Част І: Паралелни светове
Изтегляне 2.04 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Петко Симеонов
- П. Симеонов
- Р. Узунова
- (Коце Иванов ) Коце Иванов
- Румяна Узунова
Р. Узунова: Петко Симеонов, прочетох вашия роман „Две стъпала до покрива” и според мен вашият авторски метод, осъществен в романа ви „Две стъпала до покрива” би могъл да бъде определен като, така да се каже, философски реализъм. И, разбира се, всяко определение с претенции за точност страда именно от претенциите си. Но, убедена съм, книгата ви в никакъв случай не може да бъде причислена към т. нар. научна фантастика, и още, че в нея са силни както реалистичното, така и философското начало. Какво е вашето становище по този въпрос? Петко Симеонов: Първо, аз ви благодаря за вниманието към моята книга и използвам случая, че това е първото интервю, което давам по повод на нея. (…) Аз не съм специалист по методологическите проблеми на литературознанието и не мога да се произнеса уверено дали моят роман е философски реализъм или нещо друго. Като лаик на мен ми звучи достоверно вашето твърдение, но вашият въпрос засяга основното ми разбиране за литературата. (…) Литературното произведение трябва да бъде „идейно” – но не в смисъл да илюстрира идея, да доказва предпоставена теза. То трябва да бъде художествено изследване на социалната действителност, да дава ново идейно знание за нея – говоря за романа, и в този смисъл литературното произведение трябва да е неделимо от идейния контекст на обществото, в което е създадено. (…) Затова социалистическият реализъм и знаменитите постановки за т. нар. положителен герой са меко казано недоразумения, които не доведоха до създаването на нито едно художествено произведение. (…) Когато пишех своя роман, аз съм изследвал – подчертавам тази дума „изследвал” – своя обект на изобразяване, като съм използвал специфичните средства на художествената проза. В своето изследване съм стигнал до определени идеи. Ако бях седнал да пиша социологическа книга и използвах методите на социологията в изследването на обекта, сигурен съм, че щях да стигна до същите идеи. Според мен не може да се дели науката за идеите, която вие във вашия въпрос наричате най-общо философия, и литературата. В този смисъл смятам за естествено философското и реалистичното начало в своя роман. (…) В момента разбиранията ми са малко по-меки и по-широки. (…) Сега мисля, че най-важното е литературата да доставя удоволствие – интелектуално, особено когато е откривателска; емоционално. (…) Така, както хората са всякакви, така и произведенията трябва да бъдат всякакви. Многообразието е задължително, за да съществува нормална интелектуална атмосфера в обществото. Р. Узунова: Всъщност, главният герой на вашият роман претърпява две духовни метаморфози – той тръгва от стъпалото на романтичната си неуравновесеност, на мечтателно-сумбурното състояние на духа. След това – това са мои наблюдения, разбира се – прави стъпка нагоре /или по-точно надолу/ към равнината на неизбежните компромиси, които съпътстват живота – и неговия, и на колегите му. И след това вече се изкачва на стъпалото на осъзнатата съпротива срещу опитите да бъде манипулиран, на осъзнатата решимост да бъде такъв, какъвто е, да не се приспособява към конюнктури и обстоятелства. Та стигнах до въпроса си: закономерен ли е този път на развитие или е случаен? П. Симеонов: Развитието на главния герой Димитър Божков е развитието на идеята. Идеята има диалектическо развитие: теза, антитеза и синтеза. Това е първата, втората и третата част. Аз стигнах до началните идеи на романа – просто съм принуден да дам тези пояснения – някъде около `70а година, тъкмо когато със силата на танковете спряхме Пражката пролет в Чехословакия и влязохме в хубавия, „зрял” застой. За хората от моето поколение събитията в Чехословакия през `68а година бяха истинска драма. За мен и моите приятели това беше всеобщ потрес, рухване на надежди. (…) В моята представа командно-административната система, чийто творец е Йосиф Сталин, преживя два етапа: първият етап беше собствено сталинисткия, когато господстваха диктатурата, бедността и илюзиите. Вторият етап започваше от края на `60е години, когато разцъфтя неосталинизма, с неговите три опори: диктатура, бедност и лицемерие. Паузата, дадена от Хрушчов тогава не я броях, защото всичко за мен беше толкова мрачно, че изобщо не виждах надежда. Аз така и построих романа си: първата част – това е сталинизмът в неговата открита форма, когато наивниците се лъжеха, че с индустриализацията ще стане чудо. Тук господства моят герой Листото, който заради лудата си вяра в машините е готов да убие героя. Във втория етап – етапа на Брежнев – вече няма наивници, важното беше да „си напълним гушата”, а обществото „кучета го яли”. Това е олицетворено във втората част на романа, където героят Шефа провъзгласява принципа „Ти – на мене, аз – на тебе!” и казва: „Да оставим света, да видим себе си.” Третата част е синтеза – аз търся изход от създалото се положение. Изходът за моя герой са общочовешките ценности. Трябва да се има предвид, че макар и да не съм бил на Запад, имах добра информация за развитието на западните страни, Япония и отчасти Южна Корея. Давал съм си ясна сметка, че изоставането ни е драматично, че не рискуваме само социализма – рискуваме собствения си народ, обричаме го на ново изоставане. Но каква е опората на човека, на отделния индивид? Това е бил въпросът ми в блатото, в което бяхме затънали преди преустройството. Това ме вълнуваше и моят отговор беше еднозначен: общочовешките ценности. За мен беше съществено да видя, че общочовешките ценности са опора не само когато човекът е в дъното на тунела, но когато – както е сега – пред него има някаква светлина. (…) Р. Узунова: Символът на огледалото, г-н Петко Симеонов, е поставен на преден план във вашия роман "Две стъпала до покрива". Единият от героите – Листото – е рупор на идеята за механичното мултиплициране на ценностите. Другият, главният герой всъщност, Димитър Божков, макар и трудно, макар и мъчително стига до житейската философия за неповторимостта на ценностите. Кой е верният и кой е изкривеният огледален образ? П.Симеонов: Огледалото за мен има едно такова двойствено натоварване, смислово натоварване почти през цялата книга - то символизира машината. Съществуваше у нас илюзията, че у нас машината и индустриализацията ще спасят човека. Спомняте си, това го има във Вапцаров - "Ще строим завод, завод на живота”, „Романтиката е сега в машините” и прочие. Това го има и в Пеньо Пенев; то е свързано с преклонението пред физическия труд, спомняте си песента "Всичко плод е на ръката". А тук мога да посоча безброй примери, където тракторът беше символ на напредъка в селското стопанство, фабричният комин - символ на прогреса. „Машините ще спасят човека!” - това беше лозунг, към който ние се стремяхме, някаква фикс-идея. Затова беше и особеният акцент върху тежкото машиностроене - създадеме ли индустрия, значи всичко е наред. Огледалото - по своята същност то просто репродуцира образ, то е една проста машина, то символизира тази илюзия и тя е директно изявена от единия герой – Листото. Той прогласява, че на нас не са ни нужни поети, нужни са ни инженери. Накрая на романа значението на огледалото се променя - то вече символизира човешкото самосъзнание, това е в декларативния финал, където Димитър Божков казва, че е намерил истинското огледало - но това вече не е машината, а самосъзнанието на човека. Човек трябва да се опре на съзнанието за себе си, а съдържанието на съзнанието на нормалния човек са общочовешките ценности. Това е, според мен, истинската опора за напредъка на обществото. Индустриализацията пред тази опора нищо не струва. Ние говорим днес за научно-техническа революция. Научно-техническата революция няма да спаси света, нито пък социализма. Светът може да бъде спасен само от сили, които се намират вътре в човека - това особено важи за нашето общество. Ние не се нуждаем толкова от компютри, колкото от развитие на гражданското самосъзнание, от чувството за отговорност пред народа и историята, това ни е нужно. Машините и компютрите така или иначе са мъртво желязо; активни и будни хора ни трябват на всички равнища в социалната йерархия. Тук няма изключения. Хора с развито самосъзнание. И аз имам нескромната мисъл, че с моя роман участвам в борбата за такива хора, без които преустроена, демократична, плуралистична България е невъзможна. Като социолог зная, че точно тук, в равнището на гражданското самосъзнание е основния проблем, пред който сме изправени. Например обичайна практика е хората да не знаят интересите си, да не ги разбират, да не се замислят върху тях, да стоят безразлични, когато ги лъжат, с апатия да се отнасят към явната измама. Други разбират какво трябва да се направи, съзнават и собствените си, и обществените интереси, но те често се чувстват изолирани и самотни. Имал съм нескромната мисъл да кажа на тези самотни хора: „Не сте сами. Борете се както можете за демокрация, за свободата, братството, равенството пред законите, борете се. И нищо няма да спечелите освен чиста съвест, ако това ви интересува, разбира се.” Искал съм да подтикна човека да се опре на себе си, да захвърли напразните илюзии, да не вярва на корумпирания апаратчик, преди всичко своята преценка да цени. Много ми е трудно да кажа всичко, което години наред съм ковал, според скромните си сили. Въобразявам си, че съм го написал. А за тези слушатели, които не са чели книгата и нямат време или намерение да я четат, бих само повторил: „Вярвайте предимно на себе си и на собствените си преценки. Движете се преди всичко от тях. Колкото и да е голям някой началник, той е по-малък от вас във вселената на вашия живот. Така ще бъдете по-полезни не само на себе си, но и на самия началник, ако той ви интересува, и на обществото.” България се нуждае от такива хора. Р. Узунова: С какво се идентифицирате вие в този роман: със символите, с героите, с идеите? П.Симеонов: Да. Аз не се идентифицирам с нито един от героите на своя роман. Аз съм в еднаква степен и Димитър Божков и Листото, и Петя, и Ана, и танцьорката, и Шефа, и даже и фурнаджията, чието име героя забравя. Заедно с това аз не съм нито един от тях. Не мога да пиша обаче за човек, когото не обичам. За мен писането е като молитва: коленича пред многоуважаемия читател и му казвам: „Прости героите ми, всемогъщи читателю, прости ги - и те са смъртни хора като теб.” Що се касае до идеите, аз изцяло се идентифицирам с тях. Идеите в романа - това са моите мисли. Смятам, че общочовешките ценности - като се започне от Десетте божи заповеди и се свърши с идеите за свободата, равенството и братството са създали моята душа така, както са създали душите на мойте съотечественици. И аз съм длъжен да им служа, на тези ценности, според скромните си сили. (…) Р. Узунова: „Социални фактори в дейността на научния работник” - такава беше, до колкото си спомням, темата на изследването, правено в колектива, чийто член е главният герой на вашия роман "Две стъпала до покрива". Кои са, според вас, социалните фактори, оказващи негативно влияние върху дейността на научния работник - и в романовата действителност, и в реалната? П. Симеонов: Проблемът за социалните фактори в дейността на научния работник, на българския научен работник в днешния ден е огромен и аз мога само да го маркирам. Просто това е самостоятелна огромна тема. Накратко ще кажа, че научният работник, заедно с останалите творчески работници се намира от десетилетия насам в проблемна ситуация. Ще отбележа поне седем проблема: 1. битови. България е малка и бедна страна. Заедно с това до сега господстваха егалитаристки идеи, съществува едно общо пренебрежение към интелигенцията. На фона на бедност и простотия, научните работници се намират, както и повечето български граждани, в тежко битово състояние. Те непрекъснато са притиснати да решават проблемите на насъщния - жилища, обличане, изхранване. Това засяга повечето от научните работници. Малцина са тези, които са си надвили на хала. Втория проблем пред научния работник - това са материалните средства за изследване, за научно изследване. Този проблем особено остро стои в природните науки, където страдат от липса на елементарни неща за експериментална дейност - липса на химикали, на уреди, на каквото човек може да си помисли, това го няма. И това трябва да се планира години напред, и това трябва да се намери, трябва да се чака и т. н. Третият проблем - това е изолацията от света. Първото, на което се посяга при валутни проблеми на страната, е орязването на вноса на научна западна литература, а западните страни са водещите в съвременната наука, командировките и специализациите са крайно недостатъчни, направо мизерни. На Запад почти нямаме аспиранти и студенти, а според мен трябва да имаме и средношколци, и то не единици, не да се измерват с единици - това трябва да бъдат стотици млади хора, стотици и хиляди. Четвъртият проблем - съществува бюрократична опека. Ето един пример… Върху научната дейност, научно- изследователската дейност, един пример: множество предложения от големи фондации изобщо не стигат до научните институти; създаден е цял бюрократичен филтър, през който минава предложението на някоя фондация и това предложение може изобщо да не отиде до институтите и обикновено не отива. Създават се какви ли не пречки за кандидатстването за стипендии, а това кандидатстване е открито. Петият проблем - има голямо неразбиране в системата на социалното управление, особено тук е важно висшето социално управление за природата на интелектуалния и в частност на научния труд. За да се подготви един учен са нужни години на пълна неограничавана свобода на интелектуалните търсения, години, едно десетилетие може би, за съжаление. Не можем да се похвалим с подобно нещо. Шестият проблем - ние сме малка страна и много лесно възникват монополни центрове в отделни науки, монополни катедри, монополни списания, монополисти - научни работници и пр. Седмият проблем е липсата на научни традиции: повечето институти и вузове са създадени през последните десетилетия и то в условията на сравнителна изолация. И нашите научни институти страдат от провинциализъм. Не говоря, разбира се, за всички, но много от институтите страдат от този проблем. Това са, според мен, проблемите и то набързо и тезисно казани, проблемите на научния работник днес у нас. Р. Узунова: И един последен въпрос, Петко Симеонов. Накрая бих искала да ви попитам за вашите творчески и научни планове, за бъдещия ви път в писателството и в науката? П. Симеонов: Така. Планове много - важното е да има живот, здраве и борба за демокрация. Ако спре процесът на преустройството, аз буквално не зная какво ще стане. Оптимистичното е, че западните страни се развиват много добре и ние, ако не искаме да се окажем отново на опашката, ще трябва да дадеме простор на личната инициатива във всички сфери на живота, което на практика означава демокрация. Оптимистичното е, че нямаме алтернатива. Мога да говоря за своите планове - само в смисъл на това, което е готово, но не е видяло бял свят. Написал съм един роман, друг, нов, нали, завършил съм го. Останало е да се препише на пишеща машина. И се надявам, че ще види бял свят, той е далеч по-реалистичен от "Две стъпала до покрива" и изцяло защитава идеите на преустройството и демокрацията… Р. Узунова: Заглавието му? П. Симеонов: Работното му заглавие е "Страх и пиянство в Тутовица" Р.Узунова: Звучи интересно… П. Симеонов: Работя и други работи, но те не са завършени. Като социолог, освен вече тези предадените, това, което съм предал за печат - статии няколко, съм написал една студия от 80 страници със заглавие "Социологически интерпретации на командно административната система”, която днес никой няма да публикува. В неофициален порядък я четоха компетентни хора и казаха, че трябва да почака. Така че тя лежи и чака по-добри времена в чекмеджето. Работя върху темата за политическата система на социализма и получих вече разрешение, да, получи се в института разрешение /това онзи ден пристигна/ за двумесечна специализация в Съветския съюз. Българските средства за масова информация вече избягват да канят членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, така че имам достатъчно време за работа. Сега, аз съм ви много благодарен за интереса към моята книга. Р. Узунова: Аз съм ви благодарна. За мен беше истинско удоволствие не само да я прочета, но и да разговарям с вас. (Откъси от разговор по повод романа на П. Симеонов „Две стъпала до покрива”, 4.03.1989 г., ролка № 186) За системата за социално осигуряване и подпомагане на хората с увреждания (Коце Иванов) Коце Иванов: „Аз съм гласът на Викащия в пустинята. Прави направете пътищата Господни!” На телефона е Коце Иванов, от Михайловград. Заставен съм да ви се обадя поради въпиющи нерешени проблеми на социалното осигуряване в нашата прекрасна родина. Член съм на НДЗПЧ в България със седалище в Пловдив и във връзка с това излизам от Радио-амвона със своя личен принос по изключително важните и пряко засягащи определена категория хора в България – тези, които се нуждаят от специални грижи и от особената закрила на обществото. Моят адрес е: (.., тел…) Ние не сме врагове на никого, но за съжаление, срещу нас се обявяват хора от висшата йерархия, които проявяват неразбиране, че ние искахме да се оправят нещата, да помогнем за решаването на тези проблеми, с които те са безсилни да се справят сами. Става дума за социалното осигуряване като цяло и в частност това за инвалидите в България, чиито брой надхвърля повече от 100 хиляди души. Полагат се някакви социални грижи, но те са повече символични, отколкото действителни. Например инвалидната подгрупа на хората с физически недостатъци, за които са необходими т. нар. ортопедични и протезни средства, които се доставят изключително от внос по първо направление от ГДР. Същите протезни средства през последните години чувствително намаляват, поради това, че чужди граждани от Ливан, Ирак, Никарагуа се ползват от тях за сметка на българските инвалиди. Същото е положението и със социалното осигуряване под формата на социални пенсии, т.е. пенсии, давани на инвалиди, които по месечния си размер са обратно пропорционални на стандарта на живота в страната ни. Питаме: може ли един инвалид, които при това е и семеен, да свърже двата края с това символично социално осигуряване, което на практика е като това от приказката за Хитър Петър с комата хляб, сложен над изпаренията над тенджерата с манджата? Заслужават ли това отношение и тези „грижи” инвалидите в обявяваното за най-хуманно – социалистическото – общество, в което се тръби непрекъснато, че всичко се прави в името на човека и за благото на човека? Като казвам това имам предвид факта, че голямата част от инвалидите в България участват всеотдайно със своя труд и възможности за създаване на съвкупния обществен продукт и оттам и на националния доход на България. (…) От доста време се говори за създаване на Съюз на инвалидите в България, като този въпрос бе засегнат пряко и в предаване по Българската телевизия, в емисията на „Телевизионен неделник” от водещата Бригита Чолакова. Но въпросът за толкова необходимият Съюз на инвалидите си остава нерешен и досега. Тук се поставя въпросът и за Домовете за инвалиди и за всички социални средства и съоръжения за тяхното подпомагане. Положението с тях е плачевно поради същите причини, изброени по-горе. (…) Докато делото на милосърдието е забулено от монопола на държавата върху него, то първо ще се прикриват нередностите, слабостите, пролуките, грешките и фактите. На практика почти нищо реално не е направено и всичко остава в сферата на пожеланията и на чисто символичната помощ. (…) Благодаря Ви за вниманието. (К. Иванов, работник, от Михайловград; член на НДЗПЧ и на КЗРП; недатирано, ролка № 122) За бюрокрацията, цените и преустройството (по Георги Спасов) Р. Узунова: Ето, включих, включих! Пламен Даракчиев: Пред мен са материалите на Георги Спасов от течението на беловския вестник от началото на годината, материали, които са, ако не се лъжа, в заповедта му за уволнение са квалифицирани като материали, компрометиращи преустройството. Може би не е точната дума “компрометиращи”, но в заповедта го има. Пред мене е една поредица от материали - “По заповед на щуката” се нарича. Румяна Узунова: В кои броеве? Пламен Даракчиев: От тази година течението на в. “Чапаевски зов”, бр. 4 от дата 25 януари 1989 г. първата част, до дата 8 февруари, бр. 6 от тази година. Бих могъл да прочета извадки от тези материали. Румяна Узунова: Поредица материали под общото заглавие “По заповед на щуката”, така ли? Пламен Даракчиев: Да. Може би отделни абзаци от материалите ще дадат някаква представа за писането на Георги Спасов. В първия материал, всъщност, е тази метафора - щуката. Просто чета началния абзац: “Спомняте ли си приказката за оня щастлив млад рибар, който уловил в мрежата си ей такава Щука, която за това, че я пуснал отново в реката, го направила СНЧ /”силно неин човек”/ и му оправила положението за няколко века напред. Да, същата, в която надълго и нашироко се разказва как непритежаващата нищо, но разполагаща с вълшебна власт Щука срещу заклинанието “По заповед на щуката да стане на минутата” емитирала щедро всичките му желания и капризи, които бързо стигнали тогавашния „таван” – царската щерка с всичките й атрибути, съответното столично жителство и припадащата се идеална част от царския палат и царството, мраморен дворец край морето и не знам още какво си”. (…) Георги Спасов има предвид бюрокрацията – „Нещото, което не съществува и хората, които живеят от него” – това е подзаглавието на материала. „Да сте подавали молба за жилище? Да? – Отлично. И какво ви отговориха? – Нема. - Вярно е, читателю. Жилищата у нас са кът. А къде подадохте молбата си? В Комисията по жилищното настаняване? А защо към нея? Нима тя строи или пък притежава жилища? Не, но тя води на отчет нуждаещите се, проверява условията при които живеят, класира ги по групи и определя кой и след кого. Достатъчно! А от какво живеят хората от тая Комисия, в която Ви казаха, че няма жилища и трябва да чакате? – Как от какво? - Получават заплати. - Защо се дразните, читателю? Виждате, че за нула време открихме мистериозното нещо, което не съществува, и хората, които съществуват от него. Не Ви желая злото, но с тия нерви нямате голям шанс да дочакате жилище.” … „В броя си от 5 юли миналата година в. “Труд” писа, че само „за справедливото разпределение на жилищата” са излезли 15 нормативни документа, които взаимно се допълват, уточняват, поясняват и изключват. Не се наемам /ама едва ли някой ще се наеме/ да изчисли колко време е било необходимо на централните партийни, държавни и правителствени органи за обсъждането на жилищния проблем, за вземането на решения и въплъщаването им в най-различни програми, тия и още много други нормативни документи. Това скъпо заплатено време обаче е само капка в морето от също така скъпо заплатеното време на органите по места за изучаването и привеждането им в действие, към което трябва да се прибави и платеното време на апарата в лицето на различните комисии, които проучват и класифицират нуждаещите се по групи; приемат, разпределят и преразпределят онова, което все още не достига.” (…) Р. Узунова: Вторият материал, казваш, пристъпва към обобщения? Пл. Даракчиев: Във втория материал, който се нарича „Основата на пирамидата” вече ги няма конкретните случаи, а се разсъждава въобще по някои по-теоретични въпроси, но в хумористичен стил. „Бюрокрацията. Ленин я определя като пълновластие на чиновниците. Историците твърдят, че за това пълновластие свидетелстват още древно-египетските папируси, в един от които е пишело: „Чиновниците на фараона налитаха като скакалци”. В различните времена чиновничеството е оприличавано с чума, с парализа, а нашият модерен век го сравнява с раково заболяване. Но как тия гоголевско-чеховски, вечно треперещи пред началството дребни хорица /такъв е литературният тип чиновник/ успяват да играят в обществото ролята на херои /херой – полубог/, а за обикновения човек да се явяват в ролята на Съдбата от древногръцката трагедия. Кой “бог” стои зад тия херои и по силата на каква мистерия невинното писалище дава власт /cratos – власт, от латински/ и владее и нас? По чия зла воля пиша в този момент критична статия срещу бюрокрацията, а след час може би ще бъда принуден на същата тази машина да напиша поредната си молба до Нея, за да ми бъде разрешено, дадено, отпуснато не знам що си?” Тук си мисля, че Георги Спасов вече няма да пише молби до бюрокрацията, тъй като той ще води дело срещу тази бюрокрация. Това го казвам след шест месеца /от публикуването на материала/ - долу-горе след новото развитие на нещата. (…) След тези разсъждения какво е бюрокрацията и за нейната опора в държавата, във финала на материала Георги Спасов задава въпроса: „Но защо въпреки огромния си числен брой управлението на този апарат не е ефективно? Това ще бъде темата, която ще разгледаме в следващия брой”. И пред мен е третият брой. Би ли спряла за мъничко? (…) Третият материал…, пак бих желал няколко изречения от началото да прочета: „Управленски, административен, чиновнически”. Материалът е озаглавен „О миг, поспри!”. „Със започването на преустройството в Съветския съюз и Китай този апарат наброява съответно 18 и 27 милиона. А у нас? Статистиката мълчи. Но в редица документи той се определя като голям, прекомерно голям, раздут и прочие…” Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове rumyana uzunova -> Румяна Узунова (18 1936 – 16 1995) Биoграфична справка Изтегляне 2.04 Mb. Сподели с приятели:
|