Мисията на Исус Христос и Църквата като „Мистично Тяло”

3.2. Мистично Тяло

По този начин Църквата бе описана конституционално в писмото-енциклика Mystici Corporis на папа Пий XII. Едно такова определение предполага двойно концептуално преместване (разместване), т.е. необходимо е да се премине от идеята за биологичното тяло към това за социалното естествено тяло; а след това и към онова специфично, което Църквата определя като мистично тяло. 1) от биологично към социологично ниво: членовете на социологичното тяло запазват своята автономия (независимост) на личности; в биологичното тяло членовете не са ипостаси, но са свързани с другите членове без да имат собствено съществуване. Обаче социологичното тяло е съставено от независими лица, зависими помежду си според една нормативна структура (в Мистичното Тяло има теономична зависимост, т.е. зависимост според любовта). В биологичното тяло членовете са насочени към благото на един човек, докато социологичното тяло е насочено към общото благо; 2) от социологично към свръхестествено ниво: това преместване (разместване) се разбира само от Христос-Глава на Църквата, Който разпространява своята капитална благодат (grazia capitale) в цялото тяло, което е свързано към Него, към мистичното тяло. Христос е причината, която осигурява единството на цялото тяло чрез дара на капиталната благодат, която е същата благодат, притежавана от Христос по пленарен начин посредством ефекта на ипостатичното единство: заради ипостатичното единство битието на Христос е божествено-човешко; по този начин човешката природа на Христос е благодатна (изпълнена с благодат) от присъщната на божията природа благодат, която впоследствие прониква¹⁴⁶ цялото й съществуване, минава през¹⁴⁷ целия й начин на действие. Първата причина (causa prima) на тази благодат е Бог-Света Троица, който е източник на всяка благодат. Инструментално тази благодат идва чрез Христос в Мистичното тяло, конкретно и практически от Евхаристията.

3.3. Теандричната¹⁵⁰ Църква в образа на Христос

Според LG 8,1:

„Църквата е една сложна реалност, съчетаваща човешки и божествен елемент. Така, че сравняването й с Въплътеното Слово не е празна аналогия. И действително, както приетата природа служи на Божието Слово като жив, неразривно свързан с Него спасителен орган, така и социалната организация на Църквата служи на Христовия Дух, Който я оживотворява, за да нараства тялото”.
Тук Съборът използва отмерени думи, за да каже тайната на Църквата, „както” и тайната на Въплътеното Слово. „Не празната аналогия” („non debole analogia”) показва обаче, че има повече разлика, отколкото прилика в допирането¹⁵¹ на двете тайни. В Църквата има един видим елемент, институционален, и един невидим, тайнствен. Някак си няма съмнение, че тук Съборът разбира богочовешката инстанция, която бе вече излязла наяве в еклесиалната схема на Ив Конгар: Ecclesia de Trinitate, in Christo, ex hominibus.
Тази теологична перспектива на Събора осветява двойната природа на Църквата, видима и невидима, институционална и тайнствена чрез Христологичната догма на двете природи: човешка и божествена на Спасителя. Две разяснения са от съществено значение: 1) На първо място трябва да отбележим непоколебимата разлика: в Христос човечеството (една човешката индивидуална природа) е обединено с Бог (с лицето на Словото) лично (in persona, kath’hypostasis), за да формира (образува) едно единствено бого-човешко същество, онтологически и по субстанция (същество) едно. В Църквата човечеството (различните човешки лица, призвани за тази благодат) е обединено със Света Троица чрез динамичен съюз, а не лично, за да образуват една мистична бого-човешка реалност. Няма повече слято единение¹⁵² на двете природи в едно Лице, а общение на повече лица в един и същи божествен живот¹⁵³. 2) На второ място идва сравнението на двете природи на Христос с двата елемента - видим и невидим, човешки и божествен – на Църквата. Божественият елемент на Църквата не е отделна същност (natura distinta), но благодат, която прониква човечеството (l’umanità), за да го излекува и прослави. По този начин еклесиалното сравнение не се насочва към близката (stretta – тясна; непосредствена) богочовечност (teandricità) на Христос, но по-скоро върху Неговата изпълнена с благодат човечност: това, което в Църквата е Тайна, невидимо, божествено, прониква всичко видимо, институционално, човешко; и това е Неговата благодат. Тя не е в единичната тайна на обединение на двете природи в едно Божествено Лице, което се свързва пряко с Църквата, а в тайната на Христос-човек, Словото станало човек, за която тя – която не е Словото, но е изкупеното човечество, което е в съответствие (съгласуване) с Въплътеното Слово – удължава присъствието и действието в света и в историята¹⁵⁴.
Постигнатото от този паралел, който направихме, осветява като резултат църковното действие. Христос е действал чрез посредничеството на приетите човешки реалности; същото важи и за действието на Църквата: актовете на преподаване, освещаване и управление са, според различните причини, човешки дела, носители на благодат. Накрая, динамиката на благодатта има за тенденция води все повече до съгласуване на Църквата с Христос, като направи така, че тя да комуникира винаги по-добре благодатта на всяко време. Следователно, Църквата не се усъвършенства, когато става по-божествена и все по-малко човешка, но когато гарантира (assicurando-осигурявайки) винаги по-добре завета на човечеството и на благодатта чрез развитието на двете.

3.3.1. Сакраменталността на Църквата

Ако едно тайнство (sacramento) е „видимата форма на невидимата благодат”, както казва Тридентинският Събор, повтаряйки една светска декларация, може да се каже, че Самият Христос е във висша степен едно тайнство, от момента, когато основната благодат (grazia essenziale), т.е. самия Бог, става близък с човека, получил своята най-пълната реализация: човекът-Бог е формата, в която невидимият Бог е станал видим. Човешката природа на Христос, изпълнена в истинския смисъл – това е, което казва Тридентинският Събор за естеството на тайнствата, а именно, че съдържат благодатта, която означават. Христос в своята човечност е „първото тайнство” (Ur-sakrament), извор на всички други тайнства. По един произлязъл¹⁵⁵ начин може да се приложи това наименование за Църквата като е една сложна видима и невидима реалност, където видимото е знак и начин за комуникация на невидимото, защото го съдържа по някакъв начин. С понятието „тайнство” се посочва предната страна (in recto) на приетата, човешката реалност, която означава и предоставя благодатта (знак и средство) и in obliquo реалността на означената и дарена благодат¹⁵⁶. Изправени сме пред едно помагащо ни със светлината си разграничение, което ни позволява да не разделяме външния от вътрешния елемент, където този последният е като „съдържание” (contenuto) в първия. Ако понятието „тайнство” се ограничава често в текущото използване, за да изрази знака и средството, не трябва да се забравя, че Църквата е също така и неразделно означената и причинена реалност, вече присъстващото Царство в зародиш (семе, начало) и действие.

С помощта на схоластичната терминология може да се каже, че Църквата е заедно и неразделно sacramentum и res sacramentum¹⁵⁷. По образа на Евхаристията и благодарение на нея цялата Църква като институция се разглежда като голямо тайнство, доставя (набавя) тази unitas corporis mystici.

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: