XII ВАРВАРСТВОТО НА „СПЕЦИАЛИЗМА”

Тезата беше, че цивилизацията на XIX век, автоматично сътво­ри човека —маса. Трябва да продължим най-общото й изложе­ние, като разгледаме като отделен случай механизма на това сътворение. Така, като добие конкретни измерения, тезата печели по-голяма убедителност.

Цивилизацията на XIX век, както казах, може да се резю­мира в две големи измерения: либерална демокрация и техника. Да се спрем сега на последната. Съвременната техника се ражда от копулацията между капитализма и експерименталната нау­ка. Не всяка техника е научна. Изобретателят на кремъчната брадва е бил лишен от научцост и въпреки това е създал техника. Китай достига висока степен на техницизъм, без ни най-малко да подозира съществуването на физиката. Единстве­но съвременната техника на Европа има научни корени и от тези корени произтичат специфичният й характер и възможността за неограничен прогрес. Останалите техники — месопотамската, египетската, гръцката, римската, ориенталската — опират до точка на развитие, която не могат да прескочат и, едва стигнали до нея, започват безславно да западат.

Тази възхитителна западна техника направи възможна въз­хитителната пролиферация на европейската каста. Спомнете си онзи факт, който служи за начална точка на това есе и който обхваща в зародишен вид всички тези размишления. От V век до 1800 г. населението на Европа едва надвишава сто и осем­десет милиона. От 1800 г. до 1914 г. то достига повече от четиристотин и шестдесет милиона. В човешката история този скок няма равен на себе си. Няма съмнение, че техниката — заедно с либералната демокрация — е родила човека —маса в количествения смисъл на този израз. Но в настоящите страници се опитах да посоча, че тя също така е отговорна и за същест­вуването на човека —маса в качествения и отрицателния смисъл на този термин.

Под „маса” — както предупредих в началото — не се раз­бира специално работникът; това понятие тук не означава социална класа, а род или начин на човешко съществуване, което днес се откроява във всички социални класи, като въплъ­щава нашето време, в което преобладава и властва. Сега ще установим това достатъчно ясно.

Кой днес упражнява обществената власт? Кой в епохата налага структурата на своя дух? Несъмнено буржоазията. Кой в лоното на тази буржоазия е считан за висше съсловие, за аристокрацията на настоящето? Несъмнено техникът: инженер, медик, финансист, учител и т. н., и т. н. Кой в рамките на техническото съсловие е негов най-изтъкнат представител? Несъмнено човекът на науката. Ако някое извънземно същество посети Европа и с намерението да си състави преценка за нея я попита на основата на кой човешки тип от всички, които я обитават, би предпочела да бъде преценявана, няма съмнение, че Европа със самодоволство и увереност в благоприятната оценка би посочила своите хора на науката. Ясно е, че извън­земното същество би потърсило не изключенията, а правилото, родовия тип „човек на науката”, връх на европейското човечес­тво.

Днес обаче човекът на науката е прототип на човека—маса. И не поради някаква случайност, нито поради някакъв личен недостатък на всеки човек на науката, а защото самата наука — основа на цивилизацията — автоматично го превръща в човек—маса, т. е. в примитив, в съвременен варварин.

Този факт е всеизвестен: безброй пъти е доказван; но само представен като органично цяло в рамките на това есе, разкрива истинското си значение и очебиещата си сериозност.

Експерименталната наука се заражда в края на XVI век (Галилей), оформя се като наука в края на XVII век (Нютън) и започва да се развива в средата на XVIII век. Развитието на всяко нещо коренно се различава от неговото основаване и се подчинява на различни условия. Така за основаването на физи­ката — събирателно название на експерименталната наука — беше необходимо да се положи усилие към уеднаквяване. В това се състои делото на Нютон и на другите хора от неговото време. Но развитието на физиката положи началото на един труд с противоположен на уеднаквяването характер. За да прогресира науката, беше необходимо хората на науката да се специализират. Хората на науката, а не тя самата. Науката не е специалист. Ipso facto* би престанала да е истинска. Дори и емпиричната наука, взета като цяло, не е истинска, ако се отдели от математиката, от логиката, от философията. Но трудът в нейните рамки, да, неизбежно трябва да е специали­зиран.

Би било изключително интересно и много по-полезно, отколкото на пръв поглед изглежда, да напишем история на физичните и биологичните науки, като разкрием процеса на растяща специализация в труда на изследователите. Тя би ни показала как поколение след поколение човекът на науката все повече се отдръпвал, затварял се е в рамките на все по-тясно поле на действие. Но не това е интересното в тази история, а нещо съвсем друго; това, че при всяко поколение ученият, принуден да стесни орбитата си на действие, все повече губеше връзка с останалите части на науката, с цялостното тълкуване на вселената, а това е единственото достойно нещо да носи името наука, култура, европейска цивилизация.

Специализацията започва точно тогава когато под цивили­зован човек се разбира „енциклопедистът”. Деветнадесети век започва да следва своята съдба под управлението на хора, чийто живот имаше енциклопедичен характер, въпреки че резултатите от труда им носят характер на специализъм. При следващото поколение уравнението се нарушава и специализацията започва да измества (в рамките на вътрешния свят на всеки човек на науката) цялостната култура. Когато през 1890 г. трето поко­ление поема интелектуалното управление на Европа, се изпра­вяме пред вид учен, небивал досега в историята. Това е човек, който от всичкото, което трябва да знае, за да е умна личност, е запознат единствено с определена наука, а в рамките на тази наука познава добре само малката част от нея, която активно изследва. Той стига дотам, че провъзгласява за добродетел непознаването на всичко останало, което излиза извън рамките на тесния, специално отглеждан от него пейзаж, и нарича дилетанство любознателността към цялостното знание.

Въпросът е, че, затворен в тесния кръг на своето зрително поле, той действително успява да открие нови факти и да тласне напред своята наука, която едва - едва познава, а с нея и енциклопедията на мисълта, която пък съвсем не познава. Как е станало възможно и как е възможно подобно нещо? Защото необходимо е да подчертаем чудноватостта на този неоспорим факт: прогресът на експерименталната наука до голяма степен се дължи на труда на изумително посредствени хора, че и нещо повече от посредствени.

Но това ражда каста от изключително странни хора. Изс­ледователят, открил нов факт от Природата, задължително трябва да изпитва чувство на превъзходство и увереност в себе си, С известно основание ще се мисли за „знаещ човек”. Действително той носи частица от нещо, която в съчетание с други, непонятни за него частици образуват знанието. Такова е душевното състояние на специалиста, което през първите годи­ни на настоящия век достигна най-френетичната си кулминация. Специалистът много добре „познава” миниатюрното си кътче от вселената; но е пълен невежа по отношение на всичко останало.

Той е чудесен пример за този странен нов човек, когото аз се опитах да опиша посредством някои от характерните му черти. Казах, че е човешка форма, която в историята няма равна на себе си. Специалистът ни помага да конкретизираме вида и да съзрем коренно новата му същност. В миналото хората можеха да бъдат разделени на учени и невежи, на повече или по-малко знаещи и повече или по-малко невежи. Но специалис­тът не може да бъде включен в нито една от тези две категории. Не е учен, защото е абсолютен невежа по отношение на онова, което не влиза в неговата специалност; но не е и невежа, защото е „човек на науката” и познава отлично своята частица от вселената. Би трябвало да кажем, че е учен — невежа, нещо изключително опасно, защото означава, че е господин, който по отношение на всички въпроси, по които е несведущ, ще се държи не като невежа, а с претенциозната суетност на човек — учен в своята специалност.

Действително такова е поведението на специалиста. По отношение на политиката, изкуството, обществените нрави, другите науки заема позиции на примитив, на пълен невежа; но го прави с настойчивост и самодоволство, без да признава — и в това е парадоксът, — че по тези въпроси има специалисти. Като го специализира, цивилизацията го превърна в херметично затворено и самодоволно в своята ограниченост същество; но същото това вътрешно усещане за превъзходство и значимост ще го доведе до желанието да властва и извън рамките на своята специалност. Откъдето следва, че дори и в този случай, въпреки че е свръхспециализиран човек — специализъм — и следова­телно, пълна противоположност на човека —маса, в почти всич­ки сфери на живота ще се държи като неквалифициран и като човек —маса.

Забележката не е случайна. Всеки може да види колко глупаво мислят, съдят и действат днес в политиката, в изкус­твото, в религията и по отношение на общите проблеми на живота и света „хората на науката”, зад които стоят медици, инженери, финансисти, учители и т. н. Това свойство „да не слушаш”, да не се подчиняваш на висши инстанции, което многократно представих като характерна черта на човека —ма­са, достига своя дръх именно у тези частично квалифицирани хора. Те символизират и до голяма степен съставляват насто­ящото господство на масите, а тяхното варварство е най-непо­средствената причина за европейската деморализация.

От друга страна, те са най-ясният и точен пример за това, как цивилизацията от последния век, изоставена сама на себе си, роди този нов кълн на примитивизъм и варварство.

Пряк резултат от този некомпенсиран специализъм е об­стоятелството, че днес когато „хората на науката” са повече отвсякога, „образованите” хора са много по-малко отколкото например към 1750 година. А най-лошото е, че с тези „специа­листи” вътрешният прогрес на науката дори не е обезпечен. Защото тя отвреме-навреме се нуждае от възобновителна рабо­та, която органично регулира собствения й растеж, а това изисква все по-тежък обединителен труд, който вплита все по-обширни области от общото знание. Нютън успя да създаде своята физична система, без да разбира много от философия; но Айнщайн трябваше да бъде подхранен от Кант и Мах, за да стигне до своя висш синтез. Кант и Мах — тези имена са само символ на огромното количество философска и психологична мисъл, повлияла на Айнщайн — му помогнаха да освободи своя разсъдък и да открие пътя към своето новаторство. Но Айнщайн не е достатъчен. Физиката навлиза в най-силния кризисен период от своята история и може да бъде спасена единствено от нова, по-систематична от предишната енциклопедия.

Следователно специализмът, който спомогна за прогреса на експерименталната наука в течение на един век, достига етап, когато не би могъл да се развива сам по себе си.

Но ако специалистът не познава вътрешната физиология на своята наука, то той е пълен невежа по отношение на истори­ческите условия на нейното съхраняване, т. е. относно това как трябва да бъдат устроени обществото и същността на човека, за да е възможно да има изследователи. Упадъкът в научното призвание, на който сме свидетели през последните години и за който вече споменах, е тревожен симптом за всеки, който има ясна представа за цивилизацията; представа, която типич­ният „човек на науката”, връх на съвременната ни цивилизация, не притежава. И той мисли, че цивилизацията е тук, просто така, като земната кора и първичната селва.


XIII

НАЙ-ГОЛЯМАТА ОПАСНОСТ - ДЪРЖАВАТА

При добра подредба на обществените неща масата е нещо, което само по себе си не действа. Такава е нейната мисия. Тя се е родила на този свят, за да бъде ръководена, да й се оказва въздействие, да бъде представлявана, организирана — дори за да престане да бъде маса или поне да се стреми към това. Но не се е появила на този свят, за да прави тя самата всичко това. Тя трябва да подчини живота си на висшата инстанция, съста­вена от представителните малцинства. Може безкрайно да се спори кои са представителните хора; но фактът, че без тях — били те едни или други — в най-същественото си измерение човечеството не би съществувало е нещо, в което не трябва изобщо да се съмняваме, въпреки че вече цял век Европа е заровила глава под крилото, за да види, подобно на щрауса, дали ще успее да не забележи една толкова крещяща очебий­ност. Защото този възглед се основава не на повече или по-мал­ко повторяеми и доказуеми факти, а на закон за социалната „физика”,³⁷ много по-непоклатим от законите на Нютъновата физика. В деня когато в Европа се възроди господството на автентичната философия* — единственото, което може да спаси Европа — отново ще си дадем сметка, че волю или неволю човек е същество, по природа принудено да дири някаква висша инстанция. И ако сам по себе си успее да я открие, това означава, че е изключителна личност; ако ли пък не — той е човек —маса и се нуждае от първия, който ще му я предостави.

Да иска масата да действа сама по себе си, означава да се разбунтува срещу собствената си съдба и тъй като това е, което днес тя прави, аз говоря за бунта на масите. Защото в края на краищата става въпрос наистина за бунт, когато всеки отхвърля съдбата си, когато се разбунтува срещу самия себе си. В действителност бунт би си останал бунтът на архангел Луцифер, ако вместо да упорства да бъде Господ — което не беше негово предопределение, — се бе заинатил да е последният сред ангелите — какъвто също не беше. (Ако Луцифер беше руснак като Толстой може би щеше да избере последния бунтовничес­ки стил, който ни повече, ни по-малко е насочен срещу Господ, също както и онзи на Толстой — толкова известен).

Когато масата действа сама по себе си, то тя го прави по един единствен начин, защото друг не познава: линчува. Съвсем не е случайност, че законът на Линч е американски, защото Америка до известна степен е раят на масите. Още по-малко може да ни учудва фактът, че днес когато масите възтържест­вуват, тържествува и насилието, което се превръща в единст­вено ratio, в единствена доктрина. От доста време насам аз изтъквам този прогрес на насилието като норма. Днес то достига до най-високата си точка на развитие, а това е добър признак, защото означава, че автоматично ще започне да спада. Днес вече насилието е реториката на времето; реториците, празноглавците си го присвояват. Когато една човешка дейст­вителност е завършила своята история, когато е претърпяла корабокрушение и е загинала, вълните я изхвърлят на бреговете на реториката, където като труп престоява дълго време. Рето­риката е гробницата на човешката действителност; нещо повече — тя е нейната болница за инвалиди. Действителността се надживява от своето име, което при все, че е само дума, в края на краищата като дума винаги съхранява нещо от нейната магическа власт.

Но дори и престижът на насилието като цинично установе­на норма да започне да спада, то — въпреки и под друга форма — ще продължи да ни държи в своята власт.

Говоря за най-голямата опасност, която днес грози евро­пейската цивилизация. Като всички останали угрози, тегнещи над тази цивилизация, и тази е неин резултат. Нещо повече: тя е нейна слава; това е съвременната държава. И тук в сила е онова, което в предната глава казахме за науката: изобилието на нейните принципи я тласка към изумителен прогрес, който обаче неумолимо налага специализацията, а тя застрашава да удави науката.

Припомнете си какво в края на XVIII век представляваше държавата във всички европейски нации. Нещо нищожно! Ран­ният капитализъм и неговите промишлени организации, където за първи път тържествува техниката — новата, рационализира­ната техника, — доведоха до първоначално разрастване на обществото. Появи се нова социална класа, по-могъща по численост и сила от предходните: буржоазията. Тази безочлива буржоазия преди всичко и най-вече притежаваше едно нещо: талант, практичен талант. Умееше да организира, да дисципли­нира, да дава приемственост и свързаност на труда. Сред нея като сред океан плуваше „корабът на държавата”. Корабът на държавата е метафора, сътворена от буржоазията, която се чувстваше като океан — всемогъща и наситена с бури. Онзи кораб не представляваше нищо или поне беше нещо съвсем малко: почти нямаше войници, почти нямаше бюрократи, почти нямаше пари. Беше изобретен през Средновековието от едни много различни от буржоата хора: благородниците, възхитител­ни по своето безстрашие, по своята дарба за управление, по своето чувство за отговорност. Без тях нациите в Европа не биха съществували. Но въпреки всички тези душевни достойн­ства благородниците не притежаваха и никога не са притежа­вали здрав разсъдък. Те бяха от друго тесто. Представляваха много ограничена интелигенция; бяха сантиментални, инстинктивни, интуитивни, накратко — „ирационални”. Затова и не съумяха да сътворят никаква техника — нещо, което налага рационализация. Не изнамериха барута. Изчерпаха се. Неспособни да изобретят нови оръжия, те позволиха на буржоата да използват барута — взет от Изток или от другаде, — с което последните автоматично удържаха победа над воина—благородник, над „ри­царя”, глупаво покрит целия с желязо, който в сражението едва можеше да се движи и който не беше проумял, че вечната тайна на войната е не толкова в средствата за защита, колкото в тези за нападение (тайна, която Наполеон щеше да преоткрие.*

И тъй като държавата е техника — за обществен ред и управление — „старият режим” в края на XVIII век се оказва натоварен с крайно слаба държава, отвсякъде атакувана от едно широкомащабно и непокорно общество. Диспропорцията меж­ду властта на държавата и обществената власт е толкова голяма, че ако сравним тогавашното положение с онова от времето на Карл Велики, ще установим, че държавата от XVIII век прилича на дегенерат. Разбира се държавата на Карл Велики беше много по-малко могъща от тази на Луи XVI, но за сметка на това пък обществото, което го обкръжаваше, не притежаваше никаква сила.**

______________

* Тази опростяваща илюстрация на голямата историческа промяна, при която господството на благородниците е заменено от това на буржоата, дължим на Ранке; ясно е, че това е символична и схематична истина и че за да бъде напълно правдоподобна, трябва доста да бъде допълнена. Откритието на барута в епруветка е дело на някого от Ломбардия. Но този барут не беше ефективен, докато не бе изнамерен излетият куршум. „Благородниците” в малка степен са използвали огнестрелното оръжие, което е било прекалено скъпо. Единствено по-добре организираните в икономическо отношение бур­жоазни войски са имали възможност да го използват в широка степен. Неопровержима истина е, че благородниците, представени от средновековния тип войска на бургундците, бяха разгромени от новата, непрофесионална, буржоазна войска, сформирана от швейцарците. Основната им мощ е в новата дисциплина и в новата рационализация на тактиката.

** Заслужава си да наблегнем на тази точка и да отбележим, че епохата на абсолютните европейски монархии бяха епохи на много слаби държави. Как се обяснява това? Обществото започваше да се разраства. Защо тогава, след като държавата можеше всичко — след като беше „абсолютна” — не ставаше по-силна? Вече изложихме една от причините: липсата на техническа, рационализаторска, бюрократична способност на кръвната аристокрация. Но това не е достатъчно. Въпросът е, че в абсолютната държава тези аристокрации не искаха държавата да се разраства за сметка на обществото. За разлика от разпространеното мнение, абсолютната държава инстинктивно уважаваше обществото много повече, отколкото нашата демократична, по-интелигентна, но с много по-слабо чувство за отговорност държава.
Огромното несъответствие между силата на обществото и тази на държавната власт даде път на Революци­ята, на революциите (до 1848 година).

Но с Революцията държавната власт премина в ръцете на буржоазията, която приложи към държавата безспорните си достойнства и за по-малко от поколение създаде могъща дър­жава, която приключи с революциите. От 1848 г., т. е. от второто поколение на буржоазни правителства, в Европа няма истински революции. И то не защото нямаше причини за такива, а защото нямаше средства. Държавната власт се изравни с обществената власт. Вечно сбогом, революции! В Европа вече е възможно само противоположното: държавният преврат. И всичко, което впоследствие успя да си придаде вид на револю­ция, не беше нищо освен замаскиран държавен преврат.

В наши дни държавата се превърна в много силна машина, която чудесно функционира; изумителна е ефективността й по отношение на количеството и точността на нейните средства. Достатъчно е да докоснем една от пружините, за да се задейс­тват огромните й лостове и да упражнят мълниеносно въздейс­твие върху която и да е част от общественото тяло.

Съвременната държава е най-видимият и забележителен продукт на цивилизацията. А поведението, което човекът — маса възприема спрямо нея, е много интересно и показателно. Той я вижда, възхищава й се, знае, че е тук, осигуряваща живота му; но не осъзнава, че е човешко творение, че е създадена от някои хора и поддържана от някои достойнства, които до вчера хората са притежавали, и че утре може да изчезне. От друга страна, човекът —маса гледа на държавата като на анонимна власт и тъй като самият той чувства себе си анонимен — обикновен, — смята, че държавата е нещо негово. Представете си, че в обществения живот на една страна възникне каквато и да е трудност, конфликт или проблем; човекът —маса ще изис­ква с него незабавно да се заеме държавата, да се нагърби с решението му чрез своите огромни и мощни средства.

Това е най-голямата опасност, която днес застрашава ци­вилизацията: етатизацията на живота, интервенционизмът на държавата, всмукването на всяка социална спонтанност, която в края на краищата поддържа, подхранва и тласка развитието на човешките съдби. Когато масата е изпаднала в беда или просто има силно желание за нещо, голямо изкушение предс­тавлява за нея тази постоянна и сигурна възможност да получи всичко — без усилие, борба, съмнение или риск, — само като натисне пружината и задейства могъщата машина. Масата си казва: „Държавата съм аз”, а това е абсолютна грешка. Държа­вата съвпада с масата само в този смисъл, в който може да се каже за двама души, че са сходни, защото нито един от тях не се нарича Хуан. Сходството между съвременната държава и масата е единствено в анонимността. Човекът —маса обаче действително си мисли, че той е държавата и все повече ще се стреми под какъвто и да е претекст да я задейства, да смаже чрез нея всяко съзидателно малцинство, което го смущава независимо в какво: в политиката, в идеите, в индустрията.

Резултатът от тази тенденция ще бъде гибелен. Социалната спонтанност непрекъснато ще бъде осквернявана от интервен­цията на държавата. Никакво ново семе не ще може да даде плод. Обществото ще трябва да живее за държавата, човекът — за машината на правителството. И тъй като в края на краищата държавата не е нищо освен машина, чието функцио­ниране и поддръжка зависят от заобикалящата я жизнеспособ­ност, то след като изсмуче костния мозък на обществото, ще се разболее, ще залинее и ще умре; и нейната смърт ще бъде ръждивата смърт на старо желязо, много по-мъртвешка от тази на живия организъм.

Такава беше тъжната участ на древната цивилизация. Няма съмнение, че имперската държава, създадена от Юлиевците и Клавдиевците, беше възхитителна машина, несравнимо по-съ­вършена като оръдие от старата републиканска държава на патрицианските семейства. Но — любопитно съвпадение! — едва достигнала до пълното си развитие, и социалното тяло започва да запада. Още по времето на Антониевците (II в.) държавата гравитира с антижизнено надмощие над обществото. То започва да се заробва, да не може да живее по друг начин освен в служба на държавата. Целият живот се бюрократизира. Какво става? Бюрократизацията на живота поражда абсолют­ната му нищета — във всяко отношение. Богатството намалява, а жените почти не раждат. Тогава, за да насмогне на собстве­ните си потребности, държавата все повече засилва бюрократи­зирането на човешкото съществуване. Тази повдигната на квад­рат бюрократизация е милитаризацията на обществото. Най-крайната необходимост на държавата е нейният военен апарат, нейната армия. Държавата преди всичко е производител на сигурност (сигурността, от която се ражда човекът —маса — нека не се забравя!). Затова преди всичко е армия. Северите от африкански произход милитаризират света. Напусто! Мизерия­та се разраства, майчинството дава все по-беден плод. Дори войници липсват. След северите войската трябва да бъде сфор­мирана от чужденци.

Забелязвате ли кой е парадоксалният и трагичен процес на етатизма? За да живее по-добре, обществото създава държавата като средство. Впоследствие държавата надделява и общество­то е принудено да заживее за държавата.* В крайна сметка обаче държавата е съставена от хората на това общество. Много скоро те стават недостатъчни, за да се поддържа държавата, и трябва да се прибегне до чужденците; първо — далматинци, а след това — немци. Чужденците завладяват държавата и останките от обществото, от първоначалния народ трябва да живеят като техни роби, като роби на хора, с които нямат нищо общо. До това води интервенционизмът на държавата: народът се прев­ръща в храна, която осигурява живота на истинското оръдие и машина каквато е държавата. Скелетът разяжда покриващата го плът. Скелето се превръща в собственик и обитател на дома.

След като знаем всичко това, не можем да не изпитваме страх, когато слушаме как Мусолини пламенно провъзгласява — като гениално откритие, направено днес в Италия — форму­лата „Всичко за държавата; нищо извън държавата; нищо срещу държавата.” Това е достатъчно, за да открием във фашизма типично движение на хора —маса. Мусолини завари една въз­хитително уредена държава — не от него, а именно от силите и идеите, срещу които се бори: от либералната демокрация. Той се ограничава да я използва невъздържано и, без сега да си позволявам подробно да окачествявам неговото дело, несъмне­но е, че получените до днес резултати не могат да се сравняват с постигнатото по отношение на политическата и администра­тивната функция от страна на либералната държава. Но дори и да е постигнал нещо, то е толкова посредствено, невидимо и несъществено, че трудно може да уравновеси натрупването на ненормални сили, които му позволяват да използва до краен предел тази машина.

Етатизмът е висшата форма, която приемат насилието и прякото действие, учредени в норма. Посредством и чрез държа­вата — анонимна машина — масите действат сами по себе си.