Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

При Франк останах два месеца и се учих да се справям с английския език. Въпреки грижите, аз бях радостен, но моите вътрешни напрежения ме тласкаха напред. През първата седмица Франк ме записа в десети клас.

В училището учеха почти само негри и порториканци. То приличаше повече на възпитателен дом, отколкото на училище. Учителите бяха заети до гуша с работа по поддържане на дисциплината и почти не им оставаше време за преподаване. Училището беше място за диви побоища, аморалност и постоянно отхвърляне на всичко, което бе свързано с авторитета.

В това училище в Бруклин имаше най-малко две или три банди. Те се състояха от момчета и момичета от определени квартали. Бандите често враждуваха помежду си, което водеше до непрекъснати сблъсквания.

За мен това бяха съвсем нови преживявания. Ден след ден в класните стаи и по коридорите ставаха сбивания. Аз се притисках до стената от страх да не ме забележат някои от по-големите момчета. След училище в двора ставаха всеки ден сбивания, които завършваха с жестоки контузии и кръв.

Франк постоянно ме предупреждаваше да не ходя в тъмното навън.

- Бандите, Ники, ще те убият. Те бродят по тъмно като вълци единаци и убиват всеки чужд човек на улицата.

Скоро разбрах, че ще трябва да се пазя не само от бандите. По улиците имаше деца - девет-десет годишни, които изпълваха след обяд улиците и играеха пред своите домове.

Веднъж след обяд, когато се връщах от училище, една дузина деца на възраст между осем и десет години изскочиха от един вход и ме обкръжиха.

- Ей, деца, отваряйте си очите!

Едно от малките момчета пристъпи и каза:

- Върви по дяволите!

Друго едно, без да го забележа, се беше промъкнало зад мен на колене и преди да разбера какво става, вече лежах по гръб на асфалта. Исках да скоча веднага, но хлапетата пипнаха единия ми крак и ме повлякоха по улицата, като крещяха и се смееха невъобразимо. Ядосах се и с един удар хвърлих най-близкото. В този миг една жена започна да крещи. Погледнах нагоре и я видях на втория етаж на един от прозорците.

- Ей, мързелив въшльо, остави момчетата на мира. Иначе ще сляза и ще получиш от мен това, което заслужаваш.

В този миг аз не на шега исках да бъда по-далеч от нейните момчета, защото сега всички се бяха нахвърлили върху мен. Един хвърли бутилка “Кока-кола”. Тя падна до мен на паважа. Стъклата ме удариха по лицето. Жената крещеше все по-високо:

- Остави момчетата на мира! Помощ! Помощ! Той иска да убие децата ми!

Изведнъж друга жена изскочи на пътната врата с точилка в ръка. Опитах се да се изтърколя настрана, но точилката ме улучи по гърба. Вторият удар ме улучи по главата. Жената крещеше отвратително и непрекъснато нанасяше удари. И други жени се появиха по прозорците и викаха полиция. Едва успях да се изправя и да избягам.

- Ако още веднъж се явиш и смущаваш децата ми, ще те убия!

Това бяха последните думи, които чух от нея. На следващия ден аз се върнах от училище по околен път. Една седмица след този случай се срещнах за първи път с една банда. По пътя за дома си позволих да поскитам из някакъв парк и там видях човек, който имаше говорещ папагал. Започнах да танцувам около човека и да говоря с папагала. Изведнъж човекът загуби всякакъв интерес, притисна птицата до гърдите си и се приготви да си отива. Огледах се и забелязах 15 момчета, които ме заобиколиха в полукръг. Този път не бяха малки деца, а силни момчета, повечето по-големи от мен. Те стесниха кръга и едно от тях каза:

- Ей, малкия, защо се хилиш?

Аз показах човека с папагала, който се измъкваше бързо по алеята.

- Тук наблизо ли живееш? - попита момчето с мрачно лице.

Почувствах, че нещо не е в ред и несигурно отговорих:

- Живея при брат ми, малко по-нататък по улицата.

- И ти си мислиш, че само защото живееш тук наблизо, можеш да дойдеш в нашия парк и да се хилиш като хиена? Така ли мислиш? Не знаеш ли, че това е територията на “Епископите”? Ние не търпим чужденци и особено такива, които се хилят като чакали.

Огледах се и видях, че те ме гледат напълно сериозно. Преди да мога да отговоря, едно от мометата измъкна от джоба си нож и като натисна някакво копче на дръжката му, на слънцето блесна дванадесет сантиметрово острие.

- Знаеш ли какво ще правя сега? - попита той. - Ще ти отрежа гърлото и кръвта ти ще изтече като на животно, на каквото приличаш. Ти всъщност никак не ми харесваш. Трябва да знаеш това. - продължи той, като насочи ножа си към корема ми и се приближи към мен.

В този момент се намеси едно високо, цветно момче.

- Какво правиш, Бил? Нека бебето си върви! Той току-що е дошъл от Порто Рико и още няма представа какво става тук.

Момчето с ножа се съгласи.

- О’кей! Обаче той скоро ще разбере какво става. Да не мислиш, че така ще може да се разхожда из нашата територия.

Те се обърнаха и тръгнаха, а аз поех пътя за дома.

На следващия ден разбрах, че няколко момчета от улицата знаеха за случката в парка. От тях научих, че момчето с ножа се казвало Роберто. Следобед, в час по физкултура играехме бейзбол, Роберто ме удари и аз паднах на земята. Всички момчета започнаха да викат:

- Стани, Ники! Скачай! Покажи му, че той не е толкова опасен, когато няма нож! Хайде, Ники! Ставай!

Аз се изправих и изтупах праха от себе си.

- О’кей! - казах аз. - Искам да видя как можеш да използваш юмруците си.

Застанахме един срещу друг, а останалите ни заобиколиха в кръг. Чувах насърчителните викове и знаех, че числото на зрителите нараства. Роберто се ухили, защото аз бях заел боксова стойка. Той се наведе напред и твърде непохватно вдигна ръцете си. Явно беше, че не разбира нищо от бокс. Аз танцувах около него и преди още да може да разбере, му нанесох силно ляво кроше. От носа му бликна кръв. Той направи крачка назад и се огледа изненадано. Не исках да го оставя да се окопити и отново се втурнах към него. Но този път той наведе глава и внезапно ме блъсна с нея по гърдите. Паднах по гръб на земята. Опитах се да стана отново на крака, но той скочи на раменете ми, дръпна главата ми назад и се опитваше да бръкне с пръсти в очите ми.

Все още мислех, че другите момчета ще се намесят, за да ми помогнат, но те си стояха и крещяха. Аз не знаех да се бия по този начин. До сега бях спазвал винаги правилата на бокса. В момента имах сигурното чувство, че това момче ще ме убие, ако не предприема нещо. Направих усилие, хванах го и смъкнах ръката му от очите си. После го ударих в зъбите. Той изрева от болка и се изтърколи от гърдите ми. Скочих и отново заех боксовата стойка. Той бавно се изправи на крака, като придържаше ранената си ръка. Отново му нанесох два удара отляво на главата. Ударите бяха точни и му причиниха болка. Изведнъж той ме удари в слабините и задържа ръцете ми встрани, като с главата си започна да ми нанася удари по челото и лицето.

Имах чувството, че ме удря с чух. Носът ми се разкървави и вече не можех да виждам от болка. С последни сили се отскубнах от него и го ударих два пъти с юмрук, но в този миг дойде учителят и ни разтърва.

След обяд Франк ми се скара.

- Те ще те убият, Ники. Аз ти казах. Ти трябва да се пазиш от бандитите. Те непременно ще те убият.

Лицето ми беше наранено и имах чувството, че носът ми е счупен. Главата ме болеше и мислите ми се въртяха в кръг. Те се връщаха винаги към темата: Как да се пазя, за да не ме очисти някой?

Аз трябва да се бия така твърдо, както другите, дори по-жестоко. Следващият път ще бъда подготвен. А “следващият път” дойде една седмица по-късно. Училището свърши и аз си тръгнах сам през училищния двор. Забелязах, че няколко момчета ме следват. Погледнах през рамо назад. Зад мен вървяха петима млади негри и едно момиче. Знаех, че между порториканците и негрите съществува вражда и затова ускорих крачките си. Те също тръгнаха по-бързо.

Излязох от двора и тръгнах към средата на улицата. Те ме хванаха и единият от тях - широкоплещест и набит младеж ме притисна до стената. Аз изтървах учебниците си, а едно от момчетата ги ритна в един канал, където имаше вода. Огледах се и не видях никой, когото мога да повикам на помощ.

- Какво търсиш на нашата територия, малкият? Не знаеш ли чия територия е тук?

- Човече, та това е училище! То не принадлежи на никоя банда.

- Не си играй, малкият! Ти не ми харесваш.

Той постави ръка на гърдите ми и ме притисна до стената. В този миг аз чух прищракване. Знаех, че този звук означава изскачане острието на автоматичен нож. Почти всички момчета на нашата възраст си имаха ножове в себе си. Обикновено това бяха автоматични ками, чието острие изскачаше при натискане на едно копче на дръжката. Голямото момче постави острието на ножа пред гърдите ми.

- Внимавай какво ще стане сега, малкият! - каза той. - Ти си нов тук в училище, а който е нов, се нуждае от защита, разбираш ли? Ти ще ми даваш всеки ден по 25 цента и ние ще се грижим никой да не те закача.

Едно от другите момчета ухилено добави:

- Да, ще се грижим за това и ние да не ти правим нищо, разбра ли?

Останалите се засмяха.

- Така ли? - отвърнах аз. - Ако ви давам по 25 цента на ден, каква гаранция ще имам, че действително ще ме оставите на спокойствие?

- Абсолютно никаква, мъдрецо. Ти ще ни ги даваш така и така. Иначе ще те очистим!

- Е, добре тогава. По-добре ме убийте веднага! Иначе аз ще се справя с вас един след друг.

Забелязах, че тези думи им направиха впечатление. Голямото момче, което беше поставило ножа на гърдите ми, не предполагаше, че съм левак. Това ме улесни и аз светкавично го пипнах с лявата си ръка, отблъснах го от гърдите и го свалих по гръб. Той изтърва ножа си и аз го взех. Лежеше ми добре в ръката. След това обърнах лицето му към земята и поставих ножа под ухото му. Момичето започна да крещи. Обърнах се към нея:

- Ей, бейби, тебе те познавам и зная къде живееш. Довечера ще дойда и ще те убия. Ти не ми харесваш никак!

Тя се разкрещя още по-високо и се хвана за едно от другите момчета, което искаше да се измъкне.

- Бягай! Бягай! - извика тя. - Хлапакът е луд. Бягайте! Бягайте!

Те побягнаха. Избяга и голямото момче, което бях притиснал към земята. Отидох до канала, където лежаха книгите ми. Взех ги и ги изтрих от водата. Ножът държах все още в ръката си. Дълго стоях и си играех с острието му. За първи път през живота си аз държах автоматична кама в ръцете си. Изпитвах приятно чувство. След като си поиграх, я пуснах в джоба на якето си и тръгнах към дома. “От сега нататък - помислих си аз - ще се замислят, преди да си играят с Ники.” Скоро се разчу в училище, че съм голям побойник. Не позволявах на никого да ми се подиграва и търсех непрекъснато поводи за скандали.

Голямата бомба експлодира приблизително два месеца по-късно. Учителят беше току-що успокоил класа и четеше имената на учениците. Един младеж - негър, беше закъснял. Той влезе с шум и се засмя. На последната редица стоеше хубаво, дребно порториканско момиче. Той се наведе към нея и я целуна по врата. Тя се помъчи да се отърве от него, но той я прегърна и я целуна по устата. Тя скочи и започна да вика. Останалите момчета от класа се смееха и крещяха:

- Давай, момче! Карай по-нататък!

Погледнах учителя. Той стана и тръгна към средата на редицата. Едно голямо момче му препречи пътя и каза:

- Но... Вие няма да станете причина да се развали една хубава игра, нали?

Учителят погледна момчето. То беше високо колкото него самия. След това се върна отново на мястото си. Класът полудя от въодушевление. Междувременно негърът беше притиснал момичето и се опитваше да я целуне по устата. Тя крещеше и се мъчеше да се отскубне. Той накрая я пусна и седна на мястото си.

- Няма смисъл да си давам толкова труд - обясни той на другите. - Довечера ще я пипна и вече няма да може да ми избяга.

Чух как учителят започна да се кара. Нещо се надигна в мен. Станах, отидох в задната част на стаята. Момичето беше седнало отново на мястото си и хълцаше. Пристъпих зад младежа, който сега седеше на мястото си и чистеше ноктите си. Грабнах тежкия стол, който беше подпрян на задната стена.

- Погледни, момчето ми, тук има нещо за тебе!

Когато се обърна, аз го ударих с тежкия стол по главата. Той рухна на чина и кръвта бликна от една широка рана на главата му. Учителят изскочи от стаята и доведе директора. Той ме хвана за ръка и ме заведе в своя кабинет. Тям трябваше да седя, докато извикат линейка, за да отведат ранения в болницата. След това директорът се върна при мен. Каза ми, че през последните два месеца е слушал за мене и че аз създавам мъчнотии и ме попита какво е станало в класа. По време на моя разказ, лицето му ставаше все по-червено. Изведнъж той скочи разярен и каза:

- Стига вече! Аз ще сложа край на тия побоища. Вие, хлапаци, да не мислите, че в училище може да се държите като зверове? Аз мисля, че е крайно време да ви се покаже кой управлява тук. Аз нямам намерение да стоя така и да слушам как ден след ден стават побоища. Ще извикам полицията!

- Господин директоре, полицията ще ме затвори - казах аз.

- Надявам се! - отговори той. - Тогава другите непослушници ще се научат, че тук има авторитет.

- Извикай полицията! - казах аз и започнах да се измъквам назад към вратата, като треперех от страх и злоба. - Веднага след като изляза от затвора, ще дойда отново тук, ще ви пипна, когато сте сам и тогава ще ви убия!

Директорът пребледня и за миг се замисли.

- Добре, Ники. Този път аз ще те оставя да си заминеш. Обаче не искам повече да те виждам в това училище. На мен ми е все едно къде ще отидеш, не искам да те виждам втори път тук. Марш, изчезвай! Разбра ли?

Аз тръгнах... Аз избягах.

В един живот, изпълнен със страх и омраза, няма място за другите. Аз мразех всички. И Франк включително. Той представляваше авторитет, а когато започна да ме поучава, аз реших да избягам.

- Ники - каза той, - градът е джунгла. Само най-силните устояват. Ти нямаш представа какво значи това, Ники. Аз живея вече пет години в Ню Йорк и добре го познавам. Тук гъмжи от проститутки, наркомани, пияници и убийци. Хората навън ще те убият и никой няма да обърне внимание, че те няма, докато не намерят трупа ти, захвърлен между някой куп с отпадъци.

Франк имаше право, но аз не можех да остана повече при него. Реших, че няма да ходя вече на училище. Нямах желание.

- Ники, не желая да те принуждавам да тръгнеш отново на училище, но ако не правиш това - ти си загубен!

- Но директорът ми каза да се изпарявам. Той никога няма да ме пусне отново.

- Това не ме интересува. Ще отидеш отново на училище.

- Ти си луд, ако мислиш, че ще се върна отново там. Ако ме принуждаваш, ще ти се случи нещо.

- Ники, ти си мой брат. Не говори глупости! Мама и татко те изпратиха да се грижа за теб. Аз няма да търпя да ми говориш така. Иди, където искаш, бягай, тичай, но ти ще се върнеш пак, защото не знаеш къде да отидеш. Но можеш да останеш и да ходиш отново на училище. Това е моята последна дума.

Този разговор се състоя в петък сутринта, преди Франк да отиде на работа. След обяд аз оставих една бележка върху кухненската маса. В нея пишех, че няколко приятели са ме поканили за края на седмицата. Аз нямах никакви приятели, но не можех да остана вече при Франк. Вечерта се лутах из квартала Бедфорд по посока на Бруклин, за да търся прибежище. По пътя срещнах група младежи, които стояха на ъгъла на една улица.

- Хей, знае ли някой от вас къде мога да намеря дупка за преспиване?

Едно от момчетата се обърна, погледна ме и запали цигара.

- Да! - каза той и показа с глава по посока на гимназията. - Моят дъртият е домоуправител на оня блок там! Можеш да говориш с него. Той ще ти намери нещо. Седи там и играе на карти.

Жилищният блок, който ми посочи момчето, се намираше на Грин плейс, в сърцето на най-големия квартал - сърцето на света. Повече от 300 000 души живееха във високите сгради, между които повечето негри и порториканци.

Приближих се до играещите на карти и запитах за домоуправителя. Попитах има ли свободна стая. Той почти не ме погледна и промърмори.

- Да. Има. Защо?

Аз заекнах:

- Защото се нуждая от стая, в която да живея.

- Имаш ли 15 долара? - попита той и се изплю в краката ми.

- В момента не, но...

- Тогава нямам стая! - каза той и се обърна отново към картите си.

- Но аз ще получа пари - казах аз.

- Чуй, момчето ми! Ако ми донесеш 15 долара в предплата - стаята е твоя. От къде ще получиш парите, това не ме засяга. Можеш по моя сметка да ги получиш от някоя мила стара бабичка, обаче докато нямаш пари, не ми ходи по нервите.

Тръгнах обратно по улицата “Лафайет”. Зад ъгъла свих по една широка улица и мислех от къде да взема пари. Ако се опитам да ограбя някого, ще ме пипнат, ще попадна в затвора. Бях отчаян. На Франк бях писал, че ще се върна в понеделник. Беше почти 10 часа вечерта, а зимният вятър свиреше ужасно неприятно. Застанах в сянката на една сграда и гледах хората, които минаваха по тротоара. Измъкнах ножа от джоба си и натиснах копчето. С леко прищракване острието изскочи навън. Ръката ми потреперваше. Няма ли да бъде добре да причакам жертвата си в алеята? Дали да я намушкам или само да я уплаша? Ами ако започне да вика?

Мислите ми бяха прекъснати от двама мъже, които се спряха пред входа на алеята и разговаряха помежду си. Един стар пияница беше спрял млад човек, който носеше голяма мрежа с хранителни продукти. Старият просеше малко пари за чаша кафе. През главата ми веднага мина мисълта да задигна портмонето на стария, което сигурно беше пълно с изпросени пари. Той едва ли щеше да вика. Младият мъж остави мрежата на земята, извади една монета и я подаде на стареца. Той промърмори нещо за благодарност и изчезна в тъмнината.

- По дяволите! - казах аз. - Ами сега какво ще правя?

В този миг младият мъж се наведе за чантата. Няколко ябълки се търколиха по тротоара. Той се огледа, за да види накъде отиват. Без да мисля, аз го хванах и притиснах до стената. И двамата бяхме изплашени, но аз имах предимство на изненадата. Той пребледня, когато видя ножа ми пред лицето си.

- Няма да ти правя нищо, но се нуждая от пари. Дай ми ги! Сега! Бързо!

Ръката ми трепереше толкова, че се боях да не изпусна ножа.

- Може. Моля, вземи всичко, но не ми прави зло - молеше се човекът, като измъкна портфейла си. След това го пусна на земята и аз го натиснах с крак.

- Изчезвай! - казах аз. - Бягай, човече! Ако се обърнеш преди да си изминал два квартала, си мъртъв.

Той ме погледна ужасено и веднага след това бързо изчезна зад ъгъла. Трескаво вдигнах портфейла и побягнах по улицата. Стигнах парка Де Калб и се мушнах между дърветата. След като можех да си взема отново дъх, с разтуптяно сърце отворих портмонето. Там имаше 19 долара. Доставяше ми удоволствие да държа банкнотите в ръка. Портмонето хвърлих. Преброих парите още веднъж и ги мушнах в джоба. “Съвсем не е лошо. Бандитите понякога убиваха хора за по-малко пари, а аз още при първия опит получих 19 долара”.

Но този успех не можа да пропъди напълно страха ми и аз прекарах до среднощ в парка. Сега беше твърде късно да наема стая и затова поех обратно към мястото, където бях извършил първото си нападение. Някой беше събрал разпръснатите продукти. В мислите си изживях отново цялото нападение и се засмях. Всъщност аз можех поне мъничко да го намушкам. Ей така, само, за да почувствам какво значи това. Слязох в метрото и се качих на първия влак. Остатъка от нощта прекарах тук, а на сутринта се отправих за “Грийн плейс”, за да наема стаята. Домоуправителят ме заведе на третия етаж. Стаята гледаше към улицата, точно срещу техническия университет. Тя беше малка, в ъгъла имаше мивка. Домоуправителят ми обясни, че банята е на втория етаж и ми показа как да регулирам отоплението. Даде и ключ и ме предупреди, че наемът се плаща всяка събота в предплата. Вратата се затвори и след него аз чух как той тръгна към стълбите. Огледах се. Две единични легла, един стол, една маса, мивка и нисък шкаф. Отидох до прозореца и погледнах към университета. Оживеното улично движение течеше с непрекъснат шум под мен. Отсреща почти до небето се издигаше Бруклинският технически университет.

Аз бях най-после самостоятелен. Реших да направя обиколка и да огледам квартала. Когато слязох на първия етаж, видях един човек, чието лице беше бяло като вар, а очите му - дълбоко хлътнали. Мръсното му яке висеше на рамото му. Не можах да позная дали беше под влияние на алкохола или на наркотици. Застанах на площадката и гледах как залита по улицата. След няколко крачки той се спря и бавно се свлече на земята. Рояк деца изтичаха по улицата без да обърнат внимание на човека, който седеше на тротоара и гледаше безизразно пред себе си.

Над мен се отвори прозорец. Отскочих точно навреме, за да не попадна под водопада от отпадъци, които се изсипаха от третия етаж. От съседната къща се измъкна едно момиченце, което беше използвало входа на мазето за писоар. Всичко това ме отвращаваше, но трябваше да свикна. Зад къщата имаше спортна площадка, обрасла с бурени и храсти. Няколко мършави дървета протягаха тънки клони към синьото небе. Пролетта беше току-що започнала, но дърветата не бяха напъпили. Спънах се в празна бирена бутилка. Мястото беше пълно с отпадъци, стари картонени кутии, вестници, изгнили дъски се търкаляха в бурените. Погледнах към жилището си. Малки негърчета допираха нослетата си до мръсните стъкла и гледаха как крача из буренака. Те ми напомняха на малки, затворени зверчета, които копнеят за свобода.

Върнах се назад към предната част на къщата и надникнах в сутеренното помещение. То беше празно. Зелената желязна врата висеше на пантите си. Аз я ритнах и влязох вътре. Миризмата на урина, вино, дим и мърсотия беше отвратителна. Кашляйки, излязох веднага навън. Аз поне имах стая на третия етаж. Тръгнах по улицата. Видът на жените, които стояха пред къщите, беше окаян. Белите момичета работеха в дясната страна на улицата и живееха в същия блок. Цветните момичета работеха на другата страна на улицата и живееха в съседство със спирката на метрото. Всички те бяха наркомани. Някои изглеждаха болни и бяха употребявали възбудителни средства. Вече два месеца живеех в Ню Йорк и още не бях свикнал с него. У дома, в Порто Рико, аз имах снимката на статуята на Свободата и на сградата на Обединените нации. Обаче в гетото нямаше нищо друго, освен блокове, претъпкани с хора. Всеки прозорец означаваше семейство, което притежава малко жилище и води мизерен живот.

На ъгъла на “Миртл авеню” се спрях и почаках светофара да светне зелено. Над мен гърмеше и трещеше въздушната железница и отгоре ми се посипа фин прах от ръжда. Зад къщите от един балкон към друг висяха въжета за пране. Сини ризи и оранжеви панталони се люлееха във въздуха. Беше събота сутрин и търговците бяха свалили тежките железни решетки пред магазините си. Чрез тях те се обезопасяваха от нападенията на бандите. Най-много ме потискаше неугледния вид на жилищните блокове. Тук и там се виждаше, че наемателите се стремят да създадат нещо свое в тази джунгла от бетон. Това бяха безнадеждни опити. Мръсна саксия с цветя стоеше на един прозорец и попарена гергина се облягаше уморено на стъклото. Тук и там пред жилищата се виждаха прясно боядисани стълби или някоя самотна реклама внасяше разнообразие в монотонността на сивите стени. От друг прозорец висяха пълзящи растения и няколко изкуствени цветя се вееха на зимния вятър.

Бях отишъл до улицата “Сейнт Едуард” и се спрях пред книжарницата на Уолт Уйтман. На другата страна на улицата се намираше огромен жилищен блок, чиито шестстотин прозорци бяха обърнати към улицата и всеки от тях разказваше по една история за човешката мизерия. Повечето прозорци бяха без пердета и гледаха като замръзналите очи на мъртвец. Обърнах се и тръгнах назад към “Вашингтон парк”. Как могат да живеят тези хора в такава мръсна обстановка? Няма дворове, няма трева, няма дървета. Аз още не знаех, че който попадне в плен на тези бетонни сандъци, не може вече да напусне асфалтовата джунгла.

След обяд се върнах отново на улицата. Зад католическата църква “Сейнт Едуард” открих една площадка за игра. На входа няколко момчета бяха наобиколили един човек, който свиреше на стара латерна. Те носеха черни якета с двойно кървавочервено “М” на гърба. Музиката на латерната почти не се чуваше от техните викове. Те пляскаха с ръце и танцуваха по асфалта. Сред групата имаше и един тъмнокос, светлоок младеж, приблизително на моята възраст. Неговото красиво лице беше изкривено в гримаса, а краката му се движеха в стъпките на бибоп. Той правеше кръгове с ръце в такт с музиката. Изведнъж светлите му очи се срещнаха с моите. Той се спря и лицето му придоби странен вид.

- Ей, малкият! Какво търсиш тук? Това е територията на “Мау-Мау”. Ние не обичаме други да се навъртат около нас!

Огледах се и видях, че другите момчета с черни якета ме обкръжиха. Момчето със студените очи се доближи към мен, хвана ме за яката и запита:

- Ей, ти. В коя организация членуваш?

- В никоя - отговорих аз. - Исках само да видя площадката. Нима това е престъпление?

Едно момче от групата излезе напред.

- Кажи, знаеш ли какво е това? - попита той и ми показа своя нож. - Това е кама, малкия! С нея мога да ти отрежа носа, разбираш ли? Аз не съм толкова нежен, колкото Израел!

Момчето, което нарекоха Израел, дръпна говорещия настрана и ми каза:

- Виждаш ли? Един шпионин тук бързо може да умре. Може би самият аз ще те убия. Ако искаш да останеш жив, изчезвай веднага!

Аз се ядосах и потърсих в джоба си камата. Разбрах, че положението ми е лошо. Въпреки това, не исках да бъда страхливец. Все някога щеше да ми се отдаде възможност да демонстрирам своята смелост. И така, аз кимнах, обърнах се и тръгнах към “Вашингтон парк”. Зад гърба си чух как бандата се смееше и крещеше.

- Ти му даде да разбере, Израел! Този мръсен хлапак много бързо разбра. Преди да се яви другия път тук, той ще си помисли.

Почувствах се унизен. Минах под въздушната железница в парка и седнах на една пейка. Не бях забелязал, че едно момче на около 13 години ме беше проследило. То се доближи и седна до мен на пейката.

- Общо взето е страшно, нали? - каза то.

- Какво разбираш под това? - попитах аз. - Бих могъл да очистя всеки един от тях поотделно, но с цялата банда наведнъж не мога да направя това.

- Бандите в тази област не се церемонят - каза той. Бръкна под ризата си и извади една собственоръчно направена цигара. - Който не съучастници, е почти мъртъв! - той запали цигарата си и забелязах, че ме наблюдава. - Пушиш ли хаш?

Поклатих глава.

- Искаш ли да опиташ? Тази тук е хубава.

- Сигурно! - казах аз. Този следобед се бях изложил няколко пъти и сега исках да изглеждам мъж. Той измъкна една измачкана цигара от джоба си. От двата края тя беше засукана.

- Трябва да теглиш добре! - каза той.

Момчето запали цигарата и аз запуших.

- Не така! - спря ме то и смукна дълбоко от своята цигара. - Ако ти така пафкаш, тя ще изгори и ти няма да усетиш нищо. Пуши с дробовете си, човече!

Поех дима. Той имаше сладникав вкус и миришеше силно.

- Какво чувстваш? - попитах аз, когато забелязах замайващото действие.

- Шашмата води към смях - отговори той. - Имаш чувството, че си най-добрият побойник. Всички момчета, които срещна на площадката, бяха употребявали хашиш. Ти не видя ли колко червени бяха очите им? Когато те така светят, трябва да знаеш, че са на градус.

- От кого получавате тази шашма? - попитах аз.

- О, това е много лесно! Тук в нашия квартал има най-малко сто търговци. Повечето от големите момчета могат да ни снабдяват. Те имат по-добра връзка с Куба, Мексико и т. н. А аз? Моят старият сади тази работа в двора. Там растат много бурени. Никой не се грижи за почистването им. Старият сади тази шашма между тях. И сега ние произвеждаме собствен “материал”. Той не е така хубав, както другия, но за сметка на това е без пари.

- А какво трябва да платиш на един търговец, защото искам да зная това? - попитах го аз. Даже се срамувах, че това малко момче беше по-добре осведомено.

- Някои вземат по един долар на цигара, някои - по 75 цента. Обаче е по-добре да се купи цяла кутия. Разбира се, трябва да внимаваш дяволски. Хлапаците бъркат най-различни мърсотии и “материалът” на цигарите не е чист.

Аз изпуших цигарата, протегнах крака и поставих главата си на пейката. Сега студеният вятър не изглеждаше толкова студен и лекото главозамайване беше преминало. Имах чувството, че плувам в облак от мечти. Обърнах лицето си настрана, за да мога да виждам момчето. То седеше на пейката и беше закрило лицето си с ръце.

- Аз мисля, че тази работа трябва да те прави радостен. А защо всъщност ти не се смееш?

- И на какво да се смея? - отговори той. - Моят старият е пияница. Той всъщност не ми е никакъв баща. Само живее при майка ми. Аз не зная всъщност кой е баща ми. А този тип непрекъснато бие мама. През последната седмица исках да го откъсна от нея, но той ме удари с една бутилка по главата и ми изби два зъба. Тогава аз хвърлих часовника по него и го улучих по рамото. След това майка ми каза, че съм “мръсен хлапак” и ме изгони от къщи. Сега живея на улицата и чакам момента да го убия. Не се свързвам с бандите. Само чакам да пипна този тип сам. Вече не обичам и майка си. И сега, кажи, за какво да се смея?

Докато той говореше, не вдигна глава.

- Този човек същият ли е, който сади марихуана в двора.

- Да, той също е търговец. Чакам да го пипна сам. Ще забия ножа в гърдите му.

Момчето ме погледна. Лицето му изглеждаше напрегнато и уморено. Имаше вид на стара маймуна, макар че беше едва на 13 години.

- А как е твоят дъртият? Пие ли?

- Вече нямам родители. Аз съм съвсем сам.

Момчето ме погледна.

- Горе-долу и аз съм така - после се оживи. - Ние ще се видим сигурно пак! Внимавай с бандите!

- Какво става всъщност с тези банди? - попитах аз.

- О, те се бият. Какво друго? Или са някъде, за да нападат друга банда, или остават у дома и охраняват своята територия. А когато не се бият един друг, тогава се сражават с полицията. За оръжие употребяват всичко, което им попадне в ръце: ножове, пистолети, прашки, боксове, водопроводни тръби, велосипедни вериги. Дори използват спиците на своите чадъри. Слагат пирони на обувките си. Ако останеш още известно време тук, ще се увериш сам. Затова аз не искам да имам нищо общо с тях и си вървя по своя път. Ти ще трябва да научиш всички тези работи.

Той стана, повлече се из парка и изчезна в мрака. Аз тръгнах отново към “Грийн плейс”. Беше вече тъмно.