Бунтът на масите I явлението тълпи

Това, че в комунистическата организация, европеецът не вижда по-голямо човешко щастие.

И все пак, повтарям, твърде реална ми изглежда възмож­ността в близките години Европа да се въодушеви от болше­визма. Не поради него самия, а въпреки него.

Нека си представим, че „петгодишният план”, който съвет­ското правителство преследва с херкулесовски усилия, бъде изпълнен и огромната руска икономика не само се възстанови, но и даде пищни плодове. Независимо от своето съдържание, болшевизмът е исполински опит за човешко дело. В него хората решително са прегърнали идеята за нова съдба и твърдо понасят суровата дисциплина, наложена им от тази вяра. Ако неподв-ластната на човешкия ентусиазъм космическа материя не про­вали изцяло този опит, достатъчна е и най-малката пролука, през която пламъкът на това изумително дело ще озари конти­ненталния хоризонт, подобно на ярко и ново съзвездие. И ако междувременно Европа продължи да вегетира, така жалка и и отпусната поради липса на дисциплина, и без проект за нов живот, кой би могъл да я предпази от заразата на толкова възвишено дело? Да очакваме, че европеецът няма да се въоду­шеви от този призив към нов живот и то при положение, че пред него не се разкриват ярки хоризонти, означава, че не го позна­ваме добре. За да служи на нещо, което ще даде смисъл на живота му и ще го извади от собствения му екзистенциален вакуум, европеецът може твърде лесно да отстъпи пред кому­низма и да се повлече след него не заради същността му, а заради моралния му жест.

Според мен единственото дело, което може да се противо­постави на победата на „петгодишния план”, е изграждането на Европа като велика национална държава.

Политикономистите твърдят, че от своя страна такава победа е твърде малко вероятна. Но безкрайно жалък е онзи антикомунизъм, който се осланя единствено на материалните затруднения на своя противник. Провалът на последния би означавал всеобщ провал: на всички и всичко, на съвременния човек. Комунизмът е екстравагантен „морал” — нещо, подобно на морал. Не е ли по-добре и по-достойно да противопоставим на този славянски морал нов западен морал — изграждането на нова програма за живот?

Същността на въпроса е, че Европа е останала без могзал. Не искам да кажа, че човекът —маса захвърля старомодния морал и обръща поглед към друг, покълващ морал, а че изгражда своето съществуване върху стремежа да живее, без да се подчинява на никакъв морал. Не вярвайте нито дума на младите, когато говорят за „новия морал”. Категорично отхвърлям възможността днес в някое кътче от континента да съществува група, която да изразява нов ethos, който да наподобява морал. Да се говори за „новия” морал, означава да се проповядва безнравственост и да се търси най-удобното средство да се вършат беззакония.

Поради тази причина би било твърде наивно от наша страна да кажем в лицето на днешния човек, че му липсва морал. Обвинението ще го направи безгрижен или дори ще го поласкае. Безнравствеността се е превърнала в евтина стока, която всеки излага на показ.

Ако оставим настрана групите, които са остатъци от мина­лото — християни, „идеалисти”, стари либерали и т. н. — сред всички онези, които представляват съвременната епоха, няма да открием нито един, чието отношение към живота да не се свежда до убеждението, че има всички права и никакво задъл­жение. В действие или бездействие, било под маската на реакционер или на революционер, в края на краищата това е човек, незнаещ никакво задължение и със самочувствието на личност с неограничени права.

Каквото и семе да бъде засято. в„дочл&та на такава, душев­ност/ плодът, който ще се роди, ще бъде един и същ и ще се превърне в претекст за неподчинение... Ако се представя за реакционер или антилиберал, то ще е, за да твърди, че спасе­нието на родината, на държавата, дава право да бъдат разруше­ни всички останали норми и ближният да бъде подтискан, особено ако той е възвишена личност. Но същото е и с револю­ционера: привидната му любов към работника, бедняка и соци­алната справедливост е маскарад и средство да отхвърли от себе си задължения като учтивост, лоялност и най-вече — уважението към по-висшия. Познавам не един човек, постъпил в редиците на една или друга работническа партия само и само за да си извоюва правото да не зачита интелигентността и да не са церемони с нея. Що се отнася до останалите диктатури, много добре знаем как те величаят човека — маса.

С пълната липса на отговорност донякъде се обяснява едно колкото смешно, толкова и скандално съвременно явление: създаването на платформа на „младежта”. Това може би е най-гротескната черта на нашето време. Смешно е, че хората се пишат за „млади”, защото знаят, че младият има повече права, отколкото задължения и може да отлага безсрочно изпълнението на тези задължения. Младият винаги мисли, че е освободен от дълга да върши или вече да е извършил подвизи. Винаги живее на кредит. Това е в природата на човека. Нещо като фалшиво право, изпълнено с ирония и нежност, което немладите признават на младежите. Но изумително е, че това право днес се приема за действително само и само възрастните да си припишат заслугата, че вече са извършили нещо.

Колкото и невярно да ни се струва, младежта е превърната в chantage. В действителност живеем във време на всеобщ chantage, който се проявява в две взаимно допълващи се форми: шантажът на насилието и шантажът на хумора. И в двата случая целта е една и съща: низшият, обикновеният човек, да се чувства освободен от задължението да се подчинява.

Ето защо е безсмислено да придаваме благороден характер на настоящата криза, представяйки я като конфликт между два морала или две цивилизации: едната западаща, а другата — в сиянието на своята зора. Човекът —маса просто е лишен от морал, който всъщност е чувство за подчинение, съзнание за дълг. Но може би е грешка да се каже „просто”. Въпросът не е само в това, че този вид съзнание е лишено от морал. Нека да не опростяваме толкова нещата. Така, без причина, не можем да бъдем лишени от морал. Думата, наречена аморалност е лещо, което не съществува. Ако не искаме да се подчиняваме на никаква норма, то velis nolis* ние трябва да се подчиняваме на нормата да отхвърляме всякакъв морал: това не е аморално, а безнравствено. Това е отрицателен морал, който запазва формата на другия, но вече лишен от съдържание.

Как се е стигнало до убеждението, че животът е аморален? Несъмнено поради факта, че цялата ни култура и съвременна цивилизация ни дават доказателство за това. Днес Европа изживява тежките последствия от духовното си поведение. Тя безрезервно се беше отдала на чудесна култура, но без корени.

Целта на есето беше да нахвърлим чертите на определен европейски човешки тип, като анализираме преди всичко отно­шението му към цивилизацията, в която се е родил. Това беше необходимо, защото тази личност не е представител на друга цивилизация, която да се противопостави на старата, а е чисто отрицание, отрицание, зад което се крие действителен парази­тизъм. Човекът —маса все още живее именно от отрицанието на онова, което други са създали. Неговата психограма няма нищо общо с основния въпрос: кои са главните недостатъци на съвременната европейска култура? Очевидно е, че те са причина за съществуването на този преобладаващ човешки вид.

Въпросът е прекалено обширен и тук няма да се занимавам с него. Той ни задължава обстойно да развием доктрината за човешкия живот, която в това есе, подобно на контрапункт, е само загатната. Може би е близко мигът, в който гласно ще бъде изречена.

Скоро ще стане година, откакто, вдъхновен от холандския пейзаж, където ме беше запратила съдбата, написах „Пролог за французи”, включен в първото издание на тази книга. По онова време Англия навлезе в един от най-проблематичните етапи на своята история и малцина в Европа вярваха в латентните й добродетели. Напоследък толкова неща се провалиха, че, пов­лечени от мисловната инерция, ние започваме да се съмняваме във всичко, дори и в Англия. Говореше се, че този народ запада и всички нахалници, които впоследствие се оказаха безумци, се осмелиха да интриганстват срещу него. Въпреки известен риск, за който сега не искам да говоря, аз все пак изразявах своята твърда вяра в европейската мисия на английския народ — мисия, определена му отпреди два века и която днес във висша степен е призован да изпълни. Но тогава не мислех, че фактите толкова скоро ще потвърдят моята прогноза и ще възвърнат надеждата ми, а още по-малко, че така точно ще докажат решаващата роля на Англия по отношение на континента — роля, която аз й бях приписал, използвайки едно хумористично сравнение. Операцията за възстановяване на историческия по­рядък, която Англия поема, е от изключително значение. Във вихъра на най-свирепия ураган английският кораб сменя всич­ките си платна, променя курса си с два квадранта, издига се срещу вятъра и новият му курс променя съдбата на света. И то без никакво ръкомахане, а с много по-голяма сила от тази, която описах. Ясно е, че начините да се гради история са много — почти толкова, колкото и да се руши.

Периодично — от столетия насам — континенталците, събуждайки се някоя сутрин, се почесват по главата и възкликват:”Тази Англия!...” Това възклицание крие изненада, слисване и съзнание за нещо възхитително, но непонятно. Действително английският народ е най-странното явление на планетата. Не говоря за отделния англичанин, а за социалното тяло, за цялото общество. Така че странното, поразителното е от социологичес­ко, а не от психологическо естество. И тъй като социологията е една от най-неясните за човека дисциплини, без достатъчна подготовка не би било възможно да кажем защо Англия е странна и поразителна. А още по-малко да обясним как е станала такава. Убеждението, че един народ притежава предва­рително даден „характер” и че историята му е еманация от този характер, не позволява дори да се започне такъв разговор. „Националният характер”, както и всичко човешко, не е дар божи, а творение. В хода на историята националният характер се изгражда, руши се и отново се изгражда. Въпреки етимологията на думата, нацията не прави, а се прави. Тя е успешно или неуспешно начинание, дело, което се започва след редица опити, което се развива и се коригира, което един или няколко пъти „губи нишката” и трябва да започне отначало или да се възобнови. Интересно би било да уточним кое е изумителното или необичайното в английския живот през последните сто години. След това бихме се опитали да покажем как Англия е придобила тези социологически свойства.

Въпреки че тази дума е твърде педантична, настоявам да я използваме, защото зад нея се крие най-основното и плодотвор­ното. Трябва да изтръгнем психологизма от историята, така както вече е бил изтръгнат от много науки. Изключителното в Англия не се съдържа в създадения от нея човешки тип. Много спорен е въпросът дали англичанинът като индивид има по-го­ляма стойност от другите форми на индивидуалност от Изток и Запад. Аз твърдя, че изключителното, крайно оригиналното у английския народ е начинът, по който изгражда обществения или колективния живот и по който се изгражда като общество. По това се противопоставя на останалите народи. Може би скоро ще ми се отдаде случай да изясня онова, което искам да кажа.

Голямото ни уважение към Англия не ни предпазва от раздразнението, породено от недостатъците й. Няма народ, който, погледнат през призмата на друг народ, да не е непоно­сим. От тази гледна точка англичаните са изключително отчай­ващи. Достойнствата на един народ, както и на човека, се наслагват върху неговите недостатъци и ограниченост. Първото, което забелязваме у този народ, са неговите граници, които както в морално, така и във физическо отношение, са негови предели. Нервното напрежение, в което нациите живеят през последните месеци, измести руслото на техния живот: те излагаха на показ своите вродени недостатъци. Ако прибавим и факта, че Испания беше една от главните теми, по които се спореше, ще стане ясно колко много ме измъчваше обстоятел­ството, че в Англия, Франция и Америка темата за нашата страна беше представяна по напълно безнравствен и порочен начин. Поразявало ме е решителното нежелание общественото мнение в тези страни да бъде добре осведомено; а във връзка с Испания най-много съм мразил жестовете на великодушна милост. Англосаксонските среди — не правителствата, а стра­ните — се оставиха да бъдат повлечени от интригите, лекомис­лието, невежеството, остарелите предразсъдъци и новото лице­мерие, без да се опитват да ги обуздаят. Сериозно се даваше ухо на най-големите глупости, стига те да са туземни, но пък за сметка на това твърдо беше решението да се прекъсне всеки испански глас, способен да изясни нещата, или да бъде изслу­шан, след като се деформира.

Въпреки и с убеждението, че насилвам нещата, това ме накара да се възползвам от първата възможност да говоря за Испания и поради недоверчивостта на английската публика аз изпълних своето желание в страниците, озаглавени „Относно пацифизма...”, които на пръв поглед не засягат този въпрос. При добро желание читателят няма да забрави предназначени­ето им. Тъй като говоря на англичани, аз се опитах да се приспособя към техните навици. В думите ми няма „изящество” и са написани в стил „пикуик”, изпълнен със сдържаност и евфемизми.

Нека се има предвид, че Англия не е страна на писатели, а на търговци, инженери и благочестивци. Затова нейният език и начин на изразяване се състоят в това да не се казва онова, което се говори, а да бъде то загатнато или заобиколено. Англичанинът не се е родил на този свят, за да се изразява, а да премълчава. С безстрастно изражение, обвити в дима на лулата, англичаните бдят над своите тайни. Това е изключител­на воля и за човечеството е от голямо значение да запази невредими богатството и силата на мълчаливостта. Но същев­ременно много се затруднява разбирателството с другите на­роди и преди всичко с нашите. Човекът от Юга е склонен към бъбривост. Гърция, която ни възпита, ни е развързала езика и ни е направила недискретни a nativitate. Атинизмът е победил лаконизма и за атинянина да живее означава да говори, да се изразява, да крещи до прегракване и ясно и изразително да разкрива своите най-интимни тайни. Затова е обожествил гово­ра, logos-a, и му е приписвал магическа сила, а реториката на античната цивилизация е била това, което за нас в момента е физиката. Под въздействието на тази наука романските народи са изковали сложни, но възхитителни езици, изпълнени със звучност и несравнимо изящество; езици, предназначени за безкрайни беседи — на тържище или площад, на естрада, в кръчма или на вечеринка. Ето защо сме ужасени, когато чудес­ните англичани започнат да издават онези недоволни звуци, от които се състои езикът им.

Темата на следващото есе е взаимното неразбирателство между западните народи — народи, които още от детството си живеят заедно. Фактът е поразителен. Европа винаги е предс­тавлявала нещо като общ дом, в който семействата никога не живеят отделно, а напротив, нишките на семейното им същес­твуване постоянно се преплитат. Тези народи, които сега се игнорират, като малки са играли заедно из коридорите на голямото общо жилище. Как са стигнали до пълното неразби­рателство? Генезисът на това отвратително положение е дълбок и сложен. За да илюстрирам сложността на нещата, ще приведа следния пример: фактът, че някои народи са се превърнали в съдници на други, че си позволяват да ги презират или оскър­бяват, защото са различни, и фактът, че могъщите днес нации могат да твърдят, че стилът или „характерът” на един по-малък народ е абсурден, защото във военно или икономическо отно­шение е слаб, са явления, които допреди петдесет години не са били известни. Въпреки претенциозната си суетност и слаба интелектуална гъвкавост, въпреки мисълта, че владее абсолют­ната истина, на френския енциклопедист от XVIII век никога не би му хрумнало да презира една „необразована” и бедна страна като Испания. А ако някой го е правил, то скандалът, който е предизвиквал, е доказателство за това, че някогашният човек не е смятал, подобно на парвенюто, че различията във властта означават различия в човешкия ранг. Напротив, това са времена на дълги, изпълнени с любопитство пътешествия, при които човек е вкусвал удоволствието да открие различното у ближния. Космополитизмът на Фергюсън, Хердер, Гьоте е противоположност на съвременния „интернационализъм”. Той се подхранва не от отричането на националните различия, а от преклонението пред тях. Той търси многообразието на жизнени форми, не за да ги унищожи, а за да ги съчетае. Негов девиз са думите на Гьоте: „Само всички заедно живеят човешкия живот”. Последвалият го романтизъм е само негова екзалтация. Романтикът се е влюбвал в другите народи именно защото са други и в най-странния и неразбираем обичай е откривал тайни, изпълнени с велика мъдрост. По принцип е имал право. Несъм­нено е, че днешният англичанин, здраво защитен от съзнанието за политическата си мощ, не може да види изтънченото и възвишеното в заниманието — което според него е пример за безделие — да „се печеш на слънце”, занимание, на което чистият испанец съзнателно се отдава. Може би англичанинът мисли, че единственото цивилизовано занимание е да обуеш шалвари и да удряш с пръчка по една топчица — операция, която според него е изпълнена с достойнство и която той нарича „голф”.

Въпросът е много обширен и в следващите страници аз го разглеждам откъм най-важната му страна. Това взаимно непоз­наване е причина английският народ, недопуснал до днес сери­озни исторически грешки, да попадне в клопката на най-вели­ката грешка — пацифизма. От всички причини, породили нас­тоящите нещастия на света, онази, която най-добре може да бъде конкретизирана, е разоръжаването на Англия. Нейният политически гений й позволи през последните месеци да поп­рави донякъде злото, благодарение на невероятното усилие на self—control. Може би съзнанието за отговорност е допринесло за това решение.

Това е нишката на мисълта в следващите страници, писани с дълбокото желание да спомогнат за възстановяването на Европа. Длъжен съм да предупредя читателя, че забележките са прибавени сега и че значението им трябва да се отнася към настоящия месец.

Вече двадесет години Англия — правителството й и обществе­ното мнение — е забъркана в пацифизма. Грешка е в тази единствена дума да включваме най-различни начини на поведе­ние — толкова различни, че на практика дори са противополож­ни. Наистина пацифизмът има много форми. Единственото общо между тях е нещо доста неопределено: убеждението, че войната е зло, и стремежът тя да бъде премахната като форма на отношение между хората. Оттук нататък, още с въпроса до каква степен е напълно възможно премахването на войната, започват разногласията между пацифистите, които достигат връхната си точка при обсъждането на средствата, необходими за установяването на мира върху нашата свръхвойнствена земя. Може би един анализ на различните форми на пацифизма ще бъде много по-полезен, отколкото се предполага. Но мястото на подобен анализ не е тук, въпреки че той доста точно би разкрил характера на своеобразния пацифизъм на Англия — пацифизъм, в който правителството й и общественото й мнение се забъркаха преди двадесет години.

За нещастие, съвременната действителност улеснява зада­чата ни. Известно е, че английският пацифизъм беше грешка. Провалът бе толкова голям, толкова пълен, че с основание някой може да се замисли дали въпросът не трябва да бъде преразгледан из основи и да се запита дали пацифизмът като цяло не е грешка. Но тук аз ще се опитам да се приспособя, доколкото мога, към английската гледна точка, изхождайки от предположението, че този стремеж за мир в света е чудесно намерение. Но това още повече подчертава останалите грешки, а именно грешките при оценката на възможностите за мир, разкрити ни от настоящата действителност, и при определянето на поведението на пацифистите.

С тези мои думи не искам да обезсърча никого. Напротив. Защо да се обезсърчаваме? Може би човек няма право единст­вено на две неща: на крайно въодушевление и на обезсърчение. Никога няма достатъчна причина нито за едното, нито за другото. Достатъчно е да отбележим странния факт, характерен за човешкото поведение, при който едно толкова отрицателно и изпълнено с провал положение, като извършването на грешка, по вълшебен начин се превръща в нова победа на човека, веднага щом той признае тази своя грешка. Само по себе си признаването на грешка е нова истина и нова светлина.

Обратно на мнението на оплаквачите, всяка грешка е имот, който увеличава материалното ни състояние. Вместо да оплак­ваме грешките си, трябва да се възползваме от тях. Ето защо трябва да ги проучим из основи, да открием техните корени и след това решително да си изградим нова концепция за нещата. Аз предполагам, че англичаните спокойно, но решително вече се готвят да поправят огромната грешка на своя двадесетгоди­шен своеобразен пацифизъм и да го заменят с друг — по-прозорлив и по-ефикасен.

Както почти винаги става, най-големият недостатък на английския пацифизъм — и общо на всички пацифисти — бе подценяването на противника. Това подценяване ги доведе до лъжливи заключения. Във войната пацифистът вижда зло, прес­тъпление или порок. Но забравя, че преди всичко и въпреки всичко войната е изпълнен с тежки усилия опит на човека да разреши определени конфликти. Войната не е инстинкт, а изобретение. Тя е чужда на животните и е напълно човешко творение подобно на науката или управлението. Тя доведе до едно от най-великите открития — основа на всяка цивилизация: откритието на дисциплината. Всички останали форми на дис­циплина са резултат от първичната военна дисциплина. Ако не си даде ясна сметка, че войната е гениално и изключително средство за живот, пацифизмът е обречен на провал.

Като всяка историческа форма, войната има два аспекта: мигът на нейното изобретение и мигът на нейното преодолява­не. В мига на своето изобретение тя представлява огромен прогрес. Днес, в стремежа да бъде преодоляна, виждаме само черната й страна, нейния ужас, бруталност и необоснованост. По същия начин, без да се замисляме, заклеймяваме робството, като не си даваме сметка какъв голям напредък е било за човечеството. Защото преди него победените са били убивани. Благодетелен човешки гений е бил онзи, който е дал идеята да не се убиват пленниците, а да се запазва животът им и да се използва техният труд. Огюст Конт, човек с изключителен ум, прозря същността на робството — като отхвърли глупостите на Русо — и днес ние трябва да обобщим неговия опит и да се научим да разглеждаме явленията, изхождайки от двойната гледна точка, т.е. аспекта им при тяхното появяване и аспекта им при техния край. Много изкусно римляните са превъплътили тези два мига в две божества — Адеона и Абеона, бога на идването и бога на отиването.

Но тъй като не е запознат с елементарни неща, пацифизмът направи живота си лесен. Повярва, че достатъчно условие войната да бъде премахната е да не воюваме или поне да се стремим към това. Тъй като за него войната е само злокачест­вено образувание в тъканта на човешките взаимоотношения, той си въобрази, че може само да я изкореним, без да я заменим с друго. Войната е огромно усилие, което може да бъде избегнато, ако под мир разбираме още по-голямо усилие — система от най-сложни действия, за които в определена степен е необхо­дима и плодотворната намеса на гения. Всичко друго е грешка. Грешка е мирът да се разглежда като празно пространство, което войната оставя след своето отмиране, грешка е да забра­вяме, че след като войната е творение, то и мирът трябва да бъде сътворен, да бъде изграден, като в това велико дело човечеството вложи всичките си сили. Мирът не е плод на дърво. Значителните неща не са подарък — човек трябва сам да ги създаде, да ги изгради. Ето защо най-вярното название на нашия човешки вид е homo faber.

При това положение не е ли странно убеждението на Англия, че единственото, което може да направи в полза на мира, е да се разоръжи? Това убеждение е непонятно за нас, ако не отчетем грешката, залегнала в основата му: представата, че войната е резултат от човешките страсти и че ако те бъдат обуздани, войнствеността ще бъде потушена. За да си изясним въпроса, нека си послужим с метода на Лорд Келвин при разрешаването на проблемите на физиката: да изградим въоб­ражаем модел. Нека си представим, че в определен момент всички се откажат от войната, както Англия се опита да направи. Вярвате ли, че това е достатъчно; нещо повече, вярвате ли, че това представлява дори крачка към мира? Велика грешка! Войната, повтарям, е сътворено от хората средство за разреша­ване на определени конфликти. Обузданите страсти, миролю-бието на цялото човечество няма да струват и пукнат грош, защото конфликтите трябва да бъдат разрешени, а докато не се сътвори друго средство за тяхното разрешаване, войната отново и отново ще бичува тази въображаема планета, населена само от пацифисти.

Следователно, не желанието за мкр е най-важното в паци­физма. Необходимо е това понятие да се изпразни от съдържа­нието си на добронамереност и да се изгради като система от нови средства за отношение между хората. И докато пацифиз­мът не се превърне от необосновано и удобна желание в сложно съчетание от нови технически средства, не може да очакваме нищо плодотворно.

Огромната вреда, която този пацифизъм нанесе на каузата на мира, е във факта, че не ни позволи да осъзнаем липсата на най-елементарни технически средства, с чиято помощ най-точ­но се изгражда онова, което носи абстрактното название мир.

Като форма на отношение между хората мирът е право. Но пацифизмът в сегашния си вид издига предположението, че това право съществува, че е на разположение на хората и че единс­твено техните страсти и насилнически инстинкти са причина то да бъде пренебрегвано. Това е крайна противоположност на истината.

За да съществува правото или клон от него е необходимо:

1. Някои хора, изпълнени с изключително вдъхновение, да от­крият определени правни постановки или принципи.

2. Пропа­гандирането и разпространяването на тези правни постановки сред цялата общественост (в случая поне сред обществеността, съставена от европейските и американските народи, включител­но и английските владения в Океания).

3. Това разпространение да добие такава власт, че правните постановки да се утвърдят като „обществено мнение”. След това, едва след това можем да говорим за право, т. е. за действуваща норма. Без значение е, че няма законодатели, без значение е, че няма съдии. Ако тези идеи наистина подчинят хората на силата си, ще се превърнат в нравствени първоинстанции. Това е истинската същност на правото.

Не знаем кои са „субективните права” на нациите и дори не предполагаме как ще изглежда „обективното право”, което ще регулира тяхното поведение. Изобилието от международни съдебни инстанции и междудържавни арбитражни органи през последните петдесет години е само параван, зад който се крие липсата на истинско международно право. Ни най-малко не подценявам значението на тези магистратури. За прогреса на дадена нравствена функция винаги е било от голямо значение тя да бъде материализирана в конкретна, обособена организа­ция. Но до ден днешен с това се изчерпва съдържанието на международните съдебни инстанции. В основни линии правото, което те прилагат, съществуваше още преди тяхното създаване. Ако преразгледаме въпросите, обсъждани от тези съдебни инстанции, ще видим, че от древни времена същите въпроси са били разрешавани по пътя на дипломацията. В основното си значение, т. е. създаването на право относно своеобразната действителност на нациите, съдебните инстанции не представ­ляват значителен напредък.

В това отношение не може да се очаква по-голяма плодот-ворност от етапа, започнал с Версайския договор и учредяване­то на Обществото на народите — двете най-големи мъртви тела. Противно ми е да привличам вниманието на читателя върху провалили се, смазани или разбити неща. Но е необходи­мо, за да събудя поне малък интерес към нови велики дела, към нови и целебни начинания. Не бива за втори път да се допуска грешка, подобна на Обществото на народите, по-точно на онова, което тази институция представляваше и което означаваше в момента на своето създаване. Тя не беше обикновена грешка, като всички останали в областта на политиката. Това беше дълбока грешка. Беше дълбока историческа грешка. „Духът”, който подтикна към неговото създаване, системата от философ­ски, исторически, социологически и правни идеи, от която се роди този проект, в исторически смисъл бяха вече мъртви, принадлежаха на миналото, а не на бъдещето, бяха архаични. Не че сега, след като фактите са налице, е много лесно да се поддържа такова мнение. Още тогава в Европа имаше хора, които обявяваха неговия неизбежен провал. Както доста често се случва в историята, този провал беше предсказан. Но и както почти винаги става, политиците не обърнаха внимание. Няма

да уточнявам към кое братство принадлежаха онези пророци. Достатъчно е да спомена, че те са от този човешки вид, който е крайно противоположен на политическия. Винаги управлява политикът, а не пророкът; но от голямо значение за съдбините на човечеството е политикът да се вслуша в думите на пророка. Великите епохи на историята са плод от изкусното съчетание на тези два човешки вида. Може би една от дълбоките причини за хаоса в съвременния свят е фактът, че от две поколения насам политиците се обявиха за независими и над пророците. Това доведе до позорното положение, при такова голямо развитие на историята и цивилизацията, днес повече от всякога светът да се движи без цел, воден от сляпата механика. Все по-невъз­можно става изграждането на здрава политическа линия без пророчество. Дано сегашните катастрофи отворят отново очите на политиците и те се убедят, че има хора, които поради въпросите, с които се занимават, или поради острата си чувст­вителност, имат усет за бъдещето.*

Обществото на народите беше огромен юридически апарат, създаден за несъществуващо право. Липсата на правно съдър­жание беше запълнена от безкрайната дипломация, която под маската на правото спомогна за всеобщата деморализация.

Нека читателят насочи вниманието си към който и да е от големите конфликти, пред които днес нациите са изправени, и да признае пред самия себе си дали вижда някаква юридическа норма, която да може, дори само на теория, да разреши този конфликт. Какви са например правата на една страна, която вчера е имала двадесет милиона жители, а днес те са четири­десет или осемдесет милиона? Кой има право на необитаваното в света пространство? Тези най-елементарни и груби примери ясно доказват илюзорния характер на пацифизма, ако той не се превърне в ново юридическо средство. Безспорно, правото, за което говорим тук, е много сложно изобретение. Ако беше просто, то би съществувало открай време. То е сложно, точно толкова сложно, колкото мирът. Но епоха, родила пространствената геометрия, четириизмерната физика и механиката на прекъсващото се, може без страх да гледа пред себе си и да се реши да осъществи това дело. До известна степен проблемът за новото международно право е от същото естество, от което са съвременните доктринални успехи. И тук става въпрос определена човешка дейност — правото — да бъде освободена от радикалното ограничение, на което винаги е била подлагана. Правото е статична материя и ненапразно основният му орган е държавата. Човекът още не е успял да създаде форма на правосъдие, която да не се вмества в клаузата rebus sic stantibus. Но човешките неща не са res stantes, а напротив: те са истори­чески дела, т. е. чисто движение, вечно изменение. Традицион­ното право е само регламент за една парализирана действител­ност. Историческата действителност, която периодично ради­кално се изменя, неизбежно се сблъсква с непроменливостта на правото, което се превръща в усмирителна риза. Но ако наденем усмирителната риза на здрав човек, той ще полудее от ярост. Ето защо историята има този странен патологичен вид, под който ни се представя като вечна борба между паралитици и епилептици. Революциите избухват вътре в народите, а войни­те — между народите. И както ни учи Библията, доброто, за каквото правото се представя, се превръща в зло: „Вие пък превръщате правосъдието в отрова, а плода на правдата — в горчило”.

В международното право това несъответствие между не­променливото правосъдие и подвижната действителност, която пацифистът иска да подчини на първото, достига до своята връхна точка. Според правото историята е преди всичко промя­на в разпределението на властта върху земята. И докато не бъдат създадени правни принципи, които дори само на теория да регулират по задоволителен начин тези промени във властта, пацифизмът ще си остане обречено любовно терзание.