Бунтът на масите I явлението тълпи

Ако историческата действителност е преди всичко това, то ясно е, че iniuria maxima ще бъде status quo-то. Така че нека не ни учудва провалът на Обществото на народите — този огромен апарат, създаден за администриране на status quo-то.

Човечеството се нуждае от динамично право, от пластично право, което винаги да е движение и да следва историята в нейните метаморфози. Това искане не е нито извънмерно, нито утопично, нито дори ново. Вече повече от седемдесет години както гражданското, така и политическото право се развива в тази насока. Например, почти всички съвременни конституции са „отворени”. Въпреки своята наивност правните документи разкриват желанието за самодвижещо се право. Според мен най-добре ще е да анализираме из основи и с точност да определим характера (т. е. да извлечем теоретичния аспект) на най-яркото, познато до ден днешен, правно явление: British Commonwealth of Nations.* Някои ще кажат, че е невъзможно, защото това юридическо явление е изградено на базата на следните два принципа: единият, формулиран от Балфур през 1926 г. с думите: При спорните въпроси на Империята трябва да се избягват refining, discussing or defining.** Другият е прин­ципът на „края и еластичността”, изложен от сър А. Чембър-лейн в историческата му реч на 12 септември 1925 година: "Погледнете отношенията между различните секции на Британ­ската империя; единството на Британската империя не се изгражда върху логична структура. Дори не се базира на някаква конституция. Защото на всяка цена искаме да запазим определен край и определена еластичност.”

Би било грешка в тези две формулировки да виждаме само проява на политически опортюнизъм. Те всъщност най-точно разкриват същността на Британската общност на нациите и очертават именно юридическия й аспект. Но не я обясняват, защото политикът не е роден, за да обяснява, и ако този политик е англичанин, то обяснението е равносилно на предателство. Съществуват други хора, чиято мисия е да правят онова, което е забранено на политика, и по-специално на англичанина: да дават обяснение на нещата, макар и те в общи линии да са неясни. По принцип да дадем обяснение за триъгълника или за мъглата, не е нито повече, нито по-малко трудно. От голямо значение би било да сведем действителната правна ситуация, състояща се от чист „край” и чиста „еластичност”, до ясни понятия. Еластичността е условието, което позволява на пра­вото да бъде пластично и ако определяме някакъв край, то е защото предвиждаме неговото движение. Ако приемем като положителни, а не като недостатъци, тези две характерни за правото черти, възможно е пред нас да се очертаят по-плодот­ворни перспективи. Възможно е структурата на Британската империя да напомня в голяма степен „въпросното мекотело”, за което говори Айнщайн — идея, която в началото беше сметната за неразбираема, а днес е основа на новата механика.

Юридическата традиция на Англия повече, отколкото тази на всяка друга страна, ни дава възможност да открием спосо­бите на новото правосъдие. И това не е случайност. Начинът по който англичаните възприемат правото, е само частен случай от общия стил, характеризиращ британското мислене.

______________
* Британската общност на нациите (англ.). —Б. прев.

** Рафиниране, дискутиране или определяне (англ.) — б. прев.

В него в най-чист вид е изразено онова, което може би е интелектуалната съдба на Запада, а именно: инертното и материалното да бъде тълкувано като чист динамизъм, а това, което на пръв поглед е неподвижно, постоянно и в покой, да бъде заменено със сили, движения и функции. Англия във всяко отношение е била Нютоновска. Но мисля, че не е необходимо да се спирам на тази точка. Предполагам, че фактът стотици пъти е бил доказ­ван с достатъчно подробности. Позволете ми само да изразя моя desideratum да прочета някой ден книга на тема: английс­кият нютонизъм извън физиката — следователно във всички останали области на живота.

Ако сега накратко изложа мислите си, смятам, че те ще бъдат прости и ясни.

Добре е, че миролюбецът се опитва да избегне една или друга война; но пацифизмът се състои не в това, а в изгражда­нето на друга форма на човешко съжителство — мира. Това означава изобретяване и използване на редица от нови техни­чески средства. Първото от тях е създаването на нова юриди­ческа система, чието начало е разкриването на принципи на справедливост по отношение на промените в разпределението на властта върху земята.

Но идеята за ново право все още не означава право. Нека не забравяме, че правото се състои от много повече неща, а не само от идея: например, негова съставна част са бицепсите на стражарите или техните заместители. Техниката на чистото юридическо мислене трябва да бъде съчетана с още по-сложни техники.

За нещастие, самото название международно право пречи да добием ясна представа за онова, което в действителност би трябвало да бъде право на нациите. Ние приемаме правото като явление, което се среща вътре в обществата, а прилагателното „международно” ни кара да си представим право, което да действа между тях, т. е. в социален вакуум. В този социален вакуум нациите ще се обединят и посредством пакт ще създадат ново общество, което по силата на странно стечение на обсто­ятелствата ще бъде Общество на нациите. Но всичко това прилича на каламбур.*

Общество, основано посредством пакт, е общество само в смисъла, даден му от гражданското право; то е асоциация. Но една асоциация не може да бъде юридическа действителност, ако не се изгради на основата на предварително влязло в сила гражданско право. Всичко друго е чиста фантасмагория. Осно­вата на това договорено общество е друго, предварително съществуващо общество, което не е дело на никакъв пакт, а е резултат от пуснало корени съвместно съжителство. Това истинско общество, а не асоциация, прилича на другото само по име. Оттук и каламбурът.

______________
* Англичаните предпочитат да говорят за „лига”, С тази дума се избягва недоразумението, но затова пък мястото на междудържавния съюз се определя извън областта на правото, като открито се предава в ръцете на политиката.

Тук нямам претенциите по догматичен път и така, между другото, да дам решение на най-заплетените въпроси на фило­софията на правото и на социологията; въпреки това се осме­лявам да кажа, че ще бъде на прав път онзи, който, чувайки да се говори за юридически факт, настоява да му бъде посочено обществото — носител на това право и негов предшественик. В социалния вакуум право нито има, нито се ражда. Също както обичаят и привичката, на които то е по-голям брат, правото изисква като субстракт, но с още по-голяма сила, единно човешко съжителство. Най-сигурният симптом за съществува­нето на автентично общество е съществуването на юридически факт. Но обичайното и погрешно тълкуване на нещата, т. е. убеждението, че всяко автентично общество задължително трябва да притежава автентична държава, ни пречи да се убедим в това. Ясно е, че държавният апарат не се създава вътре в обществото когато и да е, а само в много напреднал стадий от развитието му. Може би държавата до известна степен усъвър­шенства правото, но не е необходимо да изяснявам на английс­кия читател, че правото съществува без държавата и нейната статутна дейност.

Когато говорим за нациите, ние си ги представяме като разделени и затворени в себе си общества. Но това е абстракция, която не отчита най-значителното от действителността. Безс­порно, съвместното съжителство, или взаимоотношенията между самите англичани, е много по-интензивно, отколкото между англичаните, от една страна, и германците или францу­зите, от друга. Но очевидно е, че съществува общо съвместно съжителство между самите европейци и че Европа е многове­ковно общество, което подобно на всяка нация, има собствена история. Това общо европейско общество е о по-ниска степен на социализация от достигнатата при отделните общества, наречени европейски нации, още от XVI век. Може да се каже, че Европа е по-крехко общество от Англия или Франция, но че действително има характер на общество. Това е от изключител­но голямо значение, защото възможността за мир зависи от факта дали съществува или не европейско общество. Ако Евро­па е само множество от нации, пацифистите могат окончателно да се разделят с надеждите си.* Не може да съществува истински мир между независими общества. Онова, което нари­чаме мир, не е нищо друго освен състояние на незабелязана или латентна война.

Тъй като езикът или йероглифите са физически явления, благодарение на които изразяваме моралната си действител­ност, то погрешната визуална представа, превърната в привичка на мисленето, причинява големи вреди. Ето защо не одобрявам представата за Европа, според която тя е съставена от множес­тво сфери — нации, които поддържат само външни контакти. Метафората за играч на билярд би трябвало да доведе до отчаяние добрия пацифист, защото, подобно на билярда, не ни представя друга вероятност освен сблъсъка. Тогава нека я коригираме. Вместо да си представяме европейските нации като редица от независими нации, нека си представим едно единствено общество — Европа — със звена или ядра на по-голяма гъстота. Този модел много повече от другия съот­ветства на онова, което в действителност е било западното съжителство.

Само по себе си съжителството не е нито общество, нито живот в общество, нито съставна част от общество. Съжителс­твото включва само отношения между индивидите. Но не може да има трайно и устойчиво съжителство, без да се роди онова социално явление, наречено навици — интелектуални навици, или „обществено мнение”; навици на жизнено поведение, или „обичаи”; навици, които направляват поведението, или „мо­рал”; навици, които го определят, или „права”. Най-общо, характерна черта на навика е, че той представлява норма на поведение — интелектуално, емоционално или физическо, — която се налага на индивидите независимо от желанията им. За своя сметка и на свой риск индивидът би могъл да се изправи срещу навика; но именно този изпълнен с усилия опит за съпротива разкрива най-добре принудителния характер на на­вика, който наричаме „сила”. Обществото е съвкупност от индивиди, които знаят, че взаимно са подчинени на силата на определени мнения и оценки. Затова няма общество без дейст­вената сила на определена концепция за света, явяваща се последна инстанция, до която можем да прибегнем в случай на конфликт.

Европа винаги е била единна социална среда без абсолютни граници, в която всичко е взаимно свързано, защото в нея винаги е съществувало богатството от „колективни норми със силата на закон” — общност на убежденията и на ценностната система, — притежаващи толкова странната принудителна сила на „со­циалното”. Не би било пресилено да кажем, че европейското общество съществува още преди европейските нации, които са се родили и са се развили в неговото лоно. Достатъчно ясно доказателствсо за това англичаните могат да намерят в книгата на Доусън: „The Making of Europe. Introduction to the history of Europe Society”.**

Разбира се книгата на Доусън има недостатъци. Написана е от ръката на буден и пъргав ум, който обаче не се е освободил напълно от традиционните схващания в историографията — повече или по-малко мелодраматични и митични схващания, които вместо да разясняват, укриват историческата действител­ност. Единственото, което би могло да успокои духовете, е една история на европейското общество, видяна така, както преди малко посочих; една реалистична история, история без „идеализации”. Но този въпрос никога не е бил видян, защото традиционните форми на историческата перспектива укриваха единната действителност, наречена от мен sensu strict „евро­пейско общество”, и я заместваха с множеството от нации, както например е в заглавието на Ранке: „История на германс­ките и романските народи”. Истината е, че това множество от народи плува като лудион в единното социално пространство на Европа: „в него те се движат, живеят и съществуват”.

** Сътворението на Европа. Въведение в историята на европейското общество.

Истори­ята, за която аз говоря, би ни разкрила превратностите в това човешко пространство и промените в неговия индекс на орга­низация; би ни разкрила как в някои случаи този индекс рязко е спадал и е водил до опасността от радикално разцепление на Европа и как, преди всичко, мирът във всяка една епоха е бил в пряка зависимост от този индекс. Днес последното обстоя­телство е от най-голямо значение за нас.

Историческата действителност или, казано на прост език, онова, което става в човешкия свят, не е безразборно натрупване на отделни факти, а тяло с точна анатомия и ясна структура. Нещо повече, тя може би е единственото във вселената, което, само по себе си, има структура и организация. Всичко друго — например физическите явления — са лишени от тях. Те са независими една от други форми, при които физикът трябва да изгради въображаема структура. Но анатомията на историчес­ката действителност трябва да бъде проучена. Уводните статии на вестниците и речите на министри и демагози не ни говорят за нея. При подробно проучване е възможно с определена точност да установим мястото или пласта в историческото тяло, където са корените на болестта. В света съществуваше голямо и мощно общество — европейското общество. В съот­ветствие със законите на всяко общество, то бе изградено на основата на един базисен ред, поддържан от силата на опреде­ленивисши инстанции — интелектуалното и морално кредо на Европа този ред,който под повърхностното безредие действа­ше в дълбоките слоеве на Запада, поколения наред озаряваше останалата част от планетата и до известна степен въдвори в нея онзи порядък, за който тя беше пригодена.

Днес за пацифиста от най-голямо значение би трябвало да бъде въпросът, какво става в тези дълбоки слоеве на западното тяло, какъв е настоящият му индекс на социализация, защо традиционната система от „колективни норми” се разпадна и дали въпреки всичко някоя от тях е запазила латентна сила. Защото правото е спонтанно действие на обществото, но общес­твото е съжителство, подчинено на инстанции. Възможно е в настоящия момент по безпрецедентен в цялата европейска история начин тези инстанции да липсват. В подобен случай това ще е най-тежката болест, споходила Запада от времето на Диолетиан или на Северите. Това не означава, че е неизлечима; просто е необходима намесата на добри лекари, а не на който и да е знахар. Това означава, че не можем да очакваме някакъв цяр от Обществото на народите, такова, каквото беше и про­дължава да е — антиисторическа институция, за която би могло да се предположи, че е сътворена в клуб, в който членуват хора като мистър Пикуик, г-н Оме и други техни съратници.

Независимо дали е вярна или погрешна, диагностиката ще ни се стори неразбираема. И действително е такава. Съжаля­вам, но не е във възможностите ми да избегна това положение. И най-точните диагнози на съвременната медицина са неразби-раеми. Има ли невежа, който в деликатния анализ на кръвта да открива някаква ужасна болест? Винаги съм полагал усилия да се боря срещу езотеризма, който сам по себе си е една от злините на съвремието ни. Но да не си правим илюзии. От един век насам, поради дълбоки и донякъде уважителни причини, науките неизбежно се отклоняват по посока на езотеризма. Това е едно от многото неща, чието значение политиците не успяха да осъзнаят; политиците — хора, обременени от противополож­ния недостатък: крайния екзотеризъм. За момента нямаме друг изход, освен да приемем това положение и да сме наясно, че познанието няма нищо общо с разговорите на beer —table.

Днес Европа е десоциализирана, т. е. не съществуват прин­ципния а „ съжителство, които да са в сила и до които трябва да прибягваме. Една част от Европа се стреми да прокара някакви принципи, който смята за „нови”; другата част полага усилия да защитава традиционните. Това е най-доброто доказателство, че нито едните, нито другите са в сила и че не са успели да се превърнат в инстанции. Действително превърналите се в „ко­лективни норми” идеи или мнения не придобиват силата си от стремежа на определени групи да ги наложат или поддържат вътре в обществото. Напротив, всяка група се стреми да се закрепи, като се осланя на законната сила на тези норми. В момента, в който е необходимо да се борим в полза на някой принцип, ни се казва, че той все още не е или вече не е в сила. И обратното, когато даден принцип е напълно в сила, единст­веното, което трябва да правим, е да се възползваме от него, да се защитаваме чрез него, така както правим със закона за земното притегляне. Влезлите в сила норми ни направляват без полемика и без агитация, те са завзели нашата същност, без ние да си даваме ясна сметка за това и понякога дори като се борим срещу тях. Това явление е поразително, но същевременно е безспорно и е основната черта на обществото. Влезлите в сила норми са истинската анонимна, безлична, независима от групи­те и отделния индивид обществена власт.

Но когато дадена идея е изгубила съдържанието си на колективна норма, фактът, че някой в стремежа си да оправдае своето поведение прибягва до нея, предизвиква у нас смях и ужас. А днес това още се случва и то най-често в Англия и Северна Америка.*

Тази истина ни смайва. Какво означава такова поведение? Грешка или добре обмислена фикция? Невинност или тактика? Не знаем в какво да вярваме, защото при англосаксонеца функцията да се изразява, да „говори” е съвсем различна, отколкото при другите европейски народи. Но независимо от смисъла му, страхувам се, че подобно поведение е пагубно за пацифизма. Нещо повече, би трябвало да проверим дали свое­образният начин, по който Англия си служеше с действащите като закон европейски норми, не е един от факторите за загубата на престижа им. Този въпрос би трябвало да бъде проучен из основи, но не тук и не от мен.**

Днес пацифистът трябва да осъзнае, че живее в свят, в който главното изискване за укрепване на мира или не същес­твува, или е отслабнало. Във взаимоотношенията между наро­дите не трябва да прибягваме до висши инстанции, защото такива няма. Разрушен е духът на общителност, в който те дълго време живяха и който им осигуряваше спокойно съжи­телство. Сега те са отделени едни от други и са изправени едни срещу други. Докато преди тридесет години границите бяха почти въображаеми, днес те се превърнаха в рогова материя, която унищожава шупливостта на нациите и ги превръща в херметически затворени пространства. Истина е, че от години насам Европа е във военно положение, безпрецедентно по своята същност. Според мен доказателство за това положение е фактът, че не само съществува голяма вероятност между народите да избухне война, но и че във вътрешността на всяка страна се забелязват тежки разногласия. Лекомислено би било да смятаме, че днешните авторитарни режими са плод на каприз или на интриги.

** От сто и петдесет години Англия облагородява своята политика, като винаги, когато й изнася — и само тогава — издига принципа на „Women and children” — „жени и деца”.

Ясно е, че те са проявление на положението на гражданска война, в което почти всички страни се намират. Днес виждаме, че вътрешното сцепление на всяка нация до голяма степен се подхранваше от действащите като закон колективни европейски норми.

Отслабването на сходството между западните народи води до огромно морално дистанциране. Те изключително трудно поддържат някакви взаимоотношения. Общите принципи бяха нещо като език, чрез който те се разбираха. Следователно не беше чак толкова необходимо всеки един народ добре и singulatim* да опознае останалите. По този начин от върха на първоначалното си зачитане едни на други направихме лупинг.

Това морално дистанциране се усложнява по твърде опасен начин от противоположното явление, вдъхновило тази статия. Става въпрос за един факт от огромно значение, чиито харак­терни черти би трябвало да уточним.

Вече почти от век се говори, че новите средства за кому­никация — движението на хора, обменът на стоки и излъчването на новини — са сближили народите и са унифицирали живота на планетата. Но, както е било почти винаги досега, всички тези приказки са преувеличени. Почти закон е, че в началото човеш­ките неща са легенда, а едва по-късно стават действителност. В конкретния случай днес много ясно виждаме, че става въпрос за ентусиазирана прибързаност. Някои от средствата, които трябваше да направят действително това сближаване, същест­вуваха отдавна — парни машини, железници, телеграф, теле­фон. Но те не бяха още усъвършенствани, нито бяха пуснати в широка употреба, нито пък най-значимите от тях, като двига­телите с вътрешно горене и радиовръзките, бяха открити. Деветнадесети век, развълнуван от първите завоевания на нау­ката и техниката, побърза да излее потоци от реторика относно „постиженията”, „материалния прогрес” и т. н. Така че към края на века хората се умориха да слушат тези общи приказки, въпреки че им вярваха, т. е. въпреки че се бяха убедили в истинността на онова, което тази фразеология прокламираше. Това стана причина за изкривяването на историческата перспек­тива, което не ни позволява да разберем същността на много настоящи конфликти. Поради убеждението си, че предишното столетие е върхът на големите постижения, средният човек не може да осъзнае, че епохата на най-големите технически изоб­ретения и на тяхното осъществяване са последните четиридесет години. Броят и значимостта на откритията, както и темпът на прилагането им, само през този съвсем кратък етап надвишават безброй пъти всички открития от миналото, взети заедно. Това ще рече, че действителното техническо изменение на света е съвсем пресен факт и че тази промяна днес — едва днес, а не още преди век — дава своите основни последици.** Това се отнася за всички области. Дълбокото разстройване в съвремен­ната икономика се дължи до голяма степен на внезапната промяна в производството, причинена от тези изобретения — промяна, към която икономиката нямаше време да се приспо­соби. Фактът, че една единствена фабрика може да произвежда всички електрически крушки или всички обувки, от които се нуждае половин континент, е толкова щастливо явление, че граничи с чудовищното.

* Тук не говорим за „най-елементарните изобретения” — брадвата, огъня, колелото, кошницата, съда и т. н.

Не вижда ли читателят опасността, която крие подобна конюнктура? Известно е, че човешкото същество не може така, без никакъв повод, да се сближи с друго човешко същество. И тъй като зад нас са исторически епохи, в които сближаването привидно е било по-лесно, склонни сме да забравяме, че винаги е била необходима голяма предпазливост, за да се приближим до този звяр с прищевки на архангел — човека. Това е известно от цялата история на развитието на техниката на сближаването, чиято най-позната и видима част е поздравът. С малки резерви би могло да се каже, че формите на поздравяване са функция от гъстотата на населението, т. е. от обикновеното разстояние между хората. В Сахара радиусът на самота на всеки туарег е мили и мили. Неговият поздрав започва от сто ярда и продължа три четвърти час. В Китай и Япония — гъмжащи от народ страни, където хората, така да се каже, живеят един върху друг в компактен мравуняк, поздравът и обръщението са върхът на изкусната и сложна вежливост; техниката на поздравяването е толкова изтънчена, че у човека от Далечния Изток европеецът създава впечатлението за чудато и нагло същество, с което единственият възможен контакт е боят. При тази висша близост всичко е раняващо и опасно: дори и личните местоимения се превръщат в дързост. Затова японецът ги е изключил от своя език и вместо „ти” ще каже нещо подобно на „присъстващото чудо”, а вместо да каже „аз”, ще направи нисък поклон и ще каже „нищожеството тук”.

При положение че една обикновена промяна в разстоянията между хората съдържа подобен риск, нека си представим опасностите, които крие внезапното сближаване между народите от последните петнадесет или двадесет години. Според мен не сме отдали дължимото внимание на този нов фактор и вече е крайно време да го направим.

Напоследък много се говори за намесата или ненамесата на някои държави в живота на други страни. Но не се говори, поне не с достатъчен патос, за намесата, която днес упражнява общественото мнение на някои нации в живота на други — понякога твърде отдалечени. И тази намеса, мисля аз, е много по-сериозна от другата. Защото държавата в края на краищата е относително „рационализиран” орган вътре в обществото. Нейните действия са обмислени и дозирани от желанията на определени индивиди — политиците, — които поне в минимал­на степен трябва да притежават здравомислие и чувство за отговорност. Но мнението на цял един народ или на голяма социална група е елементарна, безразсъдна и безотговорна власт, която отгоре на всичко е и беззащитна и подвластна на всякакви интриги. Въпреки това общественото мнение, sensu stricto, на една страна, отнасящо се за живота в същата тази страна, винаги има „право”, в смисъл че винаги е съвместимо с действителността, която разглежда. Причината за това е очевидна. Разглежданата действителност е преживяното от самия субект. Когато английският народ обсъжда големите въпроси, засягащи нацията, той обсъжда нещо, което е станало с него, което е изживял на свой гръб, т. е. нещо, което е той самият. Е, как тогава ще сгреши в най-същественото?

Доктриналната интерпретация на тези факти може да доведе до големи теоретични разногласия, а те, от своя страна, да породят различни партийни възгледи, поддържани от отделни групи; но зад тези „теоретични” разногласия се крият преживените или изстрадани от нацията нефалшифицирани факти, които й при­дават жизнена „истинност”, т. е. това е самата историческа действителност с по-голяма сила и стойност от всички доктри­ни. Това живо „право” или „истинност”, присъщи на всяко автентично „обществено мнение”, се съдържат в неговата съв­местимост с действителността. Ако трябва да се изразим с други думи, нека кажем: крайно неправдоподобно е, що се отнася до сериозните проблеми на страната, „общественото мнение” да е лишено от минималната информация, която му позволява да бъде в органично съответствие с разглежданата действителност. Неговите грешки ще се отнасят до подробнос­тите, но, погледнато от макроскопична гледна точка, неправдо­подобно е то да представлява реакция, несъвместима с дейст­вителността, неорганична по отношение на нея и следователно — токсична.

Точно обратното е, когато става въпрос за мнението на една страна относно онова, което се случва в друга. В голяма степен е възможно това мнение да е крайно несъвместимо. Изхождай­ки от собствения си жизнен опит, народът А е на мнение, че неговият живот е различен от този на народа Б. Това няма ли да доведе единствено до игра на абсурдите? Ето я първата причина за неминуемата несъвместимост, която би могла да се избегне само с нещо твърде трудно за осъществяване, т. е. с достатъчна информация. Тъй като тук липсва „истинност­та” на преживяното, трябва да я заменим с истинност на познанието.

Преди век беше без значение дали народът на Съединените щати има някакво мнение за онова, което става в Гърция, и дали то почива на достатъчна информация. Докато американското правителство стоеше бездействено, това мнение не влияеше върху съдбините на Гърция. Но тогава светът беше „по-голям”, по-малко компактен и еластичен. Динамичното разстояние между народ и народ беше толкова голямо, че при прекосява­нето му несъвместимото мнение губеше своята токсичност.* През последните години динамичната близост между народите стана изключително голяма и мнението на големи американски социални групи, например — само като мнение, а не само правителството — де факто се намесва в Испанската граждан­ска война. Същото се отнася и за английското обществено мнение.

Далеч съм от претенцията да отнемам на англичани или американци свободата на волята, като оспорвам „правото” им да мислят онова, което искат. Не става въпрос за „право” или за жалката фразеология, скрита зад това понятие; става въпрос за здравомислие. Твърдя, че намесата на общественото мнение на едни страни в живота на други е проява на пагубна дързост, възбуждаща военнолюбиви стремежи, защото това мнение не е подчинено на техника, която да съответства на промяната в разстоянието между народите. Англичанинът или американе­цът има пълното право да мисли каквото си ще за онова, което се е случило или трябва да се случи в Испания, но това право ще бъде равносилно на iniuria, при положение че не се подчинява на едно изискване: да почива на достоверна информация за действителното състояние на нещата при Испанската граждан­ска война, а тук най-същественият въпрос е нейният първоиз­точник, причините, които я породиха.
______________
* Нека добавим, че върху тези мнения голямо влияние оказаха общите за целия Запад „действени норми”.

И ето че съвременните средства за комуникации дават своите вредни резултати. Огромно е количеството информация, която дадена страна получава за онова, което става в друга страна. При това положение трудно ще убедим англичанина, че не е добре информиран за някое историческо явление, като например Испанската гражданска война или друго подобно събитие. Той отлично знае, че английските ежедневници харчат огромни суми за своите кореспонденти в различните страни. Знае, че макар и много от тези кореспонденти в работата си да са пристрастни и да защитават партийни убеждения, не са малко и онези, чиято безпристрастност е неоспорима и които се стремят точно да предадат фактите. Всичко това е истина и именно затова крие сериозна опасност.* Ако англичанинът набързо прехвърли в паметта си събитията от последните три или четири години, ще осъзнае, че в света са се случили много неща от изключителна важност за Англия, които са го изнена­дали. И тъй като нищо значително в историята не става извед­нъж, англичанинът не би могъл да бъде обвинен в крайна недоверчивост, ако приеме хипотезата, че е информиран много по-малко, отколкото мисли, или че тази толкова богата инфор­мация съдържа външни данни, които не дават ясна престава за нещата и от които се изпуска най-същественото от действител­ността. Най-ясен пример за това е изключителният по своите размери и значение факт, върху който е изградена тази статия: провалът на английския пацифизъм, провалът на двадесетго­дишната външна политика на Англия. Този провал е крещящо доказателство, че английският народ — въпреки безбройните кореспонденти — беше информиран твърде малко за онова, което действително ставаше в другите страни.

За да получим конкретна представа, нека схематично изло­жим процеса, който понастоящем е толкова усложнен. Нови­ните, които страната А получава за страната Б, пораждат определено обществено мнение — мнение на широки кръгове или на цялата общественост. Но тъй като тези новини днес се предават изключително бързо и в голямо количество, мнението не се задържа в повече или по-малко „съзерцателна” плоскост, както преди един век, а незабавно става действено и добива характер на намеса. Освен това винаги има интриганти, които съвсем съзнателно, ръководени от лични подбуди, се стремят да го активизират. И обратно, народът Б също така бързо и в такова голямо количество получава информация за онова да­лечно обществено мнение, за неговата нервност, за неговите действия и остава с впечатлението, че чужденецът с нетърпима дързост е завладял неговата страна, че вече е тук, почти присъствува и действа. Но раздразнението се превръща в ожес­точение, защото в същото време народът Б забелязва несъот­ветствието между мнението на А и онова, което действително е станало. Дразнещо е ближният да се намесва в живота ни, но ако отгоре на всичко той е пълен невежа по отношение на нашия живот, неговата безочливост ни докарва до състояние на бяс.