Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ТРЕТА

Вчера аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху ня­кои неща, ко­ито са свър­за­ни с про­ти­ча­ща­та през чо­веш­ки­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния Карма, с об­ра­зу­ва­не­то на чо­веш­ка­та съдба. Днес бих ис­кал да съ­бу­дя ед­на представа, как ста­ва всъщ­ност об­ра­зу­ва­не­то на съдбата. Ние тряб­ва да бъ­дем на­яс­но вър­ху това, че, ко­га­то ми­не през вра­тата на смъртта, чо­ве­кът ид­ва в един ду­хо­вен свят, в един ду­хо­вен свят, кой­то съв­сем не е по­-бе­ден на съби- тия, на съ­щес­т­ва от­кол­ко­то на­шия фи­зи­чес­ки свят, а е без­к­рай­но по-бо- гат. И кол­ко­то да бъ­де понятно, че от ши­ро­кия кръг на то­зи ду­хо­вен свят мо­жем да опи­шем са­мо ед­но или друго, все пак от раз­лич­ни­те описания, ко­ито се дават, ще мо­же от дру­га стра­на да се види, кол­ко без­к­рай­но бо- гат, раз­но­об­ра­зен жи­вот во­дят меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не хо- рата. Тук в об­лас­т­та на Земята, къ­де­то пре­кар­ва­ме жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ние сме за­оби­ко­ле­ни от това, ко­ето виж­да­ме ка­то раз­лич­ни цар­с­т­ва на природата: от минералното, от растителното, от животинското царство, от физическото човешко царство. Ние счи­та­ме те­зи царства, вън от чо­веш­ко­то цар­с­т­во - и то­ва с пра­во - ка­то включ­ва­щи в се­бе си същества, ко­ито по сте­пен на раз­ви­ти­ето сто­ят под чове- ка, та­ка що­то през вре­ме на сво­ето зем­но съ­щес­т­ву­ва­ние чо­ве­кът мо­же да се чув­с­т­ву­ва та­ка да се ка­же ка­то на­й-­вис­ше­то съ­щес­т­во сред те­зи цар­с­т­ва от същества. В царството, в ко­ето чо­ве­кът вли­за ми­на­вай­ки през вра­та­та на смъртта, слу­ча­ят е точ­но об­ра­тен Там чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва ка­то оно­ва същество, ко­ето по сте­пен на раз­ви­ти­ето стои на­й-­до­лу сред дру­ги­те Същества, ко­ито сто­ят над него, човека. Вие знаете, че за да на­зо­ва те­зи Същества в ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра аз взех име­на­та на те­зи сто­ящи над чо­ве­ка йе­рар­хии из­пол­зу­вай­ки тер­ми­но­ло­ги­ята от по­-с­та­ри вре­мена. Първо на­зо­вах она­зи йерархия, ко­ято стои не­пос­ред­с­т­ве­но над чо­ве­ка по по­со­ка­та нагоре, как­то по по­со­ка­та на­до­лу под не­го стои жи­во­тин­с­ко­то царство. Това е йерархията, на ко­ято при­над­ле­жат Анге- лите, Архангелите и Архаи. След то­ва оти­вай­ки на­го­ре след та­зи йе­рар­хия иде по­-на­та­тък онази, ко­ято об­х­ва­ща Ексузиаи, Динамис, Кирио- тетес /Власти, Сили и Господства/. И на­й-­вис­ша­та йе­рар­хия е със­та­ве­на от Престолите, Херувимите и Серафимите. Следователно над чо­ве­ка има де­вет степени, де­вет чи­на същества, три пъ­ти по три степени. Кога- то оти­ва­ме от­до­лу нагоре, ние мо­жем да па­ра­ле­ли­зи­ра­ме по три за­ед­но с това, ко­ето имаме, ко­га­то оти­ва­ме от­го­ре надолу, ка­то жи­вот­ни в три

Ние мо­жем да опи­шем чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не съ­що така, ка­то кажем: с физическото раждане, с физическото зачатие човекът влиза от едно чисто духовно съществуване в областта на природния порядък на жи- вотинското, растителното и минералното царство; а когато минава през вратата на смъртта, човекът влиза в царството на стоящите над него същества. Единият път чо­ве­кът жи­вее в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето го свър­з­ва с цар­с­т­ва­та на природата; другият път, между смър- тта и едно ново раждане, човекът живее в едно духовно тяло - ако мо- га да си послужа с този израз - което също така го свързва със съще- ствата на висшите йерархии. Тук в зем­но­то цар­с­т­во ние се об­ръ­ща­ме пър­во към това, ко­ето се на­ми­ра в за­оби­ка­ля­щия ни свят; ние чувству- ваме това така да се каже като стоящо на същото равнище с нас и от земното царство насочваме поглед към областта на небето, към духовната област - както я наричат в най-различните възгледи. Зем- ният чо­век пог­леж­да на­го­ре със сво­ите предчувствия, със сво­ята ре­ли­ги­оз­на благочестивост, с онова, ко­ето за не­го­во­то зем­но съ­щес­т­ву­ва­не има на­й-­го­ля­ма стойност и зас­лу­жа­ва той да се стре­ми към него. И ко­га­то ис­ка да си със­та­ви ед­на пред­с­та­ва за това, ко­ето се на­ми­ра там го­ре в ду­хов­но­то царство, той си съз­да­ва образи, ко­ито са взе­ти от земното, пред­с­та­вя си по зе­мен на­чин онова, ко­ето се на­ми­ра горе. След това, ко­га­то чо­ве­кът жи­вее в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­дане, по­ло­же­ни­ето е обратно. Човекът со­чи надолу, ко­га­то ис­ка да на­зо­ве онова, към ко­ето е на­со­чен не­го­ви­ят поглед. Обични приятели, Вие мо­же би ще каже- те: да, но тогава човекът сочи към това, което е по-малоценно. Но не е така. А гле­да­но от го­ре онова, ко­ето се на­ми­ра тук в зем­на­та област, е съ­вър­ше­но раз­лич­но от­кол­ко­то то е тук в зем­на­та област. И имен­но при раз­г­леж­да­не­то на Кармата мо­же да ни ста­не доб­ре разбираемо, кол­ко раз­лич­но е онова, ко­ето ста­ва на Земята, ко­га­то то е гле­да­но от горе, ко- л­ко раз­лич­но е то от това, ко­ето се пред­с­та­вя на чо­ве­ка в са­ма­та зем­на област.

Когато през вра­та­та на смър­т­та вли­за­ме пър­во в ду­хов­ния свят, ние сти­га­ме в об­лас­т­та на на­й-­дол­на­та йерархия, на йе­рар­хи­ята на Ангелите, Архангелите и Архаите. Ние се чув­с­т­ву­ва­ме та­ка да се ка­же при­съ­еди­не­ни към онова, ко­ето стои ка­то на­й-б­лиз­ка йе­рар­хия над нас, и забеляз- ваме: също както в земната област онова, което е около нас, има зна- чение за сетивата, така и това, което се намира в духовната област, има своето значение за най-дълбоката същност на душата. Ние го­во­рим за минералите, растения, животни, до­кол­ко­то ги виж­да­ме с очите,
до­кол­ко­то мо­жем да ги на­пи­па­ме с на­ши­те ръце, до­кол­ко­то въ­об­ще те са въз­п­ри­ема­еми за нас; а между смъртта и едно ново раждане ние го- ворим за Ангели, Архангели, Архаи, доколкото тези същества имат връ- зка с онова, което съставлява най-вътрешната същност на душата. И ка­то ми­на­ва­ме по­-на­та­тък в дъл­гия жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ние се на­уча­ва­ме да се включ­ва­ме в онова, ко­ето са Съществата на на­й-б­лиз­ка­та по­-вис­ша йе­рар­хия от нас, ко­ито имат ра­бо­та с нас и ед­ни с други. Тези Същества ни свър­з­ват та­ка да се ка­же с ду­хов­ния вън­шен свят. Отначало съ­що и меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ние сме мно­го сил­но за­ети със са­ми­те нас, за­що­то та­зи трета, на­й-нис­ша ан­гел­с­ка йерархия, има ра­бо­та с на­ше­то вът­реш­но същество. Обаче из­вес­т­но вре­ме след то­ва на­ши­ят пог­лед се разширява, ние се на­уча­ваме да поз­на­ва­ме ду­хов­ния свят на­ми­ращ се вън от нас, обек­тив­ния ду­хо­вен свят. Тук на­ши­те ръ­ко­во­ди­те­ли са Съществата от йе­рар­хи­ята на Ексузиаи /Власти/, Динамис /Сили/и Кириотетес /Господства/. Те ни свър­з­ват с онова, ко­ето е ду­хо­вен вън­шен свят. И бих мо­гъл да кажа, че как­то тук на Земята го­во­рим за това, което ни заобикаля: планини, реки, гори, ли- вади и т.н., така там ние говорим за това, при което ни довеждат съ- ществата на втората йерархия. Това е там на­ши­ят за­оби­ка­лящ свят. Обаче то­зи за­оби­ка­лящ ни ду­хо­вен свят не е в съ­щия сми­съл предметен, обективен, как­то на Земята, а то­зи за­оби­ка­лящ ни ду­хо­вен свят е със­та­вен от същества, всич­ко жи­вее и жи­вее по ду­хо­вен начин. Между смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме не са­мо Същест- вата, неща, а се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме съ­щес­т­ва и тех­ни­те дела, ко­ито те из­вър­ш­ват по­меж­ду си, ние са­ми­те се чув­с­т­ву­ва­ме впле­те­ни в те­зи де­ла и от­да­де­ни на тях.

Обаче след то­ва ид­ва време, ко­га­то чувствуваме, как Съществата на тре­та­та йерархия, Ангели, Архангели, Архаи, и Съществата на вто­ра­та йе- рархия, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес, ра­бо­тят за­ед­но с нас на онова, ко­ето тряб­ва да ста­не от нас в след­ва­щия зе­мен живот. И то­га­ва в то­зи жи­вот меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не за нас се раз­к­ри­ва ед­на по- тресающа, мощ­на перспектива. Ние гле­да­ме ра­бо­та­та на тре­та­та йера- рхия, на Ангелите, Архангелите, Архаите, гледаме, как те се от­на­сят ед­ни към други. Ние по­лу­ча­ва­ме об­ра­зи от това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва меж­ду Съществата на та­зи тре­та йерархия; обаче всички тези образи ни се явя- ват така, че те имат отношение към нас. И ко­га­то гле­да­ме онова, ко­ето се явя­ва ка­то об­ра­зи на де­ла­та на тре­та­та йерархия, ние разбираме, че то е нас­ре­щен об­раз на това, ко­ето ние сме има­ли ка­то убеждения, ка­то на­чин на мислене, чув­с­т­ву­ва­не и постъпваме, ка­то вът­реш­но ус­т­ройс­т­во на ду­ша­та в на­шия пос­ле­ден зе­мен живот. Сега ние не си каз­ва­ме с аб­с­т­рак­т­ни пред­с­та­ви на съвестта: ти си бил един човек, който си пос-

Подражавайки на из­то­ка твър­де мно­го хо­ра го­во­рят за майя, за илю­зи­ята на външ­ния свят, кой­то ни заобикаля; обаче това остава една отвлече- на мисъл. Когато се пред­п­ри­емат раз­г­леж­да­ния ка­то онези, ко­ито мо­жа­ха да ми­нат през на­ши­те души, то­га­ва забелязваме, кол­ко се­ри­оз­на тряб­ва да се раз­би­рат думите: светът, който ни заобикаля, е Майя, велика- та илюзия - и колко илюзьорен е възгледът за това, което става в на- шата душа. Ние вярваме, че то­ва ос­та­ва са­мо вът­ре в нас, че ние сме са­ми с него. Истината ни се явя­ва ед­ва тогава, ко­га­то ми­на­ва­ме през жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Там ние виждаме, как онова, ко­ето е при­вид­но в нас, об­ра­зу­ва съ­дър­жа­ни­ето на един разпрострян, мо­щен ду­хо­вен свят. След то­ва ние жи­ве­ем по­-на­та­тък и забелязваме, как Съществата на вто­ра­та йерархия, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес, са свър­за­ни с онова, ко­ето тук на Земята сме си ус­во­или чрез прилежност, деятелност, чрез интереса, кой­то сме има­ли за не­ща­та и про­це­си­те на Земята. Защото те­зи Същества из­г­раж­дат пър­во на­ша­та прилежност, на­шия ин­те­рес в пос­лед­ния зе­мен жи­вот в мощ­ни образи. Тези Същества: Ексузиаи, Динамис, Кириотетес изграждат образите на нашите дар- би, на нашите способности в нашия следващ земен живот. Ние гле­да­ме това, ко­ето ще има­ме ка­то дарби, ка­то спо­соб­нос­ти в след­ва­щия зе­мен живот, гле­да­ме го ка­то образи, ко­ито Съществата на вто­ра­та йе­рар­хия разгръщат.

От това, ко­ето мо­га да Ви ка­жа по то­зи начин, Вие предчувствувате, обич­ни приятели, кол­ко ве­ли­чес­т­ве­но и мощ­но в срав­не­ние със се­тив­ния свят е това, ко­ето ни се раз­к­ри­ва тук. Но Вие виж­да­те също, как дей- с­т­ви­тел­но онова, ко­ето сре­ща­ме в се­тив­ния свят, крие много, мно­го по­ве­че нещо, от­кол­ко­то ни разкрива.

След това, ко­га­то е ми­нал през об­лас­т­та на Серафимите, Херувимите, Престолите, жи­во­тът про­дъл­жа­ва по­-на­та­тък и минава, оти­ва то­га­ва към дру­ги области. В чо­ве­ка се явя­ва все по­ве­че и по­ве­че коп­не­жът за ед­но но­ва въплъщение, в ко­ето той ще мо­же да на­ме­ри из­п­ра­вя­не­то на онова, през ко­ето е ми­нал в ми­на­ло­то зем­но съществуване.

Обични приятели, Антропософията не е ед­но ис­тин­с­ко учение, ако тя е са­мо сбор от идеи и понятия, ако го­во­рим са­мо по един от­в­ле­чен на­чин за това, че има ед­на Карма, че от един зе­мен жи­вот се дейс­т­ву­ва та­ка и та­ка в друг зе­мен живот, а Антропософията ста­ва всъщ­ност ис­тин­с­ка ед­ва тогава, ко­га­то тя не го­во­ри са­мо на на­шия ум, а съ­буж­да в сър­це­то ни ед­но чувство, ед­но въз­п­ри­ятие за това, как­ви впе­чат­ле­ния мо­жем да по­лу­чим в свръх­се­тив­ния свят чрез Съществата на то­зи свръх­се­ти­вен свят. Защото стру­ва ми се, че ня­кой човек, кой­то има отворено, въз­п­ри­ем­чи­во чувство, не мо­же да по­лу­чи съ­об­ще­ние вър­ху свръх­се­тив­ния свят, ка­къв то аз го опи­сах сега, без в не­го­ва­та ду­ша да се съ­бу­ди ця­ла­та ска­ла от чув­с­т­ва И всъщ­ност би тряб­ва­ло да бъ­де така, че да кажем: да, тук на Земята ние изпитваме някои неща, от най-дълбоката скръб, до най-ви- соката радост, до най-радостното щастие, цялата скала на човешко- то чувствуване; обаче онова, което можем да изпитаме от духовния свят, би трябвало всъщност да действува върху нас по-интензивно и от най-дълбоката скръб, и от най-висшето удоволствие върху нашата душа. И ние зас­та­ва­ме пра­вил­но към ду­хов­ния свят са­мо тогава, ко­га­то кажем: по отношение на голямата скръб или на голямата радост, ко- ито изпитваме на Земята, онова, което изпитваме по отношение на фактите и съществата на духовния свят остава във всеки случай нещо като сянка. То не ос­та­ва не­що ка­то сян­ка за посветения, но ос­та­ва та­ко­ва за онзи, кой­то по­лу­ча­ва са­мо раз­ка­за­но­то му от на­ука­та на пос­ве­ще­нието. Обаче то­га­ва ние би тряб­ва­ло съ­що да си кажем: аз все пак доби- вам едно предчувствие, колко дълбоко и силно би трябвало да действува върху душата това, което се съобщава за духовния свят, ако само тя би била достатъчно силна за това. Всъщност чо­век би тряб­ва­ло да при­пис­ва са­мо на не­го­ва­та зем­на сла­бост факта, че не мо­же да из­пи­та всич­ки ин­тер­ва­ли на чув­с­т­ву­ва­нето от на­й-­вис­шия ен­ту­си­азъм до на­й-­дъл­бо­ка­та скръб, ко­га­то слу­ша за онова, ка­къв е ду­хов­ни­ят свят и какви са ­

И в то­ва отношение, обич­ни приятели, дейс­т­ви­тел­но е за­ло­же­но в съд­ба­та на Антропософското Общество нещо, ко­ето по­ня­ко­га ни за­ся­га траги- чно! Обаче ако се раз­п­рос­т­ра­ни не­об­хо­ди­мо­то раз­би­ра­не за те­зи не­ща, по­не сред кръ­га на Антропософското Общество, мо­жем да се надяваме, че от тра­гич­нос­т­та ще се раз­вие онова, ко­ето тряб­ва да бъде, че от Ант- ропософското Общество дейс­т­ви­тел­но ще из­ле­зе ед­но оп­ло­дя­ва­не на външ­на­та ци­ви­ли­за­ция на човечеството, ко­ято яв­но оти­ва към ха­оса. Обаче то­га­ва тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но нещо, ко­ето от­на­ча­ло не е би­ло раз­би­ра­но в то­ва Общество, но се­га мо­же да бъ­де по­-лес­но разбрано, тъй ка­то от ос­но­ва­ва­не­то на Антропософското Движение са из­тек­ли по­ве­че от две де­се­ти­ле­тия ан­т­ро­по­соф­с­ка работа.

Вие знаете, че от­на­ча­ло Антропософското Движение се на­ми­ра­ше в ло­но­то на Теософското движение. И ко­га­то в Берлин ние ос­но­вах­ме она­зи те­ософ­с­ка секция, от ко­ято след то­ва се раз­ви Антропософското Обще- ство, на­ше­то пър­во съб­ра­ние бе­ше такова, че фак­ти­чес­ки тогава, бих мо­гъл да кажа, аз ис­ках да дам един тон за онова, ко­ето тряб­ва­ше всъщ­ност да стане. И сега, ко­га­то чрез Коледното Тържество при Гьотеанума в Дорнах ние нап­ра­вих­ме опит да ре­ор­га­ни­зи­ра­ме Антропософското Об- щество, бих си поз­во­лил да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху един факт, на кой­то мо­же би е обър­на­то мал­ко внимание. Тук то­зи факт не е мо­гъл да бъ­де наблюдаван, за­що­то от на­ши­те бо­хем­с­ки при­яте­ли не при­със­т­ву­ва­ше
никой, до­кол­ко­то на ме­не ми е известно. Тогава аз дър­жах ед­на пър­ва сказ­ка в та­ка­ва форма, как­ва­то тряб­ва­ше да от­го­ва­ря по­-къс­но на сказ­ки­те дър­жа­ни в кръжоците; тази сказка носеше едно странно заглавие, ед- но заглавие, което тогава можеше да се счита за голяма дързост. Това заг­ла­вие беше: "Практически упражнения върху кармата". И аз имах на­ме­ре­ни­ето всъщ­ност да го­во­ря съв­сем без­п­рис­т­рас­т­но вър­ху начина, по кой­то дейс­т­ву­ва Кармата.

Но на съб­ра­ни­ето бя­ха ко­ри­фе­ите на то­га­ваш­но­то Теософско общество, ко­ито то­га­ва по­чув­с­т­ву­ва­ха мо­ето съ­щес­т­ву­ва­не ка­то та­ко­ва на един нат­рап­ник и ко­ито пред­ва­ри­тел­но бя­ха убедени, че всъщ­ност аз ня­мам ни­как­во пра­во да го­во­ря вър­ху не­що вътрешно, вър­ху не­що духовно. И та­ка се случи, че в оно­ва вре­ме ко­ри­фе­ите на то­га­ваш­но­то те­ософ­с­ко дви­же­ние пос­то­ян­но подчертаваха: трябва да има наука, трябва да се държи сметка за съвременната наука; работата е сега на добър път, но са направени само първите стъпки. Ако те­зи пър­ви стъп­ки бъ­дат про­дъл­же­ни по-нататък, ед­ва то­га­ва ще се стиг­не до това, ко­ето тряб­ва да бъде. Това е хубаво, но от не­го не из­ле­зе ни­що особено. И та­ка онова, ко­ето въз­на­ме­ря­вах тогава, се пре­вър­на в един поч­ти те­оре­ти­чес­ки въ- прос. "Практическите упражнения върху кармата" бя­ха обявени, оба­че то­га­ва ни­кой чо­век не би раз­б­рал не­що от това, и на­й-­мал­ко би­ха раз­би­ра­ли во­да­чи­те на Теософското общество. И та­ка то­ва ос­та­на то­га­ва ка­то ед­на задача, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де кул­ти­ви­ра­на та­ка да се ка­же под по­вър­х­нос­т­та на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то течение, ко­ято тряб­ва­ше да бъ­де уре­де­на с ду­хов­ния свят. Обаче днес - и как­то чес­то през вре­ме на раз­ви­ти­ето на Антропософското Движение - аз тряб­ва да си спом­ня за оно­ва загла- вие, ко­ето тряб­ва­ше да има всъщ­ност на­й-­пър­ва­та кръ­жоч­на сказка: "Практически упражнения върху кармата". Аз мо­га съ­що да си спомня, кол­ко из­п­ла­ше­ни бя­ха то­га­ва во­да­чи­те на Теософското общество, ко­га­то чу­ха и ви­дя­ха да се явя­ва ед­но та­ко­ва дръз­ко заглавие.

Но, ви­ди­те ли, от то­га­ва са из­ми­на­ли по­ве­че от две десетилетия, вре­ме­то тече, ня­кои не­ща бя­ха подготвени; но тази подготовка трябва да има също едно действие, едно следствие. Ето за­що днес тряб­ва да бъ­де въз­мож­но да се явят в из­вес­т­но от­но­ше­ние "Практически упражнения вър- ху кармата" с ко­ито то­га­ва прис­тъп­вай­ки сме­ло към ра­бо­та­та - ис­ках да започна. И ви­ди­те ли, то­ва ис­ка­ше съ­що на­шето Коледно Тържество: да внесе в цялото Антропософско Движение действително пълносилна езотерическа субстанция. И към то­ва тряб­ва да се от­на­ся­ме сериозно. Защото на­ше­то Антропософско Движение не ще мо­же да дейс­т­ву­ва ре­ор­га­ни­зи­ра­що вър­ху на­ша­та ци­ви­ли­за­ция са­мо с чис­то формалистично- то. Ето за­що в бъ­де­ще не тряб­ва да отс­тъп­ва­ме със страх пред това, да го­во­рим съв­сем от­к­ри­то вър­ху от­но­ше­ни­ята на ду­хов­ния свят.
Сега бих ис­кал днес да за­поч­на с нещо, ко­ето стои ка­то ду­хов­на същ­ност на ос­но­ва­та на зем­ни­те процеси, на ос­но­ва­та на зем­но­то човечест- во. Видите ли, в ця­ло­то раз­ви­тие на Земята стои онова, ко­ето ста­на ка­то Тайната на Голгота. Аз чес­то пъ­ти об­ръ­щах вни­ма­ни­ето вър­ху това, как чрез Тайната на Голгота раз­ви­тието на Земята по­лу­чи всъщ­ност своя ис­тин­с­ки смисъл, как всич­ко онова, ко­ето пред­хож­да­ше Тайната на Голго- та, се явя­ва за ед­но по­-дъл­бо­ко раз­г­леж­да­не ка­то под­го­тов­ка за Тайната на Голгота. И ма­кар от Тайната на Голгота насам, по­ра­ди сла­бос­т­та на хо­ра­та и по­ра­ди дейс­т­ви­ето на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва преч­ки­те са по­-­оче­бий­ни от­кол­ко­то нап­ре­дъ­ка на човечеството, от Тайната на Голгота на­сам из­хож­дай­ки от фи­зи­чес­кия и от ду­хов­ния свят ста­на все пак всичко, за да бъ­де чо­ве­кът прид­ви­жен нап­ред в ця­ло­то раз­ви­тие на света. Онова, ко­ето Християнството до­не­се на човечест- вото, ако чо­ве­чес­т­во­то се ока­же дос­той­но да го при­еме в не­го­ва­та ду­хов­на дълбочина, ще по­ка­же сво­ите пло­до­ве ед­ва в бъдеще. Обаче им­пул­сът - съ­що и за всичко, ко­ето Антропософията мо­же да про­из­ве­де - се крие в Тайната на Голгота.

Сега ние знаем, как Тайната на Голгота е про­яви­ла сво­ето дейс­т­вие пър­во вър­ху Южна Европа, пре­ми­на­вай­ки по­-на­та­тък към Средна Европа. Обаче не то­ва е, ко­ето бих ис­кал да раз­г­ле­дам днес. Бих ис­кал да хвър­ли­те един пог­лед вър­ху начина, как Християнството се е раз­п­рос­т­ра­ни­ло ми­на­вай­ки през Северна Африка и сти­гай­ки в ев­ро­пейс­кия свят. Обаче Вие знаете, че по­ве­че от по­ло­вин хи­ля­до­ле­тие след ос­но­ва­ва­не­то на Християнството чрез Тайната на Голгота от Азия се раз­п­рос­т­ра­ни на­сам ед­но дру­го ре­ли­ги­оз­но течение: мохамеданска духовна форма, тази мо- хамедански духовен способ се оказва в сравнение с християнството ка- то нещо, което живее повече в абстракции, а не както християнство- то. Вие знаете, че мо­ха­ме­дан­с­т­во­то во­ди сво­ето име от не­го­вия основа- тел, Мохамед. Християнството съдържа, бих мо­гъл да кажа, мно­го по­ве­че не­пос­ред­с­т­ве­но опи­са­ние на ду­хов­ния свят от­кол­ко­то Мохамедани- змът. Обаче Мохамеданизмът има­ше съд­ба­та да при­еме в се­бе си мно­го от древ­на­та наука, от древ­на­та кул­ту­ра на човечеството. И та­ка ние виж- даме, как след­вай­ки Християнството от Азия се раз­п­рос­т­ра­ни по­-къс­но Мохамеданизмът. Интересно е да прос­ле­дим то­ва сво­еб­раз­но разпрост- ранение. Ние виж­да­ме как те­че­ни­ето на Християнството се раз­п­рос­т­ра­ня­ва да­ле­че на север, след то­ва ид­ва в Средна Европа, и как мо­ха­ме­да­низ­мът об­х­ва­ща та­ка да се ка­же ка­то в ско­би то­ва хрис­ти­ян­с­ко те­че­ние през Северна Африка, Испания чак до Франция; така обхваща той хри- стиянството като в скоби.

Сега ние лес­но мо­жем да разберем, че ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра би ста­на­ла съ­вър­ше­но друго, ако би дейс­т­ву­ва­ло са­мо Християнството. Във външ-­
но по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра е от­б­лъс­на­ла та­ка да се ка­же Мохамеданизма - мо­же би по-доб­ре ка­за­но Арабизма. Обаче ко- й­то раз­г­леж­да ду­хов­ния жи­вот на Европа, той мо­же да знае например, че ние не бих­ме има­ли на­шия дне­шен све­тог­лед - от ед­на стра­на ма­те­ри­алис­ти­чес­кия дух, от дру­га стра­на на­ука­та с та­зи ос­т­ро­та на мисленето, с ед­на ло­ги­ка раз­ви­та ка­то арабски, с всич­ко онова, ко­ето е имен­но та­зи на­ука - ако въп­ре­ки по­ли­ти­чес­ко­то от­б­лъс­к­ва­не на Арабизма, той не би дейс­т­ву­вал по­-на­та­тък вър­ху ев­ро­пейс­ка­та култура.

И от она­зи Испания, да­же съ­що и от Франция, от раз­по­ло­же­на­та в Южна Италия Сицилия, от Африка са дош­ли мощ­ни влияния, ко­ито са пов­ли­яли вър­ху фор­ми­те на мис­ле­не на Европа, ко­ито са офор­ми­ли всич­ко по на­чин раз­ли­чен от този, кой­то би се проявил, ако би дейс­т­ву­ва­ло са­мо Християнството. В на­ша­та на­ука има по­ве­че Арабизъм от­кол­ко­то Хри- стиянство!

Но по­-къс­но се е от­к­рил още един друг път: пътят на кръстоносните походи, чрез който европейците се запознаха направо с източната кул- тура, която обаче се намираше вече в упадък. Този път до­не­се имен­но мно­го от тай­ни­те на из­точ­на­та кул­ту­ра в Европа, та­ка що­то вър­ху плас­та на Християнството в за­пад­на­та кул­ту­ра ле­жи онова, ко­ето от ори­ен­та­лиз­ма е ми­на­ло през Арабизма. Обаче, ви­ди­те ли, всъщ­ност всич­ко то­ва не е разбираемо, ако го раз­г­леж­да­ме са­мо отвън. Всичко то­ва тряб­ва да бъ­де раз­г­ле­да­но отвътре. Разгледано от­вът­ре то из­г­леж­да така, че във все­ки слу­чай Арабизмът е бил от­б­лъс­нат чрез войни, чрез спе­че­ле­ни сражения, че арабите, но­си­те­ли­те на Мохамеданизма, мав­ри­те и т.н. са би­ли отблъснати. Обаче ду­ши­те на те­зи хо­ра са се въп­лъ­ти­ли отново, те дой­до­ха и дейс­т­ву­ва­ха по-нататък. И ние не раз­би­ра­ме ни­що от това, ако опис­ва­ме по аб­с­т­рак­тен начин, как ара­би­те са дош­ли от Испания в Европа; ние разбираме нещо едва тогава, когато познаваме вътрешни- те конкретни факти.

Да взе­мем един та­къв факт. През времето, ко­га­то в ев­ро­пейс­ка­та ис­то­рия се го­во­ри за Карл Велики, в гра­да Багдат, в Азия, жи­ве­еше в един чу­ден блясък, в ед­на ве­ли­ка ори­ен­тал­с­ка кул­ту­ра Харун ал Рашид от 8-то в 9-то столетие, как­то и Карл Велики. В дво­ре­цът на Харун ал Рашид бе­ше съб­ра­но всичко, ко­ето то­га­ва съ­щес­т­ву­ва­ше въ­об­ще ка­то предно- азиатска, ка­то ази­ат­с­ка култура, ка­то ази­ат­с­ко образование, оба­че по­то­пе­но в мохамеданизма. Обаче всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то образо- вание: математика, философия, архитектура, търговия, индустрия, ге- ография, медицина, астрономия, всичко се подържаше и развиваше в двореца на Харун ал Рашид от най-посветените духове на Азия. Днес хо­ра­та имат мал­ко пред­с­та­ва за това, кол­ко мощ­но и ве­ли­чес­т­ве­но е би­ло това, ко­ето се е раз­ви­ва­ло в дво­ре­ца на Харун ал Рашид. Самият

Това бе­ше времето, ко­га­то го­ля­ма част от то­га­ваш­ния пред­но­ази­ат­с­ки свят бе­ше зав­ла­дян от мохамеданизма, съ­що та­ка го­ля­ма част от Африка и нав­ся­къ­де бе­ше до­не­се­но онова, ко­ето бе­ше дейс­т­ву­ва­ло по един та­къв блес­тящ на­чин при дво­ре­ца на Харун ал Рашид. Обаче меж­ду онези, ко­ито бя­ха но­си­те­ли на географията, на природоизследването, на ме­ди­ци­на­та при дво­ре­ца на Харун ал Рашид, се на­ми­ра­ше един, кой­то в ед­но свое ми­на­ло въп­лъ­ще­ние е бил пос­ве­тен в древ­ни­те мистерии. Защото ма­кар и да са би­ли в ми­на­ло­то посветени, хо­ра­та не се раж­дат ви­на­ги така, че да се за­бе­ле­жи вед­на­га тях­но­то пос­ве­ще­ние от един ми­нал зе­мен живот. Макар и ня­кой да е бил пос­ве­тен в древ­ни­те мистерии, при сво­ето пре­раж­да­не в след­ва­щи­те епо­хи той мо­же да при­еме във вся­ка епо­ха са­мо она­зи ду­хов­ност да раз­вие са­мо оно­ва ду­шев­но устройство, ко­ето поз­во­ля­ва тя­ло­то по­лу­че­но от съ­от­вет­на­та епоха. Когато на­со­чим пог­лед вър­ху съ­щин­с­ко­то ду­шев­но естество, то не се пок­ри­ва с ди­алек­тич­но­-ло­ги­чес­ки­те представи, ко­ито има­ме за ду­шев­но­то ес­тес­т­во в чо- века. Душевното ес­тес­т­во е за­ло­же­но мно­го по­-дъл­бо­ко от­кол­ко­то то­ва се схва­ща обикновено.

Искам да Ви дам един пример. Представете си ед­на та­ка­ва лич­ност ка­то Ернст Хекел. При не­го бие пър­во на очи, че не­го­ви­ят све­тог­лед е ма­те­ри­алис­тич­но оцветен, че той е про­по­вяд­вал един вид ме­ха­ни­зъм не са­мо по от­но­ше­ние на при­ро­да­та, но и по от­но­ше­ние на ду­шев­ния живот, на­па­дал е ярос­т­но католицизма, по ня­ко­га очарователно, по­ня­ко­га фанати- чески, но по­ня­ко­га съ­що и с безвкусица. Онзи, кой­то об­г­ръ­ща с пог­лед раз­лич­ни­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния при човека, ще обър­не на­й-мал­ко вни­ма­ние на те­зи качества, нап­ро­тив той ще на­со­чи пог­лед вър­ху на­й-­дъл­бо­ки­те ка­чес­т­ва на душата. Никой човек, кой­то се ос­та­вя да бъ­де зас­ле­пен от това, ко­ето бие пър­во на очи при Хекел, не мо­же да стиг­не до ми­на­ло­то въп­лъ­ще­ние на Хекел, ко­га­то ис­ка да раз­вие прак­ти­чес­ки кар­ми­чес­ки методи. Защото кой­то ис­ка да стиг­не до ми­на­ло­то въп­лъ­ще­ние на Хекел, тряб­ва да на­со­чи пог­лед вър­ху начина, по кой­то Хекел се е зас­тъп­вал за това, ко­ето той е имал ка­то възгледи. Фактът, че Хекел е имал имен­но ма­те­ри­алис­тич­но образование, мо­же да се обяс­ни с епохата, в
ко­ято той е живял. Обаче то­ва е най-несъщественото, важ­но­то е вът­реш­но­то ус­т­ройс­т­во на ду­ша та. И ко­га­то мо­жем да об­х­ва­нем то­ва вът­реш­но ус­т­ройс­т­во на ду­ша­та и при­те­жа­ва­ме окул­т­но­то виждане, то­га­ва имен­но при Хекел на­ши­ят пог­лед е до­ве­ден при папата Григорий VІІ, ня­ко­гаш­ни­ят мо­нах Хилдебранд, кой­то е бил имен­но един от на­й-сил­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на католицизма. Който срав­ня­ва след то­ва два­та об­ра­за и знае, че се ка­сае за те­зи два образа, ще от­к­рие съ­що­то нещо, ще до­бие съ­що пог­лед за това, ко­ето има и ко­ето ня­ма зна­че­ние за ве­ли­ки­те ра­бо­ти на човечеството. Теоретическите идеи съв­сем не са същественото. Теорети- ческите идеи са съ­щес­т­ве­но­то са­мо в на­ша­та теоретическа, материали- стична, аб­с­т­рак­т­на епоха. Зад ку­ли­си­те на ми­ро­ва­та ис­то­рия се на­ми­ра това, ко­ето е ду­ша­та по своя род, съ­щес­т­ве­ното. Който про­зи­ра това, той ще ви­ди ве­че при­ли­ка­та меж­ду Григорий VІІ и не­го­во­то пре­въп­лъ­ще­ние ка­то Ернст Хекел.

Ние тряб­ва да ус­во­им пър­во та­ки­ва възгледи, ко­га­то раз­г­леж­да­ме кон­к­рет­но Кармата и ко­га­то тряб­ва да ни ка­же не­що фактът, че нап­ри­мер при дво­ре­ца на Харун ал Рашид са жи­ве­ли хора, ко­ито външ­но са се про­яви­ли в сми­съ­ла на 8-то, 9-то столетие, за­що­то бя­ха по­лу­чи­ли те­ла и възпитание, ко­ето мо­же­ше да им да­де имен­но та­зи епоха, ко­ито оба­че бя­ха пре­въп­лъ­ще­ния на древ­ни пос­ве­те­ни в мистериите. Когато на­со­чим ду­хо­вен пог­лед към то­зи дво­рец на Харун ал Рашид, ние се на­тък­ва­ме осо­бе­но на ед­на личност, ко­ято бе­ше един основен, ин­тен­зив­но дейс­т­ву­ващ съ­вет­ник на Харун ал Рашид и бе­ше за оно­ва вре­ме един уни­вер­са­лен дух, един дух, кой­то има­ше зад се­бе си та­зи особеност, че в ед­но свое ми­на­ло въп­лъ­ще­ние е взел учас­тие във всич­ки пос­ве­ще­ния в съ­ща­та област, в ко­ято ца­ру­ва­ше Харун ал Рашид - ко­га­то оба­че там са жи­ве­ели съ­вър­ше­но дру­ги на­ро­ди - и ко­ито в ед­но по­-къс­но въп­лъ­ще­ние ка­то дру­га лич­ност се е стре­мял с це­лия си вът­ре­шен коп­неж към посвеще- ние, но не е мо­гъл да го постигне, за­що­то съд­ба­та не му поз­во­ли то­га­ва да стиг­не до там, да бъ­де то­га­ва посветен. Една та­ка­ва лич­ност жи­ве­еше то­га­ва при дво­ре­ца на Харун ал Рашид, ко­ято по­ра­ди то­ва тряб­ва­ше да крие на­й-­дъл­бо­ко вът­ре в се­бе си това, ко­ето се на­ми­ра­ше в нея от ней­но­то ми­на­ло въп­лъ­ще­ние ка­то посветен. Невъзможността да стиг­не до пос­ве­ще­ни­ето се по­лу­чи в ед­но след­ва­що въплъщение, след то­ва дой­де въп­лъ­ще­ни­ето през вре­ме­то на Харун ал Рашид, при дво­ре­ца на кой­то жи­вя и ра­бо­ти та­зи личност. И по­не­же то­га­ва не бя­ха ве­че въз­мож­ни пос­ве­ще­ния в ста­рия смисъл, при дво­ре­ца на Харун ал Рашид та­зи лич­ност бе­ше са­мо ед­на такава, ко­ято дейс­т­ву­ва­ше от един мо­щен стремеж, от ед­на мощ­на фантазия, от ед­на точна, ло­ги­чес­ка фантазия, тя дейс­т­ву­ва­ше из­вън­ред­но сил­но под­буж­да­що вър­ху всичко, ко­ето се кул­ти­ви­ра­ше при то­зи дворец, бе­ше ор­га­ни­за­то­рът на всич­ко в то­зи дво­рец в кул­-

Нека се­га раз­г­ле­да­ме лич­нос­т­та на Харун ал Рашид. Който мо­же да об­гър­не с окул­т­ния пог­лед та­зи лич­ност в ней­на­та ду­шев­ност и след то­ва от­но­во я потърси, ка­то провери, да­ли се е въп­лъ­ти­ла отново, той намира, че та­зи лич­ност на Харун ал Рашид е би­ла в дейс­т­ви­тел­ност ед­на такава, ко­ято е ос­та­на­ла по­-на­та­тък свър­за­на с онова, ко­ето тя е ос­но­ва­ла на Зе- мята, пре­нес­ла го е по­-на­та­тък ми­на­вай­ки през вра­та­та на смъртта, ко­ято е вър­вя­ла по­-на­та­тък по ду­хо­вен на­чин със зем­но­то раз­ви­тие на чове- чеството, пов­ли­яла е от ду­хов­ния свят вър­ху мно­го неща, но е при­ела съ­що от­но­во мно­го неща. И след то­ва тя се яви от­но­во на Земята имен­но по начина, по кой­то мо­же­ше да се яви спо­ред епохата; тя се яви в зем- ния живот в лицето на лорд Бако /или Бейко/ от Варулам, който беше основателят на новата научност. Бейко от Варулам да­де имен­но от Англия един го­лям тла­сък на но­во­то ев­ро­пейс­ко мислене. Вие мо­же­те да ка­же те: но той се различава много от личността на Харун ал Ра- шид! Обаче въп­ре­ки то­ва е ед­на и съ­ща индивидуалност! Защото онова, ко­ето се явя­ва външ­но ка­то разлика, при­над­ле­жи на външността. И та­ка ние виж­да­ме тъй да се каже, как ду­ша­та на Харун ал Рашид се раз­ви­ва от Азия по­-на­та­тък след смъртта, за да дейс­т­ву­ва от за­пад по начина, как­то то­ва мо­же­ше имен­но да стане, ос­но­ва­вай­ки да­же го­ля­ма част от но­вия материализъм, за да дейс­т­ву­ва та­ка вър­ху ев­ро­пейс­ка­та цивили- зация.

Другата личност, ко­ято бе­ше не са­мо дяс­на­та ръка, но и ду­ша­та на дво­ре­ца на Харун ал Рашид, ко­ято има­ше она­зи стран­на съд­ба в ду­хов­но от- ношение, та­зи ду­ша ми­на по един друг път. Тази ду­ша не дър­же­ше на това, след ка­то бе­ше ми­на­ла през вра­та­та на смъртта, да про­яви още ня­ка­къв вън­шен блясък. Тази ду­ша има­ше нап­ро­тив вът­реш­ния стре­меж да се про­яви доб­ре вътрешно. Ето за­що тя съв­сем не мо­же­ше да из­ми не един та­къв път, кой­то в след­ва­що­то въп­лъ­ще­ние да я до­ве­де на запад. Обърнете са­мо внимание, как сто­еше въп­ро­сът с Харун ал Рашид: извън- редно голям блясък, вътрешен разкош на цивилизацията при двореца на Харун ал Рашид, обаче едновременно стремеж да прояви външно всич- ко, което беше дадено на мохамеданизма. Това тряб­ва­ше да се про­яви в ед­но след­ва­що въплъщение. Широката, об­х­ват­на на­уч­ност тряб­ва­ше да
из­ле­зе наяве. Това, ко­ето е би­ло вън­шен бля­сък при дво­ре­ца на Харун ал Рашид, се стре­ми да из­ле­зе на бял ден при са­мия Бейко от Варулам.

Другата лич­ност бе­ше на­ис­ти­на ду­ша­та при дво­ре­ца на Харун ал Рашид, но тя бе­ше ед­на мно­го вът­реш­на личност. Тя сто­еше мно­го бли­зо до онова, ко­ето е би­ло раз­ви­ва­но в древ­ни­те мистерии. Но то­ва не мо­же­ше да бъ­де про­яве­но сега, то не мо­же­ше да бъ­де про­яве­но по­не до на­ша­та епоха, ко­га­то из­те­че Кали-Юга и нас тъ­пи епо­ха­та на Михаел, при ко­ято от­но­во ста­на въз­мож­но да се го­во­ри от­но­во съв­сем без­п­рис­т­рас­т­но за духовното. Обаче това, ко­ето та­зи лич­ност бе­ше при­ела в се­бе си по то­зи начин, мо­же­ше да бъ­де вля­то по един об­х­ва­тен начин, енер­ги­чен на­чин в ци­ви­ли­за­ци­ята така, че то да мо­же да има ед­но сил­но въздействие. Нещо по­доб­но ста­на с дру­га­та личност. След ка­то ми­на през вра­та­та на смъртта, тя се раз­ви та­ка в ду­хов­ния свят, че накрая, ко­га­то от­но­во се яви на Земята, не можеше, бих мо­гъл да кажа, да се при­зе­ми на запад, къ­де­то се бе­ше нас­та­нил и от къ­де­то ид­ва­ше материализма, а тряб­ва­ше да се при­зе­ми в Средна Европа и мо­жа да про­яви там онова, ко­ето про­из­хож­да­ше от древ­ни­те мистерии, но тряб­ва­ше да бъ­де прис­по­со­бе­но към из­ме­не­ни­те ус­ло­вия на епохата. Тази лич­ност се пре­ро­ди в ли­це­то на Амос Комениус. И та­ка ние бих­ме мог­ли да кажем, че те­зи две души, ко­ито бя­ха жи­ве­ли в дво­ре­ца на Харун ал Рашид, ми­на­ха в след­ва­ща­та епо­ха през ми­ро­ва­та ис­то­рия така, че вър­вя­ха по два раз­лич­ни пътища. Едната, бих мо­гъл да кажа, об­г­ръ­щай­ки Южна Европа, за да бъ­де от за­пад ор­га­ни­за­тор на но­ва­та история, фи­ло­со­фия, на на­уките, в ли­це­то на Бейко от Верулам; другата пое, бих могъл да кажа, пътя по суша, онзи път, който бяха поели също кръстоносните походи; той пое пътя към Средна Европа.

Но и той съ­що ста­на го­лям организатор, но по не­го­ва­та ор­га­ни­за­ция се вижда, как той е дейс­т­ву­вал различно. И действително, ние има­ме ед­но ве­ли­чес­т­ве­но зре­ли­ще в това, че, ма­кар и в мал­ко раз­лич­ни вре­ме­на - то­ва не тряб­ва да бъ­де раз­би­ра­но криво, за­що­то то е би­ло свър­за­но със све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка­та Карма - за­що­то Амос Комениус и Бейко от Веру- лам не са жи­ве­ли в ед­но и съ­що време, ние има­ме ед­но ве­ли­чес­т­ве­но зре­ли­ще и това, че Амос Комениус и лорд Бейко от Верулам са по­ели по раз­лич­ни пътища. Но след то­ва се по­лу­чи така, че все пак в пос­лед­но вре­ме те се срещ­на­ха от­но­во в Средна Европа, ако ми е поз­во­ле­но то­зи три­ви­ален израз. И мно­го от това, ко­ето ци­ви­ли­за­ци­ята тряб­ва да наме- ри, тряб­ва­ше да ста­не по то­зи на­чин в цивилизацията, а именно, че оно- ва, ко­ето се крие в езо­те­рич­но от­но­ше­ние в дейс­т­ви­ето на Амос Коме- ниус, се свър­з­ва със силата, ко­ято е про­ник­на­ла в техниката, свър­з­ва се с всич­ко онова, ко­ето е би­ло ос­но­ва­но от Бейко от Верулам. Обаче то­ва е един от на­й-­чу­дес­ни­те при­ме­ри на ми­ро­ва­та история, то­ва из­хож­да­не от
две души, ко­ито през 8-то, 9-то сто­ле­тие са дейс­т­ву­ва­ли в дво­ре­ца на Харун ал Рашид. Самият Харун ал Рашид, кой­то та­ка да се ка­же ми­на­ва през Африка и Южна Европа, пре­раж­да се в Англия, за да дейс­т­ву­ва от Англия към Средна Европа; Амос Комениус, който се преражда в Сред- на Европа, за да се срещне в това, което развива, с другия.

Така, обич­ни приятели, са­мо та­ка ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не ста­ва всъ- щ­ност ед­на действителност. Защото това, ко­ето пре­ми­на­ва от ед­на епо­ха на ми­ро­ва­та ис­то­рия в друга, не пре­ле­тя­ва в от­в­ле­че­ни понятия, а са­ми те чо­веш­ки ду­ши са тези, ко­ито пре­на­сят онова, ко­ето е станало. Ние разбираме, как в след­ва­ща­та епо­ха се раж­да това, ко­ето се е раз­ви­ло от ми­на­ли­те епохи, ед­ва тогава, ко­га­то проследим, как ду­ши­те са се раз­ви­ва ли пре­ми­на­вай­ки от ед­на епо­ха в друга. Ние тряб­ва да се от­на­ся­ме нав­ся­къ­де се­ри­оз­но с онова, ко­ето се на­ри­ча Майя, тряб­ва нав­ся­къ­де да взе­ма­ме то­ва сериозно, а съ­що и с вът­реш­на­та действителност. История та съ­що е майя, ко­га­то я раз­г­леж­да­ме са­мо външно; ние я разбираме едва тогава, когато преминем от Майя /илюзията/ към истината.

Ние ис­ка­ме да про­дъл­жим те­зи раз­г­леж­да­ния на след­ва­що­то съб­ра­ние на чле­но­ве­те на Антропософското Общество. Но нека, обич­ни приятели, да бъ­де раз­б­ра­но по един пра­ви­лен начин, ко­га­то сега, бла­го­да­ре­ние на Коледното Тържество, пре­ми­на­ва­ме към осъ­щес­т­вя­ва­не­то на онова, ко­ето - мо­же би с из­вес­т­на на­ив­ност - бе­ше раз­г­ла­се­но още в са­мо­то на­ча­ло ка­то "Практически упражнения върху кармата". Трябва да се надява- ме, че след де­се­ти­лет­на под­го­тов­ка в Антропософското Общество ще мо­же да бъ­де по­не­сено съ­що ед­но дейс­т­ви­тел­но ду­хов­но раз­г­леж­да­не вър­ху ми­съл­та за Кармата, вър­ху прак­ти­чес­ки­те уп­раж­не­ния вър­ху Кар- мата, без от то­ва да из­ник­ват не­до­ра­зу­ме­ния и заб­луж­де­ния в живота.