Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

Той ме съзерцаваше безмълвно; виждах, че е шокиран. И нищо чудно. Не знаех даже второто му име. По-късно призна, че си помислил: "Не искам да се виждам отново с нея. Трябва да се отърва от тази жена. Тя е като онази умопобъркана досадница от "Фатално привличане".

След вечерята Дейна ме изпрати до вкъщи, но бе изключително мълчалив. На другия ден се чувствах отвратена от себе си. Не можех да повярвам, че съм казала нещо такова. Но в същото време то ми се струваше съвсем нормално, също като: "О, днес май ще вали." Нищо чудно, че той не ми се обади цяла седмица. Най-сетне се предадох и му позвъних.

- Къде си? - попита той.

- У един приятел. Искаш ли да излезем?

- О, Боже. Да, добре. Можем да обядваме заедно.

- Обичам те.

- Аз също те обичам.

Затворих телефона, ужасена и шокирана, задето току-що бях признала на този мъж, че го обичам, след като си бях дала дума да се държа прилично. Уж нямаше да говоря нищо за бебета и каквото и да било от този род, а ето, че му се бях обяснила в любов. "О, Уейърис, какво става с теб?" Винаги досега, когато някой мъж се заинтересуваше от мен, аз бягах. Изчезвах. А сега преследвах човек, когото почти не познавах. Вечерта, като се срещнах с Дейна, бях със зелен пуловер, а косата ми бе с най-дивата прическа в стил афро. Обясних, че когато искам нещо, правя нужното, за да го получа, и кой знае поради каква причина, за първи път в живота си, исках много силно един мъж. Онова, което не можех да обясня бе защо се чувствах така, сякаш го познавах, откакто се бях родила.

Тази вечер двамата с Дейна отново разговаряхме за какво ли не. Две седмици по-късно се преместих да живея при него в Харлем. След шест месеца решихме, че искаме да се оженим.

Живеехме заедно почти година и един ден Дейна заяви неочаквано:

- Мисля, че си бременна.

- Какви ги говориш, за Бога! - възкликнах аз.

- Да вървим в аптеката.

Въпреки протестите ми, той не се предаде. Купихме тест за установяване на бременност и го използвахме веднага. Резултатът бе позитивен.

- Нали не вярваш на този боклук? - попитах аз, като посочих към кутийката.

Той я взе и извади друго пакетче.

- Опитай пак.

Резултатът отново бе положителен. Вярно, че ми се гадеше, но така ми ставаше всеки път преди менструация. Този път обаче беше по-различно. Чувствах се по-зле от обикновено и усещах дори по-силни болки. Въпреки това не мислех, че съм бременна. Смятах, че се разболявам от нещо тежко, че умирам. Отидох на лекар и му обясних положението. Той ми направи кръвни проби и аз чаках резултата цели три, изпълнени с агония, дни. "По дяволите! Какво става тук? Болна съм от нещо страшно и той просто не иска да ми каже."

Когато се прибрах вечерта на четвъртия ден, Дейна съобщи:

- Твоят лекар се обади.

Дланта ми политна към гърлото.

- О, Боже, какво каза?

- Каза, че иска да говори с теб.

- Не го ли попита нищо?

- Виж, каза, че ще ти се обади утре между единайсет и дванайсет.

Това бе най-дългата нощ в живота ми; лежах будна и се питах какво ме чака. На другия ден, когато се позвъни, сграбчих слушалката.

- Имам новини за теб - заяви лекарят. - Не си сама.

"Започва се! Не съм сама; значи цялото ми тяло е в тумори!"

- О, не. Какво означава това?

- Бременна си. Бременна си във втория месец.

Щом чух това, буквално излетях от стаята. Дейна бе също на седмото небе, тъй като отдавна мечтаеше да стане баща. И двамата разбрахме веднага, че бебето е момче. Първата ми грижа обаче бе за неговото здраве. Отидох на акушер-гинеколог на мига, в който разбрах, че съм бременна. Прегледа ме на видеозон, но я помолих да не ми казва пола.

- Моля ви, кажете ми само дали бебето е добре?

- Чудесно бебе - отвърна тя, - всичко му е наред.

Точно тези думи исках да чуя.

Разбира се, пред щастливия ми брак с Дейна стоеше една доста солидна бариера: Найджъл. Когато започнах четвъртия месец на бременността решихме да отидем заедно в Челтнъм и да приключим веднъж завинаги с този въпрос. Пристигнах в Лондон настинала и страдаща от сутрешно неразположение. Отседнахме в дома на един приятел и след като се възстановявах няколко дена, събрах смелост да се обадя на Найджъл. Той обаче каза, че също е настинал, затова се наложи да отложа посещението си.

С Дейна чакахме повече от седмица, докато Найджъл се почувства в състояние да се види с нас. Обадих се и му казах с кой влак отиваме, за да ни вземе от гарата.

- Искам да те предупредя, че Дейна ще бъде с мен. И не искам никакви проблеми, разбра ли?

- Аз пък не искам да го виждам. Този въпрос засяга единствено теб и мен.

- Найджъл...

- Не ме интересува. Не ме интересува. Нашите отношения нямат нищо общо с него.

- Имат, и то много. Той ми е годеник. Той е мъжът, за когото ще се оженя. О'кей? И всичко, което засяга мен, засяга и него.

- Не искам да го виждам и толкова.

И така, Найджъл си бе втълпил, че отивам в Челтнъм сама. Когато слязох от влака, той ме чакаше, подпрян на един стълб в паркинга и, както обикновено, пушеше цигара. Изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях виждала. Косата му бе пораснала, а под очите си имаше тъмни кръгове.

Обърнах се към Дейна и рекох:

- Е, той е тук. Сега трябва да запазиш спокойствие.

Приближихме се, но преди да бях успяла да произнеса и дума, Найджъл ме изпревари:

- Казах ти, че не искам да го виждам. Казах ти. И то съвсем ясно. От ясно по-ясно. Искам да те видя насаме.

Дейна пусна чантите на тротоара.

- Виж, не можеш да говориш по този начин с нея. Защо искаш да се видиш насаме с нея? За какво става дума? Значи, искаш да я видиш насаме? Аз пък не искам да се виждате насаме. И ако го повториш още един път, ще те сритам в шибания задник!

Найджъл пребледня още повече.

- Е... в колата ми няма достатъчно място.

- Пет пари не давам за колата ти. Можем да хванем такси. Само нека приключим веднъж завинаги с тази работа.

Найджъл забърза към автомобила си, като викаше през рамо:

- Не, не, не. Аз не действам по този начин.

Скочи вътре, включи мотора и профуча покрай нас, докато ние с Дейна стояхме край багажа си и го проследихме с поглед. Решихме, че най-добре ще бъде да си намерим хотел. За щастие до самата гара имаше някакво хотелче. Е, то имаше твърде потискащ вид, но при дадените обстоятелства това бе последната ни грижа. Поръчахме си индийска храна, но нямахме апетит, затова я съзерцавахме безжизнено известно време, след което решихме да се качим в стаята си.

На следващата сутрин се обадих отново на Найджъл.

- Искам само да си взема нещата. О'кей? Ако не искаш да говорим по този въпрос, тогава забрави за него. Просто ми дай нещата.

С Дейна се преместихме в истински хотел, тъй като този край гарата бе пълен с хора, а както се очертаваха нещата по-добре бе да се настаним удобно; явно нямаше да си тръгнем скоро оттук. Един Господ знаеше колко щеше да ни отнеме цялата тази работа, след като в нея бе замесен Найджъл. Преместихме се и аз се обадих отново:

- Слушай, защо се държиш така гадно? Защо правиш това? Колко години вече продължава това? Седем? Осем? Хайде, дръж се както трябва.

- О'кей. Искаш да ме видиш - съгласен съм. Но само теб. Ще те взема от хотела. Но покаже ли се и той, просто ще си тръгна. Ясно ли е, само ти.

Въздъхнах, но тъй като не виждах никакъв друг изход от тази бъркотия, се съгласих.

Щом затворих телефона, обясних положението на Дейна.

- Моля те, Дейна, пусни ме да отида сама при него и да видя дали ще мога да го убедя. Направи го заради мен .

- Добре, ако мислиш, че това ще свърши работа. Но ако само те докосне, няма да търпя нито миг повече. Казвам ти отсега, тази работа не ми харесва, но ако това е твоето желание, не мога да те спра.

Уговорихме се да се навърта в хотела, за да мога да му се обадя, ако стане нужно.

Найджъл дойде да ме вземе и ме закара до къщичката, която бе наел. Влязохме и той ми направи чаша чай.

- Слушай, Найджъл - рекох аз. - Дейна е мъжът, за когото ще се оженя. Освен това нося неговото дете. Край на болните ти фантазии, в които аз съм твоята безценна съпруга и двамата си живеем заедно. Всичко свърши. О'кей? Разбра ли? А сега нека се договорим. Искам развод, веднага, още тази седмица. Няма да си тръгна за Ню Йорк преди да уредим въпроса.

- Първо на първо няма да се разведа с теб преди да ми върнеш всички пари, които ми дължиш.

- Така ли, пари ли ти дължа? И колко? А кой работи и ти дава пари вече от години?

- Всичките отидоха за плащане на храната, която консумираш.

- О, разбирам. Докато ме е нямало тук. Е, след като си обсебен дотолкова от тези пари, кажи колко искаш?

- Най-малко четирийсет хиляди лири.

- А!! И откъде според теб ще взема всички тези пари? Нямам толкова.

- Не ме интересува. Не ме интересува. Не ме интересува. Това е положението. Ти ми дължиш пари и аз няма да ходя никъде, нито пък ще ти дам развод. Никога няма да бъдеш свободна, ако не ми върнеш парите, които ми дължиш. Продадох къщата си заради теб.

- Продаде я, защото не можа да платиш ипотеката, а на мен ми писна да я плащам. От теб се искаше само да си намериш работа, но ти не успя да се справиш дори с това.

- Какво? Какво да правя? Каква работа можех да си намеря? Може би в "Макдоналдс"?

- Защо не, ако е трябвало да си платиш ипотеката?

- Това не е сред нещата, които върша най-добре.

- Какво, по дяволите, изобщо правиш добре?

- Аз съм еколог.

- Да бе, вярно. Аз ти намерих работа в "Грийнпийс", но те изхвърлиха и те предупредиха да не се връщаш повече там. За това трябва да виниш единствено себе си и аз нямам намерение да се примирявам повече с глупостите ти. Няма да ти дам нито едно пени. Знаеш ли какво? Можеш да си вземеш скапания паспорт и да си го завреш в задника. Очевидно няма смисъл да разговарям повече с теб. Бракът ни никога не е бил истински, дори не беше легитимен, защото никога не е бил консумиран.

- Това не е така. Не и сега. Законът вече не е такъв. Ти си омъжена за мен и аз никога няма да те пусна, Уейърис. Бебето ти ще бъде копеле до края на живота си.

Докато седях и го гледах, и малкото съжаление, което ми бе останало към него, се превърна в омраза. Осъзнавах жестоката ирония на всичко. Реших да се омъжа за него, тъй като той нямаше търпение да ми помогне, "защото такава била волята на Аллах." Със сестра му бяхме добри приятелки и си помислих, че ако възникнат някакви проблеми тя щеше да се намеси. Но при последната ни среща Люси бе в болнично заведение за психично- и душевноболни и аз я навестявах няколко пъти там. Тя бе луда в буквалния смисъл на думата, оглеждаше се непрекъснато с див поглед и разправяше как разни хора я преследвали и правели опити да я убият. Сърцето ми се късаше като я гледах в това състояние, но очевидно лудостта бе генетично заложена в нейното семейство.

- Аз ще получа развод, Найджъл, със или без твоето съгласие. Няма за какво да говорим повече.

Той ме съзерцава тържествено около минута, след което заяви:

- Е, без теб оставам без нищо. Ще те убия, а после ще убия и себе си.

Замръзнах, обмисляйки следващия си ход. Започнах да блъфирам:

- Дейна ще дойде всеки момент да ме вземе. На твое място не бих се опитала да правя нещо такова.

Съзнавах, че трябва да се измъкна незабавно оттук, тъй като този път той наистина бе превъртял. Наведох се, за да си взема чантата от пода и той ме бутна изотзад. Блъснах се с лице в стереоуредбата, търкулнах се върху твърдия дъсчен под и се приземих по гръб. Останах да лежа там, защото се страхувах да помръдна. "О, Боже... бебето ми!" Бях парализирана от ужас, че съм направила нещо на бебето. Изправих се бавно.

- О, по дяволите, добре ли си? - извика той.

- Да, добре съм - отговорих спокойно аз. Вече си давах сметка колко глупаво бях постъпила, като дойдох сама, и единственото ми желание бе да се измъкна оттук цяла. - Всичко е наред. Добре съм.

Помогна ми да стана. Облякох си сакото, като се преструвах на невъзмутима.

- Ще те закарам до вас. Качвай се в шибаната кола.

Отново се бе ядосал. Докато шофираше, аз стоях и си мислех: "Той мрази това бебе и нищо не би го направило така щастлив, както да го види мъртво. Нищо чудно нарочно да блъсне колата в някоя скала." Сложих предпазния колан. В същото време той викаше, ругаеше, наричаше ме с какви ли не имена. А аз се взирах безмълвно право пред себе си; страхувах се да произнеса и дума, за да не ме удари отново. Сега вече бях претръпнала дотолкова, че не ми пукаше дори за мен самата, но се опасявах за бебето. По принцип съм боец и ако не бях бременна, щях да го сритам в топките.

Щом стигнахме хотела, Найджъл се разкрещя:

- И какво сега? Само ще ми стоиш тук и няма да казваш нищо ли? След всичко, което направих за теб?

В мига, в който спря колата, той се пресегна през мен, отвори вратата и ме изблъска навън. Единият ми крак остана вътре; побързах да го измъкна и побягнах към хотела и нагоре, към нашата стая.

Когато Дейна отвори вратата, по лицето ми вече се стичаха сълзи.

- Какво стана? Какво ти стори?

Беше ми ясно, че ако му кажа истината, щеше да убие Найджъл, а след това да отиде в затвора и аз щях да отглеждам сама нашето дете.

- Нищо. Просто той се държа като пълен гадняр, както обикновено. Не ми даде нещата.

Изсекнах се шумно.

- Това ли е? О, Уейърис, забрави за тези глупости. Не си заслужава да плачеш заради тях.

Взехме първия самолет за Ню Йорк.

Когато навлязох в осмия месец, някакъв африкански фотограф чул, че съм бременна, и пожелал да ме снима. Помоли ме да отида в Испания, където работеше. По това време вече се чувствах великолепно, затова не се страхувах да пътувам. Знаех, че не трябва да се пътува след шестия месец, но аз навлякох широк пуловер и се промъкнах на борда на самолета. Фотографът направи блестящи снимки за сп. "Мари Клер".

Наложи се обаче да пътувам още веднъж. Двайсет дни преди раждането отлетях за Небраска, за да отида при семейството на Дейна; неговите роднини трябваше да ми помогнат за гледането на детето след раждането. Останах при родителите на Дейна в Омаха. Той имаше ангажименти в няколко нощни клуба и планираше да дойде идната седмица. Малко след пристигането си, една сутрин станах и установих, че чувствам стомаха си някак по-особено. Замислих се какво от изяденото предишната вечер би могло да причини това. То продължи през целия ден, но аз не споменах пред никого. На следващата сутрин болката в корема бе наистина силна. Едва тогава ми дойде наум, че може би това не бяха стомашни проблеми, а е дошъл моментът за раждането.

Обадих се на майката на Дейна на работа и рекох:

- Виж, усещам странна болка, която ту се появява, ту изчезва. Така е още от вчера и продължи и през нощта. Започва да се засилва. Не знам какво съм яла, но се чувствам странно.

- Уейърис, за Бога. Получила си контракции!

О! Почувствах се безкрайно щастлива, тъй като нямах търпение да родя бебето. Обадих се на Дейна в Ню Йорк.

- Мисля, че ще раждам!

- Не, не, не! Не може да родиш преди да съм дошъл. ЗАДРЪЖ ТОВА БЕБЕ! Идвам, качвам се на самолета.

- Как по дяволите, според теб, ще мога да го задържа?

"Задръж бебето!" Боже, какви глупави мъже! Но аз наистина исках Дейна да бъде до мен при раждането на първото ни дете и щях да бъда разочарована, ако не присъстваше на вълнуващото събитие. След разговора с майка му, тя телефонирала в болницата. Сестрата ми се обади, за да разбере какво става. Обясни, че ако искам да родя, трябва да започна да се разхождам. Аз пък заключих, че ако не искам да родя, трябва да направя точно обратното, затова легнах неподвижно.

Дейна пристигна едва следващата вечер. Аз имах контракции вече от три дни. Когато баща му отиде да го вземе на летището, аз вече дишах тежко, охках и виках.

- Брой, Уейърис, брой! - съветваше ме майката на Дейна.

Решихме, че е време да тръгваме за болницата, но не можехме да го направим, тъй като бащата на Дейна бе взел колата. След малко той се появи, но не успя даже да доближи къщата; върнахме го обратно:

- Качвай се в колата, отиваме в болницата!

Пристигнахме в болницата в десет вечерта; в десет на следващата сутрин все още не бях родила.

- Искам да увисна с главата надолу от някое дърво! - виках аз.

Знаех, че това е чист животински инстинкт; точно така се справят животните, в частност маймуните. Те се движат, сядат, клякат, бягат и се извиват, докато родят, а не лежат в очакване. Оттогава Дейна все още ме нарича "маймунката".

- Ааа, искам да увисна с главата надолу от някое дърво! - провиква се на фалцет той.

Докато бяхме в родилната зала, бъдещият баща ме окуражаваше непрестанно:

- Дишай, миличка, дишай.

- ПО ДЯВОЛИТЕ! Разкарай се от мен. Ще те убия, копеле такова!

О, Боже, исках да го разстрелям. Исках да умра, но преди да умра исках да се уверя, че съм го убила.

Най-сетне, по обяд, моментът дойде. Толкова съм благодарна на онзи лекар в Лондон, който ме оперира, тъй като не мога да си представя как щях да преживея това раждане, ако все още бях зашита. И тогава, след деветмесечно чакане и тридневно страдание, той се появи като по магия. Ооох! Толкова се радвах да го видя, след всичкото това време... дребно, мъничко създание. Беше толкова красив, с копринена черна косица, миниатюрни устенца и дълги, дълги стъпалца и пръсти. Беше по-дълъг от петдесет сантиметра, но тежеше само 3.080 кг. Синът ми се провикна незабавно:

- А!

И започна да оглежда с любопитство помещението. "Ето за какво е ставало дума. Това ли е? Това ли е светлината?" Сигурно се е почувствал добре, след като бе прекарал девет месеца на тъмно.

Нарекох сина си Алийк, което на сомалийски означава "силен лъв". Но сега, с мъничката си уста, пълните бузки и буйните къдрици той прилича повече на малък черен Купидон, отколкото на лъв. Голямото му гладко чело е досущ като моето. Когато му говоря, той свива устни като птиче, готово да зачурулика. От мига на раждането си е безкрайно любопитен, оглежда спокойно всичко и изучава новия за него свят.

Като малка нямах търпение да се прибера у дома. Бързах да привърша с грижите по животните и да легна на маминия скут. Тя започваше да ме гали по главата и ме изпълваше с чувство на спокойствие и сигурност. Сега правя същото с Алийк и на него това, подобно на мен, определено му харесва. Започна ли да го галя по главичката, той заспива моментално в ръцете ми.

От деня на неговото раждане животът ми се промени. Сега щастието, което ми дава, е всичко за мен. Вече не се сещам за онези дребни глупости, от които се оплаквах и заради които се тревожех преди. Осъзнах, че всички те нямат никакво значение. Онова, което има значение, е животът, дарът на живота; точно това ми помогна да си спомня раждането на моя син.

- 17 -

ПОСЛАНИКЪТ

Факт е, че съм късметлийка. Ами да, и сравнение не може да става с онова момиче, което трябваше да изминава километри в пущинака, за да заведе на водопой своите кози, докато менструацията му причиняваше такава болка, че едва се държеше право. Или пък със съпругата, зашивана веднага след раждането с игла, сякаш не е нищо повече освен парче плат, така че влагалището й да се запази тясно за нейния съпруг? Или пък бременната в деветия месец жена, която броди из пустинята в търсене на храна за останалите си единайсет, умиращи от глад деца. А какво става с все още зашитата млада жена, когато започне да ражда първото си дете? Какво става, когато отиде в пустинята сама, както правеше майка ми, и се опитва да роди сама? За жалост знам много добре отговора на всички тези въпроси. Мнозина от тях умират съвсем сами от кръвоизлив и имат късмет, ако съпрузите им ги открият преди хиените и лешоядите.

С напредването на годините и с увеличаването на информацията разбирах, че не съм сама. Здравословните проблеми, пред които бях изправена в резултат на обрязването, преследват милиони други момичета и жени из цял свят. Заради този варварски ритуал, плод на незнание, повечето жени от Африка изживяват живота си в мъки. Кой ще помогне на жената от пустинята - като моята майка - не разполагаща нито с пари, нито с власт? Някой трябва да говори от името на лишеното от право на глас момиче. И понеже аз започнах живота си като номадка, чувствам, че съдбата ме е предопределила да им помогна.

Не мога да обясня всички неща, които станаха уж по една случайност в живота ми. Но всъщност не вярвам, че нещо става случайно; животът ни трябва да представлява нещо повече от това. Господ ме спаси от лъва в пустинята, когато избягах от дома си, и от този момент нататък чувствах, че той има някакъв план за мен, някаква причина да ме запази жива. Но ако го е направил поради някаква причина, коя е тя?

Преди известно време една от журналистките, списващи модното списание "Мари Клер", си уговори среща с мен, за да ми вземе интервю. Аз мислих много върху онова, което исках да кажа в тази статия. Когато се срещнах с Лора Зив, тя ми хареса още от пръв поглед.

- Знаете ли - казах аз. - Нямам представа каква история искате от мен, но подобни интервюта с модели са правени милиони пъти. Вместо това ще ви разкажа една истинска история, ако обещаете да я публикувате.

- О! - възкликна тя. - Добре, ще направя каквото мога.

И включи касетофона. Заразказвах й как бях обрязана като дете. Изведнъж, някъде по средата, тя се разплака и изключи касетофона.

- Но какво ви стана?

- Ами, ужасно е... отвратително е. Никога не съм предполагала, че подобни неща стават все още днес.

- Точно така. Там е работата - хората, които живеят на Запад, просто не знаят. Смятате ли, че можете да публикувате това в списанието? Във вашето приказно, лъскаво, великолепно списание, което се чете единствено от жени?

- Обещавам, че ще направя всичко, което зависи от мен. Но решението взема шефът.

На другия ден след интервюто се почувствах смутена и смаяна от това, което бях сторила. Сега вече всички щяха да узнаят най-личната ми тайна. Дори най-близките ми приятели нямаха представа какво бях преживяла като дете. Тъй като съм възпитана в изключително затворената сомалийска култура, за мен тази тема не бе от ония, за които може да се говори открито. А ето, че сега бях разказала всичко на хиляди напълно непознати хора. Но в крайна сметка реших: "Така да бъде. Изгуби си достойнството, ако трябва." Точно това бях и направила. Бях се лишила от достойнство, сякаш се бях разсъблякла. Оставих достойнството си и заживях без него. Притеснявах се обаче и от реакцията на другите сомалийци. Представях си ги как казват: "Как се осмеляваш да критикуваш нашата древна традиция?"