Бунтът на масите I явлението тълпи

Конкретен пример за този механизъм откриваме в едно от най-обезпокоителните явления през последните тридесет годи­ни: огромното нарастване във всички страни на полицейските сили. Социалният растеж неизбежно ни принуди да го напра­вим. И колкото и естествено да ни се струва, не трябва да забравяме чудовищно парадоксалния факт, че за да може насе­лението на големия град спокойно да се движи и да ходи на работа, то безусловно се нуждае от полиция, която да регулира движението. Но наивност от страна на „порядъчните” хора е да мислят, че тези сили на „обществения ред”, създадени за реда, ще се задоволят да налагат винаги онзи ред, който първите искат. Неизбежно ще се стигне дотам те да определят и изберат реда, който ще налагат, а той естествено ще е онзи, който им изнася.

Добре е да се възползваме от допира с тази материя, за да отбележим различната реакция на едно и друго общество по отношение на дадена обществена потребност. Когато към 1800 г. новата промишленост започва да създава човешки тип — промишления работник, — по-престъпен от традиционните, Франция бърза да създаде многочислена полиция. Към 1810 г. в Англия по същите причини престъпността нараства и тогава англичаните изведнъж осъзнават, че нямат полиция. На власт са консерваторите. Ще създадат ли полиция? Нищо подобно. Предпочита се, доколкото е възможно, да се издържа на прес­тъпността. Хората се примиряват да се оправят в безредието, като го възприемат като откуп за свободата. В Париж — пише Джон Уилям Уърд³⁸ имат възхитителна полиция, но скъпо плащат за облагите от нея. Предпочитам на всеки три или четири години да гледам обезглавяването на половин дузина хора на Ratcliffe Road, отколкото да съм подложен на посещения вкъщи, на шпиониране и на всички машинации на Фуше"³⁹. Това са две различни представи за държавата. Англичанинът желае държавата да има граници.

ВТОРА ЧАСТ
КОЙ УПРАВЛЯВА В СВЕТА?

XIV

КОЙ УПРАВЛЯВА В СВЕТА?

Неведнъж съм повтарял, че европейската цивилизация автома­тично е водила до бунт на масите. От една страна, този бунт е оптимален вариант; вече казахме: бунтът на масите е причина за изумителното повишаване на жизненото равнище на хората в наши дни. Но обратната страна на същото това явление е ужасяваща; погледнат откъм нея, бунтът на масите означава радикална деморализация на човечеството. Нека сега разгледа­ме въпроса от нови гледни точки.

Същността, или естеството, на всяка нова историческа епоха е резултат от вътрешни изменения — на човека и неговия дух, или от външни — формални и като че ли механични. Сред последните най-важното може би е промяната на властта. Но тя води и до промяна на духа.

Ето защо, ако искаме да разберем определен период, един от първите ни въпроси трябва да бъде: „Кой управлява в света по онова време?”. Може да се окаже, че по онова време хората са били разпръснати, без връзка едни с други, образуващи вътрешни и независими светове. По времето на Милтиад⁴⁰ средновековният свят не е познавал отдалечения ориенталски свят. В подобни случаи нашият въпрос „Кой управлява в света?” трябва да бъде отнесен до всяка група на съвместен живот. Но от XVI век цялото човечество навлезе в гигантски процес на уеднаквяване, който в наши дни стига до своя краен предел. Вече няма човечество, което да живее отделно, на групи — няма острови човечество. Ето защо може да се каже, че още оттогава, от онзи век, този, който управлява в света, упражнява своето тоталитарно влияние навсякъде. Ролята на хомогенната група, формирана от европейските народи, беше такава в продължение на три века. Европа управляваше и под нейната единна власт светът живееше единен или поне прогресивно обединен.

Този начин на живот се нарича „Модерни времена” — сиво и неизразително название, под което се крие нашата действи­телност: епохата на европейската хегемония.

Преди всичко нека кажем, че под управление тук не разби­раме упражняването на материална власт, на физическо наси­лие. Защото нашата цел е да избегнем глупостите, поне вели­ките. Добре: устойчивото и естествено отношение между хора­та, наречено „управление”, никога не почива на силата, а нап­ротив: тъй като един човек или група от хора упражнява властта, то и разполага с онзи апарат или социална машина, наречена „сила”. Случаите, в които на пръв поглед изглежда, че силата е основата на властта, при по-нататъшно проучване се открояват като най-добрите примери за доказване на тази теза. Наполеон подложи Испания на агресия, в продължение на известно време поддържаше тази агресия, но всъщност нито един ден не управлява в Испания. При това държеше силата в свои ръце или именно защото се уповаваше само на силата. Трябва да се прави разлика между факт, или процес на агресия и управление. Управлението е естествено упражняване на вли­яние. То винаги се основава на общественото мнение: вина­ги — днес, както и преди десет хиляди години, при англичани­те, както и при първобитните народи. На земята никога никой не е управлявал, укрепвайки своята власт на нещо друго, освен на общественото мнение.

Или може би се мисли, че върховната власт на обществе­ното мнение е измислица на адвоката Дантон през 1789 г. или на Свети Тома Аквински⁴¹ през XIII век? Възможно е осъзна­ването на тази върховна власт да е станало тук или там, на тази или друга дата; но фактът, че общественото мнение е радикал­ната сила, която в човешките общества ражда явлението управ­ление, е толкова стар и вечен, колкото самият човек. Така във физиката на Нютън гравитацията е силата, която ражда движе­нието. Законът на общественото мнение е универсалната гра­витация на политическата история. Без него не би била възможна и историческата наука. Ето защо толкова ясно Хюм⁴² намек­ваше, че задачата на историята е да докаже, че върховната власт на общественото мнение съвсем не е утопична аспирация, а винаги и всякога е била решаваща сила в човешките общества. Дори и онзи, който управлява в съюз с еничарите, зависи от мнението на последните и от мнението, което останалите жители имат за тях.

Истината е, че в съюз с еничарите не се управлява. Ето думите на Талейран⁴³ към Наполеон: „С щиковете, сир, може да се направи всичко освен едно: да се седне върху тях”. Управлението не е присвояване на власт, а нейното спокойно упражняване. Накратко: да се управлява, означава да се седи. Трон, министерско кресло, седалище. Противно на наивното и объркано мнение, да се управлява не е толкова въпрос на умение да размахваш юмруци, колкото да си седиш на задните части. Държавата в края на краищата е обществено мнение; положение на равновесие, статично положение.

Но понякога общественото мнение не съществува. Едно общество, разделено на противоречащи си групи, чиято сила на мнение взаимно се унищожава, не позволява да се изгради власт. И тъй като безвъздушното пространство изпълва приро­дата с ужас, тази празнина, оставена от несъществуващата (липсващата) сила на общественото мнение, се запълва с гру­бата сила. Накратко, грубата сила се превръща в заместител на общественото мнение.

Ето защо, ако искаме най-точно да формулираме закона на общественото мнение като закон на историческата гравитация, трябва да се съобразяваме с тези случаи на отсъствие и така стигаме до една формула, която е познатото, достойно за уважение и правдиво общо разсъждение: може да се управлява против общественото мнение.

Това ни води до разбирането, че управление означава господство на дадено мнение; следователно — на даден дух; и че управлението не е нищо друго освен духовна власт. Истори­ята го потвърждава недвусмислено. Всяко примитивно управ­ление има „сакрален” характер, защото се основава на религи­озното, а религиозното е първата форма, под която винаги се проявява онова, което в последствие ще бъде дух, мнение; накратко: нематериалното и ултрафизичното. Същото явление се откроява през Средновековието, и то в голям мащаб. Първата държава или обществена власт, която се формира в Европа е църквата с нейния специфичен характер, наречен „духовна власт”. Политическата власт, която поначало не е друго освен духовна власт, господство на определени идеи, взима пример от църквата и така се създава Свещената Римска империя. По този начин два вида власт се борят — и двете духовни — и поради невъзможността да се разграничат в същността си — и двете са дух — достигат до съвместното решение, всяка една поотделно да заеме определена модалност на времето: време­вата и вечната. И светската власт, и религиозната власт са духовни; но едната е дух на времето — вътрешносветско и променящо се обществено мнение, докато другата е дух на вечността — мнението на Господ, мнението, което Господ има за човека и неговите съдбини. Ето защо, както може да се каже, че на тази дата управлява еди —кой си човек, еди —кой си народ или хомогенна група от народи, така и може да се каже, че на тази дата преобладава еди —коя си система от мнения — идеи, предпочитания, аспирации, цели.

Как трябва да се разбира това господство? Повечето хора нямат мнение, затова е необходимо то да им бъде наложено отвън, със сила, така както се смазват машините. Нужно е духът, независимо какъв е той, да има власт и да я упражнява, за да може хората, които нямат мнение — а те са мнозин­ство — да придобият такова. Без мнение човешкото съжителс­тво би Било хаос, дори нещо Повече: историческо нищо. Без мнение животът на хората ви бил лишен от архитектура, от органичност. Ето защо без духовна власт, без някой, който да управлява, сред човечеството цари хаосът. Съответствено, всяка промяна на властта, всяка смяна на управляващите, едновре­менно е и промяна на мнения, т. е. нищо повече от промяна на историческата гравитация.

Да се върнем сега към началото. В течение на няколко века в света управляваше Европа — един конгломерат от народи със сходен дух. През Средновието във времевото измерение на света не е управлявал никой. Същото е и положението през всички междинни епохи на историята. Затова те винаги са представлявали относителен хаос и относително варварство, десрицит на мнение. Това са времена на безумна обич, силна омраза, страстни желания и отвращения. Но за сметка на това почти липсва обществено мнение. Такива времена не са лишени от удоволствия. През великите епохи обаче човечеството живее чрез мнението и затова има ред. От другата страна на Средно­вековието отново откриваме епоха, в която, подобно на съвре­менната, някой управлява въпреки и над ограничена част от света: Рим, великият властелин. Той въдвори ред в Средиземноморието и съседните райони.

В нашите следвоенни дни започва да се говори, че Европа вече не управлява в света. Долавяте ли сериозността на подобна диагностика? Тя възвестява изместване на властта. В каква посока? Кой ще наследи Европа в господството над света? И сигурно ли е, че някой ще я наследи? А ако никой не го направи, какво ще стане?

II
Голата истина е, че всеки момент, следователно и днес, в света стават безброй много неща. Желанието да се каже какво става днес в света трябва да се разбира като самоирония. Тъй като не е възможно пряко да се опознае пълната действителност, нямаме друг избор освен да изградим произволно една дейст­вителност, да предположим, че нещата са наредени по опреде­лен начин. Това ни дава схема, т. е. някаква концепция или тъкан от концепции. С тази схема като през милиметрова хартия изследваме реалната действителност и след това, едва след това, придобиваме приблизителна представа за нея. Ето в какво се състои научният метод. Нещо повече: в това се състои умението да се ползуваме от интелекта. Ако видим по пътеката да се приближава нашият приятел и кажем: „Това е Педро”, съзнателно допускаме, и в това е иронията, грешка. Защото за нас Педро означава схематичен репертоар от физическо и морално поведение — онова, което наричаме „характер” — а истината е, че на моменти нашият приятел Педро почти по нищо не съответствува на идеята „нашия приятел Педро”.

Всяко понятие — най-общоприетото, както и най-техниче­ското — е изградено върху самоиронията, върху една загатната усмивка с крайчеца на устата, както диамантът е закрепен в нежната златна обковка. Много сериозно се казва: „Това е А и онова е Б”. Но това е сериозността на един pince — sans — rire. Това е неустойчивата сериозност на онзи, който едва се сдържа да не избухне в смях и ако не си държи добре затворена устата, ще го направи. Много добре се знае, че така, без резерви, нито това е А, нито другото е Б. Това, което се съдържа в понятието, малко се различава от онова, което се изразява чрез него, и в тази двойственост се заключава иронията. В действителност понятие е следното: аз зная, че въпреки категоричното ми твърдение, нито това е А, нито другото е Б; но като приемам, че са А и Б, аз се споразумявам със себе си относно моето жизнено поведение спрямо едно или друго явление.

Тази теория на познанието на разума би възмутила древ­ните гърци, защото те са вярвали, че истинската действителност се крие в разума. Обратно, ние мислим, че разумът, понятието е помощно средство, от което човекът се нуждае и се възползва, за да изясни собственото си положение в безкрайната и архип-роблематична действителност на своя живот. Животът е борба с нещата, за да се закрепим сред тях. Понятията са стратеги­чески план, който си изграждаме, за да отвърнем на тяхната атака. Затова, ако проучим задълбочено съдържанието на което и да е понятие, ще видим, че то не разкрива нищо за самото явление, а резюмира онова, което човек може да направи с него или да претърпи от него. Доколкото зная, подобно мнение, според което съдържанието на всяко понятие винаги е жизнено, винаги представлява възможно действие на човека или възмож­но въздействие върху него, до днес не е било поддържано от никого; но според мен то е неизбежният завършек на философ­ския процес, започнал от Кант. И ако в тази светлина преразг­ледаме цялото минало на философията до Кант, ще видим, че в основата на всички философии е казано едно и също. Е добре, всяко философско откритие не е нищо друго освен от скриване и изваждане на повърхността на нещо, което е било на дъното.

Но подобни разсъждения са прекалено отвлечени за онова, което ще кажа — толкова чуждо на философските проблеми. Просто щях да кажа, че днес в света — да се разбира истори­ческият свят — става следното: в течение на три века Европа е управлявала, а сега тя не е сигурна нито че управлява, нито че ще продължава да управлява. Да се сведе до толкова проста формула безкрайността от неща, които образуват съвременната историческа действителност, безспорно и в най-добрия случай е преувеличение и затова аз трябва да припомня, че волю или неволю да мислиш означава да преувеличаваш. Който не иска да преувеличава, трябва да мълчи; нещо повече: трябва да парализира своя интелект и да се видиоти.

Смятам, че именно това става в света и че останалото е негова последица, предпоставка, симптом или анекдот.

Не казвам, че Европа е престанала да управлява, а че през настоящите годинй Европа дълбоко се съмнява дали управлява или не, дали и утре ще управлява. На това положение съответства подобно духовно състояние у другите народи на Земята: те изпитват съмнение и не са сигурни дали днес са управлявани от някого.

През последните години се говори много за упадъка на Европа. Аз горещо моля да не се допуска наивността да се мисли за Шпенглер, само защото се говори за упадъка на Европа или на Запада. Преди да се появи неговата книга, целият свят говореше за това и успехът на книгата му се дължеше на факта, че подобно съмнение или загриженост, породени от най-различни чувства, предварително бяха завладели всички хора.

Толкова много се говореше за европейския упадък, че мнозина го обявиха за факт. Не че сериозновярваха в него и не че той беше очевиден, а просто свикнаха да го смятат за истина, въпреки че, откровено казано, не си спомняха определена дата, която решително да ги е убедила в това. Наскоро излязлата книга на Валдо Франк „Преоткриването на Америка” изцяло е изградена върху предположението, че Европа агонизира. Въп­реки това Франк нито анализира, нито дискутира, нито дори повдига въпроса за факт от такова голямо значение, който той използува като прекрасна предпоставка. Без да го проучва, той изхожда от него като от нещо неоспоримо. И тази наивност в подхода ме навежда на мисълта, че Франк не е убеден в упадъка на Европа; нещо повече, той дори не си е поставил такъв въпрос. Приема го като трамвай. Общите разсъждения са трамваите на интелектуалния транспорт.

Като него правят много хора. Преди всичко правят го народите, цели народи.

Днес светът разкрива картина на висше лекомислие. В училище, когато някой обяви, че учителят си е отишъл, тълпата от малчугани обръща всичко с главата надолу. Всеки изживява насладата да се отскубне от натиска, наложен му от присъст­вието на учителя, да захвърли оковите на нормите, да прави това; което си иска, да се чувства господар на собствената си съдба. Но тъй като вече я няма нормата, определяща задълже­нията и задачите, а тълпата от малчугани няма собствени цели, няма формално задължение, смислена задача, приемственост и траектория, то единственото, което може да прави, е да създава безпорядък.

За окайване е фриволният спектакъл, който предлагат малките народи. Понеже се говори, че Европа върви към упадък и следователно престава да управлява, всяка нация и нацийка скача, жестикулира, изправя се на главата си или се надува, като си придава вид на възрастен човек, който направлява съдбата си. Оттук и тази болестотворна панорама на „национа­лизъм”, която ни се разкрива от всички страни.

В предишните глави се опитах да нахвърля чертите на един нов тип човек, който днес преобладава в света: нарекох го човек — маса и отбелязах характерното за него: чувствувайки се обикновен, да прокламира правото на обикновеност и да отрича съществуването на по-висши инстанции. Естествено е след като във всеки, народ преобладава този начин на съществуване, подобно явление да се откроява и в съвкупността от нации. В преносен смисъл има и народи — маса, решени да се разбунтуват срещу векликите съзидателни народи — човешки малцинства от знатен произход, които са организирали историята. Наистина е комично да се наблюдава как тази,или онази републичица се надига на пръсти от своето забутано ъгълче и започва да отправя към Европа упреци, като се стреми да я заличи от картата на световната история.

Какво се получава? Европа беше създала система от норми, чиято ефикасност и плодотворност вековете доказаха. Тези норми съвсем не са възможно най-добрите. Но безспорно са Окончателни, докато не се появят други. И е непростимо да се сътворяват други, само за да бъдат превъзмогнати старите. Днес народите — маса решиха, че тази система от норми — европейската цивилизация — вече е остаряла, но понеже не са способни да създадат друга, не знаят какво да правят и за да си запълнят времето, играят на скок — подскок.

Ето коя е първата последица, когато в света никой не управлява: останалите, като започнат да се бунтуват, остават без задача, без жизнена програма.

Циганинът отишъл да се изповядва: предвидливият свещеник го попитал дали знае божиите заповеди. Циганинът отвърнал: "Отче, щях да ги науча, но се носи слух, че ще ги отменят".

Не е ли такова състоянието на света? Носи се слух, че европейските заповеди вече не са в сила и поради това всички — хора и народи — се възползват от възможността да живеят без повели. Защото съществуваха само европейските повели. Про­тивно на другите случаи, не става въпрос за зараждане на нови норми, които да изместят старите, нито за нова жар, която да погълне с буйния си огън стария отслабващ ентусиазъм. Това би било нормалното. Нещо повече: старото е старо, не защото са изминали години, а защото налице е нов принцип, който именно защото е нов, измества стария. Ако нямахме деца, нямаше да сме стари или много по-късно щяхме да остареем. Същото е и с машините. Една кола отпреди десет години изглежда много по-стара, отколкото локомотив отпреди дваде­сет години и то само защото изобретенията в автомобилната техника са имали по-бързо развитие. Упадъкът, който се зараж­да в цъфтежа на новата младост, е признак на здраве.

Но днес в Европа става нещо нездравословно и странно. Европейските повели изгубиха силата си, а в перспектива други не се очертават. Казва се, че Европа престава да управлява, а не се знае кой би могъл да я замести. Под Европа преди всичко разбираме Франция, Англия, Германия. В тази част на земята, която те заемат, съзря начин на живот, съобразно който бе организиран светът. Ако, както се казва, тези три народа са в упадък и техният начин на живот е изгубил силата си, не е чудно светът да се деморализира.

А това е самата истина. Целият свят — нации, индиви­ди—е деморализиран. За известно време тази деморализация развлича и дори създава илюзии. Низшите мислят, че от гърба им се е смъкнал товар. От времето, когато са били написани върху камък или върху бронз десетте Божи заповеди пазят своя тегобен характер. Етимологията на думата mandar* означава натоварвам, слагам нещо в ръцете на някого. Онзи, който управлява, неизбежно натоварва. На низшите от целиясвят вече им е дошло до гуша да бъдат товарени и с празнично настроение се възползуват от това време, лишено от тягостни повели. Но празникът не трае дълго. Без заповеди, които ни задължават да живеем по определен начин, нашият живот буквално е в остав­ка. В такова ужасно положение вече са най-добрите пролетни кълнове на света. Понеже се чувстват свободни, освободени от оковите, те изпитват пустота. Един живот в оставка е по-голямо отрицание на самия себе си, отколкото смъртта. Защото да живеем, означава да правим нещо определено — да изпълнява­ме поръчение — и докато отбягваме да запълним със задълже­ния нашето съществуване, лишаваме от съдържание живота си. Не след дълго из цялата планета ще се разнесе ужасен вик, който подобно на вой на глутница ще се издигне до небето, с молба някой или нещо да започне да управлява, да наложи някакво задължение.
______________
* Ръководя, управлявам — Б. прев.

Нека в тези думи се вслушат всички, които с детска несъзнателност ни уведомяват, че Европа вече не управлява. Да управляваш, означава да поставиш пред хората задача, да ги вкараш в техния житейски път, да им посочиш мястото, което трябва да заемат: да попречиш да се развие лудостта им, която е безделие, празно съществуване, опустошение.

Фактът, че Европа вече не управлява,не би имало значение, ако имаше,някой, който да я замести. Но такива изгледи няма.Ню Йорк и Москва не са нищо ново по отношение.....на Европа. Й Ню Йорк, и Москва са част от европейската власт и като се откъснат от цялото, губят своя смисъл. В действителност Досадно е да се говори за Ню Йорк и Москва. Защото никой не знае точно какво представляват: знае се само, че окончателни думи за тях още не са изречени. Но и без да знаем всичко за тях, достатъчно сме научили, за да разберем природния им характер. Те изцяло принадлежат към онова, което някога нарекох „явление на историческия камуфлаж”. По своята същ­ност „камуфлажът” е действителност, различна от това, което изглежда. Външните белези не разкриват, а прикриват приро­дата й. Но това заблуждава повечето хора. Заблуждението, причинено от камуфлажа, може да се избегне, само ако пред­варително се знае, че камуфлажът съществува. Същото е и с миража. Понятието коригира очите.

При всеки исторически камуфлаж налице са две действи­телности, които се наслагват: едната — дълбока, истинска, съществена; другата — привидна, случайна, повърхностна. Така в Москва има един повърхностен слой от европейски идеи — марксизмът, които в Европа са се развили съобразно европейс­ките проблеми и действителност. Под повърхността е народът, който не само се различава като етническа материя от европей­ския, но и — което е много по-важно — е на различна възраст от него. Един все още ферментиращ народ, т. е. млад. Победата на марксизма в Русия — където няма индустрия — би била най-голямото противоречие на марксизма. Но такова проти­воречие няма, защото няма победа. Русия е горе-долу толкова марксическа, колкото германците от Свещената Римска империя са били римляни. Новите народи нямат идеи. Ако растат в среда, където съществува или доскоро е съществувала стара култура, те прегръщат идеята която тя им предлага. Ето го камуфлажът и неговото основание. Няколко пъти съм отбелязвал, че се забравя съществуването на два велики вида еволюция за един народ. От една страна народът, който се ражда, е лишен от всякаква цивилизация „свят”. Например египетският или китайският. При такъв народ всичко е самобитно и има ясен и пряк смисъл. Но други народи се зараждат и се развиват в среда, която е вече заета от културата на чужда история. Такъв е Рим, който израства в Средиземноморието, чийто въздух е бил напоен с гръко-ориен-талската цивилизация. Ето защо половината от жестовете на римляните не са техни, а придобити. Придобитият, възприетият жест винаги е двойствен; истинското му значение не е пряко, а пречупено през призма. Онзи, който прави придобит жест — например дума на чужд език — крие под него собствения си, автентичен жест; например, на своя език превежда екзотичната дума. Така че, за да разберем камуфлажите, необходимо е да ги погледнем през призмата на нещо: като онзи, който превежда текст с речник до себе си. Чакам книга, в която марксизмът на Сталин да бъде отнесен към историята на Русия. Защото сила има руското, а не комунистическото. Възможно ли е да знаем какво ще бъде? Единственото, което можем да твърдим е, че на Русия са й необходими векове, преди да започне да се надява, че ще успее да управлява. Понеже все още нямаше свои заповеди, тя бе принудена да се присъедини към европейския принцип на Маркс. Понеже бе прекалено млада, тази фикция й беше достатъчна. На младия не са му нужни основания, за да живее: нужни му са само претексти.

Нещо подобно става и с Ню Йорк. Грешка е настоящата му сила да се приписва на повелите, на които той се подчинява.

В последна сметка те се свеждат до едно: техниката. Каква случайност! Това е пак европейско, а не американско изобрете­ние. Техниката е сътворена от Европа през XVIII и XIX век. Каква случайност! Вековете, в които Америка се ражда. А много сериозно ни се казва, че същността на Америка е нейната практическа и техническа концепция за живота! Вместо да ни се каже: както всички колонии, Америка е връщане към първич­ното или подмладяване раси и преди всичко на Европа. Поради причини, различни от тези в Русия, Съединените щати също са проява на специфичната историческа дейст­вителност, наречена „млад народ”. И това не е само фраза, а нещо толкова реално, колкото младостта на човека. Америка е силна поради своята младост и се подчинява на съвременната „техническа” повеля, както можеше да се подчини на будизма, ако той беше на дневен ред. Но всъщност с това Америка само започва своята история. Тепърва ще възникнат нейните мъки, разногласия, конфликти. Тепърва ще изпита много неща, сред тях някои, които са крайна противоположност на техниката и практицизма. Америка е по-млада от Русия. Макар и с риск от преувеличение, аз винаги съм твърдял, че това е примитивен

народ под камуфлажа на последните изобретения. И ето че в „Преоткриването на Америка” Валдо Франк открито го заявява. Америка все още не е страдала: нереално е да се мисли, че тя може да притежава добродетелите на управлението.

Който не иска да се стигне до песимистичната последица от липсата на управление, т. е. историческият свят да се върне към хаоса, трябва да се обърне към изходната точка и сериозно да си зададе въпроса: Истина ли са приказките, че Европа е в упадък и че изоставя управлението, че абдикира? Този привиден упадък не е ли благодетелната криза, която ще позволи на Европа да бъде истинската Европа? Не беше ли a priori необхо­дим очевидният упадък на европейските нации, за да може някой ден да се изградят Съединените европейски щати — европейс­кото мнозинство, заменено от формалното му единство?