през цялото време на път. Той привличаше съработници за летния сезон и събираше средства. С течение на времето той имаше по-малко контакти с наркоманите и се занимаваше повече с административни въпроси. Тази роля никак не му харесваше, но условията го принуждаваха да прави това. Основната част от нашата работа навън бяха събранията и личните разговори по улицата. Почти всеки следобед ние монтирахме нашите високоговорители на някой ъгъл из гетата на града. Веднъж заедно с Марио и няколко приятели се отправихме с нашия микробус към Харлем. Няколко часа наред раздавахме брошури и се опитвахме да събудим интерес у хората. Изведнъж Марио каза:

- Сега ще доведа цяла тълпа народ!

- Но не днес следобед - казах аз! - Струва ми се, че вече е късно и спокойно можем да си отидем.

- Не! Ние ще имаме слушатели! Вие можете спокойно да монтирате високоговорителите. Обещавам ти, че след един час ще имате най-голямото улично събрание, което някога сте виждали.

- Много ми е интересно как ще стане това - казах аз.

- Остави това на мен - отвърна Марио и изчезна в следващата улица.

Ние монтирахме апаратурата. Това беше една истинска авантюра на вярата. Чувствах се като Ной при строежа на ковчега.

Четвърт час по-късно от близката улица се втурна голяма тълпа от младежи. Те размахваха тояги и бейзболни стикове и крещяха с всички сили. Върнах се към микрофона, но видях, че от улицата вляво се задава друга група.

- Трябва да изчезваме от тук - помислих. - Момчетата имат намерение да правят битка.

Но беше вече късно. Бях обграден от всички страни от блъскащи се и викащи млади хора. В този миг видях Марио. Той вървеше по средата на улицата и викаше с пълен глас:

- Ей, слушайте всички! Някогашният президент на “Мау-мау” от Бруклин ще говори след четвърт час. Слушайте всички! Слушайте големия Ники Круц, който навремето беше най-опасният бандит на Бруклин! Обаче внимавайте! Той все още е опасен!

Младежите излизаха от жилищата си, спускаха се по противопожарните стълби надолу и тичаха към мен. Всички се бутаха и крещяха:

- Къде е Ники? Искаме да го видим! Къде е шефът на “Мау-мау”?

Марио се приближи ухилено към мен.

- Нали ти казах, че ще вдигна цялата тази тълпа на крак.

Огледах се. Наистина той беше изпълнил обещанието си. В момента на улицата имаше най-малко 300 младежи. Поклатих глава:

- Надявам се, че поне не всички ще бъдат убити. Нали знаеш, че тези момчета са доста брутални.

Марио се засмя, като се мъчеше да си вземе въздух.

- Хайде, пасторе! Твоята църква те чака!

Изпотен и задъхан, той се приближи до микрофона и вдигна ръка, за да въдвори тишина. Подобно на панаирджия, който кани клиентите да влязат в неговата барака, Марио извика:

- Дами и господа! Днес е велик ден! Шефът на голямата и прочута банда “Мау-мау” ще говори пред вас. Млади и стари трепереха от него. Но сега вече той не е техен шеф. Сега той ще ви разкаже защо той напусна бандата. На микрофона е Ники Круц!

След това ме бутна напред и се скри зад гърба ми. Младежите започнаха да крещят и да ръкопляскат. Застанах объркан на малкия подиум и помахах на младите хора с ръка. Много от тях ме познаваха лично, а други бяха чели за мен във вестниците. Зад младите хора се бяха събрали не по-малко от 200 души възрастни. Две полицейски коли бавно спряха от двете страни на тълпата. Вдигнах ръце и крясъците, свирките и плясканията започнаха бавно да намаляват. След това се възцари тишина.

- Аз бях някога шеф на “Мау-мау” - казах аз. - И сега виждам, че вие сте чули за моята слава.

Избухна рев на спонтанен възторг и аз трябваше отново да вдигна ръце, за да въдворя тишина.

- Днес искам да ви разкажа защо сега съм бивш президент на “Мау-мау”. Аз съм бивш шеф, защото Исус промени моето сърце! Един ден на улично събрание като това аз чух как един човек разказваше за Един, Който може да промени моя живот. Той каза, че Исус ме обича. Кой беше Този Исус, аз не знаех. Но в едно бях сигурен: никой не ме обичаше! Дейвид Уилкерсън ми каза, че Исус ме обича. Сега моят живот е напълно променен. По-рано бях точно такъв, каквито сте вие сега. Мъкнех се по улиците, спях под покривите, бях изгонен от училище, полицията беше по петите ми. Доста често бях арестуван. Много пъти лежах в затвора. Но Исус промени моя живот. Той ми даде нещо, за което си заслужава да се живее. Той ми даде надежда. Даде нов смисъл на живота ми. Аз вече не пуша марихуана. Аз не се бия, не крада. Не лежа нощем буден от страх. Няма вече кошмари в моите сънища. Аз вървя по улицата и хората разговарят с мен. Полицията ме уважава. Аз съм семеен и имам малко дете. Но преди всичко аз съм щастлив, че вече не бягам от живота.

Присъстващите слушаха внимателно. Завърших моето слово и се помолих. След молитвата забелязах, че полицаите бяха слезли от колите и почтително държаха фуражките си. Вдигнах глава. Над Харлем грееше слънце.

Испанската част на Харлем беше най-удобното място за нашата работа. Тук можехме да събираме повече хора и копнежа за Евангелието беше по-голям, отколкото в другите части на гетото. Често напомнях на нашата група, че Божията милост е най-голяма там, където грехът се изявява най-силно.

Глория не можеше да свикне лесно с Харлем. Някои от тези пазарни площади издаваха нетърпима миризма. Още по-неприятна беше миризмата на гнило, която се излъчваше от наркоманите, когато се събираха тук. Особено през лятото беше наистина трудно поносимо. В тези първи месеци на нашата улична работа ние научихме много неща. Забелязахме, че най-големи успехи имат онези от нас, които сами идваха на улицата и можеха да дадат лично свидетелство за преобразуващата сила на Христос. Когато проповядвах пред наркоманите, нямах този успех, който имаха други, които са били наркомани. Тяхното искрено, честно свидетелство имаше голямо въздействие.

Това се проявяваше особено при Мария, която не се срамуваше да застане пред своите бивши клиенти, приятели наркомани и проститутки и да им разказва за Божията милост. Нейните прости думи действаха на сърцето. Тя обрисуваше Исус като личен Приятел, Който заслужава доверие, Който върви по улиците, докосва се до хората и ги изцелява. Повечето от слушателите никога не бяха чували за подобен Бог. В техните представи Той беше мъчителен деспот, който отмъщаваше за греховете на хората и ги затваряше в ада, както полицаите затваряха провинилите се в участъка.

Веднъж един от нашите черни сътрудници, бивш член на банда и наркоман, говори на едно училищно събрание за своето детство. Той разказа как на 13 години трябвало да напусне бащиния си дом, защото жилището било препълнено. Той разказа за развратното поведение на майка си. Говори за своя живот под къщните покриви, в станциите на метрото. Разказа как е крал, обирал, просил, за да може да преживее. Той разказваше как в живота си е приличал на куче, което непрекъснато подритвали и гонели.

Докато той още говореше една стара жена започна да плаче. Нейният плач стана тъй истеричен, че трябваше да отида при нея. След като малко се поуспокои, тя каза, че това момче отпред можело да бъде и нейният собствен син. По същия начин тя изхвърлила от дома си петима от синовете си. Те живеели сега на улицата. В момента тя чувстваше греха като непоносимо бреме.

След като поговорихме с нея, тя издигна лицето си и помоли Бог да й прости и да закриля нейните синове. Следващата вечер тя намери мир с Бога, но синовете й бяха осъдени да намерят последствията на греха. Хиляди пъти се повтаряше едно и също. Понякога ми се струваше, че искаме да гребем океана с чаена лъжичка. В такива случаи ме крепеше мисълта, че Бог не очаква от нас да преобразим света, а да Му останем верни и с всички сили да работим за Него. Това беше и нашето желание.

В един четвъртък проведохме улично събрание на ъгъла на училището в испанския Харлем. Беше топла, лятна вечер и около нашите високоговорители, които излъчваха духовни песни с модерен ритъм, се беше събрала голяма група хора. Тълпата беше много неспокойна.

Няколко момчета и момичета се изправиха и започнаха да танцуват. На отсрещния ъгъл се вдигна шум. Там стоеше голяма група младежи. Шест от тях танцуваха сред улицата. Слушателите ставаха все по-неспокойни. Събранието преминаваше в танцова забава.

- Хей, какво става тук? Тук не може да се танцува! Тук е Божия територия! - казах аз.

- Онзи там ни плати, за да танцуваме. Той ни даде по един долар - каза един от групата и посочи висок, слаб човек на около 28 години, който стоеше в предната част на тълпата.

Аз се приближих до него. Когато той забеляза това, започна сам да танцува. Исках да го попитам за причината за неговото държание, той обаче продължаваше да играе. Кълчеше краката си, кривеше се и викаше:

- Човече, музиката е чудесна! Ча-ча-ча. - Той постави ръцете си плътно до бедрата, поклащаше главата си напред-назад и пееше. - Ча-ча-ча! Танцувайте, хора! Танцувайте!

Аз се приближих до него.

- Искам да Ви попитам нещо.

- Е, и какво? - каза той, като продължаваше да се върти в такт с музиката. - Какво желаете?

- Вярно ли е, че сте дали пари на онези момчета, за да танцуват и с това да смущават нашето събрание?

- Правилно! Дошли сте на точния адрес! - ухили се той и продължи да танцува.

- Защо? - изкрещях аз. - Какво изобщо става с вас?

- Ние не можем изобщо да ви понасяме! Ние не обичаме никакви християни. Разбра ли? Не ви обичаме! Ча-ча-ча.

Със свити юмруци аз пристъпих към него.

- Все пак ние ще проведем събранието, а Вас съветвам да държите устата си. В противен случай ще ви натиснем до онази стена и ще ви помогнем да сторите това. Ясно ли е?

Той сви ръце пред устата си, изгледа ме накриво и с театрален жест се поклони. После ми намигна, но все пак прекъсна своя танц. Върнах се отново при микрофона и разказах на присъстващите някои мои опитности от времето, когато бях скитник в Ню Йорк. Хората започнаха да свалят шапките си. Това беше сигурен знак, знак на внимание и уважение. Знаех, че силата на Христа се изявява с власт, но в момента не можех да си представя как щеше да се открие само след няколко мига. Чувстваше се ясно, че Бог действа сред събранието.

Когато свърших проповедта и поканих хората да минат напред, забелязах сред тях един човек, който се измъчваше от страхотни спазми. Той бръкна в джоба на ризата си, измъкна няколко пакетчета, започна де ги тъпче и да вика:

- Аз те проклинам! Ти унищожи моя живот! Изпъди жена ми, уби децата ми! Ти ме прати в ада!

След тези думи той рухна на паважа. Няколко от нашите сътрудници се приближиха, за да му помогнат и се помолят с него. В събранието се чувстваше голяма благодат. Много хора обърнаха погледа си отново към Исуса. След събранието ние опаковахме апаратурата и я натоварихме на микробуса.

В този момент към нас се приближи едно момче и каза, че “танцьорът” искал да говори с мен. Попитах го къде е той и момчето ми показа една съседна улица. Беше вече съвсем тъмно и аз не изпитвах желание да вляза в тази тяхна, мръсна уличка, където ме чакаше един полупобъркан човек. Казах на момчето, че бих разговарял с удоволствие с този човек, обаче тук. Няколко минути по-късно то се върна и обясни, че човекът непременно иска да разговаря с мен, но се срамува да дойде тук. Исках вече да отклоня поканата, когато изведнъж си спомних как Дейвид Уилкерсън сам дойде в мазето. Тогава той се приближи без страх при мен и каза: “Ники, Исус те обича!” Това безстрашие, това себеотрицание ми помогна да направя първата си крачка към Исуса.

Тръгнах по улицата и за миг се спрях при входа на тяхната пресечка. След това, опипвайки стената, продължих напред в мрака.

Изведнъж човекът застана пред мен.

- Помогнете ми! - изхълца той. - Моля, помогнете ми! Аз четох за вестите относно Вас. Аз зная от вестниците, че Вие сте се обърнали към Бога и сте били в библейско училище. Моля, помогнете ми!

Почти не можех да повярвам, че това беше същия човек, който само преди час танцуваше на улицата и се подиграваше с нас. Казах му, че само Бог може да му помогне. Аз знаех това, защото Той беше помагал и на мен. Разпитвах човека за живота му и той разказа своята история.

Преди няколко години почувствал призвание за служба на Бога. Напуснал работа и се записал в един библейски институт, за да се подготви за проповедническа служба. Обаче когато се завърнал в Ню Йорк, той се запознал с една жена, която го завладяла така, че напуснал жена си и децата си, за да живее с нея. Чувствал се обладан от нечист дух. Два месеца по-късно другата му се наситила и го изхвърлила на улицата. От тогава започнал пътят на неговото падение.

- Аз исках да ви попреча - каза той. - Затова и дойдох тук. Страхувах се от Бога. Но сега искам да се върна при Исус. Искам да се върна при жена си и децата си. Но не зная как. Искате ли да се молите за мен?

Поканих го да дойде с мен. Тръгнахме към микробуса. Той седна на една от средните седалки и облегна глава на предното кресло. Всички се молеха за него, а после и той се помоли. Изведнъж забелязах, че той цитира стихове от 51-ви псалм и по-точно цитира думите на цар Давид във връзка с извършения от него грях. Никога до сега не бях чувствал така осезателно Божията сила и присъствие, както в онзи миг, в който един бивш проповедник, отдал се на служба на сатана, изповядваше своите грехове и се молеше за прощение с думите на Божието Слово: “Смили се за мен, Боже, според милосърдието Си! Според множеството на благите Си милости! Изличи беззаконията ми! Измий съвършено беззаконията ми и изличи греха ми, защото признавам престъплението си и грехът ми е винаги пред Тебе! На Тебе, само на Тебе съгреших и пред Тебе сторих това зло. Признавам това, за да бъдеш оправдан, когато говориш и да бъдеш непорочен, когато съдиш. Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачна майка ми. Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме на мъдрост в скришното на сърцето ми. Поръси ме с исоп и ще бъда чист. Измий ме и ще стана по-бял от сняг. Дай ми да чуя радост и веселие, за да се зарадват костите, които си строшил. Отвърни лицето Си от греховете ми и всичките ми беззакония изличи. Сърце чисто сътвори в мен, Боже, и дух прав обновявай вътре в мен. Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мен Святия Си Дух. Върни ми радостта на спасението и освобождаващият Твой Дух нека ме подкрепи. Тогава ще науча престъпниците на Твоите пътища и грешници ще се обърнат към Тебе.”

Човекът избърса потта от лицето си и се обърна към мен:

- Преди няколко часа аз дадох моя последен долар на момчетата, за да танцуват на улицата. Не бихте ли могли да ми услужите с четвърт долар, за да мога да се обяда по телефона и да си купя билет за метрото. Искам да си отида у дома.

Имах принцип да не давам пари на алкохолици и наркомани, защото те можеха да ги използват за алкохол или отрова, но този път направих изключение.

- Вие ще чуете скоро за мен! - каза той. - Аз ще дойда отново.

И той дойде. Два дни по-късно той доведе жена си и децата си в нашия дом, за да ги представи. Лицето му грееше от радост. Отровата на наркотиците вече не можеше да го измъчва. Той беше изпълнен с Божия Дух.

 

ПРЕЗ ДОЛИНАТА НА МРАЧНАТА СЯНКА

Беше невъзможно да държа 40 наркомани под един покрив, без това да ни създаде проблеми. Не разполагахме с много персонал. Имахме чувството, че седим върху буре с барут и знаехме, че всеки миг можем да хвръкнем във въздуха. Единственият залог за успех беше нашето духовно единство и връзката ни с Бога. Беше особено трудно да оказваме необходимата помощ на наркоманите, защото повечето от тях бяха изкусни артисти. Чрез лъжи и различни трикове те се стремяха да получат от нас храна и средства за живот, няколко дена почивка и отново да се впуснат в лапите на своята страст. Когато Дейвид идваше при нас, аз се опитвах да разговарям с него за моите проблеми, но той винаги ми казваше:

- Ти трябва сам да се оправяш, Ники! Аз зная, че имаш голямо упование в Бога.

Но проблемите се събираха около нашия дом като тъмни, буреносни облаци. През есента аз отлетях с Дейвид за Питсбърг, за да участвам в евангелизационните събрания на Кетрин Кулман. Кетрин беше една от най-известните жени евангелизатори. Нейната дейност се простираше до всички краища на земята. След едно посещение в Тийн Челенч тя проявяваше жив интерес към нашата работа. Тогава аз я разведох из гетата и калта на Ню Йорк и тя ми каза: “Благодаря на Бога, че ви е извел от тук. Ако някога имате нужда, с която сам не можете да се справите, моля, обърнете се към мен!”

По време на престоя си в Питсбърг ми се искаше да поприказвам с нея, защото бях много подтиснат. Все пак не ми се удаде възможност да сторя това. Напуснах Питсбърг още по-огорчен, защото не бях в състояние да се справя със собствените си проблеми.

В началото на 1964 година работата се разрастна толкова, че беше необходимо да преместим жените в една стара сграда на другата страна на “Клинтън авеню”, която бяхме купили за целта. По това време започнах да чувствам, че наркоманите създаваха интриги зад гърба ми. По този начин сатана подновяваше атаките си. Работата с наркоманите приличаше на голям пожар, който се мъчат да загасят с мокри кърпи. Отдадеше ли ни се да се справим с някоя малка трудност, веднага се появяваше следваща. Преживявах всеки неуспех като лична трагедия, особено когато някой наркоман ни напущаше, за да се върне в своя свят. Глория ме предупреждаваше, че не бива да нося всички тежести сам, но аз се чувствах отговорен.

Положението ставаше все по-трудно и по-трудно. От ден на ден чувствах, че неуспехите ми стават все по-големи и по-големи. Особено се огорчавах, когато не намирах в сърцата на хората почва за Благата вест. Глория се опитваше да ме утешава, когато се съмнявах, че свидетелството ми наистина стига до сърцата на наркоманите.

- Ники, дори Исус имаше неудачници между Своите ученици - казваше тя. - Мисли по-добре за успехите, за всички онези, които останаха верни. Спомни си за Сони, който се подготвя да стане пастор! Спомни си за Мария и чудната промяна в живота й! Спомни си за това, което Бог направи лично за теб! Как можеш да се съмняваш и да губиш кураж за единични случаи на неуспех?! Нима трябва да бъдеш толкова малодушен? Да считаш всеки неуспех като своя лична грешка?

Глория имаше право, но аз просто не можех да се освободя от чувството, че моята работа няма никакъв напредък. Глория непрекъснато се мъчеше да ми вдъхне кураж, но моят интерес към работата ставаше все по-малък и по-малък. Това продължи до времето, когато се срещнах с Джими Бъз. Той беше наркоман от осем години, когато дойде в нашия дом, за да ни моли за някакво лекарство, като мислел, че сме някаква клиника.

- Ние нямаме лекарства тук, обаче имаме Исус! - отговорих му аз.

Той ме помисли за луд и се огледа. Явно търсеше начин да се измъкне от канцеларията ми.

- Седни, Джим! Аз искам да говоря с теб. Христос може да те промени.

- Никой не може да ме промени! - изръмжа той. - Аз съм опитвал, обаче нищо не е в състояние да ми помогне.

Изправих се и отидох при него. Молихме се дълго. Той остана при нас тази вечер и никога повече не се върна при инжекцията с хероин.

- Виждаш ли? - каза Глория. - Чрез Джим Бог иска да ти покаже, че все още може да те употребява. Как можеш да се съмняваш в това? Изминали са няколко месеца, откакто проведе своето улично събрание. Излез отново навън! Бог те изпраща! Той иска да бъдеш Негов проводник!

Глория имаше право. Аз отидох отново на улицата. Първата вечер монтирахме нашите високоговорители в Бруклин и проповядвахме. Беше топла, задушна вечер, но въпреки това имахме голям брой слушатели. Изведнъж аз го видях. Лицето му не беше се променило никак. Това беше Израел. През всички тези години бях се молил и постил за него. И ето, сега той стоеше пред мен.

Сърцето ми започна да бие лудо. Навярно Бог го е върнал обратно. Той слушаше внимателно. Портативният орган започна да свири и тогава Израел се обърна и си тръгна. Скочих от подиума. Трябваше да го настигна, преди да е изчезнал в някоя от съседните улици.

- Израел! Израел! - виках аз след него. - Чакай! Чакай малко!

Той се спря и ме погледна. От шест години не бях го виждал. Той беше станал зрял, едър мъж. Лицето му беше изваяно от същия нежен мрамор, но в очите му липсваше блясък. Аз го задържах с двете си ръце.

- Израел! - извиках аз с невъздържана радост. - Ти ли си?

Той се отдалечи на една ръка разстояние и продължаваше да ме гледа мълчаливо.

- Къде беше? Къде живееш? Какво правиш? Трябва всичко да ми разкажеш! Защо досега не се обади? Аз прерових целия Ню Йорк да те търся!

Очите му останаха студени и далечни.

- Трябва да си отивам, Ники! - каза той. - Беше много мило, че се видяхме.

- Трябва да си отиваш? Та ние не сме се виждали цели шест години! Къде ще ходиш? Ти ще дойдеш с мен вкъщи!

Той поклати глава и се освободи от ръката ми.

- Друг път, Ники! Днес не!

С тези думи той се обърна и си тръгна.

- Ти си мой приятел, Израел! Не е възможно просто така да си отидеш! - виках аз след него.

Той се обърна и хвърли студен поглед.

- По-късно, Ники!

След това той изчезна в тъмнината, от която беше дошъл.

Знаех, че трябва да напусна дома. Моята работа тук беше завършила. Всичко около мен изглеждаше празно. Бях загубил всякаква надежда. Бях провалил всичко. Нямаше смисъл да оставам тук и да се боря с неща, с които нямам сили да се сражавам. Нямаше смисъл да продължавам своята служба като пастор. Аз бях свършен. Бях поразен.

- Боже, аз съм поразен. Аз се излъгах. Аз уповавах на себе си, а не на Теб. Аз съм готов да призная своите ужасни грехове. Смири ме, Боже, не ме отхвърляй!

Когато се върнах у дома, Глория беше току-що сложила бебето в леглото. Затворих вратата и тръгнах към креслото. Преди да мога да седна, тя застана пред мен, прегърна ме и ме притисна до себе си. Тя не знаеше какво се бе случило с мен на улицата, но чувстваше, че съм отчаян. Тя беше при мен, за да ме подкрепи и да ми даде силата, от която се нуждаех.

- Свършено е, Глория! Аз заминавам. Изглежда съм бил твърде горд. Изглежда съм съгрешил. Аз зная, че Божият Дух ме е напуснал. Подобно на Самсон, аз съм безсилен да продължавам борбата. Аз унищожавам всичко, до което се докосна.

- Какво се е случило, Ники? - гласът й беше нежен и любезен.

- Аз видях Израел. За пръв път от шест години видях моя стар приятел и той ми обърна гръб. Моя е вината, че стана така с него. Ако преди шест години бях настоял, нямаше да се случи това. Днес той щеше да бъде на моя страна. Вместо това той лежал пет години в затвора и е загубен завинаги. Бог вече не се грижи...

- Ники, това граничи с богохулство - прекъсна ме тя. - Ти не носиш никаква вина за съдбата на Израел. И как можеш да казваш, че Бог не се грижи за него? Бог се грижи за всички.

- Ти не ме разбираш - казах аз и наведох глава. - Откакто научих, че Израел се е върнал в бандата, аз нося през цялото време вина в сърцето си. Днес видях Израел и той ми обърна гръб. Дори не искаше да разговаря с мен.

- Но, Ники, ти не бива да се предаваш, когато Бог е започнал Своята работа!

- Утре ще подам оставката си!- отговорих аз. Не съм за тук. Изобщо не съм за Божията работа. Не съм достатъчно добър. Ако остана повече в дома, той ще се разсипе. Може би все още бягам от Бога и не зная това. Може би трябва да бъда изхвърлен като Йона през борда, за да се спаси корабът от духовната работа тук.

- Ники, това е глупост! Такива мисли може да ти нашепва само сатана! - Глория се просълзи. - Ники, опитай се преди това да разговаряш с Дейвид.

- Аз се опитвах, но той има прекалено голяма вяра в мен. Но това не е така! Идва време, когато трябва да призная, че не съм годен за нищо. Може би в мен живее сатана.

Когато си легнахме, Глория ме прегърна и ме помоли:

- Искам да ми обещаеш нещо, Ники! Обади се утре на Кетрин Кулман.

- Аз кимнах в знак на съгласие и зарових лице във възглавницата си, за да се моля Бог да ми подари една нова сутрин в живота ми.

В тези дни на тъмнина над мен грееше една светла звезда. Това беше тази забележителна жена, която ми вдъхваше чувството на сигурност и спокойствие. Още с първия телефонен разговор Кулман вдъхна в сърцето ми надежда. Тя настоя на другия ден на нейни разноски да отлетя за Питсбърг.

На другата сутрин пристигнах при нея и бях изненадан, че тя не се опита да ме убеди да остана в Тийн Челенч. Нещо повече. Тя каза:

- Може би Бог ви подготвя за друга служба, Ники. Може би Той ви води сега през долината на мрачната сянка, за да ви изведе след това на едно още по-слънчево място. Гледайте само на Исуса! Не бъдете огорчен и безсилен! Бог ви е избрал. Но не забравяйте едно, Ники! Дори през долината на мрачната сянка Той върви с вас!

На следващата сутрин с благодарно сърце отлетях за Ню Йорк. Бях решил да започна живота си отново. Може би в Калифорния? Глория изведнъж даде съгласието си. Нейната любов ми вдъхна нови сили.

В понеделник сутринта предадох на Дейвид моята оставка и очаквах с напрежение реакцията му. Той беше много подтиснат.

- Объркал ли съм нещо, Ники? - попита той. - Зная, че това е моя грешка. Имах съвсем малко време за работата тук. Нямам време дори за собственото си семейство. Преди да започнем да разговаряме, аз те моля да ми простиш, ако съм съгрешил нещо по отношение на теб или съм изискал нещо много повече, отколкото съм предполагал, че можеш. - Аз кимнах мълчаливо. Дейвид се отпусна на фотьойла. - Кажи сега, Ники, какво те принуди да вземеш такова внезапно решение?

- То не е внезапно. Аз го носих дълго в себе си.

- Ники - каза той и ме погледна проницателно, - ние всички преживяваме подобни дни с чувство на поражение. Аз съм създал много проблеми на хората, но и от тях съм получил твърде много проблеми. Много пъти ми се е искало да се отклоня и да извикам: “Мили Боже, стига вече!” Ники, ти отиваше там, където дори и ангелите се колебаят и сега не мога да повярвам, че можеш да бягаш от подобни малки разочарования.

- За мен те не са малки, Дейвид. Аз съм решил. Съжалявам много!

На следващия ден закарах Глория и Алисия до самолета, който ги отведе за Окленд, а аз отлетях на другия ден за Хюстън, където трябваше да проведа последната, запланувана преди това евангелизация. Беше август 1964 година. Две години и девет месеца бях работил в Тийн Челенч. В Хюстън се срамувах да кажа на хората, че съм прекъснал работата си в Ню Йорк. Моите проповеди бяха без сила и огън. Мислех само за това по-скоро да замина при Глория.

Докато летях към Окленд си спомних, че вече няма да мога да пътувам на служебни разноски. Ние почти нямаме спестени пари, а средствата, необходими за преместването бяха твърде много. Глория ме посрещна на летището. Тя беше наела малко жилище. Шест години от живота си бях посветил на Господа, но сега имах чувството, че Той ме е изоставил.

Не знаех по кой път трябва да тръгна. Затворих се в себе си. Не ми се ходеше на църква. Предпочитах да си остана у дома и да гледам стените.

След няколко седмици се разпространи новината, че съм се върнал в Калифорния. Започнаха да валят покани от различни църкви. Вече не можех да отказвам и да измислям извинения. Помолих Глория да не се обажда по телефона и да не отговаря на никакви писма. Но нашето финансово положение беше достигнало до там, че трябваше да предприемем нещо. До сега на Глория не беше се отдало да намери работа.

Последният ми шанс беше да приема да проповядвам на една младежка евангелизация. За пръв път стъпвах на амвона без предварително да се помоля и се чудех на своята самонадеяност. Бях приел една работа, за която щеше да ми се плати и толкова. Но при Бога нещата изглеждат по-иначе. Той имаше предвид по-големи неща от мен и не желаеше тази проповед да бъде поднесена само, за да получа един чек.

Когато след проповедта поканих слушателите да преминат напред, преживях нещо изключително. Най-напред излезе едно момче, след него друго, трето... От всички страни започнаха да се стичат хора напред, така че пътеката пред амвона беше пълна с младежи, които желаеха да предадат сърцата и живота си на Исуса. Никога до сега не бях преживявал подобно богослужение.

Бог говореше и то не с тих шепот, но с глас на гръм. Той ми показа, че все още е Господ. Той ми напомни, че аз искам да Го напусна, но Той не желае да ме изостави.

Почувствах, че колената ми треперят. Хванах се за амвона, за да не падна. След това изведнъж коленичих и поднових със сърце, пълно с желание, моя завет с Господа. Той не беше ме оставил сам в долината на мрачната сянка. Божията милост ме беше извела на една слънчева равнина и на хоризонта аз вече виждах обещанието за един нов, чуден ден.