Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ВТОРА

Вчера аз за­поч­нах с това, да дам ня­кои глед­ни точ­ки вър­ху раз­би­ра­не­то на чо­веш­ка­та съдба, как в чо­ве­ка мо­же да из­г­рее пред­чув­с­т­ви­ето за ца­ру­ва­не­то на съдбата, ко­га­то той има в жи­во­та си важ­ни опитности. И аз казах: да предположим, че срещаме един друг човек в определена възра- ст; че срещаме този човек така, щото по-далечната съдба на двамата срещнали се разиграва общо, но също и целия живот, които те са води- ли до тогава, се изменя по един решаващ начин. Когато нас­тъп­ва ед­но та­ко­ва събитие, то­га­ва би би­ло безсмислено, ако всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът е из­жи­вял пре­ди то­ва на Земята, не би сто­яло в ни­как­во от­но­ше­ние с то­ва събитие. Но не е така. Защото за ед­но без­п­рис­т­рас­т­но наблю- дение, ко­ето на­соч­ва пог­лед назад, се по­каз­ва ясно, че всъщ­ност вся­ка стъп­ка в жи­вота, ко­ято сме направили, е би­ла стъп­ка в по­со­ка­та на въп­рос­но­то изживяване. Можем да хвър­лим пог­лед в ми­на­ло­то до дет­с­ки­те години, ви­на­ги ще открием, че ед­но деяние, ко­ето сме из­вър­ши­ли и ко­ето по вре­ме е да­ле­че от то­ва изживяване, це­ли­ят жиз­нен път, кой­то сме извървели, е та­ка на­со­чен към то­ва събитие, ка­то че сме из­б­ра­ли то­зи път съз­на­тел­но и обмислено. Именно ед­но та­ко­ва наб­лю­де­ние е спо­соб­но да на­со­чи пос­то­ян­но и пос­то­ян­но вни­ма­ни­ето вър­ху онова, ко­ето в Антропософията мо­жем да на­ре­чем кар­ми­чес­ки връзки.

След то­ва аз обър­нах вни­ма­ни­ето съ­що вър­ху това, как сре­щи­те с хо­ра­та се пред­с­та­вят по раз­ли­чен на­чин и Ви пре­ве­дох два край­ни случая: сре- щаме един човек и към него се ражда едно такова отношение на жи-
вота, напълно независимо от това, как той изглежда външно за наши- те сетивни възприятия, за нашето естетическо чувство. Ние не се ин­те­ре­су­ва­ме по­-на­та­тък за не­го­ви­те осо­бе­ни качества. Нещо от на­ша­та вът­реш­ност изниква, ко­ето ни вдъх­ва вле­че­ни­ето към него. Срещаме оба­че дру­ги хора, ка­зах аз, при ко­ито не се про­явя­ва един та­къв вът­ре­шен стремеж. Нашето вни­ма­ние е на­со­че­но по­ве­че към качествата, ко­ито те ни по­каз­ват отвън, ко­ито те вдъх­ват на на­ши­те сетива, на на­ше­то мислене, на на­ше­то ес­те­ти­чес­ко чувство. Въздействието от сре­ща­та с пър­ва­та ка­те­го­рия хо­ра се прос­ти­ра чак до сънищата, ка­зах аз. Ние сре­ща­ме те­зи хо­ра от пър­ва­та ка­те­го­рия и след това, вед­на­га щом зас­пи­ва­ме през нощта, се за­ни­ма­ва­ме с тях, ко­га­то се на­ми­ра­ме с на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и с на­шия Аз вън от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Явяват ни се съ­ни­ща за тях. Тези съ­ни­ща са имен­но един знак, че при сре­ща­та в нас се е раз­д­ви­жи­ло не­що вътрешно. Напротив сре­ща­ме дру­ги хора, за ко­ито не мо­жем да сънуваме, за­що­то те не ни раз­д­виж­ват вътрешно, в нас не се съ­буж­да нищо. Ние жи­ве­ем мо­же би мно­го бли­зо до тях, оба­че не съ­ну­ва­ме за тях, за­що­то не съ­буж­дат ни­що вът­ре в нас, ко­ето мо­же да ни за­ни­ма­ва чак в ас­т­рал­но то тя­ло и Аза.

След то­ва ние свър­зах­ме те­зи не­ща със силите, с ко­ито чо­ве­кът е свър­зан вън от зем­на­та същност, ко­ето днеш­ни­ят све­тог­лед мал­ко взе­ма под внимание, със силите, ко­ито дейс­т­ву­ват вър­ху Земята от за­оби­ка­ля­щия из­вън зе­мен свят. И обър­нах­ме вни­ма­ни­ето вър­ху това, че чо­век тряб­ва да свър­з­ва оне­зи сили, ко­ито дейс­т­ву­ват из­ли­зай­ки от ду­хов­ни­те лун­ни Същества, с всич­ко онова, ко­ето е за са­мия не­го минало. Да, обични приятели, за нас е минало, ко­га­то се сбли­жим с един чо­век и вед­на­га в нас се съ­буж­да нещо, ко­ето ни прив­ли­ча към него.

Когато чо­ве­кът сли­за от сво­ето ду­хов­но­-ду­шев­но съществуване, ко­ето пре­кар­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, и нав­ли­за в зем­ния жи- вот, той ми­на­ва през раз­лич­ни области. Последната област, та­ка да се каже, през ко­ято минава, е об­лас­т­та на Луната; преди това той минава през други звездни и духовни области. Тогава в своя път през об­лас­т­та на Луната той дейс­т­ви­тел­но сре­ща оне­зи Същества, ко­ито как­то обяс­них вчера, в ми­на­ло­то са би­ли пра­учи­те­ли на човечеството. Тези Същества сре­ща той във Вселената, пре­ди да сле­зе в зем­но­то съществуване, и те са тези, ко­ито за­пис­ват в оно­ва тън­ко вещество, ко­ето из­точ­ни­те мъд­ре­ци на­ри­чат в про­ти­во­по­лож­ност със зем­ни­те ве­щес­т­ва Акаша, за­пис­ват всич­ко онова, ко­ето в чо­веш­кия жи­вот ста­ва меж­ду хората. Така сто­ят нещата. Всичко, ко­ето из­пит­ват в живота, всичко, ко­ето хо­ра­та изживя- ват, то се наб­лю­да­ва от оне­зи Същества, ко­ито ня­ко­га са оби­та­ва­ли на Земята за­ед­но с чо­ве­ци­те - не ка­то въп­лъ­те­ни същества, а ка­то ду­хов­ни

Още при астралното, тя­ло­то по­ло­же­ни­ето е друго, той е пъл­но с нане- сеното, със за­пи­са­но­то в него, пъл­но е с образи. Това, ко­ето обик­но­ве­но на­ри­ча­ме "несъзнателно", то е не­що из­вън­ред­но богато, ко­га­то от­но­во из­ли­за на по­вър­х­нос­т­та в знанието. И пос­ве­ще­ни­ето да­ва имен­но въз­мож­ност да се по­то­пим в то­ва ас­т­рал­но тя­ло и да до­ве­дем до на­ше­то виж­да­не всич­ко онова, ко­ето лун­ни­те Същества са на­нес­ли в не­го - а то­ва е не­що от ро­да на об­щи­те из­жи­вя­ва­ния с дру­ги хора. Така бла­го­да­ре­ние на на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето ние про­ник­ва­ме дейс­т­ви­тел­но зад тай- ната, ко­ято ни показва, как ця­ло­то ми­на­ло е за­пи­са­но в чо­ве­ка и как "съдбата" се из­ра­бот­ва бла­го­да­ре­ние на това, че с лун­но­то съ­щес­т­ву­ва­не са свър­за­ни Същества, ко­ито за­пис­ват миналото, та­ка що­то то по­чи­ва в на­ше­то вът­реш­но същество, ко­га­то ид­ва­ме на Земята.

Един друг случай: когато посветеният пристъпва към един човек, въоб- ще към хора, при които обикновеното съзнание се отнася така, че то има едно естетическо, едно мислително впечатление и не може да сънува за него, тогава при тази среща от вътрешното същество на посветения не изниква първо никакъв образ; но когато посветеният среща една такава личност, тогава неговият поглед е насочен към Слънцето, а не както в другия случай към Луната. И съ­що как­то Луната се на­ми­ра във връз­ка със Съществата, ко­ито мо­жах да Ви оха­рак­те­ри­зи­рам по по­со­че­ния на-
чин, та­ка и Слънцето не е са­мо ед­но га­зо­во кълбо, за ко­ето днес фи­зи­ци­те говорят. Физиците би­ха се учу­ди­ли до на­й-­ви­со­ка степен, ако би­ха ор­га­ни­зи­ра­ли ня­ко­га ед­на ек­с­пе­ди­ция и би­ха стиг­на­ли на мястото, за ко­ето смятат, че то е из­пъл­не­но с вся­как­ви го­ре­щи га­зо­ве и ко­ето спо­ред тях­но­то мне­ние об­ра­зу­ва Слънцето. Там, къ­де­то предполагат, че има го­ре­щи газове, те не би­ха на­ме­ри ли въ­об­ще нищо, а нещо, ко­ето е по­-мал­ко от пространство, ко­ето е по­-мал­ко от нищото: една дупка в мировото пространство. Що зна­чи пространство? Що е пространство, то­ва хо­ра­та не знаят, а на­й-­мал­ко го зна­ят тези, ко­ито най-м­но­го раз­миш­ля­ват вър­ху него. Защото, ви­ди­те ли, ако има­ме тук един стол и аз вър­вя към него, без да му об­ръ­щам внимание, сблъс­к­вам се с него. Той е гъст, не ме ос­та­вя да ми­на през него. Когато тук ня­ма ни­ка­къв стол, аз ми­на­вам без­п­ре­пятс­т­ве­но през пространството.

Но съ­щес­т­ву­ва и един тре­ти случай. В то­зи тре­ти случай, ко­га­то бих вървял, аз не бих бил задържан, не бих се сблъс­кал в нищо, но бих бил всмукан, бих изчезнал: там липсва пространство, там съществува противоположното на пространството. И та­зи про­ти­во­по­лож­ност на прос­т­ран­с­т­во­то е имен­но в Слънцето. Слънцето е от­ри­ца­тел­но прост- ранство, оп­раз­не­но пространство. И имен­но бла­го­да­ре­ние на това, че там има от­ри­ца­тел­но пространство, оп­раз­не­но пространство, то е седа- лище, обик­но­ве­но се­да­ли­ще на Съществата на­ми­ра­щи се в тях­но­то раз­ви­тие не­пос­ред­с­т­ве­но над човека: Ангели, Архангели, Архаи. И в случая, кой­то разказах, пог­ле­дът на пос­ве­те­ния е на­со­чен към оне­зи Същества, ко­ито се на­ми­рат в Слънцето, към ду­хов­ни­те Същества на Слънцето. С дру­ги ду­ми то­ва значи: една такава среща с един човек, която не е кар- мично минало, която става като нещо ново, за посветения тя е посред- ничество да влезе във връзка с тези същества. И оказ­ва се, че там има оп­ре­де­ле­ни Същества, с ко­ито чо­век има ед­на по­-б­лиз­ка връзка, с ко­ито той има ед­на по­-да­леч­на връзка. И от начина, по кой­то те­зи Същества прис­тъп­ват към човека, на не­го му ста­ва яс­но не в подробности, а в цялост, как­ва Карма се из­п­ри­да там: това не е една стара карма, а една такава, която той среща за първи път. Там чо­ве­кът забелязва, че те­зи Същества, ко­ито са свър­за­ни със Слънцето, имат ра­бо­та с бъ­де­ще­то съ­що така, как­то Съществата свър­за­ни с Луната имат ра­бо­та с миналото.

Видите ли, по­лу­ча­ва се дейс­т­ви­тел­но ед­но за­дъл­бо­ча­ва­не на це­лия чо­веш­ки ду­ше­вен живот, ко­га­то чо­ве­кът си изяс­ня­ва това, ко­ето на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето чер­пи по то­зи на­чин от глъ­би­ни­те на ду­хов­на­та същ- ност, да­же ко­га­то той не е пос­ве­тен Както чо­век мо­же да раз­бе­ре ед­на картина, без да бъ­де един жи­во­пи­сец - аз чес­то пъ­ти съм упот­ре­бя­вал то­ва срав­не­ние - той мо­же съ­що та­ка да раз­бе­ре те­зи истини, без да бъ­де един посветен. Но ко­га­то ос­та­ви да дейс­т­ву­ва вър­ху не­го те­зи истини,
то­га­ва се за­дъл­бо­ча­ва из­вън­ред­но мно­го ця­ло­то отношение, ко­ето чо­ве­кът има към Вселената. Помислете само, кол­ко абстрактно, сухо, без­ду- ш­но гле­да всъщ­ност днес чо­ве­кът от Земята на­го­ре към ми­ро­ва­та сгра- да. Когато гле­да Земята, той все пак про­явя­ва из­вес­тен ин­те­рес към та­зи Земя. Той гле­да с из­вес­тен ин­те­рес жи­вот­ни­те на гората. Когато е бла­го­ро­ден човек, те му харесват, строй­на­та антилопа, пър­га­ва­та сърна. Кога- то е по­-мал­ко благороден, те все пак го ин­те­ре­су­ват ка­то дивеч, той мо­же да ги яде. Зелето в по­ле­то съ­що го интересува. Всичко то­ва има от­но­ше­ние към оно­ва в човека, ко­ето той въз­п­ри­ема пър­во в са­мия се­бе си. Но съ­що как­то чо­ве­кът има от­но­ше­ние към то­ва земното, ко­ето раз­д­ви- ж­ва не­го­вия свят на чувствата, та­ка той мо­же да раз­д­ви­жи своя свят на чувствата, мо­же да раз­вие сво­ите от­но­ше­ния към из­вън­зем­ния Космос. И всич­ко онова, ко­ето ид­ва ка­то съд­ба от миналото, при­зо­ва­ва на­ша­та ду­ша - ко­га­то пра­ви впе­чат­ле­ние вър­ху нас - да на­со­чи пог­лед на­го­ре към лун­ни­те Същества и да си каже: тук по Земята ходят хора; на Лу- ната живеят същества, които някога са били заедно с нас на Земята. Те са си по­тър­си­ли ед­но дру­го обиталище, оба­че ние хо­ра­та сме ос­та­на­ли свър­за­ни с тях; те регистрират нашето минало. Онова, ко­ето те правят, жи­вее в нас, ко­га­то ми­на­ло­то пре­на­ся сво­ето дейс­т­вие в на­ше­то зем­но съществуване.

Ние пог­леж­да­ме с из­вес­т­но бла­го­го­вей­на жар към те­зи Същества и външната, среб­рис­то све­те­ща Луна е са­мо един знак за те­зи Същества, ко­ито са та­ка вът­реш­но свър­за­ни с на­ше­то минало. И ние се на­уча­ва­ме та­ка да се ка­же да има­ме ед­но от­но­ше­ние в те­зи космически, из­вън­зем­ни Същества, чи­ито сим­во­ли са звездите, да има­ме ед­но от­но­ше­ние към тях чрез онова, ко­ето из­жи­вя­ва­ме ка­то човеци, как­то ина­че има­ме ед­но от­но­ше­ние чрез на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не в плът с всич­ко онова, ко­ето жи­вее на Земята. Също така, ко­га­то ка­то чо­ве­ци насочваме, ка­то в пла­хо очакване, пог­ле­да към бъдещето, ко­га­то с на­ши­те на­деж­ди и стре­ме­жи се вжи­вя­ва­ме в бъдещето, ние не ос­та­ва­ме са­ми с на­ша­та душа, а се свър­з­ва­ме пред­чув­с­т­ву­вай­ки с онова, ко­ето све­ти сре­щу нас от Слънце- то. Ангелите, Архангелите, Архаите ста­ват за нас слън­че­ви Същества, те ста­ват за нас Същества, за ко­ито знаем: те ни съпровождат от нашето настояще в бъдещето. Когато след то­ва на­соч­ва­ме пог­ле­да в Космоса и виждаме, как свет­ли­на­та на Луната е за­ви­си­ма от свет­ли­ната на Слънце- то, ние виж­да­ме то­га­ва вън в Космоса един об­раз на онова, ко­ето жи­вее в са­ми­те нас. Защото как­то Слънцето и Луната на­вън в све­та на звез­ди­те сто­ят в от­но­ше­ние по­меж­ду си, та­ка и онова, ко­ето в нас е от лун­но естество, стои в от­но­ше­ние със слън­че­во­то ес­тес­т­во в нас, с на­ше­то бъ- деще. А съд­ба­та е то­ва, ко­ето пре­ми­на­ва в чо­ве­ка от ми­на­ло­то към нас­то­яще­то в бъдещето. Ние виж­да­ме - втъ­ка­но та­ка да се ка­же в Космоса

Да, обич­ни приятели, то­ва оба­че раз­ши­ря­ва пог­ле­да дъл­бо­ко в ми­ро­ви­те връзки. Защото ко­га­то чо­ве­кът ми­на­ва през вра­та­та на смъртта, той пър­во се е от­де­лил от сво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Той жи­вее в своя ор­га­ни­зъм на Аза, в сво­ето ас­т­рал­но тяло, в сво­ето етер­но тяло. Но след ня­кол­ко дни етер­но­то тя­ло се от­де­ля от ас­т­рал­но­то тя­ло и от Аза. Онова, ко­ето чо­век изживява, то е нещо, ко­ето та­ка да се ка­же из­рас­т­ва от него; отна- чало то е малко, след това става все по-голямо и по-голямо: това е не- говото етерно тяло. Той из­рас­т­ва на­вън в ши­ри­ни­те на пространството, из­рас­т­ва и се раз­ши­ря­ва до све­та на звез­ди­те, та­ка му се явя­ва то. Обаче в то­ва из­рас­т­ва­не то та­ка изтъкава, че след ня­кол­ко дни из­чез­ва за чо- века. Но при то­ва има и не­що друго. Когато от­да­ва­ме по то­зи на­чин на­ше­то етер­но тя­ло на Космоса, ко­га­то то се разредява, раз­ши­ря­ва се, ние ка­то че об­х­ва­ща­ме след смър­т­та тай­ни­те на звездите, ка­то че се вжи­вя­ва­ме в тай­ни­те на звездите.

Отначало е та­ка - и та­къв е съ­що случаят, ко­га­то сме ми­на­ли през вра­та­та на смър­т­та - че, ко­га­то се­га възлизаме, ко­га­то ми­на­ва­ме през об­лас­т­та на Луната, лун­ни­те Същества че­тат от на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло онова, ко­ето е би­ло из­жи­вя­но от нас имен­но в зем­но­то съществуване. При на­пус­ка­не­то на зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не нас ни пос­ре­щат те­зи лун­ни Същества и се­га на­ше­то ас­т­рал­но тяло, в ко­ето ве­че се намираме, е за тях ка­то ед­на книга, в ко­ято те четат. Те си от­бе­ляз­ват вяр­но това, за да го впи­шат в на­ше­то но­во ас­т­рал­но тяло, ко­гато от­но­во сли­за­ме на Земята.

След то­ва от об­лас­т­та на Луната ние пре­ми­на­ва­ме в дру­ги области; В областта на Меркурий, на Венера, на Слънцето. В те­зи об­лас­ти на Слънцето се­га в нас ожи­вя­ва всич­ко онова, ко­ето сме преживяли, дейст- вували, нап­ра­ви­ли в ми­на­ли съществувания. Ние вли­за­ме в Съществата на вис­ши­те йерархии, в тях­но­то действие, в тех­ни­те де­ла и се­га се на­ми­ра­ме в Космоса. Както през вре­ме на зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­не хо­дех­ме по Земята, та­ка да се ка­же зат­во­ре­ни в от­но­ше­ни­ята на Земята, та­ка се­га се на­ми­ра­ме в ши­ри­ни­те на Космоса. Ние има­ме на­ши­те пре­жи­вя­ва­ния в те­зи кос­ми­чес­ки ширини, до­ка­то тук на Земята жи­ве­ем в теснотата. Ко- гато пре­кар­ва­ме на­ше­то съ­щес­т­ву­ва­не меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж- дане, на нас ни се струва, ка­то че на Земята сме би­ли затворени, за­що­то се­га всич­ко ста­ва широко, ние из­жи­вя­ва­ме тай­ни­те на Космоса. Ние ги из­жи­вя­ва­ме не ка­то нещо, ко­ето е под­чи­не­но на фи­зи­чес­ки­те при­род­ни закони; тези физически природни закони ни се явяват като дребни про- изведения на човешкия дух. Ние жи­ве­ем това, ко­ето ста­ва в звездите, ка­то де­ла на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества, включ­ва­ме се в де­ла­та на

Това е, ко­ето всъщ­ност тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но в един дъл­бок смисъл, че онова, ко­ето чо­ве­кът но­си в се­бе си, е би­ло из­ра­бо­те­но от него, през време, ко­га­то е бил в Космоса меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. То- ва, ко­ето чо­ве­кът възприема, виж­да външ­но от своя организъм, е тол­ко­ва малко! Това, ко­ето се крие във все­ки орган, мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо тогава, ко­га­то съ­от­вет­ни­ят ор­ган би­ва раз­б­ран от Космоса. Да взе­мем са­мо на­й-б­ла­го­род­ния орган, чо­веш­ко­то сърце. Днешният ес­тес­т­ве­ник раз­ряз­ва зародиша, виж­да от него, как сър­це­то пос­те­пен­но се разраства; по-нататък не си съставя никакви мисли върху това. Обаче та­зи външ­на плас­тич­на форма, чо­веш­ко­то сърце, та­ка как­то то е при от­дел­ния чо­век индивидуално, е ре­зул­тат на онова, ко­ето той е из­ра­бо­тил за­ед­но с Боговете меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Минавайки през жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, чо­ве­кът тряб­ва пър­во да ра­бо­ти в она­зи насока, ко­ято от Земята вър­ви към Лъва, към съз­вез­ди­ето на Лъва от Зодиака. Тази посока, то­ва те­че­ние от Земята към съз­вез­ди­ето Лъв е из­пъл­не­на със сила. В та­зи по­со­ка тряб­ва да ра­бо­ти човекът, за да мо­же да по­ка­ра в се­бе си ка­то за­ро­диш сърцето; в това сърце има космически сили. После, след ка­то е ми­нал през та­зи област, ко­ято се на­ми­ра в ши­ри­ни­те на всемира, чо­ве­кът тряб­ва да дой­де та­ка да се ка­же в об­лас­ти по­-б­лиз­ки до Земята, в об­лас­т­та на Слънцето. Тук от­но­во би­ват раз­ви­ти сили, ко­ито усъ­вър­шен­с­т­ву­ват по­-на­та­тък сърцето. И след то­ва чо­ве­кът ид­ва в она­зи област, в ко­ято той е до­кос­нат от това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем зем­на топлина; там навън в мировото пространство няма земна топлина, там се намира нещо съвършено друго. Тук сър­це­то е при­гот­ве­но в един тре­ти етап. Силите, от ко­ито е при­гот­ве­но сърцето, те­зи си­ли в по­со­ка към съз­вез­ди­ето Лъв са от­на­ча­ло чис­то мо­рал­но­-ре­ли­ги­оз­ни си- ли; в нашето сърце са тайнствено вложени първо чисто морално-рели- гиозни сили. За онзи, кой­то про­ник­ва с пог­лед в те­зи неща, на­чи­нът по кой­то днеш­на­та ес­тес­т­ве­на на­ука схва­ща звездите, без да виж­да морал- ното, ка­то безразлични, не­ут­рал­ни фи­зи­чес­ки маси, се явя­ва ка­то не­що безбожно. И ко­га­то чо­ве­кът ми­на­ва през об­лас­т­та на Слънцето, те­зи мо­рал­но­-ре­ли­ги­оз­ни си­ли са об­х­ва­на­ти от етер­ни­те сили. И ед­вам ко­га­то чо­ве­кът сти­га бли­зо до Земята, бли­зо до топлината, до об­лас­т­та на огъ- ня, там на това, ко­ето е та­ка при­гот­ве­но се при­ба­вят пос­лед­ни­те не­об­хо­ди­ми неща. Там за­поч­ват да дейс­т­ву­ват силите, ко­ито след то­ва из­г­раж­дат фи­зи­чес­кия за­ро­диш на човека, кой­то сли­за ка­то ду­хов­но­-ду­шев­но същество.

Вярно е, че съ­що и в то­ва от­но­ше­ние хо­ра­та са из­жи­ве­ли ня­кои неща. Имаше време, ко­га­то съ­щес­т­ву­ва­ха ня­кои теософи, ко­ито знаеха, че чо­ве­кът жи­вее в пов­та­ря­щи се зем­ни съществувания. Те зна­еха то­ва от из­точ­на­та мъдрост, но ис­ка­ха да си пред­с­та­вят всич­ко така, как­то хо­ра­та си го пред­с­та­вят по се­ти­вен начин. Те се ма­ме­ха вър­ху това, но се нуж­да­ех от ед­но се­тив­но мислене. Така то­га­ва се казваше, че ко­га­то чо­ве­кът ми­на­ва през вра­та­та на смъртта, той се раз­па­да ка­то фи­зи­чес­ки органи- зъм, прев­ръ­ща се на прах; но че остава един атом, и този атом преми- нава по чудни пътища в следващия земен живот. Това те­осо­фи­те на­ри­ча­ха "трайният атом". Това бе­ше са­мо един око­лен път, за да мо­гат хо­ра­та да си пред­с­та­вят не­ща­та материалистично. Но чо­век из­губ­ва вся­ка та­ка­ва нак­лон­ност да си пред­с­та­вя не­ща­та материалистично, ко­га­то дейс­т­ви­тел­но ми­не през това, ко­ето ду­ша­та мо­же да изживее, ко­га­то вижда, как то­ва чо­веш­ко сър­це се об­ра­зу­ва от ми­ро­ви­те ширини.

Напротив чер­ни­ят дроб се об­ра­зу­ва съв­сем бли­зо до зем­на­та област; той има още малко общо с това, което са ширините на Космоса. Чрез на­ука­та на пос­ве­ще­ни­ето се на­уча­ва­ме пос­те­пен­но да поз­на­ва­ме чо­ве­ка така, че да си кажем: сърцето съвсем не би могло да бъде в човека, ако то не би било приготвено, ако не би било вътрешно изградено от цели- те ширини на Космоса. На про­тив един та­къв ор­ган ка­то чер­ния дроб, ка­то бе­лия дроб, се из­г­раж­дат в бли­зост до зем­но­то съ­щес­т­ву­ва не. По от­но­ше­ние на бе­лия дроб, на чер­ния дроб чо­ве­кът из­г­леж­да кос­ми­чес­ки по­до­бен на бли­зос­т­та на Земята, по от­но­ше­ние на сър­це­то той е ед­но да­леч­но кос­ми­чес­ко същество. При чо­ве­ка за нас из­ник­ва це­ли­ят Космос. Когато с по­мощ­та на ду­хов­на­та ана­то­мия ри­су­ва­ме чер­ния дроб, бе­ли­те дробове, ня­кои дру­ги органи, ние мо­жем да си на­ри­су­ва­ме Земята и то­ва ко­ето се на­ми­ра в ней­на близост; така е всъщност по отношение на силите. Преминем ли към сърцето, ние бих­ме мог­ли да на­ри­су­ва­ме ця­ла­та Вселена.

Човекът е ця­ла­та Вселена, свита, навита. Той, човекът, е ед­на из­вън­ред­но го­ля­ма тайна, той е един дейс­т­ви­те­лен микрокосмос. Обаче то­зи мак- рокосмос, в кой­то чо­ве­кът се прев­ръ­ща след смъртта, от­къс­ва на­пъл­но поз­на­ни­ето от сетивността, от материалността. И се­га ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме за­ко­но­мер­ни­те връзки, ко­ито съ­щес­т­ву­ват меж­ду ду­хов­но­то и физическото, меж­ду ду­шев­но и духовно.

Така ние виж­да­ме да се под­реж­да един зе­мен жи­вот до друг зе­мен жи­вот и та­ка до­би­ва­ме раз­би­ра­не съ­що и за онова, ко­ето из­п­ра­ща сво­ите

И та­ка Вие има­те въз­мож­ност да наб­лю­да­ва­те три пос­ле­до­ва­тел­ни зем­ни съществувания, ка­то взе­ме­те под вни­ма­ние закона: любовта се превръ- ща в радост, радостта се превръща в третия земен живот в разби- ране за заобикалящия свят. Омразата се прев­ръ­ща в за­лож­ба за по­на­ся­не на страдания; тази заложба за страдание идва от омразата и се превръща в третия земен живот в закостенялост, в липса на разбиране за заобикалящия свят. Това са пси­хи­чес­ки връзки, ко­ито во­дят от един зе­мен жи­вот в друг зе­мен живот.

Общо взето: психическото от един земен живот се превръща в нещо телесно в бъдещия земен живот. В то­ва от­но­ше­ние е дейс­т­ви­тел­но та- ка, че онзи, кой­то ис­ка да на­со­чи пог­ле­да към кар­ми­чес­ките връзки, тря- б­ва по­ня­ко­га да на­соч­ва своя пог­лед вър­ху дреб­ни неща, а не вър­ху та­ки­ва неща, ко­ито ина­че счи­та­ме за осо­бе­но важ­ни в живота. Когато ис­ка­ме да познаем, как един зе­мен жи­вот со­чи със сво­ите про­яви към един ми­нал зе­мен живот, ние тряб­ва да на­соч­ва­ме по­ня­ко­га пог­ле­да към дреб­ни­те неща. Аз се опи­тах нап­ри­мер да тър­ся кар­ми­чес­ки­те връз­ки - вър­ху та­ки­ва не­ща ще го­во­ря и през след­ва­щи­те дни - опи­тах се да тър­ся кар­ми­чес­ки връз­ки за раз­лич­ни лич­нос­ти на ис­то­ри­чес­кия и ду­хов­ния живот, ес­тес­т­ве­но по мно­го се­ри­озен начин, а не така, как­то чес­то се тъ- рси, и на­ме­рих ед­на личност, ко­ято раз­ви­ва­ше един та­къв за­бе­ле­жи­те­лен ко­ре­нен вът­ре­шен живот, че нак­рая стиг­на до там, да съз­да­ва осо­бе­ни об­ра­зу­ва­ния на думи.

Тази лич­ност е на­пи­са­ла мно­го кни­ги и е съз­да­ла в тях на­й-­чуд­но­ва­ти­те об­ра­зу­ва­ния на думи. Например тя мно­го критикуваше, ру­га­еше състоя- нията, хората, тех­ни­те общества. Така та­зи лич­ност кри­ти­ку­ва­ше съ­що и начина, по кой­то ня­кои уче­ни се от­на­сят със за­вист към дру­ги учени. В то­ва от­но­ше­ние тя съ­пос­та­вя­ше фак­та с ко­ито ис­ка­ше да оха­рак­те­ри­зи­ра прик­ри­тос­т­та на оп­ре­де­ле­ни на­ту­ри на уче­ни спря­мо дру­ги хо­ра и озаг­ла­ви съ­от­вет­на­та глава: "Прикритология в света на учените". Характер- но е, как един чо­век об­ра­зу­ва из­ра­за "прикритология". При та­зи ду­ма "прикритология" ние чув­с­т­ву­ва­ме нещо. И ви­ди­те ли, имен­но ос­т­ро­то взе­ма­не под вни­ма­ние на та­ки­ва об­ра­зу­ва­ния на ду­ми до­веж­да до там, да познаем, как та­зи лич­ност е би­ла в един ми­нал зе­мен жи­вот един човек, кой­то е имал мно­го ра­бо­та с вся­как­ви во­ен­ни предприятия, къ­де­то мно­го не­ща тряб­ва да се про­веж­дат по един прик­рит начин, по прик­ри­ти пъ­тища. Кармически то­ва се пре­вър­на в спо­соб­нос­т­та за съз­да­ва­не по то­зи на­чин на об­ра­зи за прикриването, за борба, за во­юва­не във вся­как­ви предприятия, в ко­ито с та­ки­ва об­ра­зу­ва­ния на ду­ми за неща, ко­ито се­га виждаше, той ис­ка­ше да на­зо­ве от гла­ва­та си това, ко­ето в ми­на­ло­то е вър­шел с кра­ка­та си и с ръ­це­те си. Така при та­зи лич­ност бих мо­гъл да

из­не­са мно­го неща, ко­ито по оп­ре­де­лен на­чин се прев­ръ­щат от не­що фи­зи­чес­ко в не­що душевно-духовно.

Утре ще про­дъл­жим те­зи разглеждания.