Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

Няколко седмици по-късно, към осем часа вечерта аз напуснах стаята и отидох в кръчмата на папа Джо. Един млад порториканец на име Тино се беше облегнал на вратата и пушеше цигара. Бяхме се срещали няколко пъти с него и знаех, че е първокласен майстор на ножа. Той ми каза:

- Ей, Ники, искаш ли да дойдеш тази вечер с мен? Ще те запозная с Карлос. Той е шеф на нашата банда.

Аз бях слушал за тези сбирки на бандите, но никога не бях ги посещавал. Ето защо с готовност приех поканата и последвах Тино в тъмната съседна улица, която водеше към едно избено помещение под стълбите на жилищен блок. Моите очи бавно свикнаха с тъмнината. Когато влязох в помещението видях двойки, които плътно прегърнати танцуваха под звуците на лека музика. Един младеж държеше зад гърба на своето момиче бутилка с вино. От време на време вдигаше шишето до устните си и бавно отпиваше глътка след глътка. Няколко момчета седяха на малка маса и играеха карти. Те пушеха и, както разбрах по-късно, това беше марихуана. Няколко бутилки вино седяха в средата на масата. В най-отдалечения ъгъл на помещението, доколкото можех да различа това на слабото осветление, върху една рогозка на пода лежаха две двойки.

Пред краката ми лежаха купища списания със снимки на голи и полуголи жени. Тино ме хвана през рамото и ме бутна към средата на помещението.

- Ей, спрете! Този тук е мой приятел! Какво, няма ли да го поздравите?

Едно русо момиче пристъпи от сянката на вратата и ме хвана за ръка. Тя носеше плътно прилепнал до тялото черен пуловер и кървавочервена пола. Беше боса. Аз я погледнах и казах:

- Хей, бейби! Искаш ли да танцуваме?

- Как се казваш? - попита тя и преди да мога да отговоря, Тино се намеси:

- Казва се Ники. Той е мой приятел и е дяволски добър хлапак. Може би той ще се прояви и при нас.

Момичето се притисна към мен.

- О’кей, Ники! Ако си наистина добър борец, хайде да видим дали можеш добре да танцуваш.

Свих рамене и започнахме да танцуваме. Чувствах всяко движение на тялото й и я притиснах още по-близо до себе си. Изведнъж тя постави ръцете си на гърдите ми и едновременно каза:

- Ти какво си мислиш?! Аз принадлежа на Дико и той ще ти отреже главата, ако те види с мен.

Тя сигурно забеляза моята изненада и разочарование, защото се усмихна, постави си устните до ухото ми и каза:

- Не бързай толкова много!

Ние потанцувахме известно време. После видяхме няколко младежи, които изпробваха смелостта си с ножовете. Един от тях се изправи до стената, а другите започнаха да хвърлят камите си около краката му. Всеки се стремеше ножът му да се забие възможно по-близо. Ако момчето трепнеше, това означаваше, че то е страхливо. Веднага си предложих услугите, но момчетата не пожелаха да ме използват. Мисълта за кръв ме възбуждаше. Русата в черния пуловер ме помъкна по-нататък.

- Ела с мен! Сега ще те запозная с един много важен човек.

Тя ме заведе в съседното помещение. Висок, мършав порториканец лежеше в един люлеещ се стол, а краката му бяха сложени на масата. Беше прегърнал едно момиче и усилено издухваше дима от цигарата си в косите му.

- Ей! - извика той към нас. - Не знаете ли, че трябва да искате разрешение, за да влезете при мен?!

Той ме погледна и попита:

- Що за тип е пък този?

Русата отговори:

- Това е моят приятел Ники. Тино го доведе и каза, че е добър в боя.

Мършавият младеж избута момичето и ме изгледа изпитателно. След това ми подаде ухилено ръка.

- Добър вечер, Ники. Аз съм Карлос, президент на “Мау-мау”.

Аз подадох ръка и ние допряхме само повърхността на дланите си, както беше обичаят сред бандите. За “Мау-мау” аз бях слушал вече. По улиците те можеха да се видят със своите черни, кожени якета, с двойно “М” на гърба. Те носеха много специални, тиролски шапки, които често бяха набучени с кибритени клечки. Повечето от тях носеха бастуни, а обувките им бяха толкова остри, че можеха да причинят смърт на човека. Карлос се обърна към ъгъла на стаята и аз открих момчето, което бях видял на игралната площадка в парка.

- Това е Израел, нашият вицепрезидент.

Израел ме погледна с безжизнен поглед. Черните му очи имаха вид на дупки. Вглеждайки се в него, изпитах неприятно чувство. По-късно научих, че президентът и вицепрезидентът са почти винаги заедно и се защитават в случай на нападение.

- На колко години си, Ники? - попита Карлос.

- Шестнадесет - отговорих аз.

- Разбираш ли нещо от бой?

- Естествено! - отговорих аз.

- Би ли могъл да се биеш срещу всеки срещнат, дори и срещу полицията?

- Разбира се!

- Успял ли си вече да намушкаш някого?

- Не! - отговорих със съжаление.

- А опитал ли се е някой теб да намушка?

- Да! - отговорих аз.

- Да? - интересът на Карлос нарасна. - И какво направи хлапакът с тебе?

- Нищо - отвърнах му и аз. - Сега чакам да ми падне още веднъж и тогава непременно ще го очистя.

Израел се намеси:

- Престани! Ако ти желаеш да станеш член на нашата банда, трябва да приличаш на нас. Ние сме най-дивата банда от всички. Дори и полицията се страхува от нас. Страхливци не искаме. Ако желаеш да бъдеш член на нашата банда - добре; но ако си страхливец - аз лично ще ти разпоря корема.

Не се съмнявах, че Израел говори истината. Вече бях слушал, че момчетата от “Мау-мау” бяха убили един от собствените си членове, защото беше ги предал на друга банда.

- Трябва да обърнеш внимание - каза Карлос - на две неща, ако искаш да влезеш в бандата. Това означава, че ти ставаш член на “Мау-мау” завинаги. Никой не може да се откъсне по-късно. И второ, ако те пипнат ченгетата и ти се разбъбриш, рано или късно ще те пипнем. Ще те чакаме да излезеш от затвора или ще те очистим в килията.

Израел се засмя.

- Е, момче, как е? Искаш ли да станеш член на нашата банда?

- Дайте ми три дена да си помисля - казах аз.

- О’кей! - каза Карлос. - След три дена ще ни кажеш какво си намислил.

Той се залюля отново в креслото. Постави крака върху масата и притегли момичето отново към себе си. Исках да изляза, но Карлос се обади:

- Още нещо, Ники. Ако чуем, че си казал на някого къде се събираме, тогава си свършен! Ясно ли е?!

- Ясно! - отвърнах аз. Знаех, че говори напълно сериозно.

Вън на улицата попитах Тино:

- Какво мислиш, да вляза ли в бандата?

Тино вдигна рамене.

- Това не е лош бизнес. Ако ти членуваш в нея, тя ще се грижи за теб, а ако не дойдеш при нас, ти и без това си загубен. Нямаш голям избор. Трябва да влезеш в някоя банда, ако желаеш да останеш жив.

- Що за тип е този Карлос? - попитах аз.

- О, той е наред! Не говори много, обаче като отвори устата си, знае какво казва. Той е шеф и всички се съобразяват с това.

- Вярно ли е, че президентът може да притежава всяко момиче, което пожелае?

- Разбира се - отговори Тино. - Те при нас са около 75. Президентът си избира която пожелае. Ако иска, той може да има всеки ден различно момиче. И това се харесва на момичетата. Това е почти чест да си приятелка на президента. Те даже се карат помежду си. Това не е всичко. Бандата се грижи за президента. От всичко, което се краде, той има право да получи най-хубавото. Това му стига за наема, за ядене и дрехи. Чудесна работа е да си президент.

- Кажи, Тино, щом като така добре играеш с ножа, защо не си станал президент?

- О, това не е за мен. Президентът не трябва много да се бие. Той трябва да стои назад и да планира всичко. Аз желая да бъда по-активен, изпълнител. Президентската служба не е за мен.

- И аз мисля същото, Тино.

Моето желание беше да се бия и да гледам кръв. Тино се върна при папа Джо, а аз се отправих към Грийн плейс. Започнах да мечтая: вечери, момичета и преди всичко кървави битки. Сърцето ми започна да бие по-силно. Може би аз ще мога наистина да намушкам някого! Почти видях кръвта да капе от ръцете ми. Вървях по пътя и замахвах във въздуха, като че ли мушкам някого. Бях обещал на Карлос да отговоря след три дни, но още в същия момент вече бях решил. Две вечери по-късно отидох отново в главната квартира на бандата. Карлос ме поздрави на вратата:

- Ало, Ники! Идваш точно навреме. Тук има едно момче, което иска да стане “Мау-мау”. Искаш ли да наблюдаваш приемането му?

Не знаех какво има предвид, но кимнах утвърдително. Карлос продължи:

- Може би желаеш още тази вечер да ни кажеш дали ще дойдеш при нас?

- Разбира се. Аз искам да се бия. Вярвам, че съм достатъчно твърд и ще участвам в битките може би не по-зле от вас.

- Добре - каза Карлос. - Сега ще имаш възможност да наблюдаваш, а след това ти си наред. Имаме два начина за приемане, чрез които разбираме дали кандидатът е страхливец. Или ще търпиш, без да издаваш звук, докато петима по-големи момчета те бият, или ще застанеш на стената и ще чакаш ножа. Ако покажеш страх, не можеш да бъдеш член на бандата. Малко е страшно, обаче тъкмо сега е моментът да разберем дали наистина си мъж.

Огледах се в помещението и открих другото момче. То беше на около 13 години. По лицето му имаше лунички, а дългата му черна коса падаше върху очите му. Беше малък и слаб, а ръцете му висяха като откъснати от тялото. Стори ми се, че съм виждал това момче някъде в училище, но не бях много сигурен, защото то беше по-малко от мен.

Около четиридесет момчета и момичета очакваха с напрежение представлението. Карлос им заповяда да направят място и те се наредиха около трите стени. Четвъртата оставаше свободна и до нея застана момчето. Карлос държеше своя автоматичен нож в ръка. Острието блестеше в мрака.

- Сега аз се обръщам и правя двадесет крачки назад - каза той. - Ти ще останеш там, където си, за да докажеш, че наистина си смело и сериозно момче. След като направя двадесет крачки, аз се обръщам и хвърлям ножа. Ако трепнеш или отскочиш настрана, значи ти си страхливец и не можеш да станеш “Мау-мау”. Ясно ли е?

Момчето кимна.

- Още нещо - каза Карлос. - Ако се уплашиш, докато аз още вървя и броя крачките, достатъчно е само да извикаш и аз ще спра. Но в такъв случай трябва веднага да изчезваш от тук, иначе ще ти отрежем ушите и ще те накараме да ги глътнеш.

Момчетата и момичетата се разсмяха и започнаха да ръкопляскат.

- Хайде, човече! Започвай! - викаха те на Карлос.

Карлос обърна гръб на момчето и тръгна бавно. Той държеше ножа на височината на очите, готов за хвърляне.

- Едно, две... три... - броеше Карлос.

Тълпата започна да крещи:

- Хайде, Карлос! Извади му окото! Нека се поразкървави малко хлапакът!

Момчето се притискаше до стената като мишка, видяла пред себе си котка. То напразно се опитваше да си придаде смелост. Ръцете се притискаха до тялото, пръстите се свиваха на юмрук, а лицето му беше бяло като стената.

- Единадесет... дванадесет... - броеше Карлос високо и отмерваше крачките.

Напрежението растеше. Момчетата и момичетата крещяха все по-високо и по-високо.

- Деветнадесет... двадесет... - Карлос бавно се обърна, вдигна ръката си до ухото и задържа за миг острието му нагоре.

Всички присъстващи бяха обхванати от кървав бяс. В момента, в който Карлос се готвеше да хвърли ножа, момчето се хвана за лицето и изкрещя:

- Не! Не!

Ножът се заби в стената, само на сантиметър от главата му.

- Страхливец! Страхливец! - крещеше тълпата.

Карлос побесня. Той стисна устните си, а очите му се свиха.

- Хванете го! - заповяда той.

Две момчета хванаха ръцете на страхливеца и го натиснаха до стената. Карлос пресече помещението и застана пред треперещото момче.

- Страхливец! - изсъска той. - Веднага разбрах, че си страхливец, още, когато те видях за първи път. Трябваше всъщност да те очистя.

Останалите се хванаха за думите му.

- Очисти го! Убий мръсния хлапак!

- Знаеш ли какво правим тук със страхливците? - попита Карлос.

Момчето го погледна. Размърда устни, но от устата му не излезе никакъв звук.

- Искаш ли да ти го кажа?! Ние им отрязваме крилата и те никога вече не могат да летят.

Той измъкна ножа от стената и каза:

- Опънете го!

Докато момчето се усети, останалите го хванаха за ръцете и краката и го простряха на стената. С едно движение, което аз почти не можах да проследя, Карлос заби ножа си под слабината, под ключицата на момчето. То изкрещя от болка. Кръвта пръсна навън и бялата му риза бързо започна да почервенява. Карлос извади ножа си и го взе в лявата си ръка.

- Виждаш ли? - каза той и натисна ножа си в другата слабина под ключицата. - С лявата ръка работя не по-лошо от дясната.

Момчето падна на земята и се мъчеше да спре кръвта от раните. То крещеше и се търкаляше. Ризата му напълно беше пропита от лепкава кръв.

- Изхвърлете го навън! - заповяда Карлос.

Две момчета грабнаха ранения. Жертвата отпусна глава назад, когато се докоснаха до ръцете му. Карлос го удари по устата, за да прекрати виковете му.

- Марш вкъщи, страхливец! И ако още веднъж те чуя да крещиш или се разбъбриш за нас, ще ти отрежа езика. Разбра ли?

Детето кимна с глава. Момчетата го грабнаха и го изхвърлиха на тротоара. Карлос се обърна и се вгледа в мен.

- Кой е следващият? - попита той.

Всички замлъкнаха. Спомних си, че Карлос каза в началото, че сам мога да си избера изпита. Карлос сега беше много възбуден. Ако го оставя да хвърли ножа си върху мен, той непременно ще се опита да ме улучи. Аз бях достатъчно умен, за да избера другия метод.

- Има ли тук още един страхливец? - попита Карлос.

Едно високо и стройно момиче с тесни, черни панталони извика:

- Какво става с малкия? Страх ли го е? ние имаме излишна кръв и ако на теб ти липсва такава, ще ти дадем.

Всички започнаха да се смеят и те имаха право. На пода, където до преди малко бе лежало другото момче, имаше голяма локва кръв.

- Не! Не ме е страх! - казах аз. - Ти можеш да опиташ, бейби! Къде са момчетата, с които ще се бием?

Знаех, че всички ме наблюдават и наложих на лицето си спокоен израз. Хората наоколо бяха напълно сериозни. Бих предпочел да умра, но не и да се покажа страхливец.

- От мен готово! Карайте!

Карлос извика пет имена:

- Джони! - едно ниско, набито момче излезе от тъмното и застана пред мен. Той беше широкоплещест, имаше ниско чело и дебел врат. Главата му изглеждаше набита в раменете му. Опитах се да сравня моите 55 килограма с неговите 80. той ме гледаше безстрастно и очакваше заповедта за нападение.

- Мети! - Напред излезе още едно момче. На ръст то беше колкото мен, но ръцете му бяха по-дълги. Той направи няколко движения с юмруци, като боксьор, а след това наведе главата си и я насочи към гърдите ми. Момчетата крещяха и свиреха от възторг.

- Джоуз!

Третото момче излезе напред. Лявото му око беше потънало в дълбок белег. Той съблече ризата си и направи няколко упражнения като културист. Целият беше изграден от мускули. Той ме обиколи и огледа от всички страни.

- Оул!

Останалите момчета и момичета изкрещяха от възторг. Оул по всяка вероятност беше техен любимец. По-късно научих защо го наричат Ойле (бухал), защото през нощта виждаше така добре, както и на дневна светлина. При уличните сражения той излизаше винаги напред, първи откриваше противника. Имаше големи, кръгли очи и счупен нос. При някаква битка бяха го ударили с автомобилна антена и сега половината му ухо беше откъснато. Оул беше пълен, нисък младеж с напълно безучастен израз.

Този обаче не можех да видя. Някой зад мен извика:

- Хей, Ники!

Аз се обърнах и изведнъж почувствах удара на юмрук, който ме подпря отзад в областта на кръста. Болката беше непоносима. Имах чувството, че ми се късат бъбреците. Докато си вземах въздух, той ме удари още веднъж. Когато протегнах ръце към бъбреците си, другият ме удари в стомаха и аз останах без въздух. Нямах и най-малкият шанс да отвърна на удара. Чувствах, че падам. Някой ме хвана за косата. Тялото ми падна на пода, обаче главата ми беше издигната нагоре. Някой ме ритна с мръсната си подметка право в лицето. Почувствах пясъка върху устните си. Посипаха се ритници от всички страни.

После ми причерня и повече нищо не си спомням. Малко по-късно усетих, че някой ме пляска по бузите:

- Хей, събуди се!

Не виждах нищо, освен пода на стаята. Когато избърсах лицето си с ръка, разбрах, че цялото е в кръв. Изведнъж забелязах дебелия хлапак, когото наричаха Оул. Кръвта ме подлудяваше. Надигнах се и го ударих с юмрук по устата. Внезапно цялата ми енергия се върна. Започнах да ритам наляво и надясно всеки, когото можех да достигна. Някой ме хвана за краката и ме натисна на пода, докато се усмири моя бяс. Израел се наведе над мен и смеейки се, ми каза:

- Ти си от нашите, Ники! Ние ще можем да те използваме. Ти си всичко друго, но не и страхливец. Това е сигурно! Вземи!

Той бутна нещо в ръката ми. То беше пистолет.

Ти си “Мау-мау”, Ники! Истински “Мау-мау”.

 

УЛИЦИТЕ СЕ ВЪЛНУВАТ

Още в самото начало с Израел станахме неразделни. Три дни след описания случай той дойде в моята стая и ми каза, че предстои битка с “Епископите”. Най-после един шанс да използвам своя пистолет.

“Мау-мау” се събраха във “Вашингтон парк” в девет часа вечерта. Нашият военен съвет се беше срещал с военния съвет на “Епископите”. Беше определен часът на битката - десет часа на игрището. Израел каза:

- Вземи револвера със себе си! Ако по време на битката се наложи да очистим някого, ще действаме без да загубим нито един от нашите. Ние сме “Мау-мау”. Африканските “Мау-мау” пият кръв, а ние сме също като тях.

Бандата се събра в 20.30 часа. Оръжията бяха скрити по дърветата и във високата трева на парка, защото не беше възможно да бъдат пренесени през деня поради полицията. Вечер обаче никой не можеше да ни види. Карлос и Израел дадоха своите заповеди. Към 10 часа около 100 момчета вече бръмчаха из парка. Някои от тях имаха револвери, а повечето - ножове. Можеха да се видят и бейзболни стикове, тояги с пирони, велосипедни вериги, които бяха особено опасно оръжие. Карлос носеше байонет, дълъг около половин метър, а Хектор - сгъваемо мачете (нож за рязане на захарна тръстика). Някои от момчетата трябваше да отидат напред в училищния двор, за да пресекат пътя на “Епископите”. Те имаха заповед да чакат, докато чуят шума на битката и тогава да ударят в гръб. Ние, останалите, трябваше да вървим по улицата и да се опитаме да изтласкаме “Епископите” в задната част на училищния двор.

Взехме оръжията от скривалищата и тръгнахме напред. Тино беше до мен и си подсвиркваше едва-едва.

- Е, как е, Ники? Страх ли те е?

- Защо? Та аз отдавна чакам такова нещо! - казах аз и измъкнах от якето си револвера.

- Колко куршума имаш? - попита ме той.

- Пълен е. Пет изстрела!

- Не е лошо. Тази вечер ти непременно ще очистиш някоя черна маймуна. А аз тъжно трябва да въртя своя нож.

Ние се разделихме на малки групи, за да останем незабелязани от полицейските патрули. После се срещнахме в училището и Карлос даде заповед за нападение. “Епископите” ни очакваха вече.

- Напред! Убийте ги! - крещяхме ние и се вмъкнахме през празния вход, който представителите на другата банда бяха ни оставили.

Аз се намирах в първите редици. Измъкнах пистолета си от колана. Израел беше до мен и размахваше своя бейзболен стик. Беше тъмно и трудно се различаваха членовете на бандата. Видях как Хектор изтича по бейзболното игрище и някой го последва с капака на кофа за боклук. Изведнъж Хектор падна по гръб на земята. След това се чу изстрел и викове. Внезапно бях нападнат в гръб и се намерих на твърдия цимент. Протегнах ръка, за да се отбранявам, но почувствах, че главата ми е пукната. Помъчих се да разбера кой е нападателят, но в този момент един бейзболен стик намери главата ми. Чух как тя издрънча. Още един удар ме намери в слабините. “Мау-мау” издадоха своя вик, а това означаваше нападение. Скочих отново на крака. Обърканите “Епископи” тичаха към малкия изход на улица “Св. Едуард”. Израел, който тичаше зад мен, извика:

- Застреляй го, Ники! Ей този отпред!

Той показа едно момче, което навярно беше ранено и не можеше да настигне бягащите си приятели. Насочих пистолета към клатушкащата се фигура и натиснах спусъка. Чу се изстрел. Момчето продължаваше да бяга. Хванах оръжието с двете си ръце и стрелях още веднъж.

- Този път го очисти! Чу ли? Очисти го! - крещеше Израел.

Момчето беше паднало и се гърчеше на земята.

Изведнъж Израел ме хвана за ръката и извика:

- Изчезвай, Ники! Ченгетата пристигнаха.

Чухме полицейска сирена. Полицаите се опитваха да преградят пътя на “Епископите”, които се мъчеха да се измъкнат към съседната улица. Ние бягахме в обратна посока и се разделихме към края на площада. Докато се катерех по някаква сграда, погледнах назад. На улицата лежаха три неподвижни тела. Няколко други момчета седяха на земята и притискаха с ръка раните си. Цялата битка бе продължила не повече от 10 минути.

Изморени от продължителното бягство, ние се спряхме. Карлос и две други момчета ни поеха и ние скочихме в една канализационна шахта зад бензиностанцията. Израел не можеше да си поеме въздух, но въпреки това се смееше така, че аз изтръпнах.

- Видяхте ли този, лудия Ники? - крещеше Израел. - Той наистина е жив дявол. Изпълнен е с всички адски сили, но беше ужасно глупав, когато стреляше във въздуха.

Другите се засмяха и ме тупаха по рамото насърчително. Чувствах се отлично. Бях видял да се лее кръв. Бях застрелял някого. Дано да съм го очистил! А освен това успяхме да изчезнем. Никога до тогава не бях виждал хората да се бият и убиват. Ние бяхме сега почти като едно семейство и аз се чувствах изключително щастлив. Израел постави ръка на рамото ми.

- Ти си наред, Ники! Такъв като тебе дълго съм търсил. Ние с теб сме от един сорт. И двамата сме луди!

Отново се засмяхме. Бях щастлив, че ме смятат за луд. И по-добре да си луд, отколкото наркоман, както всички други.

- Какво би станало, ако си пийнем малко? - каза Карлос и общото настроение порасна с няколко градуса. - Кой има пари?

Никой нямаше пари.

- Аз ще се погрижа! - предложих си услугите.

- Как? Искаш да ограбиш някого? - попита Израел.

- Правилно, малкия! Тръгвай с мен!

Той ми стисна ръката и каза:

- Ти наистина си чудесен, Ники! Изобщо нямаш сърце и абсолютно никакво чувство. Хайде, момче! Аз съм с теб!

Хвърлих поглед към Карлос, който в края на краищата беше нашият ръководител. Той кимна с глава. До ъгъла на блока се виждаха светлините на една бензиностанция, а до нея имаше закусвалня, която работеше цяла нощ. Аз влязох първи. Вътре имаше трима души, двама от които - мъж и жена - стояха зад бара. Той така се уплаши и изненада, че устните му започнаха да треперят. Допрях ножа до стомаха му и казах:

- Хайде, стария, дай ми ги! - и показах банкнотите в ръката му.

Човекът зад бара посегна към телефона. Израел обаче щракна със своя автоматичен нож, хвана го за престилката и каза:

- Хей, човече, искаш ли да умреш?

Жената изпищя. Израел блъсна човека и той падна като чувал. После откъсна кабела на телефона и каза, държейки го за престилката:

- Искаш да викаш полицията? На ти на теб полиция! - След това той запрати телефона по него. - Викай!

Уплашеният човек хвана апарата и видя, че шнурът лежеше до него на пода.

- Хайде, стария! Няма да те чакам цяла вечер! - заплаших аз.

Той протегна ръка и аз грабнах банкнотите.

- Това ли е всичко?

Той искаше да отговори, но не можа да издаде никакъв звук. Очите му се бяха обърнали и устните му трепереха. Не можеше да се помръдне.

- Хайде, изчезвай! - казах аз.

Карлос обърна ключа на касата, измъкна парите и ги набута в джоба си. А ние през това време се измъкнахме заднишком през вратата. Старият човек лежеше на земята. Биеше се с ръце в гърдите и стенеше.

- Ей, чакайте! - извика Израел, като взе една шепа монети от касата.

Няколко цента се търколиха по пода. Израел се засмя:

- Една кръчма никога не бива да се напуска без бакшиш! - каза той. Всички се засмяхме. Аз взех една празна бутилка и я хвърлих върху витрината.

- Човече, ти си луд! - каза Карлос, докато бягахме. - Ти ще вдигнеш на крак полицията на целия Бруклин. Днес наистина трябва да изчезнем!

Два месеца по-късно Карлос беше заловен от полицията и осъден на шест месеца затвор. Вечерта имахме събрание цялата банда. То се състоя в аулата на училището. След занятията никой не можеше да прекрачи прага на гимназията, но ние бяхме дали бакшиш на портиера. Той ни пусна, защото се страхуваше за сина си. На това събрание Израел беше избран за президент, а аз единодушно - за вицепрезидент на бандата. След събранието отпразнувахме това събитие в мазето на училището. През тази нощ ние останахме за дълго заедно. Пушехме марихуана, пиехме евтино вино и седнали на стълбите, ние се целувахме, а останалите танцуваха под звуците на стар грамофон.

Хванах Лидия за ръката и казах:

- Хайде, тръгвай с мен навън!

На излизане тя ми каза:

- Аз съм твоя, Ники! Ако ме искаш, аз ти принадлежа напълно!

Отидохме във “Вашингтон парк”, но не можахме да намерим самотно място. Най-после прескочихме една ограда и паднахме със скок във висока трева от другата страна. Изведнъж почувствах, че някой ни наблюдава.

Погледнах към сградата от другата страна на улицата и забелязах, че десетина момичета от сестринското училище ни наблюдават. Имах чувството, че съм на сцена на някоя опера. Исках да стана, но Лидия каза:

- Какво ти става?

- Погледни остреща! - отговорих аз. - Цялата въшлива банда ни наблюдава.

- И какво ти пречи това? - каза Лидия и ме дръпна отново към себе си.

След това често ходехме в парка и никак не се смущавахме от любопитните погледи на хората, които ни наблюдаваха. През следващите четири месеца бях арестуван четири пъти, но нито веднъж не можаха да ме осъдят. Отървах се с предупреждения. Аз бях щастлив. Членовете на бандата ме уважаваха. Не се страхувах от никого. Биех се смело, както на дневна светлина, така и в мрака на нощта. Една вечер ми казаха, че Лидия е разговаряла с един “апах”. Ядосах се и заплаших, че ще го убия. Отидох у тях и поприказвах с по-възрастния й брат Луис, който ми обясни как точно стоят нещата. Един от “Апахите” нападнал миналата вечер Лидия и се опитал да я принуди да му каже моя адрес.

Заедно с Израел и шест други момчета решихме да направим едно посещение на “апаха”. Намерихме го на един ъгъл и го обградихме. С един удар го свалих на земята, а после го ударих с една метална тръба по главата. Момчето молеше за милост, но аз продължих да го блъскам, докато вече не беше в състояние да държи ръцете пред лицето си, за да се отбранява от ударите ми.

- Въшльо такъв, сега знаеш какво ще ти се случи, ако не престанеш да се занимаваш с моето момиче.

После изчезнахме. Аз отидох при Лидия и й обясних как съм употребил своето право на защита, без дори да помисля, че само преди няколко часа бях решил да постъпя по същия начин и с нея.

През лятото битките по улиците станаха по-чести. Топлината в жилищата бе непоносима, поради което по-голямата част от момчетата оставаха на улицата през нощта. Почти не минаваше нощ, без да предприемем нещо. Никой от нас нямаше кола, но ако ми трябваше, можех винаги да си открадна. Не можех да карам, но вечер с мен идваше Мани Дуранго. Веднъж той ми предложи да си направим разходка с кола.

- Видял ли си нещо подходящо? - попитах аз.

- Разбира се! Точно зад ъгъла има чудесна кола. Един глупак я е оставил заедно с ключовете.

Мани имаше право. Колата беше наистина хубава, почти нов Шевролет. Ние скочихме вътре. Мани седна зад кормилото, а аз се отпуснах на седалката до него, запалих цигара и изтърсвах пепелта по улиците като някой богат собственик. Мани завъртя кормилото наляво и надясно, като имитираше с уста звука на мотора. Аз се засмях.

- Кажи, Мани, можеш ли да караш кола?

- Сигурно! Не съм опитвал.

Той завъртя ключа и моторът заработи. След това се облегна назад и даде газ. Шевролетът изсвири и тръгна на заден ход право към един камион. Чу се звън на счупени стъкла.

- Ей, човече! - извиках аз. - Ти наистина си чуден шофьор. Щом върви назад, може би ще се опиташ да тръгнем и напред.

Мани включи на първа скорост. Трябваше да се хвана здраво, защото Шевролетът подскочи с шум и се блъсна в нещо отпред. Отново счупени стъкла. Двамата се смеехме като луди и съвсем не забелязвахме как един човек, който излезе от същата къща се хвърли към нас:

- Махайте се от колата ми, мръсни въшльовци! - крещеше той и се опитваше да ме измъкне навън.

Мани включи на заден ход и човекът загуби равновесие. Взех една бутилка от “Кока-кола”, която се търкаляше на задната седалка и го ударих по ръката. Човекът изкрещя от болка. Мани отново включи на първа скорост и ние се понесохме напред. Хвърлих бутилката навън и чух как тя се разби на тротоара. Мани не знаеше да кара. Гумите изскърцаха докато направи първия завой и тръгна по лявото платно на “Парк авеню”. Две коли му препречиха пътя, а третата изсвири високо, качи се на тротоара и се блъсна в къщата. Ние продължавахме да се смеем. Мани се отправи към една бензиностанция, а после сви в съседната улица.

- А сега да изгорим тази шашма! - предложи той.

- Не! Това е чудесна кола! Ще я запазим. Хайде да качим някои момичета.

Но Мани не можеше да обърне колата. Скочихме и побягнахме, а изоставената без спирачки кола пое по нанадолнището и се блъсна в един камион. Мани беше момче по моя вкус. Аз не знаех още какви ужаси ще преживеем заедно. Всеки нов ден носеше нова лудост и нова престъпна активност. Нощите бяха още по-лоши. Една нощ с Тони и четири други момчета хванахме една жена, замъкнахме я в парка и я изнасилихме. По-късно разбрах, че Тони и другите момчета са попаднали в затвора за това. Малко по-късно хванахме едно италианско момче, което беше пристъпило в нашата територия. Обградихме го и го пребихме. Застанах над него с нож, насочен към адамовата му ябълка. С проклятия момчето изби ножа от ръката ми. Тино го хвана и го удари по лицето, после му разкъса ризата и изряза на гърдите му едно голямо “М”. Същото направи и на гърба му. Изхвърлихме окървавения младеж на улицата.

Всеки ден вестниците съобщаваха за убийства в предградията, в метрото, в градините, в големите блокови жилища, в тъмните странични улици. Всяка нощ правехме по някоя битка. Много собственици купуваха полицейски кучета и ги държаха нощно време в магазините си. Бандите обаче се организираха все по-добре и по-добре. Скоро разбрахме, че полицейските предписания в Ню Йорк забраняват на полицаите да претърсват момичета. По тази причина те, момичетата, носеха нашите оръжия. Когато полицаите ни задържаха понякога, момичетата стояха до нас и викаха:

- Хей, ти, мръсно ченге, защо не ме пребъркаш? Тогава ще мога да те затворя в моя собствен затвор. Искаш ли да опиташ? Хайде, ела!

На четвърти юли всички банди се срещнаха в Кони Айсленд. Вестниците преценяваха, че броят на младите гангстери е около 8 000 души. Нито един от тях не беше платил вход. Те просто се вмъкваха през вратата и никой не смееше да им каже нито дума.

На първи август Израел беше арестуван от полицията. Когато излезе от затвора, той ни каза, че положението му не може да се нарече розово. Беше решил да остане в сянка, докато се уталожат нещата. Ние бяхме съгласни и бандата ме избра за президент, а Израел трябваше да стане мой заместник. Едва от шест месеца бях в бандата, а вече бях неин президент. Не ми беше необходимо дълго време, за да установя, че “Мау-Мау” бяха много опасни и че самият аз се ползвам със славата на кървав побойник. Това ме ласкаеше.

Една вечер отидохме на танцова забава, организирана от католическата църква. Тя се опитваше със всички средства да привлече момчетата от улицата и затова в близост до полицейския участък откри младежки клуб. Всеки петък вечер там свиреше голям оркестър и цялата банда отиваше на танци. Момчетата стояха предимно навън и пиеха бира или евтино вино. Преди една седмица ние се бяхме напили и вдигнахме шум. Свещеникът ни помоли да бъдем по-въздържани. Ние го пребихме. След това дойде полицията. Почти не минаваше петък без да се случи нещо в това помещение. Тази вечер отидохме там с Мани и Пацо. Пихме извънредно много и пушихме марихуана. Открихме едно хубаво русо момиче, което танцува няколко пъти с мен. Тя ми разказа, че брат й имал мъчнотии с членове на бандата “Фантом лорд”.

- Къде е брат ти сега? - попитах аз. - Никой няма право да му прави нищо лошо, ако аз не желая това. Искам да говоря с него.

Тогава тя ме заведе в един ъгъл на помещението и ми представи своя брат.

- Знаеш ли какво? - казах му аз. - Твоята сестра е мило момиче и искам от време на време да излиза с мен. Тя ми харесва. А аз ще се грижа и за теб.

Уговорих се с момичето да идем на кино. Казах й, че съм президент на “Мау-Мау”. Тя се уплаши и каза, че иска да излиза с мен, но се бои от другите момчета. Ние се целунахме и аз й обещах да я закрилям.

В този момент погледнах към вратата и видях, че влизат трима от “Фантом лордовете”, облечени както винаги с цветни якета и карирани панталони, на които висяха дълги верижки. Едно от момчетата измъкна връзка ключове и повика русото момиче при себе си. Тя се отдръпна и аз я прегърнах.

- Ей, бейби! - каза другият. - Ще стане ли нещо между нас двамата? Брат ми има една кола и ние можем да използваме задната седалка напълно спокойно.

- Искаш ли да умреш? - попитах го аз.

- Я не разправяй басни! - отвърна той. - Ние вече имаме план какво да правим с пияния ти приятел, а теб, миризливо куче, ще оправим моментално!

В същия миг Мани удари момчето с лакът в ребрата. То обърна глава.

- Кой ме блъсна?

Мани се засмя. Аз усещах как напрежението във въздуха расте.

- Никой - казах аз и отстъпих няколко крачки назад.

В това време момчето хвана Мани и го запрати с удар на пода. Израел и Мани бяха моите най-добри приятели. Който посегнеше на тях, трябваше да получи отплатата си от мен. Отвърнах на хлапака със силен удар в слабините, точно под бъбреците. Той се хвана за мястото с двете си ръце и изкрещя от болка. Мани скочи на крака и измъкна ножа си. Аз вече търсех моето оръжие. Останалите младежи в помещението направиха кръг около нас и започнаха да се приближават. Те бяха твърде много за нас и ние трябваше да се измъкнем през вратата. Когато стигнахме стълбите, срещу нас изскочи голямото момче с нож в ръка. Не можа да ме улучи, но ножът му се плъзна под якето ми. Аз успях да отскоча настрани и му нанесох силен удар по темето. Той падна на каменните стъпала. Мани се хвана за якето и извика:

- Хайде! Сега ще извикаме бандата и ще изгорим този хамбар.

Момчетата се оглеждаха. Те не знаеха, че съм “Мау-Мау”, тъй като тези вечери бях облечен с костюм и носех връзка. При тези думи те се отдръпнаха и ни пуснаха да си отидем. На следващия ден потърсихме Санто - фантом лорда, който беше заплашил брата на русото момиче. Бяхме пийнали малко повече. Отидохме в сладкарницата на трета улица и там открихме няколко фантом лорда.

- Кой от вас е Санто? - попитах аз.

Едно от момчетата посочи с глава едър, широкоплещест младеж. Аз извиках към него:

- Ало, малкият! Как всъщност се казваш? Санто Николаус?

Мани се засмя. Големият ни погледна изпод вежди и започна да говори мърсотии по мой адрес.

- Не се изразявай така неучтиво! - отвърнах аз. - Знаеш ли кои са “Мау-Мау”?

- Да, чувал съм за тях. Обаче те могат да си гледат работата и да не се навират тук.

- И все пак ние се навираме, малкия! Ние сме “Мау-Мау”. Аз се казвам Ники и съм техният президент. Запомни добре това име!

Собственикът на сладкарницата посегна към телефона. Аз бръкнах в джоба на панталоните и натиснах ръба им, като че ли държах пистолет.

- Ей, ти! - извиках аз. - Остави телефона!

Приближих се до Санто и го ударих два пъти по лицето, като същевременно държах другата си ръка в джоба.

- Друг път ще си спомняш по-добре за мене, малкия!

Той се наведе напред и аз го ударих в стомаха.

- Ела! - казах на Мани. - Да вървим. Хлапаците тук се уплашиха.

Обърнахме се да си вървим и аз подхвърлих през рамо:

- Когато ме видиш следващия път, кажи на майка си да ти смени пелените. Ти си още бебе!

Когато излязохме на улицата, Мани мушна ръката си в джоба на якето и насочи пръста си:

- Пинг! Пинг! Ти си мъртъв! - извика той.

Изсмях се високо и поехме по улицата. Вечерта при мен дойде Израел и каза, че “Фантом лордовете” се готвят за битка, поради случилото се днес следобед. С Израел и Мани отидохме на тяхната територия, за да ги изненадаме. В близост до Бруклинския мост се разделихме. Израел и Мани обиколиха един жилищен блок, а аз продължих нататък. Няколко минути по-късно Израел изтича при мен. Бяха открили един “Фантом лорд” съвсем сам на улицата. Сега той лежеше на паважа и стенеше за милост.

- Събуй му панталоните! - заповядах аз.

Двамата му отвързаха колана и аз свалих панталоните.

- Изправи се на крака, гола жабо! - заповядах аз. - Изчезвай!

Момчето побягна като лудо по улицата и като се отдалечи на известно разстояние, започна да прави нелюбезни забележки по наш адрес.

- Карай нататък! - каза Израел. - От тези хлапаци вече няма да видим никого. Хайде да си отиваме вкъщи.

Едва бяхме тръгнали, когато на пътя ни се изпречи една банда от 12-15 “Фантом лордово”. Те ни обкръжиха. Това се казваше случай! Между тях различих няколко гангстера от еврейската банда. Един хлапак се приближи до мен с нож, но аз го ударих с една водопроводна тръба по главата. В този момент почувствах нещо като експлозия по темето си и паднах на земята. Изпитвах непоносима болка в главата. Надигнах се да видя какво е станало, но някой ме ритна с обувка в лицето, а другите започнаха да ме налагат с ритници по гърба. Помъчих се да стана, но получих удар с тръба по очите. Беше ми напълно ясно, че ще ме убият, ако не успея да се измъкна. Лежах на земята с лице към паважа. Бях почти в безсъзнание от болки. Като на сън си спомням, че Израел и Мани ме замъкнаха в един вход. Бях тежко ранен и не можех да се държа на крака.

- Хайде, бързо! - повтаряха те. - Тези бандити ще дойдат отново. Ние трябва да изчезваме.

Отново изпаднах в безсъзнание и когато дойдох на себе си, вече лежах в моето легло. Израел и Мани бяха ме носили по целия път до дома.

Топлото слънце напираше през прозореца.

Чувствах се много слаб и подтиснат. Исках да си събуя панталоните, но те бяха залепнали от кръв. Имах чувството, че ми е одрана кожата. Замъкнах се до банята и напълно облечен застанах под душа, докато напоените с кръв панталони се отделиха от краката ми. Гърбът и лицето ми бяха набраздени от дълбоки рани. Отново се повлякох по стълбите нагоре, почти гол, и мислех за момчето, на което бяхме смъкнали панталоните на улицата. “Момче, момче - мислех си аз, - сега ако ме видиш, ще се смееш.”

Проснах се на леглото и прекарах остатъка от деня в грижи около раните си. Да бъдеш президент на “Мау-Мау” не беше безопасно. Това можеше да означава и смърт. Този път бях много близо до нея.