Част І: Паралелни светове
Р. Узунова: Колко каза, че е в Съветския съюз? Пл. Даракчиев
Изтегляне 2.04 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Р. Узунова
- Румяна Узунова
- Р.Узунова
Р. Узунова: Колко каза, че е в Съветския съюз? Пл. Даракчиев: 18 милиона, а 27 – в Китай. „Досега ние установихме, че той се поражда от господствуващите обществени отношения у нас, че е “орган”, същността на който произтича от същността на тялото /орган – в смисъл на човешки орган, орган в анатомичен аспект – П. Д./, и същността му произтича от същността на тялото, което обслужва, т.е. на държавата, че то е неин инструмент, посредством който тя осъществява своите политически, административни, икономически и социални функции. Тъй като тези функции са източник на власт, властта на държавата се простира върху цялата /или почти цялата/ действителност. Тя се стреми да я обхване, да я сложи под своя контрол и да я управлява. Причината апаратът да бъде голям са именно тези многобройни функции, но те не са причина да бъде прекомерно голям и раздут, а той е точно такъв. Защо? За да отговорим на този въпрос трябва да вникнем в механизма на самия размножителен процес, като установим как действа тя”. Според Георги Спасов причините са следните, чета тук пак една част от материала: „По този начин първоначалното, да го наречем просто размножаване на документи, води до размножаването в аритметична и геометрична прогресия на апарата, който организира и привежда действията на обществото в съответствие с предписанията на върха, отчита и контролира изпълнението им. Това е една от причините за роенето на апарата – първата причина. Втората - по реда на изложението, но не и по приноса към раздуването му - е стремежът на “високите етажи”, които вземат решенията, да прехвърлят отговорността за тяхното изпълнение върху „по-ниските”. А те, обладани от същия стремеж и от инстинкт за самосъхранение създават под себе си все нови и нови междинни звена, в резултат от което се получава познатото прехвърляне на отговорността, до нейното размиване и пълно изчезване. Третата важна причина е дефицитът, с който започнах своето изложение. Сега ще добавя, че той е резултат не само от неефективните административно-бюрократични методи на управление и от това, че бюрокрацията не произвежда, а потребява, но и от това, че тя го използва като източник на власт, средство за подчинение, начин за лично облагодетелстване и забогатяване и по този начин деморализира и обезверява трудещите се, за които трудът престава да бъде и нравствена опора. С тези три причини, разбира се, не се изчерпват начините за раздуване на апарата, но те са главните и аз ще се огранича с тях”. Така завършва тази част. (…) Все пак той задава един такъв въпрос, вече към края на материала: „Добре. Но защо държавата си служи с административно-бюрократични методи, а не с други, може да запита някой! А ще поникне ли пшеница, ако засеем ряпа?”, пита авторът, „Не, разбира се. По същата причина и държавата не може да управлява с други методи и средства. Административно-бюрократичните методи не зависят нито от волята на управляващите, нито на управляваните, а произтичат от нейната същност като апарат за потискане. Въпрос: изходът? Прилагайки своето материалистическо разбиране за историята в своя труд “Немска идеология” Маркс и Енгелс разкриват пътя за промяна на действителността: “... Не чрез критика /както се опитахме досега/, а само чрез практическо събаряне на реалните обществени отношения!” В началото казах, че многобройните функции, които изпълнява държавата, й предоставят власт, която се разпростира върху цялата /или почти цялата/ действителност, които тя управлява с присъщите й методи. Единственият начин за освобождаване от тях е тия нейни функции да се поемат от обществото и от самите граждани.” Това е. Ало? … Р. Узунова: Ето, включвам. Пл. Даракчиев: „Въпрос: Някой те смятат за черноглед, други за песимист, трети за реалист, какъв си всъщност? Отговор: Мисля, че от бъркотията, в която живеем, се е получило и объркване на понятията. Според мене черногледство е да си затваряш очите пред истината, а песимизъм - да ръкопляскаш на настоящето. Аз смятам и двете за много опасни, защото ония, които си затварят очите пред истината и ръкопляскат на настоящето, не правят нищо за бъдещето, затова не ги практикувам. Не знам дали това ми дава правото да кажа, че съм реалист, но е сигурно, че съм оптимист, защото знам, че бъдещето е неизбежно и идва без да подава молби и без да иска разрешение от когото и да е било. Въпрос: Вярваш ли в преустройството? Отговор: Да. Когато в едно общество една малка част има да губи много, а голяма - няма какво да губи, преустройството е неизбежно. Въпрос: В какво вярваш? Отговор: Не вярвам, че хора, които вярват в каквото им кажат, гласуват за когото им посочат, работят каквото им наредят, получават колкото им дадат, живеят както им определят и пр., и пр., могат да построят социалистическото общество. Въпрос: Какво е общото между журналиста, поета и писателя Георги Спасов? Отговор: Духът. Въпрос: От какво се страхуваш? Отговор: От хората. Те са способни на всичко. Въпрос: На какво се надяваш? Отговор: На хората. Те са способни на всичко. Въпрос:…” Това са малко частни въпроси… Р. Узунова: Но хубаво е, да. Пл. Даракчиев: Да го диктувам ли по-нататък? „Въпрос: Много се променя външния ти вид. Ту старееш, ту младееш. На какво се дължи това? Отговор: Не знам кой и по какъв повод беше казал, че жената се чувства на толкова години, на колкото изглежда, а мъжът изглежда на толкова, на колкото се чувства. Вероятно изглеждам по-млад когато се чувствам на 38-39 години, а по-стар, когато се чувствам на 47. Но и в двата случая нямам никакви основания за тревога. Въпрос: Истина ли е, че малко не ти е достигнало да се явиш на търг за ресторант “Юндола”? Отговор: Да, само две неща – желание и пари. Въпрос: Какви са шансовете да станеш мениджър на фирма “Чапаевски зов”? Отговор: Точно такива, каквито са шансовете на преустройството. Въпрос: Говори се, че гледаш на кафе? Ще ми гледаш ли на мене? Отговор: Да, но не те виждам. Въпрос: Твоят девиз? Отговор: Яж райски ябълки! Те водят към ада.” Това е …
Румяна Узунова: От коя дата е? Пламен Даракчиев: Това в бр. 17 от 26 април, тази година. Румяна Узунова: Тази статия? Пламен Даракчиев: Да ти кажа… Единият материал е “Превъплъщението на Прокруст”, другият “Митът Сталин – басни, парадокси и реалност”. Това са все много значими обществено материали, които се появяват в един малък български вестник. Един малък български вестник, но са много значими материали и човек, който се опитва да мисли в национални мащаби. Друг е въпросът колко успява, ... Казвам, това са големи и сериозни материали, дискусионни, публицистични, които са по много сериозни теми, национални - нещо, което в един общински вестник, малък вестник, многотиражка, както казваме в България, е нещо немислимо. (…) Този материал, който е пред мен, се нарича “От къде започва преустройството”. Може би най-добре е да прочета въведението първо. “Преустройството започва от нас, от мене, от тебе, от него. Това е лайтмотивът на темата на деня. Всеки, който по един или друг повод се изказва по радиото, телевизията, или на страниците на вестниците и списанията започва или завършва с тази теза. Не знам доколко това единогласие е резултат от единомислие, доколко от конформизма на обществото; какъв е делът на журналистическото умение да водят и да канализират отговорите чрез въпросите, но лично на мене то ми изглежда доста подозрително. Целта да се изведе индивидуалното съзнание от апатията, от натрупаното с годините пасивно “нищо не зависи от мене”, на активна позиция е ясна и разбираема. Тя би могла да бъде постигната само ако постановката е вярна. А ако не е, и насочва в грешна посока усилията на толкова много хора? Смятам, че си струва да се помисли по този въпрос. И така, преустройството започва от мене. Какво трябва да правя? Всички в един глас твърдят, че трябва да станем по-съзнателни, да се проникнем от по-високо чувство за отговорност, да работим по-съвестно, да бъдем честни и да не замазваме, а да наричаме нещата с истинските им имена, да бъдем по-смели и да се борим срещу отрицателните явления и пр., и пр. Значи, преустройството опира до съзнанието. Ако аз от утре започна да работя по-съвестно, ако ти, ако той, ако всички започнем да вършим нещата както трябва…? А нима досега всички тия неща са били под забрана? Не, не бяха. Може би не е имало съзнателни хора? Не, и съзнателни хора имаше. Тогава? Как в отделни колективи трудещите се се опитват да бъдат съзнателни, но си има нормативи, ограничения, бюрокрация отгоре, която прави всичко възможно тяхното съзнание винаги да бъде модифицирано /тя върви срещу тяхната съзнателност/. Там, където има наченки на съзнателност, тя бърза да ги унищожи.” Той цитира такива конкретни примери. (…) Ало? Може да вмъкнеш едно свързващо изречение, просто ти самата да го направиш, че Георги Спасов цитира примери, в които се оказва, че изключително съзнателни работници просто в дадени моменти правят всичко възможно техният цех или предприятие в даден аспект да успее, правят всички усилия, но в следващия момент - като опре до разплащането, до преустройството на този цех, технологично или каквото и да е, се оказва, че бюрокрацията започва да им пречи. Тъкмо тази проявена съзнателност предизвиква антипатия. За да можем да свържем отдолу. Другия текст е вече…: „Преустройството започва от нас, от мене, от тебе, от него. Ако съпоставим горните случаи с тази теза, можем да кажем, че тия хора се бяха преустроили, /става въпрос за съзнателните работници – П.Д./, но техните усилия /и усилията на хилядите непризнати още творци и новатори/ останаха и остават напразни. Те не вярват и никаква пропаганда не може да ги накара да повярват, че преустройството започва от тях. То действително не започва от тях /от мене, от тебе, от него/, макар че може да бъде извършено единствено от тях, в това число от мене, от тебе, от него. Противореча ли си? Може би. Идеята, че усъвършенстването на обществото започва с усъвършенстването на личността не е нова, нито непозната. „Ако светът е лош и искаш да го промениш, започни със себе си.” Това е мотив, който се повтаря от векове. В по-ново време, още през първата четвърт на нашия век, с въпроса за преустройството на обществото доста обстойно се занимава поетът и общественикът Стоян Михайловски. През 1924 г. той пише своето “Въведение във философията на новобългарската история”. Неговият труд започва със самопреустройството. Да, Михайловски използва точно тази дума и смятам, че влага почти същия смисъл, защото след това формулира и основния принцип, на който трябва да се подчинява това самопреустройство: “Частното благо, пише той, трябва да бъде отражение на общото”. Или казано на съвременния език - личният интерес трябва да се съчетава с обществения. Звучи актуално, нали?! “Човек е член на едно общество, за да служи на това общество”, твърди разочарования от буржоазните нрави общественик и стига до извод, който отвежда много далече. Но нека проследим неговата мисъл. “Позволено ли е на доброто да налага себе си, да се натрапва?”, пита той и отговаря: “Да, позволено е. А как ще стане това? Мусолини даде отговор на този въпрос.”, пише Михайловски в същото си произведение. Не е нужно да казвам кой е Мусолини и какъв е неговият отговор за начина, по който може да се преустрои обществото. Важното в случая е да се осъзнае, че разбирането, според което за съществуващите недъзи в обществото е виновно ниското съзнание на отделната личност, поражда мисълта, че то може да бъде коригирано с насилие и принуда. Това не е фриволно или случайно кривване на мисълта…” Румяна Узунова: Тук още си на Михайловски, нали? Пламен Даракчиев: Не, не. Румяна Узунова: А, вече коментара… Пламен Даракчиев: „Мусолини даде отговор на този въпрос”, това пише Михайловски. Оттук нататък си говори Георги Спасов. Така, продължавам: “…това не е фриволно или случайно кривване на мисълта, а логическа закономерност. Разбирането, че обществото е такова, каквито са личностите /а не обратното/, неминуемо води до нагайката”. Ще приведа още един пример.” Добре е да го кажа и тоя пример… „Наскоро четох в наш ежедневник разсъжденията на бригадира на шофьорска бригада от Велинград Георги Масларов. След като сочи много и най-различни безобразия, той дава предложение да се въведе казарменото правило „Ако не знаеш - ще те научим, ако не искаш - ще те заставим”. Той не уточнява точно как ще бъдат заставени несъзнателните, дали ще бъдат раздрусвани само за реверите, или ще бъдат хващани и аз гушите, но контекста е ясен”. Така… Така, втора част на материала “От къде започва преустройството”. В нея Георги Спасов вече навлиза по същество в темата за съзнанието и реалните условия. Чета: „Ниското съзнание! И ако Адам и Ева не се бяха проявили като несъзнателни елементи, сега щяхме да си живуркаме в Рая, ама пусти късмет! Впрочем, както твърдят масмедиите и днес, ако всеки се труди съзнателно и си върши работата качествено, ако никой не проявява егоизъм, ако не краде /пардон, ако „не присвоява”/, ако не използва положението си за лични облаги, да врежда близките си и да нарежда потомците си до девето коляно и пр., и пр., бихме живели като ...! Понеже не ме бива по лиричните отклонения, ще оставя всеки да си нарисува картинката по почина “направи си сам”, а аз ще се заема с не толкова привлекателната страна на действителността. Ние всички знаем, че основата на живота е трудът. Десетилетия наред твърдим, че основният принцип на разпределение при социализма е според труда /съзнателно избягвам първата част: “всеки му според способностите”, тъй като ще се наложи да навляза в лабиринта на привилегиите, критериите, класово-партийния подход, роднинството, връзките, и пр., и пр., а целта ми е да си отговоря на въпроса – спазва ли се принципа, стимулира ли разпределението съзнателния, високо ефективен труд?/.” След няколко конкретни примера Георги Спасов преминава на един по-така, ако мога така да се изразя, капитален пример, с т.нар. разходно-калкулативен метод на ценообразуването у нас. А това е един много “интересен” метод, който дава твърде широки възможности и на предприятията, и на административно-стопанската система. Впрочем, този метод е игра на жмичка между държавата и предприятията. Нека да проследим как става тая игра. „Разходно-калкулативният метод на ценообразуване не е случайно явление. Той е закономерно следствие от възприетия динамичен метод на централно планиране. Този начин на планиране изисква ежегодно нарастване на продукцията в стойностно изражение. /Спомнете си: средногодишен темп през петилетката еди колко си %, и т.н./. Разчетите се спускат отгоре, промените са невъзможни, планът е закон! За сметка на това са възможни всякакви „гимнастически” упражнения с цифрите, главно чрез „обновяване на производството”. Най-характерна черта на това обновяване е непрекъснатото нарастване на цените. От 10-15 лв. цената на чифт кожени обувки достигна 30 до 50 лв. На облеклото също се повиши не по-малко от два пъти - и то при намаляване на относителния дял на естествените суровини. А колбасите? Да ви припомням ли, че салам с вкусовите качества на някогашния “Амбарица”, който струваше 4 лв., сега се продава по 12 лв. Само те ли? А електроуредите, а мебелите? Аз не знам през последните 10-15 години цената на някоя стока да е останала същата или да е намалена. Методът на разходно-калкулативното ценообразуване е много удобен за изпълнение на всякакви планове и програми, които се отчитат така: миналата година произведохме продукция за еди-колко си милиона лева, а тази – с толкова повече; извършихме строителство за еди-колко си милиона лева, а тази за толкова и толкова милиона повече; обществената производителност на труда се повиши с толкова, заплатите с еди-колко си и т.н. Първо, той е изгоден за производителя и му позволява да увеличава частта за разпределение; второ - е изгоден за държавата, тъй като се облага по-висока стойност, получава и по-големи отчисления от увеличените печалбите, които влизат в нейния бюджет и т.н.” Всъщност мисля, че можем да спрем дотука с една констатация – че след като на родната ни промишленост - предприятията, им е изгоден този метод, след като на държавата е изгоден, пита се на кого не е изгоден. При тези дефицити на пазара и при тези високи цени! Ясно е, че не е изгоден на потребителя. Р. Узунова: Това е твоя коментар? Пл. Даракчиев: Да. Между впрочем, по-нататък Георги Спасов отново се връща на темата „От кого започва преустройството?”. Впрочем той непрекъснато в този материал се връща в тази тема и я интерпретира непрекъснато. „Значи преустройството започва от мене ли?, се пита човекът. Е добре, ако аз от утре намеря начин да снижа разходите на материали, горива и енергия, мога ли да променя механизма така, че цехът да не губи, а да печели? Не мога. Мога ли да накарам колегите си да работят за тоя, що духа, защото ще пренесем полза на обществото? А какво ще кажат ръководството, висшестоящата организация? Нали веднага всички показатели ще спаднат и тогава няма да се получи нищо, тъй като то не отговаря на техните интереси. Защото хората не живеят, за да работят, а работят, за да живеят. А можеш ли да живееш като задоволяваш своите потребности? Иначе, казват, „гробищата били пълни с идеалисти.” И не само с тях, разбира се. Все пак ако аз от утре започна да работя по-…”. (…) Нататък той навлиза в доста сериозни дерби на икономиката ни. И аз просто, ако нямаш нищо против, търся по-популярните неща... Р. Узунова: Да, да. Не, то и много стана, много стана, но аз ще го имам извадено… Включих. Пл. Даракчиев: В този материал освен критичния и аналитичен аспект, така да се каже, има и конструктивен аспект. Георги Спасов просто има предложение. Като всеки нормален гражданин у нас днес, и той има някакви предложения как да се излезе от тази ситуация. В последната част той се спира, общо взето, на водещата роля на човека. Преди всичко на човека. Би ли направила малка пауза?... „Днес, ако ми е позволено да перифразирам отново Маркс, ние сме изправени отново пред необходимостта да сътворим и да изиграем едно ново действие. Първият залог за успех е да създадем….” Румяна,… в материала става дума за пиеса и за това тези аналогии, това „действие” не ти ли прозвуча странно? Р. Узунова: Не, ни най-малко. Пл. Даракчиев: Така ли! Добре, защото преди това, много преди това става въпрос за deus ex machina ли беше? Р. Узунова: Deus ex machina, ама, няма нужда, то си върви нормално... Пл. Даракчиев: Така ли, добре. Да започна отново тогава: „ ... Първият залог за успех е да създадем условия за свободна изява на творчеството и инициативността не на отделни хора, а на милионите. Без такива условия преустройството е невъзможно. Гаранция за свободен обем на мисли и идеи…”, тук вероятно е станала печатна грешка. Р. Узунова: “Обмен”? Пл. Даракчиев: Да. „...свободен обмен на мисли и идеи, възможности за изяви и действия, гаранции конституционни и правни, политически и идеологически и нравствен климат, които просто да насърчават търсачеството и откривателството. Първият успех, от който се нуждаем, е ефективна икономика. А какви са критериите за ефективност? Впрочем критерият е само един – по-малко разходи на единица продукт, по-малко жив труд, по-малко материали на труда, по-малко основни производствени средства, по-малко капиталовложения за единица прираст. “Вложи по-малко, за да получиш повече” – това трябва да бъде новият девиз на производството, което е точно противоположно на разходно-калкулативния метод. А нима това е нещо ново!? Не, не е ново. В анализа на производителността на труда в “Капиталът” Маркс изяснява, че, цитирам: “Това намаление на общото количество труд /жив и овеществен/, което влиза в стоката, изглежда да е съществения признак на повишената производителност на труда, при каквито и обществени условия да се извършва производството.” Ако още оценяваме производството, пак Маркс пише: “Производството, което е само средство за задоволяване потребностите на производителите е такова производство, в което господства само потребителната стойност.” Тези свои думи той е адресирал към социализма. Смятам, че те могат да служат и като оценка на настоящето, и като отправна точка към бъдещето, затова ще завърша с тях.” (…) (Г. Спасов, поет и журналист; член на Клуба за подкрепа на глрасността и преустройството, „Екогласност” и „Подкрепа”. Пламен Даракчиев представя, цитира и коментира негови текстове от в. “Чапаевски зов”, гр. Белово, официално заради които Спасов е изключен от БКП и е уволнен. Текстът на коментара на Пл. Даракчиев свършва на средата на изречение за писмо-протест на журналистите от окръга срещу уволнението му. 10.07.1989 г., ролки № 209 и № 219) За пропагандата и идеологията (Цеко Цеков) Румяна Узунова: Включвам машината. Можете да говорите. Цеко Цеков: Обадих се по този повод: подготвил съм шест, седем материала за вас. Аз мисля, че в текста се съдържат неща, които са нови, които не съм ги чул, въпреки че редовно съм слушал "Свободна Европа" докато бях в България. Нови факти, нови събития, които са в коренен противовес на тази пропаганда, която водят комунистите в България. Аз винаги съм казвал, че това е една фасада, една завеса, и съм се опитвал да надникна извън тази завеса, да видя какво има зад нея. В тези материали именно това съм написал. Те са около 50 - 60 страници, подготвени специално за вас. И ако вие прецените, че те представляват интерес за вас, бихте могли да ги ползвате. Румяна Узунова: Ами бихте ли първия издиктували? Ц. Цеков: Моля? Р. Узунова: Бихте ли издиктували първия? Ц. Цеков: ... Аз мога да говоря. Знаете ли, много пъти, като съм говорил с приятели в България, са казвали: добре де, разкажи нещо. И аз съм разказвал това, което ги е интересувало. И те казват: „Ами записвай тези неща. Те са много интересни.” Викам им: „Аз съм живял с тях и не мога да ги забравя. С дати, с дни, с бройки.” Зависи какво бих могъл да ви кажа аз, госпожа Узунова. Примерно, интересува ли ви въпросът за това, до колко е вярно, до колко има истина в този комунистически лозунг: "Грижата за човека - първостепенна грижа на Партията". Или пък да кажем, говори се за злоупотреба с психиатрията, но те казват: „Това не е вярно.” Или пък, да кажем, онзи ден, когато бях в „Ройтер`с”, може би се засегна госпожата, че аз хвърлих известна вина върху Чърчил, че той е виновен за това състояние сега на Източна Европа… Но тя дословно каза така: „Виждате ли, казва, в България все пак има в момента някаква опозиция, но никой не е вкаран сега в затвора за това движение". Тя имаше предвид Клуба за преустройство и гласност. Аз съм запознат от самото създаване на Клуба. И зная точно какво е изявлението на полк. Шаренков по този въпрос, когато пристигна бюлетина за създаване на Клуба. Тогава аз информирах г-жа Байтман от Американското посолство по този въпрос. Може би сте чули, че два-три дена - около 5 - 6 декември - имаше една информация… или на 2 - 3 декември… на радио "Гласът на Америка" по този въпрос... И тя казва: "А вижте какво става в Чехословакия?" Опитах се да опровергая това, че в Чехословакия нещата са много по-добре, отколкото при нас. Наистина, по-добре са като демокрация и ако сравняваме тяхното правителство с нашето, би могло да се каже, че те са цвете пред нашето. Какво имам предвид? Не, казах точно така: „Докато робът възпява само свободата, не се бори за нея, то той намира утеха в робството и не е готов да разчупи веригите. Именно в България до този момент се забраняваше да се възпява свободата, а камо ли човек да се бори за свободата. Ние сега сме на един етап, когато правителството формално е разрешило на нас, робите, да полувъзпяваме свободата, но без да пеем за свободата, в никакъв случай то не е позволило ние да се борим за тази свобода. Докато в Чехословакия, там робите са на етап, когато се борят за свободата.” И виждате ли, разбирате ли, че само при полувъзпяването на свободата има 180 човека осъдени по гл. І на Наказателния кодекс, тоест за престъпления против Системата; около двеста човека, осъдени по гл. VІІІ - за престъпление против режима, против реда на управлението, както е записано по Наказателния кодекс. И около 40 човека, осъдени по криминални причини, а де факто причините са политически - т.е. конфликти с отговорни хора от властта. Като пример аз бих посочил… защото ще кажат: кои са тези 40 човека? Ако позволите, бих могъл да кажа конкретен пример: например Костадин Караджов, кметът на Димитровския район на София. Той е син на Тодор Комов (?). Баща му е член на Централния комитет на Партията от преди 9 септември, укривал нелегалната печатница на комунистите. Та Костадин Караджов - в пресата пишеше, че той е осъден за нелегално прекарване на една каравана от Италия! Кои са причините? Костадин Караджов е близък приятел на Сергей Антонов. (…) Костадин Караджов започва да говори за този процес, защото е знаел малко повече, отколкото ние знаем за „случая Антонов”. И е осъден на 14 години затвор. Заради караваната?! Но причините са и в това, че той доста подробно е говорил за процеса „Сергей Антонов”. Освен това той е близък … Чудомир Александров е негов кръстник, негов кум. Също и от тази кухня е знаел някои неща и ги е споделял. Най-важното, което той е споделил: че `82а година, да, `82а, при едно връщане на Тодор Живков от Москва, Тодор Живков се разболява. Костадин Караджов живее в зона Б5 ли беше, Б2 ли, тази правителствената, забравих в момента, където живеят хайлайфа на София. Пристига Владимир Живков с охраната си. Владимир влиза вътре много разтревожен и казва следното, цитирам дословно думите: "Бях при баща ми. Пуснаха ме да вляза за две-три минути. Той има температура 41 градуса. Руснаците убиха сестра ми, ще ликвидират и баща ми. Коце, ако остарея в затвора, ти си близък приятел с Александър Лилов, с Чудомир Александров, а вероятно те ще дойдат на власт. Много те моля да ни помагаш, да спасиш живота ни, защото за нас живот вече няма да има"… Р. Узунова: Само една пауза, секундичка… Ц. Цеков: Бих могъл да ви разкажа някои неща, но…(…) Просто да се разбере как една власт убива собствения си народ. Как хич не я еня за живота, за съдбата на собствените й хора. Ето, вижте, казват те на западния свят и САЩ: ние правим първи стъпки и виждате ли колко бързо демократизираме нашата система. Да, вие демократизирате нашата система, но вие знаехте, че това ще стане от преди 3 - 4 години и се подготвяте от преди 3 - 4 години за това нещо. Какво направихте? Коя е първата гаранция за демократизиране? Да освободите политическите затворници! Вие не го правите. Втората гаранция: функциите на държавата постепенно да отслабват и да преминат във функции на народа, на обществото. Да се изземат от хората тези функции, от доброволни, от обществени и други организации… Напротив, от две-три години репресивният апарат на държавата се засили. Какво стана? Главните управления в Държавна сигурност в момента са единадесет, служителите на Държавна сигурност са към 64 хиляди човека, без да считам Гранични войски, които официално принадлежат към органа Държавна сигурност. Създали са се нови отдели: като отделът на полк. Костов към Второ главно управление - контраразузнаване или поделение 82800, което се намира на „Кръста”; отделът за борба с анонимната дейност, т.е. една специална политическа дейност ... без насилие, която се занимава именно с този въпрос; създаде се отделът Шесто/Шесто - за работа по офицерите от ДС; създаде се отделът за работа по партийните членове. Виждате, че те са усещали този момент. Скришом, зад завесата, репресивният апарат се засилва. Ние, казват, ще намалим военните поделения, ние ще съкратим въоръженията. Да, но колко заводи – граждански - произвеждат оръжия, колко военни заводи се строят?! Само да вземем, официално, в Михайловград така наречения Акумулаторен завод "Аврам Стоянов"! Той се води официално завод за производство на акумулатори. Към този комбинат има 13 военни завода. Сега се строи един нов завод. Как да си обясним този факт?! След това ще се съкратят,… и аз вярвам, че ще се съкратят някои поделения. Но кои поделения? Главно поделенията на Първа и Втора армия. Ще се изхвърли онова оръжие, което е от времето на Втората световна война, като танкове Т 34. Ще се съкратят някои военни школи като тези, да кажем, за запасните офицери и сержанти във Враца,… каквато е Школата за запасни офицери, ще се прехвърли на друго място. За сметка на това многократно се увеличава Трета армия, която е член на Варшавския пакт ... Комунистите много умело прилагат Ленинската тактика: „Крачка назад, две напред”. Такива са моите разбирания, може би съм консервативен. Но считам, че това е голям експеримент на Горбачов и именно това е грешката на много хора…, или може аз да греша…, че вярват на това преустройство, че тази порочна система може да бъде реформирана. А по този начин те обслужват интересите на комунизма, защото, ако беше един Брежнев, ако беше един Андропов, то устоите на тази Система щяха много бързо да рухнат. Горбачов се оказа много хитър, много гъвкав. Не може да бъде реформирана една Система, която не е показала в нито една област своята жизненост, своята общочовешка полезност. Например националсоциализма, който аз презирам и мразя не по малко от комунизма, но този национал-социализъм само за шест години той показа своята жизненост само в една област, т.е. в икономическата. Той даде хляб на собствените си хора. Докато комунизмът за 75 и 76 години, не мога да направя точната сметка в Русия, и 45 години в България, в нито една област не показа своята жизненост, своята общочовешка полезност. Какво ще реформираме в една Система, която не е показала своята жизненост…? Освен това сам Горбачов казва: „Аз не се отказвам от Ленин". Тоест, какъвто и ще нов прочит да прави на Ленин, той ще върви по ленински път и никога не може да се откаже от лениновите атрибути. От атрибутите на Ленинизма. А кои са тези атрибути? Тук да не се спирам на Маркс, че насилието идва още от Маркс, ... и ще излезе, че и аз говоря откъслечни фрази от марксизма - ленинизма, без да ги разглеждам в контекста на самата теория, както правят комунистите обикновено… Но аз съм готов да се аргументирам, ако вие ме репликирате, апострофирате, възразите. Маркс: "Революцията е акушерка на историята"; Ленин: "Диктатурата и революцията нямат морал" – в Разговорът му от `19а година с есерите. По-нататък: Ленин, в Отговора му от `22а година на Новгородския партиен секретар: "Лъжи, мами, ако се наложи пускай кръв, но задръж властта". Ленин: “Диктатурата и революцията нямат морал”, и Разговорът му с продажниците Георги Димитров и Васил Коларов относно влиянието на въстанието от 1923 година... Той… Виждаме, че същността на насилието е в самата идеология. Трябва човек добре да вникне в нея, добре да разбере нейната същност, за да разбере, че корените на злото са именно в самата идеология. Горбачов казва, че не се отказва от Ленин, тоест, какъвто и ще нов прочит да прави на Ленин, той неминуемо ще доведе до насилие… Добре, да се кача горе?… (Ц. Цеков, политзатворник, член на НДЗПЧ, екстрадиран може би в края на 1988 г. Откъс от неформален разговор, вероятно неизлъчен, състоял се навярно в Мюнхен на 6.03.1989 г., ролка № 251) „Есе за преустройството” (Нури Алиджов Джелилов) Р.Узунова: Можете да говорите. Нури Джелилов: Напоследък много се говори за преустройство, демокрация, правата на човека и т.н. Но това са само думи, пълни с лъжа. Всичко това дотук ме накара да се замисля по-сериозно и да анализирам цялото положение. Стигнах до извода, че всичко може да се оправи, стига да има кой да го направи. Свеждам нещата до „Манифеста” на Маркс и Енгелс. Нали сме социалистическа държава и за да разберем дали се спазват точките и подточките, написани в него, трябва да се проследи пътя на партията и на правителството като едно цяло. Той не е чист. Всъщност, направен е от лишенията и несгодите на народа, и главно от родолюбци, борещи се за човешки права и свободи. Но да вървим пак към „Манифеста”. Първата част на работническата революция: утвърждаване на пролетариата в ръководна класа. Маркс и Енгелс казват, че това е голяма победа на демокрацията. Това е преход за образуване и узаконяване на еднопартийна система с демократичен централизъм. Ако проследим нещата по-подробно, ще се убедим, че такова нещо не съществува. Ленин бе казал: „В една социалистическа държава не е възможно да има стачка, тъй като диктатурата е в ръцете на пролетариата”. Всички на дело виждаме, че това правило не е осъществено, тъй като в социалистическото ни общество има недоволни, а вече и стачкуващи. Също така, той бе подчертал: „В социалистическа държава, за да няма рязка разлика между бедни и богати, заплащането трябва да е 1:3”. Но за съжаление, ние сме очевидци, че хората на изкуството са милионери. След като те са такива, значи правителствените работници са милиардери. Ето защо тези точки, записани в Закона на социализма от Владимир Илич Ленин, не се показват на бял свят - защото ще възникнат въпроси, вследствие на което ще трябва да има и отговори, за които другарите, в кавички, не са подготвени. А иначе е по-лесно – да се прилага стария буржоазен и древно-римски начин: „Разделяй и владей!” А пропагандата на свой ред се мъчи да ни убеди, че видите ли, при социализма всички сме равни! И трябва да се преустройваме. Сами ми кажете, с такива хора може ли да се направи такова велико начинание?! (Начинание), което е обрасло с трева и е потъпкано през вековете; започнато от Петър Велики, който е изпращал некадърния министър на заточение в Сибир, а кадърният ковач поставял на негово място.(…) Ето от къде идва неговото всепризнание и величие. Може би някой ще каже, че времената се менят и тогава е било друго, а сега - съвсем друго. Но не трябва да забравяте… Ако сте прочели “Една частица от живота” на Михайло Василиевич Ломоносов, ще се убедите, че този гений е живял благодарение (на държавници) - поклонници на Петър Велики, а сега за съжаление при сегашните обстоятелства, колко Ломоносовци са отпивали от горчивата чаша на живота, поднасяна им именно от тази Система, наречена “лъже-социализъм”и изплетена от такава здрава, ехидна мрежа, именуваща се “мой човек”. Това е най-опасната Система. Това, (което е сега) може да се определи, (като се обърне) обратно правилото на Маркс-Енгелс за диктатурата на пролетариата. Т.е. това господство на малък брой експлоататори над огромната маса трудещи се е именно робовладелски строй в социалистически облик. Но тези неща не са неизменяеми! Може само с един замах да се променят. Като се направи път на кадърния, не отчитайки неговия национален произход. А некадърния, вместо в Сибир, да се отправя в селското стопанство, откъдето идва питанието на целия народ. Това преустройство трябва да намери път и към правителството. Така няма да има различно третиране на различните националности. А за да не се получава затлъстяване на правителствените чинове и администрация, и се запази амбицията за по-хубав социален живот, трябва всеки 4 или 5 години да се подменя целия правителствен апарат, чиито членове да имат право на само едно единствено място в Държавния и Министерския съвети, за да се предпази от „ограждане” с власт и от диктатура на властелина. Само при това положение ще съществува демократичен централизъм, вследствие на което народът ще се увенчае с човешки права и свободи. Мисля, че едва тогава ще мога точно да използвам точното определение от „Манифеста” за „диктатура на пролетариата” – това господство на огромната маса трудещи се над малкия брой експлоататори - (номенклатурата) ще бъде именно диктатура на пролетариата. Това ще бъде „социализъм в човешки образ”. Нека да знаят и добре да си помислят другарите, в кавички, (че) за да се оправи икономиката и вълнуващите проблеми народа, са ни нужни реформи, но реформи именно такива! Ало! Чувате ли ме? Р. Узунова: Да, чувам ви. (…) (Откъс от интервю с Нури Алиджов Джелилов, „Юри Андрианов Денев”, от гр. Луковит, Ловешка област, турчин, поет; 24.02.1989 г., ролка № 171) За разминаването между думи и дела (Димитър Томов) Р. Узунова: (…) А не е ли толкова противоречиво и странно, че именно в момент, когато Партията по пленуми говори за независими самоуправляващи се единици, които да били не само партньор, но и опонент на партийната политика, да се използват такива брутални мерки? Като че ли едно се говори, съвсем друго се прави?!… Димитър Томов: Това е презумпцията, която съществува в нашата страна… Тя е навсякъде, тя е наше ежедневие. Това е разминаването между дела и думи. Това нещо продължава от 35 години подред - не е ден и два. Това не трябва да ви учудва. Нищо, че едва ли има българин, който да вярва на пресата, на радиото и телевизията. При нас съществува едно недоверие... Самата власт е във война със самия си народ. Аз не виждам как да го обясня това нещо. Преди идването на Михаил Горбачов на власт аз знаех, че живея в най-прекрасния строй, знаех, че всичко е толкова хубаво, толкова добро, изливат се буйни потоци от блага, както пишеше по книгите. След идването на Михаил Горбачов на власт аз разбрах, че в това, което съм живял, съвсем не е това, което ми е говорено. И защо трябва аз да продължавам да вярвам, че и сега ми говорят истината, а не ме лъжат? При нас е същинско объркване. Точно не мога да Ви обясня какво е, но тази стагнация, която е обзела обществото, едва ли скоро ще премине. Ние нямаме информация. Ние слушаме чужди радиостанции, за да знаем какво става в България! Това е заблуда, че има някакво преустройство. Заблуда абсолютна е, че може човек свободно да си изкаже мнението и евентуално да се чуе неговото мнение; че се взима под внимание това, което той иска, неговите желания, стремежи, цели и т.н. Не се заблуждавайте - нищо няма! Всичко, което има, е повърхностно. Дори разговарях с една жена, която се обади от „свободния свят” и така… учуден останах, когато ме попита: „Защо не излизате, след като официално ви дават на вас паспорти, с които може да излизате извън страната?”... Информацията е надминала истината - тя няма нищо общо с действителността. Много добре се знае, че дори още Закона не е приет за тези паспорти, а вече хората в чужбина знаят, че ние ги имаме, но не искаме да излизаме... Това не е вярно… (Откъс от първото интервю на Р. Узунова с Димитър Томов, художник от Михайловград и говорител на НДЗПЧ, началото на януари 1989 г., ролка № 9) За властващите и преустройството (Камен Каменов) Р. Узунова: Отново. Включила съм машината. Камен Каменов: Г-жа Узунова, вие зададохте няколко въпроса в едно от предаванията, сред които и този за относно привидно необяснимата враждебност на властта към независимите дружества… Интересни въпроси и ... Р. Узунова: Бихте искали да отговорите на някои от тях? Камен Каменов: Не, просто да ви предложа личното си мнение, с което никой не искам да обвързвам. Та, ставаше дума защо тези независими дружества са толкова гонени, въпреки че действат съгласно закона. Ами най-късия отговор е: Страх ги е нашите власти. Най-къс, но малко опростителски… Не е ли по-добре да вникнем защо всъщност е така? Те са толкова силни! Въпреки, че никой не е тръгнал да сваля властта, страх ги е. Но да се опитаме да погледнем на нещата в дълбочина, доколкото е възможно. Кой всъщност ни наставлява нас? Ами висшият ешелон е съставен предимно от т. нар. „Активни борци”. Не силно образовани хора, да си признаем. Доста ограничени някои от тях. Вярвате ли например, че Тодор Живков е толкова добре образован, колкото да речем юрист, завършил нормално следването си, т.е. не по „втория” начин, както е „активният борец”. Може ли да се повярва, че Добри Джуров е най-добре подготвения военноначалник у нас? Политици като Пенчо Кубадински отдавна са предмет на пренебрежителна усмивка у всички... Знаем, че повечето хора на ЦК и Политбюро са завършили образованието си, по-точно дали са им дипломи за пред хората, в наши или съветски вузове по времето на Сталин и Суслов... Прилежно са се старали да бъдат точно копие на покровителите си и са станали такива. Те и за това са били в Съюза всъщност /в Съветския Съюз имам предвид/. Те имат дипломи за преданост, а академиите им, посочвани в биографията им, са необходима подробност. Като става дума за преданост, да не забравяме, че идеологът в момента и бивш министър на вътрешните работи Димитър Стоянов всъщност спешно беше доведен от Съветския Съюз, недозавършил, но е „наш” човек. С дадени 30 - 40 години несменяемо на върха, обградени от специалисти във всички области, нашите висши началства добиха някои навици, а понякога и вид на държавни мъже, но от добрата козметика те едва ли станаха добри държавници. Да добият акъл от „големия брат от Кремъл” - да. Но не и държавници на Народната ни Република! Умело подражават, редовно се престарават, както в поговорката "По-католици от папата". Трудно е да се прехвърлиш от партизанлъка, където всичко е в черно-бяло, в политиката. Това е наука, наука за възможното. Добре, че дойде Горбачов да ни го напомни това. Та нашите управници компенсираха успешно липсващите им данни по най-високо котиращия се метод: сервилност и послушност и заздравиха властта си. Прекопираха всичко от сталиновата империя: концлагери, колективизация, Държавна сигурност, безпогрешността на Партията. Някой ще каже: да, но след Червенков имаше затопляне, Априлски пленум, Живков… Ако се изключат новите лозунги и новата Конституция по-късно, Живков и компания не се оказаха по-добри, но по-различни бяха. Мръсната работа я свършиха тези преди тях - или част от нея. Живков се оказа много точен изпълнител, но и хитър. Създаваше чувство у нас, че сме самостоятелна страна, която просто има много силен безкористен съюзник. Живков е човек с чар. Присъствал съм на срещи с него – той е усмихнат и приятен събеседник. А дали знае, че 24 часа преди него биячите от КДС претърсват всяко кътче, и правят списък на всички, които ще присъстват на срещата, и се държат с хората сякаш у всеки са открили пушка с оптически мерник… Но сигурно този детайл е оправдаем - все пак държавен глава. Изобщо в присъствието на Живков оставаш с впечатлението, че е един добродушен човек, контактен е, понякога този добряк обича малко да се пооплаче от някои лоши неща, които му пречат да върши добро. Просто да го съжалиш. Всъщност той сигурно би бил не лош кмет на някое селце, просто го виждам на пейката пред кръчмата на моабет с наборите си, провождайки с поглед минаващите булки. И хората на Живков - хората на висшия ешелон - в мнозинството си изглеждат все така. Простовати, народни люде. Но само изглеждат народни до момента, когато свалят каскета и седнат в дългата черна лимузина. Има и образовани, интелигентни граждани горе, в партийните върхове. Те са заети с това да привеждат в приличен вид идеите на баш началниците. Привилегии - според ранга и за тях. Много големи. Съгласни са и имат картбланш практически за всичко. Та нали без тях тези по върха ще се почувстват доста неудобно. И те имат нужда да бъдат обслужвани, нали? Ало? Р. Узунова: Да, чувам… К. Каменов: Не са забравени и „нашите” деца. Разбирате за кои деца става дума. След шумното премахване на привилегиите за приемане във вузовете на тези деца, започна да се говори: "Ами и без привилегии ще ги изкарваме, достатъчно силни сме за това." Ако не ги прати в чужбина да се изучат. Другарите са достатъчно силни. Имат си закони, войска, милиция, Държавна сигурност, вътрешни войски. Това е грубата сила. Имат икономическа сила: работници, затворници, трудоваци. Всички българи плащат данъци, без да знаят за какво всъщност се харчат - секретни разходи са това. Дават членски внос и всички партийци – от либийските ни гастарбайтери до хората от художествената интелигенция, прославящи България по света. Защото ако не са партийци, ще им е по-трудно да са творци. Сещате се, че партийната „компания” се оформи като отделна класа. Интересна класа, възпитана като слуги на "големия брат" от изток, но и като жесток диктатор на народа си. Но да не се бърка с ”диктатура на пролетариата” - това го има само по книгите и е друго нещо. Всичко е свързано. Ако искаш да мачкаш с ботуши и да се возиш в Мерцедес и личен самолет, трябва да умееш да целуваш ръка на този над теб. Лошото обаче е в това, че подобен манталитет вече започва да става национална черта. Прониква и в обикновените хора. Пълни са улиците ни с хора зли, агресивни, готови за скандал по най-дребен повод, грубияни. Това са същите тихи, смачкани душици от цехове, кантори, учреждения, раболепно увиващи се пред ведомствените си тирани... Това сме ние - не всички, но за жалост, болшинството от нас. Такива ни харесват от горе - нашите началници. Малко се отклоних, моля за извинение. Да се върнем към новооформящата се класа на партийно-репресивната ни прослойка. Но какво е класа? Според мене - група хора, която може да присвоява труда на друга група хора благодарение разликата в положението, което заемат в обществото. Цитирам по памет, разбира се. Ние сме учили, че класата е група хора обособена, икономически независима, защитена от законите, притежаваща реална власт - става дума за управляващата класа. Аз мисля, че партийно-милиционерската върхушка у нас добре се вмества в тези определения. Хора от партийния хайлайф твърдяха пред мен, че тази върхушка, тяхната, спокойно може да съществува самостоятелно. Има средства за производство, работна ръка например: затворници, трудоваци; има си законодателни органи и изпълнителни органи. Та дори банката е в ръцете им заедно с чуждата ни валута. Никой не може да контролира тази компания от народни „избраници”. Те са над законите. Груб терор нямаме - той е рафиниран. Той, терорът, почти не е нужен: цялото ни общество е инфилтрирано от платени доброволни доносници на всички нива. Както се казва в една пиеса на Иван Радоев - "днес доносниците са мнозинство." Към това добавете и автоцензурата, която ни инжектират от детство. Всичко по-различно се смачква в зародиш поради целесъобразност. Страхът е ежедневие. От него се ражда апатията. Хората са горе-долу нахранени, по телевизията - американски филми и сериалът "Октопод" може да видим… Хляб и зрелища има. Всичко е спокойно. От време на време имаше раздвижвания: я в Унгария, я в Чехословакия, но танковете не си поплюват и отново настъпва тишина. Изведнъж обаче в добре ограденото, спокойно блато отново се размърдваме. Най-страшното за шефовете от Партията е, че това размърдване се инициира от Москва - досегашният брат и закрилник. Ситуацията се променя много. Бащата на кибернетиката Норберт Винер беше казал, че интелигентният човек се познава по способността правилно да реагира на бързо променящата се обстановка. Точно при такава обстановка партийното ръководство се обърка. Властта на Живков и компания /…/ на телата и гротескни формули на това объркване. Справка: от партийните документи и различни постановления от последната година през криволиците на печатната гласност, та до случая с Кеворкян заради думите на съветския академик, гостувал в предаването ни "Всяка Неделя". На /.../ от партията беше дадено да разберат, че може да са по-малко сигурни и повече мислещи хора. И се разбра, че това ги затруднява. Това затруднение и неразбиране ги уплаши и те станаха жестоки. Т.е. жестокостта на парфюмираните досега ученици на Сталин и Берия изплува, а пък хитростта им помогна. Как ли? Ето как: довчерашните слепи прислужници решиха да сложат фрака на самостоятелна политическа личност, използвайки зеления светофар от Москва. Нашите политици се насочиха не към ХХІ век, както се опитват да правят примерно Унгария и Полша, а към `50а година или към `70а. Толкова е удобно! Свикнали са с ежедневния лукс, заобиколени са от предана охрана, устроиха децата и внуците си добре. Какво повече им трябва? Ама някои би попитал: а държавните интереси? Нашите политици са обикновени хора, както стана ясно. Необременени с високи идеали, въпреки, че ги декларират. Децата, някой имот, привилегиите - и това е. Емоционално добре са. А където има много емоции, обикновено разумът е малко. Казват, че това е вредно за държавните дела - малкото разум, но ако разумът е малко, действието ще е в повече: репресии, тормоз… „Започнали са да никнат независими дружества, и профсъюзи, и клубове?! Е, ще ги смачкаме!". Искат гласност – да! Изменя се терминологията на вестникарските заглавия, освобождава се народът от манифестации. Започва смела, открита дискусия за … „Черните петна в българския футбол”! Гласността си има граници. Пак независимите дружества обаче досаждат, мътят водата. Лошото е, че не нарушават никакъв закон. И в Съветския Съюз ги има стотици такива независими дружества, и не формално. Докато по партийните върхове се усукват и чудят, долу – т.е. КДС и средните ведомства действат вече. С озверението и отмъстителността на куче, застрашено с отнемане на кокала. На разположение на изпълнителната власт са и прокурори и съдии. „Законът не е важен, важното е да смачкаш тези, дето много знаят.” - това е израз на униформен служител от МВР. Действа се като по филмите, които сме гледали за безчинствата на фашистката полиция преди светлата революция от 9и септември. Сякаш нещата се повтарят. Човек без да иска се сеща за думите на френския революционер отпреди 200 години, не помня името му,… та той беше казал нещо, че „ /.../ на революцията изяжда децата си.” Май и у нас, ако е имало революция, тя е изяла всичките си деца. Та у нас си го има всичко: от незаконно арестуване и седене в студени килии до изгонване зад граница. Специално внимание на интелигенцията. Тя не е на почит. Още от Сталин, през Хрушчов, та до Брежнев. Да, могат да кокетничат с нея, но само с „нашите” хора. Другите - за тях са приготвили изненади като тези от 5и май тази година следобед. Но да сме наясно: истината за комунистическата власт може да бъде разбрана. Разбираме и че те имат какво да губят. Естествено е да се борят с нокти и зъби, та макар и срещу беззащитни хора. Така са научени. Разбираема е уж безпричинната озлобеност на властта. Това е реакция на гузни хора, изплашени от перспективата да отговарят за безобразията, които са извършили и вършат в момента. Може всичко да се разбере, но не бива да се забравя, за да няма още бели петна в историята ни. Живковизмът у нас си отива. Това става по обективните, верни закони на развитието. Въпреки хайките, тормоза, арестите и замаскирания терор. И накрая не трябва да забравяме, че вместо да чакат преустройството да дойде неизвестно откъде, будните хора и сърцатите хора на страната ни, въпреки че засега почти всичко е срещу тях, действат: за да станем наистина цивилизована държава. Убеден съм, че с тези точно хора трябва да се гордеем сега, да им благодарим и ако не можем реално да им помогнем, поне да не им пречим с думи или действия. А подбудителите, извършителите на недостойната гавра с български граждани… времето ще реши каква е вината им /и собствената им съвест - да се надяваме/. Край на текста. Р. Узунова: Благодаря ви, Камен Каменов. (8.05.1989 г., ролка № 192) За неотменимостта на преустройството (Любомир Собаджиев) (…) Л. Собаджиев: Ако не беше получила идеята за преустройство гражданственост в нашата страна, аз съм убеден, че нито хора като Константин Тренчев и другите подобни, които се проявиха в последните две години, щяха да се появят, щяха да се чуят; нито щеше да се стигне въобще до някаква дейност на неформалните сдружения. Убеден съм, че всъщност преустройството е един вече независещ от нас, от нашите желания и от нашите стремежи процес. На който разумният, политически мислещ човек и гражданин трябва да се подчинява, трябва да следва неговия естествен ход. Р.Узунова: Но по силата на вашата логика сме изправени пред следния парадокс: Най-много говорят за преустройството официалните средства за масова информация и официалната власт. А по вашата логика излиза, че те всъщност са срещу преустройството, дори само с този прост акт със задържането на тези рожби на времето, рожби на епохата на преустройството хора. Как бихте изтълкували това? Л.Собаджиев: Аз ще го кажа, то е много просто. Нашата партия, БКП, нашата държава се създаваха, се организираха, се устройваха, се организираха в епохата на сталинизма. Те са типично - и Партията, и държавата – са типично сталинистко оръдие за владеене и упражняване на власт. Р. Узунова: И сега им е трудно да се преустройват? Л.Собаджиев: Да,… на безконтролно упражняване на власт. Трудно е преди всичко на кадрите. Знаем, че партия, държава, това са условни понятия. Важното в случая е кой прави едното или другото, кой прави партията и кой прави държавата. Има твърде много останали, заседнали сталинистки кадри в държавния и партийния апарат, на които никак не им се иска да бъдат бутнати, разместени, изместени от интересите им. Това е напълно разбираемо, напълно естествено. Те, разбира се, ще оказват съпротива доколкото могат. Но времето не работи за тях. Развитието на обществените отношения въобще не работи за тях. Те ще останат жестоко излъгани в надеждите и в увереността си, че ще могат да спрат развитието на историческите процеси. Ако в Партията има здрави сили, те би трябвало сериозно да се замислят за едно преустройство на Партията, което да доведе до способност, до състояние да се обърне действително към проблемите. Тия административни кадрили, които се разиграват по стопанска линия, по линия на организация и реорганизацията на стопанството нямат нищо общо с преустройството. Те нямат друга цел, освен да хвърлят прах в очите на публиката, на обществото и същевременно да запазят цялата власт за партията - такава, каквато е тя сега, днес, архаична, бих казал. Много интересен повод за размишления ни дават последните събития, които се случват в Европа. Имам предвид създаването на регионалната депутатска група в Съветския съюз, в Парламента на Съветския съюз. Забележете - тия хора заявяват, че регионалната депутатска група се явява движение, чийто извори идват отдолу, от масите. Поради което не може да бъде спряно. Аз смятам, че това всъщност е една перифраза, един вариант на въпроса за преустройството. По тази причина преди малко заявих, че у нас преустройството не може да бъде спряно. Може да върви бавно, може да върви трудно, със спиране, на тласъци, но този преход непрекъснато ще придобива инерция. Това чисто и просто е едно изискване на времето. Една стара, отживяла, отмираща, регресивна и човеконенавистна система си отива. Колкото и да ни е мъчно, тя си отива. Ние трябва да помислим за това: какво ще я замести?! В никакъв случай не трябва да мислим как ще я запазим. Това е една основна грешка на БКП. Бих искал да цитирам също така Михаил Горбачов - той направи много интересно изказване: „Няма всеобщ модел на социализма!”. Михаил Горбачов най-сериозно отхвърля тезата, че социализмът навсякъде трябва да се гради по някакъв модел, даже по съветски модел. Няма монопол над истината! Значи, аз тук бих си позволил да твърдя, че БКП в нашата страна няма никакъв монопол над истината. Такъв велик човек като Михаил Горбачов ми го потвърждава. Всеки народ има право да избира собствения си модел на социализъм и на обществено устройство. Има право самостоятелно да избира органите на обществено управление. Аз мисля, че след тези думи няма какво повече да се говори. Р.Узунова: Благодаря ви, Любомир Собаджиев. Л. Собаджиев: Моля, моля. (Откъс от интервю на Л. Собаджиев, работник, политзатворник, председател на Групата за гражданска инициатива, 1.08.1989 г., ролка № 233) Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 2.04 Mb. Сподели с приятели:
|