Микец (глави 41-44) Микец: прави и се моли

Микец (глави 41-44)

Микец: прави и се моли

Яаков отказвал да пусне Бинямин: “Лишихте ме от деца! Йосеф го няма, Шимон го няма и Бинямин ще вземете... Синът ми няма да тръгне с вас”. В края на краищата той бил принуден да се съгласи.

Какво трябва да прави човек в момент на нещастие? На първо място да обърне молбата си към Б-г. Така се държал Яаков през трудните периоди на живота си по-рано. Стремейки се да се спаси от Есав, той в началото се помолил и чак след това започнал да предприема необходимите действия.

Но този път той се държал по друг начин, заповядал на синовете си, да се запасят с подаръци и пари и чак след това им казал: “Нека Б-г Всемогъщият да ви даде милост”. Раши обяснява: “Сега на вас не ви стигат само молитва, ето аз ще се моля за вас”. От тези думи може да ни се стори, че молитвата е само допълнително средство, след всички останали. Защо именно така заповядал Яаков?

За да се отговори на този въпрос, трябва да си спомним, че синовете не разкрили на Яаков подозренията си относно наказанието им от Б-г, заради продажбата на Йосеф. Те обяснили на баща си само “земните” причини, които лесно може да се преодолеят. “Ако е така – казал им Яаков, - то направете това” – ако всичко е така, както казвате и това не е Б-жие наказание, а обикновени жизнени трудности, предприемете обикновени действия. В същото време Яаков обяснява на синовете си, че дори когато необходимостта от чудеса не е очевидна, следва да се молим на Б-г за помощ. Той им указва, какво трябва да се предприеме, за освобождаването на брата-заложник и им съобщава: “Ето аз ще се моля за вас”.

Ако синовете на Яаков виждали в протичащото само своята частна страна, то Яаков, като един от праотците на народа на Исраел разбирал, че всичко това има особено значение, за всичките му потомци. Той твърдо знаел, че всяка ситуация изисква молитва, молба за милосърдие от Небесата.

Следва да предприемаме всичко, зависещо от нас “и ще те благослови Вс-вишният във всичко, което ще правиш”, но не трябва да се забравя, че главното зависи от Небесата: “Благословението на Б-г – то обогатява”.

Вайагаш (глави 44-47)

Вайгаш: евреинът не се бои от света

Но защо поради краткият период, когато Йосеф хранел народа, последният завинаги е наречен Йосеф? И именно тогава, когато Тиилим искат да кажат за особената заслуга на евреите, призовават Пастирът на Исраел да се вслуша в молитвите на народа Си?! Нима дейността на Йосеф по време на глада е тази особена заслуга, поради която молитвата на евреите достига до Небесата?

Кабала и хасидизмът твърдят, че всички събития, случващи се в материалната сфера, се коренят и имат своя причина в духовната сфера. Това, че Йосеф спасил евреите от материален глад, свидетелства за това, че той бил хранител на народа и в тежките дни на духовен глад. По време на скриване на Б-жествеността и духовен мрак именно праведникът Йосеф се явява за нас източник на духовни сили.

Особеността на Йосеф, отличаваща го от другите братя, родоначалници на еврейския народ, се заключава в това, че те били пастири, отделили се от окръжаващия ги материален свят, от населяващите го хора, за да не се подлагат, подобно на тях на влиянието на суетата, материализма или още по-лошо на идолопоклонството. Йосеф, напротив, се намирал в центъра на световния ред – той бил управител в дома на Потифар, царедвореца на египетския фараон, старши на заключените в затвора и накрая втори човек в държавата. И постоянно съприкосновявайки се със света, с жизнените трудности, той не станал част от него, а останал предан на Б-г и вярата.

По-голямата част от живота на Йосеф преминала в изгнание. Той бил всъщност слуга на Потифар, после на фараона. Не само грижите за собственото му благополучие, но и задълженията по държавното устройство на Египет трябвало да го отвлекат от наследството на бащите. Обаче това не се случило, което и отделя Йосеф от средата на братята му и дори праотците, затова той служи за символ на народа на Исраел. Тъй като еврейският народ се оказал в изгнание, под властта на другите народи. И не е можел да се огради от целия свят, за да не навреди на духовната си връзка с Вс-вишния. Не, той трябва да съхранява вярата си и предаността си към Твореца в най-тежките условия, окръжен от материалния свят, от ежедневните грижи.

Откъде да се вземат сили, за да се устои на такава ситуация? Разбира се от Йосеф, който „ги хранил и издържал в дните на глад“. От Йосеф, помогнал на народа си, да издържи изпитанието на духовния глад: изгнание, светски грижи, преследване, ненавист. И когато евреите искат да обърнат внимание на Вс-вишния за особените си заслуги, те се наричат Йосеф.

Вайехи (глави 47-50)

Ваехи: царските знаци

Не много преди смъртта си, благославяйки синовете си, Яаков напомнил на първенеца Реувен за греха, който той извършил: „И било... отишъл Реувен и легнал с Била, наложницата на баща си“ (Бирейшит, 35:22).

Възниква въпросът: нали и Реувен при подобни ситуации не се е държал по-лошо, а може би и по-добре от Йуда. Той казал на братята си, когато възнемерявали да убият Йосеф: „Да не го лишаваме от живот, ... не проливайте кръв!“ И дори, когато братята последвали съвета на Йуда и продали Йосеф, Реувен искал да го освободи напълно, „за да го спаси от ръцете им и да го върне на баща им“. И грехът, за който Реувен бил лишен от преимуществото си пред братята, също ни се струва, че е къде по-достоен от извършеното от Йуда. Тъй като Йуда бил принуден да признае греха си, за да спаси снаха си от изгаряне, а Реувен, макар и на практика да не извършил никакъв грях, а само се застъпил за честта на майка си, изпитвал срам и се разкайвал за постъпката си много години. Девет години по-късно, по време на продажбата на Йосеф, той бил „зает с пост и разкаяние“. Тогава с какво е по-лош от Йуда?

Реувен бил лишен, както вече беше казано, от свещеничество и царство, но съхранил имуществените си права на първенец. Работата е в това, че има съществена разлика между свещеническите права и царската власт, от една страна и правата на първенеца, от друга. Първите преимущества се заключават основно в отношенията с окръжаващите: свещеникът благославя народа и го обучава на Тора, царят управлява държавата. Първенството е преимущество, касаещо частния живот на човек.

Като първенец Реувен бил съвършено чист. Той се опитвал да спаси Йосеф, разкайвал се за „греха си“ много години. Натурата му била съвършено завършена. В същото време е очевидно, че на никой той с нищо не помогнал. В края на краищата не спасил Йосеф, още повече, по негов съвет бил хвърлен от братята в яма със змии и скорпиони. И разкаянието му, за оскърбланието към баща му, било дълбоко лично, нямащо никакво отношение към другите, а и да не бил потънал в пост и разкаяние, възможно е продажбата на Йосеф, изгнанието му в Египет да не се състояли.

Йуда обратно, дори и да не притежавал такова високо ниво на разкаяние, в резултат спасил ближните си от смърт: Йосеф, благодарение на него, извлекли от ямата и продали на ишмаелтяните, после признанието му предотвратило изгарянето на Тамар. Именно такива качества, като реалната грижа за окръжаващите, а не вътрешната борба, личното разкаяние, се изискват от управника. Именно тези качества на Йуда способстват за това, царската власт да бъде отнета от Реувен и да бъде дадена на него.

В тази история е заложен дълбок смисъл: не трябва да се вторачваме в собствената си цялост, не трябва да се отделяме от окръжаващите, от ближните. Длъжни сме да живеем по закона на любовта към ближния, по правилото, в което както твърди Талмудът, се „заключава цялата Тора“. И тогава, дори и недостигнали най-високата степен на духовното състояние, като награда за помощта към хората ще се удостоим с цялата Тора, ще се приближим до освобождението.

Парашат Шимот (глави 1-6)

Шимот: сребро и злато като заплащане за труда

Но нима само, за да „не каже Авраам“, Вс-вишният бил длъжен да изпълни обещанията Си? Нима не е достатъчно това, което Той е обещал? Нали „не човек Б-г лъже“!

Излизайки от Египет, евреите взели със себе си златото и среброто на египтяните. Това станало по две причини: едната от тях е да накажат Египет, а другата да получат заплащане за труда си.

От Талмуда ни е известно, че по времето на Александър Македонски, египтяните предявили към евреите иск, поискали, да им се върне среброто и златото, изнесени от Египет. От името на евреите Гвиа бен Псиса на свой ред предложил на египтяните: „Разплатете се с нас за неизброимото количество (евреи), които бяхте поробили“.

Тук се крие отговорът на въпроса, защо Вс-вишният дал на евреите да излязат с голямо имущество именно поради обещаното на Авраам. Б-г е могъл да дари евреите с богатство и по други пътища, без да е задължително да заставя египтяните по добра воля да им дадат сребърните и златните си вещи, скъпи дрехи. Той искал наградата за евреите да бъде толкова публична, както и робството им. Тъй като всички знаели, че евреите са поробени, нека сега видят, че египтяните доброволно им дават „голямо имущество“!

В учението кабала се обяснява, че „голямото имущество“, изнесено от евреите от Египет, на духовно ниво означават искрите святост, изпратени там. С работата си в Египет евреите освободили и повдигнали тези Б-жествени искри.

Но еврейският народ бил длъжен да премине през египетското робство не само за повдигането на Б-жествените искри, но и за самия себе си, за постигане на собствена цялост. Благодарение на изгнанието те сами се удостоили с ново духовно ниво.

Парашат Ваера (глави 6-9)

Ваера: да вярваш и крещиш

Моше, както и целият еврейски народ, е разочарован от това, че спасението не се явило мигновенно. Струва ни се, че фараонът, ако само посмее да не пусне народа, ще бъде унищожен от Небесата. Това не станало. Тиранът още един път демонстрирал неограничеността на властта си, което довело народът до отчаяние. Моше бяга в пустинята - там, където Вс-вишният му възложил мисията, за да Му каже: „Народът Си Ти не спаси“. Но Вс-вишният упрекнал Моше в неразбиране на Б-жествения план и обещава в пълня мярка да прояви волята Си, чрез чудесата, с цел да се освободи избраният народ: „И говорел Всесилния с Моше и му казал: „Аз съм Б-г. Аз се открих пред Авраам, Ицхак и Яаков под образа на Всемогъщия, но Б-жествената си същност не им открих. И Аз сключих съюза Си, за да им дам страната Кнаан – тази страна, в която те живяха. И така чух стенанията на синовете на Исраел, които са заробени от египтяните – и си спомних съюза Си. Затова кажи на синовете на Исраел: Аз съм Б-г и Аз ще ви изведа от египетското робство и ще ви избавя от служенето им и ще ви спася с велика сила и страшни наказания и ще ви взема за Мой народ и ще ви бъда Всесилен и ще разберете, че Аз съм Б-г, Вс-силният ваш, който ви извежда от робството в Египет и ще ви въведа в страната, в която Аз се заклех да отдам на Авраам, Ицхак и Яаков и ще ви я дам за наследство! Аз съм Б-г““ (Шимот, 6:2-8). Мъдреците обяснават думите на Б-г така: праотците на Моше преминали през множество изпитания, но никога не посмели да упрекнат Вс-вишния.

Известно е, че Тора се старае да не говори нищо лошо дори за животните. Тук, на пръв поглед, се съобщават малко приятни за Моше, пророка на Вс-вишния, неща. Един от немногото хора, удостоили се да видят в лице Б-жественото присъствие, той, разбира се, знаел за постъпките и жизнената линия на праотците. И разбира се, сам бил на ниво не по-малко високо, отколкото тях, притежавал абсолютна вяра в Б-г, в справедливостта на деянията Му. И въпреки това предявил към Вс-вишния претенция: „Защо Ти направи зло на този народ?“

Еврейската традиция твърди, че Моше стоял на степента Мъдрост, докато праотците оставали на степента на емоциите – Милосърдие, Строгост и Великолепие. На емоционално ниво има място за пълна смиреност, безусловно приемане на волята на Вс-вишния. Резултатът иска обяснения.

Тук се съдържа двоен урок. От една страна има отговор на Вс-вишния, дал за пример на Моше праотците, които не задавали никакви въпроси. В тежки моменти от живота си трябва да се полагаме на Твореца, на справедливостта и мъдростта Му. От друга страна, урок за нас се явява и това, че Моше задава въпроси. Намирайки се в изгнание, по времената, когато духовен мрак е покрил земята дотолкова, че вече не може да се ориентираш, къде е светлината и къде тъмнината, къде е доброто и къде е злото, къде е истината и къде лъжата, следва да се върви веднага и по двата пътя: да се вярва в това, че всичко ставащо в живота е за добро и благодарение на мрака идва освобождението; да се проявява разумността на Моше, да се иска и вика: „До колко?!“.

Парашат Бо(глави 10-13)

Бо: знак пред входа на дома

Но нали и при предишните наказания на „ангела на смъртта са били дадени пълномощия“. Защо тогава не е имало необходимост от приемане на особени мерки, за защита на децата на Исраел?

Трябва да оценим разликата между наказанието върху първенците и останалите наказания. За първите девет не можем да кажем, че ангелът на смъртта е притежавал всички пълномощия. При всички тези наказания са били установени много строги ограничения на вредата и способите за нанасянето и. При наказанията върху първенците ангелът на смъртта получил правото да убива всички първенци по всякакъв начин.

Съществувала още една, по-сериозна разлика: целта на всички наказания, освен десетото, било да се оповести на бунтовниците, че „Аз съм Б-г“ (за това доказателства на евреите не им били нужни), последното десето наказание преследвало цел да накаже и унищожи. А имало защо да бъдат наказани и евреите. Те, както и египтяните, грешили чрез идолопоклонство и извършвали всички останали грехове „в четиридесет и деветте врати на нечистотата“. Затова на тях им бил необходим отличителен знак, за да не бъде прекалено усърден ангелът на смъртта.

Но как този знак е можел да промени тежката присъда? Хасидизмът обяснява, че наказанието на първенците се извършвало „с меча на самия Б-г“. И именно в този момент, когато самата Същност се намесвала в порядъка на нещата, се пробудила и разкрила същностната любов на Вс-вишния към народа Си, бащината любов. Тя се съхранява извън всякакви условия и обстоятелства, без да огасва в случай на отрицателно поведение на сина.

Особеният знак на входа на дома на евреина служил за напомняне за особените му отношения с Вс-вишния. Молейки Небесния Отец с такава безгранична, лежаща извън разума любов, евреите сами извършвали постъпки, във висша степен самоотвержени, неразумни. Нали овцата, служила за пасхална жертва, се явявала египетско божество и било крайно опасно в очите на египтяните, тя публично да бъде принесена в жертва и още повече – да отбележат вратите си с кръвта и. Когато синовете на Исраел, без да се взират в никакви аргументи на разума, изпълнили волята на Вс-вишния, Той, отхвърляйки всички разумни аргументи, спасил народа Си.

И сега се намираме в подобно положение, аналогично на това, в което пребивавали предците ни преди Изхода от Египет. Вярваме, че много скоро ще настъпи Великият Изход и бъдещото освобождение. В такива времена трябва да взимаме пример от поколението на Изхода, да изпълняваме волята на Вс-вишния дори тогава, когато не е разбираема за нас.

Парашат Бишалах глави(13-17)

Бишалах: песента на жените

В тази глава се разказва за едно от най-големите чудеса в историята на еврейския народ, за чудото на разцепването на водите на морето, по време на Изхода на евреите от Египет. Потресените хора пеят песен на благодарност към Вс-вишния. Пеят мъжете и жените, но както подчертава Тора, радостта на жените била по-голяма от радостта на мъжете – те не само пеели, те едновременно свирели на музикални инструменти: „... и излезли всички жени... с тимпани и тръби“ (Шмот, 15:20). Благодарение на тази особена радост на жените, мъдреците ни са постановили да се чете след главата на Тора „Бишалах“, главата от „Съдии“, посветена на аналогичен сюжет – песента на жените: „И пяла Двора“. Мидрашът разказва, че при разцепването на водите на морето и ангелите били готови да се присъединят към песента на хората, но Вс-вишният им забранил това, докато не завърши песента на евреите. Мидрашът уточнява: Вс-вишният искал да чуе вначалото песента на жените.

С какво можем да си обясним повишената радост на жените в момента на освобождението? Работата е в това - мъдреците говорят, че именно жените страдали в Египет в най-голяма степен. Защото най-страшният антиеврейски указ на фараона предписвал унищожението на новородените еврейски момчета. Майчиното сърце не било в състояние да издържи подобно нещо. Болката и страданието на бащата в този случай, като правило не е толкова дълбоко. Ето защо жените изразявали по-голяма радост, отколкото мъжете.

Мъдреците не се уморяват да повтарят, че Тора не е учебник по история, а инструкция, имаща отношение към всеки човек, във всяко поколение, актуална по всяко време. Човеконенавистните укази на „фараона“ се издават постоянно, просто всеки път изглеждат по нов начин. Ако египетският фараон искал унищожението на еврейските деца в прекия смисъл на думата, то „фараонът“ във всяко ново поколение за достигането на същата цел ги облича в друга, по-цивилизована форма, не толкова жестока, но не по-малко опасна.

Днес, когато по Б-жието милосърдие, еврейският народ се намира в относителна безопасност, фараоновите укази са облечени в духовни одежди. Сегашният „фараон“ е наричан с международното име „асимилация“. Атмосферата, която цари сред евреите в различните страни, ги тласка в страшни капани. Ако в Египет еврейските деца давели в Нил, то сега често си позволяваме да потопим децата си във водите на материализма, така наречаната световна цивилизация, лишавайки ги от възможността да получават еврейско образование, да опознават мъдростта на Вечната Тора. Такова положение крие в себе си огромна опасност. Еврейският народ не може да съществува без Тора. Лишаваме се от бъдеще, ако днес се подчиняваме на указа на „фараона“ и равнодушно наблюдаваме, как давят децата ни.

Както и по времето си в Египет, този указ имал най-голямо отношение към жените. Именно те, жените са способни да се противопоставят на заплашващата народа опасност, да се погрижат за еврейското възпитание на децата си. Кой, ако не майката, повече от всеки общува с детето си, тя и го спасява, и ще пее песни на благодарност към Вс-вишния, подобно на пророчицата Мириям и останалите жени, излезли от Египет.

Итро (глави 18-20)

итро - идолопоклонството отстъпващо пред Б-жественото

За връзката на Итро с даряването на Тора е казано в книгата „Зоар“. В нея се твърди, че докато Итро не признал Вс-вишния, Тора не е могла да бъде дарена. В момента, в който той заявил: „Сега разбрах, че Б-г е над всички божества...“ (Шмот, 18:11), евреите са могли да я получат. Тора назовава Итро - „коен на Мидиян“. Това означава, че той е бил уважаван управник на Мидиян, мидиянски свещеник и е „знаел всички видове идолопоклоничество в света“. По този начин, Итро символизирал чрез себе си властта и религията през онези времена.

Можем да се опитаме да обясним, защо Вс-вишният е чакал признанието от страна на Итро. Когато този човек е дошъл да се поклони на Б-г, в света се е материализирало величието на Б-жествената истина. Тъмнината станала светлина, но имало не много светлина.

В това е заложена същността на даряването на Тора. Дарена на хората на Синай, тя е съществувала още преди това. Както е казано в Талмуда, праотците са учили Тора, с нея се занимавали в Египет. Какво означава даряването на Тора? Народът на Исраел получава възможност да освети материалния свят, да преобърне в него всичко, което е скривало Б-жествената истина, да превърне скриването в откриване на Б-жествената светлина.

Когато Итро, символът на тъмнината, не само отхвърлил идолопоклонството, но и се поклонил на Вс-вишния, този процес започнал. Главата на Тора се нарича по името му, защото той символизира най-важната цел на даряването.

Изводът, който можем да направим от тази глава, е ясен. Не следва да се основаваме, че истинското служене на Твореца е невъзможно в този материален свят. Напротив, преобразувайки делничното в свято, заставяйки най-обикновените неща да служат на Твореца, ние откриваме сърцето и разума си за Тора.

Не е достатъчно, атмосферата на святост да пребивава в синагогата или йешива. Тази светлина трябва да осветява и ежедневния ни живот – дома, извън дома, по време на работа, хранене, сън. В преобразуването на материалното в свято и се заключава изпълнението на главната цел на даряването на Тора.

Мишпатим (глави 21-24)

Мишпатим: не чупи, а освещавай

Тук се сблъскваме с единството на противоположностите. В предишната глава се съобщаваше за Б-жественото откритие, за нещо разположено извън природата, извън разума – на Небесата. Главата „Мишпатим“ повествува за ежедневните, напълно земни грижи, които леко се постигат от човешкия разум.

Тези два противоположни подхода олицетворяват по себе си двата етапа на великото Б-жествено разкриване. Даряването на Тора има за цел да унищожи, струващия ни се изначален конфликт между духовното и материалното. Б-жествената Тора била дадена в материалния свят, духовно обединявайки се с материалното. При това било установено, че те напълно могат да съответстват един друг.

Първият етап на това единение се описва в главата „Итро“, където става въпрос за даряването на Тора на планината Синай, за атмосферата на тържественост, трепет, възцарили се в света. Както е казано в Мидраша: „Птицата не чуруликала, бикът не пръхтял, целият свят стоял в тишина“. Това разкритие потресло евреите, те дори не се решавали да стоят на самата планина и останали на почтително разстояние от нея. По този начин завършил първият етап – Б-г се спуснал долу.

Но задачата на Създателя се заключавала в друго. Той желаел, светът да продължи съществуването си в тези материални рамки. Затова възникнала нужда от втория етап, представен в главата „Мишпатим“, в който се излагат имуществените закони, свързани с възмездяването на вредата. Тора учи човек, как е длъжен да се ползва от законите на Б-г в материалните събития от живота. Тези прости заповеди указват, как да се „сее“ святостта в света, да се направи част от този свят.

Трума (глави 25-27)

Трума: трите части

Заповедта е вечна. И сега сме длъжни да построим Шатра за Вс-вишния, духовна Шатра, да дадем възможност на Б-жественото присъствие да се разположи сред нас. И също, както приношението за шатрата в пустинята се състояло от три части, действията ни се делят на три пътя.

Ежедневната задача на човек се базира на три ценности в света, както са ни изложени от мъдреците: Тора; жертвоприношението, въплъщавано от молитвата; милосърдието като основа при изпълнението на заповедите.

Анализирайки същността на тези три пътя и „праобразите“ им в пустинята, ще открием удивителна връзка помежду им.

Тора съответства на подножието на шатрата – както подножието е служило за основа, фундамент на цялата шатра, Б-жественото пребиваване в нея, така и Тора се явява основа за откриване на святостта в света, всички заповеди и добри дела.

Жертвоприношението, отъждествявано с молитвата, на иврит се нарича корбан. Еднокоренна дума на тази се явява на иврит думата кирув - „близост“, а задачата на жертвоприношението се заключава в това, да приближи човек до Б-г. Молитва на иврит е тфила, еднокоренна на тази дума е думата псил означаваща „фитил“ и както фитилът позволява на огъня да се повдигне нагоре, така и молитвата повдига човек към святостта.

Шатрата, както заповедите: се издига от напълно материални вещи: злато, сребро, мед и подобно на нея заповедите имат отношение към ежедневния ни живот.

Тези три ценности, Тора, жертвоприношенията и милосърдието, съставляват тройното единство – Б-г, човек и света. Тора е мъдростта на Вс-вишния, жертвоприношението (и молитвата) – пътят за приближаване на човек към Б-г, заповедите са призвани да внесат Б-жествената святост в материалния свят.

Тицаве (глави 27-30)

Тицаве: висшата същност

Но дори и да не назовава името на Моше в тази глава, Вс-вишният не веднъж се обръща към него, дори и самата глава, наречена „Тицаве“, започва с обръщението: „И ти (Моше) им заповядай...“

Кабала ни обяснява, че името на човек се намира на много по-ниска степен, отколкото същноста му. Името е само „прякора“ на човек, необходим за контакта му с окръжаващите. Самият човек не се нуждае от име. Младенецът, появил се на света, вече е човек, вече е същност, но още няма име. Той го получава едва след няколко дни. Дотогава него просто го наричат „той“ или „ти“. Кабала разяснява, че това повече изразява „неговата“ същност.

Възниква въпросът: защо именно в тази глава, в която се изпълнява молбата на Моше „изтрий и мен от книгата Си“, се подчертава същността на праведника, която е над всякакви названия?

Именно в тази молба се изразява истинската същност на Моше. Тора е била живота му, тя и се нарича с името му (Учението на Моше). Но когато самото съществуване на еврейския народ се оказва под въпрос, Моше е готов да се изтръгне от този източник. Защото Моше и народът на Исраел са единно, неделимо цяло; както се изразява Раши, „Моше – той е Исраел и Исраел – те са Моше“. И когато народът на Исраел съгрешил, Моше почувствал, че пада сам, макар че в това време бил на планината и нямал възможност да попречи на грешниците. И Б-г му казал: „Отивай долу, защото народът ти се увреди...“ (Шмот, 32:7). Спусни се от висотата си, бъди с тях.

Несъмнено величието на Моше се проявило в тази „дръзка“ молба, в готовността да бъде изтрит от Тора, заради народа на Исраел и това величие е над името му.

Ки Тиса (глави 30-34)

Ки Тиса: осветените огледала

Мидрашът разказва: „Моше презирал (огледалата), защото били направени за лошо начало (самовлюбване, гордост и т.н.) и му казал Б-г: „Приеми (тези пожертвования от жените), защото Аз ги обичам (огледалата) повече от всичко – защото с тяхна помощ жените създадоха армия (много деца) в Египет“.

Умивалникът, макар и да се явява пренадлежност на Храма, е отделен от останалите храмови утвари и заповедта за него е отделена от останалите, касаещи другите предмети в Храма.

Възниква въпросът: в какво е величието на умивалника? За да отговорим на този въпрос, следва да се обърнем към предназначението на самия Храм. Благодарение на строителството му се извършило удивителното: „...и ще се заселя Аз сред вас“ - висшата святост се поместила в материалния свят. От материалните предмети злато, сребро и мед евреите сътворили Храма и се осъществила главната идея за създаването на света - „да Му се направи, Благословен да е Той, жилище в ниските светове“.

От тази гледна точка умивалникът притежава особено преимущество. Той повече от всичко друго, символизира пътя, по който святостта се спуска към най-делничните предмети - „от цветните огледала“, „направени за лошо начало“. Създавайки умивалника, евреите освещават низка вещ, която от сега започва да привнася в света Б-жествената светлина.

Тогава с какво се обяснява презрението на Моше към „цветните огледала“? Работата е в това, че той се намирал на по-висока духовна степен и за него обикновените материални предмети се явявали достатъчно низки, за да могат да бъдат използвани за строителство за „жилище в ниските светове“. Той искал да повдигне на степента си целия Исраел.

Но Вс-вишният обяснил на Моше, че Храмът трябва да бъде и в най-обикновените вещи, „направени за лошо начало“. Още повече, когато святостта се привнася на най-низката степен, когато от най-делничните предмети се създава жилище за Б-г – именно това е, което Той желае.

Историята с умивалника ни призовава да не отхвърляме материалните предмети, да не смятаме, че те не са пригодни за служба за Вс-вишния, че миналото не може да бъде променено. Подобно на това, както свещениците се омивали с помощта на „бившите медни огледала“, ние „измивайки“ от себе си всичко нежелателно, ще повдигнем миналото на нивото на святостта. Именно такава служба е угодна на Вс-вишния.

Вайакел (глави 35-38)

Вайакел: изкуплението на греха

Строителството на златния телец е престъпление, за което се наложило да се разплащат евреите от всички поколения. А как построяването на Шатрата е могло да бъде изкупление за този страшен грях?

Какво всъщност представлява – построяването на телеца? Маймонид ни казва, че идолопоклонството не е пълно отрицание на Твореца. Защото е възможно да се вярва в допълнителни могъщи сили, без да се забравя за Хазяина на света. Както твърди великият учен, предполагайки присъствието в света на някаква друга същност, освен Б-г, човек вече плътно се приближава до идолопоклонството.

Идолопоклонството противостои на вярата в единствения Творец, в най-дълбокото разбиране на това, че „няма нищо освен Него“. Т.е. не само че няма нищо, което може да наставлява, управлява този свят, освен Твореца, но и няма нищо, което да има самостоятелно, „автономно“ от Б-г съществуване. Единствената същност, присъстваща в света „сама по себе си“ - е Б-жествената същност.

Едно от указанията на Тора гласи: „Във всичките си пътища Го опознавай“. Малко е човек да е свързан със Създателя чрез изучаването на Тора и изпълнението на заповедите и - „във всичките си пътища Го опознавай“. Целият ни живот, всичко, което ни окръжава, всичко, с което сме свързани е резултат от влиянието на Б-жествеността. Във всяка своя постъпка, във всяка област, по „всичките си пътища“ съществува възможност да познаем Твореца и да Му служим.

Дори обикновената разходка може да се превърне в служене на Вс-вишния. Човек не просто е във възторг от природата – той се прониква от разбирането на това, какви „велики са Б-жийте чудеса“.

По този начин можем да разберем, защо строителството на Шатрата на Откровението е станало изкупление на златния телец. Именно в Шатрата се изпълнили думите на Вс-вишния: „И ще се заселя сред вас“ - Б-жествената святост се спуснала надолу, разполагайки се в материалната същност на света. Жертвайки делничните вещи за строителствато на Шатрата, евреите се освещавали с тях, повдигайки се на най-високо ниво, доказвайки че съществува само Б-г и дори материалните предмети от бита са предназначени за святост.

Пкудей (глави 38-40)

Пкудей: когато настъпва тъмнината

Между тези думи и това, което ги предшества, ни се струва, че няма никаква връзка. Какво отношение има разказът за облака с установяването на Шатрата? Освен това, от тези думи следва, че движението на евреите и приближаването им до страната на Исраел е било свързано с отделянето на Б-жественото присъствие: „когато се повдигал облака”. Защо?

И на двата въпроса има общ отговор: целта на всичко – и строителството на Шатрата, и въобще на Творението е изразена в това, че евреите „се отправяли” тогава, когато се „повдигал облака”. Не е достатъчно да се изпълнява волята на Твореца в тези моменти, когато присъствието Му е очевидно. Принципно важно е да се повдигаш на нивото на святоста и тогава, когато то е скрито, когато всичко изглежда така, сякаш „облакът се повдигал”.

Мидрашът казва: „Пожелал Вс-вишният да има жилище в ниските (светове)”, но нима за Него съществува понятието „висш” и „нисш”? В Мидраша е казано „в ниските” – в такава ситуация, когато святостта е скрита, когато духовността пребивава на най-ниското си ниво, следва да се строи жилище за Б-г. И в това е целта на създанието – така че „ниското”, където не е открито Б-жественото присъствие, да се превърне в „жилище” за Него.

Когато облакът на Вс-вишния остава долу и Б-жествеността е очевидна, открита за всички, този свят не се явява „нисък”, в него не може да се осъществи целта на Творението. Когато „облакът се отделял”, синовете на Исраел „се отправяли на път”.

В това и е предназначението на Шатрата: да даде на човек сили да служи на Твореца, „когато облакът се отделял”. Ето защо в края на главата, разказваща за Шатрата, става въпрос за „отделянето на облака”.

Вайкра (глави 1-5)

Ваикра: малките постъпки

Жертвените служби ежедневно започвали и завършвали с корбан тамид - „постоянната жертва“. Това била най-малката, „евтина“ колективна жертва – една овца, немного мазнина, брашно и сол. Един път в годината всички граждани на страната внасяли символична сума и от тези пари през цялата година се осъществявало принасянето на жертвите. Считало се, че тя обезпечавала благословение на всеки поотделно в течение на цялата година.

От това следва, че от човек въобще не се изисква, да отдава всичко, което има в Храма, а това което дава трябва да изхожда от сърцето. Важно е не колко е принесено, а да бъде принасяно с радост.

Жертвите се принасяли два пъти дневно: рано сутрин, преди всички останали жертви и вечер след всички останали. При това, както вече беше казано, тя се нарича „постоянна“. Нашите мъдреци обясняват, че влиянието и се разпространява през цялата служба.

Животът ни се състои от битови проблеми, изискващи решения, ежедневни грижи, не винаги в тях може да се усети Б-жествената святост. Още повече, човешката природа, разумът могат да попречат за духовното възприемане, да ни заставят да се отклоним от правилния път, да постъпим въпреки волята на Вс-вишния.

Затова още в началото на деня, още преди човек да е успял да влезе в ежедневния живот, той е длъжен да принесе „постоянна жертва“. Еврейският закон ни предлага, в момента на отварянето на очите ни, да произнесем: „Благодаря Ти, Царю жив и вечен, за това, че Ти по милостта Си, възвърна душата ми, велика е вярата Ти“. С тази молитва признаваме власта на Хазяина на света, необходимостта да изпълняваме волята Му.

Това и е нашата „постоянна жертва“ - няколко думи, оказващи влияние през целия ден, върху всички дела и постъпки на човек през настъпилия ден.

Цав (глави 6-8)

Цав: връзката с Б-жествеността

От всички три думи именно „цав“ е най-близка по смисъл до, еднокоренната с тази дума, „мицва“. Оттук виждаме, че именно в тази воля на Вс-вишния особено се подчертава идеята за мицвата.

Хасидизмът обяснява, че думата „мицва“ следва да се обясни с еднокоренната дума „цавта“ - „връзка“: изпълнявайки заповед, човек се свързва с Б-г, дал му тази заповед. Такава връзка е възможна само благодарение на мицвата. Между ограничените физически рамки на човек и безкрайната Б-жественост, ни се струва, че не е възможен никакъв контакт. И само защото Вс-вишният иска да осъществява контакт с човек, Той му е дал заповедите, потенциалната възможност за такава връзка.

Най-ясно тази връзка се проявява в заповедите, започващи с думата „цав“. В тези случаи човек изпълнява заповедите защото, те са заповед на Вс-вишния. В други случаи това не е толкова очевидно и на човек сякаш се предоставя избор да изпълнява или не една или друга заповед. Думата „цав“ подчертава, че от Своя страна, Вс-вишният вече е осъществил „цафта“, връзка с човек.

Разбира се, човек винаги има свобода на избора и заповедите на Вс-вишния той може да нарушава. Но и тогава връзката, установена с Вс-вишния, винаги остава в душата на човек.

Шмини (глави 9-11)

Шмини: извън рамките на „света на лъжата“

В тази глава са представени също и законите за чистите и нечисти животни. Защо именно тя, наречената „Шмини“, разказва за толкова обичайни неща, за това, „за да можете да различите... нечистото от чистото“ (Ваикра, 10:10).

Думите „да различите нечистото от чистото“ Раши коментира така, че от тях следва да разберем, необходимоста да правим разлики между много тънките въпроси. Например, в законите за шхита, ритуалното убиване на скота, има значение дори минималното движение на ножа, незабележимо за никой освен шохета. В тази процедура има хиляди принципно важни детайли. Ето защо Тора ни предписва да „различаваме нечистото от чистото“. За да се справим с тази задача, ни трябва помощ от Небесата.

Проблемът се явява и в други ситуации, в които попада човек. Светът не се състои от два цвята. Черен и бял. Болшинството от нас няма съзнателно да извършват явно зли постъпки, да лъжат, да крадат или убиват. На това са способни само откровено криминалните личности. Но нима само те са тези „лоши хора“? Нима само престъпниците нарушават законите на обществото? Да, не всяко подло действие се преследва от закона, не за всяка лоша постъпка, човек може да бъде предаден на съд. Можем ли, слагайки ръка на сърцето си, да кажем, че никога не сме отивали на сделки със собствената си съвест, че няма нищо, за което да се упрекнем? Вероятно това може да твърди само самоувереният и не много умен човек. Законите на човешките взаймоотношения не са уредени в наказателния кодекс. В нас не възниква въпросът, може ли да нарушаваме заповедите на Тора – това няма да започнем да правим при никакви обстоятелства. Но ако става въпрос да спорни, съмнителни постъпки, на човек му е много трудно да ги оцени и предотврати. Често дори му се отдава, да се убеди в това, че така не само може, но и трябва да се постъпи.

Тук и следва да се обърнем към главата на Тора „Шмини“. Вероятността и дори неизбежността за извършването на лоши постъпки не можем да си представим, намирайки се в рамките на природата, в „света на лъжата“, така се нарича този свят в книгите по кабала. И само повдигайки се на по-високо ниво, намиращо се извън рамките на този свят, ние ще успеем без каквито и да било съмнения да отхвърлим всяка възможност да постъпваме непристойно.

Тазрия (глави 12-13)

Тазрия: двете противоположности

Талмудът и Мидрашът обясняват защо човек е бил създаден след животните. По едно от обясненията, това е било необходимо, за да може светът да се подготви за живот на човека. По друго, ако човек си позволи да постъпва лошо, ще е уместно да си спомни: „Комарът беше преди теб, червеят беше преди теб“.

И двете обяснения указват на два противоположни аспекта на човешката същност. От една страна, той е „цар на природата“, тъй като за него Вс-вишният е приготвил флората и фауната, а от друга – всичко, което го окръжава се е появило преди него.

Първият коментар, отбелязва преимуществото на човек, основано на ролята на душата, вторият указва, че първенството сред всички други създания е ориентирано към тялото.

Присъствието на душа, явяваща се Б-жествена частица, определя положението на човек на най-високото ниво в света. Това е тази негова част, която е абсолютно неотделима от Твореца и дори природната греховност на човек, не е в сила да го отдели от святия Източник. Що се касае до тялото на човек, на това ниво той не превъзхожда дори комара. Всички други творения на Вс-вишния изпълняват предназначението си в пълно съответствие с това, за което са били създадени. Само човек е способен да се възпротиви на волята на Твореца.

Потенциалната възможност на човек да се спусне по-низко от всички създания на Б-г, се явява причина за това, законите за нечистотата на човек да се разглеждат от Тора, след законите за животните. Както е известно Тора разглежда относително леките закони пред по-тежките. Тъй като на Вс-вишния му е „по-леко“ да управлява света на животните и растенията, отколкото човек, Тора изяснява на първо място „лекия“ въпрос, законите за животните и чак след това преминава към „трудния“ въпрос, законите за човека.

Противоположните аспекти на същноста на човек обясняват, защо най-съвършените създания – хората, се държат не рядко по-лошо от хищниците в джунглите, защо често отношенията между животните са построени на по-справедлива основа, отколкото тези между хората. Как може да се случи, че тези две противоположности – интелектуалното превъзходство, присъствието на Б-жествена душа и низоста на поведението са способни да съжителстват заедно?

Вярно е, че в материален план човек е несъвършен, дори в сравнение с животните. Но именно в това е заложена целта на създанието: Вс-вишният искал, чистата душа да се облече в низкото човешко тяло и да успее да го повдигне на своето високо ниво.

Мецора (глави 14-15)

Мицора: на човек са нужни чудеса

Тази глава подробно разказва за проказите, поразяващи човек, дрехите му и дома му. Рамбам утвърждава, че тези прокази са „удивителен знак в Исраел, за да го предпазят от злословие“.

Тези наказания били многостепенни. Първоначално се „променяли стените на дома... ако продължавал да греши... се променяли всички изделия от кожа в дома“. Следващ етап бил развалянето на вещи на злословещия. Ако и това се оказвало недостатъчно, проказата продължавала по тялото му.

Този ред трябвало да убеди човек, че всичко това не е случайно, че Вс-вишният му дава знаци, предлага му да обърне особено внимание на поведението си. Който искал, можел да търси естествени причини за ставащото, защото в края на краищата всичко ставало в рамките на природата.

У евреите, наричащи се „вярващи синове на вярващи“ не възниква съмнение. Те разбират, че нищо случайно няма, че и зад напълно естествените събития стои ръката на Б-г.

Но в човек винаги остава свободата на избора, той може да посвети живота си, да търси естествени причини дори за очевидно чудесни неща, излизащи от рамките на природата, да им търси обяснение.

Много са склонни да виждат Б-жествено участие във всичко положително, което се случва наоколо, но това не е достатъчно. Следва да се отчете, че и във видимото зло се проявява волята на Твореца, но от Него не може да произходи нищо лошо. Това означава, че в неприятностите също е заложено добро. С всичко, което прави за нас Б-г ни дава знак. Вярата в това задължително ще ни доведе до живот изпълнен със смисъл.

Ахарей Мот (глави 16-18)

Ахарей мот: не търси изгода

Главата започва с думите: „И говорел Б-г, обръщайки се към Моше след смъртта на двамата сина на Аарон, които се представили пред Б-г и умрели“ (Ваикра, 16:1). Какво се случило със синовете на Аарон, Надав и Анигу? Те загинали, опитвайки се да принесат възкурение в Святата Светих, там където се разрешавало да влиза само на първосвещеника и то само през Йом Кипур.

Надав и Авигу били истински праведници, не случайно за тях Моше говори на Аарон: „Виждам, че те са по-велики от мен и теб“. Обаче те извършили грешка, пристъпили против волята на Б-г, приближили се до ниво на святост, което за човек е недостъпно. Творецът иска душата да пребивава именно в този свят.

Синовете на Аарон символизират „отрицателното“ самопожертване. Те са можели да си представят, с какво ще завърши изявлението му, но тях ги привличала забранената святост и те не могли да се овладеят, дори били готови да излязат от този свят, след като се повдигнат на тази степен и видят Б-жествената светлина. Очевидно човек трябва да се откаже от придвижване, което не съответства на волята на Твореца.

Талмудът разказва: „Четирима влязоха в Пардес (градината на познанието)... Бен Азай погледнал и умрял... Раби Акива влязал с мир и излязал с мир“. Пардес това са нивата на мъдростта на Вс-вишния. Изпитанието да се влезе в него и съответно да се приближиш до същността на Б-г, изисква големи духовни сили. Случилото се с Бен Азай е аналогично със станалото със синовете на Аарон: приближението се оказало извънредно, непоносимо. Той не могъл да издържи огромното си желание, да се приближи до Б-жествената светлина и умрял. Що се отнася до раби Акива, той „влязал с мир и излязал с мир“.

По този начин Бен Азай и раби Акива по различен начин издържали изпитанието на Пардес.

Именно защото раби Акива влязал с мир, му се отдало да излезе с мир. Влизайки в Пардес, той виждал една цел – да изпълни Висшата воля. Той бил движен не от любопитство, не от интерес, дори не жажда за святост, не желание да стане очевидец на Б-жествената светлина. Той се стремял само да изпълни волята на Твореца. Благодарение на това, с помощта на този подход, той успял, да стигне до опасната граница, зад която се намира непозволеното от Вс-вишния, не я е преминал, а „излязал с мир“.

Но има още по-висока степен, от тази, на която е пребивавал раби Акива – степента на нашия праотец Авраам. Раби Акива, за когото единствената цел било изпълнението на волята на Вс-вишния, бил готов за това на саможертва. Преди да умре на огъня на римляните, той казал на учениците си: „През всичките си дни се мъчех, (мислейки), кога ще мога да постъпя така?“

За Авраам не съществувало нищо, освен волята на Твореца, дори възможността да загине заради Него. Ако за това се изисквало самопожертване, той не се отклонявал от него, но и не го търсил.

Тази позиция трябва да ни служи за образец. При изпълнението волята на Твореца, не следва да се търсят никакви изгоди, дори и най-праведните. Тя трябва да се изпълнява и това е всичко! Това е самодостатъчен процес. Всички косвени аспекти могат само да попречат на резултата.

Кидошим (глави 19-20)

Кидошим: единната линия на трите заповеди

Първата от тези заповеди ни указва, че не следва да се уподобяваме в морално-нравствените си норми на другите народи. В историята ни често са ни окръжавали култури и цивилизации, законите на които съвършено са се отличавали от нашите. Това, което за тях е било доблестно, традицията ни счита за грях. Но не само от това ни призовава Тора да се отделим. Става въпрос за по-глобална, за друга система от ценности.

Тази заповед има отношение не само и не толкова към „религиозната“ област от живота на човек. Всеки човек, независимо от вярата, националноста, принципите си, яде, пие, труди се, за да заработи пари. Струва ни се, че тези страни на живота са съвършено „интернационални“. За тях се казва в Тора: „Святи бъдете“ - пуснете святост и в тези страни от живота си. Трябва да се държите така, че и в ежедневните ни грижи да се вижда, че Б-г ни е дарил Тора.

Продължение на тази линия се явява следващата заповед: „Бойте се от майка си и баща си“. Основите на системата на иудаизма е необходимо да се предават от поколение на поколение. Човек няма право да бъде доволен от това, че той сам е „свят“, той трябва да се безпокои за това, че и неговите деца да вървят по този път.

Третата заповед - „Съботите Ми съблюдавайте“ завършва картината. Тя ни дава инструмент, с помоща на който можем да обезпечим пребиваване на святост в живота ни и да дадем надлежно възпитание на децата си. Съботата ежеседмично ни напомня, кои сме, позволява ни да предадем на децата си това, което ни е скъпо. Именно поради това са казали еврейските мъдреци: „Не само евреите пазят Съботата, но и Съботата пази евреите“.

Емор (глави 21-24)

Емор: призовавайки степента

Възниква още един въпрос. Отброявайки дните на омера, казваме: „един ден от омера“, „два дни от омера“ и т.н. Следва да се казва: „първи ден“, „втори ден“.

За да отговорим на тези въпроси, да си спомним първото отброяване на омера, това което евреите са правели, излизайки от Египет. Тогава те в прекия смисъл на думата са отброявали дните до обещавато им даряване на Тора. Но Мидрашът казва, че за отброяването на омера били и по-дълбоки причини. Египетското робство, в което евреите се намирали 400 години, е нанесло огромно падение в духовното им състояние. Те потънали до „четиридесет и девето ниво на нечистота“. В това състояние те не били пригодни за получаването на Тора. Във всеки от четиридесет и деветте дни, когато се отброявал омера, евреите очиствали по едно ниво на духовна нечистота, стигайки по този начин до петдесетия ден, очистени от четиридесет и девет нива на духовна нечистота.

Тази процедура не била еднократна. Тя трябва да се повтаря от година на година. В дните между празниците Песах и Шавуот сме длъжни да се очистим и да се повдигнем на четиридесет и девета степен на святост.

Ето защо казваме: „един ден“, „два дни“ и т.н. Денят това е степен на святост. В първия ден сме достигнали една степен, през втория – втора и т.н.

Но човешките възможности са ограничени. Каквито и усилия да полага човек, само четиридесет и девет степени са му дадени да постигне. Петдесетата остава за него недостъпна. Тази степен, ако може така да се каже , е „бонус“, възнаграждение от Вс-вишния за успешно извървяния път по постигането на четиридесет и деветте достъпни степени.

Да, ние оброяваме само четиридесет и девет дни, но се получава, че сякаш сме отброили петдесет, защото петдесетата степен от нас вече е достигната. И към това велико откритие на святост от страна на Вс-вишния в празника Шавуот намеква Тора с думите: „отброявай петдесет дни“.

БеАр (глави 25-26)

БеАр: без труд няма добро

Защо именно забраната да се дава на заем с процент е избрана от Тора, като символ за „приемане на Бремето на Небесата“? Как тя се отделя от останалите заповеди, че изпълнението и отразява същността на връзката между човек и Създателя му?

Защо да е толкова лошо лихварството? С какво то се различива от всеки друг „бизнес“, от другите търговски отношения между хората? Смисълът на лихварството е да се заработи без прилагането на собствен труд, върху работата на другия човек. Тора не вижда нищо лошо в това, „парите да работят“, но да се влагат в собствена деятелност, в придобиването на средства за производство, развиване на свои дела. Но когато човек дава назаем парите си на друг, те престават да бъдат негови пари, те вече принадлежат на взелия в дълг, просто последният трябва в бъдеще да ги върне. Получавайки от тези пари процент, даващият в дълг заработва от чужди пари, само според фактът, че някога са били негови. Съвсем друго нещо е, ако партньори влагат общ капитал. Тогава и двете страни получават доход от собствените си пари.

Такова вглъбяване в „търговската“ страна на заповедите, изяснява въпросът, защо забраната за лихварство символизира общата картина в службата на Вс-вишния. Б-г е създал света по такъв образ, че благословението Му се достига единствено със собствена работа, личните усилия на човек. Това се отнася както за материалния живот на човек, така и за духовния. Изпълнението на заповедите представлява по себе си същата дейност, която ни дава възможност за Б-жествено благословение.

Защо Вс-вишният е установил такъв ред? Защо Той, висшата проява на доброто, не може да благослови създаването без усърдие от страна на човек? Отговорът е следния. Именно защото Вс-вишният е абсолютното добро и желае истинското добро на човек, Той е направил невъзможно получаването на Б-жествено благословение без труд. Защото само това, което човек постигне със собствена работа е и истинско добро. Нашите мъдреци са нарекли безплатния хляб „хляб на позора“. Те са считали, че този хляб е безвкусен и не доставя удоволствие на човек. Ако хлябът е заработен със собствен труд, човек му се насища и получава от него удоволствие.

Всеки, който желае да заработи от лихварство, отхвърля по този начин самото светоустройство, замислено от Вс-вишния, „сваля от себе си Ярема на Небесата“.

Бехукотай (глави 26-27)

БиХукотай: буквите издялани в камък

Иначе казано, изучаването на Тора се именува тук „постановленията Ми“. Може да ни се стори, че между тези две понятия, изучаването на Тора и постановленията на Б-г, има голяма разлика. Тора е висшата мъдрост и изучаването и е свързано с разбиране, интелектуална работа. Думата „постановление“ означава заповед, нещо над което не бива да се мисли, а да се прави.

Раби Шнеуер Залман от Ляд забелязва, че думата хукот („постановление“) има общ произход с еднокоренната дума хакика („издялване в камък“). По този начин Тора ни дава намек за това, че човек трябва да се труди над изучаването на Тора на ниво хакика. Връзката на човек с Тора трябва да бъде такава, както между буквите, издялани в камък.

Уви, изразът „ръкописите не горят“ остава само на думи. Горят и изгарят. Гори написаното с мастило на хартия, но никога не изгаря издяланото в камъка. Буквите на хартия, сякаш се явяват единни с целия лист. Но въпреки това писмото се състои от две неща – мастило и букви. Буквите издялани в камък, представляват съвършено единно цяло с камъка – те не могат да бъдат разделени. Те всъщност остават камък, без да представляват нищо по себе си.

Във всяко обучение са възможни две нива. Човек може да се занимава с някаква работа, знанията да представляват за него самоцел, той би могъл да се учи, за да знае повече. Това му е интересно. Но е възможен и друг подход. Далеч не всичко, което на човек му се налага да учи, да кажем в училище, му е толкова интересно. Но... Трябва!

По друг начин стоят нещата с изучаването на Тора. Малко е това, че написаното в нея да ни е интересно, да ни харесва, че знанията й ни напълват. Това ниво символизира буквите написани на хартия. От човек се иска нещо друго. Познанието на Тора трябва да стане за него естество, неотделима част от него самия. Нищо не бива да го отделя от Тора. Това ниво е изобразено с буквите издълбани в камък.

Второто ниво може по-добре да се опознае, ако се обърнем към примера на раби Шимон бар Йохаи. Един от най-достойните представители на еврейския народ, изпълнен с истинско благочестие и скромност, който е казал: „Виждал съм възвисени хора (праведници), малко са... Ако те са двама, то това сме аз и сина ми, ако е един, то това съм аз“. Как е възможно праведен и толкова скромен човек да възхвалява себе си? Как се съотнася това с хвалената от него скромност?

Именно Рашби може да каже за себе си това, което не е разрешено за болшинството хора. Неговото потъване в Тора и Б-жественоста е било толкова абсолютно, че той можел да гледа дори на себе си от страни, просто констатирайки този факт. И това въобще не противоречало на неговата праведност.

От всичко това е разбираемо, защо изучаването на Тора се нарича „постановления“. Да, за нейното изучение е необходимо интелектуално натоварване, но главното е пълното самоотстранение пред Б-жествената мъдрост. Ние се стараем да разберем Тора, защото Б-г иска, да я разберем, а не за това, за да знаем повече, не от суетен интерес. И именно този подход се явява залог за това, че пътят на Тора става за нас като издяланите букви в камък.