Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

Участници в събитията са разказвачите, чиято маска от началото на книгата се променя – разчитаме ужаса на българското общество и начина, по който се случва. Третият участник е авторът. Лицето му виждаме в образа на Иваница Граматиков. Четвъртият персонаж е Бай Ганьо.

В „Бай Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж — поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.

Книгата се дели на две части. Първата част разказва за пътуванията на героя в градовете на Австрийската империя. Персонажът върви по пътищата на българските търговци от ХVІІІ век, без да има техните успехи. Вписва се в кодовете на значимото и престижното без той да е значим.

Втората част от творбата представя деянията на героя в България. „Бай Ганьо прави избори” – насилието в овладяването на властта. Образът е социален.

Константинов създава три важни корпуса от текстове – фейлетони, които чрез смеха унищожават реалния свят, пътеписи и разкази. Чрез „Бай Ганьо” Алеко Константинов създава социалния образ. Той се свързва с ценностите на позитивизма.

Редактира и списва почти сам сп. "Селска разговорка" (1902 - 03). Участва в редактирането на в. "Българан" (1904 - 09), в. "Развигор" (1921 - 27, 1937), редактира детските списания "Веселушка" (1908 - 10), "Чавче" (1913 - 14), "Светулка" (1904 - 44, 1945 - 47), в. "Пътека" (1933 - 36); член на редколегията на в. "Септемврийче" (от 1945). Елин Пелин умира на 3 декември 1949г. в София.

През 1898/99г. се появяват неговите зрели разкази – „Ветрената мелница”, „Напаст божия”, „Изкушение”. Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1895 обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

В разказите си Елин Пелин обобщава опита на целия Реализъм. Сблъсъкът между държавата и народа съставят синтагматиката на българската литература. Той съчетава в прозата си идеята на кръга „Мисъл” за естетика на словесния изказ и универсализъм в изкуството. Елин Пелин желае да влезе в „Мисъл”, но той не го приема. Създава нова поетика на социалния разказ.

Битовите разкази на Елин Пелин са: „Ветрената мелница”, „Кумови гости”, „Старият вол”, „Самодивските скали”, „Пролетна измама” и други. Разказът „Ветрената мелница“ изобилства с етно културна символика. В разказа „Старият вол” се поетизира труда. В „Самодивските скали” се поетизира любовта. В разказа „Любов” - смъртта в името на любовта. Социални разкази са: „На браздата”, „Задушница”, „Андрешко”, „Престъпление”, „Спасова могила”, „Край воденицата” и други. Елин Пелин пише и разкази с ориентация към нравствената проблематика – „Кал”, „Душата на учителя”, „Лаборатория”, „Сълза Младенова”, „Ангелинка” и други. Тази нравствена проблематика се развива и в „Гераците”, „Земя” и „Под манастирската лоза”.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот — белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите й. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

Късият разказ се дели на две части, които са противоположни една на друга. Метаморфоза на сюжета, която съдържа в себе си някаква анекдотичност. В разказите метаморфозирът универсалии. Създава нов тип пейзаж, различен от този на социалната проза. Късия разказ внушава някакво настроение. Пейзажите се появяват в точно определени места, преди метаморфозата на сюжета и в края на текста. На първи план се извежда не социалния проблем, а универсалния – надеждата, болката, скръбта. След това поставя социалния проблем. Пейзажите са ритмични.

Диалозите в късия разказ са драматургични. Чрез диалога се разкриват характерите на персонажите, минали и бъдещи събития. Тези диалози са ориентирани към словесността. Имат за цел да представят българските нрави, българския начин на общуване в края на ХІХ век. Елин Пелин създава нов сюжет, пейзаж и диалог с оглед на поетиката.

В началото на ХХ век четем промяна в посока на търсене на нравствени мисли. В „Сълза Младенова” се разказва историята на една любов, която започва с брак не по любов, а по сметка. Това е разказ за учители. Прагматизмът е онзи, който има примат в отношението към другия. Подобни са повестите „Кал” и „Лаборатория”. Повестта Нечиста сила” разглежда една от страстите на човешкия живот, сребролюбието. Тази повест разкрива как една млада невяста чрез ума и физиката си успява да стане известна. Елин Пелин не успява да я завърши. Тази повест дава основата на друга негова повест „Гераците”.

В повестта „Гераците“ (1911) — едно от най-значителните произведения в българската литература — Елин Пeлин описва с голяма художествена сила разложението на патриархалната селска задруга и на патриархалния морал под напора на новите капиталистически отношения. Разпадат се човешките добродетели, ценностите. Писателят съчувства на стария Герак, който, стъписан пред индивидуализма и егоизма, недоумява защо любовта бяга от хорските сърца и защо хората не са вече братя помежду си. Патриархалната етичност и човещина са заместени от вълчи нрави, морално падение и безогледна алчност. Старите форми на живот в село умират, създават се нови социални групи, нови социални образи. С голямо проникновение авторът проследява отраженията на социалните явления в душите на хората. Подобно на повестта „Земя” Елин Пелин активизира значителността на една много стара универсалия – братоубийството. Преди да се стигне до него четем за сключването на брак по сметка. Появява се страст, която води персонажите към духовна и нравствена смърт. Домът се създава благодарение на прагматиката, а не на любовта.

Във втората си повест „Земя” ( 1922) Елин Пелин е обрисувал разрушителната стихия на частнособственическата страст, която опустошава човека, осакатява го нравствено.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотарски произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 издава сборника „Черни рози“ — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици - изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременноста. В „Под манастирската лоза“ (1936) — цикъл философски разкази и притчи — формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност. В сборника „Под манастирската лоза” целта е да се покаже онова, което нравствено би спасило човека. Това са притчи, жар, който е символ на подредба на някакъв тип словесност. Тази книга наподобява на новозаветните притчи. Самото място на книгата въвежда в пространството на покаяние, нравствени мисли, духовно вглеждане в постъпките на човека.

Поетиката на социалните разкази на Елин Пелин съдържа метаморфоза на сюжета, пейзажа, който е отнесен към събитията и диалог, който представя миналото на героите.

През 20-те и 30-те г. Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри” (1931), „Приказки и басни” (1949) и други.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда.

Кръгът „Мисъл“ и новите насоки в развитието на българската литература в края на ХIХ – началото на ХХ век. Естетически идеи, представи за художественост. Пенчо Славейков – литературно и културно дело. „Епически песни“ – философски поеми „Сън за щастие“, „На острова на блажените“, „Кървава песен“. П. К. Яворов – творческо дело. Идеи и поетичен език. Драми – „В полите на Витоша“, „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Проза – „Гоце Делчев“, „Хайдушки копнения“

Екзистенциална драма пише Стоян Михайловски - „Философически и сатирически сонети”. За философията на виталността пише Кирил Христов в своите текстове. Димитър Бояджиев също пише психологически драми. Индивидуализмът е проява, която има по-широк поетически и художествен статус. Най-успешен вариант на идеята индивидуализма дава кръгът „Мисъл”. С него се появяват някой нови неща в българската литература. Чрез „Мисъл” се обновява българската литература с оглед на идеи и поетика. Обновлението се състои в представяне на изкуството като втора действителност. Изкуството създава духовни пространства. Чрез „Мисъл” се създава една нова представа за твореца. Той вече се разбира като художник, който има свой собствен свят, който е изобразил. Неговата задача и дълг е да създава чрез своите и в своите произведения духовност, красота, творчество да се превърне в един духовен акт. Духовния акт да бъде и четенето на творбата. Творецът трябва да живее вън от обществото, в своето художествено творчество. Художникът е представата за ново културно поведение на автора. Стратегията на творчеството трябва да бъде насочена към градеж на вътрешния човек, т.е. литературата не трябва да се стреми да промени обществото, трябва да създаде представата за красотата, нравствения идеал, нравствения дълг и нравственото прераждане. Литературата трябва да изрази продължителността на вътрешното време на твореца. Трябва да надмогне смъртта. Творецът ще въздейства върху другите докато има човечество. Литературата трябва да въведе човека в света на духовното. Водачите са творците, които са избраници. Чрез индивидуалното се създава представата за нов поетичен език, който е сакрален знак. Не се предполага наличието на варваризми, диалектните думи са с ориентация към извисена лирическа употреба. Индивидуалното игнорира смеха. „Мисъл” изцяло визира отношението между литературата и фолклора. Фолклора се изпъква като материал, с който се взема духовната и поетична страна. „Мисъл” ориентира диалога на литературата към модерната европейска култура от втората половина на ХХ век тази, която се загражда във времето на позитивизма. Това е време на неомитологизъм. Чрез мита европейската култура иска да събере света в една цялостност, да преодолее временното, да въведе творчеството в универсалното. Този неомитологизъм се проявява в ориентацията към дохристиянска и антична митология, в интерпретиране на сюжети от Светото писание.

Във философията настъпва определен интерес към субективизма. Осмисля се света чрез текстовете не Ницше, който говори за смяна на всички ценности, обръща погледа си към силната личност. През този период се появява интерес към подсъзнателното чрез текстовете на Едуард Хартмън.

През 80-те години има интерес към експерименталната психология, която има за цел да схване душата като научен обект. Интересът към дълбинните психологични страни на човешката природа и интересът към неомитологията четем в текстовете на „Мисъл”. За него е важна поетизацията на човешкия живот, естетиката като природа на словесното творчество. Чрез д-р Кръстев се налага представата, че художествено произведение трябва да бъде естетически организирана знакова система. Чрез работите на Пенчо Славейков се налагат представите за нравствения идеал и красотата, която непрекъснато обновява човека. Чрез Петко Тодоров се създава нова представа за българския разказ и българската драма. Там, където спира Пенчо Славейков от там започва Яворов – езикът на модерната българска лирика. Този език назовава обекти от душевно естество. Чрез Яворов в литературата се разкриват дълбините на ирационалното, подсъзнателното, феноменологията на душата. Така „Мисъл” променя посоката на развитие на българската литература, като я ориентира към универсализъм и духовност.

С „Мисъл” се установява индивидуалистичната литература. Индивидуализмът създава представата за красота, която променя света. Вниманието на автора се съсредоточава във вътрешния свят на човека.

КРЪГЪТ „МИСЪЛ” И НАЧАЛОТО НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. Понятието „модерност” е многозначно – свързва се със съзнанието на твореца към неговото творческо самосъзнание – индивидуализъм.

Има явления, които подготвят индивидуалността на човешкото съществуване. Вазов има произведения през 80-те години („Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”), с които подготвя индивидуализма, съкровената човешка индивидуалност.

„Общество и певец” – своя вътрешен свят – устройва се идеята, че поета не трябва да слиза до равнището на читателя, а обратното. „Ековете” – какъв е смисълът на живота и драмата, че не може да бъде открит. Статия на Вазов в „Зора” – „Осветление на българската поезия” (34г). Смята се, че е Гаврил Занетов или Вазов – развива и идеята, че патриотичната литература е ценностна, но не може да се развива само в тази посока. Но тя трябва да е ценностна, за да е пълноценно, да прави човека в нещо същностно – любов, бог, смисъла на живота. Смисъла на живота е в това да разшири своя кръг, да интегрира социалните проблеми, а не само възхвала. В статията има бележка, че редакцията не е непременно съгласна, но дава шанс на различните гледни точки.

Кръгът „Мисъл”, чието ядро е известната четворка д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров се формира на прелома между двата века в резултат от постепенната еволюция на сп. „Мисъл” и неговия главен редактор и представлява първата в нашата културна история литературна група със своя определена естетическа програма и литературна политика. В духа на модерните по това време в Европа естетико-индивидуалистически идеи писателите от тази група се обявяват за пълната свобода на художника, за неговата духовна независимост от обществото и за култивиране у него на чисто естетическо самосъзнание. Но това още не ги води до идеята за самоцелно изкуство. Техният индивидуализъм е нравствено извисен и борчески. Те се отричат само от прякото участие в обществените борби и конкретноисторическата социална проблематика, стремейки се да достигнат до скритите вечни начала на живота и да извоюват в българина „човека”. Оформен под влияние на немската идеалистическа философия и естетика и европейската индивидуалистична литература, естетическият индивидуализъм на кръга „Мисъл” е закономерен плод на обществения и духовен развой на самото българско общество – намира подходяща почва в новата душевна настройка на еманципиралия се вече от лоното на рода и на колективните обществени движения интелигент.

Разделяйки демонстративно творците на „стари” и „млади”, писателите от кръга „Мисъл” първи обявяват война между поколенията в нашата литература, като съсредоточават огъня на безпощадните си отрицания срещу крупната фигура на Иван Вазов. Отричайки вазовската гражданска линия и издигайки теорията за автономната творческа личност, те откриват пътя на модернистичните течения в българската литература. Същевременно те своеобразно запазват нейния народностен и хуманистичен дух, като го насочват към общочовешките нравствено-философски проблеми. Изпълнени със съзнание за висока културна мисия, те се стремят да изведат българската литература до широките хоризонти на общоевропейската естетика и художествена мисъл.

Кръга „Мисъл” се формира около сп. „Мисъл”, на което главен редактор е д-р Кръстев. Там сътрудничи и Вазов в продължение на 15 години. Няма значим български автор, който да не е утвърден чрез сп. „Мисъл” – Кирил Христов и др.

Кръгът „Мисъл” се явява едновременно продължение и опониране на възрожденските традиции. Пенчо Славейков застава срещу славянския събор, игнорира участието на ред полски и руски писатели, застава срещу политиката на Русия. Петко Тодоров – учредяване на радикалдемократическата партия. Пейо Яворов е активен деец на ВМРО.

Според писателите от кръга „Мисъл” твореца трябва да има своя гледна точка. За да е поет, трябва да има дарба. Той не бива да изразява морални послания. В кръга „Мисъл” критикуват Вазов, защото творчеството му тръгва от идеята дори че е партийно обвързан. Наричат го народнически поет. В кръга „Мисъл” отричат ценността на „Под игото”. Те акцентират върху психологизма, не трябва да има портретно описание (фон). Според тях трябва да има психическа характеристика. Изключителното трябва да бъде създадено чрез интуицията на твореца. Според Пенчо Славейков твореца трябва да има не светоглед, поглед. Според д-р Кръстев и Пенчо Славейков изкуството не трябва да развлича, а да облагородява. Твореца не трябва да слиза до читателя, а обратното.

Към средата на първото десетилетие на ХІХ век в литературното ни развитие все повече изпъкват новите явления и черти. Вазов започва да черпи сюжети от далечното минало, но това не означава, че историческите му произведения нямат и съвременен аспект. В развитието на литературните жанрове доминиращо място сега заема лириката, която прави рязък завой към нови настроения и форми. Този процес намира най-ярък израз в драматичния идейно-творчески развой на Пейо Яворов. С поетическата си изповед от 1906г. „Песен на песента ми” той става родоначалник на българския символизъм, под чието обаяние, се развива цяло поколение поети, навлезли в литературния живот в периода до войните: Тодор Траянов, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов.

Залязващ вече като литературна школа на Запад, в българката поезия символизмът, придобива някои специфични черти, обусловени от националните традиции и условията на българския живот. Той се развива безспорно и под влиянието на чужди – на първо място френски и руски – образци.

Българските символисти смятат за свой предходник и духовен учител Пенчо Славейков, въпреки че самият той се разграничава рязко от тях. Идеите и дейността на кръга „Мисъл” подготвят идейно-естетически проникването на символизма в България. Но като литературно течение той вече притежава нови черти. Докато естетическият индивидуализъм на Пенчо Славейков има активна борческа природа, а поезията му е обвързана с търсенето на нравствено-психологическите измерения на националния характер, символизмът изразява минорно-песимистичното индивидуалистическо самочувствие на самотната безволево пасивна личност и създава един отчужден от националната традиция книжовно романтичен образен свят, в който основна роля играе символизмът, намекващ за някаква скрита същност на нещата.

Върху тази най-обща идейно-естетическа основа израстват различни по своя художествен облик поети, като най-талантливите от тях в едно или друго отношение разчупват тесните рамки на школата. Такива са Яворов с неговия вълнуващ драматизъм, Лилиев с нежния лиризъм, Ясенов и Траянов с хладния си романтизъм, Дебелянов с топлата човечност. Димчо Дебелянов създава една по-скоро романтична и развиваща се към реалистична предметност лирика, в която има повече или по-малко силни символистични навеи. Предметно-психологическата лирика, на Димитър Бояджиев, като поетика въобще не се свързва със символизма въпреки сходните настроения на самотност и безнадеждност.

Символизмът допринася за обогатяването на нейните философско-психологически аспекти и за развитието на интимно-изповедната лирика, способна да предаде и най-тънките нюанси и сложни извивки на човешките настроения и мисли, изтънчва поетическия език и довежда до съвършенство музикалността на българския стих.

Наложил се в навечерието на войните като основно и водещо течение в българската поезия, символизмът засяга слабо българската проза (Николай Райнов) и българската драма (някои пиеси на А. Страшимиров). Но върху тях оказва специфично влияние доминирането на лириката в жанровата панорама на периода. Неслучайно наричат Елин Пелин „певец” на българското село. Силно лиризирана е прозата на Петко Тодоров, както и неговите и на Пейо Яворов драми. Още самото начало на века отбелязва осезаемо оживление в областта на българския театър и драма, която Петко Тодоров и Пейо Яворов обогатяват значително, като я сближават с новите идейно-естетически търсения на поезията.

Кръгът „Мисъл” единствено утвърждава интуитивния характер на изключителното и едновременно пледира за идеи. Но образоваността на поета трябва да се подчинява на интуицията на поета.

Индивидуализмът на Кирил Христов не е общественополезен. Обективния индивидуализъм е съобразен с потребностите на обществото. Егоцентричния индивидуализъм е подчинен на собствените страсти. Кирил Христов 30 години преди смъртта на Пенчо Славейков пише злостна статия срещу него.

Според кръга „Мисъл” литературата трябва да представя живота, но не в неговите битови прояви, а в неговата същност. Битовите явления трябва да са символи. Дават примери с творчеството на Вазов, че не може да вникне в същността на нещата, но не с шедьоврите му, а със слаби разкази „Народът”, „Пребитото псе”. Вазов пише много и е нормално да има и слаби страни. Според Пенчо Славейков езикът на младите поети е ценен не само с това, което казва, а с асоциациите, които поражда. Акцента върху психологизма поражда жанровата йерархия в кръга „Мисъл”.

Едно от неговите явления в българската литература е лиризираното на прозата – ритмика, образността, метафориката. Така се появява лиричната проза („Хайдушки копнения” на Яворов, „Ева” на Андрей Протич, „Идилии” на Петко Тодоров). Тук психологизмът е свързан с идеите на психологическата естетика.