Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

Мошениците в този бизнес също не са малко. Много млади момичета желаят отчаяно да станат модели и попадат в мрежите на т. нар. агенции, които вземат от тях цели състояния, за да им направят рекламен албум. Това ме възмущава до дъното на душата ми, тъй като аз самата също станах жертва на един като тях, Харолд Уилър. С професията на манекена се вадят пари, не се плащат. Ако някой иска да стане модел, единствените пари, които са му необходими, са автобусните билетчета за пътуването до агенциите. Може да погледне фирмения указател, да се обади и да си запази час за посещение. А ако в агенцията започнат да говорят за такси... е, тогава трябва да бяга колкото се може по-далеч! Ако една законна агенция мисли, че някой има нужната външност, тя ще му помогне да си направи рекламен албум. А след това ще започне да осигурява на новия си модел кастинги и ангажименти.

Не само част от хората в този бизнес са неприятни; някои от условията също не са от най-добрите. Бях приела да участвам в някакъв проект, включващ и бик, но нямах представа за какво точно става дума, докато не прелетях от Ню Йорк до Лос Анджелес, и оттам един хеликоптер не ме отведе в пустинята.

Бяхме напълно изолирани в Калифорнийската пустиня - само аз, екипът и един чудовищен черен бик с дълги остри рога. Влязох в малката каравана, за да ми оправят грима и косата. След като приключихме, фотографът ме отведе навън до животното.

- Поздрави Сатана - рече той.

- О, здравей, Сатана. - Хареса ми от пръв поглед. - Много е красив. Фантастичен е. Но дали не е опасен?

- Разбира се, че не е. Това е собственикът. - И фотографът посочи човека, който държеше въжето на Сатана. - Той знае какво прави.

След това ми обясни замисъла. Снимката щеше да се появи върху етикета на бутилка алкохол. Аз трябваше да възседна бика. Гола. Тази новина ме шокира не на шега, тъй като преди пристигането си наистина нямах представа за тези неща. Не исках обаче да правя сцени пред всички тези хора, затова реших да се захващам по-скоро на работа.

Беше ми жал за бика, тъй като му беше ужасно горещо в пустинята и носът му капеше. Краката му бяха спънати, за да не може да мърда и огромният звяр седеше чинно на мястото си. Фотографът събра длани и ги постави пред мен като стъпало, за да ми помогне да се кача на гърба на животното.

- Легни - нареди той. - Изтегни се на гърба му - горната част на тялото ти да бъде напреки, а краката протегни навън.

И докато се стараех да изглеждам красива, отпочинала, закачлива и сексапилна, аз си мислех "Ако това чудо ме хвърли, мъртва съм." Внезапно усетих как гърбът му се извива под голия ми корем и пейзажът прелетя пред очите ми, след което се приземих с тъп удар върху спечената пръст.

- Добре ли си?

- Да, да. - Сега пък се правех на печена и опитвах да не издам шока си. Не исках да нарекат Уейърис Дайри "страхливка"... да кажат, че съм се уплашила от някакъв си стар бик. - Да, да продължаваме. Помогни ми да се кача отново. - Пооправиха ме, качиха ме и започнахме отначало. Очевидно горещината не понасяше на животното, тъй като ме хвърли още два пъти. На третото приземяване си навехнах глезена; той се поду незабавно и започна да пулсира. - Е, свършихме ли? - провикнах се от земята аз.

- О, щеше да бъде добре да направим още една лента...

За щастие снимките с бика така и не се появиха. Поради неизвестна за мен причина не ги използваха и това ме изпълни с радост. Ставаше ми тъжно като си помислех как групичка старци се събира да пийне и междувременно наблюдава голия ми задник върху етикета на бутилката. След този случай реших да не правя повече голи снимки, тъй като това определено не ми допадаше. Парите не можеха да компенсират усещането за уязвимост, докато стоиш непохватна и безпомощна пред всички тези хора в очакване на почивката, за да се втурнеш към хавлиената кърпа.

Ангажиментът с бика е може би най-неприятният в моята кариера; затова пък в повечето случаи съм изпитвала истинско удоволствие. Струва ми се, че манекенството е най-забавната професия, която може да пожелае човек. Така и не успях да свикна с мисълта, още от онзи път, когато Терънс Донован ме заведе до Бат и ме постави пред камерата, че някой може да ми плаща само за начина, по който изглеждам. Не съм и предполагала, че ще мога да изкарвам пари с нещо, което прилича толкова малко на работа. По-скоро ми напомня на глупава игра, но се радвам, че участвам в нея. Винаги съм изпитвала благодарност, че имах възможност да успея в този бизнес, защото не всяко момиче може да се похвали със същото. Тъжно е, че толкова много млади момичета не успяват, въпреки огромните си усилия.

Помня времето, когато работех за свако Мохамед и мечтаех да стана модел. И онази нощ, когато най-после събрах смелост да попитам Иман как да започна. Десет години по-късно правех снимки за "Ревлон" в едно нюйоркско студио, когато гримьорката влезе и съобщи, че Иман снимала новата си козметична линия в съседното помещение. Спуснах се при нея.

- О, виждам, че сега пускаш свои собствени продукти. Защо не използваш мен, сомалийката, за рекламиране на твоите гримове? - попитах аз.

Тя ме изгледа и измънка в самозащита:

- О, не мога да ти платя хонорара.

- За теб бих го направила безплатно - заявих на сомалийски аз.

Странно, но тя така и не бе разбрала, че аз бях същото момиче, което някога й бе носило чай в стаята.

Най-необичайното е, че аз никога не съм полагала усилия да стана манекенка; манекенството дойде само при мен. Може би поради тази причина не го приемах съвсем сериозно. Тръпката не бе в това, че си супермодел или звезда, тъй като и досега не мога да си обясня защо моделите стават толкова известни. Гледам как ден след ден модният свят пощръклява по повод интервютата в списания и телевизионни предавания, посветени на супермоделите, и се питам: "За какво е всичко това?"

Само защото сме модели, някои се отнасят към нас като към богини, а други - като към идиотки. Многократно съм се сблъсквала с втория тип отношение. Сякаш трябва непременно да съм глупава, щом си изкарвам прехраната с лицето.

- Модел ли си? - чувала съм да ме питат често. - О, много лошо - значи нямаш капчица мозък. От теб се иска единствено да стоиш и да изглеждаш хубава пред обектива.

Срещала съм се с много манекени и наистина част от тях не бяха умни. Мнозинството обаче са интелигентни, изтънчени, пътували са много и имат достатъчно познания по повечето теми, както и всеки останал. Те знаят как да се отнасят към самите себе си и към своя бизнес и действат напълно професионално. На някои, подобно на онази неприятна и неуверена художествена редакторка, им е трудно да преглътнат факта, че има жени, едновременно красиви и умни. Затова е нужно да ни поставят на мястото ни, откъдето да могат да гледат на нас отвисоко.

Според мен моралните въпроси, свързани с манекенството и рекламата, са невероятно сложни. Смятам, че най-важните неща в света са природата, личната доброта, семейството и приятелството. Въпреки това печеля парите си като казвам:

- Купи си това, защото изглежда красиво.

Продавам нещата с широка усмивка на лицето. Бих могла да проявя цинизъм и да възкликна:

- Защо го правя? Та аз помагам за унищожението на света.

Но мисля, че почти всеки би могъл да каже същото в един или друг момент на своята работа. Доброто, което произлиза от всичко казано дотук, е, че срещам красиви хора, виждам красиви места и опознавам различни култури. В резултат у мен се поражда желание да направя нещо, с което да помогна на света, вместо да го разрушавам. И вместо да бъда поредната бедна сомалийка, аз съм в състояние да направя нещо по този въпрос.

Аз не искам да бъда звезда или известна личност; манекенството ми доставя такава радост, най-вече защото благодарение на него съм гражданин на света и успях да пътувам и да видя някои от най-забележителните места на планетата. Много пъти работата ме е отвеждала на някой красив остров; тогава аз ходех при всяка възможност на плажа и тичах по брега. Невероятно е усещането да бъдеш свободна сред природата, да се върнеш отново при слънцето. А след това се промъквах под някое дърво, където заставах неподвижно и слушах песента на птиците. Аах! Затварях очи, вдъхвах аромата на цветята, чувствах слънчевите лъчи по кожата си, слушах птиците и си представях, че съм отново в Африка. Опитвах се да възстановя усещането за спокойствие и умиротворение, което помнех от Сомалия, и ми се струваше, че отново съм си у дома.

- 15 -

- Уейърис, търсят те по телефона.

- Телефона ли? Къде е телефонът?

- Трябва да отидеш с този човек. Той ще те заведе там.

Последвах го до дома му. Живееше през няколко къщи от моите домакини и единствен наоколо имаше телефон. Прекосихме дневната и влязохме в коридора, където се намираше телефонът.

- Ало?

- О, здравей, Уейърис. Извинявай, че те притеснявам, но ни потърсиха от Би Би Си. Казват, че трябвало да се свържеш спешно с тях, за да поговорите за някакъв документален филм.

- Документален за какво?

- За живота на супермодела, за това къде си родена и как се чувстваш в тази професия.

- Та що за история е това? Искам да кажа, не могат ли да си намерят нещо по-добро?

- По-добре поговори направо с тях. Кога да им кажа, че ще се обадиш?

- Виж, не искам да говоря с никого.

- Но те наистина искат страшно много да разговарят с теб веднага.

- Добре де, просто им кажи, че ще говорим като се върна в Лондон. Оттук ще трябва да отлетя за Ню Йорк и чак тогава - за Лондон. Тогава и ще им се обадя.

- Добре. Ще им предам.

Но на другия ден, докато обикалях града, човекът отишъл отново при леля Моника и съобщил, че отново търсят Уейърис. Не обърнах никакво внимание на тази вест. На следващия ден ме потърсиха за трети път. Този път отидох с господина в дома му, тъй като очевидно те нямаше да му дадат мира и щяха да го карат отново и отново да идва до нас. Разбира се, пак звъняха от моята агенция.

- Да, какво има?

- Уейърис, отново става дума за Би Би Си. Казват, че било изключително спешно и непременно трябвало да разговарят с теб. Ще ти се обадят утре по това време.

- Вижте, дошла съм тук, за да почивам, нали така? Нямам намерение да разговарям с когото и да било. Избягах от цялата лудница, затова ме оставете на мира и престанете да досаждате на бедния човек.

- Те искат да ти зададат само няколко въпроса.

Въздъхнах.

- Добре. Кажете им да ме потърсят утре на този номер.

На следващия ден разговарях с режисьора Гери Помрой, който прави филми за Би Би Си. Той ме пита някои неща за живота ми.

- Първо на първо, не искам да говоря за това сега - отвърнах троснато аз. - Тук съм, за да си почина. Разбрахте ли? Не можем ли да поговорим някой друг път?

- Съжалявам, но трябва да вземем решение и за това ми е нужна известна информация. - И така, застанала в коридора на някакъв непознат в Тринидад, аз разказвах историята на моя живот на друг непознат, само че в Лондон. - О'кей, страхотно, Уейърис. Ще ти се обадим пак.

Два дни по-късно съседът се появи отново у леля Моника.

- Обаждане за Уейърис.

Свих рамене, поклатих глава и го последвах. Беше Гери от Би Би Си.

- Да, Уейърис, наистина искаме да направим документален филм за живота ти. Ще бъде половинчасов епизод за поредицата, наречена "Денят, който промени моя живот".

Междувременно, между първото обаждане от моята агенция и второто обаждане от Би Би Си аз бях мислила доста за цялата тази работа.

- Слушай, ъъъ, Гери... ще се договоря за нещо с теб. Ще направя това, ако ме заведете в Сомалия и ми помогнете да открия майка си.

Той се съгласи; смяташе, че завръщането ми в Африка щеше да бъде хубав завършек за моята история. Каза да му се обадя веднага, щом пристигна в Лондон, за да седнем и да планираме предстоящата си работа.

Това щеше да бъде първата ми възможност да се върна в моята родина, откакто бях напуснала Могадишо, поради безбройните ми паспортни проблеми, междуплеменните войни в Сомалия и неспособността да открия семейството си. Дори да имах възможност да отида в Могадишо, нямаше как да се обадя на майка си и да я предупредя да ме чака на летището. От момента, в който Би Би Си обеща да ме заведе там, не бях в състояние да мисля за нищо друго. Срещах се многократно с Гери и неговия помощник, Колм, за да планираме проекта и да разработим историята на моя живот.

Започнахме снимките в Лондон веднага. Върнах се по старите места, където бях живяла, до къщата на свако Мохамед - резиденцията на сомалийския посланик - като Би Би Си получи разрешително да влезем там. Заснеха и църковното училище, където бях открита от Малкълм Феърчайлд. По-късно интервюираха и него пред камерата и го попитаха кое бе предизвикало силния му интерес и желание да снеме непознатото слугинче. Филмираха и правенето на снимки с Терънс Донован. Интервюираха добрата ми приятелка Сара Дукас, директорка на "Сторм", една от агенциите за манекени в Лондон.

Особено напечено стана, когато Би Би Си реши да ме последва и на "Соул Трейн", телевизионна програма, посветена на най-доброто в черната музика. Никога досега не бях участвала в подобен проект и се бях превърнала в топка нерви. На всичкото отгоре, когато пристигнахме в Ел Ей, пипнах ужасна настинка, така че едвам можех да говоря. По време на целия път от Лондон до Лос Анджелес - докато си духах носа и четях сценария, докато се подготвях за телевизионното предаване, и след това, докато се возех в лимузината - филмовият екип на Би Би Си, който се бе превърнал в моя сянка, ме снимаше. Лудостта стана още по-голяма, когато отидохме в студиото и хората от Би Би Си снимаха как екипът на "Соул Трейн" снима мен. Никога в живота си не съм искала да заснемат нещо по-малко от този случай. Сигурна съм, че в историята на въпросното предаване не е имало по-лоша водеща, но Дон Корнилиъс и целият екип бяха безкрайно търпеливи с мен. Започнахме в десет сутринта и работихме до девет вечерта. Мисля, че това бе най-дългият работен ден в живота им. Не бях преодоляла напълно и някогашните затруднения с четенето, познати още от времето на филма за Джеймс Бонд. Макар да бях несравнимо по-добра, четенето на глас все още бе проблем за мен. А опитите да чета от специално подготвените за тази цел картони, пред два филмови екипа, десетки танцьори и неколцина световноизвестни певци, и при това заслепена от светлините на прожекторите... беше наистина прекалено голямо изпитание.

Непрекъснато се чуваха викове:

- Започнете от двайсет и шест... Стоп!

- Върнете от седемдесет и шест... Стоп!

Музиката започваше да свири, танцьорите - да танцуват и камерите зажужаваха, след което аз обърквах думите си.

- Сега от деветдесет и шест... Стоп!

Танцьорите замръзваха на местата си, а после отпускаха ръце край телата си и ме поглеждаха, сякаш искаха да кажат: "Коя е тази глупачка? О, Боже, откъде я изкопахте? Искаме да си ходим."

Задълженията ми като водеща включваха да приветствам Дона Съмър. Тя ми е любимка от край време и за мен голяма чест.

- Дами и господа, моля ви, съберете длани и приветствайте дамата на соула Дона Съмър!

- СТОП!

- КАКВО ИМА ПЪК СЕГА?

- Забрави да изречеш етикетчето. Прочети картона с думите, Уейърис.

- Ооох, дяволска работа! Ще махнете ли тази гадост, а, ще я махнете ли оттам? Не мога да я видя. И не я слагайте долу. Изправете я... Тези прожектори ми светят право в очите. Не виждам нищо.

Дон Корнилиъс ме отвеждаше в ъгъла и казваше:

- Поеми си дълбоко въздух. Как се чувстваш?

Започвах да обяснявам, че този сценарий просто не беше за мен... не беше за моята кръвна група... за начина, по който се изразявам.

- Как искаш да го направиш? Действай. Постъпи както намериш за добре.

Бяха изумително търпеливи и спокойни. Дон и екипът ме оставиха да взема нещата в свои ръце, да объркам всичко напълно, а после ми помогнаха да оправя кашата. Най-хубавото от цялото преживяване бе съвместната работа с тези хора и с Дона Съмър, която ми подари компактдиск с най-хубавите си хитове с автограф.

След това с Би Би Си се преместихме в Ню Йорк. Те ме последваха и на един ангажимент, при който ме снимаха как се разхождам под дъжда из манхатънските улици, облечена с тясна черна рокля и шлифер, с чадър в ръка. Друга вечер пък целият екип стоя тихо в един ъгъл и ме снима, докато приготвях вечеря с група приятели в един апартамент в Харлем. Прекарахме си толкова добре, че забравихме напълно за хората от Би Би Си.

За следващата фаза всички трябваше да се съберем в Лондон и да отлетим за Африка, където щях да се събера със семейството си за първи път, откакто бях избягала. Докато заснемахме филма в Лондон, Лос Анджелес и Ню Йорк, екипът на Би Би Си в Африка започна внимателно да издирва майка ми. За да можем да открием моите близки, аз се опитах да покажа на карта из кои региони се движехме обикновено. След това трябваше да направя преглед на всички племенни и кланови имена на семейството, което е много объркващо, особено за един западняк. Въпреки всичко тримесечните дирения на Би Би Си бяха напълно безуспешни.

Според плана аз трябваше да продължа да работя в Ню Йорк, докато хората от Би Би Си откриеха мама, после да отлетя до Лондон и оттам да заминем заедно за Африка и да филмираме края на моята история. Не след дълго Гери се обади и заяви:

- Открихме майка ти.

- О, чудесно.

- Ами, ние... мислим, че сме я открили.

- Какво искаш да кажеш? - попитах аз.

- Ами, намерихме тази жена и я попитахме дали има дъщеря Уейърис. И тя рече: "Да, да, имам дъщеря Уейърис." И нейната Уейърис живеела в Лондон. Когато заговорили за подробностите обаче, отговорите й станали доста неопределени. Та по този повод нашите хора в Сомалия не са сигурни какво точно става - дали тази жена е майка на някоя друга Уейърис или един Бог знае какво...

Следващите срещи довели до отпадането на тази жена като вариант; явно издирването едва започваше. Изведнъж пустинята се напълни с жени, които твърдяха, че са ми майки; всички те имали дъщеря Уейърис, която живеела в Лондон, Беше наистина странно, тъй като никога досега не бях срещала друго човешко същество с моето име.

Обясних им какво става.

- Хората там са толкова бедни, че са отчаяни. Надяват се, че ако потвърдят роднинството си с мен, ще отидете да снимате в тяхното селце и те ще получат малко пари и храна. Тези жени казват, че са ми майки и мислят, че ще извлекат някаква полза от това. Колкото и безнадеждно да изглежда начинанието им, те ще се опитват.

Нямах снимки на майка си, но на Гери му дойде друга идея.

- Нужна ни е някаква тайна за теб, която знае само майка ти.

- Ами, мама ми бе измислила прякор, Авдохол, което означава "малка уста".

- Дали ще си го спомня?

- Без съмнение.

От този момент нататък Авдохол се превърна в наша парола. Сега вече жените успяваха да отговорят на първите няколко въпроса на хората от Би Би Си, но неизменно закъсваха, когато се стигнеше до прякора. Най-сетне един ден ми се обадиха и казаха:

- Мислим, че я открихме. Тази жена не помни прякора, но каза, че има дъщеря Уейърис, която работела за посланика в Лондон.

На другия ден скочих на самолета. Когато пристигнах в Лондон, в Би Би Си обявиха, че са им нужни още няколко дни за приготовление. Щяхме да отлетим до Адис Абеба в Етиопия, а след това да наемем малък самолет за чартърен полет до сомалийско-етиопската граница. Пътуването щеше да бъде много опасно. Не можехме да влезем в Сомалия заради войната, затова семейството ми щеше да премине границата, за да можем да се видим. Приземихме се насред пустинята; нямаше писта за кацане, само камънаци и храсталаци.

Докато екипът от Би Би Си се подготвяше за пътуването, аз отседнах в един хотел в Лондон. Найджъл дойде да ме види. Стараех се да поддържам що-годе сърдечни отношение с него поради неустановеното си положение. По това време изплащах ипотеката върху къщата му в Челтнъм, тъй като той нямаше работа и не желаеше да си търси. Дори му намерих работа при мои познати от Грийнпийс, но той бе дотолкова побъркан, че го уволниха след три седмици и му казаха да не се появява повече там. Още от началото, щом научи за документалния филм, Найджъл започна да ми досажда непрекъснато с желанието си да дойде с мен в Африка.

- Искам да дойда. Искам да бъда сигурен, че си добре.

- НЕ, няма да идваш - заявих аз. - Как ще обясня отношенията си с теб на мама? Какъв ще ми бъдеш според теб?

- Ами, аз съм ти съпруг!

- Не, не си! Забрави това. Чу ли? Забрави го.

Едно бе сигурно - той не бе от хората, които бих искала да представя на майка си. И най-вече като свой съпруг.

Още когато планирах филма, при първите си срещи с хората от Би Би Си, Найджъл настояваше да се мъкне с мен. На Гери обаче скоро му писна от него. Обикновено се срещахме за вечеря и Гери питаше:

- Той няма да дойде с теб тази вечер, нали? Моля ти се, Уейърис, нека не го включваме.

Когато се върнах в Лондон, Найджъл се появи в хотела и поднови увещанията си да дойде с мен в Африка. Тъй като отказах, той ми открадна паспорта. Естествено знаеше, че след няколко дена трябваше да напуснем Англия. По никакъв начин не успях да го убедя да ми го върне. Най-накрая, отчаяна, една вечер се срещнах с Гери и му казах:

- Гери, направо няма да повярваш. Той ми взе паспорта и не иска да ми го върне.

Гери подпря чело на дланта си и затвори очи.

- О, Боже, наистина започва да ми писва страшно от това, Уейърис. Повръща ми се от неговите глупости, просто... дойде ми в повечко.

Гери и другите момчета от Би Би Си опитаха да се разберат с Найджъл:

- Виж, дръж се като голям човек... бъди мъж. Вече почти стигнахме края на този проект; не можеш да ни причиниш такова нещо. Тази история трябва да завърши в Африка, което означава, че трябва да отидем там с Уейърис. А сега, за Бога, моля те...

Думите им обаче не успяха да трогнат Найджъл и той се върна в Челтнъм с паспорта.

Изминах сама двата часа път до Челтнъм и започнах да го моля. Той обаче продължаваше да отказва да ми го върне, ако не дойде в Африка с нас. Положението ми беше отчайващо. От петнайсет години се молех за шанса да видя майка си. Но ако Найджъл дойдеше, щеше да провали всичко. В това нямаше никакво съмнение - той щеше да се погрижи добре да съсипе срещата ни. Ако пък не го вземех, нямаше да я видя, тъй като не можех да пътувам без паспорта си.

- Найджъл, не може да ни следваш и да ни създаваш толкова големи главоболия. Нима не разбираш - това е първата ми и единствена възможност от петнайсет години насам да се видя с майка си!

Той бе страшно огорчен, че ние отиваме в Африка и не желаем да имаме нищо общо с него.

- Кълна се, дяволски несправедлива си! - възкликна Найджъл.

Но най-накрая го убедих да ми даде паспорта - обещах му един ден да го заведа в Африка, след като приключех с тази работа... само двамата. Това бе евтин трик, с което не се гордея, защото от самото начало знаех, че никога няма да изпълня това обещание. Но когато става дума за Найджъл, разумът и почтеността не действат.

Поех дълбоко дъх, усетих мириса на горещия въздух и пясъка и внезапно в съзнанието ми нахлуха спомените за моето безвъзвратно отминало детство. И затичах. Екипът на Би Би Си завика подире ми: