Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Уейърис, къде отиваш?

- Вървете... вървете където трябва да отидете... Ще се върна.

Тичах, докосвах земята и я стривах между пръстите си. Докосвах дърветата. Те бяха прашни и сухи, но аз знаех, че скоро идваше дъждовният период и тогава всичко щеше да разцъфти. Пълнех дробовете си докрай с въздух. Той пазеше миризмите от моето детство, на всички години, когато бях живяла навън под небето, и тези пустинни растения и червен пясък бяха моят дом. О, Боже, това бе моята родина. Заплаках от радост, че съм се върнала. Седнах под едно дърво, обзета едновременно от неописуема радост, че съм отново тук, където ми е мястото, и дълбока тъга, защото всичко това ми липсваше безкрайно. Попивах с поглед всичко наоколо и се чудех как бях издържала толкова време без тези неща. Сякаш бях отворила врата, която не се бях осмелявала да отворя до този ден, и бях открила част от себе си, която бях забравила. Върнах се в селото, а хората се насъбраха около мен и започнаха да се ръкуват.

- Добре дошла, сестро.

По-късно открихме, че нищо не е такова, каквото го очаквахме. Жената, която се бе представила за моя майка, бе излъгала, и никой не знаеше как мога да открия семейството си. Момчетата от Би Би Си оклюмаха; средствата за заснемането на филма, разбира се, бяха ограничени, и те нямаше да могат да дойдат втори път.

- О, не, без тази част все едно, че няма да има край - повтаряше Гери. - А без край историята няма да звучи истински. Всичко се провали. Какво ще правим?

Обикаляхме из селото и питахме всеки дали е чувал нещо за моето семейство или някаква информация за него. Хората изгаряха от желание да ни помогнат и скоро мълвата за нашата мисия се разнесе. По-късно същия ден към мен се приближи някакъв възрастен мъж и попита:

- Помниш ли ме?

- Не.

- Ами, аз съм Исмаил, от същото племе като баща ти. С него сме много близки приятели. - Едва тогава се сетих кой е той и се засрамих, задето не го бях познала, но не го бях виждала от дете. - Мисля, че знам къде е семейството ти. Предполагам, че ще мога да открия майка ти, но ми трябват пари за бензин.

- Онзи камион там е мой - продължи Исмаил, - но е много...

Посочи към един пикап, от онези, които могат да се видят само в Африка или в някое гробище за коли в Америка. Стъклото откъм съседното на шофьора място бе напукано, а до шофьора изобщо липсваше. Това означаваше, че всичкият пясък и мухи в пустинята щяха да се удрят в лицето му, докато кара. Колелата бяха обезформени и назъбени от камъните. Шасито изглеждаше така, сякаш някой юначага го бе млатил дълго с чук. Поклатих глава.

- Чакай мъничко. Нека да поговоря с момчетата.

Отидох да потърся Гери и рекох:

- Онзи човек там смята, че знае къде е семейството ми. Но казва, че ще му трябват пари за бензин.

- Добре де, а как да бъдем сигурни, че можем да му се доверим?

- Прав си, но трябва да рискуваме. Нямаме избор.

Те се съгласиха и му дадоха известна сума. Исмаил скочи в пикапа и потегли на минутата, като вдигна облак прах. Гери го съзерцава дълго с депресирано изражение, което говореше: "Още пари пропиляхме."

Потупах го по гърба и отбелязах:

- Не се притеснявай. Ще намерим майка ми, обещавам ти. До три дни.

Предсказанието ми не успокои много-много момчетата. Трябваше да прекараме тук осем дни, преди самолетът да дойде да ни вземе. Не можехме да кажем на пилотите: "Ами, ние не сме съвсем готови, опитайте отново идната седмица."

Билетите ни за полета от Адис Абеба до Лондон бяха запазени. В уречения час трябваше да тръгнем и това щеше да сложи край на всичките ни планове.

Аз си прекарвах добре, като отсядах в колибите на селяните и споделях храната им, но на англичаните не им бе толкова приятно. Те откриха някаква сграда с разбити прозорци и спяха в нея, като прибягнаха до помощта на спалните си чували. Бяха донесли няколко книги и едно електрическо фенерче, но нощем не можеха да спят, тъй като комарите ги подлудяваха. Хранеха се с консервиран боб и се оплакваха, че вече им се повдига от тази храна, а нямаше нищо друго за ядене.

Един следобед някакъв сомалиец реши да ги нагости и доведе красиво козленце; момчетата от Би Би Си му се зарадваха много и си играха с него. По-късно сомалиецът го донесе одрано и им го връчи:

- Това ви е вечерята.

Момчетата бяха шокирани, но не казаха нищо. Аз взех назаем едно гърне и запалих огън, а след това сготвих козлето с малко ориз. Когато сомалиецът си тръгна, те попитаха:

- Не мислиш, че ще ядем това, нали?

- Разбира се, че ще го ядете. Защо да не го ядете?

- О, забрави за това, Уейърис.

- Е, защо тогава не каза нищо?

Обясниха, че им се сторило неучтиво да го направят, тъй като човекът искал да бъде любезен и мил, но след като си играли с малкото козле, не можели да го изядат. Така и не се докоснаха до него.

Тридневният ми срок за намирането на мама мина, но от нея все още нямаше и следа. Гери ставаше все по-неспокоен с всеки изминал ден. Опитвах да ги успокоя, че майка ми ще дойде, но според тях това бе абсурдно.

- Вижте, обещавам ви, че майка ми ще бъде тук утре вечер около шест часа - заявих аз.

Не знам откъде ми хрумна това, но то просто се появи в главата ми и аз го изрекох.

Гери и останалите започнаха да ме дразнят относно предишното ми предсказание.

- Какво? Така ли? И как разбра? О, да, Уейърис знае! Тя предсказва всичко. Тя знае! Така, както предсказва дъжда!

Смееха се, защото аз винаги им съобщавах кога ще вали; просто подушвах дъжда във въздуха.

- Е, наистина валя, нали така? - попитах яз.

- О, хайде, Уейърис. Просто имаше късмет.

- Няма нищо общо с късмета. Намирам се отново в моята стихия... познавам това място. Тук оцелявахме благодарение на инстинктите си, приятели мои. - Те започнаха да се споглеждат. - О'кей. Не ми вярвайте. Ще видите - в шест часа.

На другия ден разговарях с една възрастна жена, когато около шест без десет се появи Гери.

- Няма да повярваш! - възкликна той.

- Какво?

- Майка ти... Мисля, че майка ти е тук. - Изправих се и се усмихнах. - Но все пак не сме сигурни. Онзи човек се върна и доведе някаква жена. Казва, че била майка ти. Ела да видиш.

Новината се бе разнесла като пожар из цялото село; нашата малка драма определено бе най-значимото събитие от един Господ знае колко време. Всички искаха да разберат дали това бе наистина майката на Уейърис или се бе появила поредната самозванка. Вече бе почти тъмно, а край мен се бе събрала такава тълпа, че едвам си пробивах път. Гери ме поведе по някаква уличка. В края й бе спрял пикапът на Исмаил със зейналите прозорци, а от седалката до шофьора слизаше някаква жена. Не можех да видя лицето й, но от начина, по който носеше шала си разбрах веднага, че е майка ми. Втурнах се към нея и я сграбчих.

- О, мамо!

- Пропътувах километри с този ужасен камион... и, о, Аллах, какво ужасно пътуване беше само! - възкликна тя. - Пътувахме цели два дни и две нощи... заради това тук?

Обърнах се към Гери и се засмях.

- Тя е!

Татко не беше с нея. Бил отишъл да търси вода, когато пристигнал пикапът. Мама каза, че той също бил остарял. Имал отчаяна нужда от очила, тъй като зрението му било ужасно. Когато мама тръгнала, татко отсъствал вече осми ден и тя се надяваше, че не се е изгубил. Очевидно вече не бе такъв, какъвто го помнех, а се бе променил значително. Когато напуснах дома си, той бе в състояние да открие семейството си даже в най-тъмната нощ без никаква луна.

Малкият ми брат, Али, бе също с нея, както и един от моите братовчеди, който тъкмо бил на гости на майка ми. Само че Али вече не беше малкото ми братче. Беше висок метър и деветдесет и се извисяваше над мен, което му допадна безкрайно. Не го пусках от прегръдките си, докато не се развика:

- Пусни ме! Вече не съм бебе. Ще се женя.

- Ще се жениш ли? На колко си години?

- Не знам. Достатъчно голям за женене.

- Е, на мен пък не ми пука. Ти си оставаш малкото ми братче. Ела тук... - Награбих го и натрих темето му с длан. Като видя това, братовчед ми се разсмя. Обърнах се към него: - Тебе често те тупах по задника!

Аз се грижех за него, когато семейството му ни дойдеше на гости.

- Така ли? Е, заповядай, опитай да го направиш и сега.

И започна да танцува около мен и да ме побутва.

- О, не, недей! - извиках аз. - Дори не се и опитвай. Ще те победя. - Братовчед ми също щеше да се жени скоро. - Ако искаш да доживееш до сватбения си ден, момче, не се закачай с мен.

Мама прекара нощта в колибата на едно от семействата в Галади, което ни бе приютило. Аз спах отвън с Али... както в онези времена. Докато лежахме в мрака навън, изпитвах невероятно умиротворение и щастие. Гледахме звездите и разговаряхме до късно през нощта.

- Помниш ли като вързахме новата съпруга на татко?

И избухвахме в смях.

В началото Али се стесняваше много, но след това сподели:

- Знаеш ли, наистина ми липсваше. Толкова дълго те нямаше. Странно ми е като си помисля, че вече си жена, а аз съм мъж.

Беше чудесно да бъда отново с моето семейство и да говоря, да се смея и да споря на моя език за познати неща.

Селяните бяха невероятно щедри към нас. Всеки ден получавахме покана за обяд или вечеря от различно семейство. Всички искаха да ни поглезят и да се покажат пред нас, както и да чуят разказите ми за местата, по които съм ходила.

- О, хайде, трябва да се запознаете с моето дете, с баба ми...

И ни помъкваха към дома си. И поведението им не бе свързано изобщо с кариерата ми на супермодел, тъй като те нямаха и представа какво означава това. Аз бях една от тях, номадка, и се бях върнала.

Майка ми, да бъде благословена, не можеше да разбере от какво се прехранвам, колкото и да се стараех да й обясня.

- Та повтори пак, какво било? Какво значи да бъдеш модел? Какво правиш? Какво точно означава това?

Някой от пътуващите из пустинята донесъл на майка ми броя на "Сънди таймс" с моята снимка на първа страница. Сомалийците са изключително горди хора и били истински щастливи да видят една сомалийка на страниците на английския вестник. Мама я погледнала и рекла:

- Това е Уейърис! О, моята дъщеря!

И показвала вестника на всеки, когото срещнела.

След първата нощ тя преодоля свенливостта си и бързо се изпълни с достатъчно топлота, за да започне да ме поучава:

- Не се готви така, Уейърис! Тц-тц-тц, виж! Нека ти покажа. Не готвиш ли там, където живееш?

Брат ми започна да ме разпитва какво мисля за това или онова.

- О, моля те, Али, млъкни - дразнех го аз. - Ти си един прост, неук човек от пущинаците. Живял си тук достатъчно дълго, за да не знаеш за какво говориш.

- О, така ли? Станала си известна и сега се прибираш вкъщи и ми се перчиш с глупавото си западняшко поведение? Вече живееш на Запад и знаеш всичко, така ли?

Спорехме така с часове. Не исках да наранявам чувствата им, но ако аз не им кажех някои неща, кой щеше да го направи?

- Е, не знам всичко, но съм видяла и научила много неща, които ги няма в пустинята. И не всичко се върти около камилите и кравите. Мога да ти кажа други неща.

- Като какво?

- Ами, първо, вие разрушавате вашата околна среда, като режете всички дървета. Режете фиданките преди да са успели да пораснат и правите от тях кошари за тези глупави животни. - Посочих към стоящата наблизо коза. - Така не е правилно.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами, сега земята е пустиня, защото сме изсекли всички дървета.

- Пустиня е, защото не вали, Уейърис! На север вали и там имат дървета.

- Точно затова вали там! Там вали, защото има гори. А тук отсичате всяко клонче, така че горите нямат никакъв шанс.

Те не знаеха дали да вярват на тази странна идея, но бяха уверени, че по една тема не бих могла да споря с тях.

Започна я майка ми.

- Защо не си омъжена?

Това бе отворена рана за мен дори след всичките тези години. Според мен именно тази тема ми бе отнела дома и семейството. Знам, че баща ми е имал най-добри намерения, но той ми предложи наистина ужасен избор: да изпълня волята му и да съсипя живота си, като се омъжа за онзи старец, или да избягам и да се откажа от всичко, което познавам и обичам. Цената, която платих за свободата си, бе огромна; надявах се, че никога няма да принудя някое от своите деца да направи подобно мъчително решение.

- Мамо, защо трябва да се омъжвам? Задължително ли е? Не искаш ли да ме видиш успяваща... силна, независима? Искам да кажа, че ако не съм се омъжила, то е защото още не съм намерила мъжа на своя живот. Моментът ще дойде, когато го намеря.

- Е, аз искам внуци.

Сега вече решиха да се нахвърлят всички заедно отгоре ми. Присъедини се и братовчед ми:

- Вече е прекалено стара. Кой ще иска да те вземе? Прекалено си стара.

И поклати глава, шокиран от мисълта, че някой може да се ожени за една двайсет и осемгодишна жена.

Вдигнах ръце.

- А кой иска да се жени насила? Вие двамата например, защо се жените? - И посочих към Али и братовчед си. - Обзалагам се, че някой ви е накарал.

- Не, не - отвърнаха в един глас и двамата.

- Е, добре, но само защото сте момчета. Но като момиче аз нямам думата. От мен се очаква да се омъжа за онзи, когото ми изберат и когато ми наредят. Що за гадост е това? На кой изобщо му е дошла тази идея?

- О, млъквай, Уейърис - изпъшка брат ми.

Когато останаха само два дни, Гери обяви, че трябва да започваме снимките. Засне няколко сцени с нас с майка ми. Тя обаче виждаше за първи път в живота си камера и определено не й допадна.

- Махни ми това нещо от лицето - рече тя. - Не го искам. - И направи жест към оператора. - Уейърис, кажи му да махне това нещо от лицето ми. - Обясних й, че всичко е наред. - Той мен ли гледа? Или теб?

- Гледа и двете ни.

- Е, кажи му, че аз не искам да го гледам. Той няма да чуе думите ми, нали?

Опитах да й обясня целия процес, но знаех, че е безнадеждно.

- Напротив, мамо; той чува всичко, което казваш - отвърнах със смях аз. Операторът ме попита за какво се смеем толкова. - Просто на целия този абсурд - отговорих аз.

Целия следващ ден ме снимаха като се разхождам сама из пустинята. Видях едно момченце, което поеше камилата си на един кладенец и го попитах дали мога да й дам храната. Вдигнах една кофа до устата на животното, докато ме снимаха. През цялото време едвам сдържах сълзите си.

В деня преди тръгването ни една жена от селото изрисува ноктите ми с къна. Протегнах длани пред камерата. Чувствах се като кралица. Това бяха древните ритуали за разкрасяване на моя народ; те обикновено се запазват за булката. Тази нощ си направихме празненство и селяните пяха, танцуваха и пляскаха с ръце. Беше също като в детските ми спомени, когато всички се радваха на дъжда... неограничавани чувства на свобода и радост.

На следващата сутрин станах рано, преди самолетът да дойде да ни вземе, и закусих с майка си. Попитах я дали би искала да замине и да живее при мен в Англия или Щатите.

- Но какво ще правя там? - попита тя.

- Точно за това става дума. Не желая да правиш нищо. Свършила си предостатъчно работа в живота си. Време е да си починеш... да подгънеш крака. Искам да те поглезя.

- Не. Не мога да направя това. Първо, баща ти остарява. Има нужда от мен. Трябва да бъда с него. И второ, трябва да се грижа за децата.

- Кои деца имаш предвид? Всички ние вече пораснахме!

- Ами за децата на баща ти. Спомняш ли си малкото момиче, за което се ожени той?

- Да-а-а.

- Е, тя роди пет деца. Но не можа да издържи повече. Предполагам, че нашият живот й се стори прекалено труден или не успя да се справи с баща ти. Така или иначе тя избяга... изчезна.

- Мамо... как смееш. Вече си прекалено стара за такива неща! Не би трябвало на твоята възраст да работиш толкова много и да тичаш след деца.

- Е, баща ти също старее и има нужда от мен. Освен това не мога просто да седя и да не правя нищо. Ако го направя, ще остарея. Не мога да стоя без работа. Свикнала съм да превивам гръб цял живот... просто ще се побъркам. Трябва да продължавам да действам. Не. Ако искаш да направиш нещо за мен, намери ми някакво място в Африка, в Сомалия, където мога да отида, когато се изморя. А това тук наоколо е моят дом. То е единственото, което познавам.

Прегърнах я силно.

- Обичам те, мамо, и ще се върна за теб, не го забравяй. Ще се върна за теб...

Тя се усмихна и ми махна за сбогом.

Щом се качихме на самолета, не издържах и се разплаках. Не знаех кога и дали изобщо някога ще видя майка си отново. Докато наблюдавах през сълзи как селото, а след това - и пустинята, изчезват в далечината, екипът на Би Би Си ме снимаше в близък план.

- 16 -

ГОЛЯМАТА ЯБЪЛКА*

Същата есен участвах в модните ревюта в Париж, после реших да пропусна ревютата в Лондон и да отида направо в Ню Йорк. Чувствах, че е крайно време да създам свой дом и да се установя някъде. Докато си търсех апартамент, отседнах във Вилидж при един от най-близките си приятели, Джордж. Докато живеех при него, една от приятелките му, Люси, отпразнува рождения си ден. Тя пожела по този случай да излезем някъде навън, но Джордж обяви, че е много уморен и на сутринта трябва да става рано за работа. Аз пожелах да направя компания на Люси.

Излязохме без да имаме представа къде ще ходим. Но Осмо Авеню спрях и посочих към стария си апартамент.

- Аз живеех там, над джаз-клуба. Винаги изпълняваха хубава музика, но така и не съм влизала. - Заслушах се в музиката, която се носеше отвътре. - Хей, хайде да влезем. Искаш ли?

- Не. Искам да отидем в ресторанта на Нел.

- О, хайде. Нека да влезем и да видим как е вътре. Музиката им наистина ми харесва; дотанцува ми се.

Люси се съгласи неохотно. Озовахме се в съвсем мъничко помещение; точно отпред бе разположен оркестърът. Приближих се до сцената и спрях. Първия, когото видях, беше барабанистът; светлината в иначе тъмния клуб падаше върху него. Стоях неподвижно и го съзерцавах. Той имаше прическа афро от седемдесетте години в стил фънк. Люси ме хвана за ръката, но аз се обърнах към нея:

- Не, не, не. Оставаме. Седни, вземи си нещо за пиене. Оставаме за малко.

Оркестърът беше наистина страхотен и аз се разтанцувах като побъркана. Люси се присъедини, а скоро и останалите, които седяха отстрани и само слушаха, станаха и започнаха да танцуват заедно с нас.

Разгорещена и жадна, си взех питие и седнах до някаква жена.

- О, страхотна музика - рекох аз. - Кои са те впрочем?

- Не знам, тъй като всичките са на свободна практика, но моят съпруг свири на саксофона.

- Аха. А кой е на барабаните?

Тя се усмихна.

- Съжалявам, но не знам.

След няколко минути музикантите направиха почивка и когато барабанистът мина покрай нас, въпросната дама го сграбчи за ръката и каза:

- Извинете, но моята приятелка би искала да се запознае с вас.

- О, така ли? Коя е тя?

- Ето я.

И с тези думи ме избута напред. Почувствах се толкова смутена, че не знаех какво да кажа.

Най-сетне, след като стоях като препарирана няколко минути, заявих:

- Здравей. - "Дръж се на ниво, Уейърис." - Музиката ви ми хареса.

- Благодаря.

- Как се казваш?

- Дейна - отвърна той и се огледа срамежливо.

- О!

- Нали току-що разговарях с теб? - смъмрих го аз. - Ти постъпи неучтиво. Обърна ми гръб и си тръгна.

Дейна ме изгледа смаяно и веднага избухна в смях.

- Как се казваш? - - попита той, когато се съвзе.

- Това вече няма значение - отговорих по възможно най-наперения начин аз и вирнах нос във въздуха.

Разговорихме се за това-онова, докато той обяви, че е време да излиза отново на сцената.

- Тръгваш ли си? - попита Дейна. - С кого си тук?

- С една приятелка. Тя е там сред тълпата.

При следващата почивка той обясни, че имат само още две излизания и ако го изчакам до края, може да отидем някъде заедно. Говорихме за какво ли още не. Най-накрая рекох:

- Тук е прекалено опушено. Не мога да дишам. Искаш ли да излезем навън?

- О'кей. Можем да излезем и да седнем на стъпалата. - Когато стигнахме горното стъпало, той спря. - Искам да те питам нещо? Мога ли да те прегърна?

Погледнах го така, сякаш това бе най-естественото нещо на света, сякаш го познавах от край време. Прегърнах го наистина силно и разбрах, че това е той, така, както бях разбрала за заминаването си в Лондон и манекенството. Разбрах, че този стеснителен барабанист с прическа афро в стил фънк бе моят мъж. Беше прекалено късно, за да ходим където и да е тази нощ, но аз му казах да ми се обади на другия ден и му дадох телефонния номер на Джордж.

- Сутринта имам ангажименти. Обади ми се точно в три часа. О'кей?

Просто исках да разбера дали щеше да изпълни точно молбата ми.

По-късно той сподели, че на връщане у дома същата нощ отишъл да вземе метрото за Харлем. Щом слязъл на спирката вдигнал поглед и видял насреща си огромен афиш, от който го съзерцавало моето лице. Никога преди това не го бил забелязвал и нямал представа, че съм модел.

На следващия ден телефонът иззвъня в три и двайсет. Грабнах слушалката.

- ЗАКЪСНЯ.

- Извинявай. Искаш ли да се срещнем за вечеря?

Видяхме се в малка кафетерия във Вилидж и отново се унесохме в разговори. Сега, когато вече го познавам, си давам сметка колко необичайно е това за него, тъй като той е невероятно мълчалив с непознати. В един момент аз започнах да се смея. Дейна ме погледна изненадано.

- За какво се смееш?

- Ще си помислиш, че съм луда.

- Казвай. Вече съм си го помислил.

- Мислех си, че ще имам бебе от теб. - Перспективата да стане баща на моето дете като че ли не му допадна много. Погледът му говореше недвусмислено: "Божичко, ама тази жена е наистина луда." - Знам, че ти се струва странно, но исках много да го споделя с теб. Но нека да го оставим сега. Нека го забравим.