Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

През есента ме посети брат ми Луис, който живееше в Бронкс. Той ме помоли да живея при него. От вестниците беше научил за моите неприятности с полицията.

- Ники, ти си играеш с живота! Това е опасна игра. Един ден ще те убият. Жена ми и аз те молим да дойдеш да живееш при нас.

Аз се изсмях.

- Ти сам не вярваш на това! Никой не го е грижа за мен. Още от самото начало мен никой не ме обича.

- Не е вярно, Ники! - отговори Луис. - Ние всички те обичаме. Франк и Джен и всички.

- Престани! Мен никой не ме обича! Ти лъжеш - и ти не ме обичаш. И Франк - също! И мама и татко не ме обичат!

- Престани най-после - прекъсна ме Луис. - Мама и татко те обичат!

- Така ли? Защо тогава ме изгониха от дома? Можеш ли да обясниш ти, мъдрецо?

- Защото не можеха да се справят с теб. Ти си много буен. Непрекъснато вършиш неща, които не са редни.

- Да, това е вярно, но знаеш ли колко пъти татко е сядал да разговаря с мен? Един единствен път! И тогава ми разказа историята за някаква глупава птица. Веднъж! Това е всичко! Ти няма да ме поучаваш кой ме обича и кой не! Той има време само за себе си.

Луис стана и започна да се разхожда напред-назад.

- Ники, трябва поне веднъж да бъдеш разумен!

- Защо трябва да се преместя при теб? Ще ме пращаш на училище както Франк. Аз тук преуспявам. Имам двеста момчета, които ще направят всичко, което им кажа и 75 момичета, които са готови да дойдат с мен само ако им кимна с глава. Те ми дават всичко. Имам достатъчно пари, за да живея. Дори полицията ме уважава, защото се страхува от мен. Защо да идвам при теб? Бандата е моето семейство. Повече от това не ми е нужно.

Луис стоя до късно през нощта до моето легло и се опитваше да ми обясни, че всичко това един ден ще свърши. Той ми каза, че ако не ме измъчват и убият, един ден ще отида в затвора. Луис беше на мнение, че се нуждая от професия, но аз му казах, че няма нужда да се грижи за мен.

Когато останах сам в стаята, се обади страхът, който така умело се мъчех да прикрия. Лежах на леглото, пих вино, докато се унесох. Тази нощ имах ужасен кошмар. Видях татко, който лежеше окован в някаква дупка. Той имаше зъби на вълк и груба, рунтава козина. Това странно животно виеше ужасно и искаше да се приближи до мен, за да го погаля, но аз се страхувах да не ме ухапе.

След това дойдоха птици, страшно много птици. Лицето на Луис се приближаваше от време на време към мен и аз видях, че той летеше из въздуха на гърба на една от тях. Изведнъж се видях обграден от милиони пляскащи с крила птици. Те разкъсваха тялото и душата ми, искаха да изкълват очите ми. Когато успявах да се освободя за миг от тях, аз виждах как Луис се издигаше към небето на гърба на птицата към някаква далечна, непозната свобода. Събудих се с вик. Така продължи две години. Веднага щом затворех очи, аз виждах татко, вързан в мрака и птиците, които летяха около него. Страхувах се да заспя. Искаше ми се баща ми да дойде в Ню Йорк и да изгони демоните от мен.

Само бандата ми помагаше да не изгубя разсъдъка си. “Мау-Мау” бяха станали част от моя живот. Макар че бяхме достатъчно силни, сключвахме съюз с някоя друга банда. През зимата на 1955 година ни посетиха “Подпалвачите на ада” от Уилямс Бърг и ни помолиха за помощ. Беше вече тъмно. Ние разговаряхме за едно бъдещо нападение над един универсален магазин. В мрака видях трима младежи, които се приближаваха към нас.

- Хей, какво искате? - извиках аз.

Единият от тях отговори:

- Търсим Ники, президента на “Мау-Мау”.

Това можеше да бъде номер, затова отговорих:

- Какво искате от него?

- Ние имаме трудности и искаме да говорим с него.

Все още бях недоверчив.

- Какви трудности?

- Аз съм Уили - каза говорещият. Той беше достатъчно близо, за да го позная. - Аз съм шеф на “Подпалвачите на ада”. Ние се нуждаем от помощ.

Сега се чувствах по-сигурен.

- Каква помощ?

- Чухте ли какво направиха “Фантом лордовете” с нашия Айк? - каза той и показа с глава момчето до себе си.

Историята ми беше позната. Тя беше изнесена във всички вестници. Айк беше на 14 години и живееше на “Кийпстрийт”. Фантом лордовете го нападнали, когато играел с други момчета на улицата. Двете от тях успели да избягат, но Айк бил хванат. Вестниците съобщаваха, че са го вързали и го били, докато изпаднал в безсъзнание. След това полели ръцете му с бензин и го запалили. Така го оставили на улицата, докато един полицейски патрул го открил.

Погледнах момчето. Ръцете му бяха бинтовани до раменете. Лицето му също беше много пострадало. Уили продължи:

- Единствено вие можете да ни помогнете. Дойдохме да се побратимим. Всички се страхуват от “Мау-Мау”. Ние се нуждаем от вашата помощ, за да се справим с “Фантом лордовете”. Искаме да отмъстим за Айк. Ако не направим това, ще ни мислят за страхливци.

Всички банди познаваха нашата слава на побойници. Не за първи път ни молеха за помощ. Аз се радвах на тази слава.

- А ако не ви помогнем?

- Тогава ще загубим територията си. “Фантом лордовете” запалиха вчера една наша аптека.

- Вашият магазин? Добре, моето момче! Тогава ние ще изгорим всички “Фантом лордове”. Утре вечер ще дойда при вас и ние ще можем да поговорим как да се справим с хлапаците.

Същата вечер, когато започна да се стъмва, напуснах моята стая и се отправих към Уилямсбърк. По пътя взех десетина момчета от моята банда. Когато навлязохме в чуждата територия, веднага почувствахме напрежението във въздуха. “Подпалвачите на ада” се страхуваха и бяха се качили на покривите на къщите. Започнаха да ни замерят с камъни и бутилки.

За щастие те се целеха лошо и ние бързо се скрихме в един вход, за да избегнем този поток от камъни и стъкло. Заповядах на моите момчета да чакат, а аз тръгнах по стълбите към покрива. На най-горния етаж намерих стълба, която водеше към един люк. Промъкнах се през него и видях, че момчетата лежат до ръба на покрива и гледат надолу към улицата. Тихо се приближих до двама от тях и ги потупах по рамената. Те изкрещяха от ужас и без малко да паднат от покрива. Гледаха ме с широко отворени очи.

- Кой си ти всъщност? - заекнаха те.

Аз се захилих.

- Здравейте, хлапаци! Аз съм Ники. А вие?

- Кой Ники? - промърмори един от тях.

- Аз съм шефът на “Мау-Мау”. Ние дойдохме да ви помогнем, а вие едва не ни убихте. Къде е вашият шеф? Къде е Уили?

Уили се намираше на съседния покрив. Те ме заведоха при него. Той ми обясни, че искали да отбият нападенията на “Фантом лордовете”, но до сега не са имали успехи. Тази вечер всичко беше спокойно, но никой не знаел кога могат да се появят противниците. Уили носеше револвер, а другите момчета изглеждаха невъоръжени. Изслушах разказа му, а след това изложих моето становище.

- Вие губите, защото се защитавате. Трябва по съвсем друг начин да свършим работата. Трябва да отидем при тях.

Аз замълчах, за да видя какво въздействие ще окажат думите ми. След това продължих:

- И моля, без пистолети!

Тълпата започна да шуми.

- Без пистолети? Тогава “Фантомите” ще ни очистят!

- Ние ще употребим леко оръжие - казах аз и измъкнах своя 50-сантиметров байонет, който бях скрил под шлифера си.

Всички подсвиркваха с одобрение. Обърнах се към Уили:

- Имам нужда от теб и твоите най-добри момчета. Аз ще взема пет от моите. Утре вечер ще отидем на територията на “Лордовете” и ще поприказваме с техния шеф. Те сигурно не биха желали да имат срещу себе си “Мау-Мау”. Аз ще им обясня, че ние сме се побратимили и че ако не ви оставят на мира, ще си теглят последствията. Ще изгорим техния магазин и ще разберат, че не се шегуваме.

Всички започнаха да викат един през друг:

- Точно така! Ще им покажем ние! Ще ги очистим всичките!

Следващият следобед заедно с пет от моите момчета отидохме в аптеката на “Уайт стрийт” на територията на “Подпалвачите”. След събитията на миналата седмица магазинът беше тежко пострадал, но отново бе възстановен. Петима от “Подпалвачите”, между които и Уили ни очакваха там. Поприказвах със собственика и му обясних, че съжаляваме за това, че “Лордовете” са опустошили неговия магазин. Обещах му, че ще се погрижим никой да не го смущава. Накрая му предадох байонета си, за да го съхранява. Беше около пет часа следобед и се смрачаваше. Ние тръгнахме в ситния дъжд, който току-що беше започнал да вали.

Навлязохме в територията на “Фантомите”. Петима от тях стояха в сладкарницата. Ние преградихме входа и те не успяха да се измъкнат. Всички поставиха ръце в джобовете на якетата, като че ли държаха револвери, а аз тръгнах към момчетата, които седяха до тяхната маса.

- Къде е вашият шеф? - попитах аз.

Един широкоплещест младеж с тъмни очила отговори:

- Фреди е нашият бос.

- А кой от вас е Фреди?

Един младеж от групата на около 18 години с къса, черна коса се обади:

- Аз съм, а ти кой си?

Аз стоях пред него с ръце в джобовете. Бях вдигнал яката на шлифера си.

- Аз съм Ники, президента на “Мау-Мау”. Този тук е Уили водачът на “Подпалвачите”. Нашите две банди се побратимиха и ние желаем да се прекъснат всякакви битки.

- О’кей! - каза Фреди. - Седни тук, за да уредим всичко.

Ние отидохме настрана, за да уговорим условията, но в това време един от “Фантомите” напсува Уили. Преди да мога да направя нещо, последният измъкна своя автоматичен нож. Вместо да побегне, “лордът” със светкавичен, силен удар го удари с острието на своя чадър. Върхът проби дрехите на Уили. Тогава един от “Подпалвачите” грабна голям захарен конус и го хвърли по нападателя, като го улучи в рамото.

- Ей, успокойте се! Спрете най-сетне! - извика Фреди, но никой не го послуша. Тогава се обърна към мен и каза:

- Това трябва да направиш ти! Твоите момчета първи нападнаха. В този момент някой ме удари отзад по главата и аз чух звън от счупени стъкла. Една бутилка бе разбила огледалото до мен.

Навън изскърцаха спирачки на полицейска кола с включена сигнална светлина. Двама униформени полицаи скочиха и като оставиха вратите на колата отворени, нахълтаха в сладкарницата с гумените си палки. Като по даден сигнал всички се втурнахме и започнахме да бягаме между тях.

Един от полицаите почти ме беше настигнал, но аз повлякох след себе си една кофа за боклук, която се намираше на тротоара. По този начин спечелих време и успях да избягам. Битката между бандите беше вече неизбежна.

На следващия ден около 100 “Мау-Мау” се събраха на територията на “Подпалвачите”. Уили беше довел около 50 от своите момчета. Тръгнахме заедно по улицата към квартирата на “Фантом лордовете”.

Един “Мау-Мау” - Чарли Кортец през цялата седмица си беше впръсквал хероин и сега се чувстваше обладан от желание за бой. Когато стигнахме магазина, той счупи стъклото на вратата, като хвана един от “Фантомите”, който се опитваше да се измъкне. Чарли замахна с ножа си, но не можа да го улучи и бутна момчето към мен. Аз се засмях и го ударих с водопроводна тръба по главата. То крещеше от болка. Преди да падне на земята, аз го ударих още веднъж и край главата му се събра цяла локва кръв.

- Хайде, момчета! - изкрещя някой. - Да изгорим цялата улица!

Всички се пръснаха. Едни нападнаха аптеката, а други - намиращата се до нея игрална зала. Потокът ме увлече и ме вмъкна в магазина. Все още държах водопроводната тръба и удрях всеки, който се изпречеше на пътя ми. Витрините бяха счупени. Собственикът се мъчеше да се скрие зад тезгяха си. Момчетата бяха загубили всякакъв разсъдък. Някой събори мюзикбокса, друг скочи върху него, а аз го ударих с тръбата и го разбих на парчета. Други се намираха вече зад тезгяха и хвърляха стоката зад лавиците, чупеха стъкла, чаши и чинии. Някой отвори касата на магазина, а други хвърляха “Лордовете” през разбитата витрина на улицата. Изскочих навън. Лицето ми беше цялото в кръв.

Около 50 момчета се бяха мушнали в игралната зала. Те бяха преобърнали масите, счупили билярдните щеки и сега хвърляха топките по витрините на магазините от другата страна на улицата. Няколко момчета скочиха върху паркирала кола и я блъскаха до тогава, докато стана неузнаваема. Всички се смееха и крещяха от въодушевление.

Засвириха сирени и полицейските коли преградиха улицата. Обикновено това беше за момчетата сигнал за бягство, но сега лудостта на разрушението ги беше обхванала така, че никой не обръщаше внимание на полицейските сирени.

Една от патрулните коли се приближи до нас, но полицаите не можаха да отворят вратата, защото бяха заградени от всички страни. Момчетата разбиха фаровете на колата. Един скочи върху покрива, счупи стъклата, ритна сирената и тя се търколи на улицата. Пристигнаха и други полицейски коли. Те се мъчеха да ни обградят, но крещящите, обезумели младежи се спуснаха към тях и разбиха стъклата им. Полицаите бяха объркани и не знаеха какво да предприемат. Насред улицата Чарли се биеше с двама полицаи. Притекох му се на помощ, но чух изстрел и разбрах, че е крайно време да се погрижа за собствената си безопасност. Ние се спуснахме към къщите, тичахме по стълбите, прехвърляхме се по покривите и след няколко минути на улицата вече нямаше никой.

Магазинът беше напълно разрушен. Игралната зала нямаше по-добър вид. В бара на другата страна на улицата бяха счупени стъклата и повечето стъкла бяха строшени, напитките - изчезнали. Някой беше разбил покрива на една от колите и след това през отвора беше налял бензин и я беше запалил. Полицията се опитваше да загаси пожара, но колата още гореше. Всички, освен Чарли Кортец, успяхме да се измъкнем благополучно, без да дадем никакви жертви. Чарли Кортец беше осъден на три години затвор.

След тази случка бандата на “Фантом лордовете” не посмя вече да се появи на територията на “Подпалвачите на ада”!

 

СИН НА ДЯВОЛА

Когато дойде лятото, цялото гето изглеждаше полудяло от злоба. Бандите, които през зимата се бяха изпокрили, сега се проявяваха с нови сили.

Междувременно аз бях станал един от най-опасните водачи. През зимата прекарах 30 дни в следствено отделение, но обвинителният материал не беше достатъчен, за да бъде повдигнато обвинение срещу мен.

Със затоплянето на атмосферата ние все повече изпадахме в бяс. На първи май Минго - президента на “Капланите”, въоръжен с пистолет, влезе в един магазин.

- Ей, бейби - каза той на едно момче, което стоеше до масата и насочи към него оръжието си, - ти ли си Саугрейс?

- Да, аз съм. Какво има?

Минго не отговори. Той вдигна пистолета и се прицели в главата му. Момчето се засмя.

- Слушай, момче, махни тази играчка, че може да гръмне!

Минго беше под влияние на хероин. Той безизразно гледаше човека пред себе си. Изстрелът улучи момчето точно под носа и пръсна черепа му. Кръв, кости и мозък опръскаха стената. Минго се обърна и напусна магазина. Когато полицаите го настигнаха, той насочи пистолета си към тях. Предложиха му да вдигне ръцете си и да остави оръжието. Вместо това той откри огън срещу тях. Няколко куршума изсвириха над главите им. Полицията отговори и Минго падна мъртъв на улицата. Във всеки един от нас се криеше по един Минго. Като че ли целият град беше полудял. През това лято ние обявихме война на полицията. Написахме писмо на 88-ми участък, в което съобщавахме, че всеки полицай, който прекрачи нашата територия, ще бъде смятан за враг.

Полицията удвои своите сили. Контролните патрули се увеличиха от двама на трима. Но това не ни пречеше. Ние се събирахме на покривите и хвърляхме камъни и бутилки по тях. Когато патрулираха по средата на улицата, ние откривахме огън. Не се прицелвахме много добре, а и оръжията ни бяха собственоръчно направени. Мечтата ни беше да очистим някой полицай. С особено голямо удоволствие използвахме бензиновите бомби. Бензинът крадяхме от паркираните коли и пълнехме с него бутилки от “Кока кола”. Слагахме шнур, запалвахме го и хвърляхме бомбата върху полицейската кола, която минаваше по улицата.

Понякога ставаха и непредвидени неща. Един следобед Дан Броусън, член на нашата банда, запали шнура на една бензинова бомба, за да я хвърли върху полицейския патрул, но шнура се оказа твърде къс и бомбата експлодира в ръцете му. Преди да можем да му се притечем на помощ, той бе обгърнат от пламъци. Полицаите дойдоха и се помъчиха да угасят огъня с ръце. Един от тях пострада, като получи тежки обгаряния. Дан беше закаран веднага в болницата, но трябваше да минат години, докато се възстанови напълно.

Празниците бяха особено желани от нас. На Великден, Петдесятница и на Националния празник ние се събирахме в Кони Айсленд заедно с всичките 285 банди на Ню Йорк. Всички носеха своите най-хубави неща и се опитваха да правят размяна, която често завършваше с кървави сблъсъци. На този 4 юли “Епископите” убиха Лари Щайн, едно от нашите момчета, което беше едва на 13 години. Пет момчета го бяха били до смърт с велосипедни вериги. После заровили трупа му в пясъка. Едва няколко дена по-късно той бе открит.

Когато научихме за смъртта му, ние се отправихме към квартирата на “Епископите”. Момчетата жадуваха да запалят целия Бруклин, но аз ги задържах с цел да си отмъстим след погребението на Лари.

На следващия ден следобед ние се събрахме близо до гробищата. Две коли докараха опечалените. Аз познах майката на Лари, неговия баща и четиримата му братя. Ние стояхме досега настрана, но когато останалите пристигнаха, се присъединихме към тях. Бяхме около 200 момчета и момичета, повечето от които носеха черни якета с двойно “М” на гърба.

Аз отидох при госпожа Щайн, за да изкажа съболезнованията си. Тя ме погледна като обезумяла и започна да крещи:

- Махнете го от тук! Изгонете този дявол!

Тя се обърна и направи няколко колебливи крачки към колата, загуби съзнание и падна на тревата. Мъжът й се наведе над нея, а четирите малки момчета гледаха уплашено как цялата банда се разположи около гроба.

Господин Щайн ме погледна и каза:

- Ти си отговорен за всичко! Без теб и твоята банда Лари днес щеше да бъде жив!

Очите му горяха от омраза. Все пак аз послушах служителя от погребалното бюро, който ми прошепна:

- Моля, почакайте от другата страна на гроба! Дайте ми възможност да извърша погребението почтено. Разбрахме ли се?

Аз кимнах и преминах оттатък.

Нищо не беше в състояние да ни задържи тази вечер. Бяхме научили, че някой е очистил един от “Епископите”. Погребението щеше да се състои на следващия ден. Момчетата смятаха да нападнат шествието и да хвърлят няколко бензинови бомби в тълпата. Всички бяха изпълнени с желание да отмъстят за своя загинал другар. Те горяха от омраза. Мани предложи да отидем в залата, където лежеше трупът на младото момче и да го запалим.

- Хайде да го изгорим! - изкрещя той. - Ако чакаме, утре ще бъде твърде късно!

- Да! Да! Хайде! - изкрещяха всички в хор.

Двадесетина момчета нахлуха в дома на покойника до гробищата, събориха саркофага с останките на починалия и запалиха ковчега. Погребението се състоя при силна полицейска охрана, но ние бяхме отмъстени. Бяхме като животни без съвест, морал, съзнание и изобщо някакво чувство за добро и зло.

Франк се мъчеше от време на време да ми помага. Отказвах помощта му и го убеждавах, че сам мога да се грижа за себе си. През пролетта на 1957 г. Франк дойде при мен и ми каза, че татко и майка щели да дойдат в Ню Йорк. Той ме покани да ида на другия ден при него. Аз отказах. Не се нуждаех от родителите си. Те ме бяха изпъдили и сега аз не желаех да имам нищо общо с тях.

На следващата вечер Франк доведе татко при мен. Мама, както каза той, не искала да дойде, защото съм отказал да ги посетя. Когато те влязоха, аз продължих да лежа в леглото, без да им обръщам внимание. Татко се спря на вратата и дълго ме гледа.

- Франк ми разказа за теб! - започна той едва след няколко минути, като гласът му ставаше все по-силен и по-силен. - Той ми каза, че ти си шеф на банда и полицията е по стъпките ти. Вярно ли е това?

Не отговорих. Обърнах се към Франк, който стоеше до него и изсъсках:

- Защо си му разказвал това? Не ти ли казах, че не желая да виждам никого от вас?

- Аз му казах само истината, Ники! - отговори Франк спокойно. - Ще дойде време и ти сам ще разбереш това.

- Той е обладан от демони - каза татко и ме погледна строго в очите. - Той е обладан, но аз ще го освободя сега!

Погледнах го нервно и се изсмях.

- Миналата година и аз си мислех, че имам демони, обаче сега и демоните се страхуват малко от мен.

Баща ми се приближи, постави ръката си на рамото ми. Натисна ме така силно, че трябваше да коленича на пода. Неговите яки ръце ме държаха като в клещи.

- Чувствам пет нечисти духа в теб - каза той. След това кимна на Франк да хване раменете ми. Опитах се да се измъкна, но двамата бяха по-силни от мен. - Пет демона викаше татко. - Ето защо е станал престъпник, но тази вечер аз ще го излекувам.

Той постави ръка върху главата ми и ме натисна така силно, като че ли тя беше тапа, която трябваше да се набие в някаква бутилка.

- Марш! - крещеше той. - Аз ви заповядвам да излезете от него!

След това той ме удари силно по слепите очи и заповяда на демоните да излязат от мозъка ми. Франк държеше ръцете ми високо над главата, а баща ми ме стисна за врата така силно, че помислих, че иска да ме удуши.

- Ето, на езика ти има един демон. Марш навън! - След това започна да крещи. - Ето го! Аз го измъкнах. Видях го да излиза. Сърцето му е черно - продължи той, като ме блъскаше непрекъснато по гърдите.

Струваше ми се, че ще ми счупи ребрата. Накрая ме хвана, вдигна ме на крака и заповяда на демоните да излязат от моето тяло. След това ме остави и Франк каза:

- Татко ти направи голямо добро, Ники. Ти беше лош, но той отново те очисти.

Баща ми стоеше настрана и трепереше като лист. С ругатни напуснах стаята. Спуснах се по стълбите и излязох на улицата. Два часа по-късно видях един моряк, който под влияние на наркотици спеше на една пейка във “Вашингтон парк”. Измъкнах портмонето му. Ако татко наистина беше изгонил демоните от мен, те бяха се върнали много бързо. Сега повече от всякога бях “син на дявола”.

Един ден замислихме голям обир. Бях забелязал, че всяка събота около три часа следобед един човек с черен “Кадилак” спира пред една съседна къща. И другите момчета го бяха виждали и разказваха вицове за него. Знаехме вече, че гостът е от Джърси и идва, когато Марио Силварио отиде на работа. Всяка събота се повтаряше същото. Той паркираше своя “Кадилак”, заключваше вратата и влизаше в жилището на Марио.

Разказах на Мани какво съм замислил и той се съгласи с мен. Поканихме и Уили да дойде с нас. Определихме да се срещнем в два часа. Когато стигнахме до жилището, Уили вече ни чакаше там и почистваше пистолета си. Беше извадил всички патрони и ги беше наредил по стъпалата. Когато ни видя, той зареди отново пистолета си и го бутна в джоба. Според нашия план Мани и Уили трябваше да чакат зад къщата. Когато човекът слезе от колата, аз ще се приближа към него и ще го запитам нещо. В това време Мани и Уили трябваше да застанат зад гърба му, Уили да сложи пистолета си зад плешките му, а ние да измъкнем портмонето с всичките пари.

В три часа черният “Кадилак” спря на ъгъла и аз, с шлифер в ръка, тръгнах по тротоара. Човекът излезе от колата. Беше едър, приблизително 40-годишен, носеше скъпо палто. Той грижливо заключи колата и тръгна към входа на къщата. В това време аз се изпречих пред него.

- Моля ви! - казах аз. - Знаете ли, изглежда съм се загубил. Можете ли да ми кажете къде се намира “Лафайет авеню”?

- Слушай, момче, не искам никакви неприятности - каза той.

- Аз искам да знам къде е “Лафайет авеню” - отговорих аз ухилено и сложих ръката си в джоба на якето, като че ли там имаше пистолет.

- Помощ! Разбойници! - закрещя той и се спусна към колата.

Преградих му пътя и казах:

- Дръж си муцуната или ще те очистя!

Той се огледа ужасен и започна отново да крещи:

- Помощ! Помощ!

В този миг Мани се промъкна зад него, хвана го за гърлото и го стисна. С дясната ръка прилепи пистолета до гърба му.

- Нито звук, малкия, иначе ще натисна спусъка.

Човекът занемя от ужас и ние започнахме да го претърсваме. В джоба на сакото намерихме голяма пачка банкноти. Не бях виждал толкова много пари. той ги беше стегнал с един ластик.

- Погледни, Уили! Виждаш ли? Хлапакът е богат. Гледай колко пари!

Аз се отдръпнах със смях. Бяхме улучили добре. Започнах да танцувам по улицата и да се подигравам на човека.

- Кажи, старче! Какво правиш всяка събота в този дом?

Мани започна да разкопчава колана на човека.

- Ще имате ли нещо против, ако ви вземем панталоните, за да могат да видят дамите какъв прекрасен мъж сте?

Човекът стисна зъби и изстена.

- Направете ни това удоволствие! Елате! Дайте си панталоните, за да могат да видят всички какво хубаво малко момче сте вие всъщност!

Мани беше откачил колана му. Човекът закрещя отново:

- Помощ! Помощ!

Аз скочих и го ударих по устата. Той стисна зъби и аз извиках от болка:

- Удари му един, Уили! Довърши го! Той ме ухапа.

Уили отстъпи, насочи револвера с двете си ръце към гърба на мъжа и натисна спусъка. Чу се глухо щракване, но изстрел не последва. С ранената си ръка ударих човека в областта на стомаха. Той се присви напред и тогава с другата ръка му нанесох удар в лицето. Знаех, че това е много болезнено и очаквах, че ще падне в безсъзнание, но вместо това, той се изправи и тръгна срещу мен.

- Хайде, Уили, какво чакаш? Очисти го! - извиках аз още веднъж.

Уили отново натисна спусъка, но и този път не последва изстрел. Разгневен, измъкнах пистолета от ръцете му и ударих жертвата по лицето. Кожата се разкъса и се показа бялата кост на челюстта, която бързо ставаше червена. Човекът се опитваше да вика, но аз го ударих още веднъж, този път точно по брадата и той се свлече на тротоара. Ръката му безпомощно лежеше на бордюра. Прозорците започнаха да се отварят и се чуха гласове. Ние побягнахме в съседната пресечка. Свих по нашата улица и се качих в стаята си. Влязох вътре и затворих вратата. Това беше истински живот!

Включих осветлението и разгледах ръцете си. Добре се виждаха белезите от зъбите. Измих раната си с бира и я превързах с носна кърпа. След това загасих лампата и се хвърлих в леглото. Тихо се засмях. Спомних си за парите и бръкнах в джоба си. Те не бяха там. Скочих като луд и започнах да търся по всички джобове. Изведнъж си спомних. Цялата пачка беше в джоба на шлифера ми, а аз го хвърлих в една кофа за боклук. А револверът? И той беше изчезнал. Бях го изтървал по пътя. Не можех да изляза на улицата. Там сега вилнееха полицаите. Трябваше да чакам до сутринта. В това време моят шлифер с парите щеше да изчезне. Хвърлих се в леглото и заблъсках главата си с юмруци. Толкова много усилия, без да спечелим нищо, абсолютно нищо!