Бунтът на масите I явлението тълпи

Интересно е да отбележим, че когато определяме нацията на основата на една минала общност, винаги като най-добра се откроява формулировката на Ренан, просто защото в нея към кръвта, езика и общите традиции се прибавя нещо ново, наре­чено „ежедневен плебисцит”. Но ясен ли е смисълът на този израз? Не може ли днес да му придадем съдържание със знак, обратен на този на Ренан, което безспорно ще е много по-ис­тинско? „Вчера — славното общо минало, днес — общо жела­ние; преди — велики съвместни дела, сега — желание за други; това са главните условия за съществуването на един народ... В миналото — наследство от слава и огорчения; в бъдещето — единна програма, която да бъде осъществена... Съществуването на една нация е ежедневен плебисцит.”

Ето я всеизвестната сентенция на Ренан. Как се обяснява изключителната й слава? Безспорно с остроумието й. Идеята, че нацията е ежедневен плебисцит, ни действува като освобож­дение. Общите кръв, език и минало са статично, неизбежно, инертно начало; те са затвор. Ако същността на нацията беше в това и в нищо друго, то тази нация би била за нас товар, и единственото, което бихме могли да правим, е да го носим на гърба си. Нацията би била нещо, което е, а не нещо, което се изгражда. Дори и не би имало смисъл да бъде защитавана, ако някой я нападне.

Волю-неволю, човешкият живот е постоянно занимание с нещо бъдещо. Още от настоящия миг сме заети с бъдещия. Ето защо животът винаги, винаги, без пауза, нито почивка, е труд. Защо не сме обърнали внимание, че трудът, всеки труд, означава осъществяване на бъдеще? Дори и когато сме обхва­нати от спомени. Припомняме си нещо сега, за да постигнем нещо в следващия миг, било то само удоволствието да изжи­веем отново миналото. Само преди миг това скромно удовол­ствие е било за нас желано бъдеще; ето защо се отдаваме на него. Така че за човека нищо няма смисъл, ако не е свързано с бъдещето.*

Ако нацията не беше нищо друго освен минало и настояще, никой не би се заел да я защитава от нападение. Онези, които твърдят обратното, са лицемери или слабоумни. Но национал­ното минало дава реални или въображаеми импулси за бъде­щето. Желаем бъдеще, в което нашата нация ще продължи да съществува. Затова се мобилизираме за нейната защита; не в името на кръвта, езика или общото минало. Защитавайки наци­ята, ние защитаваме нашето утре, а не нашето вчера.

______________
* Според това човешкото съществуване има футуристично начало; т. е. човек живее преди всичко в бъдещето и от бъдещето. Все пак аз противопос­тавих древния човек на европееца, като казах, че първият е относително затворен за бъдещето, а вторият — относително отворен. Следователно има привидно противоречие между едната и другата теза. Тази привидност се дължи на факта, че забравяме, че човекът е същество от два слоя: от една страна, онова, което е; от друга, представите, които има за себе си и които повече или по-малко съвпадат с истинската му същност. Очевидно е, че нашите представи, предпочитания, желания не могат да изместят истинското ни съществуване, но могат да го усложнят или променят. И древният човек, и европеецът са загрижени за бъдещето; но първият подчинява бъдещето на миналото, докато ние отдаваме по-голямо значение на бъдещето, на новото. Този антагонизъм в предпочитанията, а не в съществуването, ни позволява да характеризираме европееца като футуристично създание, а античния човек — като архаично. Показателно е, че още от събуждането си европеецът започва да нарича своя живот „модерни времена”. А „модерно” означава ново, нещо, което отрича старото. Още от края на XVI век хората започват да подчертават модерността при това във въпросите от най-голямо значение за епохата, и се говори, например, за devotio moderna — един вид авангардизъм в „мистичната теология”.

Ето кое във фразата на Ренан хвърля светлина: нацията, като възвишена програма за утрешния ден. Плебисцитът реша­ва едно бъдеще. Фактът, че в този случай бъдещето е продъл­жение на миналото, ни най-малко не променя нещата; той само доказва, че и дефиницията на Ренан е архаична.

Националната държава представлява държавно начало, ко­ето е по-близко до чистата идея за държава, отколкото е античният polis или „племето” на арабите, ограничено в кръв­ното робство. Действително, националната идея съхранява не малко следи от миналото от териториалната принадлежност, от расата; затова ни поразява фактът, че в нея винаги побеждава човешкото обединяване около една подбуждаща програма за живот. Нещо повече, аз бих казал, че следата от миналото и относителното ограничаване вътре в материалното начало нито са били, нито са изцяло спонтанни явления в западния дух, а произтичат от ерудираната интерпретация на идеята за нацията, дадена от романтизма. Ако през Средновековието съществува­ше тази идея за националността, която е рожба на XIX век, то Англия, Франция, Испания, Германия щяха да останат нероде­ни.* Защото тази интерпретация смесва онова, което подтиква и образува една нация, с това, което действително я заздравява и съхранява. Нека кажем веднъж завинаги: не патриотизмът е изградил нациите. Обратното твърдение е проява на наивност, която самият Ренан допуска в своята прословута дефиниция. Ако за съществуването на една нация е необходимо определена група от хора да има общо минало, аз си задавам въпроса, как ще наричаме същата тази група от хора при положение, че живее в настоящето, което, взето само от гледна точка на днешния ден, е минало. Смятало се е, че е необходимо това общо съществуване да достигне до своя край, да отмине, за да могат да кажат: ние сме нация. Не забелязвате ли тук профе­сионалния недостатък на филолога, на архиваря; не забелязвате ли неговата професионална гледна точка, която не му позволява да види действителността, ако тя няма минало измерение? Филологът е онзи, който, за да бъде филолог, се нуждае от миналото; но нацията, преди да се сдобие с общо минало, е трябвало да създаде тази общност, а преди да я създаде — да мечтае за нея, да я желае, да я проектира. За да съществува нацията, достатъчно е да има проект за самата себе си, въпреки че той може да остане неосъществен, въпреки че неговото изпълнение може да се провали, както толкова пъти се е случвало. В такъв случай бихме говорили за преждевременно загинала нация.

Испания има общо минало, обща раса, общ език с народите от Централна и Южна Америка и все пак не образува с тях една нация. Защо? Липсва само едно, което очевидно е основното: общото бъдеще. Испания не успя да сътвори програма за колективно бъдеще, която да привлече тези близки помежду си групи. Футуристичният плебисцит е бил непонятен за Испания и ето защо архивите, спомените, прадедите, „родината” не са

имали никаква сила. Всичко това служи само за заздравяване, но нищо повече.* *

______________

* В хронологично отношение принципът на националността е един от първите симптоми на романтизма — края на XVIII век.

** Сега ще присъстваме на ясен, почти лабораторен пример; ще видим дали Англия ще успее да задържи в единно съжителство различните части от своята империя.
Според мен националната държава е историческа структу­ра с плебисцитен характер. Всичко останало има преходна и променяща се стойност; то е съдържанието или формата, или заздравяването, от което плебисцитът постоянно се нуждае. Ренан откри магическата дума, от която искри светлина. Тя ни дава възможност да разбудим основната тайна на една нация, която има две съставни части: първо, проект за цялостно съжителство в общо дело; второ, присъединяване на хората към този подбудителен проект. Това присъединяване на всички поражда вътрешната здравина, определяща различието между националната държава и всички антични държави, където един­ството се създава и поддържа чрез външен натиск на държавата спрямо различни групи. В националната държава държавната сила се ражда от спонтанната и дълбока сплотеност между „поданиците”. В действителност поданиците са държавата и този факт за тях не е никак странен — това е новото, възхити­телното в националността.

Ренан губи вярната посока, като дава на плебисцита рет­роспективно съдържание, свързано с вече изградена нация, при която от решаващо значение е нейното продължение. Бих предпочел да променя това съдържание, като го свържа с нацията in statu nascendi. Това е окончателната гледна точка. Защото в действителност никоя нация никога не е изградена и по това се различава от другите видове държави. Винаги нацията е или в процес на изграждане, или в процес на разг­раждане. Или печели привърженици, или ги губи, в зависимост от това, дали в този момент държавата представлява или не жизненоспособно дело.

Затова най-добре би било да пресъздадем различните обе­диняващи начинания, последователно вдъхновявали човешките групи на Запада. Ще видим, че те са в основата не само на обществения живот на европейците, но и в личния им живот, ще видим, че в зависимост от това, дали пред тях има или не някакво начинание, те са се „обучавали” или деморализирали.

Такъв анализ ясно би показал и нещо друго. Държавните начинания на древните народи, поради това, че не са включвали сливането на човешките групи, участващи в тези начинания, и поради това, че самата държава винаги е оставала в рамките на неизбежно ограничение — племе, град — практически са били неограничени. Един народ — персийският, македонският или римският — е можел да подчини на върховната си власт която и да е част от планетата. Но понеже това единство не е нито автентично, нито вътрешно, нито окончателно, то се подчинява не на друго, а на военната и административната сила на завоевателя. На Запад националното обединяване е трябвало да следва редица неизбежни етапи. Повече би ни учудил фактът, че в Европа не е било възможно създаването на империя с размерите на персийската, на тази на Александър или Август.

Процесът, родил нациите, в Европа винаги е имал следното развитие: Първи момент. Особеният западен инстинкт, който приема държавата като сливане на няколко народа в единно политическо и морално съжителство, започва да влияе върху най-близките в географско, етническо и лингвистично отноше­ние групи. Не защото тази близост изгражда нацията, а защото различията между сходни неща са най-лесни за преодоляване. Втори момент. Период на заздравяване, в който другите, отдалечени от новата държави народи, се приемат като чужди и като неприятели в по-малка или по-голяма степен. Това, е период, в който националният процес приема характер на нещо изключително и се затваря вътре в държавата; т. е. онова, което днес наричаме национализъм. Но факт е, че докато в политическо отношение другите са възприемани като чужди и като против­ници, в икономически, интелектуален и морален план съжител­стваме с тях. Националистичните войни служат за премахване на техническите и духовните различия. От историческа гледна точка обичайните врагове се превръщат в нещо, сходно на нас* Малко по малко си пробива път съзнанието, че тези вражески народи принадлежат към същата човешка общност, каквато е нашата държава. Въпреки всичко те продължават да са чужден­ци и врагове. Трети момент. Държавата е напълно заздравена. И ето, че възниква новото начинание: обединяването с народите, които до вчера са били врагове. Ражда се съзнанието, че техният морал и интереси са като нашите и че заедно образуваме национален кръг, който се противопоставя на други, още по-да­лечни и по-чужди групи. И така новата национална идея е узряла.

Ще изясня с пример онова, което искам да кажа. Твърди се, че по времето на Сид Испания — Spania — вече е била наци­онална идея и в подкрепа на тази теза се добавя, че векове преди това Сан Исидоро вече е говорел за „майка Испания”. Според мен това е груба грешка в историческата перспектива. По времето на Сид е започвало основаването на държавата Леон — Кастилия и това леонкастилско единство е било национал­ната идея на времето — политически ефикасна идея. Spania е била преди всичко ерудирана идея: във всеки случай една от многото плодотворни идеи, които Западът е наследил от Рим­ската империя. „Испанците” били свикнали да се обединени от Рим в административната единица, в епархия на Долната им­перия. Но това географско — административно понятие просто е било приемано, а не е представлявало вътрешно вдъхновение, нито някаква цел.

Колкото и да ни се иска да докажем, че тази идея през XI век е била много реална, трябва да признаем, че тя дори не достига до силата и точността, които за гърците от IV век е притежавала идеята за Елада. И все пак Елада никога не е била истинска национална идея. Действителното историческо сход­ство е по-скоро следното: за гърците от IV век и за „испанците” от XI век, а и от XIV век, Елада и Spania са онова, което Европа е била за „европейците” през XIX век.

Това показва, че националното единство се формира така, както звуците изграждат мелодията. Истинското сходство от вчера трябва да изчака утрешния ден, за да изригне в национал­но вдъхновение. Но пък е почти сигурно, че неговият час ще удари.

Сега за европейците настъпва времето, в което Европа може да се превърне в национална идея. Днес тази мисъл не е толкова утопична, колкото утопична би била през XI век мисълта за обединяването на Испания и Франция. Колкото по-вярна остане на своята истинска същност, толкова по-бързо западната национална държава ще прерасне в огромна конти­нентална държава.

______________
* При положение, че тази хомогенност включва, а не отхвърля множес­твото от първоначални условия.
IX
Вгледаме ли се днес в очертанията на западните нации, веднага откриваме около и под тях, като фон, Европа. Това е географ­ското единство, в което се развиват от Възраждането, и без самите те още да са го осъзнали, вече започват да отделят европейския пейзаж от своето агресивно множество. Франция, Англия, Испания, Италия, Германия се борят помежду си, образуват противопоставящи се съюзи, разрушават ги и отново ги възстановяват. Но във война или мир, те съжителствуват като равни, докато Рим никога — нито в мир, нито във война — не е постигнал такова съжителство нито с келтиберийците, нито с галите, нито с британските, нито с германските племена. B историята на първо място се открояват несъгласията, т. е. най-общо казано политиката, която е най-неблагоприятната почва за покълването на единството; но докато на едно парче земя се води битка, на сто други се търгува с врага, разменят се идеи, образци на изкуството и предмети на вярата. Би могло да се каже, че пукотът на битките е само завеса, зад която още по-настойчиво се изгражда мирът, като се преплитат нишките на живота на враждуващите помежду си нации. Духовното сходство расте с всяко ново поколение. За по-голяма точност и сигурност можем да кажем така: различията в духовността на французина, англичанина и испанеца са големи; но имат един и същ психологически план, или архитектура, изпълнени преди всичко с общо съдържание. Религия, наука, право, изкуство, социални и еротични ценности ще бъдат общи. А това са духовните явления, от които се живее. Хомогенността в този случай е по-голяма, отколкото ако душевността е от един и същи вид.

Направим ли равносметка на мисловното си съдържа­ние — мнения, норми, желания, предположения — ще открием, че по-голямата част от всичко това идва не от Франция за французина, нито от Испания за испанеца, а от общия европейс­ки капитал. Действително във всеки един от нас днес по-голяма тежест има европейското, а не строго френското, испанското и т. н. Ако направим въображаем експеримент да сведем живота на човека до онова, което е в чист вид, като „земляк”, и изтръгнем от средния французин всички навици, мисли, чувст­ва, заимствани от другите континентални страни, то той би изпитал ужас. Би видял, че не може да живее само от чисто своето и че четири пети от неговото личностно съдържание са безстопанствени европейски блага.

Не е ясно какво друго достойно дело можем да извършим ние, които живеем на тази част от планетата, ако не да осъщест­вим обещанието, което от четири века насам означава думата Европа. На това се противопоставя само предразсъдъкът на старите „нации” — идеята за нацията като минало. Сега е моментът да видим дали европейците са деца на жената на Лот⁴⁸ и дали ще упорстват да творят история с обърната назад глава. Говорех за Рим и общо за античния свят, за да дам пример, който да послужи като предупреждение; много лесно е човек да изостави идеята за държавата, която му е натрапена. За щастие идеята за националната държава, която европеецът съзнателно или не е създал, не е ерудирана, филологическа, натрапена му идея.

Сега ще резюмирам тезата на това есе. Днес светът страда от тежка деморализация, която освен чрез всички останали симптоми се проявява и чрез необуздан бунт на масите — резултат от деморализацията на Европа. Причините за послед­ната са многобройни. Една от главните обаче е изместването на властта, която нашият континент е упражнявал над остана­лия свят и над самия себе си по-рано. Европа не е сигурна, че управлява, нито пък останалият свят — че е управляван. Историческата върховна власт е разпиляна.

Не съществува онази „завършеност на времената”, защото тя предполага ясно, предопределено, недвусмислено бъдеще, каквото бъдеще е представлявал XIX век. Тогава се е знаело какво ще стане през утрешния дек. Но сега на хоризонта се очертават нови неизвестни, тъй като не се знае кой ще управ­лява и как ще се разпредели властта върху земята. Кой, т. е. кой народ или група от народи; или кой етнически тип; или коя идеология, коя система от ценности, норми, жизнени сили...

Не се знае към кой център на гравитация в близко бъдеще ще сенаклонят човешките дела и затова по скандален начин светът отдава живота си на временното. Всичко, абсолютно всичко, което днес се прави в обществения и в личния — дори и в най-интимния — живот, с изключение на някои части от дадени науки, е временно. Ще сполучи онзи, който не доверява на всичко онова, което днес се разтръбява, излага на показ, опитва или възхвалява. Всичко това ще си отиде по-бър­зо, отколкото е дошло. Всичко — от манията за спортуване (манията, а не самото спортуване) до насилието в политиката; от „новото изкуство” до слънчевите бани на смешните модни плажове. Всичко това няма корени, защото е чиста измислица в лошия смисъл на думата, който я приравнява към вятърниче-вия каприз. Не е творчество, изхождащо от същественото в

живота; не е стремеж, нито истинска необходимост. Накратко: в жизнено отношение всичко това е фалшиво. Уж се изгражда правдив стил на живот, а той в същото време е фалшификация. Има истинност в съществуването ни само когато съзнаваме, че действията ни са крайно необходими. Днес никой политик не е уверен в необходимостта от своята политика и колкото по-край­но, по-фриволно, по-неоправдано от съдбата е неговото поведе­ние, толкова по-малко е уверен в тази необходимост. Живот със собствени корени, самобитен живот е онзи, който е съставен от непредотвратимото. Всичко друго, което можем да вземем, оставим или заменим, е фалшификация на живота.

Настоящият живот е плод на междуцарствие, на едно безвъздушно пространство между две исторически управления: онова, което е било, и онова, което ще бъде. Ето защо е и временен. Нито мъжете знаят на кои институции да служат, нито жените — кой мъжки тип да предпочетат.

Европейците не могат да живеят, ако не са устремени към велико обединяващо дело. Когато няма такова дело, те изгуб­ват своя лик, отпускат се, а душевността им повяхва. Днес пред очите ни се разкрива началото на подобен процес. Кръговете, наричани до днес нации, преди век или по-малко от век достигнаха до макддмаднато си разширение. С тях вече не може да се направи нищо, освен да бъдат преодолени, Те не са нищо повече от минало, което се натрупва около европееца, като го затваря в клетка. По-ясно отвсякога всички ние чувстваме, че въздухът вътре във всеки народ не може да се диша, защото е въздух на изгнанието. Нацията, която преди беше велика и свежа сила, днес е провинция и „вътрешност”. В европейската свръхнация, която си представяме, настоящото многообразие не може и не трябва да се стопи. Докато античната държава унищожава различното у другите народи или отнема неговата деиственост, или в най-добрия случай го запазва в мумифици­ран вид, по-динамичната национална идея прави задължително присъствието на това множество, от което е изтъкан животът на Запада.

Всички чувстват необходимостта от нов принцип на живот. Но както винаги се получава при подобни кризи, някои се опитват да спасят мига, като засилват изкуствено и до крайност остарелия принцип. Това е смисълът на „националистичното” изригване в наши дни. Повтарям, винаги е било така. Това е последният, най-дълъг огнен език. Последната, най-дълбока въздишка. Навечерието на угасването; границите се свръхраз-ширяват — военните и икономически граници.

Но целият този национализъм е задънена улица. Нека се опитаме да го проектираме в утрешния ден и веднага ща се сблъскаме с неговия край. Той не извежда до никъде. Винаги национализмът е порив, който се противопоставя на национа­лизиращото начало. Той изключва, докато последното включва. Безспорно, в епохи на заздравяване той има положителна стойност и е висша норма. Но в Европа всичко вече е достатъчно заздравено и национализмът е само мания, предтекст, който някои използват, за да избягат от задължението да творят и да се заемат с велики дела. Простотата на средствата, с които си служи, и категорията на хората, които вдъхновява, изключител­но ясно доказват, че той е противоположност на историческото съзидание.

Единствено решението съвместно с континенталните наро­ди да се изгради велика нация би укрепило силите на Европа. Тя отново ще възвърне вярата в себе си и автоматично ще започне да изисква от себе си много, да се самодисциплинира.

Положението е много по-опасно, отколкото се смята. Го­дините текат и европеецът е изложен на опасността да привикне към този мизерен начин на съществуване; придобива навика да не управлява нито другите, нито себе си. Тогава се рушат всички негови добродетели и висши способности.

Както винаги е било в процеса на национализация, консер­вативните класи се противопоставят на европейското обединя­ване. А това може да доведе до катастрофа, до окончателна деморализация на Европа и до пълно погубване на исторически дадената й сила — опасност, към която се прибавя и друга, много конкретна и близка. Когато комунизмът победи в Русия, много хора повярваха, че целият Запад ще бъде залят от червения порой. Аз не споделих подобна прогноза. Напротив, през онези години писах, че руският комунизъм е неприемлива за европейците материя, че е каста, заложила всичките сили и жар на своята история на картата Индивидуалност. Мина време и изплашените някога духове възвърнаха спокойствието си. Възвърнаха спокойствието си днес, когато би трябвало да го изгубят. Защото именно днес е възможно Европа да бъде залята от рушителния и съкрушителен комунизъм.

Аз мисля следното: днес, както и преди, съдържанието на комунистическото кредо по руски не представлява интерес, не привлича, нe чертае пред европейците желано бъдеще. И не тривиалните доводи карат неговите вироглави, глухи и лъжливи апостоли — като всички апостоли — да многоглаголстват. Западните буржоа много добре знаят, че и без комунизъм дните на онези, които живеят изключително от ренти, прехвърляни впоследствие на децата им, са преброени. Не това имунизира Европа срещу руската вяра, а още по-малко някакъв страх. Днес ни се струват доста смешнички лишените от доводи предполо­жения, върху които преди двадесет години Сорел изгради своята тактика на насилието. Буржоата не е страхлив, както той смяташе, и днес той е по-предразположен към насилие, откол­кото работниците. Никой не се съмнява, че в Русия болшевиз­мът победи, защото там нямаше буржоа.* Фашизмът, който е дребнобуржоазно движение, се прояви като по-насилствен, от­колкото целия увриеризъм. Следователно не тези съображения пречат на европееца да се обвие в комунистическа опаковка, а друго, много по-просто основание.