Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

Библейският институт в Ла Пуенте не може да се нарече импозантен. Той се намира в една тясна ивица земя, близо до града. Болшинството от 70-те студенти говорят испански и почти всички идват от християнски семейства.

Стив Моралес и аз пристигнахме със самолета от Ню Йорк. Училището се различаваше коренно от онова, което бях посещавал до сега. Тук цареше строг ред и дневният режим се изпълняваше точно. Лекциите се провеждаха от вторник до събота. Болшинството от студентите живееха в бараки на територията на института.

Трябваше да минат няколко месеца, докато свикна с училището. Досега бях правил и чел само онова, което исках. Тук цареше пълен ред. От събуждането в шест часа заранта до изгасването на лампите в 21.30, всичко ставаше под звънец. Нямаше никакво свободно време. Успоредно с ежедневните шест часа лекции и подготовка за следващия ден ни очакваше работа, а така също и определено време за молитва. Най-големият ми проблем се състоеше в това, че не можех да разговарям с момичетата. Последното беше строго забранено. Ние можехме да откраднем само няколко тайни мига преди започването на лекции или при периодичното дежурство в кухнята.

Един от принципите на училището беше спазване на дисциплината и пълно подчинение. А аз се нуждаех от тази строгост. Яденето беше изобилно, но не и вкусно. Закуската ни се състоеше например от топла овесена каша и препечени хлебчета. Веднъж в седмицата ни даваха допълнително по едно яйце.

Учителите проявяваха към мен голямо търпение. Отначало не знаех как да се държа и тази несигурност ме потискаше. Опитах се да я компенсирам, като понякога бях непокорен, а друг път - снизходителен.

Спомням си как една сутрин през първите месеци на моето следване стояхме изправени докато нашият учител произнасяше безкрайна молитва. Едно хубаво, чернокосо и много симпатично мексиканско момиче стоеше пред мен. Отдавна се възхищавах от нейната външност, но никога не ми се отдаваше да насоча вниманието й към мен. По време на молитвата тихо изтеглих стола й назад. Сега тя сигурно щеше да ме забележи! О, и как ме забеляза! От неудобното си положение на пода тя ми хвърли унищожителен поглед. Когато се наведох да й помогна да се изправи, не можах да въздържа смеха си. Тя не каза нищо. Само очите й излъчваха гняв. Изведнъж почувствах, че положението не беше никак комично. Когато наместваше стола, тя го постави върху крака ми. Стори ми се, че до сега не бях изпитвал такава страшна болка. Чувствах, че кръвта ми се оттегли от лицето и се страхувах да не падна в безсъзнание. Целият клас се смееше, а тя ме погледна така, като че ли нищо не беше се случило. Все пак очите й излъчваха такава сила, която можеше да пробие танкова броня. Професорът се закашля и каза:

- Нека да започнем работа! Мистър Круц, вие сигурно сте се подготвили, нали?

Исках да отговоря нещо, но кракът ми така силно ме болеше, че не успях да кажа нито дума.

- Мистър Круц, вие знаете какво е наказанието за онези, които не се подготвят за учебните занятия. Имате езикови трудности и не сте свикнали с академичното мислене. Трябва да знаете, че всички сме много снизходителни към вас, но вие не ни помагате. Затова няма друг изход, освен да ви върнем обратно в Ню Йорк. Питам ви още веднъж, готов ли сте?

Аз кимнах и се изправих. Главата ми беше съвсем празна. Помъкнах се напред и застанах пред класа. Погледнах хубавото момиче с тъмните очи. Тя се засмя подигравателно и отвори тетрадката си така, че аз можех да чета свободно материала, по който трябваше да говоря. Погледнах учителя. Тихо се извиних и напуснах класа. Бях станал смешен. Мислех, че ще предизвикам смях и всички ще реагират, както това ставаше в бандата. Обаче тези хора бяха други. Те ме толерираха, защото им създавах трудности. Аз бях просто неудачник.

Отидох до занималнята и написах дълго писмо на Дейвид. Споделих с него колко тежко ми е тук и че е било грешка да ме изпраща на училище. Съжалявах, че трябва да го разочаровам, но по-нататъшното ми оставане тук би го разочаровало още повече. Накрая го молех да ми изпрати пари за билет до Ню Йорк. Облепих писмото с марки за “Бърза поща” и го изпратих на адреса му в Пенсилвания. Седмица по-късно пристигна отговорът на Уилкерсън. Разтреперан скъсах плика и намерих в него следната бележка:

“Мили Ники, радвам се, че работиш така добре! Съжалявам много, но в момента не разполагам с излишни средства. Ще ти пиша отново, когато се почувствам по-добре финансово. Твой приятел, Дейвид.”

Бях разочарован. Няколко часа по-късно написах писмо до мистър Делгадо. Знаех, че той има пари. Тъй като беше неудобно да му призная колко трудно беше в училището, писах му, че семейството ми в Порто Рико се нуждае от пари и поради това трябва да се върна у дома, за да се грижа за тях. Въпреки, че от една година нямах никакво известие от моите родители, тази история ми се видя единствената възможност да постигна целта си.

Скоро получих следния отговор: “Мили Ники, радвам се, че ми се обади. Изпратих пари на семейството ти, за да можеш спокойно да продължиш образованието си. Бог да те благослови!”

Тази вечер аз отидох при ректора на училището, за да споделя моите проблеми. Бунтувах се срещу всеки авторитет. Предния ден беше мой ред да мия аудиторията, но аз хвърлих парцала в ъгъла и казах, че съм дошъл в Калифорния да науча нещо, а не да работя като роб. Макар да знаех, че не трябва да мисля като стария Ники, не можех да се променя. Когато другите момчета от спалнята се опитваха да ми вдъхнат кураж, аз отклонявах въпроса и им казвах, че са твърде добри към мен. Бях и си оставах само един неудачник, един гангстер. Те ми предлагаха своето приятелство, но аз не ги допусках до сърцето си. Ректорът Лопец беше нисък човек с бронзово кафява кожа. Той ме изслуша, кимайки с глава. После протегна ръка към своята стара Библия, която беше затрупана от куп недовършени книжа.

- Ники! Ти искаш да следваш Исуса. Но никога няма да постигнеш истинска победа в своя живот, ако нямаш силата на Христа и Неговия Дух.

Аз седях и слушах как Дийн Лопец разказваше с Библия в ръка за чудната победа, която ме очаква, ако приема Неговия Дух. Слушах внимателно. Пръстите на ректора с лекота прелистваха страниците на Библията:

- “Исус взе няколко Свои ученици, за да се молят в Гетсиманската градина, но когато Той не беше близо до тях, те заспаха.”

Аз си мислех: “Това съм аз! Зная какво се очаква от мен, но нямам сили да го направя. Аз Го обичам и искам да Му служа, но съм много слаб!” Ректорът продължи да говори, като държеше ръката си върху подвързията на Библията:

- Тогава Петър излезе късно през нощта навън от двореца. Щом се отдалечи от Господа, той загуби Неговата сила. И в тази нощ една проста слугиня можа да накара Петър да се отрече от своя Бог. Да, Ники! Така е с всички нас. Колко ужасно е, че Исус през време на изпитанията трябваше да бъде Сам.

Аз желаех да бъда при Него и да умра с Него, но чувствах, че съм точно такъв, какъвто беше Петър. След това ректорът отново отвори Библията на “Деяния на апостолите” и попита:

- Спомняш ли си, Ники, какво се случи след разпятието?

Поклатих глава в знак на отрицание.

- Апостолите се отказаха. Те се върнаха към своите рибарски лодки. Но възкръсналият Исус им се яви и каза да чакат, докато получат нова сила - обещаната сила на Святия Дух. Последното обещание, което Исус даде на Своите ученици беше обещанието за тази сила. Тук, в първата глава на “Деяния на апостолите”, осми стих четем: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух и ще бъдете свидетели за Мен, както в Ерусалим, така и в цяла Юдея и Самария и до края на света.” Трябва да се получи сила. И когато апостолите получиха тази сила, те станаха съвсем други. Вече можеха да бъдат свидетели. Духът беше дошъл по един чуден, категоричен начин от небето и беше изпълнил всеки един от апостолите със същата сила, която притежаваше Исус.

- Ако Господ изпраща Своя Дух - попитах аз, като се въртях неспокойно на стола си, - защо не Го изпрати и на мен?

- Той е направил вече това - успокои ме ректорът. После се изправи и започна да се разхожда зад своята писалищна маса. - Той го е направил..., но ти не си Го получил.

- Това не мога да разбера. Аз се опитвах да променя живота си, да се отрека от греховете си. Постих и се молих, но нищо не се случваше. Какво трябва още да направя?

Той се засмя:

- Ти не трябва да правиш нищо, Ники! Трябва да се молиш за това.

Той замълча известно време, а после ми каза:

- Светът се нуждае от твоя глас, Ники! Все още в Америка стотици хиляди младежи живеят в грях и престъпление. Те са в обятията на омразата, на греха и страха. Те се нуждаят от един силен глас. Глас, който познава техния път в тинята и мизерията. Един глас, който ще ги насочи към Исуса. Сухите проповеди от амвона не достигат до техните уши. Те също не се вслушват в гласа и на социалните работници, и на големите евангелизатори. Те не ходят на църква. Те се нуждаят от един човек. Ти говориш техния език. Живял си така, както те живеят. Бил си като тях. Ти си мразел така, както те мразят. Ти си имал страх, какъвто те имат. И Бог те е измъкнал от горещата лава, за да можеш да водиш другите и да им покажеш пътя към кръста. - Ректорът се засмя. - Аз съм убеден, че не е далеч времето, когато твоят живот ще се промени напълно. Аз ще се моля за теб и ти се моли за себе си.

Погледнах часовника. Той отброи два часа сутринта. Бяхме разговаряли четири часа.

След този разговор се заех много сериозно с лекциите и подготовката за изпитите си. Исках непременно да постигна контакти с класа. Нощем често отивах в църквата и молех Бога за Неговото водителство. Обаче не се случваше нищо. Като че ли църквата беше една тъмна килия, а моят глас не достигаше до Бога. “Сигурно не действам правилно - мислех си аз. - Трябва да опитам още веднъж.”

- Исусе! - виках аз. - Аз съм Ники Круц! Нали ме познаваш? Стоя тук в църквата на Ла Поенте. Благослови ме!

Чаках отговора с цялото си сърце. Но отново нищо не се случи. Абсолютно нищо. Бавно тръгнах през парка към моето спално помещение. Въздухът ухаеше на жасмин. Тревата под краката ми беше влажна от нощната роса. В храстите се чуваха гласове на самотни щурци. Далеч някъде профуча камион. Луната се скри зад един облак - като човек, който затваря вратата след себе си. Уличните лампи блестяха, а вятърът раздвижваше палмовите клони над мен.

Тихо се вмъкнах в спалнята и се мушнах в леглото. Поставих ръце под главата си и се загледах в мрака. Чувах дишането на другите младежи.

- Боже! - молех се аз. - Цяла седмица Те моля за помощ, но се чувствам изоставен. Не мога да се справя. Аз знам защо не ме слушаш. Не съм достатъчно добър. Много по-лош съм от всички. Почти не мога да чета гладко. Не мога да мисля добре, да вземам правилни решения. Аз познавам най-добре законите на бандата. Тук не съм на своето място, защото съм толкова нечист и грешен. Искам да стана добър, но не мога без Твоя Дух да сторя това. - Картината на моята стая в Грийн Плейс застана пред очите ми. - Боже, не искам да се върна назад! Но просто не ми стигат силите. Всички тези момчета и момичета са по-добри от мен. Зная, че не съм от тяхната среда. Утре се връщам в Ню Йорк.

След това се обърнах и потънах в неспокоен сън. На следващия ден отидох на лекции, а после се прибрах в спалнята и опаковах багажа си. Бях твърдо решен да поема дългия път на автостоп. Беше безсмислено да остана повече тук! Вечерта, докато седях в леглото, изведнъж мислите ми бяха прекъснати от един колега.

- Ало, Ники, цял следобед те търся.

“Само ти ми липсваш - помислих си аз.”

- Ники - продължи той и гласът му звучеше много приятелски, - тази вечер имаме библейски час в една малка мисионерска църква на булевард “Гуава”. Искам да дойдеш с мен!

- Не днес, Джен! Уморен съм и имам много работа. Иди с някой друг колега.

- Няма други! - каза той и ме удари по рамото. - А освен това имам чувството, че точно ти трябва да дойдеш с мен.

- Така ли? Твоето чувство? Виж, приятелю, моето чувство ми говори, че точно днес трябва да остана тук и да работя. Сега изчезвай и ме остави на мира!

Легнах и му обърнах гръб.

- Няма да тръгна, докато не дойдеш с мен! - заяви той заядливо. Седна на леглото до мен и кръстоса крак върху крак.

Бях разочарован. Джен нямаше такт. Не вижда ли, че нямам никакво желание да ида с него?

- Е, добре! - казах аз. - Ще дойда, но не се чуди, ако заспя по време на молитва.

Бях твърдо решен веднага след това да изчезна. Бутнах в джоба си четката за зъби и няколко необходими дреболии. Останалата част от багажа щях да оставя тук. Той и без това нямаше голяма стойност.

Към 19.30 часа ние стигнахме малката църква. Грубите дървени пейки бяха буквално натъпкани със селяни.

“Най-малкото поне съм в добро общество - помислих си аз, - но всички тези хора тук са по-добри от мен, защото са искали да дойдат, а аз бях принуден.”

Джен проповядва около 15 минути. Аз седях на последния ред до един стар човек, чийто дрехи го издаваха, че идва направо от полето. Миришеше на трева. След като Джен произнесе заключителната молитва, чух старецът да казва:

- Исусе, Исусе, Исусе! Благодаря Ти, Исусе! Да, благодаря Ти, Исусе!

- Боже! - аз стиснах зъбите и се опитвах да задържа вълнението си.

Но... бентът се отпуши. Тръгнах по средната пътека.

Забелязах, че Джен беше застанал до мен.

- Бог искаше да те доведа тук тази вечер. Той ме изпрати при теб и ми каза да те доведа.

- От къде знаеше?

- Никой не знаеше! Никой, освен Бог. Ние всички се молехме за теб, защото вярваме, че Бог е приготвил за теб голяма и важна служба.

Исках да кажа нещо, но не можех да произнеса нито дума.

- Мога ли да се моля за тебе, Ники?

Вече не чувах онова, което ми говореше Джен. Не знаех дали той наистина се е молил. Изведнъж сърцето и устата ми се отвориха и аз започнах да хваля, славя и благодаря на Бога с думи и изречения, които никога досега не бях мислил. Струваше ми се, че са минали само няколко мига, когато Джон ме удари по рамото.

- Ники, време е! Трябва да се връщаме в училището.

Бяхме останали сами в църквата...

Блъснах вратата и пеейки с висок глас, влязох в стаята.

- Ей, какво става? Нещо ти липсва! - от всички страни полетяха към мен възглавници.

Загасих светлината. В душата ми гореше нова светлина, която вече никой не можеше да угаси.

 

КЪДЕТО ДОРИ И АНГЕЛИТЕ СЕ КОЛЕБАЯТ

Следващите дни бяха пълни с радост. В деня, когато давах свидетелството си пред класа, влезе Глория (така се казваше момичето с хубавите, тъмни очи, което седеше пред мен). Тя ми подаде ръка с някакво страхопочитание и каза:

- Бог да те благослови, Ники! Аз се молех за теб.

“Сигурно се молеше по-скоро да изчезна” - помислих си аз, но думите й ме зарадваха.

През следващата седмица събрах целия си кураж и я помолих да дойде с мен на едно евангелизационно събрание, което щеше да се проведе в една от близките църкви. Тя се усмихна в знак на съгласие.

В продължение на цялата учебна година ние посещавахме заедно още много богослужения. Въпреки че никога не оставахме сами, аз все пак успях да разбера нещо за нея. Тя беше родена в Аризона. Родителите й дошли от Италия. Когато била на пет години, семейството й се преселило в Окленд и открило там магазин. В последните години на гимназията тя решила да се запише в Библейско училище. С течение на времето аз получих убеждението, че дълбоко в Глория нещо не е в ред. Строгата дисциплина в училището навярно беше една от причините за това. В края на втория семестър, тя ми каза, че не може да понесе следващата учебна година и след ваканцията няма да се върне. Бях горчиво разочарован.

През това лято аз останах при един колега в Лос Анжелос. Макар че цялото семейство беше много любезно с мен, Глория ми липсваше. Когато през есента започнахме занятията, получих писмо от нея. В него ми излагаше основанията си, защо е трябвало да напусне училището: “Моите опитности са различни от твоите - пишеше тя. - Въпреки че родителите ми притежаваха бар, аз съм възпитана в добра християнска атмосфера. Когато се покаях, преживях доста крайности. Казаха ми, че е грях да подражавам на живота в света. Аз се отказах от всичко. Дори не обличах и бански костюм. Никога не носех украшения, но всичко това не ми носеше радост. Когато отидох на училище, стана по-лошо. Исках да говоря с теб за това, но ние никога не можехме да намерим дори един миг лично за нас. Мога да се надявам само, че ти ще ме разбереш, но в училище няма да се върна.”

Втората учебна година премина доста бързо. Моите бележки се подобряваха. Това забелязваха и колегите ми. Понякога и проповядвах.

През април получих писмо от Уилкерсън. Той живееше в Пенсилвания. Канеше ме да отида през лятото в Ню Йорк, за да работим между бандите там. Беше запланувал да наеме една къща на “Клинтън авеню” и ме питаше дали не бих желал да прекарам семестриалната ваканция при него.

След вечеря се обадих на Дейвид по телефона. В слушалката за дълго звучеше сигналът, докато най-сетне някой се обади.

- Ало, Дейви, аз съм Ники. Да не би да съм попречил на вечерята ти?

- Имаш ли изобщо представа колко е часът?

- Да, разбира се, осем часа вечерта!

- Ники - в гласа му звучеше нотка на разочарование, - в Калифорния сега наистина може да е осем часа, обаче при нас е два часа сутринта. Гуен и аз спим от много часове. А ти успя да събудиш дори и бебето...

- Но, Дейвид, аз исках да ти обясня... - в този миг чух бебето да плаче.

- Кое би могло да бъде толкова важно, че не можа да дочакаш до сутринта, Ники?

- Толкова дълго не можех да чакам, Дейвид! Исках да ти кажа, че през лятото ще дойда в Ню Йорк и ще работя с теб!

- Чудесно, Ники! Наистина чудесно! Страшно съм развълнуван, а така също Гуен и бебето! Лека нощ!

Цялата нощ бях буден и мислех за моето завръщане.

По време на пътуването можах да разбера колко съм се променил. Когато самолетът започна да кръжи над летището, сърцето ми се изпълни с вълнение и спомени. Открих силуетите на “Емпайерстейтс Билдинг” и Бруклинския мост. Никога досега не бях имал представа колко голям беше този град. Моето сърце гореше от любов и състрадание към милионите хора, които живееха в асфалтовата джунгла на греха и бяха пленници на разочарованието. Бях тъжен и все пак щастлив. Страхувах се, но все пак горях от желание да работя за Бога. Бях у дома. Дейвид ме очакваше на летището. Той ме прегърна и ме поведе към колата. Изслушах с внимание неговия план за “Тийн челенч”. Но почувствах, че е неспокоен. Попитах го за причината.

- Дейвид, чувал ли си нещо за Израел?

- Да, Ники, но той не е добре. В писмата си не исках да ти пиша, защото не исках да те тревожа. Той се намира в Елмира. През декември, веднага след като ти замина за Калифорния, той беше замесен в някакво убийство. От тогава е в затвора.

Почувствах как ръцете ми овлажняват. Поех дълбоко въздух.

- Кажи ми всичко, което знаеш, Дейви! Аз трябва да зная истината.

- За голямо съжаление научих това едва след като всичко бе свършено. Заминах за Ню Йорк и посетих майката на Израел. Тя с плач ми разказа, че той е имал само един шанс в живота си, но след това горчиво се е разочаровал и се върнал отново в бандата.

- Какво разочарование?

- Не знаеш ли?

- Да не би да си мислиш за желанието му да отмъсти на момчето, което ме рани тогава?

- Не! Става дума за друго нещо. Майка му ми каза всичко. В деня, в който те изписали от болницата, го посетил мистър Делгадо и го поканил да дойде заедно с теб в Елмира. Израел бил съгласен. На следващата сутрин той отишъл на уговореното място и чакал там от шест до девет часа. След това се върнал и заявил, че всички християни са банда от лицемери.

Обърнах се развълнуван към Дейвид:

- Ние го търсихме. Търсихме го навсякъде, но мистър Делгадо бързаше... Успя ли да го посетиш някога? Изобщо видял ли си го?

- Най-напред му писах, но той не може да отговаря. Разрешават му да пише само на най-близките си роднини. Дори лекциите му за задочно обучение, за които той се е записал в затвора, му се изпращат чрез затворническия свещеник. Все пак накрая получих разрешение за свиждане. Беше малко преди да го преместят в лагера “Кометек”. Можах да говоря с него само няколко минути. Трябва да лежи още три години.

След това Уилкерсън завърши с думите:

- Ние направихме за Израел всичко, което можахме, но градът е пълен с хора като него, на които все още не можем да помогнем. Готов ли си да започнеш работа?

- Да! - казах аз, но дълбоко в себе си чувствах, че работата ми никога няма да има истински успех, докато Израел не бъде свободен. - Утре ще посетя отново моите приятели от бандата.

- На твое място не бих бил толкова прибързан, Ники! Докато ти беше в Калифорния, много неща се промениха. Спомняш ли си какво стана след твоето обръщение? Те едва не те убиха тогава. Има достатъчно работа в града. Не е необходимо да отидеш веднага при “Мау-мау”. Само глупаците отиват там, където и ангелите се колебаят.

Светофарът даде зелена светлина и ние изпреварихме един автобус.

- Да! Може би съм глупак, Дейвид, но този път съм един Божий глупак. Той ще бъде с мен и ще ме защитава.

Дейвид кимна усмихнато и сви по “Клинтън авеню”. Спря пред един жилищен блок и каза:

- Бог е твоят Водач, Ники! Не аз! Ако изпълняваш онова, което Той казва, ще преживееш много победи. Ела сега! Искам да те запозная с Търман и Луиз.

Бруклин не се беше променил. Няколко стари къщи бяха разрушени, но иначе всичко си вървеше по старому, така, както го бях оставил преди две години. Промененият бях аз. Бях понапълнял и косата ми беше подстригана, но истинската промяна се криеше в сърцето ми. Аз бях един нов Ники.

Докато се разхождах из “Вашингтон парк” сърцето ми биеше до пръсване. Оглеждах се да видя някой “Мау-мау”, но не знаех как трябва да ги поздравя и какво да им кажа. Как те ще реагират, като ме видят. На излизане от парка видях една група “Мау-мау”, събрани до оградата. Думите на Дейвид прозвучаха в душата ми: “Само глупаците отиват там, където дори и ангелите се колебаят”. Обаче Бог беше с мен! На улицата стояха и разговаряха 13 момчета, между които открих Уили Кротец. Приближих се и го потупах по рамото:

- Ей, Уили, старо момче!

Той се обърна и ме погледна.

- Я, кажи, ти да не си Ники?

- Да! Аз съм, същият!

- Човече, ти приличаш на светия или на нещо подобно.

- Спокойно, момчето ми! Пристигам току-що от Калифорния. Добре съм. Християнин съм и ходя на училище.

Той ме хвана за раменете. Завъртя ме няколко пъти и любопитно заоглежда дрехите и лицето ми.

- Човече! Ники! Просто невероятно!

След тези думи той се обърна към любопитните членове на бандата и каза:

- Шапки долу! Това е Ники - нашият бивш президент! Истински убиец! Той направи история от “Мау-мау”. Беше най-дивият между нас!

Всички момчета снеха шапки. Уили Кортец беше единственият от групата, когото аз още познавах. Другите бяха слушали за мен, затова ме обградиха и всеки искаше да се ръкува с мен. Поставих ръка на рамото на Уили и се усмихнах:

- Уили, хайде да се разходим малко из парка. Искам да поговоря с теб.

Напуснахме групата и тръгнахме из “Вашингтон парк”. Уили вървеше до мен с ръце в джобовете и тътреше обувките си в асфалта.

- Уили - прекъснах мълчанието, - искам да ти разкажа какво Христос направи в моя живот.

Подробно му разказах какво бях преживял през последните две години, след като напуснах бандата. Разказах му как Христос промени сърцето ми, как ме изведе през пустинята на греха и ме постави на място, където можех да се чувствам истинска творческа, човешка личност. Уили ме прекъсна. Забелязах, че гласът му трепереше:

- Престани, Ники! Не обичам тия работи. Когато говориш, чувствам, че в мен нещо не е в ред. Какво всъщност те промени? Ти не си вече старият Ники и аз се страхувам да разговарям с теб.

- Имаш право, Уили. Аз казах, че съм християнин и зная, че Христос действително ме направи нов човек. Аз вече не се страхувам от никого и никого не мразя. Сега обичам всички хора.

За първи път в живота си аз разбрах колко важно е да разкажа на моите стари приятели за Христос. Аз можех да видя у тях лицето на самотата, която се нарича страх. Точно това, което чувствах и аз навремето. На раздяла той ми обеща, че на следващия ден ще доведе бандата при мен. Тази вечер с радостно сърце се прибрах на “Клинтън авеню”. С всеки дъх, който поемах в гърдите си, показвах своята безкрайна благодарност към Бога. Спомних си как преди години тичах по полето пред нашата къща в Порто Рико и се опитвах да литна като птица. Най-сетне аз летях. Най-сетне се бях откъснал от земята.

Остатъкът от семестриалната ваканция прекарах с бандата. Проповядвах на улицата, водех индивидуални разговори. Често прекарвах по цял ден без да ям и забелязах, че този несъзнателен пост ми помагаше изключително много в моя живот. Междувременно с Глория си пишехме редовно и с времето нашата кореспонденция придобиваше все по-интимен характер.

Малко преди да замина за Калифорния при мен дойде един от помощниците на Дейвид и за моя голяма изненада, ми даде билет за отиване и връщане до Порто Рико. Можех да се прибера у дома.

Вече се смрачаваше, когато слязох от автобуса в Лас Пиедрас и поех познатия път към нашата къща на хълма. В сърцето ми възкръснаха множество спомени. Някой извика:

- Това е Ники! Ники Круц!

Видях как един човек се втурна нагоре по хълма, за да съобщи на родителите ми, че се връщам у дома си. Няколко секунди по-късно вратата се блъсна и четирима от по-малките ми братя се спуснаха надолу по хълма, за да ме посрещнат. От пет години не бях ги виждал, но ги познах веднага. След тях, полюшвана от вятъра, се вееше престилката на майка ми. Хвърлих куфарите и се спуснах напред. Момчетата се покатериха по мен. Радвахме се и се търкаляхме с весело боричкане в свежата трева. Майка ми коленичи до мен, прегърна ме и дълго ме целува. Когато най-сетне отново се изправих на крака, видях, че двама от братята ми бяха взели куфара и го носеха към дома.

После забелязах голямата, изправена фигура на баща ми. Развълнуван, аз се приближих до него. Спрях се и го погледнах изпитателно. Той ме притисна със силните си ръце до гърдите си и ме вдигна във въздуха.

- Добре дошъл у дома, малка птичко! Добре дошъл!

Веднага се разчу, че съм се прибрал у дома и още същата вечер много вярващи дойдоха да ме поздравят. Мнозина се страхуваха да дойдат в къщата на магьосника. Те все още вярваха, че татко може да разговаря с мъртвите. Бяха решили да организират богослужение долу в селото и ме помолиха да проповядвам.

- Ще говоря с радост - отговорих аз, - но богослужението ще се състои тук.

Отначало се спогледаха нерешително и някой каза:

- Ники, много от нашите хора се страхуват от злите духове и от твоя баща.

Все пак успях да ги убедя. Когато по-късно татко научи за моето намерение, той се противопостави решително.

- Не разрешавам! - каза той. - В този дом няма да има никакви богослужения! Ти да ми развалиш бизнеса. Забранявам ти!

Тогава се намеси майка ми:

- Не забелязваш ли какво Бог е направил с твоя син? Когато го видя за последен път, той се държеше като дива котка, а сега е кротко агне. Ние ще имаме богослужение в нашия дом и ти ще присъстваш на него!

Мама рядко спореше с татко, но когато това се случеше, винаги ставаше това, което тя казваше. И този път не беше по-различно.

През първата вечер домът ни се изпълни с християни от селото, както и с вярващи от съседните села. Беше много горещо. Аз застанах пред събранието, за да дам моето свидетелство. С най-големи подробности разказвах как дяволът ръководеше живота ми и как чрез силата на Христа бях освободен от неговите връзки. Хората кимаха с разбиране, а когато говорех за моя живот в тинята, те въздишаха високо.

В края на богослужението поканих онези, които желаят да приемат Исус Христос за свой личен Спасител, да излязат напред. Затворих очи и започнах да се моля. Настъпи оживление. Няколко души излязоха напред. Бог действаше!

Някой прекъсна молитвата ми. Познах гласа и отворих учудено очи. Това беше същият глас, който някога ме беше изгонил от стаята с думите: “Мразя те!” Сега той казваше:

- Боже, прости ми, че се отказах от сина си. Прости ми, че го пропъдих от дома. Прости ми, че не съм вярвал в Тебе. Сега аз вярвам! Прости ми, Боже! Спаси ме!

Когато вдигнах глава, видях баща си - голям, изправен и облегнат на задната стена на помещението. Той се обърна рязко и излезе.

Никога не чух баща ми да даде публично свидетелство, но от този момент животът му се промени. От тази вечер в нашия дом не се извършваха вече никакви магьосничества. Два дни по-късно аз се върнах в Ню Йорк, а един пастор от околността през следващата седмица кръсти майка ми и двама от братята ми.

През последната седмица от пребиваването ми в Ню Йорк в испанската църква се проведе голямо младежко събрание. Положих много усилия да доведа моята бивша банда. Стийв, новият президент, обеща да доведе всички.

Спрях се в предверието на църквата, за да разгледам следите от куршумите, които преди две години бяха определени за мен.

Вечерта църквата беше препълнена до последното място. Накрая на богослужението пасторът ме покани да дам свидетелство. Обърнах се и видях момчетата. Помислих си, че на другия ден трябва да замина за Калифорния и може би много от тях ще бъдат убити. Може би ще попаднат в затвора. Започнах да говоря. Проповядвах като смъртен на смъртни. Без всякакво смущение изливах сърцето си. Въпреки че бяха изминали два часа от началото на богослужението, аз продължих да говоря още 45 минути. В салона никой не помръдваше. Накрая помолих момчетата да предадат живота си на Бога. Тринадесет момчета излязоха напред. “О, да беше заедно с тях и Израел!” - помислих си аз. Но между тях се намираше друг мой приятел Хоразин Хектор. Спомних си как навремето сам го подложих на изпитание при приемане в бандата. По-късно се наложи да го изключим, защото открадна веднъж часовника ми.

След богослужението тръгнах с него към Грийн Плейс. Понеже аз бях го въвел в бандата, чувствах голяма отговорност към него. Запитах го за адреса му.

- Аз живея в една изоставена дупка.

- А защо не живееш вече при родителите си?

- Защото ме изгониха. Те се срамуват от мен. Сигурно си спомняш: аз бях един от онези, които тогава в “Никълъс хол”, заедно с теб и Израел излязоха напред. Няколко седмици по-късно аз убедих родителите си да тръгнат с мен на църква. Ние станахме много активни в църквата. Но тази промяна беше за мен твърде трудна. Накрая загубих кураж.

Все същата стара история. Срещнали го “Мау-мау” и го убедили да се върне отново в бандата, както се бяха опитали да направят с мен. Те считаха християните за опашкари и страхливци, а бандата - за единственото свястно нещо. Така той се върнал отново при тях. Последвала серия от арести.

Родителите се опитали да му повлияят, обаче той останал твърд и напуснал бащиния си дом. Сега живеел в една изоставена къща.

- Понякога ми става гадно. Но по-добре да умра от глад, отколкото да се върна при старите. Те ми говорят само за греховете и Бог. И аз бях такъв по-рано, но сега съм отново тук, на своето място - при “Мау-мау”.

Междувременно стигнахме до жилището. Всички прозорци бяха заковани с дъски. Отзад имаше шахта за боклук, преградена с греда, която трябваше да се вдигне, за да се вмъкнем в къщата. Цялата мебелировка се състоеше в няколко стари чувала, върху които той спеше.

- Защо излезе напред тази вечер? - го попитах.

- Защото искам да съм в ред, Ники. Аз искам да следвам Бога, но никога не намирам правилния отговор. Винаги, когато се обръщам към Него, аз отново отпадам. Ти трябваше да останеш в бандата. Може би аз щях да остана при Христос, ако ти беше при мен.

Ние седяхме на полупразните стъпала пред къщата и дълго говорихме. Накрая аз казах:

- Хоразин, чувствам, че Бог иска от мен да ти кажа следното: ако дадеш сърцето си на Исус, Той веднага ще те приеме отново. Късно е, но не съвсем. Ти се чувстваш виновен, но Бог ще ти прости.

Хектор стисна глава между ръцете си и каза:

- И аз искам това, но зная точно: ако днес Му дам сърцето си, Той не ще ме приеме. Просто не мога.

Попитах го дали иска да се помоля за него. Той вдигна рамене.

- Нищо не може да ми помогне, Ники. Знам си аз.

Изправих се и се молих на глас Бог да докосне сърцето на Хектор, за да намери отново Христа. Когато свърших, стиснах ръката му:

- Хоразин, надявам се, че ще се видим, когато се върна. Но ако днес ти не отидеш при Христа, ние вече няма да се видим.

На следващия ден аз отлетях за Калифорния. По това време още не знаех, че моето пророчество щеше много бързо да се изпълни.