Цикъл от 16 сказки

СКАЗКА ЧЕТВЪРТА

В от­го­вор на ми­ли­те ду­ми на гос­по­дин про­фе­сор Хауфен, ко­ито бя­ха ка­за­ни от Ваше име, поз­во­ле­те ми, пре­ди да си поз­во­ля да Ви ка­жа мо­ето при­ветс­т­вие за сбогуване, пър­во да раз­г­ле­дам та­зи ве­чер ня­кои не­ща във връз­ка с Кармата.

От пре­ди­ду­щи­те разглеждания, про­ве­де­ни тук в Антропософското Об- щество от Прага, ще е ста­на­ло ясно, как над раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то ца­ру­ва ед­но дейс­т­вие на Духа - или по­-доб­ре ка­за­но на ду­хов­ни Същест- ва - и как са­ми­те чо­веш­ки ду­ши из­пъл­не­ни с ду­ха пре­на­сят от ед­на епо­ха в дру­га онова, ко­ето са си из­ра­бо­ти­ли в ед­на епоха, оба­че съ­що и онова, ко­ето са нат­ру­па­ли вър­ху ду­ша­та си ка­то дълг в ед­на епоха. Оба- че всич­ко то­ва ни поз­во­ля­ва да хвър­лим един дъл­бок пог­лед в жи­во­та на фи­зи­ко­-ду­шев­но­-ду­хов­ния Космос и ед­ва бла­го­да­ре­ние на то­ва ние раз-
би­ра­ме на­ше­то чо­веш­ко същество, ко­га­то вник­нем с един по­-дъл­бок пог­лед в те­зи неща. Защото без при то­ва да из­пад­нем във възгордяване, ние тряб­ва да си признаем, че сме свър­за­ни с ду­хов­ния Първоизточник на Космоса с на­ша­та соб­с­т­ве­на чо­веш­ка при­ро­да и раз­би­ра­ме на­ша­та соб­с­т­ве­на чо­веш­ка при­ро­да са­мо тогава, ко­га­то про­ник­нем ду­хов­но в Космоса. Сега от Коледното Тържество на­сам в Антропософското Об- щество тряб­ва не са­мо да се управлява, да се администрира, а са­мо­то уп­рав­ле­ние тряб­ва да бъ­де Антропософия. И то­ва тряб­ва да бъ­де из­ра­зе­но съ­що и в пре­об­ра­зу­ва­нето на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то действие. Ето за­що аз не се по­ко­ле­бах да направя, що­то в те­зи сказ­ки да се от­вър­на от ек­зо­те­рич­но­то и на­со­ча раз­г­леж­да­не­то по­ве­че в езотеричното. Днес бих ис­кал да при­ба­вя към ка­за­но­то още ня­кои не­ща от то­ва езо­те­рич­но естество. Бих ис­кал да при­ба­вя нещо, ко­ето мо­же да онагледи, как чо­веш­ка­та ду­ша би­ва пре­не­се­на от ед­на епо­ха в друга. Онова, ко­ето ста­ва изобщо, то ста­ва съ­що и в от­дел­ни­те случаи, и ко­га­то раз­би­ра­ме Кармата на личности, ко­ито са ни поз­на­ти на всич­ки нас, ние мо­жем да хвър­лим съ­що свет­ли­на и вър­ху на­ша­та соб­с­т­ве­на Карма. Ето защо, поз­во­ле­те днес да про­дъл­жа разглеждането, ка­то се спра на ня­кои кон­к­рет­ни случаи.

В те­че­ние на те­зи раз­г­леж­да­ния аз ве­че спо­ме­нах име­то на един човек, кой­то ни по­каз­ва по един чу­де­сен начин, как в ед­на во­ле­ва на­ту­ра мо­же да се изя­ви не­що визионерно. Аз на­зо­вах име­то на ита­ли­ан­с­кия ге­рой на сво­бо­да­та Гарибалди, да­дох съ­що ня­кои не­го­ви ха­рак­тер­ни черти. Всич- ко онова, ко­ето се про­явя­ва в то­зи Гарибалди, е во­лев порив. Каква не­чу­ва­на во­ля е не­об­хо­ди­ма за това, още ка­то мла­деж и чес­то пъ­ти в ед­но опас­но време, във 2-то, в на­ча­ло­то на 3-то де­се­ти­ле­тие на 19-то столе- тие, да преб­ро­ди с ко­раб Адриатическо мо­ре на соб­с­т­ве­на отговорност, да бъ­де пле­нен ня­кол­ко пъ­ти от мор­с­ки раз­бой­ни­ци и от­но­во да се ос­во­бо­ди бла­го­да­ре­ние на сво­ята во­ля и смелост. Какво не­чу­ва­но раз­г­ръ­ща­не на во­ля­та се крие в това, че ко­га­то вижда, как от­на­ча­ло в Европа за не­го ня­ма ни­как­во по­ле за действие, той оти­ва в Южна Америка и ста­на там един от на­й-с­ме­ли­те хо­ра за раз­г­ръ­ща­не на бор­ба­та за свобода. Аз обър­нах съ­що вни­ма­ни­ето на това, как по от­но­ше­ние на сво­ето ожен­ва­не той всъщ­ност раз­ви своя соб­с­т­вен жи­вот по един не­обик­но­вен за зем­ни­те ус­ло­вия начин; и когато отново се завърна в Европа, той беше он- зи, на когото всъщност днешна Италия дължи всичко.

Когато един ден ми бе за­да­ден въпросът: как стои въпросът с кармиче- ските връзки на тази личност?, тогава възникнаха два въпроса. Защото из­жи­вя­ва­не­то на кар­ми­чес­ки­те връз­ки не е не­що просто, а не­що сложно. Аз ка­зах вече, че по­ня­ко­га тряб­ва да се хва­нем за при­вид­но дреб­ни не­ща в живота, за да пре­ми­нем след то­ва от те­зи дреб­ни неща, ко­ито оба­че са

кон­к­рет­но нагледни, към онова, ко­ето пре­на­ся фак­ти­те на един зе­мен жи­вот във фак­ти­те на дру­гия зе­мен живот.

И та­ка при Гарибалди съ­щес­т­ву­ва­ше осо­бе­но­то обстоятелство, че по убеж­де­ние той бе­ше републиканец, изця­ло републиканец, оба­че осъ­щес­т­ви в Италия със всич­ка­та си­ла на сво­ята во­ля крал­с­т­во­то на Виктор Емануел. И ко­га­то об­гър­нем с пог­лед са­мо външ­на­та би­ог­ра­фия на Гари- балди, ние виж­да­ме всъщ­ност ед­но ко­рен­но про­ти­во­ре­чие меж­ду то­ва не­го­во на­й-­вът­реш­но убеж­де­ние и онова, ко­ето той направи. От дру­га стра­на ние виждаме, как той се чув­с­т­ву­ва­ше свър­зан с Мацини и Кавур, с ко­ито ни­как не си съв­па­да­ше по мисли, ко­ито има­ха съ­вър­ше­но дру­ги по­со­ки на мислите. Тогава за нас ста­ва очебийно, кол­ко стран­но е, че ро­де­ни­ят в 1807 го­ди­на Гарибалди има сво­ето мес­то­рож­де­ние всъщ­ност в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до мес­то­рож­де­ни­ята на дру­ги­те три личности: на по-късния крал Виктор Емануел, на Кавур, държавника, и на фило- софа Мацини. Те са се ро­ди­ли та­ка да се ка­же в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост един до друг. Това ни зас­та­вя да потърсим, как е свър­за­на Кармата на та­ки­ва личности.

Другият въпрос, до кой­то ни до­веж­да по­доб­но нещо, е то­зи - на­ис­ти­на един оти­ващ на­дъл­бо­ко въпрос! Когато про­веж­да­ме ду­хов­но­на­уч­ни раз- глеждания, ние тряб­ва пос­то­ян­но да об­ръ­ща­ме вни­ма­ни­ето вър­ху това, че в древ­ни вре­ме­на е има­ло посветени, ко­ито са има­ли пог­лед вър­ху све­та в на­й-­ши­ро­кия сми­съл на думата. Въпросът, кой­то мо­же да въз­ник­не сега, е този: тъй като също и тези мъдреци на древните времена трябва да се прераждат, къде се намират те в новото време? И ня­кой би мо­гъл да запита: къде са впрочем великите личности на древните времена, които са действували като посветени, къде действуват те в по-късно време? Видите ли, те­зи ве­ли­ки пос­ве­те­ни са дош­ли от­но­во на Земята, оба­че тряб­ва да помислите, обич­ни приятели, как, ко­га­то се яви в ня­коя епоха, чо­век е зас­та­вен да из­пол­зу­ва тялото, ко­ето му пред­ла­га та­зи епоха. Телата на древ­ни­те вре­ме­на бя­ха по-податливи, бя­ха по-пластични, по­-гъв­ка­ви за духа; а сред земния живот човек се нуждае от тялото, за да превърне онова, което е приел в себе си преди да слезе в земния живот, действително в земна изява, в земно действие. И та­ка при един та­къв за­га­дъ­чен въп­рос ние тряб­ва да по­мис­лим - и с то­ва раз­би­ра се не тряб­ва да пра­вим ни­как­ва кри­ти­ка - как ця­ло­то въз­пи­та­ние на ця­ло­то но­во вре­ме е ве­че от сто­ле­тия такова, че то вли­яе вър­ху чо­веш­кия ор­га­ни­зъм по начин, кой­то не поз­во­ля­ва в на­шия жи­вот да се изя­ви онова, ко­ето е жи­вя­ло в посветения. Много не­ща тряб­ва да ос­та­нат в под ос­но­ви­те на съществуването. И по­ра­ди то­ва ня­кои пос­ве­те­ни на древ­ни­те вре­ме­на са явя­ват днес така, че с по­ня­ти­ята днес имаме, съв­сем не

Бих ис­кал да из­бе­ра един друг пример, на кой­то се на­тък­нах по един стра­нен начин. Аз имах в учи­ли­ще един учител по геометрия, кой­то бе­ше мно­го це­нен за мене. Може би зна­ете от мо­ята Автобиография, че ге­омет­ри­ята е един от оне­зи учеб­ни предмети, на кой­то дъл­жа на­й-м­но­го под­бу­ди в живота. И та­ка то­зи учи­тел по ге­омет­рия ста­на мно­го це­нен за мене. От това, че той бе­ше един от­ли­чен конструктор, мо­же­ше на­ис­ти­на да следва, че аз мно­го го обичах, за­що­то оби­чах ге­омет­ри­чес­ко­то стро­ител­с­т­во и за­що­то това, ко­ето изнасяше, той го из­на­ся­ше с ед­на дейс­т­ви­тел­на не­за­ви­си­мост съ­що и по от­но­ше­ние на дру­ги­те науки, из­на­ся­ше го с ця­ла­та ед­нос­т­ран­чи­вост на ге­омет­ри­чес­ко­то мислене. Той бе­ше та­ка ед­нос­т­ран­чи­во шко­лу­ван в об­лас­т­та на геометрията, че нап­ри­мер не бе­ше ни­ка­къв математик, а са­мо геометрик. В та­зи об­ласт той бе­ше гениален, оба­че ня­ма­ше ни­как­ви познания, ни­как­ви дейс­т­ви­тел­ни поз­на­ния в ма­те­ма­ти­ката. И той жи­ве­еше в ед­но време, ко­гато имен­но дес­к­рип­тив­на­та геометрия, ко­ято бе­ше не­го­ва спе­ци­ал­ност, бе преобра- зена. Обаче той ос­та­на при старото. Това бе­ше ед­на не­го­ва ха­рак­тер­на черта. Обаче още по­ве­че ха­рак­тер­но за окул­т­ния из­с­ле­до­ва­тел бе­ше не­що друго. Той има­ше това, ко­ето се на­ри­ча един из­к­ри­вен на­вът­ре крак. Особеното се­га е, че, раз­би­ра се от са­мо се­бе си не фи­зи­чес­ко­то вещест- во, а силата, ко­ято чо­век но­си в сво­ите кра­ка в ед­но въплъщение, начи- нът, по кой­то той стъпва, по кой­то чрез дви­же­ни­ето на кра­ка­та гре­ши или пос­тъп­ва добре, се преобразява, метаморфозира. Всичко, ко­ето е свър­за­но с краката, мо­же да се про­яви в след­ва­щия жи­вот в ор­га­ни­за­ци­ята на главата, до­ка­то онова, ко­ето се­га има­ме в главата, мо­же да се про­яви в след­ва­щия зе­мен жи­вот имен­но в ор­га­ни­за­ци­ята на краката. Тези не­ща се ме­та­мор­фо­зи­рат по един сво­еб­ра­зен начин. Онзи, кой­то е за­поз­нат с те­зи неща, мо­же да ви­ди от начина, по кой­то ня­кой стъпва, от на- чина, по кой­то той пос­та­вя пръс­ти­те на краката, петите, как­во е би­ло мис­ле­не­то в един ми­нал зе­мен живот. И онзи, кой­то прос­ле­дя­ва осо­бе­нос­т­та на мис­ли­те на един човек, да­ли то­зи чо­век мис­ли бързо, повърх- ностно, бег­ло или умерено, внимателно, сти­га чес­то пъ­ти до там, да ви- ж­да дейс­т­ви­тел­но, как той е хо­дил в ед­но ми­на­ло зем­но съществуване.

Един човек, кой­то мис­ли бегло, бър­зо е имал в сво­ето ми­на­ло въп­лъ­ще­ние та­къв един вър­веж с бързи, ситни стъпки, с нес­по­кой­но движение. Един човек, кой­то мис­ли внимателно, разсъдливо, е стъп­вал с твър­ди стъп­ки по земята. Именно та­ки­ва при­вид­но вто­рос­те­пен­ни дреб­ни не­ща
на жи­во­та ни за­веж­дат надълбоко, ко­га­то тър­сим дъл­бо­ки­те духовни, а не по­вър­х­нос­т­ни­те аб­с­т­рак­т­ни връз­ки на нещата. Така следователно, ко­га­то пос­то­ян­но и пос­то­ян­но из­вик­вах пред ду­ша­та си об­ра­за на лю­би­мия учител, аз бях до­ве­ден до не­го­во­то ми­на­ло зем­но въплъщение. И то­га­ва към не­го­вия об­раз се при­ба­ви един друг, то­зи на един чо­век с из­к­ри­вен крак: лорд Байрон. Сега пред ме­не сто­яха те­зи два­ма човеци. И Кармата на моя учи­тел как­то и особеността, ко­ято Ви описах, ме до­ве­до­ха до там да открия, как в 9-то или 11-то сто­ле­тие те­зи две души, са жи­ве­ли в ед­но ми­на­ло въп­лъ­ще­ние да­ле­че в Източна Европа. Те са жи­ве­ли там под вли­яни­ето на ед­но важ­но сказание, на ед­на легенда, на ед­но пре- дсказание, на она­зи легенда, спо­ред ко­ято Паладиумът /статуята на Ати- на Палада/ е по­дър­жал всъщ­ност с оп­ре­де­ле­на ма­ги­чес­ка си­ла си­ла­та на Рим. Този Паладиум е бил до­не­сен от Троя в Рим и е бил скрит там. И ко­га­то им­пе­ра­то­рът Константин ис­кал да пре­не­се си­ла­та на рим­с­ка­та им­пе­рия в Константинопол, той пре­не­съл Паладиума с из­вън­ред­но го­лям бля­сък в Константинопол и за­по­вя­дал да го скри­ят под ед­на коло- на, ко­ято на­ка­рал да из­г­ра­дят така, че тя да из­ра­зя­ва не­го­ва­та не­из­ме­ри­ма гордост. Той за­по­вя­дал да пос­та­вят на вър­ха на та­зи ко­ло­на ста­ту­ята на Аполон, ко­ято оба­че на­ре­дил да из­ме­нят така, че да пред­с­тав­ля­ва са­мия него. Той за­по­вя­дал да до­не­сат пар­че­та от кръста, на който е бил раз­пъ­нат Христос и от те­зи пар­че­та дър­во да нап­ра­вят един вид ве­нец око­ло гла­ва­та на ста­туята. При то­ва той е от­п­раз­ну­вал ис­тин­с­ки ор­гии на сво­ята гордост.

След то­ва е би­ло съз­да­де­но про­ро­чес­ко­то сказание, че ня­ко­га Палади- умът тряб­ва да бъ­де пре­не­сен от Константинопол да­ле­че на се­вер и че ня­ко­га силата, ко­ято е свър­за­на с Паладиума, тряб­ва­ло да бъ­де въп­лъ­те­на в ед­но цар­с­т­во на славяните. Тези две личности, за ко­ито говорих, са чу­ли за то­ва про­ро­чес­т­во и си пос­та­ви ли за цел да оти­дат в Константи- нопол и да до­не­сат Паладиума в Русия. Обаче не ус­пя­ват да сто­рят това. Но у еди­ния от тях, у Байрон, ос­та­ва да жи­вее по­-на­та­тък то­зи стре­меж и копнеж. Той се пре­вър­на в им­пул­са да се зас­тъ­пи за сво­бо­да­та на Гър- ция, кой­то след то­ва Байрон осъ­щес­т­ви в 19-то сто­ле­тие поч­ти на съ­що­то мяс­то, къ­де­то в един ми­нал жи­вот бе­ше тър­сил фи­зи­чес­кия Пала- диум.

Видите ли, не­об­хо­ди­мо е чо­век да на­ме­ри нишките, ко­ито во­дят об­рат­но в ми­на­ли­те епохи. Така при един друг слу­чай аз бях до­ве­ден до ед­на личност, ко­ято е жи­вя­ла приб­ли­зи­тел­но в 9-то сто­ле­тие в се­ве­ро­из­точ­на Франция, в днеш­на Франция и е би­ла ед­на личност, ко­ято през пър­во­то вре­ме на нейния зе­мен жи­вот е при­те­жа­ва­ла го­ле­ми земи, би­ла е ед­нов­ре­мен­но ед­на войн­с­т­ве­на лич­ност и е из­вър­ши­ла в ма­лък раз­мер - не в го­лям раз­мер - мно­го прик­лю­чен­с­ки во­ен­ни походи. Когато бе­ше стиг-­
на­ла оп­ре­де­ле­на възраст, та­зи лич­ност съб­ра око­ло се­бе си хора, ко­ито пред­п­ри­еха се­га за­ед­но с нея един прик­лю­чен­с­ки поход, кой­то има­ше не­щас­тен из­ход и до­не­се ед­но ог­ром­но ра­зо­ча­ро­ва­ние за та­зи личност. Без да пос­тиг­не нищо, тя тряб­ва­ше от­но­во да се вър­не у до­ма си. Но как­то се случ­ва­ше в ня­кои об­лас­ти в оне­зи времена: през времето, когато тази личност отсъствуваше от дома си, от стопанството, земите и хората си, един друг завладява дома, земята и хората и. Връщайки се у до­ма си, та­зи лич­ност всъщ­ност не на­ме­ри ве­че своя имот и ста­на­ло­то бе­ше станало: от сега нататък тя трябваше да служи като един вид илот, като един крепостник в своето собствено стопанство. Обаче но- щ­но вре­ме тя се сре­ща­ше обик­но­ве­но със съ­сед­ни­те хо­ра и раз­ви­ва­ше за­ед­но с тях по един без­по­ря­дъ­чен на­чин идеи за до­би­ва­не на сила, от ко­ито по­-на­та­тък не из­ле­зе ни­що друго, ос­вен че та­ки­ва идеи за си­ла бя­ха развити. Бихме мог­ли да кажем, че с те­зи идеи за си­ла бе­ше во­де­на ед­на ре­ал­но­-ди­алек­ти­чес­ка игра, иг­ра на идеи за раз­бун­ту­ва­не про­тив гос­по­да­ри­те - поч­ти как­то в дре­вен Рим. Тази личност, ко­ято бе­ше из­х­вър­ле­на вън от сво­ята собственост, от своя имот и от на­ви­ци­те да запо- вядва, но не прек­ло­ни во­ля и ста­на един въз­бу­ди­тел на хо­ра­та в ця­ла­та об­ласт про­тив онзи, кой­то си бе­ше прис­во­ил нейния имот, мо­же да ни ста­не интересно. Ето за­що тя мо­же да бъ­де ин­те­рес­на за нас. Индиви- дуалността, ко­ято жи­ве­еше в нея се пре­ро­ди от­но­во в 19-то сто­ле­тие и ста­на вътрешно, по мисли, по ду­ша онова, ко­ето мо­же­ше да ста­не от то­ва ми­на­ло въплъщение: тя стана Карл Маркс, ръководителят на социа- листите. А се­га пред­с­та­ве­те си, обич­ни приятели, кол­ко мно­го се про­яс­ня­ва ми­ро­ва­та история, ко­га­то мо­жем да я раз­г­леж­да­ме по то­зи начин, ко­га­то мо­жем фак­ти­чес­ки да прос­ле­дим ду­ши­те от ед­на епо­ха в друга; как това, което е натрупано в душите, бива пренесено от една епоха в друга. Благодарение на то­ва ис­то­ри­чес­кия живот, раз­ви­ти­ето и същ­нос­т­та на чо­ве­чес­т­во­то по­лу­ча­ва­ме кон­к­рет­ни връзки.

И нас­ко­ро в Дорнах аз мо­жах да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху ед­на дру­га връзка, ко­ято ми да­де по­вод да го­во­ря чес­то пъ­ти през вре­ме на войната, осо­бе­но в края на вой­на­та за това, че хо­ра­та не тряб­ва да се ос­та­вят пре­ка­ле­но мно­го зас­ле­пе­ни от оп­ре­де­ле­на лич­ност на но­во­то време. Още в курса, кой­то из­не­сох в Хелсинфорс аз обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху това /1913 г./, че та­зи лич­ност е на­да­ре­на с ед­на ог­ра­ни­че­на спо­соб­ност за ра- ботата, ко­ято върши. Всичко то­ва ста­на затова, за­що­то на ме­не ми бе­ше яс­на връз­ка­та меж­ду един при­ем­ник на Мохамед, Муавия, и Уудроу Уйл- сън. Всичко онова, ко­ето ня­ко­га жи­ве­еше ка­то фа­на­ти­зъм в та­зи лич­ност на Муавия, се про­яви ина­че в съв­сем не­обяс­ни­мия фа­та­ли­зъм на Уйл- сън, пре­зи­ден­та на САЩ. И бих­ме мог­ли да кажем, че онзи, кой­то ис­ка да тър­си ед­но потвърждение, кой­то ис­ка да тър­си про­из­хо­да на 14- те

Може би ис­то­ри­чес­ко­то раз­г­леж­да­не ще се приб­ли­жи са­мо твър­де не­охот­но до ду­хов­но­то по начина, както аз обяс­них пре­ди ня­кол­ко де­на тук в мо­ята пуб­лич­на сказка, но въп­ре­ки всич­ко то тряб­ва да сто­ри това. Защото външ­но­то раз­г­леж­да­не на историята, ко­ето се ос­но­ва­ва са­мо на документи, е всъщ­ност пъл­но с не­раз­б­ра­ни неща. В ис­то­ри­ята се явя­ва нещо, ко­ето не мо­же да се разбере, от къ­дето идва. Защо? Защото не се знае, от къ­дето произхожда. Причините, ко­ито са го създали, са би­ли из- губени. Именно ко­га­то бъ­дат про­уче­ни та­ки­ва неща, та­ки­ва не­раз­б­ра­ни ина­че въп­ро­си пра­вят да ожи­вее ис­то­ри­чес­ко­то развитие. Но с то­ва се из­ра­зя­ват съ­що ня­кои неща, ко­ито са би­ли сто­ре­ни имен­но от хора, за да нап­ра­вят от ис­то­ри­ята по от­но­ше­ние на ня­кои важ­ни не­ща не­що непра- вилно не­що невярно.

Обични приятели, си­гур­но ще Ви се ви­ди парадоксално, странно, ко­га­то ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел тряб­ва да кон­с­та­ти­ра от ед­но от­но­си­тел­но близ­ко минало, че е би­ло из­гу­бе­но ед­но чу­дес­но про­из­ве­де­ние на из­кус­т­во­то в об­лас­т­та на поезията, че то­ва про­из­ве­де­ние е би­ло из­гу­бе­но са­мо по­ра­ди враж­деб­нос­т­та на оп­ре­де­ле­но ду­хов­но течение. През пър­ви­те сто­ле­тия на хрис­ти­ян­с­ко­то раз­ви­тие е съ­щес­т­ву­ва­ло ед­но про­из­ве­дение на из­кус­т­во­то в юж­ни­те об­лас­ти на ев­ро­пейс­ка­та цивилизация, ко­ето е опис­ва­ло на­й-­вът­реш­на­та същ­ност на нап­ред­ва­ща­та цивилизация, не­пос­ред­с­т­ве­но след ка­то Християнството се е на­ме­си­ло в раз­ви­ти­ето на ев­ро­пейс­кия човек. Това про­из­ве­де­ние на изкуството, по не­го­вия род ед­на епи­чес­ка драма, ед­на дра­ма­ти­чес­ка епопея, описваше, как, след ка­то Християнството бе­ше дейс­т­ву­ва­ло ка­то ед­но мла­до явление, чо­ве­кът не
мо­жа да стиг­не до действителното, ис­тин­с­ко­то Същество на Христос, а тряб­ва да ми­не през ед­на съв­сем оп­ре­де­ле­на под­го­тов­ка в тайнствата, за да се до­мог­не до ис­тин­с­ко­то Христово Същество.

За да раз­бе­рем това, за ко­ето ста­ва дума, тряб­ва да си изяс­ним следното: Христос е обяснил много ясно на своите по-интимни ученици, как в оно- ва същество, което носеше името Исус, което се беше родило отвъд изток, дойде и го изпълни в неговата 30-та година Христос като едно слънчево същество, като едно космическо същество. Исус от Назарет се бе­ше ро­дил в ед­на ре­ли­гия на Луната; защото, какво беше религията на Яхве, на Йехова? Що бе­ше са­ми­ят Яхве? Когато хо­ра­та на­соч­ва­ха пог­ле­да си нагоре, те на­соч­ва­ха пог­лед към чо­веш­кия Аз, кой­то е не­пос­ред­с­т­ве­но за­ви­сим от фи­зи­чес­ка­та фор­ма на човека, от она­зи чо­веш­ка форма, ко­ято се раж­да с нас. Обаче онова, ко­ето се раж­да с нас, ко­ето се фор­ми­ра в нас, ко­ето се раз­ви­ва в нас, е за­ви­си­мо от си­ли­те на Луната. А Яхве е всъщ­ност ед­но Божество на Луната. И ко­га­то хо­ра­та на­соч­ва­ха пог­ле­да си към Яхве, те си казваха: Яхве е ръководителят на лунните същества, от които произхождат силите, които поставят човека в земното съществуване. Обаче ако в чо­ве­ка бя­ха дейс­т­ву­ва­ли са­мо си­ли­те на Луната, той ни­ко­га не би мо­гъл да се из­диг­не над онова, ко­ето е за­ло­же­но в жи­во­та на Земята. Но чо­ве­кът не мо­же да сто­ри се­га това; той можел да го стори в по-стари времена. Когато оти­дем на­зад в пра­ис­то­ри­чес­ки­те зем­ни времена, ние на­ми­ра­ме не­що твър­де странно, ко­ето съ­буж­да ед­но стран­но чув­с­т­во в съв­ре­мен­ни­те хо­ра Ние намираме, как по­-го­ля­ма­та част от оп­ре­де­ле­на кла­са хо­ра из­пит­ва­ха в 30-та го­ди­на на тех­ния жи­вот ед­на пъл­на про­мя­на на чо­веш­ка­та душа. Колкото странно, кол­ко­то па­ра­док­сал­но да из­г­леж­да то­ва за днеш­ни­те хора, все пак то е би­ло та­ка в ед­но време, за ко­ето във Ведите се на­ми­ра са­мо един отзвук. В оно­ва вре­ме е има­ло хо­ра в древ­на Индия, с ко­ито ста­ва­ше следното: когато ги срещаше някой друг, когото те бяха виждали преди три го- дини, те можеха при известни обстоятелства да научат от него, че са го виждали; но не го познаваха. Те бя­ха заб­ра­ви­ли всичко, да­же соб­с­т­ве­на­та си самоличност. И съ­щес­т­ву­ва­ше та­къв един ред, та­ко­ва ед­но ус­т­ройс­т­во - днес бих­ме го на­рек­ли служба, ние на­ри­ча­ме всич­ко служба, уч­реж­де­ние - съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но та­ко­ва устройство, че ед­на та­ка­ва лич­ност тряб­ва­ше да оти­де в та­зи служ­ба и да по­ис­ка да и кажат, къ­де се бе­ше ро­ди­ла и кой бе­ше тя. След то­ва те­зи лич­нос­ти по­лу­ча­ва­ха в мис­те­ри­ите средствата, с по­мощ­та на ко­ито мо­же­ха да си спом­нят за тех­ния жи­вот до 30-те години. Те бя­ха онези, ко­ито след то­ва бя­ха на­ри­ча­ни "два пъти родените", ко­ито дъл­жа­ха тях­но­то пър­во съ­щес­т­ву­ва­не на си­ли­те на Луната, а тях­но­то вто­ро зем­но съ­щес­т­ву­ва­не на си­ли­те на Слън- цето.

Ето за­що те­зи мъд­ре­ци на ста­ри­те хрис­ти­ян­с­ки мис­те­рии ос­но­ва­ха един вид учение, ко­ето бе­ше да­де­но се­га в она­зи епи­чес­ка драма, в она­зи дра­ма­ти­чес­ка епопея, за ко­ято говорих. В нея бе­ше пред­с­та­вен един уче­ник на хрис­ти­ян­с­ки­те мис­те­рии, кой­то чрез жер­т­ву­ва­не­то на интелекта, ко­ето тряб­ва­ше да нап­ра­ви в оп­ре­де­ле­на мла­да възраст, тряб­ва­ше да бъ­де въ­ве­ден в дейс­т­ви­тел­но­то Християнство, за да види: Христос е едно слънчево същество, което е живяло в Исуса от Назарет от 30-та го- дина на неговия живот нататък. И в та­зи дра­ма бе­ше пред­с­та­ве­но по един зав­ла­дя­ващ начин, как един чо­век стре­мящ се към ис­тин­с­ка­та същ­ност на Християнството, при­на­ся в сво­ите мла­ди­ни жер­т­ва­та на своя интелект, т.е. прави обет на вис­ши­те ми­ро­ви Същества, да не се при­дър­жа към интелектуалността, а да се вглъ­би в сво­ето вът­реш­но същество, за да се на­учи да поз­на­ва Християнството на са­мо ка­то не­що историче- ско-традиционно, а ка­то не­що космическо, да гле­да Христос ка­то онзи, кой­то но­си в се­бе си ка­то ду­хов­ност слън­че­во­то Същество. Това бе­ше ед­на ве­ли­чес­т­ве­на дра­ма­ти­чес­ка сцена, с ед­но ве­ли­чес­т­ве­но съдържа- ние, която пред­с­та­вя­ше пре­об­ра­зя­ва­не­то на ед­но чо­веш­ко съ­щес­т­во чрез при­на­ся­не­то в жер­т­ва на своя интелект. И от един човек, кой­то при­ема­ше Християнството са­мо спо­ред ду­ми­те на Евангелието - как­то то­ва ста­ва по­-късно - той ста­на един такъв, кой­то се на­учи да на­соч­ва пог­лед към космическото, кой­то виж­да­ше връз­ката на Христос със Космоса.

Който виж­да та­ки­ва неща, той не ще намери, че е та­ка парадоксално, ко­га­то сме при­ну­де­ни чрез ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху та­зи епи­чес­ка драма, вър­ху та­зи дра­ма­ти­чес­ка епопея, ко­ято пред­с­та­вя имен­но пре­об­ра­зу­ва­не­то на един чо­век при да­ва­не­то на обет да по­жер­т­ву­ва своя интелект, бла­го­да­ре­ние на ко­ето за не­го се от­ва­ря небето. Обаче в пре­да­ни­ето се е за­па­зи­ла из­вес­т­на час­ти­ца от та­зи дра­ма­тич­на епопея, мно­гок­рат­но изменена, не­раз­б­ра­на ве­че във ве­ли­ки­те връзки, пре­ди всич­ко не­раз­б­ра­на в ней­на­та ста­ра образност; защото това, кое- то представлявяше съдържанието на това произведение на изкуство- то, е станало многократно обект на живописта. Но и те­зи кар­ти­ни са би­ли унищожени, за­па­зили са се са­мо предания. И за те­зи пре­да­ния още се е го­во­ре­ло в един кръг, на кой­то е при­над­ле­жал и учи­те­лят на Данте, Брунето Латини. Данте е на­учил не­що от то­зи свой учител, оба­че не ве­че точно, а не­що традиционно, и в не­го­ва­та "Божествена комедия" още про­дъл­жа­ва да жи­вее не­що от она­зи дра­ма­тич­на епопея. Но съ­чи­не­ни­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло ня­ко­га съ­що така, как­то съ­щес­т­ву­ва са­ма­та "Божествена комедия".

Вие виждате, че ис­то­ри­ята не се пок­ри­ва с дейс­т­ви­тел­нос­т­та и ня­кои не­ща тряб­ва да бъ­дат из­в­ле­че­ни чрез ед­но ду­хов­но из­с­лед­ва­не от всич­ко това, ко­ето е би­ло уни­що­же­но от врага. Защото от из­вес­т­на стра­на съ­щес­т­ву­ва­ше всич­кия ин­те­рес да бъ­де уни­що­же­но ко­рен­но онова, ко­ето об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху фак­та, че Христос про­из­хож­да от Космоса. В срав­не­ние с фи­зи­чес­ко­то раждане, раж­да­не­то на Христос е би­ло пос­та­ве­но в 30-та година. Всичко това, ко­ето пос­ле е ста­на­ло имен­но хрис­ти­ян­с­ко­то учение, не би мог­ло да бъ­де направено, ако не би би­ла уни­що­же­на ко­рен­но она­зи драма, за ко­ято го­во­рих днес. Ако Християнството тряб­ва да про­дъл­жа­ва да живее, ако чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да про­дъл­жи да живее, ако чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да про­дъл­жи да жи­вее в на­ша­та цивили- зация, ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не ще тряб­ва ве­че да иг­рае ня­ко­га ед­на роля. Вие поз­на­ва­те ве­че оне­зи ужас­но вред­ни заболявания, ко­ито се явя­ват така, как­то при някого, с ко­го­то аз бях мно­го доб­ре запознат, кой­то за­ема­ше мно­го вид­но мяс­то в обществото, но един ден на­пус­на своя дом, сво­ето семейство, оти­де на гарата, взе си би­лет до ед­на да­леч­на спир­ка и
вне­зап­но бе­ше заб­ра­вил всичко, ко­ето до то­га­ва бе­ше из­жи­вял в жи­во­та си. Интелектът му бе­ше в ред, оба­че па­мет­та му бе­ше на­пъл­но раз­мъ­те­на и ко­га­то стиг­на до она­зи спирка, взе си нов билет, пре­ко­си по то­зи на­чин Германия, Австрия, Унгария, Галиция и най-после, ко­га­то па­мет­та от­но­во се пробуди, се на­ме­ри в един при­ют за без­дом­ни в Берлин.

Получава се дейс­т­ви­тел­но ед­на пъл­на раз­ва­ли­на на Аза, ко­га­то чо­век заб­ра­ви онова, ко­ето е преживял. Така съ­що би оз­на­ча­ва­ло ед­на раз­ру­ха на Аза на цивилизацията, на Аза на ев­ро­пейс­ко­то човечество, ако то би заб­ра­ви­ло на­пъл­но онова, през ко­ето е ми­на­ло исторически, ко­ето оба­че е би­ло уни­що­же­но за него. Само Духовната Наука мо­же да го до­ве­де от­но­во до него.

Ето защо, обич­ни приятели, за ме­не бе­ше ед­но дейс­т­ви­тел­но мно­го дъл­бо­ко удоволствие, че мо­жах в те­зи еди­на­де­сет сказки, ко­ито дър­жах пу- б­лич­но или в един по­ве­че или по­-мал­ко ог­ра­ни­чен кръг, да нав­ля­за мал­ко в дъл­би­ни­те на ду­хов­ния жи­вот И поз­во­ле­те ми от то­ва вът­реш­но за­до­вол­с­т­во да из­ка­жа мо­ята на­й-­сър­деч­на бла­го­дар­ност за топлите, сър­деч­ни думи, ко­ито гос­по­дин Хауфен ка­за днес в на­ча­ло­то на то­зи час. Благодаря Ви сър­деч­но за приема, кой­то ми оказахте, бла­го­да­ря сър­деч­но за всичко, ко­ето Вашите ду­ши про­яви­ха към ме­не при то­ва мое при- ветствие. И мо­же­те да бъ­де­те убедени, че ще но­си в ду­ша­та си ху­ба­ви­те думи, ко­ито гос­по­дин про­фе­сор Хауфен каза, че от те­зи ду­ми ще из­ви­рат мислите, ко­ито ви­на­ги ще Ви из­п­ра­щам и които, ако пос­тиг­нат тях­на­та цел, те ще бъ­дат меж­ду Вас, ко­га­то ра­бо­ти­те тук. Като ан­т­ро­по­со­фи ние сме ви­на­ги за­ед­но по душата, да­же ко­га­то сме от­да­ле­че­ни прост- ранствено, и тряб­ва да си спом­ня­ме за то­ва и да знаем, че сме заедно. На ме­не ми бе съ­де­но да го­во­ря мно­го го­ди­ни тук в Прага из­хож­дай­ки от на­й-­раз­но­об­раз­ни­те фор­ми на ду­хов­ния жи­вот и то­ва ви­на­ги ми е дос­та­вя­ло за­до­вол­с­т­во на сърцето. И то­ва ста­на осо­бе­но то­зи път, за­що­то на Вашите сър­ца и ду­ши бя­ха пос­та­ве­ни изисквания, ко­ито са от­но­си­тел­но нови, за­що­то Вие тряб­ва­ше да пос­рещ­не­те с още по­-го­ля­ма лип­са на пред­раз­съ­дъ­ци онова, ко­ето тряб­ва­ше да Ви го­во­ря то­зи път - бих мо­гъл да ка­жа ка­то ед­но ду­хов­но поръчение. Когато казвам, ка­то ед­но ду­хов­но поръчение, ние на­соч­ва­ме те­зи ду­ми така, че мо­жем да си кажем: духом ние оставаме едни до други. Президиумът, кой­то бе със­та­вен в Дорнах, е малък; в него влизат само онези хора, които могат да бъдат вътреш- но свързани с мене, за да могат от тази инициатива да произведат

Наред с мо­ята бла­го­дар­ност при­еме­те то­ва ка­то един сър­де­чен поз­д­рав за сбогуване, ко­ето оба­че не тряб­ва да бъ­де ед­на раздяла, а ед­но въ­ве­де­ние в един зад­ру­жен ду­хо­вен живот. Този зад­ру­жен жи­вот тряб­ва да ос­та­не всъщ­ност онова, ко­ето из­ти­ча от вся­ка на­ша дума. Всички думи, ко­ито се каз­ват меж­ду нас, тряб­ва да слу­жат за това, да ни съ­бе­рат все по­-тяс­но и по-тясно. В то­зи смисъл, поз­во­ле­те ми, обич­ни приятели, да обе­щая с раз­въл­ну­ва­но сърце, че ще бъ­да за­ед­но с Вас, че мо­ите мис­ли ще бъ­дат меж­ду Вас, че те ще тър­сят меж­ду Вас мястото, ед­но от мес­та­та, в ко­ито тряб­ва да дейс­т­ву­ва по един пра­ви­лен на­чин ан­т­ро­по­соф­с­ка­та воля, ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ду­хов­но течение. Нека в то­зи сми­съл се раз­де­лим телесно, а да ос­та­нем за­ед­но вът­реш­но със сърцето!