Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Ние се приб­ли­жа­ва­ме все по­ве­че и по­ве­че до раз­би­ра­не­то на он­зи еле­мент в жи­во­та на от­дел­ни­те личности, ко­ито мо­гат да съ­бу­дят ед­но пре- д­чув­с­т­вие за стойнос­т­та на Кармата в лич­но­то съществуване. За да мо­жем пос­те­пен­но да пос­тиг­нем та­зи цел в из­не­се­ни­те пред Вас сказки, днес мо­ята за­да­ча ще бъ­де да обър­на вни­ма­ни­ето Ви от ед­на стра­на вър­ху това, как са­ма­та на­ука на пос­ве­ще­ни­ето мо­же да про­ве­ри Кармата, из­хож­дай­ки пър­во от из­жи­вя­ва­не­то на Кармата, и как след то­ва пър­во без на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето, оба­че с оп­ре­де­ле­но ин­тим­но чув­с­т­во за наб­лю­да­ва­не на живота, чо­ве­кът мо­же да до­бие ед­но пред­чув­с­т­вие за ца­ру­ва­не­то на Кармата. Нека си при­пом­ним онова, ко­ето аз ка­зах вър­ху спо­ме­на и за он­зи сбор от мисли, ко­ито из­ви­рат от глъ­би­ни­те на душата, или из­ви­ка­ни от на­ша­та душа, или също, без ние да ги извикваме, те из­п­лу­ват свободно. Тези мис­ли ни да­ват един сянкообразен, по­ве­че или по­-мал­ко аб­с­т­рак­тен об­раз, но все пак един об­раз за на­ше­то до­се­гаш­но зем­но съществуване, ко­ето сме из­ми­на­ли от пос­лед­но­то раж­да не насам. През те­зи дни ние мо­жах­ме да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху това, ко­ето чо­ве­кът изгубва, ко­га­то той из­гу­би сво­ята памет. Той мо­же то­га­ва да бъ­де на­пъл­но с ума си, да дейс­т­ву­ва на­пъл­но разумно, но не дейс­т­ву­ва от връз­ка­та на це­лия не­гов живот; той действува така, като че така да се каже в момента, когато започва да действува, няма спомена за досе- гашния си живот, като че е дошъл на света като един завършен, умен, разумен човек, но като че неговият досегашен живот не е протекъл за него на земята, така действува той. От то­ва Вие виждате, кол­ко мно­го е свър­зан със спомена, кол­ко мно­го се кре­пи на спо­ме­на Азът за из­жи­вя­ва­не­то в нас­то­яще­то обик­но­ве­но съзнание. По то­зи път на спо­ме­на Азът не мо­же след то­ва да се оп­ра­ви със са­мия се­бе си в те­че­ние на то­зи зе­мен живот.

Обаче ние мо­жем да зас­та­нем сре­щу то­ва нас­то­ящо из­жи­вя­ва­не съ­що и по един на­чин раз­ли­чен от това, с ко­ето се при­вик­на­ли в обик­но­ве­ния живот. Ние мо­жем да за­да­дем но­ви въп­ро­си по от­но­ше­ние на на­ши­те изживявания. Тогава оба­че на­ши­ят жи­вот - пог­леж­дай­ки на­зад към не­го - до­би­ва ед­на съв­сем особена, стран­на фор­ма Нека се запитаме: какво сме ние всъщност в настоящия момент, какво сме ние с нашето знание, с качеството на нашето чувствуване, с енергията на нашата воля? И

Моето чув­с­т­во на бла­го­дар­ност тряб­ва да бъ­де от­го­во­рът на го­ре­по­со­че­ния въпрос. И оз­на­ча­ва мно­го за живота, ко­га­то в ду­ша­та вле­зе та­зи бла­го­дар­ност към зем­но­то съществуване. Тази бла­го­дар­ност се явя­ва ви­на­ги при оп­ре­де­ле­но за­дъл­бо­ча­ва­не на душата, ко­га­то съ­дим за жи­во­та не из­хож­дай­ки от вълнения, а от чис­та­та душа. Ние мо­жем да съ­жа­ля­ва­ме за ня­кои неща, ко­ито жи­во­тът ни е до­не­съл, оба­че в мно­го от­но­ше­ния ед­но та­ко­ва съ­жа­ле­ние е ис­тин­с­ка грешка. Защото ако това, за ко­ето съ- жаляваме, че е ста­на­ло в жи­вота ни, не би се на­ми­ра­ло в на­шия живот, ние не бих­ме би­ли това, ко­ето сме. Накрая чувството, ко­ето мо­жем да има­ме спря­мо живота, се свеж­да все пак до бла­го­дар­ност по от­но­ше­ние на живота. Тази бла­го­дар­ност мо­же да съ­щес­т­ву­ва и тогава, ко­га­то не сме мно­го съг­лас­ни със живота, ко­га­то бих­ме ис­ка­ли да бъ­дем мно­го по­ве­че на­да­ре­ни от живота. И ние мо­жем съ­що да бъ­дем благодарни, ко­-­

И на­й-к­ра­си­ви­ят на­чин да бъ­де чо­век до­ве­ден от не­го­ва­та лич­ност до свръх­се­тив­но­то има­ме тогава, ко­га­то то­зи път към свръх­се­тив­но­то ми­на­ва през бла­го­дар­нос­т­та спря­мо живота. Тази бла­го­дар­ност е съ­що един път към свръх­се­тив­ния свят и тя за­вър­ш­ва с обо­жа­ни­ето и лю­бов­та към Духа да­ря­ващ чо­ве­ка с живот. Благодарността раж­да любовта. След това, ко­га­то е ро­де­на от бла­го­дар­нос­т­та за живота, лю­бов­та раж­да от­ва­ря не­то на сър­це­то за про­ник­ва­щи­те жи­во­та ду­хов­ни Същества. И тъй ка­то жи­во­тът е за­поч­нал с на­ше­то раж­да­не и на нас ни е не­въз­мож­но да за­поч­нем с та­зи бла­го­дар­ност са­мо при раждането, по­не­же ид­вай­ки в жи­во­та ние ве­че сме на­да­ре­ни с оп­ре­де­ле­ни качества, ня­ма ни­как­во съм- нение, че бла­го­дар­нос­т­та към жи­во та ни за­веж­да от то­зи жи­вот в пре­ди­зем­но­то съществуване. За да раз­бе­ре­те на­пъл­но това, ко­ето се­га каз­вам, за то­ва не­съм­не­но се изис­к­ва из­пит­ва­не­то в живота. Но изпитвайте, ко­га­то ня­кой раз­ви­ва бла­го­дар­нос­т­та про­из­хож­да­ща от без­п­рис­т­рас­т­но­то наб­лю­де­ние на живота, изпитайте, да­ли дейс­т­ви­тел­но раз­би­ра­ща­та ду­ха лю­бов не се раж­да от та­зи благодарност, и то­га­ва Вие ще откриете, че то­ва е така. Въпросът, кой­то бе пов­диг­нат тук, на то­зи въп­рос мо­же да се от­го­во­ри са­мо чрез дейс­т­ви­тел­ния живот. Но то­зи дейс­т­ви­те­лен жи­вот от­го­ва­ря така, как­то аз се­га обясних. Когато оба­че пос­тъп­ва­ме по то­зи на­чин с на­ши­те изживявания, ко­га­то раз­ви­ем та­ка благодарността, ко­га­то раз­ви­ем лю­бов­та към да­ря­ва­щи­те жи­вот ду­хов­ни Същества, то­га­ва на­соч­вай­ки пог­лед към из­жи­вя­ва­ни­ята ние по­лу­ча­ва­ме ед­но съ­вър­ше­но дру­го чув­с­т­во от­кол­ко­то на­соч­вай­ки пог­ле­да към спомена. При спо­ме­на ние тряб­ва да кажем: ние изживяваме нещата живо, силно, дейст- вително; в спомена имаме само една сянка на онова, което изживяваме, в него това, което изживяваме, се превръща в сянка, в една бледа сянка. Споменът дъл­жи своето съ­щес­т­ву­ва­не на на­ши­те изживявания; обаче

Защото ко­га­то на­соч­ва­ме пог­лед към изживяванията, ко­ито сме имали, ние има­ме пред­вид не са­мо на­ши­те сян­ко­об­раз­ни спомени. Ние има­ме в на­шия пог­лед не­що мощно: имаме в погледа онова, което не е една сян- ка на нашия течащ през времето Аз, а твореца на този течащ през вре- мето земен Аз. Навсякъде на­вън са събитията, на ко­ито ние дъл­жим на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не и, ко­га­то гле­да­ме те­зи съ­би­тия и процеси, ние тряб­ва да ги счи­та­ме ка­то мощ­ни­те твор­ци на на­шия зе­мен Аз. Така сто­им ние сред те­зи съ­би­тия с на­шия мигновен, нас­то­ящ Аз: там, отзад, кога- то насочим поглед в нашата душа, сянкообразни копия на нашето из- живяване; пред нас тъчащата съдба, редуващите се едно след друго изживявания на съдбата, които са оформили мощно нашия Аз. Към то­ва мощ­но чув­с­т­ву­ва­не на из­г­раж­да­не­то на съд­ба­та при­над­ле­жи имен­но пре­хо­дът от мис­ле­не­то към чувствуването, за­що­то ние мо­жем да из­жи­ве­ем бла­го­дар­нос­т­та и лю­бов­та са­мо в чувствуването. В то­ва чув­с­т­во на лю­бов се изя­вя­ва пър­во пред­чув­с­т­ви­ето по от­но­ше­ние на ца­ру­ва­ща­та съдба. И с то­ва ние за­поч­ва­ме да пред­чув­с­т­ву­ва­ме ца­ру­ва­ща­та съдба, да чув­с­т­ву­ва­ме мощ­но след ми­на­ва­не­то през бла­го­дар­нос­т­та и лю­бов та про­ти­ча­щи­те събития, ко­ито са ни изградили. Някой мо­же да се на­ми­ра в жи­во­та дос­тиг­нал въз­рас­т­та 40 години. Той е нещо. За да взе­мем един кра­ен пример, не­ка да кажем: той е станал прочут поет - имало е също и такива; бих могъл също да кажа, прочут физиолог, физик, за да имам близкостоящия пример, но искам да приведа един измислен пример - този човек насочва своя поглед в миналото върху 18-та година на своя живот. Той раз­г­леж­да съ­би­ти­ята меж­ду не­го­ва­та 40 и не­го­ва­та 18-та го­ди­на и се на­тък­ва в 18-та го­ди­на на това, че е про­пад­нал на аби­тю­рен­т­с­кия изпит. Това му е при­чи­ни­ло го­ля­мо страдание. Но тряб­ва­ло е да из­г­ра­ди по друг на­чин своя живот, тъй ка­то ня­мал дос­та­тъч­но па­рич­ни средства, за да пов­то­ри го­ди­на­та или да тръг­не по све­та ка­то про­пад­нал абитюрент. Всичко е би­ло ве­че нагласено: ако би изкарал благополучно абитюрентския си изпит, той би станал един солиден финансов инспе- ктор, би направил много нещо в тази област, би работил много, не би имал време да развие заложените в неговата душа способности и сили. Без съмнение, мо­же да се каже: когато съществуват тези сили на фан- тазията, те са така силни, че се проявяват при всички обстоятелства чрез финансово-стопанска дейност. Това мо­же да се ка­же абстрактно, то се и каз­ва постоянно; но не е вярно. В дейс­т­ви­тел­ност ня­кой по­ет дъл­жи имен­но своя темперамент, онова, ко­ето той е станал, на обстоятелст- вото, чу му се е слу­чи­ло не­що подобно, как­то това, ко­ето аз приведох. Ако це­ни то­ва че е ста­нал про­чут поет, той ще бъ­де бла­го­да­рен на онези,

Тук бих ис­кал да вмъкна, как съ­що и онзи, кой­то вла­дее на­ука­та на по- свещението, кой­то следователно мо­же да виж­да в ду­хов­ния свят, има пред се­бе си съ­щи­те изживявания. За не­го е от­к­ри­та въз­мож­нос­т­та да мо­же да пре­жи­вее не­ща­та по след­ния начин.

Той на­соч­ва погледа, кой­то се­га е изос­т­рен чрез това, че има ед­но има- гинативно, ис­пи­ра­тив­но поз­на­ние - що зна­чи то­ва познание, мо­же­те да про­че­те­те в мо­ята кни­га "Как се добиват познания за висшите светове? " - той на­соч­ва пог­ле­да вър­ху ня­кое изживяване. Който е сгъс­тил и за­си­ли сво­ето познание, той мо­же да го на­со­чи с осо­бе­на си­ла вър­ху ня­кое из- живяване, ко­ето има в настоящето. Когато ня­кой има поз­на­ни­ята на по- свещението, той би­ва за­сег­нат не по-слабо, а нап­ро­тив по­-сил­но от из- живяването, от­кол­кото ко­га­то ня­ма те­зи познания. От обстоятелството, че онзи, кой­то има поз­на­ни­ето на посвещението, ми­на­ва при­вид­но с мно­го по­-го­ля­мо спо­койс­т­вие пре­из­жи­вя­ва­ни­ята от­кол­ко­то онзи, кой­то ня­ма то­ва познание, не тряб­ва да се ва­ди заключението, че той е за­сег­нат по­-мал­ко сил­но от това. Той би­ва мно­го по­-сил­но за­сег­нат от­кол­ко­то другия. Само че по от­но­ше­ние на су­ро­ви­те съ­би­тия на жи­во­та той е раз­вил в се­бе си силите, да ги раз­г­леж­да външ­но със спокойствие; а ина- че вътрешно той ги чувствува много по-силно отколкото ги чувствува другия. Ето за­що чо­век има пред се­бе си из­жи­вя­ва­ни­ята и е раз­вил Има- гинацията, Инспирацията и Интуицията, те се ню­ан­си­рат ин­тен­зив­но и силно; и понеже се е упражнявал в тази насока - той е правил упраж- нения за това в този и в миналия земен живот - той може да ги офор- ми в пълно съдържателни образи, да ги превърне даже в имагинации.

В как­во се със­тои то­ва превръщане? То се със­тои имен­но в това, че от събитията, от из­жи­вя­ва­ни­ята пред пос­ве­те­ния стои не са­мо онова, ко­ето виж­да­ме с очи­те си, а пред не­го стои по­-дъл­бо­ко духовното, ду­хов­ните връзки, пред­с­тои ед­на картина, един образ, кой­то но­сим със се­бе си съ­що и тогава, ко­га­то из­жи­вя­ва­не­то е ми­на­ло вече; но този образ продъл- жава да съществува. Изживяването е интензивно, и чрез има­ги­на­ци­ята в не­го дейс­т­ву­ват ду­хов­ни­те връзки; душата бива силно засегната и тогава е възможно човек да гледа в духовното и да запази изживява- нето. Когато е ми­на­ла ед­на нощ, бла­го­да­ре­ние на това, че при съ­ня ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът из­ли­зат вън от фи­зи­чес­ко­то тяло, из­жи­вя­ва­не­то е

Ние ми­на­ва­ме през све­та така, че мо­жем да на­ри­су­ва­ме схе­ма­тич­но на­ше­то ми­на­ва­не през све­та ето та­ка /на­ри­су­ва­но е на дъската/. Ние хо­дим по ли­це­то на Земята, има­ме в нас сян­ко­об­раз­ни­те спомени. Ако бих­ме си пред­с­та­ви­ли един чо­век и те­зи сян­ко­об­раз­ни спо­ме­ни в него, тряб­ва да си ги пред­с­та­вим ка­то един ма­лък об­лак в об­лас­т­та на гла­ва­та - там, къ­де­то гла­ва­та пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в тя­ло­то - кой­то об­лак пос­те­пен­но ста­ва все по-сянкообразен, кол­ко­то по­ве­че пре­ми­на­ва към тялото. Като ми­на­ва та­ка през све­та, чо­ве­кът е за­оби­ко­лен ка­то от ед­на етер­на мъгла, в ко­ято са за­пи­са­ни всич­ки изживявания, но съ­що и всич­ко това, ко­ето е за­пи­са­но в нея от ми­на­лия зе­мен живот. Ние има­ме един вът­ре­шен спо­-

Видите ли, то­зи е пъ­тят на познанието, кой­то с по­мощ­та на на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето мо­же да раз­к­рие Кармата. Чрез не­го ни се разкрива, че все­ки чо­век но­си Кармата ка­то един вид аура око­ло се­бе си. Обаче ние мо­жем да по­лу­чим ед­но пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето чо­ве­кът но­си по то­зи на­чин на се­бе си, но то­зи път на бла­го­дар­нос­т­та на живота, как­то аз опи­сах това. Ние мо­жем да по­лу­чим ед­но пред­чув­с­т­вие за това, че сме обвити, за­гър­на­ти в ед­на та­ка­ва кар­ми­чес­ко­-­а­урич­на мантия. Само че то­ва не мо­же да ста­не в те­че­ние на ня­кол­ко дни, как­то при поз­на­ни­ето на посвещението, а ще се пос­тиг­не пос­те­пен­но при ед­но по­-­ин­тим­но се­бе­наб­лю­де­ние на чо­ве­ка чес­то пъ­ти за мно­го да­леч­ни ми­на­ли събития, към ко­ито ние на­соч­ва­ме на­шия поглед. Обаче ко­га­то ед­но съ­би­тие от ми­на­ло­то на на­шия зе­мен жи­вот е узряло, за да бъ­де пре­це­не­но от нас така, че да виж­да­ме в не­го под­гот­ви­тел­ни­те си­ли на ми­на­ли зем­ни съще- ствувания, ние по­лу­ча­ва­ме ед­но предчувствие. Само че за съ­жа­ле­ние днес оно­ва в ду­шев­ния жи­вот на човека, ко­ето про­ник­ва та­ка дъл­бо­ко в соб­с­т­ве­на­та душа, е срав­ни­тел­но ряд­ко нещо, за да стиг­не до та­ко­ва сх- ва­ща­не на соб­с­т­ве­но­то изживяване, до ко­ето мо­жем да про­ник­нем са­мо

И тук съ­що бих ис­кал да свър­жа не­ща­та с кон­к­рет­ни от­дел­ни случаи. Видите ли, вед­нъж в жи­во­та на ме­не ми нап­ра­ви впе­чат­ле­ние един учи­тел история, един учи­тел по история, кой­то бе­ше мно­го учен човек, кой­то пра­ве­ше и вър­ху сво­ите уче­ни­ци впе­чат­ле­ни­ето на мно­го умен човек. Бих мо­гъл да кажа, че то­зи учител, ко­га­то искаше, пре­по­да­ва­ше на сво­ите уче­ни­ци ис­то­ри­ята с оп­ре­де­ле­но вът­реш­но въодушевление, ко­ето вла­га­ше в ин­то­на­ци­ята на сво­ята реч, та­ка щото, ко­га­то нас­тъп­ва­ше под­хо­дя­щия момент, а в уче­ни­ци­те мо­же­ше да се раз­вие ен­ту­си­азъм за то­зи учител. В то­зи учи­тел по ис­то­рия има­ше не­що забележително. Аз го ви- ждах, как той се явя­ва­ше и как в дейс­т­ви­тел­ност мо­же­ше да раз­вие пър­во ен­ту­си­азъм меж­ду сво­ите ученици. След то­ва жи­во­тът го пле­ни ня­как­си на мястото, къ­де­то се намираше, ув­ле­че го; той стана небрежен, не проявяваше вече своя ентусиазъм, който по-рано влагаше в своите лекции. Четеше от книги, за ко­ито вярваше, че уче­ни­ци­те не ги поз­на­ват и съ­що не би­ха мог­ли да стиг­нат до тях. Но вед­нъж един уче­ник го прос­ле­ди и видя, от коя кни­га бе­ше про­чел сво­ята лекция. Тогава всич­ки уче­ни­ци си ку­пи­ха та­зи кни­га и бя­ха на­учи­ли на­изуст всичко. Така те ста­на­ха за не­го "отлични ученици". Накрая той ста­на тол­ко­ва повърхно- стен, че съв­сем не взе­ма­ше учас­тие в това, ко­ето из­на­ся­ше в клас пред сво­ите ученици. Тази про­мя­на ста­на за от­но­си­тел­но крат­ко вре­ме и чо­век тряб­ва­ше да се чуди, кол­ко мал­ко учас­т­ву­ва­ше той в са­ми­те лекции, след ка­то съв­сем не­от­дав­на съ­буж­да­ше ен­ту­си­азъм у сво­ите ученици. Минаха от­но­во ня­кол­ко го­ди­ни и съ­щи­ят учи­тел по история, за кой­то бях слу­шал от мно­го ученици, ко­ито из­па­да­ха в ис­тин­с­ко мла­деж­ко въ- одушевление: това е човек, който се въодушевлява за историята, от него може да се научи нещо! - същият този учител по история завърши съвсем странно, като потъна по най-тривиален начин в блатото на живота. За ня­кол­ко го­ди­ни той та­ка сил­но бе­ше по­тъ­нал в бла­то­то на три­ви­ал­ния живот, че тряб­ва­ше да жи­вее вън от града, в кой­то бе­ше учител, по­не­же се пол­зу­ва­ше с тол­ко­ва мал­ко уважение, че тряб­ва­ше да оби­та­ва вън от града.

Един та­къв об­рат в съд­ба­та се явя­ва ка­то го­ля­ма за­гад­ка и, ко­га­то чо­век схва­ща жи­во­та дос­та­тъч­но дълбоко, той за­поч­ва да пос­та­вя въп­ро­си­те
вър­ху Кармата имен­но при та­ки­ва пов­рат­нос­ти на съдбата. Защото мно­го хо­ра - как да ка­жа - про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят безцелно, ка­то ос­та­ват та- кива, как­ви­то са, ка­то не ми­нават през та­ки­ва ко­рен­ни промени. Ако то­га­ва чо­век жи­вее в дейс­т­ви­тел­но­то ду­хов­но познание, та­ки­ва съд би ка­то тази, за ко­ято Ви разказвам, ста­ват за не­го го­ле­ми проблеми. Чрез ду­хов­но­то поз­на­ние ние сме до­ве­де­ни от ед­на стра­на до ве­ли­ки­те пробле- ми, ко­ито вче­ра нак­рая на ед­на по­ре­ди­ца от въп­лъ­ще­ния на Уудроу Уй- лсън ни по­ка­за­ха за­бе­ле­жи­тел­ни неща, оба­че от дру­га стра­на сме до­ве­де­ни до ве­ли­ки­те въп­ро­си на съд­ба­та в са­мия живот, кой­то ни за­оби­ка­ля непосредствено. Когато раз­г­ле­да­ме на­пъл­но без­п­рис­т­рас­т­но не­що подо- бно, ние от­к­ри­ва­ме вече: това не може да произхожда от този живот, в който сега се намираме! И в един зе­мен жи­вот ще има още мно­го слу- чаи, съ­вър­ше­но раз­лич­ни случаи, ко­ито не на­ми­рат един та­къв об­рат на съдбата; тогава човек трябва да действува с цялото си изследване на човека с копнежа да разбере такива въпроси на съдбата. И то­га­ва на­ред с те­зи слу­чаи зас­та­ват съ­що и други. Исках да при­ве­да още един пример. Именно те­зи слу­чаи ми из­г­леж­да­ха ви­на­ги така, ка­то че мо­ята соб­с­т­ве­на Карма ми ги из­п­реч­ва­ше на пътя, за да да­дат на моя въз­г­лед вър­ху Кармата не­об­хо­ди­мия оттенък.

Аз се за­поз­нах с ед­на дру­га личност, ко­ято съ­що бе­ше учител. Той бе­ше по­чи­тан да­же мно­го по­ве­че от­кол­ко­то първия, за кой­то Ви говорих, бе­ше из­вън­ред­но мно­го по­чи­тан от не­го­ви­те ученици. Учениците има­ха при не­го впечатлението: това е най-големият мъдрец, който въобще може да съществува в света. Такова впе­чат­ле­ние бе­ше нап­ра­вил то­зи учи­тел вър­ху сво­ите уче­ни­ци - не вър­ху всички, нап­ри­мер не и вър­ху ме­не самия, но то­ва е от­де­лен въпрос, той не е не­що ха­рак­тер­но - но та­ко­ва впе­чат­ле­ние бе­ше нап­ра­вил той вър­ху мно­жес­т­во ученици. Но слу­чи се не­що твър­де забележително. Докато от начина, по кой­то се из­г­раж­да­ше от­но­ше­ни­ето на то­зи гос­по­дин към не­го­ви­те уче­ни­ци мо­же­ше да се повярва, че той жи­ве­еше с пъ­лен ентусиазъм, с вся­ка ниш­ка на не­го­ва­та ду­ша в обекта, кой­то пре­по­да­ва­ше - вне­зап­но се откри, че то­зи учи­тел се за­рад­ва из­вън­ред­но много, ко­га­то се ос­во­бо­ди от за­дъл­же­ни­ето да преподава, по­не­же бе­ше наз­на­чен за ди­рек­тор в ед­но мно­го по­-нез­на­чи­тел­но учи­ли­ще в срав­не­ние с това, в ко­ето пре­по­да­ва­ше по-рано. Той се радваше, че мо­же да се за­ни­ма­ва с ди­рек­тор­с­ки­те въпроси, ко­ито бя­ха мно­го по­-т­ри­ви­ал­ни от­кол­ко­то са­мо­то преподаване. И най-очебий- ното, на­й-ф­ра­пи­ра­що­то беше, че съ­щи­ят то­зи човек, кой­то обяс­ня­ва­ше по един чу­де­сен на­чин на сво­ите уче­ни­ци географията, завърши, ка­то се вклю­чи в три­ви­ал­ни по­ли­ти­чес­ки партии. Просто не­по­нят­но нещо!

Аз из­на­сям то­зи при­мер са­мо ка­то пример, за­що­то към те­зи двамата, за ко­ито говоря, бих мо­гъл да при­ба­вя още мно­го други. Това би­ха би­ли
та­ки­ва личности, ко­ито днес са мно­го разпространени, при ко­ито всъщ­ност чо­век има чувството: животът ги е обхванал малко в техния Аз. Те сто­ят в жи­во­та ка­то личности, ко­ито то­зи жи­вот мал­ко е об­х­ва­нал инди- видуално, а нап­ро­тив ги е зав­ла­дял от вън. Когато жи­во­тът ги зав­ла­дее в момента, в кой­то са бли­зо до тех­ния се­ми­на­рен изпит, до тях­но­то уни­вер­си­тет­с­ко образование, ко­га­то са слу­ша­ли лек­ци­ите с въодушевление, то­га­ва те сто­ят с ен­ту­си­азъм в то­зи живот. Но ко­га­то жи­во­тът ги зав­ла­дее с не­що тривиално, то­га­ва те по­тъ­ват в та­зи тривиалност, то­га­ва те съ­що са доволни; нищо не засяга дълбоко тяхната душа. Ако би ста­ва­ло въп­рос за остроумието, за спо­соб­нос­т­та да раз­бе­рат не­ща­та - кол­ко мно­го хо­ра би­ха би­ли днес антропософи! Защото дос­та­тъч­но ум­ни за Ант- ропософията са днес ми­ли­они и ми­ли­они хора. Това, ко­ето в на­ше вре­ме пре­чи на хо­ра­та да стиг­нат до Антропософията, е обстоятелството: те вземат живота повърхностно с тяхната душа, съвсем не проникват в живота с тяхната душа, оставят живота да се вълнува така покрай тях в неговите дълбочини и в неговите повърхности и баналности. Те вли­зат в един­ния жи­вот как­то и в другия, мо­гат из­вес­т­но вре­ме да бъ­дат мал­ки ре­фор­ма­то­ри на училища, след то­ва да се­дят по цял ден в ка­фе­не­та­та и да иг­ра­ят билярд, без да си да­ват по­чив­ка през це­лия ден. Такива не­ща ста­ват в на­шия живот.

Видите ли, се­га въз­ник­ва ве­ли­ки­ят въпрос: как става това? За мно­го ду­ши се показва, по ка­къв стра­нен на­чин е ста­на­ло това. Множество та­ки­ва личности, как­ви­то опи­сах с два­та примера, ни за­веж­дат в ми­на­ло то в пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия, ко­га­то те­зи лич­нос­ти са има­ли тех­ни­те ме­ро­дав­ни ми­на­ли зем­ни съществувания, в оне­зи хрис­ти­ян­с­ки столетия, ко­га­то Християнството бе­ше при­ело в южна, а съ­що ве­че и в Средна Европа она­зи форма, ко­ято се за­па­зи и по­-къс­но за хората. Тогава мъд­рос­т­та на мис­те­ри­ите бе­ше заглъхнала, та­зи мъдрост, за ко­ято аз по­ка­зах в мо­ята кни­га "Християнството като мистичен факт", че от нея бе­ше из­рас­на­ло Християнството, бе­ше из­рас­на­ло из­жи­вя­ва­не­то на кос­ми­чес­кия Христос, зна­ни­ето за това, че Христос бе­ше из­ля­зъл от Слънцето, ко­ето е не­що ду­хов­но в Космоса, и е до­шъл на Земята, за да бъ­де за Земята това, ко­ето той ста­на за нея. Това знание, ко­ето се раз­ши­ря­ва от Земята в кос­ми­чес­ка духовност, то­ва зна­ние съ­щес­т­ву­ва­ше при ме­ро­дав­ни­те хри- с­ти­яни в 1-то сто­ле­тие и угас­на в 4-то, 5-то, 6-то, 7-то след­х­рис­ти­ян­с­ко столетие. След то­ва то угас­на тол­ко­ва много, за да стиг­не днес тол­ко­ва да­ле­че - то­га­ва то­ва угас­ва­не се на­ми­ра­ше още в сво­ето на­ча­ло - че на­й-го­ле­ми­ят упрек, кой­то се от­п­ра­вя сре­щу Антропософията от­нос­но схва­ща­не­то на Христос е имен­но този: Антропософията схваща Христос като едно космическо същество, като едно слънчево същество. Вие ви- ж­да­те то­ва нав­ся­къ­де при на­ши­те противници: това се счита - като

Така ние прог­леж­да­ме в съд­ба­та на хората. Ние откриваме, как об­ра­зо­ва­ни­ето на ед­на епо­ха е уп­раж­ни­ло вър­ху го­лям брой хо­ра та­ко­ва влия-

Днес аз ис­ках да дам ед­но раз­г­леж­да­не на Кармата по­ве­че от към стра­на­та на чувството.