Бунтът на масите I явлението тълпи

** Юридическа хомогенност, която не включва задължително центра­лизъм.

интелектуален обмен с индивиди от други общности. Стига се до неравновесие между два вида съжителство: вътрешно и външно. Установената социална фор­ма — права, „обичаи” и религия — благоприятства вътрешното и възпрепятства външното — по-ново и по-широко съжителст­во. При това положение държавното начало е онова движение, което води до унищожаване на социалните форми на вътрешно съжителство и до замяната им със социална форма, пригодена към новото външно съжителство. Ако приложим тези абстрак­тни разсъждения към настоящия исторически момент в Европа, те веднага ще придобият плът и кръв.

Не може да има държавно съзидание, ако мисловната способност на някои народи не е в състояние да изостави традиционната структура на определена форма на съжителство и да сътвори друга, небивала досега. Ето защо е истинско съзидание. В началото държавата е абсолютно творение на въображението. Въображението е освободителната мощ на чо­века. Даден народ е способен да изгради държава само в рамките на своето въображение. Затова при всички народи държавната еволюция е стигнала до някаква граница, а именно границата, която природата налага на фантазията.

Гъркът и римлянинът, които са били в състояние да си представят града, който възтържествува над селската разпокъ-саност, са се спрели до градските стени. Но напразно беше усилието на онзи, който пожела да изведе гръко —римската мисловна способност на по-високо равнище и да я освободи от града. Изобретателното невежество на римлянина, въплътено в Брут⁴⁴ , се натовари с убийството на Цезар — най-богатата фантазия на античния свят. Ние, съвременните европейци, трябва да си припомним тази история, защото нашата стигна до същата точка.

VII

Личности с бистър ум; може би в целия античен свят е имало само две личности с бистър ум: Темистокъл и Цезар - двама политици. Този факт е поразителен, тъй като общо взето дори и най-известният политик е политик, защото е недодялан.* Безспорно в Гърция и Рим са живели и други хора, които са имали ясно виждане за много неща — философи, математици, естественици. Но при тях то е било от научно естество, т. е. по отношение на абстрактни неща. Всичко, което се разглежда от науката, независимо коя е тя, е абстрактно, а абстрактното е винаги ясно. Така че яснотата на науката не се дължи толкова на интелигентността на онези, които се занимават с нея, кол­кото на явленията, разглеждани от тях. Истински неясното и объркано нещо е конкретната жизнена действителност, а тя винаги е единствена по рода си. Онзи, който може ясно да се ориентира в нея, който в хаоса на всяко жизнено положение съзира скритата анатомия на мига, т. е. който няма да се изгуби в живота, наистина е личност с бистър ум. Погледнете онези, които ви заобикалят, и ще видите как вървят в живота си като изгубени, като сомнамбули, без да имат ни най-малко подоз­рение за всичко, което се случва в добрата им или лоша съдба. Ще ги чуете да говорят с категорични формули за себе си и своето обкръжение, което означава, че имат представа за всичко това.

* За смисъла на това твърдение, която предполага ясна идея по въпроса, какво е политиката, всяка политика – „добрата”, както и лошата – вж. социологическия трактат на автора, озаглавен El Нombre у la Gente.

Но ако анализирате тази представа, ще откриете, че тя ни най-малко не отразява действителността, за която се отнася, а при по-подробен анализ ще видите, че тя дори не приляга към тази действителност. Напротив: с тази своя представа индиви­дът се стреми да се откъсне от реалното, от собствения си живот. Защото това е хаос, сред който човек се губи. И тъй като той подозира този факт, но изпитва ужас да се озове лице в

лице с ужасяващата действителност, то той се стреми да я покрие с фантасмагорична завеса, при която всичко е ясно. Ни най-малко не го е грижа, че неговите „представи” не са истин­ски; те му служат като окопи, за да се защити от своя живот и да избяга от действителността.

Личност с бистър ум е онзи, който се освобождава от тези фантасмагорични „представи”, който се изправя лице в лице с живота, който разбира, че всичко в него е проблематично и който се чувства изгубен. Тъй като голата истина е, че да живееш, означава да се чувстваш изгубен, онзи, който я приема, започва да намира себе си, започва да открива истинската си същност, т. е. вече е стъпил на здрава почва. Инстиктивно, подобно на корабокрушенеца, той ще потърси нещо, за което да се залови, и този трагичен, последен, напълно истински поглед, защото става въпрос за собственото спасение, ще му помогне да подреди хаоса в своя живот. Единствените истински представи са представите на корабокрушенеца. Всичко остана­ло е реторика, поза, интимен фарс. Онзи, който не се чувства истински изгубен, окончателно се изгубва, т. е. никога не открива себе си, никога не се сблъсква със собствената си действителност.

Това е валидно за всички области, дори и за науката, въпреки че сама по себе си науката е бягство от живота (повечето от хората на науката са се посветили на нея от страх да не се сблъскат със своя живот, те не притежават бистър ум, а оттук и явната им глупост, пред която и да е конкретна ситуация). Научните ни идеи са валидни дотолкова, доколкото сме се почувствали безпомощни пред даден въпрос, чийто проблематичен характер ясно сме доловили и сме разбрали, че не можем да разчитаме на взети наготово понятия, рецепти, леми или идеи. Откривателят на нова научна истина е бил задължен преди това да отхвърли почти всичко, което е знаел, и да стигне до новата истина с кървящи от борба с общоприе­тите схващания длани.

Политиката е много по-реална от науката, защото е съста­вена от единствени по рода си ситуации, в които човек затъва независимо от желанието си. Ето защо тя най-добре ни дава възможност да различим бистрия ум от рутината.

Цезар е най-съвършеният пример за дарбата на човека в миг на ужасяваща неяснота, в часовете на всемирен хаос да открива очертанията на същественото в материалния свят. В желанието си да подчертае това съвършенство съдбата му

прати един блестящ интелектуалец — Цицерон, който посвети цялото си съществуване на заниманието да обърква нещата.

От прекомерно голямо щастие римското политическо тяло се разложи. Градът на Тибър, господар на Италия, Испания, Северна Африка, класическия и елинския Изток, беше на път да рухне. Неговите обществени институции бяха изградени на муниципална основа и бяха неразделна част от града.

Здравето на демокрациите, техният вид и степен на демо­кратичност, е в зависимост от една нищожна техническа под­робност: избирателната процедура. Всичко останало е от вто­ростепенно значение. Ако парламентарният режим е сполуч­лив, ако е съобразен с действителността, всичко е наред; но ако не отговоря на тези условия, дори и всичко останало да е наред, нещата вървят към лошо. В началото на I век пр. н. е. Рим е всемогъщ, богат, без врагове. Въпреки всичко е на път да умре, защото упорито поддържа безсмислен избирателен режим. А един избирателен режим е безсмислен, когато е фалшив. По онова време се е гласувало в града. Гражданите от полето не са можели да присъстват на изборите. Още по-малко онези, които са живеели разпръснати из целия римски свят. Поради това, че изборите са били невъзможни, трябвало е да бъдат фалшифицирани и кандидатурите.

Без поддръжката на истинския избирателен глас демокра­тичните институции са въздушни кули. На вятъра са и думите: „Републиката не беше повече от дума.” Изразът е на Цезар. Никоя магистратурата не се е радвала на авторитет. Генералите от левицата и десницата — Марий и Сула безчинстваха, като налагаха безсмислени диктатури, които не водеха доникъде.

Цезар никога не е обяснявал своята политика, а я е провеж­дал. За щастие това беше именно Цезар, а не учебникът по цезаризъм, който се появи по-късно. И ако искаме да разберем тази политика, не ни остава друга възможност освен да разгле­даме неговите действия и да ги назовем. Тайната е във върхов­ния му подвиг: покоряването на Галия. За да го осъществи, той трябваше да се противопостави на учредената власт. Защо?

Властта бяха републиканците, т. е. консерваторите, верни­те на града —държава. Тяхната политика може да бъде резюми­рана в две точки: Първо, причина за безредието в римския обществен живот е изключителното му разрастване. Градът не може да управлява толкова нации. Завладяването на нови земи е престъпление срещу републиката. Второ, само един принцепс може да попречи на разпадането на институциите.

За нас смисълът на думата „принцепс” е почти противоположен на смисъла, който римляните са влагали в тази дума. За тях принцепсът е бил гражданин като всички останали, но упълномощен с върховна власт, за да регулира функциониране­то на републиканските институции. Цицерон в трактата си „За републиката” и Салусти⁴⁶ своите бележки до Цезар изразя­ват мисленето на всички публицисти, като издигат искането за princeps civitatis, rector rerum publicarum, moderator.*

Цезар разрешава проблема по коренно противоположен начин от консерваторите. Той разбира, че единствената възмож­ност да се отстранят последствията от предишните римски победи над чужди народи е да се доведе докрай завоюването на нови земи. Той настоява преди всичко да се покорят младите народи — по-опасни в недалечно бъдеще от корумпираните източни нации. Цезар поддържа необходимостта варварските западни народи да бъдат изцяло романизирани.

Беше казано (Шпенглер), че гръко-римляните нямат усет за времето, че не могат да осъзнаят живота си като разпръск­ване във времето, че са съществували в едно точно настояще. Според мен това схващане е погрешно или поне смесва две неща. Гръко-римлянинът е изумително сляп за бъдещето. Въ­обще не го вижда, така както далтонистът не вижда червения цвят. Но пък животът му е пуснал корени в миналото. Преди да направи нещо днес, прави крачка назад; в миналото търси модел за настоящата ситуация и след като го открие, се хвърля в действителността, защитен и деформиран от прославения водолазен костюм. Така целият му живот до известна степен е втори живот. Това е архаично същество и древните хора почти винаги са били архаични същества. Затова не може да се каже, че са нечувствителни към времето.

______________
* Държавен глава, управляващ обществените дела (лат.) — Б. прев.
Те просто олицетворяват незавършения хронизъм, липсва им футуристично начало и имат хипертрофирано усещане за миналото. Ние, европейците, открай време живеем, насочени към бъдещето, и осъзнаваме, че то е най-същественото измерение на времето, което за нас започва с „после”, а не с „преди”. Ето защо съвсем логично е гръко-римският живот да ни се струва ахроничен.

Манията настоящето да се разглежда през призмата на миналото се пренесе от античния човек в съвременния филолог. Филологът също е сляп за бъдещето. Той също е ретроград и за всеки настоящ момент търси прецедент, на който прикачва хубавото еклогично название „начало”. Казвам всичко това, защото древните биографи на Цезар с предположението, че той се стреми да подражава на Александър, унищожават възмож­ността да разберат тази изключително велика личност. Уравне­нието се налага: ако мисълта за лаврите на Милтиад не е давала покой на Александър, то мисълта за лаврите на Александър не е давала покой на Цезар. И така нататък. Все същата крачка назад в миналото. Съвременният филолог върви по стъпките на класическия биограф.

Да се вярва, че Цезар се е стремил да извърши нещо, подобно на онова, което е извършил Александър — а именно така мислят повечето историци, — означава пълно нежелание той да бъде разбран. Цезар е почти коренна противоположност на Александър. Единственото, което ги свързва, е идеята за всемирно царство. Но тази идея не е на Александър, а идва от Персия. Споменът за Александър би насочил Цезар към Ори­ента, към обаятелното минало. Пълното му предпочитание към Запада разкрива по-скоро желание да се разграничи от македо­неца. А и не всемирното царство е онова, което така, изведнъж, Цезар си поставя за задача. Неговата цел е по-дълбока. Той се стреми към Римска империя, която да живее не от Рим, а от периферията, от провинциите; а това означава пълно преодоля­ване на града — държава. Това е държавата, в която така различните народи си сътрудничат и с която всички се чувстват солидарни. Не център, който управлява, и периферия, която изпълнява, а исполинско социално тяло, в което всеки елемент едновременно е пасивен и активен субект на държавата. Това е съвременната държава и в тази негова идея се крие баснослов­ният му футуристичен гений. Но това предполага наличието на свръхримска, антиаристократична власт, която да е много над републиканската олигархия, над нейния принцепс, който е само primus inter pares.* Такава изпълнителска и представителна власт на всеобщата демокрация може да бъде единствено Монархията със седалище извън Рим.

Република, Монархия! Думи, които в историята постоянно менят автентичния си смисъл и които именно поради това е необходимо непрестанно да бъдат сривани, за да се убедим в евентуалната им същност.

Доверените хора на Цезар, неговите най-непосредствени оръдия не са архаични илюстрации на града, а нови хора, провинциалисти, енергични и действени личности. Истинският му министър е Корнелий Балбон, търговец от Кадикс, от Атласките планини, от колониите.


______________
* Пръв между равни (лат.) — б. прев.

Но идеята за новата държава узрява твърде рано, за да бъде достъпна; бавноподвижните умове на Лациум не могат да направят такъв голям скок. С осезаемия си материализъм представата за града не позволи на римляните да „видят” онова съвсем ново устройство на общественото тяло. Как е възможно хора, които не живеят в града, да формират държава? Какъв род единство е това, толкова изкусно и като че ли мистично?

Още веднъж повтарям: действителността, наречена държа­ва, не е спонтанно съжителство на хората по силата на кръвта. Началото на държавата е в задължението групи, разделени по рождение, да живеят заедно. Това задължение не е открито насилие, а предполага подбудителен проект, обща задача, пос­тавена пред разпръснатите групи. Държавата преди всичко е дейност и програма за сътрудничество. Хората са призвани заедно да изградят нещо. Държавата не е кръвно родство, нито териториално единство, нито жилищно съседство. Не е нищо материално, инертно, дадено и ограничено. Тя е чист динами­зъм — желанието да се направи нещо съвместно — и благода­рение на това идеята за държавата не е ограничена в никакъв физичен термин.

Много голяма проницателност се крие в политическия девиз на Саведра Фахардо: една стрелка и отдолу надписът: „Или сочи нагоре, или върви надолу”. Държавата е това. Не събитие, а движение. Държавата винаги е нещо, което идва от и отива към. Като всяко движение тя има terminus a quo и terminus ad quern. Ако в който и да е момент направим разрез на живота на една държава, отдолу ще открием някакво съв­местно съжителство, което изглежда, че е основано на един или друг материален атрибут: кръв, език, „природни граници”. По силата на статичното тълкуване бихме казали: ето я държавата. Но скоро разбираме, че това човешко струпване върши нещо заедно: завладява други народи, основава колонии, образува федерации с други държави, т. е. все повече надхвърля онова, което е изглеждало материално начало на неговото единство. Това е terminus ad quern, това е истинската държава, чието единство е именно в това да надхвърля всяко дадено единство. Когато се пресуши поривът към онова, отвъдното, автоматично се срива и държавата, а единството, което е изглеждало като циментирано — раса, език, природна граница — вече не служи за нищо: държавата се разпада, разпръсква, атомизира.

Само тази двойственост в държавата — единството, което вече е, и онова, по-широкото, което хората възнамеряват да изградят — ни позволява да разберем същността на национал­ната държава. Знаем, че все още никой не е успял да каже какво е нация, ако приемем това понятие в съвременното му значение. Градът — държава е бил много ясна идея. Но новият вид обществено единство, който е започнал да дава кълнове при галите и германците, т. е. западното политическо вдъхновение, е много по-неясна и убягваща идея. Филологът, съвременният историк, който има архаична природа, се изправя пред този изумителен факт почти толкова объркан, колкото са били Цезар или Тацит, когато чрез римската си терминология са искали да дадат определение на покълващите задалпийски, задрейнски държави, или още испанците. Наричат ги civitas, gens, natio, като същевременно си дават ясна сметка, че нито едно от тези определения не отговаря на истината. Не са civitas, поради простата причина, че не са градове.* Но не може да се лиши това понятие от съдържание и с него да се изрази ограничена територия. Изключително лесно младите народи променят своята заселническа територия или поне я разширяват или намаляват.

______________

* Римляните никога не са се осмелили да нарекат градове селищата на варварите, независимо от тяхната гъстота. Наричали ги sedes aratonun.

Не са и етнически единици — gentes, nationes. Колкото и надалеч да погледнем, виждаме, че новите държави са образувани от групи без кръвно родство помежду си. Те са съчетание от различна кръв. След като не е кръвно родство, нито принадлежност към определена територия, нито нещо от този род, какво тогава е нацията?

И в този случай, както обикновено, самите факти ни дават ключа към загадката. Какво забелязваме най-напред, когато разглеждаме развитието на която и да е „съвременна нация” — Франция, Испания, Германия? Чисто и просто следното: онова, което в даден момент е изглеждало същност на националност­та, в следващия момент вече е отречено. Първо, нацията като че ли е племето, а не-нацията — съседното племе; после нацията е съставена от двете племена, а още по-късно предс­тавлява район; малко след това вече е графство, херцогство или „царство”. Нацията е Леон, но не Кастилия; после е Леон и Кастилия, но не и Арагон. Очевидно е наличието на две начала: едното променливо и винаги надхвърляно — племе, район, херцогство, „царство”, със своя език или диалект; другото постояннно, което надхвърля тези граници и налага като един­ство онова, което първото е смятано за крайна противополож­ност.

Филолозите — наричам филолози онези, които понастоя­щем имат претенцията да са „историци” — проявяват изумява­ща наивност, когато изхождат от това, което днес, в нашето бегло време, в тези два или три века, са западните нации, и изразяват предположението, че Велсенжеторикс или Сид Кампеадор са желали една Франция, простираща се от Сен Мало до Страсбург или една Spania от Финистер до Гибралтар. Тези филолози — както наивният драматург — почти винаги предс­тавят нещата така, като че ли техните герои се стягат за тридесетгодишната война. За да ни обяснят как са се формирали Франция и Испания, изхождат от предположението, че Франция и Испания като единица винаги дълбоко са съществували във френските и испанските души. Като че ли има французи и испанци по рождение, преди Франция и Испания още да съще­ствуват! Като че ли французинът и испанецът не са нещо което е трябвало да се изкове в продължение на две хиляди години упорит труд!

Голата истина е, че днешните нации са само съвременно проявление на онова променливо начало, подчиняващо се на постоянно преодоляване. Това начало днес не е нито кръвта, нито езикът, тъй като кръвната или езиковата общност във Франция или в Испания е резултат, а не причина за държавното обединяване; смята се, че това начало днес е „природната граница”.

В реда на нещата е един дипломат в своята ловка фехтовка да използва понятието „природни граници” като ultima ratio за своите аргументи. Но историкът не може да го използва като защита, като последно убежище. То не е нито окончателно понятие, нито дори достатъчно специфично.

Нека не се забравя как точно е поставен проблемът. Става въпрос да разберем какво е националната държава — онова, което днес наричаме нация — за разлика от другите видове държава като града —държава или като противоположната й крайност — империята, основана от Август.* И ако искаме да формулираме още по-ясно и точно въпроса, нека кажем:

Коя е онази действителна сила, която породи съвместното съществу­ване на милиони хора, като го подчини на обществената влйст, и което наричаме Франция, Англия, Испания, Италия или Германия? Не е кръвната общност, защото във всяко едно от тези колективни тела се вливат най-разнородни кръвни потоци. Не е и лингвистичното единство, защото народите, които днес образуват една държава, са говорели или все още говорят различни езици. Относителната расова или езикова хомоген­ност, на която днес се радват — при положение, че наистина се радват — е резултат от предварително политическо обединява­не. Така че нито кръвта, нито езикът правят националната държава; по-скоро националната държава е онова, което израв­нява първоначалните различия в червените кръвни телца и членоразделната реч. Винаги е било така. Рядко, да не кажем никога, може да има държава, която да съвпада с предварител­ната кръвна или езикова идентичност. Нито Испания днес е Национална държава, понеже в нея се говори испански,* нито пък Арагон и Каталония са били национални държави, понеже в определен, случайно избран момент териториалните им гра­ници са съвпаднали с границите на арагонския или каталонски език.

Ще бъдем по-близо до истината, ако зачитайки казуисти­ката на всяка действителност, приемем следното предположе­ние: Всяко лингвистично единство, което обхваща определена територия, се предхожда от някакво политическо обединява­не.** Държавата винаги е била велик хитрец.

От дълго време всичко това е известно и много странно е упорството, с което кръвта и езикът са представяни като основи на националността. В този факт аз виждам толкова неблагодар-ност, колкото и непристойност. Защото французинът дължи своята днешна Франция, а испанецът - своята днешна Испания на някой принц X, който е бил обхванат от порива да надхвърли тясната кръвна и езикова общност. Така че днес Франция и Испания са противоположност на онова, което е направило възможно тяхното съществуване.

Също такова изопачаване на фактите представлява стреме-жът корените на идеята за нацията да се търсят в териториалния принцип (след като се открие, че кръвта и езикът не предлагат принцип за единство), в географския мистицизъм на „природ­ните граници”. Тук се сблъскваме със същата оптическа грешка. Случайност е, че в настоящия момент така наречените нации са разположени върху широки пространства от континента или прилежащите му острови.

И ето че някои искат да превърнат тези граници в нещо окончателно и духовно. Казват, че това са „природни граници” и с тяхната „естественост” се означава нещо като магическа предопределеност на историята за земната форма. Но този мит веднага се разпада, след като към него се приложи същото разсъждение, което показва несъстоятелност­та на твърдението, че кръвната и езиковата общност са извори на нацията. И тук, ако се върнем няколко века назад, ще открием една Франция и една Испания, разделени на по-малки нации с неизбежните им „природни граници”.

**Тук не става въпрос за koinon и linguafransa, които не са национални езици, а международни.

Разбира се, граничната планина не се възвишава като Пиренеите или Алпи­те, нито пък водната граница е толкова пълноводна като Рейн, провлака при Кале или Гибралтарския провлак. Но това само доказва, че "естествеността" на границите е относителна. Тя зависи от икономическите и военните средства на епохата.

Историческата същност на прословутата „природна грани­ца” е само пречка за експанзията на народа А спрямо народа Б. И тъй като за А е пречка — за съвместното съжителство или за война — за Б е защита. Идеята за „природна граница” включва като най-естествено не само границата, но и възмож­ността за експанзия и неограничено сливане между народите. Очевидно е, че само една материална пречка ги спира. Предиш­ните граници днес не ни се струват основи на френската или испанската нации, а напротив: изглежда ни пречка пред нацио­налната идея в процеса на обединяване. И независимо от това искаме да придадем окончателен и основен характер на днеш­ните граници, въпреки че новите търговски и военни средства премахват значението им на пречки. Каква е ролята на грани­ците във формирането на националностите, след като те поло­жително не са негова основа? Въпросът е от голямо значение за разбирането на истинското вдъхновение на националната държава, надхвърлила града — държава. Границите служат за заздравяване на вече достигнатото политическо обединяване. Така че не са начало на нацията, а напротив: в началото са представлявали пречка, а след това, след като са били преодолени, са се превърнали в материално средство за осигуряване на единството.

Същата роля изпълняват расата и езикът. Не родствената общност образува нацията, а напротив: в стремежа си към обединяване националната държава винаги се е сблъсквала с многообразието от раси и езици. След преодоляването на тези пречки се стига до относително кръвно и езиково обединяване, което служи за заздравяване на единството.

Не ни остава нищо друго освен да отхвърлим традицион­ната идея за националната държава и да се приучим да възпри­емаме като първоначални пречки пред националното изгражда­не именно онези три неща, за които преди се е вярвало, че са негова основа. Разбирам, че отхвърляйки тази идея, в очите на всички аз съм онзи, който изопачава фактите.

Трябва да се решим да търсим тайната на националната държава в нейното своеобразно вдъхновение, в самата й поли­тика, а не в някакво далечно начало от биологично или географ­ско естество.

Защо в края на краищата беше необходимо да се прибегне до природните начала — раса, език и територия, за да бъдат разбрани съвременните нации? Чисто и просто, защото в тях откриваме интимност и пълна солидарност на индивидите с обществената власт, непознати в античната държава. В Атина и в Рим държавата са били само няколко души; останалите — роби, съюзници, провинциалисти, колонисти — са били само поданици. В Англия, Франция, Испания никога никой не е бил само поданик на държавата, а винаги е бил участник в нея, единица от нея. В зависимост от времето, формата (преди всичко юридическата) на този съюз сив държавата е различна. Имало е големи различия в ранга и статута на хората; имало е относително привилегировани и относително онеправдани кла­си; но ако се разтълкува реалната действителност на полити­ческата ситуация във всяка епоха и се възкреси нейният дух, става очевидно, че всеки индивид се е чувствал активен субект на държавата, участник и сътрудник. Нация — в смисъла, който се влага в това понятие вече повече от век — означава „хипостатично единство” на обществената власт и колектива, който тя управлява.

Независимо от формата си — примитивна, антична, сред­новековна или съвременна — държавата винаги е призив, който една група от хора отправя към други човешки групи, за да извършат заедно някакво дело. Това дело независимо от своите междинни моменти, се заключава в организирането на определен вид съвместен живот. Държава и проект за живот, програма за действие или поведение на хората са неотделими термини. Различните класи в държавата се раждат от начина, според който групата—предприемач установява сътрудничество с дру­гите. Така античната държава никога не успява да се слее с другите. Рим управлява и възпитава италййците и провинции­те, но не ги издига до съюз със себе си. Дори и в самия град не успява да постигне политическо сливане на гражданите. Нека не забравяме, че по време на Републиката Рим всъщност е бил два Рима: Сенатът и народът. Държавното обединяване никога не е прехвърлило рамките на обикновена връзка между групите, които остават външни и чужди една на друга. Затова застраше­ната Империя не може да разчита на патриотизма на другите и трябва да се защитава изключително със своите бюрократич­ни, административни и военни средства.

Причините за неспособността на всяка гръцка и римска група да се слее с другите са дълбоки. Сега няма да ги разнищваме, но те се свеждат все пак до една: античният човек тълкува това сътрудничество, в което, независимо от желание­то, държавата се проявява по обикновен, елементарен и груб начин, като двойственост на управляващи и управлявани.* Рим управлява, а не изпълнява; останалите изпълняват, а не управ­ляват. По този начин държавата се материализира в pomoerium, в човешко тяло, физически ограничено от стени.

Но при младите народи интерпретацията на държавата е по-малко материална. Щом като държавата е проект за общо начинание, то нейната действителност е чисто динамична; едно дело, общността в действието. Всеки, който се присъедини към това начинание, е активен участник в държавата и политически субект, а расата, езикът, географската принадлежност, социал­ната класа остават на второ място. Не предишната, миналата, традиционна или незапомнена, т. е. неизбежна или неизменяема общност е причина за политическото съжителство, а бъдещата общност, изградена в действителното дело. В държава ни обединява не онова, което вече сме били, а това, което утре ще

правим заедно. Ето защо толкова лесно политическото един­ство на Запад прекрачва границите, в които е закотвена антич­ната държава. По отношение на homo antiquus европеецът е човек, отворен за бъдещето, който съзнателно живее в него, и от него проектира своето настоящо поведение.

Подобна политическа тенденция неизбежно ще върви към все по-широки обединявания, без да има нещо, което да я спре. Способността за сливане е неограничена. Не само сливане на един народ с друг, а което е още по-характерно за националната държава: сливането на всички социални класи вътре в полити­ческото тяло. Съобразно това, как нацията израства в терито­риално и етническо отношение, вътрешното сътрудничество ще става още по-плътно. Независимо от всички различия в прави­телствените форми, националната държава в самата си основа е демократична.