Б я г а й, м а л к и я, б я г а й ! Ники Круц Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 г. П р е д г о в о р

Редът в училището не беше се променил. Всичко си вървеше както преди и постоянно ни разделяше. Правилата, които преди две години ни бяха пречили, продължаваха да съществуват. Разговорите на масата се състояха от въпроси като: “Мога ли да ви помоля за малко сол?” и протича под строгия поглед на дежурните учители, които наблюдаваха всяка наша дума и движение.

Въпреки че много мразех работата в кухнята, често пъти се записвах доброволно, за да бъда по-близко до Глория. В пълната с дим кухня беше твърде неуютно, но когато се навеждахме над мивката за измиване на нечисти съдове, можехме да си разменим по някоя дума. Това положение ме разболяваше. Беше ми невъзможно да почувствам в душата си романтично настроение, когато стоях пред огромна купчина нечисти съдове.

Един четвъртък вечер ми бе разрешено да отида до града. От първата телефонна кабина повиках Глория. Обади се дежурният учител. Аз поставих кърпичката си на слушалката и запитах с дълбок басов глас за мис Стефни. След кратка пауза чух как учителят прошепна на Глория:

- Мисля, че е баща ти!

Глория хлъцна, когато чу моя глас.

- Нуждая се от твоята помощ, Глория.

- Да не се е случило нещо лошо? - попита тя, като все още мислеше, че разговаря с баща си.

Исках да й кажа, че я обичам, но необходимите думи не идваха нито в устата ми, нито в съзнанието ми. Всичките ми връзки с момичета досега се бяха развивали по законите на бандата и аз просто не знаех как да говоря човешки и възпитано с Глория.

- Аз мисля, че трябва да се срещнем и тогава бих могъл много по-ясно и лесно да ти обясня всичко... Може би ще бъде по-добре, ако не ти преча повече.

- Не!- тихо и решително каза тя. - Да не си посмял да затвориш телефона!

Глория изглежда беше твърдо решена да измъкне решителни думи от мен.

- Спокойно! - предупредих я аз. - Иначе ще разберат, че на телефона не е баща ти.

- Това сега не е много важно. Кажи най-после, какво имаш на сърце?

Отново започнах да търся думи и заеквайки, най-после казах:

- Намирам, че ще бъде хубаво, ако през тази учебна година ти ходиш с мен.

Така й казах. По-точно това промълвиха устните ми.

- Да ходя с теб? Всъщност какво значи да ходя с теб?

- Просто това казах смутено и почувствах, че ушите ми пламнаха, въпреки че се намирах на половин миля от нея.

- Ти мислиш, че трябва да бъда твое момиче?

- Да, точно това мисля! - казах аз все още смутено.

Сигурно тя беше приближила телефонната слушалка съвсем близо до устата си, защото каза:

- Да, Ники! Това би било чудесно. Ще ти напиша тази вечер дълго писмо. Утре ще го получиш.

През тази нощ Глория написа на оскъдната светлина на уличната лампа, която се процеждаше през прозореца, своето първо любовно писмо. То почти не можеше да се чете, но за мен беше най-скъпото писмо, което бях получавал. Няколко седмици след това един от преподавателите в училището, професор Кастильо, ме покани да му помагам в една евангелизационна акция в съседното градче - Сан Габриел. Той откри там една малка, изоставена църква. Заедно с още няколко студенти трябваше да посещаваме дом след дом в събота следобед и да ги каним на богослужението. Ние трябваше да поправим малко църквата, както и да помогнем в неделното училище.

Чувствах се много поласкан от тази покана, но радостта ми се превърна във възторг, когато професорът ми каза, че и Глория е поканена да участва в акцията.

- Вие сте най-добрият професор, когото познавам. Вярвам, че с отбора, който сте избрали, ще извършим чудесна работа.

В следващата събота бяхме вече там. Най-напред тръгнахме от дом на дом, за да каним хората за неделното богослужение. Най-сетне имахме възможност да бъдем заедно. Днес за първи път имахме щастието да прекараме три чудесни, несмущавани от никого часове. Дълго бях чакал възможността да й разкажа всички подробности на моя живот. Тя беше се облегнала на едно дърво и слушаше мълчаливо и внимателно.

- Съжалявам - казах аз накрая, - че говорих през цялото време, но ти трябваше да знаеш всичко, което пазех дълбоко в сърцето си - и хубавото, и лошото. Аз исках да споделя с теб всеки миг от моя живот.

Тя скри лицето си в ръце и аз тихичко поставих моята ръка върху раменете й.

- Обичам те, Ники! - прошепна тя. - Обичам те такъв, какъвто си!

- Глория, искам да се оженя за теб. Отдавна желая това. Аз съм вършил толкова лоши неща, но Бог ми е простил всичко и ако ти ми простиш, тогава бих посмял да те помоля да станеш моя съпруга.

Тя стисна ръката ми и каза:

- Да, Ники. Ако Господ иска, аз ще бъда твоя съпруга!

Целунахме се и след това дълго стояхме един до друг и чувствахме как сърцата ни преливат от щастие.

Внезапно аз скочих и извиках:

- Мравки!

Целият ми крак беше покрит с мравки. Измъкнах обувката си, но положението беше безнадеждно. Крачолът до коляното беше претъпкан с мравки, които пълзяха и ме хабяха ужасно. Беше необходимо доста време, докато се освободя от тях.

Тръгнахме към училището, или по-точно тя тръгна, а аз се влачех подир нея с голямо усилие, на което тя се смееше от сърце. Дори при най-доброто желание не бих могъл да открия нищо смешно в цялата ситуация. Разделихме се пред общежитието на момичетата и аз изтичах, за да се пъхна по-скоро под душа.

- Боже! - казах си аз, докато водата ме обливаше. - Зная, че Ти си я определил за мен. Мравките доказаха това. Аз Ти благодаря!

Малко преди завършването на последната учебна година, Дейвид ми писа, че е купил една стара къща на “Клинтън авеню” и там урежда дом за младежи наркомани. Той искаше след дипломирането ми да работя при него.

Посъветвах се с Глория. Бяхме решили да отложим сватбата си с една година, докато стъпя на крака. Но сега се отваряше нова врата. Изглежда Божията воля беше да се върнем заедно в Ню Йорк. Знаех, че това нямаше да стане без Глория. Отговорих на Уилкерсън, че ще трябва да изчака окончателното ми решение след сватбата. Последва сърдечна покана и за Глория. Ние се оженихме през ноември и един месец по-късно бяхме в Ню Йорк.

Грозната, стара триетажна къща, която Дейвид беше купил, се намираше на “Клинтън авеню” в Бруклин, само на няколкостотин метра от Грийн Плейс. Доброволни съработници бяха изчистили и подредили къщата, за да може там да се започне работа. Дейвид беше наел една млада съпружеска двойка. Те живееха в къщата и се грижеха за домакинството. За нас с Глория беше приготвено малко жилище зад дома в едно помещение, използвано до сега като гараж. Беше твърде неуютно. Банята се намираше в съседната сграда, но ние се чувствахме на небето. Нямахме нищо и не се нуждаехме от нищо, защото бяхме заедно и в сърцата ни гореше желание да служим на Бога.

Малко преди Рождество аз направих първото си посещение при “Мау-мау”. Често бях мислил за Хоразин Хектор и сега се радвах, че ще мога да се грижа за него. Но не можах да сторя това. Стийв ми разказа неговата съдба:

- След като ти замина за Калифорния, той стана свадлив и брутален, както никога до сега. При уличните сбивания се държеше като луд. Три месеца по-късно се случи това...

- Какво се случи? - попитах аз и почувствах, че сърцето ми се сви.

- Хоразин, Джилберт и аз искахме да пипнем един “апах”, който се държеше много вулгарно. Той живееше съвсем сам на петия етаж на един блок. Хоразин носеше един револвер. Той почука на вратата. Беше тъмно, но момчето изглеждаше подготвено. То открехна вратата, колкото да ни види, а после скочи и замахна с един байонет. Хоразин стреля три пъти и изведнъж някой извика: “Той ме уби! Той ме уби!” Ние мислехме, че Хоразин е очистил “апаха” и се спуснахме надолу по стълбите. Едва тук забелязахме, че Хоразин не ни следва. Джилбърт се изкачи бързо горе и го намери на площадката на стълбите. Байонетът се беше забил дълбоко в гърдите му. Още бил жив и помолил Джилбърт да не го оставя сам. Казал още нещо като: “Вече е много късно”, а после се отпуснал на пода и издъхнал.

Дълбоко подтиснат тръгнах по “Клинтън авеню”. При всяка крачка чувах собствения си глас: “Сега е късно, Хектор, но не съвсем късно! Обаче, ако ти днес не предадеш сърцето си на Христа, аз вече никога няма да те видя!”

- Боже, моля Те! - помислих си аз. - Не допускай да изоставя нито един от моите стари приятели, преди да съм успял да им помогна!

Скоро стана съвсем ясно, че ще работим предимно между наркоманите. Много от членовете на бандите, които по-рано пушеха марихуана и пиеха алкохол, сега бяха започнали да си инжектират хероин. Нашият метод беше много прост. Отивахме на групи при момчетата до някой уличен ъгъл и започвахме разговор, в който им обяснявахме опасността от наркотиците. Накрая питахме дали искат да се отърват от тази страст. Почти винаги отговорът беше: “О, да бих могъл!”

- Ела тогава в нашия дом в “Клинтън”. Там ще се помолим за теб. Вярвам, че Бог слуша молитвите. Чрез силата на Бога ти можеш да бъдеш свободен от страстта.

После им раздавахме малка брошурка, която Уилкерсън беше написал специално за младежите от бандите. Това беше едно много бавно начало.

Стояхме по ъглите и разговаряхме. Наркоманите не работеха. Те си доставяха пари чрез обири, проституция и улични грабежи. Вмъкваха се в жилищата на хората и вземаха всичко, което им попадаше под ръка. Измъкваха портмонетата, крадяха пране от въжетата, мляко от вратите на къщите и всичко онова, което би могло да им донесе пари. Навсякъде се въртяха малки групи, които крояха планове за нови нападения и кражби.

Малко преди Рождество преживяхме първия си успех. Педро беше член на “Мау-мау”. Висок, красив, цветнокож младеж, той живееше незаконно с една жена. Един ден мъжът й ги сварил и го изхвърлил на улицата. Поканих го да се пресели при нас. Той се съгласи веднага. Три дни по-късно Педро предаде сърцето си на Христа. През следващите три месеца той беше част от нашия живот. Първият Рождествен празник като брачна двойка ние прекарахме с Глория в малкото ни жилище и Педро беше наш гост. Той се хранеше винаги при нас, придружаваше ни на всяка крачка. В края на седмицата пътувахме заедно на различни събрания. Изобщо Педро беше неотменно с нас.

Една мартенска вечер се завърнах доста късно. Глория вече си беше легнала. Мислех, че спи и тихо се съблякох, за да не я събудя. Когато се мушнах в леглото до нея, разбрах, че е будна. Тя плачеше.

- Какво ти е, Глория?

Беше толкова развълнувана, че не можа веднага да ми отговори.

- Ники, ти нищо не разбираш и няма да ме разбереш!

- Какво няма да разбера? - нейният ожесточен отговор ме обърка.

- Тази лепка! Този Педро! - викаше тя. - Не разбра ли, че ние в края на краищата трябва да бъдем сами? Ние сме женени едва от четири месеца, а той се вмъкна в нашето семейство. Той сигурно ще влезе да се къпе с нас, ако намери място в банята.

- Е, хайде! Това не ти прилича, Глория! Ти трябва да бъдеш всъщност горда. Той повярва в Господа и е наш приятел. Затова трябва да сме благодарни на Бога!

- Не мога повече да те деля, Ники! Аз съм се омъжила за теб. Ти си мой съпруг и искам най-малкото да бъдеш при мен без този ухилен Педро, който непрекъснато седи тука и вика “Слава на Бога”!

- Ти не казваш сериозно това, Глория!

- Никога не съм говорила по-сериозно. Един от нас трябва да си отиде. Или ти си се оженил за мен, или можеш да отидеш да спиш при Педро. Двете неща не могат да вървят заедно.

- Но престани, мила! Не можем да го пратим обратно в света. Ние трябва да се грижим за него!

- Ако той отново се върне в бандата, тогава в неговите отношения с Бога има нещо, което не е наред. В какъв Бог е повярвал Педро? Бог, който ще го остави веднага в нужда, когато започне да прави първите си крачки със собствените си нозе?! Мисля, че ако един човек преживее покаяние, Бог е достатъчно силен, за да го крепи в новия живот. Ако мислиш да играем ролята на гувернантки с всички момчета, които идват тук, тогава аз трябва да си отида - гласът на Глория ставаше все по-твърд.

- Но, Глория, та това е нашият първи плод!

- Може би това е главната ти грешка. Той е твой покаяник. Ако беше Божий покаяник, ти нямаше да се грижиш толкова за него.

- Може би имаш право, но ние трябва да му дадем мястото, което му принадлежи и не забравяй, че Бог ни е призовал на тази служба и ти беше съгласна с това.

- Но, Ники, аз не мога да те разделям през цялото време!

Приближих се до нея:

- Вече няма да ме разделяш. Утре ще говоря с Педро и ще се опитам да му дам задача, която ще го задържи по-дълго време далеч от нас.

Сони пристигна при нас в последния ден на април заедно с първите предвестници на майския сняг. Когато влязох в църквата, забелязах едно бяло момче, което седеше в ъгъла. Забелязах веднага, че е наркоман. Той гледаше с безжизнен поглед към пода. Поставих ръка на рамото му и казах:

- Аз зная, че ти си наркоман. Виждам, че отдавна си се поддал на тази страст и вече не можеш да се освободиш от нея. Ти мислиш, че никой не се грижи за теб и никой не може да ти помогне. Но има един, който може да стори това - Исус!

Момчето вдигна глава и ме погледна тъпо. По-късно научих, че произхожда от християнско семейство. Избягал от дома, скоро потънал в блатото на Бруклин. Много пъти бил арестуван и осъждан за злоупотреба с наркотици и кражби. В затвора бил подлаган на режим за свикване без наркотици, но след освобождаването, веднага се връщал към хероина.

Сони имаше изключително интересен метод за доставяне на пари за “материала”. Негов приятел, с когото имал предварителна уговорка, грабвал чантата на минаваща по улицата жена. Когато тя започвала да вика за помощ, Сони се приближавал при нея и казвал: “Моля, не се безпокойте! Познавам тоя хлапак. Почакайте ме за миг. Ще се погрижа да получите отново чантата си”. После се спускал по улицата след приятеля си и няколко блока по-нататък си поделяли плячката. В тишината на църковния салон аз му казах:

- Искаш ли да се моля за теб? Напълно ти съчувствам: “Боже, помогни на този човек! Той умира. Само Ти си в състояние да му помогнеш. Той се нуждае от надежда и любов. Моля, помогни му!”

Когато завърших, Сони каза:

- Искам да си отида вкъщи!

- Ще те придружа!

- Не! - отклони предложението ми той. - Няма нужда!

Знаех много добре, че той иска да се измъкне, за да получи поредната инжекция.

- Тогава ще те задържа тук! - казах аз.

- Не! - отговори той. - Сутринта трябва да се явя пред съда. Ще ме изпратят в затвора. Аз изобщо не зная защо съм дошъл при вас.

- Ти си тук, защото Бог те е изпратил. Остани тази нощ при нас, а утре сутринта аз ще те изпратя до съда.

Все пак той настоя да се прибере сам вкъщи. Уговорихме се да го взема от дома му на следващия ден в осем сутринта.

Сутринта отидохме заедно в съда. По пътя му казах:

- Сони, аз ще се моля Бог да засегне сърцето на съдията, така че да отложи с два месеца разглеждането на твоето дело, за да имаш време да се освободиш от страстта и да намериш Христа.

Сони се засмя:

- Има твърде лоши изгледи. Този тлъст глупак - съдията, никога не отлага делата си. Ще ме пипнат и ще ме тикнат в дранголника.

На стълбите на съдебната палата аз се спрях и се помолих на глас:

- Господи, в името на Твоя Син Исус Христос, Те моля да засегнеш сърцето на съдията, за да отложи присъдата на Сони. Моля Те да го освободиш от страстта и да повярва в Тебе. Благодаря Ти, че си чул молитвата ми. Амин!

Сони ме погледна, като че съм загубил разсъдъка си. После се обърнах към него:

- Хайде. Нека чуем какво ще каже съдията.

Влязохме в съдебната зала. Сони се записа при секретаря и седна на подсъдимата скамейка заедно с другите обвиняеми. В първите три случая съдията осъди младежите на дълъг затвор. Когато произнесоха присъдата на третото момче, то изкрещя и се нахвърли с нож върху съдията. Полицаите го хванаха, свалиха го на пода и го занесоха с белезници през задната врата. След като то напусна залата, съдията избърса уморено покритото с пот чело и каза:

- Да преминем към следващия случай.

Сони се изправи развълнуван. Съдията прелистваше обвинителния му акт. Дълго гледа през очилата си и накрая каза:

- По някакви причини вашият обвинителен акт не е пълен. След 60 дни ще трябва да се явите отново пред съда, за да разгледаме отново делото ви.

Сони се обърна към мен и ме погледна удивен.

Приготвих на третия етаж на нашия дом една стая за Сони. Тъй като знаех, че непрекъснатият надзор беше изключително необходим, казах на Глория, че три нощи ще прекарам при Сони. Бях твърдо решен да не се отделям от леглото му, докато той не се освободи от страстта.

През първия ден болният беше неспокоен. Непрекъснато се разхождаше и говореше без прекъсване. Вечерта започна да трепери. През цялата нощ стоях до леглото му. Той беше обхванат от треска и зъбите му тракаха непрекъснато. От време на време се откъсваше от ръцете ми и се спускаше към вратата, но тя беше предварително заключена.

С развиделяването на втория ден треперенето започна да намалява и аз го заведох долу на закуска. После му предложих една разходка около блока, но едва излязъл на улицата, той се залюля и падна. Изправих го на крака, но в този миг той се отскубна от мен и с всички сили побягна по улицата. Щом стигна до ъгъла, силите му го напуснаха и той се сгромоляса. Помъкнах го по тротоара назад и държах главата му, докато пристъпът отмина. След това отново се върнахме в стаята. Привечер той започна да вика:

- Ники, няма да успея! Няма да успея!

- Не, Сони! Ще успеем. Бог ще ти даде силите, от които се нуждаеш.

- Нуждая се от инжекция! Нямам никакви сили. Аз трябва да я имам! Моля те, моля те, Ники! Не ме дръж повече тук! За Бога, моля те, не ме дръж повече тук!

- Не, Сони! За Бога аз няма да те пусна. Ти си много скъп за Господа. Ти ще бъдеш употребен за Негова слава. Но това не може да стане, докато тези демони те владеят. Ще те държа тук, докато бъдеш напълно освободен от тях.

Той се къпеше в пот и често се задушаваше. Страхувах се нещо в гърдите му да не се скъса. Охлаждах челото му с влажни кърпи и се стремях да му помогна, доколкото ми беше възможно. На следващия ден Сони вече не можеше да се държи на краката си. Аз отново се опитах да му дам да яде нещо, но той не можеше да задържи нищо в стомаха си. Вечерта изпадна в неспокоен сън. Пъшкаше и се въртеше наляво и надясно. Два пъти се изправи и се опита да достигне вратата. При втория опит насила го върнах в леглото.

Изминаха 42 часа, без да мигна. Знаех, че ако само за секунда затворя очи, Сони няма да бъде тук. Бяхме съвсем близо до победата, но вече нямах сили за борба. Главата ми увисна напред и брадата ми се опря в гърдите. Помислих си: “само за няколко секунди ще затворя очи”...

Уплашен подскочих. Отразената светлина на уличната лампа проникваше в голата стая. Мислех, че съм затворил очи само за няколко секунди, но нещо ми подсказа, че трябва да е било повече. Леглото на Сони беше празно!

Скочих и се спуснах с всички сили към вратата, но изведнъж забелязах, че той стои до прозореца. Вълна на облекчение обхвана гърдите ми. Навън валеше сняг. Улицата, тротоарите се покриха с бял килим. Клоните на дърветата и прозорците бяха покрити с нежни висулки, които отразяваха лунната светлина като малки, бели звездички. Чух Сони да казва:

- Това е прекрасно! Невероятно! Никога не съм виждал нещо по-красиво! А ти?

Погледнах го. Очите му бяха ясни, гласът му твърд. Твърд и сигурен.

Той се засмя:

- Бог е добър, Ники! Той е чудесен! Днес аз съм свободен от ада. Аз съм свободен!

Погледнах красивата картина, която се разкриваше пред нас и прошепнах:

- Благодаря Ти, Боже! Благодаря Ти!

До мен чух гласа на Сони:

- И аз Ти благодаря, Исусе!

За първи път от три дни оставих Сони сам и тръгнах по новия сняг към нашето жилище. Почуках тихо на прозореца. Глория отвори вратата и попита сънливо:

- Колко е часът?

- Около три - отговорих аз.

Дълго стояхме един до друг на вратата, хванати за ръце. Снегът падаше върху нас и покриваше с бяла премяна всичко наоколо.

- Сони намери Исус! - казах аз. - Започна нов живот.

- Животът на Сони не е единственият, който започва отново! - каза Глория. - Нямах време да ти кажа, но в мен започва нов живот, Ники. Ще имаме дете!

Притиснах я до гърдите си, изпълнен с щастие, любов и радост.

- Ах, Глория, обичам те! Тъй те обичам!

Вдигнах я внимателно на ръце и я понесох през коридора. Отворих вратата с крак и нежно я положих на дивана. Никога не съм носил толкова голямо съкровище.

След своето обръщение Сони ни заведе в тъмния свят на наркоманите, проститутките и престъпниците. Дейвид се беше преместил и от време на време идваше при нас, за да се видим. Купихме си един стар микробус. С него пътувахме често. Посещавахме членове на банди и се стараехме да ги върнем в техните домове. Педро живееше в Джърел, но Сони остана при нас до пролетта. Скоро след това постъпи в Библейския институт в Ла Пуенте. Същото лято получихме апартамента на втория етаж в главната сграда. Спалните помещения бяха също на втория етаж, а под тях се намираха кабинетите, кухнята, трапезарията и едно голямо помещение, което използвахме за църква.

Надявах се, че промяната на жилището ще помогне на Глория да преодолее вътрешните напрежения, но животът в един дом с 40 наркомани не създаваше твърде благоприятни условия за мир и спокойствие.

През есента на 1962 година почина баща ми. Джен, Франк и аз отлетяхме с жените си, за да му отдадем последна почит. Въпреки че баща ми никога не даде открито свидетелство за Христос, аз като християнски пастор го погребах със сигурността, че той е преживял голямата промяна в живота си и че Бог в безкрайната Си милост го е приел в Своето царство. “Големият” беше мъртъв, но споменът за един баща, когото се бях научил да обичам, остана в моето сърце.

Алисия-Ан се роди през януари 1963 година. Тя помогна да се запълни една празнина в живота на Глория, която трябваше да споделя своята любов с някого през дългите самотни часове. С каква радост бих оставал вкъщи заедно с тях, но моите многостранни и винаги нови проблеми ме водеха от сутрин до късна вечер по улиците на големия град.

Никога не разбрах колко вечери Глория е прекарала в неспокоен сън и сълзи. Бог Сам трябва да я е избрал за мен. Никоя друга жена не би издържала такова натоварване.

 

ИЗЛЕТ В АДА

Бях за няколко дена в Пенсилвания и когато се върнах у дома, за първи път срещнах Мария. Тази 28-годишна жена била намерена пред стълбите на нашия дом почти измръзнала. Тя страдаше от крайно изтощение и беше близо до смъртта. Глория ме помоли да обърна особено внимание на тази млада жена по време на моята вечерна проповед в църквата. След богослужението Мария дойде при мен в моя кабинет.

- Тази вечер - каза тя - аз имах рядкото чувство, че моят безполезен живот трябва да бъде променен. Аз наистина искам да започна нов живот. Какво е това чувство, не мога да разбера...

- Мария, Вие можете да получите Божията милост само ако искате да умрете! - обясних аз. - Искате ли да умре старият ви начин на живот с наркотиците, проституцията и мърсотията?

- Да! - изхлипа тя. - Готова съм да сторя всичко, за да започна нов живот.

- Готова ли сте да убиете Вашето старо “аз”?

- Да! - потвърди тя със сълзи. - Готова съм!

Изправих се и затворих вратата.

- Мария, разкажете ми нещо за себе си.

Нейните страдания започнали, когато на 19 години завършила гимназията. Оставих я да разказва.

- Джон ми даде за първи път марихуана. Той ми каза, че мога да пуша тези цигари, докато свикна и се подготвя за нещо по-голямо. Джони винаги имаше в себе си цигари с марихуана.

Помислих си колко типична беше тази история за всички наркомани, които идваха у дома - 90% от тях започваха с цигари марихуана и завършваха с инжекции хероин. Вече знаех как точно ще завърши нейният разказ.

Тя седеше неспокойно на стола и разказваше със затворени очи.

- Имах чувството, че всичките ми грижи изведнъж изчезнаха. Струваше ми се, че летя една миля над земята. Пръстите ми, ръцете ми ставаха самостоятелни и плуваха сами в пространството. Аз плувах в някакъв ароматичен ефир. С времето марихуаната започна да не ме задоволява. В мен се събуждаше желанието за нещо по-силно. Днес зная, че още с марихуаната аз съм станала робиня на наркотичната страст, която ме завладяваше все по-силно.

Тогава дойде Джони с иглата и спринцовката. Знаех какво искаше той, но бях убедена, че ще ми помогне и затова му разреших да го направи. Той стегна ръката ми над лакътя с колана си, докато вената ми изпъкна достатъчно. След това изсипа малко бял прах от едно пликче в една лъжица и го размеси с вода. Така приготвения разтвор той нагря на пламъка на един спиртник, докато кипне. После наля разтворения хероин в спринцовката и го инжектира във вената ми. Всичко около мен се превърна в “чудна майска прелест” - така наркоманите наричаха състоянието, в което изпадат след приемане на хероин.

- Джони, боли ме! - казах аз.

- Всичко е наред! - отговори той. - Скоро ще се унесеш.

Вече не го чувах. Паднах на леглото и цялата треперех. Той седеше при мен и стискаше ръката ми. Скоро се успокоих. Някакво странно чувство проникваше до всички части на тялото ми. Струваше ми се, че се издигам до тавана, а над себе си виждах усмихнатото лице на Джони. Той се наведе и прошепна:

- Как си, мила?

- Добре! - промълвих аз. - Наистина добре!

Бях започнала своя път към ада. Близо седмица не получих инжекция. Когато Джони отново ми предложи, бях готова. Следващата последва три дни по-късно. Този път вече чувствах нужда от нея.

- Престани, бейби! - каза той. - Аз те обичам, но цялата тази игра струва много пари.

- Зная, Джони, но се нуждая от нея.

Джони се усмихна.

- Не мога, бейби. Ти започваш да ми ставаш твърде скъпа.

- Моля те, Джони, не се подигравай с мен. Не виждаш ли, че просто се нуждая от инжекцията?

Джони тръгна към вратата.

- Днес не! Ти просто трябва да се отучиш. Днес нямам нито време, нито пари за това.

- Джони, не ме оставяй сама! За Бога, не си отивай!

Но той вече беше излязъл и аз чух как завъртя ключа на вратата. През прозореца го видях да разговаря с няколко момичета. Аз ги познавах. Те работеха за него. Той обичаше да се изразява, че те се числят към неговата “конюшня”. Това бяха проститутки, които печелеха пари за Джони, а той се грижеше те да получават навреме необходимия “материал”. Видях как той бръкна в джоба си и подаде на момичетата едно малко бяло пликче. Това можеше да бъде само хероин. Защо не даде “материала” на мен? Аз също се нуждаех от него. Отворих прозореца и започнах да крещя:

- Джони! Джони!

Той погледна към мен и изчезна във входа. Когато отвори вратата, аз лежах в леглото и цялата треперех. Вече не можех да се контролирам. Джони затвори вратата и се приближи към мен. Опитах се да се изправя, но той със светкавично движение ми удари силно устата.

- Какво си въобразяваш ти? - изкрещя той. - Да не мислиш, че това е гратис?

- Джони, моля те, помогни ми. Видях как даде на момичето “материал”. Дай едно пликче и на мен. Аз съм напълно разстроена. Кръвта ми се издига в главата. Нищо не ми пречи, искам само иглата!

Джони се засмя:

- Престани, бейби! Ти си по-различна от леките момичета от улицата. Ти си първокласна, но разбери, че не мога да давам “материал” без нищо. Той струва цял куп пари. Момичетата долу работят за мен, а ти какво правиш?

- И аз искам да работя, Джони! Съгласна съм да правя всичко. Само, моля те, дай ми инжекцията.

- Не зная! - каза той. - Наистина би било жалко да работиш долу.

- Джони, направи всичко! Кажи само една дума. - Аз коленичих пред него и прегърнах краката му.

- Ти мислиш, че ще можеш да работиш за мен на улицата? - Той замълча за момент и продължи. - Ти можеш, бейби, можеш, ако искаш. Ще изпревариш много бързо леките момичета долу. Мъжете ще идват, а ние ще си делим печалбата. И, знаеш ли, аз ще ти давам хероин колкото искаш. Тогава няма да се молиш, както сега. Какво мислиш, искаш ли?

- Да, Джони! Да! Да! Но моля те, дай ми веднага инжекцията!

Джони отиде до печката, включи нагревателя, изсипа малко бял прах в лъжицата и след като го нагря, напълни спринцовката и дойде при мен.

- Бейби, сега ще отидеш на небето. Ако работиш за мен и двамата ще станем истински хора.

Усетих как иглата потъна във вената ми. Няколко секунди по-късно треперенето ми престана. Джони легна до мен, а аз моментално се унесох. Но не отидох “към небето”. Това беше началото на един кошмар, който продължи само осем години. Един истински ад. Една мръсна дупка, в която се хвърляш насам и натам и никога не можеш да излезеш. Когато се пристрастиш, тогава никой не може да те спре. От момента, когато станах робиня на отровата, станах робиня и на Джони. Той вече искаше да проституирам за него.

Скоро разбрах, че Джони си има нова приятелка. Явно беше, че той няма да се ожени за мен. С мъка се питах как ли изглежда неговата нова партньорка. Разбрах това по един много мъчителен начин. През нощта “търговията” бе вървяла добре и аз спах до обяд. След това излязох да поскитам по улиците. Обичах да се разхождам. Играех ролята на “голяма дама” и напълно забравях каква съм в действителност. Бях застанала на една пресечка и чаках да светне зелената светлина на светофара, когато една ръка се постави на рамото ми.

- Ти си Мария, нали? - До мен стоеше млада жена с дълги, черни коси, които се спускаха под раменете. Очите й излъчваха огън. Преди да мога да отговоря, тя каза отново. - Да, това си ти! Ти имаш нещо общо с мъжа ми, но аз ще ти покажа каква уличница си! - Помъчих се да се измъкна, но тя ме удари по лицето и започна да крещи. - Ти, мръсна проститутка! Аз ще ти дам да разбереш!

След това тя замахна с чантата си към мен. Наведох се, а след това с цялата си сила се хвърлих към нея. Тя се олюля и падна върху решетката до входа на метрото. Хванах я за косите и се помъчих да я изправя, защото исках да й причиня болка. След това избяхаг. Вече не се оглеждах. Вечерта бях отново на улицата. Повече не видях тази жена. След този инцидент не се чувствах задължена към Джони. Знаех, че хероин можех да си доставя и от цяла дузина други момчета, които биха се радвали да работя за тях. Живеех с различни мъже. Всички бяха наркомани. Аз продавах тялото си, а те ми вземаха парите.

По-късно работих с други момичета. Наехме заедно една стая и отивахме на улицата. Имахме редовни клиенти - черни, кафяви, бели..., а парите бяха винаги зелени. Това беше истински ад. Когато през деня заспивах, често се събуждах с вик на ужас от страшни сънища. Чувствах се робиня на тялото си. Аз бях собствения си тъмничен надзирател. Нямах изход от страха, мърсотията и калта. Неприятности имах не само с мъжете, но и с полицията. За тези осем години 11 пъти попадах в затвора. Най-дългото наказание продължи шест месеца. Арестувана бях по различни поводи: грабеж на магазини, наркомания, скитничество и проституция. Аз мразех затворите. Когато попаднах за първи път там, аз плачех непрекъснато и реших да не върша нищо, което би могло да ме доведе отново тук. Но четири месеца по-късно аз бях отново в затвора.

Хероинът ме съсипваше. Спомням си първата свръх доза. Бях започнала да работя като чиновничка и живеех отново при майка си. Тя работеше във фабрика. Веднъж й казах да изтегли влога си от банката, защото се нуждаех от подходящ гардероб за новата си работа. На другия ден следобед се върнах по-рано и взех парите. Отидох при един познат търговец на наркотици и си купих “материал”. Няколко блока по-нататък влязох в един сутерен, където живееха наркомани. Там напълних спринцовката и инжектирах съдържанието й във вената. Веднага разбрах, че нещо не е в ред. Почувствах се без сили. Спомням си само, че някой се опитваше да ме изправи на крака. После не помня нищо. Някой откраднал остатъка от хероина, който имах и после ме изхвърлили на улицата. Когато се събудих, намерих се в болница. Полицията ме открила и ме довели тук. Трима полицаи стояха до леглото ми и ми изстрелваха въпрос след въпрос. Казах, че съм била в бар и някой, без да забележа, ми е сипал нещо в уискито. Но те бяха добре информирани, а лекарят написа на болничния ми лист диагнозата “свръх доза”. Тя не беше последната.

Една подобна почти не ме уби. Бях пила в стаята си смес от алкохол и това подсили въздействието на свръх дозата от хероин, който поех веднага след това. Заспала съм в леглото и запалената цигара паднала в косите ми. Още си спомням особеното чувство. Сънувах, че Божията ръка се спуска отгоре и ме раздруса, като че ли искаше да ме събуди. Спомням си, че извиках: “Боже, остави ме на мира! Искам да спя!” Тогава се събудих.

Усетих, че става нещо нередно. Промъкнах се по пода към огледалото. Това, което видях не беше моето лице. То бе покрито с мехури и косата ми вече я нямаше. Ръцете ми също бяха покрити с големи мехури от изгаряне. Изглежда с подсъзнанието си съм се опитвала да изгася пожара. Започнах да крещя. Човекът, който живееше отсреща ме чу и започна да блъска вратата. Исках да отворя, но изгорялата ми кожа по ръцете се залепваше по дръжката на вратата. С цялото си тяло я натиснах и едва тогава човекът влезе при мен. Той ме закара в болницата. Изминаха три месеца и половина, докато заздравеят раните. Четиридесет и пет минути след като бях изписана от болницата, си направих поредната инжекция, а вечерта отново бях на улицата. Но моята работа стана много трудна, защото цялата бях покрита с рани и белези. Никой не ме искаше.

Един млад испанец ме заговаряше от време на време на улицата. Той самият си инжектирал хероин, но един ден попаднал в “Тийн челенч” и бил излекуван от порока. Той станал християнин и от месеци ме убеждаваше да дойда тук. И ето, сега съм при вас.

Мария завърши разказа си и се вгледа в Библията, която лежеше на масата.

- Мария - казах тихо аз, - мислите ли, че Бог не е видял Вашите сълзи?

Тя ме погледна.

- О, да! В това никога не съм се съмнявала. Но знаете ли колко силна е наркотичната страст? Молете се за мен! С Божията помощ ще успея.